.

Можеш да туитнеш протест, но не можеш да туитнеш правителство!

След преврата, извършен от Луи Наполеон в Париж през 1851 г., петима от най-големите политически мислители на Европа се втурват към бюрата си, за да уловят значимостта на това събитие.

Петимата са много различни хора. Карл Маркс е бил комунист, а Пиер-Жозеф Прудон – анархист. Виктор Юго, най-популярният френски поет за времето си, е бил романтик. Докато Алексис дьо Токвил и Уолтър Бъджет са били либерали. Интерпретациите им на преврата са също толкова различни, колкото и техните философски възгледи. Но подобно на мъжа, сбъркал жена си с шапка, всички те погрешно решили, че краят на тригодишната революционна вълна в Европа е нейно начало.

Не направиха ли западните медии същата грешка през последните години? Дали тяхната интерпретация на глобалната вълна от народни протести – спонтанни, без лидери и ненасилствени, описани от Томас Фридман като възход на “площадния народ“ – не беше също толкова лишена от основание? Поне така изглежда: достатъчно е да вземете за пример изненадващата и неочаквана победа на управляващата Партия на справедливостта и развитието на парламентарните избори в Турция през миналата седмица.

Преди две години и половина народните протести в парка „Гези“ в Истанбул и по други места възпламениха въображението на Запада. Хора с различни политически възгледи и програми успяха да постигнат общ език с общо послание. Дори скептиците бяха съгласни, че протестите са променили фундаментално политиката в страната. Резултатите от парламентарните избори през юни сякаш потвърдиха това: успехът на народнодемократичната партия – вдъхновяваща коалиция между кюрди и светска левица, успя да прескочи прага от 10% за влизане в парламента, което изглеждаше немислимо преди тези протести.

Но резултатите от парламентарните избори миналата седмица показаха колко крехък е бил успехът на този протест.

Стратегията за конфронтация на турския президент Реджеп Тайип Ердоган проработи.

Той заложи на нови избори и спечели, като заличи резултатите от лятото, както и, поне засега, идеята, че протестното движение е имало някакво реално влияние.

Но не е само Турция. Големите протести от зимата на 2012 г. в Москва не доведоха до падането на конструираната от президента Владимир Путин държава, а до консолидацията на неговата власт.

 Накъдето и да се обърнете, рядкост са движенията, наречени от политолога Франсис Фукуяма “революция на глобалната средна класа“, които успяват да се задържат на власт. Най-трагичен е случаят с Арабската пролет, предизвикала появата на възможно най-лошия свят:

възраждането на авторитаризма в Египет, гражданската война и разпада на държавността в Сирия, Либия и Йемен.

Примамливо е да мислим, че тези десни и реакционни обрати са резултат на държавна принуда и манипулации. Със сигурност принудата и манипулацията са важна част от обяснението. Но твърдението, че консервативната реакция е резултат само от политически манипулации, означава да обърнем гръб на реалността.

Вече е очевидно – глобалната протестна вълна успява да поляризира обществата, но печеливша от тази поляризация е “партията на стабилността“, а не “мрежата на надеждата“. Накъдето и да погледнем, политическият и социалният разрив, предизвикани от протестите, не води до повече демокрация и плурализъм, а до консолидация около държавата и националния лидер. Свидетели сме на възхода на нов антикосмополитизъм.

Тази реакция променя и геополитиката. Военната кампания на Ердоган срещу кюрдите, която значително усложни положението в Сирия, е само част от неговата политическа кампания. Анексията на Крим от Русия беше по-скоро част от стратегията за противопоставяне на революционната зараза, отколкото акт на традиционния руски империализъм.

Нормално е да се запитаме защо “Туитър революциите“ са в отстъпление? Но по-важният въпрос е защо бяхме толкова убедени, че те ще успеят?

Три са факторите, които могат да обяснят защо повечето политически коментатори подобно на Маркс и Юго през 1851 г. не успяха да видят една очевидна реалност. Първо, имаме политическия нарцисизъм на Запада, особено след края на студената война, когато наистина изглеждаше, че плуралистичната демокрация е във възход. Този нарцисизъм не ни даде възможност да подходим критично към политически актьори, които изглеждаха вдъхновени от нашия политически модел (с бонус, ако можеха да пишат политически лозунги на английски)

Допускахме, че имитацията на западните практики и принципи открива пътя към демократичен успех.

Имаше и опасен т.нар. нормативен завой в американската политическа наука. Тя се опита да сведе нашето разбиране на сложни социални и глобални проблеми до серия корелации, които налагат убеждението, че демокрациите не воюват помежду си, че демокрациите правят страните по-богати и по-малко корумпирани и че всяка страна е отредено да поеме по пътя на демокрацията. Либералната телеология замени марксистката.

Освен това бяхме съблазнени от “ефекта на Силиконовата долина“ – нашите идеи и стратегии за социална промяна се формираха не толкова от историческия опит, колкото от утопичните възможности на света на технологиите. Попаднали в капана на тази вяра, ние подценихме слабите страни на новите протестни движения и надценихме тяхното влияние върху обществото. Можеш да туитнеш една революция, но не можеш да туитнеш правителство. Много от новите протестни движения трябваше да платят висока цена за своя антиинституционален етос.

Тези протести станаха жертва на модни схващания:

че организациите са нещо от миналото (а бъдещето е на мрежите); че държавите вече нямат значение и че спонтанността е същинският източник на легитимност.

Разривът, както добре знаем, е високо ценен от технологичната общност и той играе важна роля в развитието на някои от тези компании. Но обществата се състоят не само от иноватори, а много често исканията за постоянна промяна и приветстването на съзидателното разрушение пораждат искане за стабилност. Путин, Ердоган и техните себеподобни разбират добре това за разлика от протестиращите и те търпеливо изчакаха момента, в който да наложат отново властта си.

Иван Кръстев, “Ню Йорк Таймс”