Ген. Колев помита казашката конница, за да върне Добруджа

През 1916 г. побеждаваме Румъния, Русия и Сърбия с по-малка и по-зле въоръжена армия

На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и “освободителката” Русия, включени са и сръбски части.

В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Иван Колев.

“Не конница – морски/ вълни побеснели…” пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.

Първи победи 

Още на 2 септември командваната от генерал Колев I-ва конна дивизия атакува Курт Бунар (дн. Тервел) и за няма и три часа румънската отбрана е разбита, 160 румънци са пленени, десетки са убити, а останалите се спасяват в паническо бягство. Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства, над българското население. Румънците, уверени поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.

Българският писател Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си “Триумф”:

“Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувстваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен. Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.”

При Кочмар и Карапелит с изненадващата атака на Конната дивизия са унищожени 10- кратно по-многобройни румънски части. На бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 долни чинове и 9 офицери, множество оръжие.

Паниката е толкова голяма, че румънците панически освобождават Добрич и българските войски на ген. Кантарджиев навлизат в града, посрещнати с радост от жителите му. Радостта обаче е краткотрайна. Докато голяма част от българската армия е ангажирана в боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени сили, командвани от руския генерал Зайончковски.

Казашката лава

В разказа си “При езерото Туркойа” българският писател Йордан Йовков описва едно от сраженията в Добруджа с руснаците – т.нар. “казашка лава”, едно много жестоко нападение с нечовешка ярост, пред което българите – за разлика от всички други, не се паникьосват, не се предават, а устояват стоически, прилепени към земята. И когато конете на казаците минават над тях, те се изправят…

„За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях.

Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.

“Молодци! – разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после – стрелят те в гърба…

Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, които бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.”

Отбраната на Добрич

Но това е по-късно. Да се върнем към Добрич и боевете на 5, 6 и 7 септември, когато само за няколко часа българските победители се превръщат в отбранители и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и Варна.

Генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна и Цариград.

Какви са били отношенията между съюзниците руси и румънци личи от цитирания от майор П. Пеев документ на очевидец, описал удивлението, с което българската армия наблюдава паническото бягство на румънците, пресрещнати от идващите руски казаци, които ги налагат със саби и камшици в опит да спрат бягството им:

“Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски.”

Офицерът-очевидец продължава: “Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи…”

Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия:

“А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер 608: “Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.” (Вж “Добришката епопея”, стр. 154.)

За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасен от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:

“В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: “За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.”

Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.

При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението… Помислих, че това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.

Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:

“Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.”

Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо “ура” съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.” (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. “Анико”, София, 2008 г., стр.318-319).

Връщайки се отново към военните разкази на Йордан Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не може да не споменем описанието на битката, която води славната конница на генерал Колев при Мустафа ачи:

“Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: “Господин генерал, на триста крачки са до батареята!” Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо

И генералът отсечено и твърдо заповядва: “Дивизията в атака!”

Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!

Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.

Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

“Че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика…” Криви им излизат сметките на “братушките” обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още тогава.

Даниела Горчева /168chasa.bg

Как Вазовото “О, Шипка!”, спаси от смърт Сюлейман паша

.

Турският генерал е евреин, бил е професор по литература в Сорбоната.

Едва ли има нужда да се обяснява кой е Сюлейман паша. Освен жестоката му разправа с българския град Стара Загора и позорната му слава в неуспешната за него Шипченска битка, непременно трябва да прибавим и варварското му намерение да унищожи София.

Малко се знае, че след шипченския провал той е изпратил заповед до турския комендант на София да взриви всички софийски складове с боеприпаси и да опожари града.

Само намесата на вицеконсулите Леандър Леге (Франция) и Виторио Позитано (Италия) пред коменданта предотвратява това варварско намерение. На 23 декември/4 януари войската на генерал Гурко влиза в един по чудо спасен град.

И все пак мрачното име на Сюлейман паша е свързано главно с Шипченската епопея.

Някога, по времето на първите ми стъпки в телевизионната журналистика (има и такъв период в моята младост), срещнах доста странна личност. Случи ми се да седна на една маса в кафенето с човек, който нарече себе си “историк на свободна практика”. Той твърдеше, че

притежава единствения екземпляр от книга,

разказваща цялата истина за Руско-турската война от 1877-1878 г. Дори ми я показа: тънка кафеникава книжка с мека подвързия, доста поизмачкана, имаща, доколкото си спомням, противоречивото заглавие “Изгубени победи” или нещо подобно.

Постепенно разбрах, че книгата споделя турската гледна точка за освободителната за нас война. Особено ми се изясни това, след като чух, че тя е превод от турски, че е излязла у нас скоро след Освобождението и е била посрещната тогава с нескрита неприязън – даже е била изхвърляна от някои обществени библиотеки. Затова било цяло чудо да се види в днешно време.

Човекът прелистваше пред себе си въпросната книга и ми прочиташе избрани пасажи, чийто смисъл водеше към едно главно твърдение: войната е била почти спечелена от турците – по-добро било тяхното въоръжение, несравнима била тяхната воинска храброст, имали не един и не двама талантливи военни началници, войната е щяла да бъде спечелена, ако …

Няколко “ако” бяха посочени там, сега си спомням само едно: отрицателната роля на Сюлейман Хюсни паша, познат на българския читател и като Сюлейман Безумний (както го е нарекъл Иван Вазов в христоматийното си стихотворение “Опълченците на Шипка”).Този Сюлейман паша, чиято многохилядна Централна османска армия, е прехвърлена от Черна гора (където е жестоко потушила народно въстание) при Дедеагач, и е нахлула по българската земя, за да реши изхода на войната.

И за мое удивление тогава – оказа се, че същият този Сюлейман, макар и с високо воинско звание “ферик паша” (дивизионен генерал), всъщност бил… преподавател по литература. Преподавал, значи, уроци за красотата на мерената и немерената реч в Цариградското военно училище – като едновременно заемал поста директор на училището. А в известен период от време е бил даже професор по литература в парижката Сорбона.

Книжката даваше пестеливо обяснение за неговата успешна военна кариера. Най-вероятно преминаването му от юдейската вяра в исляма, а и участието му в детронирането на султан Абдул Азис през 1876 г. са му спомогнали да се издигне като изключително важен военен началник.

По време на Руско-турската война Сюлейман паша е повел към Шипка своите 48 табура (табур – турско название на батальон), наброяващи около 40 000 войници, с една стратегическа задача: да превземе Шипченския проход

и после мощно да нахлуе в Северна България

Там е трябвало да се съедини с упорито сражаващия се в Плевен Осман паша и с бездействащата армия на Мехмед Али паша, укрепена в четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра. И подир това мечтано съединение турската победа, според книгата, била неизбежна.

След тежки сражения край Нова Загора и Стара Загора, значително превишавайки по брой руските части (а заедно с русите геройски се сражават в неравната битка, както знаем, и стотици български опълченци), армията на Сюлейман успява да влезе с бой в Стара Загора. Градът е разграбен, опожарен и е избита голяма част от българското население, най-вече жени, деца и старци… Заради успешната Старозагорска битка Сюлейман е награден със златна сабя от султана…

Предстои превземането на Шипка. За прочутата Шипченска битка е писано и говорено толкова много, че да се повтарят познати подробности, е излишно. Все пак си припомням твърдението, прочетено от въпросната книга: едва ли е възможно да се намери по света главнокомандващ, който не би могъл да превземе важния проход с армия, превъзхождаща над 5 пъти броя на неговите защитници. Освен това главнокомандващият е разполагал и с повече от 100 оръдия, както и с няколко ескадрона конница.

Нека си припомним какво е било действителното положение тогава. По време на първото Сюлейманово настъпление на 21 август 1877 г. горе е имало 7500 руски войници и български опълченци. Още в първия ден по стръмните склонове и по самия път са атакували над 20 хиляди турски войници – пехота и подкрепяща я черкезка конница. А предварителният огън от 63-те оръдия бил безпощаден. Само в този първи ден българи и руси са отблъснали 11 турски атаки – не само с пушечна стрелба и със залпове от 27-те руски оръдия, но и с “камъни и дърве”.

Така е и през следващите пет дни. Имало и случай (според руския кореспондент, писателя Немирович-Данченко), когато 15 български опълченци възпират с изстрели и щикове и обръщат в бягство около 150 турски войници. През тези дни героичните защитници понасят кървави загуби – над 2 хиляди убити руси и около 600 опълченци. Както знаем – към края на битката “трупове мъртви хвръкнаха завчаска”, боят се превръща на смърт и на щик” и … тогава Радецки пристигна със гръм…”

Неслучайно цитирам прочутата творба на Иван Вазов. Защото по-нататък и за стихотворението “Опълченците на Шипка” става дума в тази турска книга! Така започва кратката, но доста удивителна легенда, която ми поднесе моят случаен познат “историк на свободна практика”.

Няколко години след приключването на войната Сюлейман Хюсни паша е арестуван и даден под съд. Формулировката на обвинението e смазваща. Нещо от рода:

“За бездарно ръководене на битката

и за липса на активност на войските му…” Искали са на Сюлейман смъртна присъда. От гледна точка на военното обвинение няма съмнение, че амбициозният прeподавател по литература не е имал кой знае какви стратегически и тактически дарби. Притежавал е само неизмерима жестокост, доказана с хилядите цивилни жертви и варварски разрушения по балканския му път.

Поставили са под въпрос и пълководческата му активност – обвинявали го например, че на 25 август дал временна почивка на уморена и понесла тежки загуби войска.

И че в този промеждутък от време е пристигнало главното подкрепление за шипченските защитници. Макар че, обективно погледнато, атаките на Сюлейман в останалите дни са били настойчиви и непрекъснати.

Но дори това се оспорвало в строгия съдебен процес…

Обаче никой от обвинителите не отворил и дума за това, че не толкова лошото командване и “липсата на активност” на пашата, а невероятната героична защита на прохода от българи и руси е причина за Сюлеймановото поражение.

Тогава тази правдива теза разгърнал пред съда адвокатът на Сюлейман. Изглежда, че и той като Сюлейман е имал някакви литературни интереси – защото е знаел за стихотворението на българския поет Иван Вазов “Опълченците на Шипка”. И решил това стихотворение да бъде привлечено като главен свидетел на защитата. Поръчал бързо да се преведе на турски език…

И тогава под сводовете на военния имперски съд зазвучали онези разтърсващи стихове:

…Буря подир буря! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

И вика: “Търчете! Тамо са раите!”

И ордите тръгват с викове сърдити.

И “Аллах” гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговори с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дърве,

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи.

Пушкалата ек`ат. Турците реват,

насипи налитат и падат, и мрат. –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се завръщат, българи орловци

кат лъвове тичат по страшний

редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют…

Каква ти липса на активност, какво ти неизползване на войнишкия ресурс? И свръхдаровит пълководец да е бил Сюлейман, той пак е щял да се сблъска с тази саможертвена, наистина “спартанска” защита на Шипченския проход… Когато “щикът се пречупва, но волите остаят”!

Прочутото Вазово стихотворение така силно въздействало на имперския съд, че Сюлейман паша успял да избегне смъртната присъда. Бил осъден само на заточение в азиатските предели на империята – умира в Багдад чак през 1892 г. Отървал, значи, кожата… А голяма част от неговите офицери, участвали в Шипченската битка, тогава били осъдени и разстреляни….

Ще си позволя ироничен коментар – сигурно са получили най-тежката присъда, защото за тяхната лична “активност” в битката не се споменава в стихотворението…

Е, така е останала в паметта ми тази история, приличаща на легенда, разказана ми от човека, размахал пред очите ми измачкана кафеникава книжка. Сега нямам намерение да я търся по библиотеките, за да се уверя колко и докъде легендата е истинска…

Тя ми трябва такава, каквато е.

/24 часа