Балканското ядро

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-


Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

Измамата наречена Византия

.

c9b5134eeee5914e3ca9f31308121108Много хора изпадат в екстаз като чуят за Византия и византийско изкуство. В мислите започват да блуждаят представи за красота и благородство. Някои смятат дори, че гърците са създателите на всичко хубаво в столицата на Източната Римска Империя. И не само това, има такива, които искрено вярват, че Византия е гръцка държава.

Едва ли има по-голяма заблуда от свързването на гърците с основаването на Константинопол (Византион) и неговата култура. Понятията Византия и византийци са изкуствени. Названието Византия като синоним на ИРИ е измислено през 1553 г. от немеца Йероним Волф. Самата държава Гърция започва съществуването си едва след 1830 г. Преди да бъде зарината с пари и помощи от американски и западноевропейски идеалисти, Гърция е бедно, тъжно място, обитавано от жалки хора с нисък морал, както отбелязва Марк Твен в своя книга.

Нека видим как стоят нещата в действителност. Византион е тракийско селище. Названието идва от името на основателя Byzas (то е древен вариант на българскотоБузан). Това, че гърците се инфилтрират в тракийския град, не означава, че той е създаден от гърци, или, че името му е гръцко.

До началото на ІV-ти век Византион е малък град. Тракиецът Константин Велики обаче осъзнава стратегическото му значение и го прави столица на Римската Империя. По това време гърците не играят никаква положителна роля в събитията. След Константин Велики идват неговите синове Константин І, Констанций, Констанс І. Последвани са от техния роднина тракиеца Юлиан, а също и от траките Йовиан, Валентиан, Валент, Маркиан, Лъв Бесът, Лъв ІІ, Юстин І, Юстиниан Велики, Юстин ІІ, Тиберий ІІ, Фока.

От превръщането на Византиум в столица на Римската Империя, до началото на VІІ-ми век в него са властвали петнадесет тракийски императора. Тяхна е заслугата за изграждането на най-красивите сгради и най-внушителните укрепителни съоръжения.

Между 330 г. и 610 г. предимно траки са тези, които защитават Контантинопол (Византиум). Запомнете това много добре – в първите три века на своето съществуване Източната Римската Империя е управлявана предимно от траки! Три века е огромен период от време, напълно справедливо е да се каже, че нашите деди траките са изконните наследници на Източната Римска Империя …наречена през ХVІ-ти век Византия. Не можем да пренебрегнем факта, че не само града е тракийски, но и това, че траки имат най-големите заслуги за неговото устройване и укрепване.

След 610 г. идва на власт идва не грък, а арменеца Ираклий – приятеля на княз Кубрат. Той е последван от синовете си Ираклий ІІ и Константин ІІ…Дори и в по-късни времена на трона в Константинопол седят не гърци а арменци. Става дума за:Христофор Лакапин, Константин Лакапин, Стефан Лакапин, Лъв V Арменец, Роман І, Йоан Цимисхи, Артавазд, Филип Вардан, Василий І

В древния тракийски град царуват също и фригийците Михаил ІІ, Теофил, МихаилІІІ. Според П. Каранис фригиецът Михаил ІІ не се бил елинизирал, презирал гръцката култура.… както и много от неговите съотечественици:

“The Phrygians, for instance, as we may infer from what we know of the back- ground ofMichael II, seem to have been only semi-Hellenized as late as the beginning of the ninthcentury. Michael, who is described as coarse, ill-educated, and contemptuous of Hellenic culturewas no doubt typical of the natives of Phrygia, many of whom may not have known any Greek at all“. http://www.arts.yorku.ca/hist/tgallant/documents/charanis.pdf

В Константинопол управлява също илириеца Анастасий, исаврийците Зенон, Лъв ІІІ Исавриец, Константин Копроним, Лъв ІV, Константин VІ и др.Около 40 владетеля на града основан от тракиеца Константин Велики не са от гръцки произход. Пълно безумие би било Византия, или по-правилно Източната Римска Империя да бъде считана за гръцка държава…както си мислят някои хора.

Тракийските императори правят много неща за народа, от който са произлезли. Константин Велики финансира построяването на Плиска, Преслав и Силистра.Юстиниан Велики създава Юстиниана Прима. Там е седалището на независимата църква за траките. Отново Юстиниан укрепва Сердика (столицата ни София), Филипопол (Пловдив), Берое (Стара Загора) и др. Когато император Маврикий си позволява гонения срещу дедите ни, тракиеца Фока въстава, сваля го от трона и сам става владетел на Константинопол (Византион). За това слабо познато тракийско въстание пише Йоан от Никиу…

Изконното право на траките над Константинопол е причината на Тервел да бъде дадена титлата кесар, а Симеон Велики да бъде провъзгласен за цар на всички българи и ромеи. През ХІІІ-ти век в надпис от земите на Асеновград, Иван-Асен ІІ е наречен цар на българи, гърци и други страни…Не случайно Папа Инокентий ІІІ признава, че предците на Калоян са от древен римски род…Във Ватикана са знаели много добре кои са нашите деди и какъв е техния произход. Знаело се е, че Калоян е от същия род както и Константин Велики…и двамата са мизи.

В работата си “Кроватова България и Покръстването на Българите” проф. Ценов обяснява, че Константинопол е бил български град, който е бил прочистен етнически от гърците. В “Убийството на Юстиниановата Самоличност” Г. Сотиров разказва за император Юстиниан. Той симпатизирал на група наречена сините. Те били с бръсната глава и кика, носели дълги мустаци…Сотиров предава и злобната забележка на Прокопий Цезарийски, че Юстиниан пропилял златото от хазната поради добрината си към… варварите… Любовта на един тракиец към собствения си народ е наречена… порок…

Следва да се запитаме – защо тези факти не са популярни? Защо е премълчана ролята на траките в основаването на Константинопол и първите три века от неговото управление? Става дума за три века, а не за година-две! Как може такъв голям период от време да се пренебрегне, още повече, че той засяга нашите предци!

Лъгаха ни, че старите българи са носили чалми, лъгаха ни, че  жилищата им са били юрти, лъгаха ни, че най-древните ни владетели са носили титлата хан, лъгаха ни, че сме сме потомци на тюрки почитащи Тангра, а заслугите на дедите ни в изграждането на Източната Римска Империя бяха сметени под тъмно одеяло…

Гърция от друга страна бе поставена на пиедестал. Тракийските и пеласгийски богове Зевс, Атина, Дионис, Хермес, Арес и др. бяха наречени гръцки. Убеждаваха ни, че южните ни съседи са били велики, забележителни хора, че цяла Европа им е задължена…понеже Гърция е майка на демокрацията. Истината обаче е съвсем друга.

Корнелий Тацит пише за демокрация при старите германи, които избирали царете си по благородните им качества, а пълководците по смелостта им. Прокопий от Цезарея твърди за старите славяни, че от незапомнени времена живеели в демокрация…без да са я получили от гърците.

Докато “варварите” са ценели най-много свободата на личността, то старото гръцко общество е било основано на подтисничеството и робството. Атина не би могла да просъществува без потта и кръвта на робите. Гърците са считали за нещо съвсем нормално един роб да бъде подложен на изтезания, да му се отнеме правото да има семейство, да му се отрече правото на пълноценен живот. На робите дори не е било позволено да ползват своето собствено име, а само това, което собственика им измислел… Ако робиня раждала дете от господаря си…то било убивано. И ние трябва да се възхищаваме на това?

Представете си да не ви е подволено да имате свои желания, да носите своето име, да ви е отречено правото на образование и култура, да е законно да ви изтезават, да бъдете насилвани, а децата ви убивани. Поне за мен такова общество е кръг на ада, то не заслужава възхищение, а пълно отвращение.

Южните ни съседи се хвалят със своите мислители…Да, имали са такива, но как са постъпвали с неудобните. Сократ е принуден да се самоубие, Езоп укорил делфийците, че лентяйстват и живеят само от приходите идващи от храма. За това, че е казал истината делфийците скриват жертвен съд в торбата му, обвиняват го в кражба и го убиват… Херодот е бил принуден да живее в изгнание… той поне е имал късмета да запази живота си…

Докато дедите ни са наричани най-праведните хора, то при гърците корупцията и упадъка на нравите е било нещо нормално. Страбон има доблестта да признае, чегърците са тези, които разпространяват корупцията и негативните качества сред варварите.

Проституцията е непозната в обществата на траки, скити, келти и германи, в Стара Гърция тя е нещо нормално. По начало проститууцията е била непозната на старите римляни. Марк Порций Катон Старши е предупреждавал сената, че, гърците са развратен и порочен народ, твърдял е, че, ако Рим приеме гръцките нрави, това ще доведе до края на града… Не е тайна, че пороците подронват обществото и действат като бавна отрова…

Демостен е осъждан два пъти за корупция. Повечето хора не знаят, че гърците са първите фалшификатори на монети. Диоген, известен с фразата си – Търся човек… е пооткраднал от среброто предназначено за сечене на монети.  Гърка Харпал задига хазната на Александър Велики, а атиняните укриват мошеника. В последствие се разбира, че атинските политици са приели подкупи от Харпал и поради това са му дали дали убежище. Законодателя Солон организира опрощаване на дълговете и в същото време казва на приятелите си да заемат огромни суми… които никога няма да върнат ( май това е примера, от който са се поучили нашите кредитни милионери: ). Темистокъл казва, че няма смисъл да си лидер, ако не се самообогатиш и не направиш и приятелите си богати с властта, която имаш… Педерастията, наречена днес насилие над деца е считана за нещо нормално от дедите на нашите южни съседи.

Ето това е скритото лице на Стара Гърция, от която мнозина се възхищават. А дедите ни, честните, благородните, опрощаващите бяха наречени варвари…Не е ли това крайната несправедливост, не е ли изкривяване на реалността? Нашите предци не са ослепявали пленени войници както направи Василий Българоубиец. Нашите деди не са давили и горили на клада стотици хиляди човека заради различните им убеждения. Нашите деди не организираха и не поощряваха убийства на чужди държавници, както правеха старите гърци. Котис І е убит от двама гръцки братя – Питон и Хераклид – ученици на Платон. Тези убийци в Атина биват провъзгласени за национални герои.

Не ме разбирайте погрешно, аз не мразя гърците. Възхищавам се на таланта на Праксител и на Фидий, възхищавам се на откровеността и точността на Страбон. Възхищавам се на работите на Еврипид, Павзаний, Тукидид. Хубавото и положителното не бива да се отричат, но същото важи и за негативното. Не е редно то да се премълчава и укрива. Не е справедливо ние да сме вечно белязани като войнолюбиви варвари тормозещи Византия, а гърците да се смятат за най-великия народ на Европа. Светци и убийци е имало и в двете държави.

Смятам, че трябва да се стремим към приятелски отношения с Атина. Православни държави сме, трябва да се поддържаме един друг, но и трябва да си кажем истината. Пясъчните кули трябва да паднат, колкото и болезнено да е това за гърците, то е и наложително. Без болка няма катарзис, без катарзис няма бъдеще. Старото и гнилото трябва да изчезнат, за да направят място на едно ново мислене и нова духовност. Не идва края на света, а началото на Ерата на Светлината. Хубаво е да се подготвим за нея.

ПАВЕЛ СЕРАФИМОВ   sparotok.blog.bg