Две все още неродени близначета, братче и сестриче, си говорели в утробата на майка си и обсъждали неизвестното, което им предстои.
– Ти вярваш ли в живота след раждането? – попитало братчето.
– Разбира се, че вярвам. Всеки знае, че животът след раждането съществува – сериозно се произнесла сестричката. – Причината да сме тук, в утробата, е да съберем сили и да се подготвим за това, което ни предстои.
– Живот след раждането? Ама че глупост! Ти как си го представяш изобщо, какъв ще е този живот?
– Не съм сигурна какво точно представлява, но вярвам, че там ще бъде светло и красиво, и ще правим неща, каквито тук не можем. Например ще се разхождаме сами и ще се храним с устата си…
– Ти полудя ли? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Да се разхождаме сами и да се храним сами… звучи абсурдно. Защо тогава имаме пъпна връв? Не, не може да има живот след раждането.
– Напротив! Ще е малко по-различно, отколкото е тук, но живот има. Сигурна съм в това.
– Как може да си сигурна?! Все още никой не се е върнал оттам, за да ни разкаже. Това, което знаем със сигурност, е, че животът завършва с раждането. И че животът е страдание в пълен мрак.
– Не, грешиш! Не зная как точно изглежда животът след раждането, но знам, че тогава започва истинският живот. Освен това там ще видим мама, която ни обича и се грижи за нас.
– Ти вярваш в мама! И къде според теб е тя в момента?
– Тя е навсякъде около нас. Тя е причината да ни има, да сме живи и да се движим. Без нея просто нямаше да съществуваме.
– Глупости! Мама е просто една измислица! За да повярвам в нея, трябва да я видя с очите си. Но аз никога не съм я виждал, следователно тя не съществува.
– Грешиш. Аз непрекъснато усещам ласките и любовта ѝ. А понякога, когато наоколо е съвсем тихо, я чувам как пее. Повярвай ми, истинският живот започва след раждането.
И тогава момченцето, което се родило първо, проплакало от ярката светлина…
„Човек е това, в което вярва.“ Антон Павлович Чехов
Гнездото
