Кукловодите на Октомврийската революция

.

Tрима банкери и двама авантюристи стоят зад най-кръвожадния преврат в историята.

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Само за няколко дни 8 млрд. долара в злато и в брой са изнесени в щатски банки.

Това е най-мащабната финансова операция в света, обявяват тогава американските медии.

Кои са кукловодите зад Октомврийската революция, която превърна Русия от велика империя в руини, в които бяха погребани аристокрацията, офицерството и интелигенцията ѝ?

Главно действащо лице сред тези сиви кардинали е

гениалният авантюрист Александър Парвус Роден през 1867 г. в Березино, 18-годишен той отива да учи в Берлин, а след това завършва и Базелския университет. Започва работа в различни швейцарски банки и бързо разбира, че ако държиш финансите на една страна, можеш да притежаваш всичко. Паралелно с това се впуска и в оръжейния бизнес.

В свободното си време чете Маркс и наум изчислява неограничения потенциал на комунизма. Още на този ранен етап Парвус знаел, че с тази атрактивна идеология могат да се превземат цели държави, а с тях и финансовите им системи, всичките им залежи и природни богатства.

Александър Парвус

Александър Парвус

Младежът познавал най-добре Русия и пресмятал, че глобалната философия на Карл Маркс най-лесно би пробила там. Класовото разделение в империята било толкова силно, че била достатъчна една клечка кибрит, за да пламне големият пожар. Затова съвсем логично Парвус започнал да се оглежда за харизматичен руснак, който може да оглави тези процеси.

Още от Базел той се познавал с Ленин и бил убеден, че е най-подходящият за подобна сложна операция. Още повече, твърде много държави и банки имат интерес от разгрома на Русия и са готови щедро да платят за това.

Така той открива съмишленици в младотурското правителство. Те разчитат на Парвус хем да спаси от фалит рухващата Османска империя, хем да си отмъстят на Русия. А разчитат, защото по това време той вече е търсен финансов и политически брокер, който работи със спецслужбите в цяла Европа и различни правителства и банки го ползват за деликатни поръчки. Според негови биографи

Парвус вече контролира няколко банки, през които пере крупни суми, с които трябва да сваля и качва правителства из цяла Европа. И тъй като основният му работодател е Германия, той се отплаща, като убеждава дори непримирими врагове като Турция и България да се включат на нейна страна във войната срещу Русия. Като паралелно, за да подпомогне този план, се заема с организацията на Октомврийската революция. В един от докладите си до немското посолство той пише: „Интересите на германското правителство и на руските революционери са идентични.“

В Германия са доста впечатлени от авантюриста и живо се интересуват дали може да извади Русия от войната и тя да мине на тяхна страна. За Парвус няма нищо невъзможно – той подготвя програма от 20-ина страници и точка по точка описва какво трябва да се направи и кой трябва да вземе властта в Москва, за да сключи мир с Германия. Част от плана му, публикувана от негови биографи, са антивоенни лозунги, блокиране на работата на оръжейните заводи и жп пътищата, взривяване на релси и мостове, организиране на въстания, агитации сред работниците, подстрекаване на антируските настроения в Кавказ, Украйна и Финландия, агитация срещу царизма и др.

Според програмата на Парвус това трябва да доведе да хаос, до абдикация на царя и тъй като Русия не може да живее в демокрация, ще рухне. В документа той посочва, че на проекта му трябва да се гледа като на бизнес, който се нуждае от първоначален капитал.

Правителството в Германия няма голям избор, то е в такава ситуация, че планът на Парвус е единственият спасителен вариант. От една страна, Англия ги притиска, а САЩ всеки момент могат да ги нападнат. Затова исканите от Парвус 50 милиона златни марки за Германия са смешни пари. С тях те не рискуват нищо, но могат да извадят най-силния си враг от войната – Русия, и да го спечелят на своя страна.

За целта им е необходим харизматичен вожд, който да увлече масите и да не допусне възстановяване на царизма. Парвус веднага вади своя коз – Ленин. Той живее в Швейцария, но е микс именно от тези качества, от които се нуждаят поръчителите – той не обича Русия, защото мечтае за световна социалистическа република, която да заличи държавите.

Фразеологията му е завладяваща и лесно пали бедните слоеве, насъсквайки ги срещу врага – богатите, аристокрацията и интелектуалците.

Биографите на Парвус прилагат доста документи, които потвърждават, че немското Външно министерство одобрява програмата му, която е сведена на Генщаба за изпълнение. Кайзер Вилхелм също я подписва, защото това не е обикновена операция на разузнаването, а мащабен план за преврат във вражеска страна. В който освен с пари трябва да се участва и с военна сила.

Затова германците първоначално финансират Парвус с 5 млн. златни марки – основно за пропагандни мероприятия, размирици, трошене на магазини, нападения над банки, надници на мародери.

Макс Варбург

Макс Варбург

С помощта на стотици вестници и издания той втълпявал, че войната е „позорна и безсмислена“, така постепенно с помощта на пропагандата успял да я трансформира в гражданска. Тезата била, че световният пролетариат трябва да помогне на най-голямата социалдемократическа страна в света – Германия, във войната й срещу имперска Русия.

Разбира се, Парвус допуска и леки издънки. През юли излизат данни на свидетели, които обявяват, че болшевиките плащат за участието им в демонстрации до 70 рубли, а за стрелба по улиците между 120 и 140. Това обаче не притеснява дръзкия авантюрист, който продължава да следва плана си, организирайки грандиозно посрещане на Ленин – с оркестър, цветя и песни. Малко след това в Берлин получават следната шифрограма: „Влизането на Ленин в Русия е успешно. Той работи изцяло по наше желание…“

С пристигането му започва невиждан терор и масови разстрели. Болшевиките плащат на патрули, за да не допуснат житото и хлябът да стигнат до Москва. Вместо това те, заедно с желязната руда, се товарят на кораби за Германия.

Мортимър Шиф

Мортимър Шиф

През 1917 г. американският посланик Франсис предупреждава президента Удроу Уилсън, че

„САЩ трябва да прекратят кървавата тирания на тези международни гангстери“, но Уилсън си прави други сметки. Той, банкерите около него и сивият му кардинал Едуард Хаус нямат интерес от силна Русия. Хаус дори публично заявява, че целият свят ще е много по-спокоен, ако вместо една силна Русия има 4 малки.

Не е ясно как Белият дом въвлича мощните банкерски фамилии Шиф, Вартбург и Шпеерс в изпълнението на този план. Вероятно на кукичката е поставен богат пай от бъдещата плячка – част от богатствата на Русия да отидат в техните банки. Много доказателства сочат, че представители именно на тези банкерски фамилии са се грижели за кариерното израстване на Лев Троцки в САЩ, за да го изпратят през 1917 г. заедно с 250 американци в Москва. По-късно се оказва, че със същия параход, с който той е пристигнал, е отнесено част от заграбеното руско злато.

Джейкъб Шиф

Джейкъб Шиф

Вероятно затова в изблик на задоволство банкерът Джейкъб Шиф е цитиран през 1917 г., че „революцията в Русия е успешна с моята финансова подкрепа“. Смята се, че немският банкер милиардер Макс Варбург също е участвал в операцията, като е превеждал пари от хамбургския клон на банката си на поделенията й в САЩ, които били управлявани от двамата му братя.

Потвърждение на тази теория откри и американският историк Антъни Сатън в архива на Държавния департамент. В книгата си „Уолстрийт и болшевишката революция“ той пише, че операцията е планирана година и половина по-рано – през февруари 1916 г. от банкерите Джейкъб и Мортимър Шиф, Феликс Варбург, Ото Хан, Соломон Гугенхайм, Джером Ханауер, Макс Брейтунг и др.

Соломон Гугенхайм

Соломон Гугенхайм

Така благодарение на този микс от разностранни интереси, малобройните болшевики с кървав терор вземат властта в Русия. В един момент обаче народът започва да се усеща – хората недоумяват защо червените грабят и от тях, след като уж властта е на народа. Назрява масов бунт, който заплашва да помете новата власт. Налага се през 1918 г. немският посланик в Москва Мирбах да подсигури втората част от плана на Парвус – болшевиките да запазят позициите си, тъй като оскотелият народ вече организира съпротива срещу зверствата им и нечувания глад. Мирбах е финансиран с нови 40 млн. златни марки и отново успява да укрепи властта на Ленин и компания. По изпитаната рецепта – зверства, мъчения, разстрели, кражби на всичко ценно от домовете и църквите. Запазили постовете си, Ленин и Троцки подписват унизителния Брест-Литовски мирен договор, с който Русия губи огромни територии.

Някъде в този период Парвус, който вече е собственик на много банки, предявява претенциите си към вожда да поеме контрола над руските финансови институции. Но Ленин отказва, вероятно защото не иска Парвус да знае всичките му тайни. Той вече е наясно с най-страшната – колко елементарно вождът на пролетариата е бил купен от Германия и колко евтино е предал родината си. Вероятно затова срещу Парвус са организирани няколко атентата, все неуспешни. В крайна сметка той умира в същата година – 1924-та, в която и Ленин си отива от този свят. Но смъртта им е различна. Според руските архиви Парвус умира от мозъчен кръвоизлив с усещането за един успял човек, а Владимир Илич в пристъп на ярост, разбирайки, че от банковата му сметка са източени над 80 млн. франка.

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Другият кукловод на Октомврийската революция е Лудвиг Карл Мартенс, германец, който е финансовият посредник между Ленин, Троцки и американските банкери. Немските спецслужби на няколко пъти го ползват, за да организира метежи в различни руски заводи. Като човек, посветен в плана на Парвус, той пристига в Русия с вожда на световния пролетариат. Веднага след като грабежът започва, Ленин го изпраща в САЩ. Там Мартенс има три задачи – да вложи несметните руски богатства в американски банки, срещу което правителството на Уилсън подкрепя всячески болшевиките и признава властта им. Втората задача на Мартенс е да привлече американски инвестиции и концесионери и ако може да организира революция в САЩ като тази в Русия.

Според различни източници пратеникът на Ленин влага в САЩ между 6 и 8 млрд. долара под формата на пари в брой и злато. Вероятно така Ленин е искал да купи САЩ и те да не му се месят, когато провежда революциите си из цяла Европа. Американците обаче се оказват по-умни от него. Те внезапно нахлуват в руското представителство в САЩ и откриват документи за тайния план на Мартенс да проведе метеж в Америка. Намират и картотеката му с 249 агенти. Но най-стряскащото е, че сред документите му откриват доказателства, че той е глобален посредник между различни банки от Европа и САЩ.

168часа.бг

За Ленин и парите на Запада

.

В чуждестранната постсъветска научна и публицистична литература, посветена на историята на Великата Октомврийска социалистическа революция и дейността на партията на болшевиките, нееднократно се споменава, че всички събития в този преломен за Русия период (особено във връзка със сключването на така популярния Брестки мир с Германия) са били обусловени от финансовите задължения на партията на Ленин към Берлин. Болшевиките, твърди западната преса, са получили уж пари от немския генерален щаб, за да спомогнат с това Русия да отслабне и да изгуби войната.

Много са хората, които смятат това за доказано чрез целия ход на събитията от онова време, започвайки с пътуването на Ленин и неговите съратници към Русия през територията на воюващата с нея Германия. Силно се акцентира върху свидетелствата на Александър Парвус, който пряко заявява за посредническата си роля уж при предаването на немските пари на болшевиките.

Хората с леви убеждения, приемащи горното за факт, оправдават болшевиките, заявявайки следното: та болшевиките са имали право да използват шанса, за да успеят с помощта на немските пари да организират революцията, да измъкнат страната от войната и да я поставят на пътя на строителството на социализма, което в крайна сметка доведе и до появата на най-мощната държава в новата човешка история – СССР. Що се отнася до задълженията пред Германия, продължават разсъжденията си хората с леви убеждения, това, според тях, е добре премерен ход на Ленин, защото така той е предвидил революцията в Германия, както и поражението й във войната, а следователно е разбирал, че по-късно всички обещания, дадени на кайзерова Германия, няма да струват и пукната пара.

Но да видим какво се е случило в действителност.

Може ли да се смята, че информацията „за немските пари“ е доставерен факт?

Да се вгледаме в две фигури, около които вече почти сто години се върти историческата интрига с немските пари: Парвус и Карл Мор.

Парвус

Това е псевдоним на Израил Лазаревич Гелфанд. Той е роден в Минска губерния, завършил Базелския университет, постъпил в социал-демократическата партия на Германия. По време на революцията през 1905 г. Парвус е избран за член на изпълкома на Петроградския Съвет. Последват арест и съд. Успява да избяга от заточението. Издава в Германия книгата „Из затворите по време на революцията. Бягството от Сибир“. Парвус става литературен агент на Максим Горки в Германия. Получава за постановката на пиесата „На дъното“ сто хиляди марки и профуква парите, за което чистосърдечно си признава пред Горки.

По време на Първата световна война Парвус предложил на немското правителство себе си: да вдигне из цяла Русия стачки и да подрони силата на “Мечката” отвътре. Документът, резултат от споразумението между Германия и Парвус, е популярен под името „Меморандум на д-р Гелфанд“. През 1915 г. Парвус създава в Копенхаген институт за изучаване на причините и последствията от войната, с който институт си сътрудничат руски емигранти.

Планът на Парвус бил приет от немците и те дали неголямо количество пари за антивоенна пропаганда в Русия. Най-вече, защото, първо, германската хазна била почти празна и немските чиновници стискали всяка марка. Второ, Парвус бил дребен агент и Берлин не хранел особено големи илюзии около особата му. И се оказали прави. След година от него изискали отчет за свършеното. Парвус не могъл да отчете изхарчените пари.

Ето какво пише Ленин на 20 ноември 1915 г. във вестник „Социал-демократ“:

„Парвус, проявил се вече като авантюрист по време на руската революция, сега се е хвърлил да издава някакво списанийце…Той лиже ботушите на Гинденбург, уверявайки читателите, че немският генерален щаб настоява за революция в Русия…“.

През лятото на 1916 г. началникът на Отделението за опазване на обществената сигурност и ред в Москва Глобачов, запознавайки се със слуховете за подготовката от Парвус на стачки, констатирал:

„Това са само мечти, които не е съдено да бъдат осъществени. Въобще не може и да става дума за създаването на някакво грандиозно движение, защото освен пари е нужен авторитет, който Парвус вече няма…“.

Но когато през 1917 г. революцията се състояла, Парвус получил забележително историческо алиби. И много наши съвременници все още вярват, че Парвус чрез някаква си дребна сума буквално с един замах е разрушил великата руска империя.

А каква била действителността: Ленин и другите болшевики-емигранти живеели доста бедно. През октомври 1916 г. (когато Парвус получава парите от немците) Ленин се оплаква на съратниците си:

„Дяволска скъпотия, няма с какво да се живее…“

Трябва да отдадем дължимото на Ленин, усещането му не го излъгало и в този момент. Той смятал Парвус за авантюрист, с когото не искал да има нищо общо, ама абсолютно нищо общо.

Втората фигура, която трябва да отбележим в историята е Карл Мор. Той е син на швейцарски аристократ. Марксизмът привлякъл вниманието му. Присъединил се към социал-демократите, помагал на руските революционери. Предполага се, че по време на войната е сътрудничил с немския посланик в Берн. Но в тези години вече руските емигранти подозирали, че Карл Мор е „немски агент“.

През май 1917 г. Мор предал на Задграничното бюро на болшевишката партия 73 000 шведски крони. Ленин не приел парите. ЦК на партията решил: „Предложението на Мор да бъде отхвърлено и всички по-нататъшни преговори по този повод да се смятат за недопустими“. Но Задграничното бюро не искало да се отказва от парите. В края на краищата те взели от Мор 114 000 шведски крони (това са около 33 000 долара).

Тези пари така и не попаднали в Русия. С тях била проведена през 1917 г. третата Цимервалска антивоенна конференция в Стокхолм. Тя се обявила категорично против Германия. Първата конференция на левите интернационалисти-социалисти била проведена на 5-8 септември 1915 г. в швейцарското селце Цимервалд. Конференцията след дълги дискусии призовала за свят без анексии и контрибуции, изграден на основата на самоопределянето на народите…

През август 1918 г. болшевикът Григорий Лвович Шкловский, работещ в Берн, съобщил на Ленин: „Мор е немски агент, продал се е за пари. Доказателствата са прекалено много“.

Ленин пише на члена на ЦК Карл Радек, командирован в Стокхолм:

„Що за човек е Мор? Напълно и абсолютно ли е сигурно, че той е честен човек? Че никога не е съществувало нито пряко, нито косвено съмнение за връзката му с немските социал-империалисти?…Много, ама много моля да бъдат взети всичик възможни мерки за най-строга и документална проверка на този човек. В случая не би трябвало да има място за каквито и да са подозрения, съмнения, слухове и прочие“.

Григорий Шкловский тогава работил в търговското представителство в Берлин. Той пише през септември 1921 г. на Ленин:
„Срещнах тук Мор. Вие, вероятно, помните, че го смятах за немски агент и протестирах срещу неговото посещение в Русия, с което дори си навлякох гнева на другаря Радек.  Изводите, които тогава си направих на базата на наблюденията ми върху работата на Мор и до днес никак не са променени…“.

След завършването на Гражданската война и смъртта на Ленин, Мор помолил да му бъдат върнати парите, които той дал на болшевиките. Той идвал в Русия, лекувал се в Кремълската болница, възстановявал се в Дома за отдих на ветераните от революцията. Последната част от парите били върнати с решение на ЦК от 9 септември 1927 г.

Историците свидетелстват, че и до днес не е намерен  нито един автентичен документ за контакти на Ленин и неговото обкръжение с немското правителство във връзка с  получаване на пари.

Сега да погледнем върху историята за връщането на емигрантите в Русия през пролетта на 1917-та година през територията на Германия, вражеска държава на Русия. Нима това не е доказателство за престъпен сговор с врага?

Сътрудничество между болшевиките и Германия не е имало. Имало е силен стремеж на болшевиките са свалят царската власт, а това е съответствало на интересите на Германия. Ето защо през 1917-та година немците разрешават на болшевиките-емигранти да преминат през цялата територия на Германия, макар да е трябвало да ги арестува като граждани на враждебна държава.

Избухнала Февруарската революция. Ленин имал отчаян стремеж към Русия. Пътищата били два – през Англия и Германия. Той разбирал, че англичаните задължително ще го арестуват – заради антивоенната му позиция. Излизало, че може би само немците по същата причина трябвало да го пуснат?

На 6 март 1917 г., страхотно възбуден от известията от Русия, Ленин пише на  Инес Арманд:

„Според мен, всеки би трябвало днес да е обхванат от само една мисъл – въстание. Какво чакат още хората! Разбира се, че нервите ми са опънати…Оставаше и да не са при тези събития! Да чакам тук, да стоя…Сигурен съм, че ще ме арестуват или просто ще ме задържат, ако тръгна на свой риск…В подобни моменти, както сега, човек трябва да умее да бъде находчив и авантюрист…А защо не?…
Вие ще кажете, че вероятно немците няма да дадат вагона. Дайте да се хванем на бас, че ще го дадат..“.

Меншевикът Юлий Мартов предложил да се заменят руски емигранти от Швейцария с интернирани в Русия немци и австрийци. Германия дала съгласието си.

Изпълнителната комисия на Централния емигрантски комитет изпратила телеграма на министъра на правосъдието от Временното правителство Александър Фьодорович Керенски с молба да се позволи минаването през Германия.

Подготовката за завръщането на руската емиграция от Швейцария през март и април на 1917 г. била обсъждана и в пресата. Англичаните и французите (съюзници на Русия) отказали да пуснат руските специалисти – противници на войната – през своя територия. Немската власт се съгласила. Не защото немското разузнаване било вербувало вече руските емигранти. Не си струва да надценяваме качествета на немското разузнаване тогава. Завръщането в Русия на очевидни противници на войната било изгодно на Германия.Както е повече от видно, немците  нямало нужда да вербуват когото и да е.

Немците решили да пропуснат емигрантите през своя територия. В Берлин очаквали сепаратистки мир с Русия. На 29 март 1917 г. канцлерът Теобалд фон Бетман-Голвег казва в Райхстага:

– Нямаме ни най-малко основание да се отнасяме враждебно към борбата на руския народ за свобода или да желаем връщането на стария автократичен режим. Точно обратното, искаме, доколкото имаме сили за това, за помогнем на нашия източен съсед в строителството на щастливо бъдеще и избавление от английското насилие. Германия винаги е била и ще си остане готова да сключи мир с Русия.

Но Ленин (когото уж смятат за германски шпионин) не знаел нищо за това. Той страдал: „В Русия, както е видно, няма да се доберем! Англия няма да ни пусне. През Германия също не можем да минем“.

на 2 април 1917 г. Германия разрешава замяната на руски емигранти срещу интернирани в Русия немци и австрийци. На 5 април германското военно командване обещава без проверка на документите да пусне 60 руски емигранти. Германия разчита, че радикалните руски социалисти ще изведат Русия от войната, което ще позволи да се прехвърлят всички сили на Западния фронт.

Пътуването съвсем не било тайно. Точно обратното, руските емигранти помолили за становището на левите партии от други страни по казуса. Видни социалисти от Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия съставили „Протокол за пътуване“, подкрепяйки правото на руските леви радикали да достигнат до Русия през Германия. Протоколът е публикуван във вестник в Стокхолм. А парите за пътуването били събрани трудно. С други думи казано, немско злато нямало. Нито грам.

На 9 април 1917 г. 52 човека напуснали Берн. От тях болшевики били 19. Останалите били есери и меншевики. Те също били убедени, че друг път да се доберат до Русия няма. Освен Ленин през Германия преминали още три групи политически емигранти. Така в Русия се върнали 159 човека. Юлий Мартов се върнал в Русия на 9 май. Болшевиките били малцинство.

Тогава защо тъкмо болшевиките били обвинени в предателство?

Всички пътували по маршрута Готмадинген – Щутгарт – Франкфурт на Майн – Щралзунд – Засниц на брега на Балтийско море, оттам в Стокхолм. Тъкмо тук с Ленин пожелал да се види Парвус. И Ленин на секундата отказал! Вечерта на 16 април той пристигнал в Петроград, където бил посрещнат тържествено.

На 4 април Ленин подробно се отчел за пътуването пред изпълкома на Петроградския Съвет на работническите и войнишките депутати. Депутатите одобрили дейстията му. Това е още едно потвърждение, че никакво сътрудничество с немците не е имало. Точно тук Ленин категорично възразил срещу сепаратиския мир с Германия:

– „Кайзер Вилхелм е кръвопиец, и разбира се, че не може и да става дума за мир с немците – това е безсмислено. Ние сме против сепаратисткия мир“.

Много бързо Ленин променил гледната си точка – не поради влиянието на някакви си немски пари, а защото с изключителната си интуиция усетил настроенията на войнишката маса. Е познал нещото, с което можел да привлече на страната на болшевиките милионите хора в сиви шинели от Русия. Но в острата политическа борба през 1917 г. обвинението за съвместна работа с немците било най-надеждния метод да се компрометират болшевиките. Именно така противниците на болшевиките обяснявали причините за внезапния успех на партията на Ленин.

„Ленин и неговата група вече са много богати, – удивено възкликвал помощникът на Керенски, известният социолог П. Сорокин, – вижте големия брой болшевишки вестници, памфлети, прокламации…броят им нарастна…Откъде пари – в това е въпросът“.

Финансовите отчети на партията на болшевиките са съхранени. През лятото на 1917 г. следователи от Временното правителство щателно ги проверявали. Болшевиките попълвали касите си чрез заеми и волни пожертвования. За издаването на армейски болшевишки вестници под натиска на войсковите комитети са давани пари дори и от командващите фронтове, при това всеки от командващите фронтове давал по 100 хиляди рубли. През май е закупена за 225 хиляди рубли типографията на Кавалергарска улица.
На 31 август 1917 г. в протокола от заседанието на ЦК е записано:

“Организационното бюро направи доклад, от който е видно, че състоянието на касата на ЦК е твърде лошо (има налични около 30 000)…”.

На 25 октомври 1917 г. в касата на болшевиките останали само 8 000 рубли…

“Никога не съм смятал болшевиките за  “ продажни агенти на немското правителство”, както ги нарича дясната и либералната преса, – пише философът Фьодор Степун, видна фигура във Временното правителство. – Аз винаги съм смятал болшевиките за твърде честни и идейно непоклатими…”.

Ленин разбрал: ако някой може да привлече войниците на страната на болшевиките, то това би било само обещанието за край на войната, да се демобилизира армията и да се пуснат облечените в сиви шинели селяни по домовете им – при семействата и земята. Колкото и да обвиняват Ленин в отсъствие на патриотизъм, в пораженчество и направо в предателство по отношение на Русия, по време на митингите Ленин повтарял отново и отново само това, което хората искали да чуят от него:

–    “Другари войници, спрете да воювате, вървете по домовете си. Обявете примирие с немците и обявете война са богаташите!”

В думите на Ленин се вслушвали все повече и повече хора. Броят на привържениците на болшевиките нараствал с всеки изминал ден.

Много хора били сигурни, че тъкмо болшевиките са вкарали разкол в армията – по заповед уж на немския генерален щаб. В действителност към 1917-та година руската армия така и не можела да настъпва. В най-добрия случай руската армия можела да заема само отбранителна позиция и да задържа немските сили. Но съюзниците допуснали грешка. Те настоявали за настъпление. И това последно, лятно настъпление през 1917 г. погубило руската армия. И веднага бил намерен виновник – вътрешен враг. През лятото на 1917 г. били обвинени болшевиките – за колаборация с немците.

Министърът на правосъдието от Временното правителство Павел Николаевич Переверзев предал на вестниците подготвени от министерството материали за връзките на болшевиките с немците. Една сутрин вестник “Живо слово” публикува от името на бившия болшевик и депутат от Държавната дума Григорий Алексеевич Алексинский и от бившия народоволец, после член на ЦК на партията на есерите Василий Семьонович Панкратов матириал със заглавие “Ленин, Ганецки и компания – шпиони!”.

Ето какво пише в “Живо слово”:

“На 16 май 1917 г. щабът на Върховното главнокомандване изпраща на военния министър протокол от разпита на 28 април тази година на прапорщика от 16-ти Сибирски стрелкови полк Ермоленко. От показанията, дадени пред началика на Разузнавателната служба към щаба на Върховния главнокомандващ, се установява следното: той е прехвърлен на 25 април тази година в тила на фронта на 6-та армия за агитация в полза на скорошното сключване на сепаратистки мир с Германия…

Офицерите на Германския генерален щаб му съобщили, че такъв род агитация води в Русия агентът на Германския генерален щаб…Ленин. На Ленин било възложено с всички сили да подрине доверието на руския народ към Временното правителство…Парите и инструкциите били препращани чрез доверени хора.

Според току-що постътили сведения, такива доверени хора в Стокхолм били: бовшевикът Яков Фюрстенберг, известен  повече с фамилията Ганецкий, и Парвус (доктор Гелфанд). В Петроград болшевикът М.Ю. Козловский. Козловский е главният получател на немските пари, превеждани от Берлин чрез «Disconto Gesellschaft» в Стокголм («Nya-Banken»), а оттам в Сибирска банка в Петроград, където понастоящем той има текуща сметка с над 2 000 000 рубли. Военната цензура е установила непрекъсната обмяна на телеграми от политически и паричен характер между германски агенти и болшевишките лидери”.

Вестниците тогава публикували уж достоверни материали, потвърждаващи факта, че преди завръщането си в Русия болшевишките лидери са получили голяма сума пари от немския генерален щаб. Новината предизвикала всеобщо и единодушно негодувание.

–    Изменници! Немски шпиони! Убийци! Смърт! Смърт на болшевиките!, – това се чувало из Петроград, за радост на авторите на черния PR – буржоазната и либерална пропаганда.

Сутринта на 5 юли войската превзела редакцията на “Правда”. Тълпата разгромила “гнездото на немците”.

На 7 юли били издадени заповеди за ареста на видни болшевики, започвайки с Ленин. Той казал на Лев Троцки:

–    “Сега ще ни застрелят. Това е най-подходящия за тях момент”.

Борис Никитин, началникът на контраразузнаването на Петроградския военен окръг, смятал болшевишките лидери за платени немски агенти. Никитин взел със себе си помощник-прокурора, 15 войника и тръгнал към квартирата на Ленин. Но той вече бил изчезнал оттам.

–Крупская, съдейки по спомените на Никитин, въобще не се изплашила:

“Изкачихме се по стълбите с войниците. В квартирата беше жената на Ленин Крупская. Тази жена е пределно нагла. Трябваше да я ударим с прикладите. Тя ни срещна с викове: “Жандарми! Съвсем като при стария режим!” и не престана да хвърля по тази тема своите забележки по време на обиска…Както и можеше да се очаква, в квартирата на Ленин не намерихме нищо съществено”.

След войната генерал Ерих Людендорф, който ръководи всички операции на немската армия на Източния фронт, твърди, че Ленин и Троцки били тайни немски агенти. Ако Людендорф пишел това сериозно, излиза, че немското разузнаване e подвело своя генерал, внушавайки му, че немското разузнаване е успяло да напрви от болшевиките немски агенти. Сега, през 21 век, вече е известно, че успехите на немските разузнавачи на Източния фронт са били мноооого скромни.

Разбира се, революцията в Русия била спасение за немската армия, която успяла да прехвърли свои части на запад, за да се изправи срещу Антантата. Но Ленин настоявал войната да бъде прекратена – не заради немските пари, а защото войниците не искали да воюват. През 1917 г. действащата армия наброявала повече от 7 милиона човека, от тях зависела съдбата на страната. Те мечтаели да се върнат по домовете си и да се заемат с разделянето на  земите на помешчиците и държавните такива. Ленин разбрал: само обещанието за незабавно прекратяван ена войната би могло да привлече войниците на страната на болшевиките.

Министърът на правосъдието от Временното правителство и върховен прокурор Павел Малянтович заповядал: “Улянов Ленин Владимир Илич да се арестува”. Ленин и Зиновиев, който бил член на ЦК и един от редакторите на “Правда”, напуснали града, защото ги заплашвал затвор и съд.

Шпиономанията, която обхванала Русия, работила с пълна сила. Най-успешна от комерсиална гледна точка била продажбата на американците на колекция фалшификати, които влезли в историята под името “документи на Сисон”.

Едгар Сисон пристигнал в Русия през ноември 1917 г. Той представлявал Комитета по обществена информация и трябвало да пропагандира политиката на президента на САЩ Удро Уилсън. Сисон не знаел руски и бил много доверчив. Той платил 25 000 долари за придобиване на документи уж за сътрудничеството на болшевиките с немците.

Комплектът материали той занесъл на американския посланик в Петроград Дейвид Франсис, бивш губернатор на Мисури. Той съобщил на Вашингтон на 10 декември 1917 г.: “Току- що разбрах от заслужаващ доверие източник, че правителството в Смолни се намира под абсолютен контрол на германския генерален щаб”.

Четири дена подред материалите с шифър се изпращали към Вашингтон. Когато ги разшифровали, ги занесли на държавния секретар на САЩ Робърт Лансинг. Американските политици решили, че тези материали дават обяснение на следния въпрос: защо болшевиките подписали с немците мир в Брест-Литовск. Уж Ленин и Троцки били купени.

Изненадващо, но Вашингтон не се потрудил да подложи  материалите дори на елементарна експертиза.Защото истината е следната: първоначално материалите били предадени в Петроград на британския дипломат Робърт Локарт. Той бил наясно с нещата в Русия и веднага казал, че материалите са фалшиви и не заплатил нищо.

Известният руски историк и професор Виталий Иванович Старцев, извършвайки огромна работа, установил, че т.нар. “документи на Сисон” са съчинени от умелия белетрист Фердинанд Антоний Осендовский. По-късно той заминал за родната Полша. А неговият приближен – бившият есер Евгений Петрович Семьонов предлагал създадените от него материали на чуждестранни дипломати. Никой друг не се поблазнил да притежава тези фалшификати, само американците, най-богатите и най-незапознатите със случващото се в Русия…
Евгений Семьонов в емиграция уверявал, че е получил документите от човек, работещ в Смолни. Той публикувал през 1921 г. серия статии във вестник “Последние новости”, който Павел Милюков издавал в Париж:

“Първонално работата вървеше много трудно, тя беше дори опасна именно вследствие на безпорядъка, царящ и в Смолни, и в щабовете и комисариатите (министерствата). Извънредното внимание заставяше нашите приятели и нас самите да се ограничаваме в първите седмици с копията, които нашите приятели с огромен риск доставяха…

Когато Съветът на Народните Комисари решил да се премести в Москва, в Смолни започнала трескава работа за опаковане на архивите, книжата и др. Всичко било опаковано в специални пакети…Приятелите забелязали, че в някакви пакети се намират интересни за нас документи. Под строга тайна съобщили на матросите, че именно в тези пакети е скрито донесеното в Москва злато! Разбира се, че в същата нощ болшинството пакети се оказали разкъсани…Нашите приятели взели от пакетите няколко оригинални документи”.

Цялата тази драматична история е напълно куха. Документите на Сисон изглеждат оригинални само за най-неориентираните и манипулирани хора: бланки, печати, подписи, изходящи номера и входящи документи…Професионалните историци бързо разкрили, че това са фалшификати. Сигурни фалшификати. Авторът се бил престарал – той измислил не само съдържанието на писмата, но и служебните бланки от никога несъществуващи в Германия министерства и разузнавателни служби. Американският дипломат Джордж Кенан, посветил живота си за изучаване на Русия, обръща внимание върху факта, че и немските, и руските “документи”  били напечатани на едни и същи пишещи машини…

“Социал-демократическото правителство на следвоенна Германия през 1919 г. – пише професор Старцев, – публикува памфлет за “германо-болшевишкия заговор” на Сисон. Немците доказват, че споменаващите се там немски разузнавателни учреждения никога не са съществували, а офицерите, които уж са подписали заповедите към болшевиките, не са зачислени в нито една служба. Те публикуват и истинските печати на сходни немски разузнавателни учреждения редом до печатите и щампите от “документите на Сисон”. И всеки може да се убеди, че последните са истински фалшификати…”.

“Забавно е, – отбелязва Старцев, – че след перестройката тези материали попаднаха в Русия и бяха приети за чиста монета”. Но по време на перестройката САЩ вече бяха стигнали сами до извода, че това са фалшификати…

Петя Паликрушева                                                                               worldtodaybg.com