Философски източници на комунизма

.

“За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност“ беше казал Стефан Куртоа, един от авторите на „Черната книга на комунизма“. Бившият бос на грузинската мафия Отар Квантришвили (убит през 1994 г.) даде своя версия за източниците на болшевишката държава: „Пишат, че аз съм кръстник на мафията. Истината е, че организатор на мафията беше Владимир Ленин и той постави основите на криминалната държава в Русия.“ („Жизнь и смерть Отари Квантришвили“, Часть I, 19 юни 2002 г.,

http://stringer-news.com/publication.mhtml?Part=0&PubID=411

Няма как да не се съгласим с това кратко, но точно и безапелационно определение за авторството на криминалната комунистическа държава – първо в Русия, после по целия свят. Но болшевишкият тартор Владимир Ленин не идва на празно място. Няколко века преди него философски, политически и окултни школи подготвят настъпването на болшевизма през XX век. Както пише проникновено във „Въведението“ към своята завладяваща книга „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“ авторът Йозеф Лео Зайферт: „Количеството на отнасящата се до болшевизма литература нараства с всяка измината година, без обаче да помогне поне на приближаването до неговите загадки. Претърсват се всички кътчета на руската история и се изследват влиянията от Запада, но или се стига до Маркс, или се прескача до Спартак, без да се посочи точното място на обезпокоителното явление „руска революция“ в идейния европейски свят. Вина за това носи и погрешната представа за съществуването на човешка еволюция от животинското начало към все по-чистото духовно извисяване – подобна представа не би могла да се съвмести с периодически проявяващото се и достигащо до най-отявлена варварщина човешко падение. И наистина в духовната област не съществува „напредък“ в неговия технически смисъл, а само някакво трептене между два полюса в търсене на онзи даден ни от християнството, но винаги изоставян с течение на времето синтез.“ (Й. Л. Зайферт, „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“, Изд. къща „Христо Ботев, С., 1994, стр. 9) Какъв е изходът от натрупваното в обществото недоволство и противоречия, се пита знаменитият харвардски съветолог Ричард Пайпс. Според него дали изходът ще е мирен или ще се извърши революционен преврат зависи от два фактора: от наличие на демократични институти и традиция, които могат да допринесат за удовлетворяване на тежненията на населението по законов път, и от способността на интелигенцията да раздуха пламъка на недоволството на гражданите, което да доведе до завземането на властта. И тук ясно трябва да се прави разлика между метеж и революционен преврат. Първият се случва, вторият го случват, като това винаги става в рамките на радикална доктрина и програма за радикално отрицание на съществуващия политически и институционален ред. При метежите интелектуални задкулисни двигатели не съществуват. (Р. Пайпс, „Русская революция“, М., РОССПЭН, 1994, стр. 136) Обратно, при революционните преврати винаги съществуват като ключови фактори интелектуални школи, които могат от стихийния метеж да подготвят и сътворят преврат, първата цел на който е стремежът за институционализиране чрез насилие и визионерство по посока на „нов ред“. Йозеф Шумпетер дава едно от най-проницателните обяснения за това: „Казано най-общо, още щом възникнат условия, благоприятстващи общата враждебност към социалната система или конкретни действия, насочени срещу нея, винаги се намират и сили, които могат да се възползват от тези условия. При капиталистическото общество съществува и още едно обстоятелство: за разлика от всички други социални системи, капитализмът неизбежно и по силата на логиката на самата своя същност, обучава и финансира социални групи, пряко заинтересовани в разпалването на социални безредици.“ ( Й.А.Шумпетер, „Капитализм, Социализм и Демократия“, Глава 13. Растущая враждебность, М., Изд. Экономика, 1995)
Шумпетер извежда тази иманентна на интелектуалците критичност от рационалното мислене и поведение, които капитализмът култивира непрекъснато. От тях се раждат толкова познатите следствия: първо, непрекъснато се разширява кръгът от индивиди, които в рамките на своето интелектуално развитие се опитват да привлекат различните променливи обстоятелства в своя полза. И второ, правят това в рамките на собствената си логика, която е функция на техния опит. Оттук вече започва онзи феномен, на който Шумпетер обръща особено внимание. Навикът за рационален анализ започва да обхваща все повече и повече интелектуалците и те подлагат на критика, достигаща унищожителни параметри и опитваща се да „рационализира“ максимално голяма част от човешката дейност, вкл. в публичното управление. Философските основания на тази промяна в разбиранията се развиват като резултат от една драматична и много радикална идея. Тя представлява разбиране, че може да се моделира човешката личност чрез средствата на политиката. Това според мен е коренът на тоталитарното зло, което връхлетя една голяма част от света през ХХ век. Както много проницателно пише в една от книгите на Фридрих Хаек: „Това, което превръща света в ад са опитите на хората да го направят рай“. Защо социализмът се прояви като най-привлекателната платформа за подобни експерименти, които по различни оценки „струваха“ около 100 млн. човешки същества? (С. Куртоа, Н. Верт, Ж. Луи Панне, А. Пачковски, К. Барточек, Ж. Луи Марголен, „Черната книга на комунизма“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 9) В това се съдържа както привличането, което тази идеологическа доктрина за радикално преобразуване на света има, така и обяснението как е възможно интелектуалци много често да са острие на най-фанатичните и жестоки комунистически престъпления. Завършилите във Франция камбоджански масови килъри не са били някакви зверове – поне не външно. Те са били любители на поезията, с изтънчени маниери, добро владеене на френски език, познаване на западната литература и донякъде – интелектуална традиция. В този смисъл трябва ясно да кажем, че комунизмът е изцяло западно интелектуално творение. Проследете внимателно връзките, които правя между привидно много различни като генезис и фирософски основи автори и това, което ги обединява. Не е възможно да не се забележи свръхрационализма и очакването с помощта на разума да се постигне политическа и институционална уредба, която да помогне за една много завладяваща и като че ли съвсем хуманна идея – да се оперират лошотиите, човешките недостатъци като основа на всички проблеми и това да стане институционализирано. Социална хирургия – това владее умовете и днес на много от сънародниците ни. Франсис Бейкън, Джон Лок и Клод Хелвеции едва ли са предполагали, че фрагменти от философско-политическите виждания, които създават в рамките на два века, ще имат за резултат тоталитарните практики през ХХ век.
Нека бъда разбран правилно – не казвам, че Бейкън, Лок и Хелвеции са тоталитаристи. Казвам само, че отделни елементи от техните много широки и задълбочени философски занимания, част от които са свързани основно с обяснение на това как функционира разумът и се изграждат убежденията, са имали непредвидими политически надграждания. Ще обясня какво имам предвид: според Джон Лок човешкият разум функционира основно чрез чувствения опит, поради което той го уподобява на тъмна стая, в която светлината навлиза единствено чрез възприятията – зрение, органи за обоняние, вкусови рецептори, слух. От тази гледна точка той предпоставя пълната непроизволност на мисленето като процес и извежда своето заключение, че както огледалото не може да не отрази, не може да изтрие или да промени образа на предмета поставен пред него, така и човешкият разум не може да не приеме или да измени мислите, които се пораждат в него като отражение на възприятията. Хелвеции разчита в тази философско-познавателна схема възможност, която позволява чрез контролиране на набора от съобщения, които чрез възприятията пряко влияят на нашето рационално тълкуване на случващото се, да се влияя върху мислите и поведението на един или повече хора. Оттук тръгва тази в корена си една на пръв поглед много „хуманна“, с аурата на добродетелност в целите идея – че ако се създадат подходящи външни влияния, с които да се направляват чувствените възприятия на човек, то тогава мое да се получи един или друг резултат, вкл. облагородена чрез дирижирана външна намеса човешка личност. Тази идея дава основание на други хора след тях, да мобилизират свръхпретенциозното и не държащо сметка за човешката природа убеждение, че политическите модели могат да се строят като къща (политико-институционален конструктивизъм), а резултатът от тези конструктивистки опити и практики може да помогне за желаното от много философи моделиране на човешката личност в посока, която да отговаря на нечии умозрителен план за добро и зло. Кръстосването на тази идея с последващата теория на Жан Жак Русо за колективната воля и обществения договор довежда бесовете на т.н. френска революция. бесовете на част от интелектуалните школи и вярата в това, че има свръхнадарени с особено познание хора, които могат да помогнат на другите в желанието им за по-добър живот, чрез моделиране на личносттите им с инструментите на държавата е в основата на онова, което наричаме тоталитарни комунистически режими през ХХ век. А тези интелектуални кръгове и философски школи могат да получат поле за практикуване на „способностите“ си само, ако отпаднат сдържащите такава посока на интерес и активност традиции, институции, властови форми и политически практики. Казано иначе, нужна им е революция, насилствено разрушаване на изброените сдържащи фактори и разгул на институционалния радикален конструктивизъм и социално инженерство. Терорът не е нещо, което изобщо някой от идеологическите вдъхновители на тази тоталитарна традиция е мислил, планирал, че ще му е нужно в началото. Той се появява тогава, когато трябва да се свърши горната радикална в своя конструктивизъм политическа и институционална задача, а човешката природа покаже, че тази интелектуална традиция дълбоко е сгрешила в нейната интерпертация и познавателен пробив. Тук идва „фалшификацията на доброто“, по израза на Ален Безансон. ( А. Безансон, Бедствие века. Коммунизм, нацизм и уникальность Катастрофы, М. , Изд. МИК, 2000, стр. 32) Комунизмът се прави на морална алтернатива, поради което винаги, след най-жестоките вариации на терора, след милионите жертви следва заключението, че „доброто днес празнува своята победа“. Затова едно от първите външни впечатления за комунистическите практики е винаги усещането за силна асиметрия между това, което непредубеденото око вижда и онова, в което се опитват да го убедят, че вижда. Преобладаването на икономическия детерминизъм в марксизма и ленинистката му версия по презумпция задава въпроса защо те са винаги много вещи и привидно много убедителни в това да обясняват случили се събития. И търпят грандиозни провали, когато трябва да използват детерминистичното си разбиране за прогнозиране на исторически феномени. Нима не е логично, ако някакъв процес е предопределен (каквато е сърцевината на марксизма и ленинизма), то с инструментите на детерминистичното обяснение, да се постигне предварително познание за това каквопредстои. На практика през този век и половина, в който двете свръхтоталитарни идеологии се родиха и донесоха онези 100 млн. в резултат на тяхното практическо приложение, ставаме свидетели на точно обратното. На опити да се натъпчат, да се вкарат историческите събития в схемите на тези идеологии, да се „окастрят“ излишните усложнени опити за разгадаването на тези събития и взаимодействия и изкуственото постигане на ефект, вместо истината за основния дефект на комунистическите идеологии – способността да бъдат много убедителни в обяснението на случилото се и пълен провал при всеки опит да постигнат бъдещето. Игор Бунич има един впечатляващ завършек в книгата си „Златото на партията“: „Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.“ ( Иг. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 350) В България интерпретацията на тази негова завършваща фраза почти автоматичто води най-често до клишето за т.н. „конспиративни теории“. Няма да се опитвам да опровергавам чуждите заблуди, още повече, че има една особена порода българи, които когато видят жираф възкликват: „Е, те такова животно нема“. Нека си останат със заблудите, но това което сега ще напиша е за другите. И то е свързано със западните фактори, които стоят в основата на практическото изграждане на комунистическата тоталитарна система. Комунистическата идеология и тоталитарна практика има своите западните философски основи. Но тя има и своите западни стопански, финнасови и военни основания. От десетилетия е известно, че крал Вилхелм II е сред важните спонсори на болшевиките, за тяхното нахлуване и завземане на властта в Русия. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело Парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005)
В края на Втората световна война в ръцете на американските тайни армейски служби попадат огромни масиви от германските архиви. В милионите страници се оказва, че присъстват неопровержими доказателства, че болшевиките са финансирани с десетки милиони долари в периода 1915 – 1918 г. от германския Генерален щаб. (Germany and the Revolution in Russia, 1915-1918: documents from the Archieves of the German Foreign Ministry. Edited by Z. A. B. Zeman, Oxford University Press, 1958) Само една от много любопитните истории: основният нелегален вестник на болшевиките, който се е казвал „социалдемократ“ и на който главен редактор е бил Ленин, в годините на Първата световна война се е печатил на евтина хартия в много малък тираж, след което е бил пресниман на цигарена хартия в голям тираж в печатницата на германското военно-морско министерство и след това отново се е връщал в Русия през Копенхаген и Стокхолм. Книгата на най-авторитетната австрийска изследователка по руска история, Елизабет Хереш обаче въвежда много ценна информация с документалното доказване, че парите, които германския Генерален щаб дава от един период нататък не са германски пари. А става дума за пари, които идват от американския банки, уредени като кредити от американския банкер Якоб Шиф. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005, стр. 215) Тази информация, убеден съм, вероятно ще стресне някои от читателите и те по автоматизъм ще посегнат към клишетата. „Конспиративна теория“, „антисемитизъм“, „език на омразата“, „световен еврейски заговор“ и т.н. Никога не съм успявал да разбера хора, които поради липса на интелектуална потенция, знание, фактологична достатъчност и нужното търпение, което позволява след дългогодишни занимания да постигаш сложни изводи, да заместват всичко това с ерзаци от клишета. Пак казвам, Елизабет Хереш е най-авторитетната изследователка по руска история в Австрия. В една страна, немалко покварена от отровата на политкоректността. Но тя има научната смелост и доблест да застане срещу новия тоталитаризъм, за каквато роля претендира същата тази политкоректност и да изложи постигнатото в резултат на изследвания и документи. Вкл. с публикацията на целия план за подготовката и провеждането на революция в Русия, изготвен от Александър Лвович Парвус (Гелфанд). Не се опитва да превръща личното си мнение във факт, както често правят местните цербери на новата цензура. Проф. Антъни Сирил Сътън от Станфордския университет понесе огромни лични загуби, вкл. отстраняване, заради изследванията си, с които документално доказа, че Съветите са построени основно със западна помощ, не само американска. Неговия тритомник „Западните технологии и съветското икономическо развитие“, издаден в периода 1968-1973 г. и до днес остава най-мащабния изследователски труд по темата. (A. Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1968 Volume One 1917-1930; 1971 Volume Two 1930-1945; 1973 Volume Three 1945-1965 Книгите могат да се изтеглят в pdf формат оттук
Преди две години историкът от Руската академия на науките Борис Шпотов издаде наистина фундаментално изследване по темата, с ограничаване върху участието на американския бизнес в изграждането и финансирането на Съветите. (Б. Шпотов, „Американский бизнес и Советский союз в 1920-1930-е годы“, М. Изд. Книжный дом „Либроком“, 2012) Авторът на цялата задкулисна финансова и стопанска система на болшевишката държава е човек много малко известен в България. Този човек е Леонид Борисович Красин. Неговото най-проницателно творение е системата на съветските задгранични банки, шест на брой, които са позволявали на Москва и в най-трудните години да оперира с определени западни банкови кръгове и да осигурява десетки милиарди заеми в по-късните години на съветския режим. Красин е авторът на идеята за подкупване в големи мащаби на западни лидери и политици. Съвсем накратко ще кажа, че за Русия Германия винаги е била фактор от първостепенна важност. Същото е отношението и на Германия към Москва. След подписването на Брест Литовския договор на 27 август 1918 г. между двете стран изапочват преговори по стопански и финансови въпроси, резултат от които е сключването на почти неизвестнното секретно допълнение към Брест Литовския договор. В резултат на това допълнение болшевишкия режим приел да изплати контрибуция на Германия в размер на 6 млрд. марки или 245 тона злато, каквото за тях не е било проблем да дадат, тъй като получават огромния златен резерв на Руската империя. Болшевиките обаче вадят късмет – след като изпращат два ешелона със злато, или 95 т, Германия капитулира през ноември 1918 г. и ВЦИК на РСФСР веднага денонсира Брест Литовския мирен договор, както и допълнителния, секретен протокол към него. Успешният принцип с подкупването обаче на западни политици и лидери на едро сработвал почти винаги. същата 1918 г. Г. Чичерин директно се обърнал с нота към американския президент Удроу Уирсън, в която директно попитал каква е цената, която болшевиките трябва да платят на Запада, за да останат на власт. Огромният златен резерв на Руската империя в началото на Първата световна война е 1 695 000 000 златни рубли плюс 140 млн. в банки зад граница. (Вл. Сироткин, „Златото и недвижимата собственост на Русия зад граница“, С., Изд. къша Анимар, 2003, стр. 45) При идването на болшевиките на власт златният резерв е намалял до сумата 1 101 000 000 златни рубли или 852,5 т. (J. D. Smelea, White gold: The imperial Russian gold reserve in the anti‐Bolshevik east, 1918‐? (An unconcluded chapter in the history of the Russian civil war), Europe-Asia Studies, Volume 46, Issue 8, 1994, p. 1317-1347) Но в задгранични банки бече има три пъти повече – 3 604 000 000 златни рубли. Болшевиките се захващат да вкарат в действие тези планини от злато чрез сложни схеми на продажба на шведски банки на цена 20-25 % по-ниска от пазарната, които пък препродавали придобитото на тази цена злато на лондонската златна борса, като от своя страна го пускали с 12-16 % по – ниско, което правело покупката му от банковите фамилии в Лондон изключително изгодна операция. Историята е много дълга, но за целта на това изследване най-интересен е фактът, че в балтийските държави през 1918-19 г. се оформя истинска офшорна зона, където най-оперативни са агентите на Коминтерна, осигуряващи валута и скъпоцености за финансиране на световната революция. В следващата глава ще прочетете разгърната история на финасирането на множество български и други балкански партии и организации от Коминтерна. Парите за това са идвали по тези канали и чрез такова „изпиране“. Един крайно интересен случай: през март 1920 г. във финландския Турку е заловен Джон Рид, авторът на „Десет дни, които разтърсиха света“. В този случай той обаче е в другото си, малкоизвестно амплоа на агент на Коминтерна. Причината за неговия арест е, че е заловен да пренася контрабандно диаманти на стойност 100 000 долара – огромна сума по онова време. Заради това престъпление, той престоява три месеца във финландски затвор, в единична килия и е освободен едва когато Ленин заплашил да разстреля задържани във ВЧК като заложници финландски професори. Болшевишките вождове се грижели сериозно и за личното си благосъстояние. паралелно с финансирането на световната революция, те не забравяли, че диамантите и скъпоценностите, които са отнели от царските съкровищници и от богатите руски дворяни и предприемачи са най-универсалната ценност. Затова в западни столици редовно били залавяни личните диамантени трафиканти на Троцки (в Антверпен и Амстердам), на Г. Зиновиев (през 1922 г. в каунас бил задържан петроградския търговец Шпигелглас, в багажа на който откриват скъпоценности на стойност няколко десетки милиона рубли!) ( Ал. Мосякин, „Балтийский офшор“, БК № 13, Рига, 10.07.2008) Игор Бунич пише подобни факти в книгата си „Златото на партията“: „Целта на „работническите“ лидери на болшевишка Русия изглежда е максималното им желания да станат втори Ал Харун ал Рашидовци с тази разлика, че легендарния халиф е съхранявал съкровищата си в подземията на двореца си в Багдад, докато болшевиките предпочитат да ги държат в банките на Европа и Америка. Само за изтеклата година, както успяхме да разберем, на сметките на болшевишките лидери са постъпили: От Троцки – 11 милиона долара само в една банка на САЩ и 90 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Зиновиев – 80 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Урицки – 85 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Дзержински – 80 милиона швейцарски франка. От Ганецки – 60 милиона швейцарски франка и 10 милиона долара в САЩ. От Ленин – 75 милона швейцарски франка.“ (И. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 94) Почти сто години след болшевишките, днешните им наследници, вкл. в България (скрити под всевъзможни имена и табелки), правят същото. Винаги – едно и също. А иначе, златото е важно нещо. Професорът по история в Университета в Южна Каролина Елена Осокина пише в книгата си „Злато за индустриализацията: ТОРГСИН“: „Съветският съюз натрупа при Сталин значителен златен резерв…През 1953 г. – в годината на смъртта на Сталин – златният запас на СССР съставляваше повече от 2 000 тона чисто злато. Н.С. Хрушчов през всичките години на своето управление и Л. И. Брежнев през 70-те активно продаваха „златото на Сталин“…В края на управлението на Брежнев златният резерв беше намалял с почти 1 000 тона. В годината на разпада на СССР златният запас на дори по завишени западни оценки беше останал на 300 тона. А според Генадий Явлонски, по това време икономически съветник на Горбачов златният запас е бил всъщност едва 240 тона. За сравнение: в началото на 90-те години златният запас на САЩ надхвърли 8 000 тона…Сталин не само изградил съветската планова икономика, но създавайки гигантски златни запаси, обезпечава нейното съществуване и влиянието на СССР в света за много десетилетия напред. Съветският период свърши, когато свърши и златото, натрупано по времето на Сталин.“ (Е. Осокина, „Золото для индустриализации: ТОРГСИН“, М., РОССПЭН, 2009, стр. 83)
Антон Тодоров / Фейсбук

Четиво за носталгици по Соц-а

.

%d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b8Преди часове получих информация от наш човек в Хавана ( ) по основна тема “автомобили и пътен транспорт”.
Докато е още топла, да прочетем за постиженията на Куба под мъдрото ръководство на Комунистическата партия.
Внимателно да четат и младите, и носталгиците по времената отпреди 1989 г. у нас.

“Бате, Голфа няма аналог тук. Имам предвид, че тук ЕВТИНА кола няма. Най-евтината кола, която може да се купи май е полски фиат, за 6,7,8к USD. Лада – 8-15к. Almendron (стара американска кола) – 6,10,15,20,25,30к. Модерна кола – ебало си е мамата. Тико 20к. Пежо 205 – 20к. Пежо 405 30к. Пежо 208 60к. Toyota Yaris 45к.

Тук важното е да е кола, да се движи, да може да се товари. Кола тук има един човек на всеки 500 или 1000 души (измислям си, но ако се окаже, че са повече – не бих се учудил).
Защо мислиш, че половината автопарк на острова е от американски коли, произведени преди 1959-та? Щото обичат антики? Не. Щото няма други. Тук колите са вечни, всичко се оправя, ремонтира, скалъпва. Нищо не се изхвърля. Пълно е с полски фиатчета, лади, москвичи, има волги, VW костенурки, стари шкоди от 60тте.
Американските коли (almendrones) пък се използват за работа, за товарене, повечето са маршрутки. За лична кола почти не се използват, защото са неикономични и трудни за поддръжка. Тъй като са снадени се трошат често, изискват непрекъсната поддръжка, която може да им се осигури само ако изкарват кинти. Те вървят от 10-20-30к, в зависимост от подобренията и състоянието.
По-новите, модерни коли обикновено са служебни или рентакар. Има и частни, които са продадени на някви хора по някви начини, примерно – една рентакар кола, след еди колко си години експлоатация се продава. Говоря ти за предимно китайски коли, тук там някоя корейска. Една такава кола ти знаеш, че нова в Бг струва 13,14,15к долара. Е тук, използвана няколко години – прас: 39к! Take it or leave it.
Абе тук мутресите се возят в лади бе!
Има и други коли, които не ми е ясно как са влезли, виждам джипове Toyota от 1999та, Mercedes 190, fiat punto, Mitsubishi lancer, те такива…

Чувам, че на някви известни хора, музиканти, артисти, спортисти и бог знае кой още им било позволено еди кога си, при еди кви си условия да си вкарат коли…
Въобще, тук колата е статус, лукс… В квартала улиците са пусти. Минава една кола на пет минути.
А без кола (95% от хората) си просто един pobre diablo. Такситата са скъпи за кубинците, маршрутките и те не са евтини, но в час пик забрави да хванеш някоя, ходиш километър по улицата и махаш кат улав и никой не ти спира.
А рейсовете… Да не обяснявам дори в най-бедните години в Бг никога не е било така.
Въобще тук транспорта е нещо страшно. Питай Оскар дали е ходил до Винялес или Варадеро? Пича за 30 години не е излизал от Хавана, не е пътувал никъде познава Куба по-малко от мен

.
Шибана страна, шибана, измъчвана от глад и жажда страна, %d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0където хората, незнайно защо са по-учтиви, по-мили, по-щедри и по-усмихнати от нас
Колите са нереално скъпи, наистина. Ама това става като смесиш пазарна и централизирана икономика, предприемачество – с монопол, свобода – със забрани и ограничения… Някъв абсурд.

От една страна тук примерно можеш да се регистрираш като частник – дъводелец, или строител, или обущар… но от друга: никъде, НИКЪДЕ не продават легално дърво, никъде не продават легално стомана, никъде не продават кожа, гума… Няма реално откъде да купиш суровина.

От една страна едно Тико е 20к. От друга: апартаментът на баща ми (90 квадрата) е 12к, супер апартамент 100 квадрата на пъпа на Хавана 50к, цигари 7 песо (малко повече от четвърт долар), газта, тока, телефона и рейса – много евтини. Храната с купони: направо без пари (вярно е, че е едно нищо).

От една страна:
Спане в хотел в центъра 200$,
от друга: спане в частна къща 30$.

Бутилка водка 30$, но литър наливен ром 1$.

Бутилка от литър и половина минерална вода: 2$. Сок от гуаяба на улицата: 5 песо (четвърт долар).

Средна заплата в държ. сектор 20$. ТаксИ до летището: 25-30$.

Скапано малко хладилниче куча марка (и в Илиянци няма да намериш такъв) 400$. Човек да ти чисти стълбището цял месец: 8$.

Маршрутка – половин-един долар. Рейс 40 сентавос (около 3-4 стотинки).

Дайкири в El Floridita: 6$.
Ебане на улицата 10-15-20$.

Пс: Бензина и нафтата са скъпи, но само балъците си ги купуват от бензиностанцията. Черния пазар е много голям. Купони няма. Идва пича със служебната кола и налива 10 литра, но му се таксуват 20. Разликата му се изплаща по 50 цента, примерно. След това тия десет литра се продават на К.А. на черно за долар.

Пс2: Проверих цените на колите под наем. Най-икономичния клас: 70 долара на ден, следващия: 100 долара.”

От Фейсбук