Философски източници на комунизма

.

“За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност“ беше казал Стефан Куртоа, един от авторите на „Черната книга на комунизма“. Бившият бос на грузинската мафия Отар Квантришвили (убит през 1994 г.) даде своя версия за източниците на болшевишката държава: „Пишат, че аз съм кръстник на мафията. Истината е, че организатор на мафията беше Владимир Ленин и той постави основите на криминалната държава в Русия.“ („Жизнь и смерть Отари Квантришвили“, Часть I, 19 юни 2002 г.,

http://stringer-news.com/publication.mhtml?Part=0&PubID=411

Няма как да не се съгласим с това кратко, но точно и безапелационно определение за авторството на криминалната комунистическа държава – първо в Русия, после по целия свят. Но болшевишкият тартор Владимир Ленин не идва на празно място. Няколко века преди него философски, политически и окултни школи подготвят настъпването на болшевизма през XX век. Както пише проникновено във „Въведението“ към своята завладяваща книга „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“ авторът Йозеф Лео Зайферт: „Количеството на отнасящата се до болшевизма литература нараства с всяка измината година, без обаче да помогне поне на приближаването до неговите загадки. Претърсват се всички кътчета на руската история и се изследват влиянията от Запада, но или се стига до Маркс, или се прескача до Спартак, без да се посочи точното място на обезпокоителното явление „руска революция“ в идейния европейски свят. Вина за това носи и погрешната представа за съществуването на човешка еволюция от животинското начало към все по-чистото духовно извисяване – подобна представа не би могла да се съвмести с периодически проявяващото се и достигащо до най-отявлена варварщина човешко падение. И наистина в духовната област не съществува „напредък“ в неговия технически смисъл, а само някакво трептене между два полюса в търсене на онзи даден ни от християнството, но винаги изоставян с течение на времето синтез.“ (Й. Л. Зайферт, „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“, Изд. къща „Христо Ботев, С., 1994, стр. 9) Какъв е изходът от натрупваното в обществото недоволство и противоречия, се пита знаменитият харвардски съветолог Ричард Пайпс. Според него дали изходът ще е мирен или ще се извърши революционен преврат зависи от два фактора: от наличие на демократични институти и традиция, които могат да допринесат за удовлетворяване на тежненията на населението по законов път, и от способността на интелигенцията да раздуха пламъка на недоволството на гражданите, което да доведе до завземането на властта. И тук ясно трябва да се прави разлика между метеж и революционен преврат. Първият се случва, вторият го случват, като това винаги става в рамките на радикална доктрина и програма за радикално отрицание на съществуващия политически и институционален ред. При метежите интелектуални задкулисни двигатели не съществуват. (Р. Пайпс, „Русская революция“, М., РОССПЭН, 1994, стр. 136) Обратно, при революционните преврати винаги съществуват като ключови фактори интелектуални школи, които могат от стихийния метеж да подготвят и сътворят преврат, първата цел на който е стремежът за институционализиране чрез насилие и визионерство по посока на „нов ред“. Йозеф Шумпетер дава едно от най-проницателните обяснения за това: „Казано най-общо, още щом възникнат условия, благоприятстващи общата враждебност към социалната система или конкретни действия, насочени срещу нея, винаги се намират и сили, които могат да се възползват от тези условия. При капиталистическото общество съществува и още едно обстоятелство: за разлика от всички други социални системи, капитализмът неизбежно и по силата на логиката на самата своя същност, обучава и финансира социални групи, пряко заинтересовани в разпалването на социални безредици.“ ( Й.А.Шумпетер, „Капитализм, Социализм и Демократия“, Глава 13. Растущая враждебность, М., Изд. Экономика, 1995)
Шумпетер извежда тази иманентна на интелектуалците критичност от рационалното мислене и поведение, които капитализмът култивира непрекъснато. От тях се раждат толкова познатите следствия: първо, непрекъснато се разширява кръгът от индивиди, които в рамките на своето интелектуално развитие се опитват да привлекат различните променливи обстоятелства в своя полза. И второ, правят това в рамките на собствената си логика, която е функция на техния опит. Оттук вече започва онзи феномен, на който Шумпетер обръща особено внимание. Навикът за рационален анализ започва да обхваща все повече и повече интелектуалците и те подлагат на критика, достигаща унищожителни параметри и опитваща се да „рационализира“ максимално голяма част от човешката дейност, вкл. в публичното управление. Философските основания на тази промяна в разбиранията се развиват като резултат от една драматична и много радикална идея. Тя представлява разбиране, че може да се моделира човешката личност чрез средствата на политиката. Това според мен е коренът на тоталитарното зло, което връхлетя една голяма част от света през ХХ век. Както много проницателно пише в една от книгите на Фридрих Хаек: „Това, което превръща света в ад са опитите на хората да го направят рай“. Защо социализмът се прояви като най-привлекателната платформа за подобни експерименти, които по различни оценки „струваха“ около 100 млн. човешки същества? (С. Куртоа, Н. Верт, Ж. Луи Панне, А. Пачковски, К. Барточек, Ж. Луи Марголен, „Черната книга на комунизма“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 9) В това се съдържа както привличането, което тази идеологическа доктрина за радикално преобразуване на света има, така и обяснението как е възможно интелектуалци много често да са острие на най-фанатичните и жестоки комунистически престъпления. Завършилите във Франция камбоджански масови килъри не са били някакви зверове – поне не външно. Те са били любители на поезията, с изтънчени маниери, добро владеене на френски език, познаване на западната литература и донякъде – интелектуална традиция. В този смисъл трябва ясно да кажем, че комунизмът е изцяло западно интелектуално творение. Проследете внимателно връзките, които правя между привидно много различни като генезис и фирософски основи автори и това, което ги обединява. Не е възможно да не се забележи свръхрационализма и очакването с помощта на разума да се постигне политическа и институционална уредба, която да помогне за една много завладяваща и като че ли съвсем хуманна идея – да се оперират лошотиите, човешките недостатъци като основа на всички проблеми и това да стане институционализирано. Социална хирургия – това владее умовете и днес на много от сънародниците ни. Франсис Бейкън, Джон Лок и Клод Хелвеции едва ли са предполагали, че фрагменти от философско-политическите виждания, които създават в рамките на два века, ще имат за резултат тоталитарните практики през ХХ век.
Нека бъда разбран правилно – не казвам, че Бейкън, Лок и Хелвеции са тоталитаристи. Казвам само, че отделни елементи от техните много широки и задълбочени философски занимания, част от които са свързани основно с обяснение на това как функционира разумът и се изграждат убежденията, са имали непредвидими политически надграждания. Ще обясня какво имам предвид: според Джон Лок човешкият разум функционира основно чрез чувствения опит, поради което той го уподобява на тъмна стая, в която светлината навлиза единствено чрез възприятията – зрение, органи за обоняние, вкусови рецептори, слух. От тази гледна точка той предпоставя пълната непроизволност на мисленето като процес и извежда своето заключение, че както огледалото не може да не отрази, не може да изтрие или да промени образа на предмета поставен пред него, така и човешкият разум не може да не приеме или да измени мислите, които се пораждат в него като отражение на възприятията. Хелвеции разчита в тази философско-познавателна схема възможност, която позволява чрез контролиране на набора от съобщения, които чрез възприятията пряко влияят на нашето рационално тълкуване на случващото се, да се влияя върху мислите и поведението на един или повече хора. Оттук тръгва тази в корена си една на пръв поглед много „хуманна“, с аурата на добродетелност в целите идея – че ако се създадат подходящи външни влияния, с които да се направляват чувствените възприятия на човек, то тогава мое да се получи един или друг резултат, вкл. облагородена чрез дирижирана външна намеса човешка личност. Тази идея дава основание на други хора след тях, да мобилизират свръхпретенциозното и не държащо сметка за човешката природа убеждение, че политическите модели могат да се строят като къща (политико-институционален конструктивизъм), а резултатът от тези конструктивистки опити и практики може да помогне за желаното от много философи моделиране на човешката личност в посока, която да отговаря на нечии умозрителен план за добро и зло. Кръстосването на тази идея с последващата теория на Жан Жак Русо за колективната воля и обществения договор довежда бесовете на т.н. френска революция. бесовете на част от интелектуалните школи и вярата в това, че има свръхнадарени с особено познание хора, които могат да помогнат на другите в желанието им за по-добър живот, чрез моделиране на личносттите им с инструментите на държавата е в основата на онова, което наричаме тоталитарни комунистически режими през ХХ век. А тези интелектуални кръгове и философски школи могат да получат поле за практикуване на „способностите“ си само, ако отпаднат сдържащите такава посока на интерес и активност традиции, институции, властови форми и политически практики. Казано иначе, нужна им е революция, насилствено разрушаване на изброените сдържащи фактори и разгул на институционалния радикален конструктивизъм и социално инженерство. Терорът не е нещо, което изобщо някой от идеологическите вдъхновители на тази тоталитарна традиция е мислил, планирал, че ще му е нужно в началото. Той се появява тогава, когато трябва да се свърши горната радикална в своя конструктивизъм политическа и институционална задача, а човешката природа покаже, че тази интелектуална традиция дълбоко е сгрешила в нейната интерпертация и познавателен пробив. Тук идва „фалшификацията на доброто“, по израза на Ален Безансон. ( А. Безансон, Бедствие века. Коммунизм, нацизм и уникальность Катастрофы, М. , Изд. МИК, 2000, стр. 32) Комунизмът се прави на морална алтернатива, поради което винаги, след най-жестоките вариации на терора, след милионите жертви следва заключението, че „доброто днес празнува своята победа“. Затова едно от първите външни впечатления за комунистическите практики е винаги усещането за силна асиметрия между това, което непредубеденото око вижда и онова, в което се опитват да го убедят, че вижда. Преобладаването на икономическия детерминизъм в марксизма и ленинистката му версия по презумпция задава въпроса защо те са винаги много вещи и привидно много убедителни в това да обясняват случили се събития. И търпят грандиозни провали, когато трябва да използват детерминистичното си разбиране за прогнозиране на исторически феномени. Нима не е логично, ако някакъв процес е предопределен (каквато е сърцевината на марксизма и ленинизма), то с инструментите на детерминистичното обяснение, да се постигне предварително познание за това каквопредстои. На практика през този век и половина, в който двете свръхтоталитарни идеологии се родиха и донесоха онези 100 млн. в резултат на тяхното практическо приложение, ставаме свидетели на точно обратното. На опити да се натъпчат, да се вкарат историческите събития в схемите на тези идеологии, да се „окастрят“ излишните усложнени опити за разгадаването на тези събития и взаимодействия и изкуственото постигане на ефект, вместо истината за основния дефект на комунистическите идеологии – способността да бъдат много убедителни в обяснението на случилото се и пълен провал при всеки опит да постигнат бъдещето. Игор Бунич има един впечатляващ завършек в книгата си „Златото на партията“: „Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.“ ( Иг. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 350) В България интерпретацията на тази негова завършваща фраза почти автоматичто води най-често до клишето за т.н. „конспиративни теории“. Няма да се опитвам да опровергавам чуждите заблуди, още повече, че има една особена порода българи, които когато видят жираф възкликват: „Е, те такова животно нема“. Нека си останат със заблудите, но това което сега ще напиша е за другите. И то е свързано със западните фактори, които стоят в основата на практическото изграждане на комунистическата тоталитарна система. Комунистическата идеология и тоталитарна практика има своите западните философски основи. Но тя има и своите западни стопански, финнасови и военни основания. От десетилетия е известно, че крал Вилхелм II е сред важните спонсори на болшевиките, за тяхното нахлуване и завземане на властта в Русия. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело Парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005)
В края на Втората световна война в ръцете на американските тайни армейски служби попадат огромни масиви от германските архиви. В милионите страници се оказва, че присъстват неопровержими доказателства, че болшевиките са финансирани с десетки милиони долари в периода 1915 – 1918 г. от германския Генерален щаб. (Germany and the Revolution in Russia, 1915-1918: documents from the Archieves of the German Foreign Ministry. Edited by Z. A. B. Zeman, Oxford University Press, 1958) Само една от много любопитните истории: основният нелегален вестник на болшевиките, който се е казвал „социалдемократ“ и на който главен редактор е бил Ленин, в годините на Първата световна война се е печатил на евтина хартия в много малък тираж, след което е бил пресниман на цигарена хартия в голям тираж в печатницата на германското военно-морско министерство и след това отново се е връщал в Русия през Копенхаген и Стокхолм. Книгата на най-авторитетната австрийска изследователка по руска история, Елизабет Хереш обаче въвежда много ценна информация с документалното доказване, че парите, които германския Генерален щаб дава от един период нататък не са германски пари. А става дума за пари, които идват от американския банки, уредени като кредити от американския банкер Якоб Шиф. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005, стр. 215) Тази информация, убеден съм, вероятно ще стресне някои от читателите и те по автоматизъм ще посегнат към клишетата. „Конспиративна теория“, „антисемитизъм“, „език на омразата“, „световен еврейски заговор“ и т.н. Никога не съм успявал да разбера хора, които поради липса на интелектуална потенция, знание, фактологична достатъчност и нужното търпение, което позволява след дългогодишни занимания да постигаш сложни изводи, да заместват всичко това с ерзаци от клишета. Пак казвам, Елизабет Хереш е най-авторитетната изследователка по руска история в Австрия. В една страна, немалко покварена от отровата на политкоректността. Но тя има научната смелост и доблест да застане срещу новия тоталитаризъм, за каквато роля претендира същата тази политкоректност и да изложи постигнатото в резултат на изследвания и документи. Вкл. с публикацията на целия план за подготовката и провеждането на революция в Русия, изготвен от Александър Лвович Парвус (Гелфанд). Не се опитва да превръща личното си мнение във факт, както често правят местните цербери на новата цензура. Проф. Антъни Сирил Сътън от Станфордския университет понесе огромни лични загуби, вкл. отстраняване, заради изследванията си, с които документално доказа, че Съветите са построени основно със западна помощ, не само американска. Неговия тритомник „Западните технологии и съветското икономическо развитие“, издаден в периода 1968-1973 г. и до днес остава най-мащабния изследователски труд по темата. (A. Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1968 Volume One 1917-1930; 1971 Volume Two 1930-1945; 1973 Volume Three 1945-1965 Книгите могат да се изтеглят в pdf формат оттук
Преди две години историкът от Руската академия на науките Борис Шпотов издаде наистина фундаментално изследване по темата, с ограничаване върху участието на американския бизнес в изграждането и финансирането на Съветите. (Б. Шпотов, „Американский бизнес и Советский союз в 1920-1930-е годы“, М. Изд. Книжный дом „Либроком“, 2012) Авторът на цялата задкулисна финансова и стопанска система на болшевишката държава е човек много малко известен в България. Този човек е Леонид Борисович Красин. Неговото най-проницателно творение е системата на съветските задгранични банки, шест на брой, които са позволявали на Москва и в най-трудните години да оперира с определени западни банкови кръгове и да осигурява десетки милиарди заеми в по-късните години на съветския режим. Красин е авторът на идеята за подкупване в големи мащаби на западни лидери и политици. Съвсем накратко ще кажа, че за Русия Германия винаги е била фактор от първостепенна важност. Същото е отношението и на Германия към Москва. След подписването на Брест Литовския договор на 27 август 1918 г. между двете стран изапочват преговори по стопански и финансови въпроси, резултат от които е сключването на почти неизвестнното секретно допълнение към Брест Литовския договор. В резултат на това допълнение болшевишкия режим приел да изплати контрибуция на Германия в размер на 6 млрд. марки или 245 тона злато, каквото за тях не е било проблем да дадат, тъй като получават огромния златен резерв на Руската империя. Болшевиките обаче вадят късмет – след като изпращат два ешелона със злато, или 95 т, Германия капитулира през ноември 1918 г. и ВЦИК на РСФСР веднага денонсира Брест Литовския мирен договор, както и допълнителния, секретен протокол към него. Успешният принцип с подкупването обаче на западни политици и лидери на едро сработвал почти винаги. същата 1918 г. Г. Чичерин директно се обърнал с нота към американския президент Удроу Уирсън, в която директно попитал каква е цената, която болшевиките трябва да платят на Запада, за да останат на власт. Огромният златен резерв на Руската империя в началото на Първата световна война е 1 695 000 000 златни рубли плюс 140 млн. в банки зад граница. (Вл. Сироткин, „Златото и недвижимата собственост на Русия зад граница“, С., Изд. къша Анимар, 2003, стр. 45) При идването на болшевиките на власт златният резерв е намалял до сумата 1 101 000 000 златни рубли или 852,5 т. (J. D. Smelea, White gold: The imperial Russian gold reserve in the anti‐Bolshevik east, 1918‐? (An unconcluded chapter in the history of the Russian civil war), Europe-Asia Studies, Volume 46, Issue 8, 1994, p. 1317-1347) Но в задгранични банки бече има три пъти повече – 3 604 000 000 златни рубли. Болшевиките се захващат да вкарат в действие тези планини от злато чрез сложни схеми на продажба на шведски банки на цена 20-25 % по-ниска от пазарната, които пък препродавали придобитото на тази цена злато на лондонската златна борса, като от своя страна го пускали с 12-16 % по – ниско, което правело покупката му от банковите фамилии в Лондон изключително изгодна операция. Историята е много дълга, но за целта на това изследване най-интересен е фактът, че в балтийските държави през 1918-19 г. се оформя истинска офшорна зона, където най-оперативни са агентите на Коминтерна, осигуряващи валута и скъпоцености за финансиране на световната революция. В следващата глава ще прочетете разгърната история на финасирането на множество български и други балкански партии и организации от Коминтерна. Парите за това са идвали по тези канали и чрез такова „изпиране“. Един крайно интересен случай: през март 1920 г. във финландския Турку е заловен Джон Рид, авторът на „Десет дни, които разтърсиха света“. В този случай той обаче е в другото си, малкоизвестно амплоа на агент на Коминтерна. Причината за неговия арест е, че е заловен да пренася контрабандно диаманти на стойност 100 000 долара – огромна сума по онова време. Заради това престъпление, той престоява три месеца във финландски затвор, в единична килия и е освободен едва когато Ленин заплашил да разстреля задържани във ВЧК като заложници финландски професори. Болшевишките вождове се грижели сериозно и за личното си благосъстояние. паралелно с финансирането на световната революция, те не забравяли, че диамантите и скъпоценностите, които са отнели от царските съкровищници и от богатите руски дворяни и предприемачи са най-универсалната ценност. Затова в западни столици редовно били залавяни личните диамантени трафиканти на Троцки (в Антверпен и Амстердам), на Г. Зиновиев (през 1922 г. в каунас бил задържан петроградския търговец Шпигелглас, в багажа на който откриват скъпоценности на стойност няколко десетки милиона рубли!) ( Ал. Мосякин, „Балтийский офшор“, БК № 13, Рига, 10.07.2008) Игор Бунич пише подобни факти в книгата си „Златото на партията“: „Целта на „работническите“ лидери на болшевишка Русия изглежда е максималното им желания да станат втори Ал Харун ал Рашидовци с тази разлика, че легендарния халиф е съхранявал съкровищата си в подземията на двореца си в Багдад, докато болшевиките предпочитат да ги държат в банките на Европа и Америка. Само за изтеклата година, както успяхме да разберем, на сметките на болшевишките лидери са постъпили: От Троцки – 11 милиона долара само в една банка на САЩ и 90 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Зиновиев – 80 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Урицки – 85 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Дзержински – 80 милиона швейцарски франка. От Ганецки – 60 милиона швейцарски франка и 10 милиона долара в САЩ. От Ленин – 75 милона швейцарски франка.“ (И. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 94) Почти сто години след болшевишките, днешните им наследници, вкл. в България (скрити под всевъзможни имена и табелки), правят същото. Винаги – едно и също. А иначе, златото е важно нещо. Професорът по история в Университета в Южна Каролина Елена Осокина пише в книгата си „Злато за индустриализацията: ТОРГСИН“: „Съветският съюз натрупа при Сталин значителен златен резерв…През 1953 г. – в годината на смъртта на Сталин – златният запас на СССР съставляваше повече от 2 000 тона чисто злато. Н.С. Хрушчов през всичките години на своето управление и Л. И. Брежнев през 70-те активно продаваха „златото на Сталин“…В края на управлението на Брежнев златният резерв беше намалял с почти 1 000 тона. В годината на разпада на СССР златният запас на дори по завишени западни оценки беше останал на 300 тона. А според Генадий Явлонски, по това време икономически съветник на Горбачов златният запас е бил всъщност едва 240 тона. За сравнение: в началото на 90-те години златният запас на САЩ надхвърли 8 000 тона…Сталин не само изградил съветската планова икономика, но създавайки гигантски златни запаси, обезпечава нейното съществуване и влиянието на СССР в света за много десетилетия напред. Съветският период свърши, когато свърши и златото, натрупано по времето на Сталин.“ (Е. Осокина, „Золото для индустриализации: ТОРГСИН“, М., РОССПЭН, 2009, стр. 83)
Антон Тодоров / Фейсбук

Признанието на Стойчо Мошанов

.

МошановВ неотдавна излязлата си книга „Свидетелствам под клетва“, посветена на разнопосочно тълкувани страници от близката ни история, авторът Дянко Марков отделя място и на спорната фигура от българската политика през 40-те години на века Стойчо Мошанов. Това е повод още един автор да вземе отношение кой е Мошанов и предал ли е българските интереси на руснаците.

Защо не успяха преговорите за примирие в Кайро през 1944г.? Каква беше причината България да не се споразумее със САЩ и Великобритания?

Ако това беше станало, България не би попаднала в ръцете на Сталин, съветската армия не би ни окупирала и на 9 IX 1944 г. не би се отворила вратата за болшевизацията на нашата страна! В този смисъл преговорите в Кайро имат съдбоносна роля за бъдещето на България. По темата е писано много. Разглеждани са различни версии. Най-странните обяснения могат да се прочетат в книга по темата, написана от ключовата фигура в тези преговори – Стойчо Мошанов. (Моята мисия в Кайро, Стойчо Мошанов, ИК „Български писател” ИК ”Петекс – Petex“, София, 1991г.)

Обясненията на Мошанов

Виждаме от неговите обяснения, че като пълномощник на българското правителство той приема да изпълни мисията си. Датата е 22 юли 1944г. Заминавайки в тези пълномощия, Мошанов не бърза да подпише примирието. Започва да поставя условия на правителството, което го е упълномощило. Сред тях са искания за реформиране на самото правителство и включването в състава му на хора от бившата опозиция. Премиерът Иван Багрянов, повярвал в „англофилството” на Стойчо Мошанов, очаква от него бързо сключване на примирие и влизане в сътрудничество със съюзниците.

В книгата си (стр. 224) Мошанов подчертава, че на 1 септември е отклонил връчването на условията по примирието. След връчването е било възможно България да направи някои възражения и след разглеждането им да се пристъпи към подписване.

Мошанов твърди, че е постъпил по този начин, за да не станела България ябълката на раздора между съюзниците. Самият той обаче опровергава комунистическите и съветски измислици, тиражирани по-късно, че в условията е било предвидено окупиране на България от съюзнически войски или от турски войски.

Условията за примирие на САЩ и Великобритания

За тези измислици, разпространявани от Цола Драгойчева при нейното посещение в Женева и от други лица близки до Петко Стайнов (във вариант 10 годишна турска окупация на България), научаваме от писмото от 16 декември 1945г. от вече бившия български посланик в Анкара – Никола Балабанов. Той нарича тези слухове „изопачаване на фактите и съчиняване на басни”. Писмото е публикувано изцяло в книгата на Мошанов. Има и твърдения, че условията за примирие, включвали искането на гръцкото правителство в изгнание за окупация на някои български територии.

На стр.310 Мошанов дори споменава, че след срещата си с Нячбъл Хюг Хъгесън – британски посланик в Анкара, че „условията за примирие (с България- б.м.) били като за победена страна, но не представлявали безусловна капитулация”. Същата информация – „условията са строги, но не много строги” от английска страна Мошанов получава и от английският представител на преговорите в Кайро – Стийл. Точно на 1 септември същият Стийл заявява на Мошанов, че „Няма време за губене! Съюзните генерални щабове са готови и не могат да чакат!”

Очевидно военните части на двете съюзни държави са планирали да преминат през Гърция и България и да се срещнат със съветската армия в Румъния и Унгария в общ натиск срещу отстъпващите германци.

Архивите проговарят

Днес американските архиви за войната са достъпни за проучване. Документът, съдържащ условията за примирие, което да се предложат на България на 1 септември 1944г., е достъпен. Той се състои от 13 точки и никъде в него не се говори за турска окупация или за гръцките искания. Подготвеният текст за подписване от България включва прекратяване на военните действия със съюзниците. България е трябвало по това споразумение да прекъсне отношенията си с Германия и нейните съюзници както и да обезоръжи техни войски на наша територия. Българската армия е трябвало да се изтегли от заетите територии на други държави и да се разреши на войски на съюзниците да придвижват свободно своите войски през българската територия.

Самолетите и плавателните съдове (вкл. тези по Дунава) щели да се използват от съюзниците. Изисква се освобождаване на военнопленниците на съюзниците, каквито тогава е имало, освобождаване на затворниците, осъдени по политически причини или като резултат от дискриминационно законодателство, което също е трябвало да се отмени. Очаквало се е от България да сътрудничи в задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления. Страната ни е трябвало да възстанови имуществото на Обединените нации ( в смисъл на държавите, засегнати от действията на Тристранния пакт) и да възстанови нанесените щети. Също така България е следвало да осигури снабдяването и обслужването на съюзническите войски, намиращи се на нейна територия, нужни за целите на войната. В последната точка на този документ, който Мошанов е отказал да подпише, се споменава, че България трябва да отговори евентуално и на други искания, свързани с възстановяването на мира и сигурността.

Не става въпрос за безусловна капитулация, за отнемане на територии или за окупация. Властта в България е щяла да се упражнява от българското правителство.

Затова пък след включването на Съветския съюз в преговорите условията, които се налагат на България, са много по-тежки. България пропуска исторически шанс!

Играта на Стойчо Мошанов

За времето на своята мисия Мошанов връща няколкократно мандата, който има от правителството. Той иска извършване на промени в правителството, включване в него на определени лица от старата опозиция и пр. На 2 септември Мошанов отказва мандата да подпише примирие от името на правителството, начело с Константин Муравиев. В телеграмата си от 3 септември 1944г. той изказва неудовлетворение от състава на Муравиевия кабинет и изисква сътрудничество със СССР.

На 5 септември пълномощията му са потвърдени от правителството, но той отново не ги приема. На същата дата Съветският съюз обявява война на България и мисията в Кайро се обезсмисля. Американският представител в преговорите в Кайро, Харолд Шанц допуска, че поведението на Стойчо Мошанов е мотивирано от желания за политическо бъдеще при новия режим. (вж. Студената война на Балканите, Майкъл Бол, Фондация „Българска наука и култура”, София, 1999г. стр.105)

Кой е Стойчо Мошанов

В статията „Обратната страна на медала” от Асен Манов ( в. „Про и Анти”, 1 септември 2005 г.) авторът изнася факти за безпринципното политическо поведение на Стойчо Мошанов през годините. Той е член на Демократическата партия, но я напуска през 1923 г. Включва се във военната лига и в Сговора на Ал.Цанков. Участва в преврата срещу Стамболийски и е депутат в 21-во, 22-во, 23-то и 34-то Народно събрание, на което е и председател. Участва в преврата на 19 май срещу Демократическата партия, след което става Министър на финансите и народното стопанство. На този политически въжеиграч е била поверена съдбата на България през август-септември 1944 г.

Мошанов и Виноградов

На 20 септември 1944 г. на връщане от Кайро Мошанов минава през Анкара. Там първото нещо, което прави, е да се отбие при съветския посланик Виноградов и да го информира за своята мисия. България продължава да е във война със Съветския съюз чак до началото на 1947 г., когато се сключва мирният договор в Париж. В този случай, извършеното от Мошанов е напълно недопустимо спрямо българските интереси.

Самопризнанието

В архива на Георги Димитров са запазени две писма на Стойчо Мошанов. Едното е до някой си Григоров, чрез когото авторът му очаква другото писмо да бъде предадено на Г. Димитров – тогава вече министър-председател. Датирани са на 10 декември 1947г. и изпратени от Търговище, където Мошанов е интерниран. В писмата си той протестира срещу публикация в софийския вестник „Новини” от Владимир Огнянов, озаглавена „Противобългарска централа в Цариград”. Там мисията на Стойчо Мошанов и Киселов, изпратени от ”предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро” е определена като предателска. Изразът „Предателската мисия на Мошанов ….” е причина той да поиска да информира лично Г. Димитров за преговорите в Кайро.

„Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати, с които тогава бяхме във война, не успе. И тя не успе по моя вина именно, за да не стана предател спрямо бъдещето на страната”, признава и се оправдава Мошанов.

Затова пък в другото писмо – до Григоров, Мошанов е по-многословен. Така например за срещата с Виноградов той обяснява : „Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има предвид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми, защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанов (Никола Балабанов, българският посланик в Анкара – б. м.) ми заяви: „Вие имате наистина голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирието в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”

По-нататък Мошанов добавя, че след завръщането си в България се е срещнал с първия политически представител на руското командване в България, Димитър Георгиевич Яковлев. „На една среща в с.Панчарево до София, той ме помоли да му разкажа за мисията в Кайро. След разговора, г-н Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го изпрати в Москва. „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната, но и за славянството”.

Това била оценката на Яковлев. От двете писма разбираме, че Мошанов първо е информирал съветските власти. След това е информирал Кимон Георгиев. Получил е и благодарности за начина, по който е изпълнил мисията си в Кайро от Министъра в правителството на Отечествения фронт Петко Стайнов.

Стойчо Мошанов не искал да стане предател на бъдещето на страната и затова отказал да подпише примирието в Кайро.

Предателството е въпрос на дата

Прочутият наполеонов външен министър Талейран при спор с Императора дали монархистите са предатели, заявил „Сир, предателството е въпрос на дата!”

Така е и в случая с Мошанов. На 1 септември 1944г., когато отказва мандата за подписване на примирие със съюзниците, той извършва предателство спрямо българските интереси и бъдещето на България.

Но след 9 септември 1944г., когато в България е извършен про-съветски преврат, отварящ вратата за болшевизация на страната, станала възможна в най-голяма степен заради действията на Мошанов в Кайро, тогава разбира се той е герой. Но не български герой, а герой на новата просъветска власт!

Той обаче не получава в замяна това, което очаква. Включва се в поредна конспирация и 10 години лежи в затвора. След 1989 г. България се откъсна от съветската орбита и пое свой път към Европа и НАТО, възстановявайки своята независимост.

Днес оценката за действията на Стойчо Мошанов не могат да бъдат двусмислени.

В Кайро той е предал българските национални интереси.

Двете писма на Стойчо Мошанов от архива на Георги Димитров

Първо писмо

Любезни г. Григоров,

Тук приложена притварям една молба до г. Министър-председателя. Тя е написана по повод една статия в в. Новини, в която моята мисия в Кайро, през август – септември 1944 год., се таксува за предателска. От моето завръщане от Кайро изминаха вече три години и за пръв път мисията ми се таксува за предателска.

Непосредствено след завръщането ми от Кайро, на път за София, в Анкара, придружаван от пълномощния министър Н. Балабанов, посетих съветския посланик г. Виноградов. Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има пред вид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанова ми заяви: „Вие имате голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирие в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”

Пристигнах в София почти едновременно с първия политически представител при руското командване в България – г. Димитрий Боршович Яковлев.

На един обед в с. Панчарево, до София, той ме помоли да му разкажа за мисията си в Кайро. След разговора, г. Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го препрати в Москва, защото, ми заяви той: „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството”.

Направих доклад и на правителството в лицето на тогавашния Министър- председател г. К. Георгиев, министъра на външните работи г. Стайнов, които ми благодариха за начина по който съм изпълнил мисията си и след известно време г. Георгиев пред учредителния конгрес на „Звено” и г. Стайнов на публично събрание в Пловдив са подчертали заслугите ми. По късно притискан от ляво и дясно аз направих някои частични публични съобщения,  но цялата истина за преговорите в Кайро публично до днес не е изнасяна. Аз не съм я изнасял даже когато е трябвало да браня личната си чест, понеже съм считал, че въпросът не е личен мой, а на държавна целесъобразност.

Дали и днес, след договора за мир, когато ръцете на България са напълно развързани във външно-политическо отношение, трябва да се изнесе на публично обсъждане цялата истина, това може да реши само правителството.

Затова е необходимо да направя изчерпателен устен и документален доклад. Не се лаская от надеждата да го направя лично на г. Министър-председателя, но бих могъл да го направя например лично Вам. Затова и молбата ми до г. Министър- председателя я препращам чрез Вас.

Аз за сега съм въдворен на местожителство в гр. Търговище, където обаче съм свободен. Ако се наложи да дойда до София за да направя доклада си, много Ви моля да ми се спести препращането по етапен ред, или пък да дам доклада си пред органи на милицията. Аз бих желал да дам съображенията си за и против публичното изнасяне на въпроса пред лице компетентно и оторизирано.
Като се надявам, че благодарение на Вашия такт, Вие ще намерите най-правилното разрешение на въпроса, моля Ви да приемете сърдечните ми поздрави.

Стойчо Мошанов, Търговище, 10 декември 1947 г.

Второ писмо

Уважаеми г. Министър-председателю,

В брой 147 от 1 декември т.г. на в. Новини, е поместена статия под надслов: „Противобългарска централа в Цариград.” Тя съдържа между другото и следния пасаж:

„Все същия Делиорман посреща Багряновите делегати Стойчо Мошанов и Киселов изпратени от предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро”…

и по нататък:

„След неуспеха на предателската мисия на Мошанов”…

Верно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати с които тогава бяхме във война не успя. И тя не успя по моя вина, именно за да не стана предател спрямо бъдещето на страната. Аз до сега не съм изнасял публично истината защо не се сключи примирието в Кайро, даже когато е трябвало да защитя личната си чест, понеже съм считал, че тоя въпрос не е мой личен, а на държавна целесъобразност, който само правителството може да реши.

Аз Ви моля да ми се даде възможност да направя изчерпателен доклад за станалото в Кайро. Не се лаская от надеждата, че мога да го направя лично Вам, но моля той да Ви стане известен, за да бъдете напълно осветлен по едни събития, които бяха сериозно премеждие за независимостта на страната и да се реши дали е целесъобразно да се изнесе днес на публично обсъждане.

Приемете г. Министър-председателю изразите на голямата ми към Вас почит.

Стойчо Мошанов, Търговище, 10. XII. 1947

Лъчезар Тошев/Медияпул

(Авторът е депутат от СДС. Публикацията е преработена версия на статия на Л. Тошев във в. „Българска армия“, 3 септември 2011г.)

Една легенда – Анжело Куюмджийски – най-богатият българин

.

Когато видях за първи път красивата крайморска къща на Станчовата алея във Варна, останах без дъх – уникална конструкция, витражи и доста други орнаменти, изискан късен сецесион, сякаш бе покрита с патината на времето и разкошната зелена растителност, даже излъчваше някаква тайнственост. Запитах стария Сашо Сталийски, на когото бях на гости, чие е това архитектурно бижу, и чух интересна история: „На Анжело Куюмджийски. Беше най-богатият човек в България. Няма Буров, няма Чапрашиков, дори Асен Николов не беше толкова богат. Няколко пъти тук съм виждал да идва Царя, за пари, разбира се. Анджело не контактуваше с всеки, идваха най-вече негови лични приятели – депутати, министри и нали ти казах – Царя и семейството му. Чест гост му бе Кирил, царският брат. За толкова години баща ми да е отишъл най-много два-три пъти на гости на Анжело. Абе, беше малко потаен, после изчезна и тази вила я подари ли, продаде ли я, нещо неясно се въртеше. По-късно комунистите я взеха и направиха приемна от нея.”

Тогава ми стана адски интересно да науча повече за този човек. Разрових се и разкрих смайващи неща, но и много легенди, защото самият Анжело е бил освен авантюрист от световна класа и много потаен, а често действията му са граничели с далаверата, измамата, комбинирането на несъвместими неща, но и много благородство към българското племе. Оказа се, че на този човек, магнат от световна класа, търговец на тютюни, аферист, производител, меценат, няма запазена нито една снимка, ама наистина нито една. Не знаем как е изглеждал един човек със значително място в родната ни история, но за това по-късно.

В регистрите на община Самоков е записано, че през 1886 год. в града е роден Челеби Нисим Куюмджийски, а няколко години по-късно е добавено: Рахамим Куюмджийски. Още от тук започват загадките и легендите. Стари самоковци ми разказаха подробно за рода, но и много противоречия за самия Анжело. В Самоков той е по-известен като Ангел Куюмджийски. В края на 19 век в кондиката на църквата е записано, че е извършено православно кръщение на детето от мъжки пол Ангел Куюмджийски. Самият Ангел-Анжело още от малък се българеел, странял от еврейските деца в Самоков и се заигравал с децата от съседната махала – българчета. И от тук още започват легендите. Оттогава тръгва версията, че старият самоковски златар Нисим Куюмджийски, син на Бохор Кюмурджията, е осиновил последното си дете, чиито родители били отнесени от страшна болест, май туберкулоза. Детето било съвсем малко, а бай Нисим бил голям приятел с баща му и решил да го прибере и направи свое дете. Така се появил Челеби-Анжело-Ангел Куюмджийски. Семейството на Нисим златаря /куюмджия означава златар/ било вече нетолкова заможно, клоняло към самоковската беднотия, едвам поддържали предишния стандарт. По това време еврейските семейства в Самоков живеели много задружно в махала Мойсеева. Семейството на бай Нисим дружало със семейството на Ариетата, често сядали на една софра по празници. И двете семейства били ученолюбиви и интелигентни. През лятото наемали къщата на Пиперкови на Продановския рид до Самоков и почивали там, където били летните вили на богатите християни и турци от града. Когато закъсвали с парите, жената на бай Нисим Венезия започвала да му „трие сол” на главата и все споменавала за богатството на Ариетата, а златарят отвръщал: „Ариетата си имат виенската мая. Изгонили ги от Виена, ама дошли в балканската паланка с почести и пари. Виена си е Европа, там и кучетата са по-нахранени и по-интелигентни…”

Малкият често се застоявал дълго в православните храмове в града, особено се захласвал по иконите, на които били изрисувани ангелите /може би затова е избрал името Ангел?/, помагал в службите на свещеника, дори започнал да припява на хора. Баща му Нисим съвсем не се противял на тези му странности, а може би пък и да е вярна легендата за осиновяването и кръвта да го е теглила към вярата на истинските родители. Старите самоковци разказваха преди 15-ина години, че някъде тогава Ангел-Анжело се бил заклел в църквата, че

ще стане известен в целия свят, 

че ще е богат и ще го уважават всички. Така разправял свещеникът от църквата, така разправяли хората дълго време след смъртта му. Някъде съвсем в края на 19 век малкият решил, че трябва да вземе съдбата си в свои ръце, и започнал на изкупува тиквени семки от приятелите и семействата им, после ги изпичал в домашната фурна и след това обикалял Самоков да ги продава по чаршията и Щипи пазар в града. Започнали да му викат „Семкарчето”.

Kuyumdjiyskata-kashtaОт 20-те години на 20 век е останала една рисунка на къщата на Куюмджиевия род в Самоков, където бай Нисим златарят създал и отгледал семейството си. Рисувана е от самоковския художник Васил Захариев, който по-късно е станал придворен художник. Той бил на почит в царското семейство и винаги бил с тях, когато идвали в „Царска Бистрица”, дори и след смъртта на Борис Трети. Сега някогашната улица „Мойсеева”, където живеели куюмджийте в Самоков, носи името на художника Васил Захариев.

Една от легендите за Анжело Куюмдийски твърди, че той никога не е учил, че всичко научил сам, че животът го очукал твърде рано, още разнасяйки тиквените семки по чаршията, но това съвсем не е истина. През 1909 год. Ангел е вече красив, наедрял и впечатлителен младеж. Дядо Нисим нямал парите да издържа момчето да учи, но пък то имало вече добри контакти с американските мисионери в Самоков, които финансирали и поддържали Американския колеж в града – сегашната гимназия „Константин Фотинов”, която и аз съм завършил. Та американските мисионери били впечатлени от самоковското семкарче и решили да го подготвят със солидно образование. Инвестирали смело в младежа и решили да го изпратят да учи в Париж, в Сорбоната. Дали още тогава мисионерите не са вербували Куюмджиев за американската кауза, няма да научим никога. Преди да замине за Франция, младежът решава да смени името си Ангел, което му звучало твърде славянски, и през 1909 год. в самоковската община вече е записан като Анджело. И заминава от Самоков към Париж вече Анджело, по-късно „д” ще отпадне от името.

Други легенди говорят, че бил една година учител в Плевенското лозарско училище, а после станал брояч на парите в Балканската банка.

Младият самоковец в Сорбоната

впечатлява преподавателите си и завършва с пълен отличен и златен медал. Талантливият младеж още като студент създава здрави контакти във финансовия елит на Франция, съветва предприемачи и е затрупан с предложения за работа, но той е решил друго, а може би и менторите му – американските мисионери, са имали други планове. Като студент му е оказана висока чест и той е приет в еврейската масонска организация „Джойнт”, което му дава още един куп контакти във финансовия елит на Европа. От Франция Анжело пристига със солидни знания и контакти с европейския елит, води си и белгийска булка, но в Самоков е посрещнат на нож и от евреи, и от българи: „От къде на къде това семкарче, син на фалиралия златар бай Нисим, намери толкова пари да стане френски адвокат? Продал е душата си на фарисеите, станал е шпионин” – така говорят в рилското градче. Разочарован от отношението на самоковските първенци, Анжело се установява в София, където невероятната му комбинативност, финансовата и правната грамотност му дават възможност да започне да придобива собствености в най-престижните индустриални и финансови дружества.

Още през 1919 год. в София за първи път се създава борса за търговия с ценни книжа и акции. Най-активния играч в тази нова за България дейност става Анжело Куюмджийски, който обича да рискува и скоро натрупва огромен запас от дялове в български предприятия. Смело играе и по европейските борси.

Още не е навършил и 40 год., и вече има достатъчно собствен капитал да основе Франко-белгийска банка, която много бързо става основен кредитор на най-перспективните предприятия, което пък позволява на собственика й да контролира значителна част от индустриалното производство на България, особено износа. По-късно банката става Френско-българска банка, след като Куюмджийски изкупува белгийския дял. Някъде по това време магнатът заявява, че поведението на българските политици зависи от техните полици, които той пази в касата си. В пресата е обвиняван, че е международен аферист, който винаги се забърква в най-скандалните сделки, но срещу него няма и ред в съдебните архиви. Особено близък е с големите тютюневи търговци братя Чапрашикови и чрез тях с лидерите на Демократическата партия, като Никола Мушанов и Александър Малинов. Анжело оглавява управителния съвет на най-могъщото дружество по това време – „Обединени тютюневи фабрики”, и практически чрез него започва да дърпа конците и изгражда стратегията на Тютюневия картел, който държи монопола за износ на най-конвертируемата българска стока по това време – тютюна. Съдружници са му все големите имена в този бизнес – братя Чапрашикови, Белчеви, Томасян. След Първата световна война Испания се е превърнала в център на търговията с тютюн в Европа, защото през нея минават качествените тютюни от Северна Африка, за испанските поданици има специални преференции в тази особено печеливша индустрия и нашият герой Анжело Куюмджийски става испански поданик. По това време не съществува двойно гражданство и той е принуден да се откаже от българското. Прави го, а парите му свършват останалото. Той получава всички преференции в търговията с тютюни на испански поданик. Но не може най-богатият българин да не е гражданин на родината си. И тогава той прави една от големите си афери за пореден път със самоличността си. Представя в самоковската община свидетелство, издадено от Самоковското израилско синагогално настоятелство. Това свидетелство и до днес се пази в общината в Самоков и е изцяло фалшиво. Фалшиви са подписите на председателя на настоятелството Хаим Юда Коен и на секретаря Исак Коен. В свидетелството е записано, че Елиезер Куюмджийски и Челеби Куюмджийски са едно и също лице. Челеби е рожденото име на Анжело, преди да стане Ангел, а Елиезер е неговият най-голям брат, който е с 13 год. по-голям от него и умира през 1939 год., но Анжело благодарение на тази фалшификация става пак поданик на Царство България. Еврейското настоятелство се опитва да възрази на явната далавера, но Куюмджийски им отговаря, че те, евреите, цял живот са били мошеници, та още една далавера няма да им навреди. Останалото се урежда с парите на магната. Делото, заведено от Коен в самоковския районен съд, е оттеглено. И Куюмджийски против всички международни разпоредби остава номинален гражданин на две държави – България и Испания. Дейността на Куюмджийски се разраства, наближават смутни времена и му трябва сериозно представителство в големите европейски банки. Нужно му е безпрепятствено да прехвърля финансови активи, но по-малко съмнения ще има от страна на големите акули, ако това става от държава със сериозен авторитет. И Анжело Куюмджийски изиграва за втори път номера с гражданството. Подава документи в Белгия да стане техен гражданин не само защото е белгийски зет, ами по това време оперира с най-големите местни банки. Нещата са отработени – подава заявление, че се отказва от българско гражданство и иска да бъде гражданин на страната, от която е жена му – Белгия. Тук ще отворим малка скоба за неговата жена. Тя е изключително фина и красива дама, със сериозно потекло в Белгия, в рода й се преплитат само благородници, но е няма по рождение, не може да говори /дали е случайно?/ и кандидатурата за жених на красивия и заможен българин идва добре дошла за семейството й. Така Анжело бързо става белгийски гражданин, но все пак си е българин и той особено държи на това. Една вечер събира самоковските евреи, поне ръководителите на синагогата, и лаконично им обяснява, че е по-силен от цялата им общност и му трябва документ с по-специфичен характер. На другия ден вече има документ, че Челеби Куюмджийски и Рахамим Куюмджийски са едно и също лице. Този Рахамим е средния брат във фамилията, роден през 1883 год. И този документ се пази в самоковската община. С него Анжело-Ангел отново получава българско гражданство и е едновременно – българин, белгиец и испанец. Изобретателният евреин дарява за „услугата” огромна сума на еврейското настоятелство в Самоков и още по-голяма сума на местната гимназия, поддържана от американските мисионери, които го изпращат да учи в Париж. На тържеството по случай направеното дарение в двора на гимназията благодетелят държи реч, в която казва: „На България й трябват даскали, много добри даскали и се надявам вие да подготвите такива”. Дядо ми, Манол Стоянов Джавезов /р. 1911 год./ бе завършил тази гимназия и от фондацията на Куюмджийски е изпратен да учи педагогика във Виена, после се завръща в България и става даскал, защото имал такъв договор с американската мисия в Самоков. Дори години след това Анжело

Куюмджийски особено държи на самоковската гимназия

и дори по комунистическо време тя бе останала със странен статут заради особената собственост. След 1944 год. комунистите я отнемат от настоятелството на американския колеж и я правят като всички соцучилища в страната, но един ден се официално писмо от американското посолство, в което изрично се обяснява, че гимназията е собственост на американската мисия и на един много авторитетен човек в САЩ, наречен Анжело Куюмджийски и ако тя не остане педагогическо училище, ще последват много сериозни санкции срещу държавата България. Аз самият също завърших тази гимназия и в дипломата ми от 1981 год. изрично е изписано „Педагогическа гимназия „К. Фотинов”. Бе останала единствената педагогическа гимназия в страната, защото заплахата на енигматичния Куюмджийски действаше още.

През 1925 год. има една любопитна история. След атентата в църквата „Св. Неделя” се появяват съмнения, че част от парите при атентаторите са от авоарите на Анжело, но всякакви документи по случая с финансирането от неговата банка изчезват, истината е, че финансовият благодетел на престъпниците комунисти Марко Фридман също е евреин и в него намират огромна сума пари при арестуването му. Самият Анжело яростно отрича това и твърди, че винаги се е борил с комунистите, като сочи позицията си по отношение на самоковската комуна. А историята е следната. Някъде около 1920 год. самоковските комунари печелят местните избори и правят първата в България комуна. Твърде скоро обаче се оказва, че те са изхарчили всички пари в общинската хазна и тръгват да организират хайки за събиране на пари от богатите самоковци. Тогава се надигат селата около града на бунт. Финансовият благодетел на селяните е митичният Анжело Куюмджийски, който заявява пред местен вестник: „Не може такъв град като Самоков да се управлява от най-големите гащници и простаци”. Селяните се надигат на бунт и с коси и криваци нападат общината в Самоков, избиват половината комунари и слагат край во веки веков на Самоковската комуна. За погрома самите комунисти обвиняват Куюмджийски.

Сдобил се и с белгийско гражданство, Анжело Куюмджийски става един от основните играчи на международните борси. Определян е за най-големия спекулант на борсата, но е факт, че в условията на финансова криза той става приказно богат, дори до европейските стандарти. В България става основател на българското параходно дружество заедно с друг богаташ – Асен Николов от с. Микре, Ловешко. Двамата в края на 30-те години притежават флотилия два пъти по-голяма от тази на държавата. Куюмджийски става собственик на българското индустриално керамично дружество „Изида” в гр. Елин Пелин и е подпредседател на акционерното дружество „Орел”. Създава и финансира щедро вестник „Отечество” – силно патриотично издание, което по-късно се възприема като орган на ратниците с лозунга си „Напред и нагоре!”

В навечерието на войната той извършва

най-голямата измама срещу хитлерова Германия

Немците му имат доверие като стар техен клиент и му поръчат да им достави уранова руда някъде от Азия. Куюмджийски обещава и прибира тлъсто капаро. Наема един стар кораб, който едва се придвижва, но го товари и тръгва. Корабът е напълнен с опаковани в контейнери камъни, но той уведомява германците, че корабът е пълен и плава към тях и получава сериозна сума от договореното. Някъде в Индийския океан корабът потъва, но целият екипаж от българи се спасява с изключение на охраната, която е от немци. Легендата разказва, че българите са ги избили още по-рано, при тръгването на кораба и после сами са потопили кораба. Куюмджийски дори прибира застраховката, която е направил предварително в „Лойд”. Германците са бесни и го издирват, за да го ликвидират, но испанският гражданин, който е сключил договора, го няма никъде. В същото време Обединените тютюневи фабрики продължават да са най-големият доставчик на тютюн за Германия, а зад тях стои самоковският аферист.

При издирването ми се натъкнах на страховити легенди, които за съжаление няма как да се докажат и страшно съжалявам, че не съм знаел историята по-рано, та да разпитам дядо ми, който е познавал Анжело. Поне щях да науча как е изглеждал този човек. Една от легендите гласи, че Анжело Куюмджийски е имал двойник, момче от Самоков, който имал някаква прилика с оригинала и на много места се е представял за бизнесмена и борсова акула. Двойникът го следва навсякъде, дори и след емиграцията. А в Самоков още се разказва историята, че през 1955 год. в общината се появил човек, който се представил за… Анжело Куюмджийски и оставил нотариално заверен препис от акт за дарение на общината. Странното е, че в някои източници се твърди, че Анжело е починал през… 1953 год. Друга една легенда разказва за голямата му любов Ирина, която е била лекарка в Самоков и той особено държал на нея. Тук вече идва действителността. Истината е, че

прототипът на Борис Морев в романа на Димитър Димов „Тютюн” 

е точно Анжело Куюмджийски. Димов е живял в Самоков и е бил добре запознат с неговата история, дори името на любимата му е заимствано едно към едно от оригинала, историята със жената на Морев е също такава като на истинския прототип. Поради политическите главоблъсканици самият Димов не е говорил открито за истинския прототип, но пред приятели винаги е споделял, че много от чертите са взети от Куюмджийски. Също така в романа съществуват и неговите приятели братя Чапрашикови и Демократическата партия и т.н. В Боровец и днес съществува вилата на Анжело, която той подарява на любимата си Ирина, където са правили срещите си, и още има стари самоковци, които с удоволствие ще ви разкажат историята на българския Крез и неговата Ирина.

Истината е, че през целия си живот Анжело остава българин и много обича Самоков. И тук се намесват приказките за двойника, но е безспорен факт, че той не оставя много чисто материални неща тук, дори снимка не оставя, но пък в българската държава остават построените от него къщи, които са били архитектурни шедьоври още тогава. Проектирани са от български архитекти, защото самият Куюмджийски твърди, че имаме много кадърни архитекти. anjelo_koumdjiiski

Първата къща я завършва през 1929 год. и е на ул. „Оборище” № 25-29 и е била образец за лукс и разточителство по онова време. Тя стои и до днес – това е сегашната резиденция на френския посланик. anjelo_koumdjiiski1.

Втората къща е построена на съседната улица „Велико Тръново” и тя се отличава с изключителната ефективност, още тогава е отоплена изцяло с локално парно отопление и отделен водопровод. Завършена е през 1935 год. Тази къща той я продава, когато не е в България през 1947 год., на САЩ и тя става дълго време приемна на американския посланик. Дарява още няколко сгради на общините в Самоков, Елин Пелин и София.

Усетил идването на войната и антиеврейските закони, а може би по друга причина, в началото на 40-те год. Анжело Куюмджийски изчезва от България. И тук легендите са в повечко. Според едни заминава през 1939 год., според други през 1940 год., но най-достоверната версия е, че заминава през 1941 год. най-напред за Париж, а след това за Ню Йорк, където прехвърля бизнеса си, но никога не прекъсва връзките си с България и Европа. Преди да замине от тук, Анжело предприема една странна стъпка. Издирва и унищожава или изтрива всички снимки, които са съхранили по някакъв начин образа му. Това е причината да нямаме достигналадо нас нито една фотография на енигматичния български евреин. Дори в архивите на Самоков не може да се открие и детска фотография на бившия Ангел или Челеби. Има на братята, на баща му, но негова снимка няма никъде и нито един музей не притежава такава. Някъде през 2003 или 2004 год. от дядото на един приятел от Самоков – Пламен Сайменов – получих една фотография, за която той твърдеше, че е на Анжело Куюмджийски, той бил работил в негова фирма в Самоков. От нея ме гледаше човек с определено волева физиономия, квадратна брадичка и решителен поглед. Показах я на Сашо Сталийски, който е виждал многократно истинския Анжело, и той отсече: „Това не е Анжело, той изглеждаше по съвсем друг начин, това не е негова снимка!”. Отново пълна мистерия или пък историята с двойника, но така или иначе фотография на тази енигма няма и това си е.

Малко преди да замине завинаги от България, Анжело Куюмджийски си прави пластична операция и сменя лицето си. За това вече има многобройни свидетелства, включително в книгата на местния краевед Христо Ярловски

„Семкарчето милионер или възкръсващият евреин”

Със сменена физиономия заминава за САЩ и веднага става американски гражданин, а през 1943 год. е произведен направо в полковник от американското разузнаване, което говори, че Анжело Куюмджийски е бил и преди това техен човек. На срещата в Техеран между тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чълчил – присъства като част от американската делегация семкарчето от Самоков Анжело Куюмджийски, но този път като високопоставен представител на американското разузнаване. През 1943 год. той е част от плана на ген. Уйлян Донован /директор на стратегическите служби на САЩ/ „Проекта К.” като Куюмджиски. Планът е одобрен лично от президента Рузвелт и ген. Донован изпраща на мисия в Истамбул полк. Анжело Куюмджийски, полк. Джадуин и майор Мъри Гърфейн, които пристигат на 1 декември 1943 год. със задачата да влязат във връзка с българските власти и да договорят примирие. Не се стига до края на мисията заради протеста на Англия, че американците не са съгласували мисията на Донован с тях, и новата мисия е преместена в Кайро, където пък нерешителността на Стойчо Мошанов е непреодолима пречка. По-късно Анжело Куюмджийски вече в САЩ ще сподели – „Винаги съм се старал да помагам на България, но нашите политици са цървули и затова нищо не става”.

Преди това оставя на България един силен спомен за себе си. На 13 юли 1937 год. Анжело Куюмджийски заделя 7 милиона долара и регистрира фондация с името „Фондация за подпомагане на бедни студенти”. В учредителния акт вписва, че с 30% от приходите й всяка година ще се издържат по двама бедни български студенти в най-престижните европейски университети, след като са завършили българското си образование с отличен успех. Един от първите стипендианти на тази фондация е и моят дядо. Останалите 70% от приходите според желанието на Куюмджийски отиват за изхранване на бедните студенти в трапезарията на Студентския дом в София. И досега се разказват истории как в най-гладните години на войната в Студентския дом се е сервирала най-качествената храна. Той продължава да подпомага студентите чак до 1953 год., когато комунистите одържавяват цялото имущество и пари на фондацията.

На Парижката мирна конференция през 1946 год. в едно кафене в Монмартър се е състояла една среща, съдбовна и за двете страни. На чашка калвадос се срещат Анжело Куюмджийски и Иван-Асен Георгиев – най-големият шпионин в историята на България. Банкерът му признава, че по това време изкупува на ниски цени облигациите на българските държавни заеми до войната и после ги продава на правителството на по-високи цени, признал му също, че е тясно свързан с ФБР. Дали още тогава Анжело е вербувал Иван-Асен, не се знае, но през 1956 год., когато той лети за представителството на ООН в Ню Йорк, пак в Париж се среща с българския евреин и му казва директно: „Искам да работя за американците!” За два дни му е уредена среща с американските секретни служби с посредничеството на Куюмджийски и българският представител в ООН започва работа за тях. И така чак до провала му през 1963 год. Иван-Асен Георгиев е разстрелян след кратък процес на 4 януари 1964 год. в Централния софийски затвор и по това време Анжело Куюмджийски си е жив и здрав и още работи в САЩ, често пътува до Париж и няма нищо общо приказките и легендите, че той умира през 1953 год. Според български емигранти в САЩ Анжело умира през 1968 год. в Ню Йорк на 82 год., но други твърдят, че си е отишъл в средата на 70-те години на преклонна възраст. И тук легендите са повече от допустимото. Няма легенда обаче в спомените на Ванче Михайлов – легендарния ръководител на ВМРО. Там той пише, че цялата му издръжка в Италия и разходите на организацията са поети от „родолюбивия български евреин от Самоков милионерът Анжело Куюмджийски”. Щедрите хонорари на Иван-Асен Георгиев също са плащани изцяло от бившето семкарче.

След 1989 год. доста хора затърсиха богатството на Анжело Куюмджийски, но отново удариха на камък. За този човек се знаеше твърде малко, за деца никъде не се споменаваше, знаеше се, че е оставил голяма сума пари на бившата си любима Ирина, но тя отдавна бе покойник, а каквото не бе продал, предварително го бе завещал на българската държава за благотворителни цели. Останалата информация вероятно я има само в тайните досиета на американските тайни служби, нашенската ДС в началото на 70-те години провожда специална делегация в САЩ с тайна мисия да научат нещо повече за енигматичния българин. Май няма никакъв резултат от мисията на ченгетата.

Освен авантюрист, продавач на семки, банкер, умел борсов играч, индустриалец, търговец на тютюн, експортьор, аферист от международен мащаб, американски шпионин и висш служител на тайните служби на САЩ, строител, дипломат, меценат на български студенти и ВМРО, Анжело /Ангел/ Нисим Куюмджийски си остава преди всичко голям българин и самоковец!

Христо Марков / Faktor.bg

ЗАГАДКА: Възможно е на тази снимка на видни наши финансисти от 2 август 1938 г. да е и Анжело Куюмджийски, тъй като е документирано, че е присъствал на повода, по който тя е правена. Повечето от лицата на нея са известни – долу седнали от ляво надясно са Добри Божилов, Стефан Бочев и Марко Рясков, а горе вдясно е Стойчо Мошанов. Блогерът се обръща с молба към читателите, които могат да го разпознаят или притежават негов портрет да му пишат на info@bulblog.com

Image_4910491_3_0.

ОПОРНИ ТОЧКИ НА БЪЛГАРОФОБА ТУРКОУГОДНИК

.

igoto1. „Не е Робство, нито Геноцид, Владичество е“ – Какво „владичество“ бе мюзевирлар, кървавите турски поробители да не са били попове по земята ни!

2. „Терминът Робство е изваден от учебниците преди 15 г. и не може да се употрабява“ – Откога манипулираните книжки имат сила на закон и правна обществена норма, бе мюзевирлар? Не, нямат!
А кой го извади бе калдъръм кокони, нали баш вие тихомълком го извадихте, да потъпчете народната памет, нали вие приравнихте Левски на престъпник „арестуван от полицията“!
Утре може да напишете, че слънцето изгрява от Запад, а Земята е плоска и не се върти, както може би пише в корана, но ТЯ СЕ ВЪРТИ!
Думите ТУРСКО РОБСТВО не са българско творение, а е утвърден термин и се употребява у нас и в чужбина от хора като кореспондента на Daily NewsJ. A. MacGahan и много други вероятно много над 150 години вече.

3. „Робство не е имало, защото аз не съм потомък на роби” – А на кого си потомък бе мюзевирлар, на заптие ли, бей, ага или паша, или на раята си, защото това са двете категории население тогава гяури-рая (стадо) и поганци-агаряни други няма, или може би персонално произхождаш от строшилите робските окови Левски, Караджата, Ботев и Бенковски, ама не произхождаш! Ние също, с изключение на единици наследници на големите революционери, сме били робска рая т.е. стадо безправно за ангария, кървав данък и клане, факт!

4. „Българите от 1,7 милиона след турското нашествие са станали 7 милиона в 19 век.“ Абе мюзевирлар, българският етнос в края на 14 век от 4 пъти по-многоброен от англичаните и равночислен на французи и немци, за 5 века Робство той е изтребен заедно с много от селищата си, особено в градовете до гранично демографско положение, от което никога няма да се възстанови.

В 1887г. , 10 години след Освобождението, населението на България е едва 3,15 милиона барабар с циганите и пр., в Македония и Тракия под Турско има още до 1.5 милиона българи, това е – до 5 милиона българи са останали! А населението на Германия в 1878 г. е към 44 милиона, на Франция е към 40 милиона, т.е. следствие на Турското робство над българите до Освобождението е загубено население, колкото цяла една днешна Испания в 1981 година. Ужасен факт!

АВТОР: Иван Иванов

Източник: lentata

Робство в Османската империя е имало до XX век – според западни източници

.

Turkish_slavery-6Следващите редове са статия от английската версия на Уикипедия, писана от английски автори (виж тук). Текстът е енциклопедичен, но на равнище на научен исторически текст, с посочени над 40 източници, сред които исторически книги, пътеписи от последните няколко века, дневници на дипломати, дори исторически здравни изследвания и др. Няма български аналог на текста.
Пускаме го тук, за да се види, че докато у нас мнозина са готови да се бият, че не е имало турско робство, от английски и американски исторически източници има сведения за такова робство в Отоманската империя, част от която е и България до 1878 г. Последните сведения за търговия с роби са от американския посланик в Константинопол 1913-1916 г. (!) – виж в края на текста.

Понятието “турско робство” е използвано от нашите възрожденци не само в стиховете на Ботев и Вазов. Използва се и в статии и публицистични текстове, в исторически хроники.
И по онова време преди Освобождението у нас е имало хора, които са смятали, че няма турско робство. Имали сме права, собственост, били сме поданици на империята, в някои български градове е имало и привилегии.
Но чисто формално елементи на робство е имало в глухите провинции на България чак до Освобождението. Българи на висока служба в Цариград са извоювали някои права и автономии. Но ако не са били лудите глави възрожденци, които са смятали, че има робство, да вдигнат въстание и да ни забележи светът, може би България днес нямаше да бъде независима държава, а европейска провинция на Турция.

Оставяме на български историци да допълнят текста за робството, макар че не е в крак с времето и няма спонсори за такова историческо изследване.
Следва енциклопедичният текст, накрая допълнен с илюстрации и примери от e-vestnik:

—————–

Робството в Османската империя представлявало законна и важна част от икономиката и обществото (1), заробването на хора от бялата раса било забранено в началото на ХІХ в., но поробването на други раси било разрешено (2).

През 1609 г. в Константинопол (днешен Истанбул), административният и политически център на империята, около една пета от населението се състояло от роби. (3) Дори след поредицата от мерки в края на ХІХ в с цел да се забрани робството, практиката продължила безнаказано до началото на ХХ век.

До 1908 г. в Османската империя още се продавали робини.

Статия в “Ню Йорк Таймс” за случаи на търговия с роби в Истанбул от 1876 г.

(4) Сексуалното робство е централна част от османската робска система по време на цялата история на робската институция. (5) (6)

Представител на османската робска класа, наречен „кул” на турски, можел да достигне до високо обществено положение. Пазачите в харема и еничарите били сред най- известните служби, които един роб можел да заеме, но робите често били и на предна линия в османската политика. Болшинството от служителите в османската държавна администрация били купени роби, отраснали свободно, и имали неотменим принос за възхода на Османската империя от ХІV в. до ХІХ в. Много от тях сами владеели голям брой роби, въпреки че султанът бил най-големият робовладелец. (4) Като отглеждали и обучавали специално роби за управници в дворцови училища като Ендерун, османците създали държавници, познаващи тънкостите на управлението и фанатично предани на султана.

Съдържание:

1. Робството в ранната Османска империя
2. Османското робство в Централна и Източна Европа
3. Варварски набези за роби
4. Роби „зандж”
5. Славянките в харема на султана
6. Сексуално робство
7. Упадък и ограничаване на османското робство

Робството в ранната Османска империя

В средата на ХІV в. Мурад І изградил армия от роби, наречена „капъкулу”. Новата военна сила се основавала върху правото на султана над една пета от военната плячка, в нея според неговото тълкувание влизали и военнопленниците. Заловените роби приемали исляма и се обучавали да служат лично на султана. Системата „девширме” (кръвен данък – бел. пр. ) също може да се смята за форма на заробване, защото султаните имали абсолютната власт над тях (взетите насила момчета – бел. пр.). Въпреки това робът или „кулът” имал високо обществено положение в османското общество, той можел да се издигне до висш сановник или да стане част от военния елит и всички взети деца (но не и родителите им) получавали възнаграждение.
Търговията с роби се извършвала на специални пазари, наречени „есър” (пленник, тур. – б. пр.) или „йесър”, такива имало в повечето по-големи и по-малки градове. Твърди се, че султан Мехмед ІІ „Завоевателя” учредил първия османски робски пазар в Константинопол през 60-те години на ХІV в., най-вероятно на мястото на стария византийски пазар за роби. Според Никола дьо Николе (френски географ, автор на „Мореплаване край Турция” – б. пр.) имало роби от всички възрасти и от двата пола, били изложени голи, за да могат евентуалните купувачи да ги оглеждат. (7)

Османското робство в Централна и Източна Европа
При девширмето, „кръвен данък” или „събиране на деца”, малки християнски момчета от Балканите и Анадола били отвеждани от домовете и семействата им, покръствани в исляма и записвани в най-прочутата част от капъкулу, еничарите – специална военна класа в османската армия, която се оказва решаваща при османските нашествия в Европа. (8) Повечето военни командири в османската армия, везири на султана и де факто управници на империята, като Ибрахим паша Параглъ или Мехмед паша Соколович са набрани по такъв начин. (9) (10) До 1609 г. султанската армия капъкулу се увеличава до 100 000 души. (11)

Публикация за изследването на проф. Робърт Дейвис

Домашното робство не било толкова разпространено, колкото военното. (12) Въз основа на опис на имотите на представители на управляващата класа, воден в Одрин между 1545 г. и 1659 г., са събрани следните сведения: от 93 имота, само в 41 има роби. (13)
Общият брой на робите в имотите бил 140; 54 жени и 86 мъже. 134 от тях носели мюсюлмански имена, имената на петима не се споменавали, имало и една жена християнка. Явно част от тях работели в стопанствата. (14) В заключение управляващата класа, поради широката употреба на роби войници и високата си покупателна способност, несъмнено била единствената голяма група, която поддържала жив пазара на роби в Османската империя. (15)
Селското робство като явление било разпространено предимно в района на Кавказ и било пренесено в Анадола и Румелия след преселението на черкезите през 1864 г. (16) В имигрантската общност често възниквали конфликти и османската власт се намесвала понякога на страната на робите. (17)
Кримското ханство поддържало оживена търговия с роби с Османската империя и Средния Изток до началото на ХІХ в. При така наречената „степна жътва” кримските татари поробвали селяни славяни. Полско-литовското княжество и Русия страдали от серия татарски нашествия с цел плячкосване и залавяне на славяни като „есър”. (18 ) Териториите на югоизточната граница били в полувоенно състояние до ХVІІІ в. Смята се, че 75 % от кримското население се състояло от роби и освободени роби (19).

Варварски набези за роби
Стотици хиляди европейци били заловени от пирати варвари и продадени като роби в Северна Африка и Османската империя между ХVІ в. и ХІХ в. (20) (21) Набезите за роби били извършвани повече от араби и бербери, отколкото от османски турци. При все това в разгара на варварската търговия с роби през ХVІ и ХVІІ в. варварските държави били под Османска власт и се управлявали от османски паши. Освен това много роби, заловени от корсари варвари, били продадени на изток в османските територии преди, по време и след периода, в който варварските държави се намирали под османска власт. (нужда от източник)

Картина от швейцарския художник Ото Пилни, ок 1900 г изобразяваща пазар за жени в Крим

Роби „зандж”
Понеже имало ограничения за поробване на мюсюлмани и „народи, почитащи Светото писание” (евреи и християни), езическите територии в Африка били достъпен източник на роби. Известни като „зандж” (на езика банту (22)), тези роби били отвличани главно от района на Големите африкански езера, както и от Централна Африка (23). Зандж били заети в домакинството и служели в армията като войници-роби. Някои се издигали до високи постове, но като цяло били по-нискостоящи от европейските и кавказките роби (24) (25) Днес в модерна Турция продължават да живеят десетки хиляди афро-турци, потомци на робите зандж в Османската империя. Мустафа Олпак, който е афро-турчин, основава първата официално призната организация на афро-турците, Африканска общност за култура и взаимопомощ (Afrikalılar Kültür ve Dayanışma Derneği) в Айвалък. Олпак твърди, че само 2000 бивши африкански роби са оцелели и техните потомци живеят в съвременна Турция. (26)

Роби в султанския харем

Наложниците на османския султан се състояли основно от купени робини, преобладавали тези от християнски произход. Майката на султана, макар технически робиня, получавала облечената в изключителна власт титла „валиде султан”, която я издигала до ранг владетелка на империята (вж. Султанат на жените). Забележителен пример била Кьосем султан, дъщеря на гръцки християнски свещеник, която властвала в Османската империя през първите десетилетия на ХVІІ в. (27) Роксолана (известна още като Хюрем султан), друг забележителен пример, била любимата жена на Сюлейман Великолепни. (28)
Наложниците били охранявани от роби евнуси, които често идвали от езическа Африка. Евнусите били оглавявани от „кизлар ага” („ага на робините”). Ислямските закони забранявали скопяването на мъжете, но етиопските християни не страдали от подобни угризения. Поробвали и скопявали мъже от териториите на юг и ги продавали като евнуси на Високата порта. (29) (30) Коптската православна църква взимала дейно участие в търговията с роби евнуси. Коптските свещеници отрязвали пениса и тестисите на 8-годишни момчета при кастрацията. (31) После евнусите били продавани на Османската империя. Повечето османски евнуси били кастрирани от ръцете на коптите в манастира Абу Джерб в планината Гебел Етер. (31) Момчетата роби били залавяни около Големите езера и други райони в Судан като Дарфур и Кордофан, после продавани на клиенти в Египет. (23) (29) По време на операцията коптските свещеници приковавали с вериги момчетата върху маси и след като отрязвали половите им органи, завирали бамбукови катетри в областта на генеталиите и заравяли момчетата до шия в пясък. Оцелявали 10 процента. Получените в резултат на операцията евнуси носели голяма печалба за разлика от евнусите от други райони. (32) (33) (34)

Сексуално робство

Черкезки, сирийки и нубийки били трите основни народности, които се продавали като секс робини в Османската Империя. Черезките били описвани като светли, с бяла кожа и често били изпращани от черкезките първенци като дар на османците. Те били най-скъпи, стигали до 500 лира стерлинги и били най-търсени от турците. На второ място били сирийските момичета с тъмните си очи и коси и матовата си кожа, те идвали основно от крайбрежните райони на Анадола. Цената им можела да достигне до 30 лири стерлинги. Описвали ги „със стройни фигури като млади”. Нубийките били най-евтини и най-непопулярни, вървели по 20 лири стерлинги. (5) През ХVІІІ и ХІХ в. сексуалното робство било не само основна османска практика, но и се явявало важна част от държавното управление и възпроизводството на социалния елит. (6)

Unbenannt-1 Kopie

Момчетата, взети като кръвен данък, също можели да станат сексуални роби, макар че обикновено работели в бани (хамам) или кафенета. Ставали теляци, кючехчии и сакии (виночерпци), докато били млади и голобради. (35)

Упадък и ограничаване на робството в Османската империя

В резултата на европейската намеса през ХІХ в. Османската империя прави опит да ограничи търговията с роби, която се смятала за законна според османските закони още от основаването на империята. Една от важните кампании срещу робството в Османската империя и търговията с роби била проведена в Кавказ от руските власти. (36)
Били издадени поредица закони, които ограничавали първоначално поробването на бели хора, а след това и от други раси и религии. През 1830 г. султан Махмуд ІІ освободил с ферман всички бели роби. В тази категория влизали и черкезите, които имали обичаи да продават собствените си деца; поробените гърци, въстанали срещу империята през 1821 г. и други. През октомври 1854 г. с друг ферман се забранявала търговията с черкезки деца. През 1857 г. бил издаден ферман до пашата на Египет, а през 1858 г. и заповед до представителите на различни местни власти в Близкия Изток, както и на Балканите и в Кипър, с който се забранявала търговията с роби зандж, без обаче да постановява освобождаването на вече поробените.
Въпреки това робството и търговията с роби в Османската империя продължила с десетилетия, тъй като законовите текстове не били подкрепени с наказателна система. Чак през 1871 г. с постановление от 20 юли се въвеждало наказание от една година за участниците в търговията с роби.

Докладите на американския посланик в Турция Хенри Моргентау съобщават за търговия с роби през 1913-1916 г.

По-късно търговията с роби била изрично забранена чрез използването на хитри “вратички” в прилагането на шериата, понеже той позволявал заробването. Например, въз основа на новото прилагане на шериата, поробеният, не можел да бъде държан роб, ако е бил мюсюлмани преди залавянето си. Не можел да бъде залавян и без официално обявяване на война, а това се правело само от султана. Тъй като късните османски владетели искали да прекратят робството, те не разрешавали набези с цел залавяне на роби и така направили незаконно придобиването на нови роби, макар че вече поробените си останали такива (37) (38)
Османската империя и 16 други държави подписали споразумение по време на Брюкселската конференция за изкореняване на търговията с роби, макар че тайно робството продължило до началото на ХХ в. Разпоредба от османското министерство на вътрешните работи от октомври 1895 г. предупреждавало местните власти, че някои параходи отнемали от моряците зандж „тапиите им, че са свободни хора” и ги поробвали. Друго окръжно от същата година разкрива, че някои наскоро освободени роби зандж били арестувани по неоснователни обвинения, хвърлени в затвора и върнати насила на господарите си. Указание на османското министерство на вътрешните работи до валията на Басра през 1897 г. нареждало, че  на децата на освободените роби трябва да бъдат издавани отделни свидетелства за освобождаване, за да се избегне да не бъдат поробени и да бъдат разделени от родителите си.
Джордж Йънг, втори секретар на посолството на Великобритания в Константинопол, отбелязал в сборника си с османски закони, публикуван през 1905 г., че докато пишел книгата си, търговията с роби в Османската империя се практикувала само контрабандно. (39) Търговията с роби продължила до Първата световна война. Сър Хенри Моргентау, който служил като посланик на САЩ в Константинопол от 1913 до 1916 г., твърди в своята „История на посланик Моргентау”, че имало банди, които продавали бели роби по време на неговата служба. (40)

Превод: Анна Христова
——– ——–
1. Supply of Slaves

2. Ottomans against Italians and Portuguese about (white slavery).

3. Welcome to Encyclopædia Britannica’s Guide to Black History.

4. Eric Dursteler (2006). Venetians in Constantinople: Nation, Identity, and Coexistence in the Early Modern Mediterranean. JHU Press. p. 72. ISBN 978-0-8018-8324-8.

5. Wolf Von Schierbrand (March 28, 1886 (news was reported on March 4)). “Slaves sold to the Turk; How the vile traffic is still carried on in the East. Sights our correspondent saw for twenty dollars–in the house of a grand old Turk of a dealer.”. The New York Times. Retrieved 19 January 2011. Check date values in: |date= (help)

6. Madeline C. Zilfi Women and slavery in the late Ottoman Empire Cambridge University Press, 2010

7 . Fischer W. Alan (1978) The sale of slaves in the Ottoman Empire: Markets and state taxes on slave sales, some preliminary considerations. Bogazici Universitesi Dergisi, Beseri Bilimler – Humanities, vol. 6, pp. 150-151.

8. Janissary (виж тук)

9. Lewis. Race and Slavery in the Middle East (виж тук)

10. The Turks: History and Culture (виж тук)

11. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

12. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

13. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

14. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

15. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

16. “Horrible Traffic in Circassian Women—Infanticide in Turkey,” New York Daily Times, August 6, 1856

17. Osmanlı İmparatorluğu’nda Kölelik at the Wayback Machine (archived February 21, 2006)

18. Soldier Khan (виж тук)

19. Historical survey > Slave societies (линк към “Енциклопедия Британика”)

20. When Europeans were slaves: Research suggests white slavery was much more common than previously believed (виж тук)

21. British Slaves on the Barbary Coast (виж тук)

22. Khalid, Abdallah (1977). The Liberation of Swahili from European Appropriation. East African Literature Bureau. p. 38. Retrieved 10 June 2014.

23. Tinker, Keith L. (2012). The African Diaspora to the Bahamas: The Story of the Migration of People of African Descent to the Bahamas. FriesenPress. p. 9. ISBN 1460205545.

24. Zilfi C. Madeline, Women and Slavery in the Late Ottoman Empire: The Design of Difference, Cambridge University Press, 2010, pp. 133, 139, 140, 196 etc.

25. Michael N.M., Kappler M. & Gavriel E. (eds.), Ottoman Cyprus, Otto Harrassowitz GmbH & Co., Wiesbaden, 2009, p. 168, 169.

26. “Afro-Turks meet to celebrate Obama inauguration”. Today’s Zaman. Todayszaman.com. 20 January 2009. Retrieved 22 January 2009.

27. See generally Jay Winik (2007), The Great Upheaval.

28. Ayşe Özakbaş, Hürrem Sultan, Tarih Dergisi, Sayı 36, 2000

29. Gwyn Campbell, The Structure of Slavery in Indian Ocean Africa and Asia, 1 edition, (Routledge: 2003), p.ix

30. See Winik, supra.

31. Henry G. Spooner (1919). The American Journal of Urology and Sexology, Volume 15. The Grafton Press. p. 522. Retrieved 2011-01-11.

32. Northwestern lancet, Volume 17. s.n. 1897. p. 467. Retrieved 2011-01-11.

33. John O. Hunwick, Eve Troutt Powell (2002). The African diaspora in the Mediterranean lands of Islam. Markus Wiener Publishers. p. 100. ISBN 1-55876-275-2. Retrieved 2011-01-11.

34. American Medical Association (1898). The Journal of the American Medical Association, Volume 30, Issues 1-13. American Medical Association. p. 176. Retrieved 2011-01-11.

35. Madeline C. Zilfi Women and slavery in the late Ottoman Empire Cambridge University Press, 2010 p74-75, 115, 186-188, 191-192

36. L.Kurtynova-d’Herlugnan, The Tsar’s Abolitionists, Leiden, Brill, 2010

37. “Slavery in the Ottoman Empire“.

38. See also the seminal writing on the subject by Egyptian Ottoman Ahmad Shafiq Pasha, who wrote the highly influential book “L’Esclavage au Point de vue Musulman.” (”Slavery from a Muslim Perspective”).

39. George Young, Corps de Droit Ottoman. Clarendon Press, Oxford, 1905. Vol. II, pp. 166-206.

40. Morgenthau Henry (1918) Ambassador Morgenthau’s Story, Garden City, N.Y, Doubleday, Page & Co., chapter 8. (виж тук)

————–
Допълнение

Сведенията на американския посланик в Константинопол (1913-1916 г.) за случаи на търговия с роби по това време се допълват от изследване на турски (кюрдски) журналист, според което след амренския геноцид около 200 000 арменски жени са насилствено ислямизирани и продадени като секс робини (виж тук). Дори след уж последната официалната забрана за търговия с роби през 1909 г., тя се е практикувала с арменски жени и деца.

Unbenannt-1 Kopie

Турският туристически сайт veryturkey.com описва търговията с роби в Истанбул и пазара за жени, наречен Avrat Pazari. Казва се, че много често роби са взимани като форма на данък от провинции на империята, а много роби са били карани насилствено да се откажат от християнството и да приемат исляма.
В текста се казва, че пазарът за роби в Истанбул е закрит през 1847 г., но продажби на роби на различни места в Истанбул са продължили дори до 1922 г.


Има множество източници на английски за робството, нямаме за цел да бъдем изчерпателни, всеки сам може да потърси.

В края на 19 век темата за робството е вълнувала някои европейски художници. Например показаните тук испански и швейцарски художници не могат да бъдат упрекнати, че са български възрожденци и са рисували с черни краски турското робство.

Картина от швейцарския художник Ото Пилни от 1910 г. изобразява търговци на жени, които показват стока на купувачи.Тази страница частично представлява превод на страницата “Slavery in the Ottoman Empire” в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и тази статия може да се разпространява под условията на “Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното“

e-vestnik.bg

Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе

.

karti_bg_1421919833
Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

.
Георги Георгиев

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена…

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави…

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица…

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77…

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално освобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Constantinople_conference.png

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Bulgarian-Exarchate-1870-1913.jpg ).

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва – цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията…

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor1.pdf

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor2.pdf

фактор.бг