Битката при Траянови врата

.

На 17.08. почитаме годишнина от битката при Траянови врата.
Битката е от голямо значение за българите. Ние печелим голяма убедителна победа над Византийската империя. Битката при Траянови врата е част от продължелото повече от четири десетилетия противопоставяне между цар Самуил и император Василий II, наречен Българоубиец. Дори след смъртта на цар Самуил войните не престават, а продължават с прекъсване при наследилите го цар Гаврил Радомир и Иван Владислав. Траянови врата е проход, на който има крепост, носеща същото име. Крепостта „Траянови врата“ е разположена в Средна гора. Отстои на 15 км от гр. Костенец, на 16 км от гр. Ихтиман и на 70 км от столицата – гр. София.  Близо да крепостта е големият тунел по магистрала“Тракия“, който носи името“Траянови врата“.


Античното име на крепостта е „суки“, по-късно се нарича“Василики пули“. Името няма нищо общо с Василий II, а означава“ Царска порта“. След IX в. се нарича „Българска порта“. Името Траянови врата идва от един от най-уважаваните римски императори Траян (98-117 г. сл. Хр.). По-късно през средновековието се споменава при похода на полския крал Владислав III Ягело (Владислав Варненчик). Проходът се намира в планината Средна гора, по-точно в Ихтиманска Средна гора.
Политическата обстановка на Балканския полуостров в края на X в. е следната: България и Византия са две големи и влиятелни държави. Съседните княжества са с малка територия и съществуват, като си плащат с войска и данъци на големите държави и са свързани с тях династически или чрез договори. През тази епоха договорите не винаги са се спазвали, като за нарушаването им се изтъкват някакви причини, а който търси повод- намира. През 970 г. киевският княз Светослав нахлува в България (след предварителни уговорки с подлите византийци) и завладява Велики Преслав- българската столица. На византийския престол е император Йоан Цимисхи. Той нахлува в България под предлог, че иска да спази сключения договор с цар Петър I (927-969 г.) за взаимопомощ. Успява да изгони княз Светослав, но „забравя“ да си тръгне от България. Йоан Цимисхи (969-976 г.) пленява двамата братя Борис и Роман, синове на цар Петър. Отвежда ги във Византия и насила кара цар Борис II да си свали царските атрибути, а скопява Роман, за да няма потомци. Това е план да седне на българския престол и да ликвидира държавата ни. Хитър план, но не успява- братята успяват да избягат. Цар Борис II го сполетява нещастна съдба – на границата не го разпознават и го убиват. Той е облечен във византийски дрехи и го мислят за византийски шпионин. През това време синовете на комита Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил вдигат възстание и обявяват независима българска държава. Заедно с братята си Самуил застанал начело на онези сили, които били противници на съюза с Византия и не са съгласни с византийското робство. Затова императорът побързал да пусне си­новете на цар Петър „да завземат бащиното си царство и да въпрат по-нататъшното напредване на комитопули“. Столицата е преместена в Охрид. Четиримата братя са наречени „комитопулите“. Комита Никола е най-влиятелния болярин по времето на цар Петър I, управител на област Средец (София). Двамата по-големи братя загиват: Давид е убит от власите, Мойсей умира в битката при Серес, остават Арон и Самуил. По-големият Арон на два пъти се бие срещу Василий II, но по-късно се предава и се съюзява с него. Предателството не остава ненаказано – Самуил избива целият му род, като синът му Гаврил Радомир се застъпва за братовчед си Иван Владислав, като по-късно ще видим, че е грешка. Обстановката се променя, когато идва законният наследник на трона и цар – Роман. Самуил го приема, признава го за цар и продължава борбата. На византийския трон през 976 г. застава Василий II Българоубиец. Той е от Македонската династия и управлението му преминава в почти непрекъснати войни. Отчита се като връх на византийското могъщество. Разширява завоеванията на предишните императори по посока Сирия и Кавказ. Заема се с България и успява, макар и трудно да я завладее. Побеждава противниците си (Варда Склир и Фока) и укрепва позициите си на Дарданелите. Печели големи победи в Месопотамия, Сирия, Грузия, завладява арменската столица Ани.
Преди битката при Траянови врата Василий II нахлува в Тракия и завладява главния град – Плавдив. Насочва се към Средец, но е отблъснат. На обратният път е пресрещнат от събраната войска на цар Самуил. Той е успял да събере всичко възможно, за да се противопостави на агресора. Времената са трудни, но ние отстояваме. Колко са на брой войниците? На Василий II са много, защото той тръгва с цялата налична войска срещу България, за да я завладее. По-късно се споменава заветът на Българоубиеца към следващите императори на Византия, че тази земя на север, за да се завладее трябва да се утъпчи навсякъде. Това забравя Исак Ангел, който набързо се връща и едва оцелява при Тревненския проход. При цар Самуил армията му със сигурност е много по-малка от византийската. Ние не напълно независими, столицата е завладяна, властта на Роман е формална. Фактическият български владетел е Самуил. Интересно е, че той не се титулува за цар и не настоява за властта, докато Роман е жив. След неговата смърт Самуил се титулува за български цар и никой не оспорва властта му. Знаем, че българите трудно приемат за цар някой, който не е от царско потекло. Целта на Самуил е да се освободи България и виждаме, че след битката при Траянови врата за известно време успява да освободи почти всички български територии. Дъщерите му се женят по любов за влиятелни владетели от подчинените му области.
На 17 август 986 година войските на един от най-великите български царе – Самуил, се спускат от ихтиманските възвишения и строшават гръбнака на една от най-добре обучените и въоръжени войски по това време – армията на византийския император Василий II. Това става при крепостта „Траянови врата“, като Самуиловите воини пропускат авангарда през прохода и нападат с неотразим устрем ядрото на византийската армия, при което тя е разгромена и гвардията на византийския предводител с огромни жертви и усилия успява да спаси живота му и да му осигури бягството. Това става по времето, когато властта и мощта на българския цар Самуил расте и той в един поход превзема южната крепост Лариса и присъединява към България цяла Тесалия (Средна Гърция). Това не се харесва на византийския император и той тръгва към българската крепост Средец, като се установява край нея в силно укрепен лагер. Научавайки за тръгването на византиеца към българските земи, най-вероятно от брат си Арон, Самуил потегля от Тесалия и само за 20 денонощия достига района на днешното село Бистрица над София и се разполага в здраво укрепен лагер, от който организира внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж.
„Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха от засада, извършиха голяма сеч. След това стенобойните и другите машини неприятелите ги изгориха. Ето защо императорът се подготви за път и тръгна с войските си за Константинопол“. (цитат от Лъв Дякон)
В битката през август 986 г.при Траянови врата проличават качествата на цар Самуил и умението на българската войска да води бой. Прилага стратегически план и спечелва голяма победа над силен противник. Императорът с малка част от свитата си едва се спасява. Ако започне да се разсъждава какво би станало, ако беше загинал в битката…… В историята няма „ако“ и нещата се случват такива, каквито е отредено да станат. Победата укрепва авторитета на цар Самуил – една трагична фигура в българската история, но и един забележителен владетел. Като се погледне картата на България при цар Самуил ще видим една голяма по територия държава (тема „Стари карти на България“). При Траянови врата българите демонстрират, че няма да се предадат под чужда власт безропотно, че макар останали временно без цар и столица, ще продължат докрай борбата с всички сили. Величавата победа се превръща в символ на освободителното дело водено от Самуил. Благодарение на нея той успява да доведе до завършек това дело, освобождавайки всички български земи превзети от Византия през предходните години. Самуил прилага тактиката на успоредно преследване южно от Лозенска планина по р. Бистрица. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Ихтиман, където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.
През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен и през 997 г.умира. Самуил става цар след 991 г., а още след победата при Траянови врата фактически на него принадлежи цялата власт.
След битката при Траянови врата настъпва обрат във военните действия и Византия взема надмощие. Василий II Българоубиец е твърдо решен да се разправи завинаги със силния си северен съсед. Настъпва по река Струма и навлиза в пределите на България. Самуил постигнал още една победа- при Солун и тя му дала възможност да продължи с настъплението. Една негова грешка при битката при Сперхей обърнала нещата във византийска полза. След като укрепил властта си император Василий навлязъл  отново на няколко пъти в пределите на България. При поредното си настъпление Самуил преградил пътя и го принудил да навлезе по поречието на река Струмешница, близо до град Петрич. Решителната битка се състояла в тясната част на клисурата при село Ключ. Поради предателски действия пълководеца на Василий II българоубиец Никифор Скифий намерил път през Беласица и ударил в гръб българската войска, която вземала превес в битката до този момент. Изненаданите българи не успели да се прегрупират, а и теренът не позволява да се маневрира, за да се избегне ударът в гръб. Така се стигнало до поражение, като според византийските историци-хорнисти пленените са били около 14000-15000. Зависи каква войска е била, дали наемна или редовна, но ми се струва, че цифрите са силно преувеличени. Ако наистина цар Самуил е имал на разположение добре обучена армия от 15000 души дали нямаше да предприема нападение, вместо да се защитава? Последвало ослепяване на повече от 14000 войници, като на всеки сто оставили един с едно око,за да ги води към цар Самуил. Според твърденията в манастира „Св.Теодор Тирон“ в с. Добърско някои от войниците като отишли в манастира и си измили очите с водата прогледнали. Самият акт на ослепяване на 14000 пленени войници е труден за изпълнение и се съмнявам в числеността. При видът им цар Самуил не издържал, припаднал и след три дена починал.
Византийските хриности написали следното за цар Самуил:
„И ако днес сме в правото си да твърдим, че в началото на XI век България погинала със слава, една голяма част от нея принадлежи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст“ цар Самуил. На този „войнствен човек, който никога не знаел покой“ и на „неговата мъдрост и разум“ българите дължали безпримерното си мъжество във войната срещу Византия. „Отличният воин Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“ и спечелил големи и усилни битки. Според признанията на един византийски историк даже и през XIII век подвизите му не били забравени. Помнело се, че владетелят, който „завладял цялата българска и ромейска земя“, бил „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“.
Не ще и съмнение, че при Траянови врата през август 986 г. цар Самуил постига бляскава победа. Цар Самуил се отличава като смел и храбър военачалник, който не се страхува от превъзхождащите го византийски войски. Той действа разумно, като не се впуска безразсъдно в битките. При тази и следващите битки той внимателно анализира ситуацията и преценява рисковете и възможностите си. Затова на няколко пъти съпровожда византийците без да влиза в решително сражение.

От гледна точка на настоящето цар Самуил е действал по презумпцията, че като разруши византийските укрепления и отвоюва българските територии ще обедини силите на народа. В действителност войската му нараства след походите, но може би не в размерите на неговите очаквания. Действа последователно, има идея как да продължи напред. Доверява се на някои хора, но те го предават и изоставят. Други, като Кракра защитават Пернишката крепост и на два пъти нанасят тежки поражения на византийския император. С предателите е последователен и решително пресича техните опити, като наказанията са сурови – избиване на Ароновия род. България пада по-късно под византийска власт. Падането поради победата на българите при Траянови врата през 986 г. е отложено. Цар Самуил и Василий II Българоубиец водят около четири десетилетия бойни действия с няколко прекъсвания. Те са породени от намесата на други държави и застрашаването на границите (за България-маджари и сърби, за Византия- сирийци и араби). Дори след смъртта на цар Самуил войните не прекъсват. Синът му Гаврил Радомир, на който предписват качества на пълководец, но и не достатъчен интелект в сравнение с баща си умира, убит от Иван Владислав по време на лов след малко повече от година. Иван Владислав е подтикнат от Василий, но веднага след като застава начело на българите започва нова война и нанася поражение на византийците. През есента на 1017 г. търпи поражение при Сетина от Византия, а през февруари следващата година е убит при Драч, когато го обсажда. С неговата смърт се изчерпват съпротивителните сили на България и тя пада под византийска власт. За Иван Владислав Паисий Хилендарски се изказва ласкаво, въпреки цареубийството.
След падането на България се появяват наследници на Самуиловия род, които вдигат неуспешни въстания и застават за кратко на престола в опит да възстановят независима България. Заслугата на Самуил за България е голяма и само лошото стечение на обстоятелствата попречва да задържи придобитата с цената на бойни действия и усилия територия. Заслужено на името на Самуил са именувани села, местности, улици из различни краища на България.

Повече за битката при Траянови врата, действията на Василий II и контра действията на Самуил можете да научите по интересен и интерактивен начин от видеото:

От Мрежата

Константин Иречек – Наблюдения

Bild

.

  • …Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за 200px-K._Jirecekблагото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.
  • За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата. (13.12.1881)
  • Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.
  • България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.
  • Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.
  • ”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършенно без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)…. в писмо от 20 феврyapи 1880 г. до Симеон Христов – Пиротчанец

grob-IrecekГробът на Константин Иречек във Виена. Поклон!

Робство в Османската империя е имало до XX век – според западни източници

.

Turkish_slavery-6Следващите редове са статия от английската версия на Уикипедия, писана от английски автори (виж тук). Текстът е енциклопедичен, но на равнище на научен исторически текст, с посочени над 40 източници, сред които исторически книги, пътеписи от последните няколко века, дневници на дипломати, дори исторически здравни изследвания и др. Няма български аналог на текста.
Пускаме го тук, за да се види, че докато у нас мнозина са готови да се бият, че не е имало турско робство, от английски и американски исторически източници има сведения за такова робство в Отоманската империя, част от която е и България до 1878 г. Последните сведения за търговия с роби са от американския посланик в Константинопол 1913-1916 г. (!) – виж в края на текста.

Понятието “турско робство” е използвано от нашите възрожденци не само в стиховете на Ботев и Вазов. Използва се и в статии и публицистични текстове, в исторически хроники.
И по онова време преди Освобождението у нас е имало хора, които са смятали, че няма турско робство. Имали сме права, собственост, били сме поданици на империята, в някои български градове е имало и привилегии.
Но чисто формално елементи на робство е имало в глухите провинции на България чак до Освобождението. Българи на висока служба в Цариград са извоювали някои права и автономии. Но ако не са били лудите глави възрожденци, които са смятали, че има робство, да вдигнат въстание и да ни забележи светът, може би България днес нямаше да бъде независима държава, а европейска провинция на Турция.

Оставяме на български историци да допълнят текста за робството, макар че не е в крак с времето и няма спонсори за такова историческо изследване.
Следва енциклопедичният текст, накрая допълнен с илюстрации и примери от e-vestnik:

—————–

Робството в Османската империя представлявало законна и важна част от икономиката и обществото (1), заробването на хора от бялата раса било забранено в началото на ХІХ в., но поробването на други раси било разрешено (2).

През 1609 г. в Константинопол (днешен Истанбул), административният и политически център на империята, около една пета от населението се състояло от роби. (3) Дори след поредицата от мерки в края на ХІХ в с цел да се забрани робството, практиката продължила безнаказано до началото на ХХ век.

До 1908 г. в Османската империя още се продавали робини.

Статия в “Ню Йорк Таймс” за случаи на търговия с роби в Истанбул от 1876 г.

(4) Сексуалното робство е централна част от османската робска система по време на цялата история на робската институция. (5) (6)

Представител на османската робска класа, наречен „кул” на турски, можел да достигне до високо обществено положение. Пазачите в харема и еничарите били сред най- известните служби, които един роб можел да заеме, но робите често били и на предна линия в османската политика. Болшинството от служителите в османската държавна администрация били купени роби, отраснали свободно, и имали неотменим принос за възхода на Османската империя от ХІV в. до ХІХ в. Много от тях сами владеели голям брой роби, въпреки че султанът бил най-големият робовладелец. (4) Като отглеждали и обучавали специално роби за управници в дворцови училища като Ендерун, османците създали държавници, познаващи тънкостите на управлението и фанатично предани на султана.

Съдържание:

1. Робството в ранната Османска империя
2. Османското робство в Централна и Източна Европа
3. Варварски набези за роби
4. Роби „зандж”
5. Славянките в харема на султана
6. Сексуално робство
7. Упадък и ограничаване на османското робство

Робството в ранната Османска империя

В средата на ХІV в. Мурад І изградил армия от роби, наречена „капъкулу”. Новата военна сила се основавала върху правото на султана над една пета от военната плячка, в нея според неговото тълкувание влизали и военнопленниците. Заловените роби приемали исляма и се обучавали да служат лично на султана. Системата „девширме” (кръвен данък – бел. пр. ) също може да се смята за форма на заробване, защото султаните имали абсолютната власт над тях (взетите насила момчета – бел. пр.). Въпреки това робът или „кулът” имал високо обществено положение в османското общество, той можел да се издигне до висш сановник или да стане част от военния елит и всички взети деца (но не и родителите им) получавали възнаграждение.
Търговията с роби се извършвала на специални пазари, наречени „есър” (пленник, тур. – б. пр.) или „йесър”, такива имало в повечето по-големи и по-малки градове. Твърди се, че султан Мехмед ІІ „Завоевателя” учредил първия османски робски пазар в Константинопол през 60-те години на ХІV в., най-вероятно на мястото на стария византийски пазар за роби. Според Никола дьо Николе (френски географ, автор на „Мореплаване край Турция” – б. пр.) имало роби от всички възрасти и от двата пола, били изложени голи, за да могат евентуалните купувачи да ги оглеждат. (7)

Османското робство в Централна и Източна Европа
При девширмето, „кръвен данък” или „събиране на деца”, малки християнски момчета от Балканите и Анадола били отвеждани от домовете и семействата им, покръствани в исляма и записвани в най-прочутата част от капъкулу, еничарите – специална военна класа в османската армия, която се оказва решаваща при османските нашествия в Европа. (8) Повечето военни командири в османската армия, везири на султана и де факто управници на империята, като Ибрахим паша Параглъ или Мехмед паша Соколович са набрани по такъв начин. (9) (10) До 1609 г. султанската армия капъкулу се увеличава до 100 000 души. (11)

Публикация за изследването на проф. Робърт Дейвис

Домашното робство не било толкова разпространено, колкото военното. (12) Въз основа на опис на имотите на представители на управляващата класа, воден в Одрин между 1545 г. и 1659 г., са събрани следните сведения: от 93 имота, само в 41 има роби. (13)
Общият брой на робите в имотите бил 140; 54 жени и 86 мъже. 134 от тях носели мюсюлмански имена, имената на петима не се споменавали, имало и една жена християнка. Явно част от тях работели в стопанствата. (14) В заключение управляващата класа, поради широката употреба на роби войници и високата си покупателна способност, несъмнено била единствената голяма група, която поддържала жив пазара на роби в Османската империя. (15)
Селското робство като явление било разпространено предимно в района на Кавказ и било пренесено в Анадола и Румелия след преселението на черкезите през 1864 г. (16) В имигрантската общност често възниквали конфликти и османската власт се намесвала понякога на страната на робите. (17)
Кримското ханство поддържало оживена търговия с роби с Османската империя и Средния Изток до началото на ХІХ в. При така наречената „степна жътва” кримските татари поробвали селяни славяни. Полско-литовското княжество и Русия страдали от серия татарски нашествия с цел плячкосване и залавяне на славяни като „есър”. (18 ) Териториите на югоизточната граница били в полувоенно състояние до ХVІІІ в. Смята се, че 75 % от кримското население се състояло от роби и освободени роби (19).

Варварски набези за роби
Стотици хиляди европейци били заловени от пирати варвари и продадени като роби в Северна Африка и Османската империя между ХVІ в. и ХІХ в. (20) (21) Набезите за роби били извършвани повече от араби и бербери, отколкото от османски турци. При все това в разгара на варварската търговия с роби през ХVІ и ХVІІ в. варварските държави били под Османска власт и се управлявали от османски паши. Освен това много роби, заловени от корсари варвари, били продадени на изток в османските територии преди, по време и след периода, в който варварските държави се намирали под османска власт. (нужда от източник)

Картина от швейцарския художник Ото Пилни, ок 1900 г изобразяваща пазар за жени в Крим

Роби „зандж”
Понеже имало ограничения за поробване на мюсюлмани и „народи, почитащи Светото писание” (евреи и християни), езическите територии в Африка били достъпен източник на роби. Известни като „зандж” (на езика банту (22)), тези роби били отвличани главно от района на Големите африкански езера, както и от Централна Африка (23). Зандж били заети в домакинството и служели в армията като войници-роби. Някои се издигали до високи постове, но като цяло били по-нискостоящи от европейските и кавказките роби (24) (25) Днес в модерна Турция продължават да живеят десетки хиляди афро-турци, потомци на робите зандж в Османската империя. Мустафа Олпак, който е афро-турчин, основава първата официално призната организация на афро-турците, Африканска общност за култура и взаимопомощ (Afrikalılar Kültür ve Dayanışma Derneği) в Айвалък. Олпак твърди, че само 2000 бивши африкански роби са оцелели и техните потомци живеят в съвременна Турция. (26)

Роби в султанския харем

Наложниците на османския султан се състояли основно от купени робини, преобладавали тези от християнски произход. Майката на султана, макар технически робиня, получавала облечената в изключителна власт титла „валиде султан”, която я издигала до ранг владетелка на империята (вж. Султанат на жените). Забележителен пример била Кьосем султан, дъщеря на гръцки християнски свещеник, която властвала в Османската империя през първите десетилетия на ХVІІ в. (27) Роксолана (известна още като Хюрем султан), друг забележителен пример, била любимата жена на Сюлейман Великолепни. (28)
Наложниците били охранявани от роби евнуси, които често идвали от езическа Африка. Евнусите били оглавявани от „кизлар ага” („ага на робините”). Ислямските закони забранявали скопяването на мъжете, но етиопските християни не страдали от подобни угризения. Поробвали и скопявали мъже от териториите на юг и ги продавали като евнуси на Високата порта. (29) (30) Коптската православна църква взимала дейно участие в търговията с роби евнуси. Коптските свещеници отрязвали пениса и тестисите на 8-годишни момчета при кастрацията. (31) После евнусите били продавани на Османската империя. Повечето османски евнуси били кастрирани от ръцете на коптите в манастира Абу Джерб в планината Гебел Етер. (31) Момчетата роби били залавяни около Големите езера и други райони в Судан като Дарфур и Кордофан, после продавани на клиенти в Египет. (23) (29) По време на операцията коптските свещеници приковавали с вериги момчетата върху маси и след като отрязвали половите им органи, завирали бамбукови катетри в областта на генеталиите и заравяли момчетата до шия в пясък. Оцелявали 10 процента. Получените в резултат на операцията евнуси носели голяма печалба за разлика от евнусите от други райони. (32) (33) (34)

Сексуално робство

Черкезки, сирийки и нубийки били трите основни народности, които се продавали като секс робини в Османската Империя. Черезките били описвани като светли, с бяла кожа и често били изпращани от черкезките първенци като дар на османците. Те били най-скъпи, стигали до 500 лира стерлинги и били най-търсени от турците. На второ място били сирийските момичета с тъмните си очи и коси и матовата си кожа, те идвали основно от крайбрежните райони на Анадола. Цената им можела да достигне до 30 лири стерлинги. Описвали ги „със стройни фигури като млади”. Нубийките били най-евтини и най-непопулярни, вървели по 20 лири стерлинги. (5) През ХVІІІ и ХІХ в. сексуалното робство било не само основна османска практика, но и се явявало важна част от държавното управление и възпроизводството на социалния елит. (6)

Unbenannt-1 Kopie

Момчетата, взети като кръвен данък, също можели да станат сексуални роби, макар че обикновено работели в бани (хамам) или кафенета. Ставали теляци, кючехчии и сакии (виночерпци), докато били млади и голобради. (35)

Упадък и ограничаване на робството в Османската империя

В резултата на европейската намеса през ХІХ в. Османската империя прави опит да ограничи търговията с роби, която се смятала за законна според османските закони още от основаването на империята. Една от важните кампании срещу робството в Османската империя и търговията с роби била проведена в Кавказ от руските власти. (36)
Били издадени поредица закони, които ограничавали първоначално поробването на бели хора, а след това и от други раси и религии. През 1830 г. султан Махмуд ІІ освободил с ферман всички бели роби. В тази категория влизали и черкезите, които имали обичаи да продават собствените си деца; поробените гърци, въстанали срещу империята през 1821 г. и други. През октомври 1854 г. с друг ферман се забранявала търговията с черкезки деца. През 1857 г. бил издаден ферман до пашата на Египет, а през 1858 г. и заповед до представителите на различни местни власти в Близкия Изток, както и на Балканите и в Кипър, с който се забранявала търговията с роби зандж, без обаче да постановява освобождаването на вече поробените.
Въпреки това робството и търговията с роби в Османската империя продължила с десетилетия, тъй като законовите текстове не били подкрепени с наказателна система. Чак през 1871 г. с постановление от 20 юли се въвеждало наказание от една година за участниците в търговията с роби.

Докладите на американския посланик в Турция Хенри Моргентау съобщават за търговия с роби през 1913-1916 г.

По-късно търговията с роби била изрично забранена чрез използването на хитри “вратички” в прилагането на шериата, понеже той позволявал заробването. Например, въз основа на новото прилагане на шериата, поробеният, не можел да бъде държан роб, ако е бил мюсюлмани преди залавянето си. Не можел да бъде залавян и без официално обявяване на война, а това се правело само от султана. Тъй като късните османски владетели искали да прекратят робството, те не разрешавали набези с цел залавяне на роби и така направили незаконно придобиването на нови роби, макар че вече поробените си останали такива (37) (38)
Османската империя и 16 други държави подписали споразумение по време на Брюкселската конференция за изкореняване на търговията с роби, макар че тайно робството продължило до началото на ХХ в. Разпоредба от османското министерство на вътрешните работи от октомври 1895 г. предупреждавало местните власти, че някои параходи отнемали от моряците зандж „тапиите им, че са свободни хора” и ги поробвали. Друго окръжно от същата година разкрива, че някои наскоро освободени роби зандж били арестувани по неоснователни обвинения, хвърлени в затвора и върнати насила на господарите си. Указание на османското министерство на вътрешните работи до валията на Басра през 1897 г. нареждало, че  на децата на освободените роби трябва да бъдат издавани отделни свидетелства за освобождаване, за да се избегне да не бъдат поробени и да бъдат разделени от родителите си.
Джордж Йънг, втори секретар на посолството на Великобритания в Константинопол, отбелязал в сборника си с османски закони, публикуван през 1905 г., че докато пишел книгата си, търговията с роби в Османската империя се практикувала само контрабандно. (39) Търговията с роби продължила до Първата световна война. Сър Хенри Моргентау, който служил като посланик на САЩ в Константинопол от 1913 до 1916 г., твърди в своята „История на посланик Моргентау”, че имало банди, които продавали бели роби по време на неговата служба. (40)

Превод: Анна Христова
——– ——–
1. Supply of Slaves

2. Ottomans against Italians and Portuguese about (white slavery).

3. Welcome to Encyclopædia Britannica’s Guide to Black History.

4. Eric Dursteler (2006). Venetians in Constantinople: Nation, Identity, and Coexistence in the Early Modern Mediterranean. JHU Press. p. 72. ISBN 978-0-8018-8324-8.

5. Wolf Von Schierbrand (March 28, 1886 (news was reported on March 4)). “Slaves sold to the Turk; How the vile traffic is still carried on in the East. Sights our correspondent saw for twenty dollars–in the house of a grand old Turk of a dealer.”. The New York Times. Retrieved 19 January 2011. Check date values in: |date= (help)

6. Madeline C. Zilfi Women and slavery in the late Ottoman Empire Cambridge University Press, 2010

7 . Fischer W. Alan (1978) The sale of slaves in the Ottoman Empire: Markets and state taxes on slave sales, some preliminary considerations. Bogazici Universitesi Dergisi, Beseri Bilimler – Humanities, vol. 6, pp. 150-151.

8. Janissary (виж тук)

9. Lewis. Race and Slavery in the Middle East (виж тук)

10. The Turks: History and Culture (виж тук)

11. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

12. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

13. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

14. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

15. In the Service of the State and Military Class (виж тук)

16. “Horrible Traffic in Circassian Women—Infanticide in Turkey,” New York Daily Times, August 6, 1856

17. Osmanlı İmparatorluğu’nda Kölelik at the Wayback Machine (archived February 21, 2006)

18. Soldier Khan (виж тук)

19. Historical survey > Slave societies (линк към “Енциклопедия Британика”)

20. When Europeans were slaves: Research suggests white slavery was much more common than previously believed (виж тук)

21. British Slaves on the Barbary Coast (виж тук)

22. Khalid, Abdallah (1977). The Liberation of Swahili from European Appropriation. East African Literature Bureau. p. 38. Retrieved 10 June 2014.

23. Tinker, Keith L. (2012). The African Diaspora to the Bahamas: The Story of the Migration of People of African Descent to the Bahamas. FriesenPress. p. 9. ISBN 1460205545.

24. Zilfi C. Madeline, Women and Slavery in the Late Ottoman Empire: The Design of Difference, Cambridge University Press, 2010, pp. 133, 139, 140, 196 etc.

25. Michael N.M., Kappler M. & Gavriel E. (eds.), Ottoman Cyprus, Otto Harrassowitz GmbH & Co., Wiesbaden, 2009, p. 168, 169.

26. “Afro-Turks meet to celebrate Obama inauguration”. Today’s Zaman. Todayszaman.com. 20 January 2009. Retrieved 22 January 2009.

27. See generally Jay Winik (2007), The Great Upheaval.

28. Ayşe Özakbaş, Hürrem Sultan, Tarih Dergisi, Sayı 36, 2000

29. Gwyn Campbell, The Structure of Slavery in Indian Ocean Africa and Asia, 1 edition, (Routledge: 2003), p.ix

30. See Winik, supra.

31. Henry G. Spooner (1919). The American Journal of Urology and Sexology, Volume 15. The Grafton Press. p. 522. Retrieved 2011-01-11.

32. Northwestern lancet, Volume 17. s.n. 1897. p. 467. Retrieved 2011-01-11.

33. John O. Hunwick, Eve Troutt Powell (2002). The African diaspora in the Mediterranean lands of Islam. Markus Wiener Publishers. p. 100. ISBN 1-55876-275-2. Retrieved 2011-01-11.

34. American Medical Association (1898). The Journal of the American Medical Association, Volume 30, Issues 1-13. American Medical Association. p. 176. Retrieved 2011-01-11.

35. Madeline C. Zilfi Women and slavery in the late Ottoman Empire Cambridge University Press, 2010 p74-75, 115, 186-188, 191-192

36. L.Kurtynova-d’Herlugnan, The Tsar’s Abolitionists, Leiden, Brill, 2010

37. “Slavery in the Ottoman Empire“.

38. See also the seminal writing on the subject by Egyptian Ottoman Ahmad Shafiq Pasha, who wrote the highly influential book “L’Esclavage au Point de vue Musulman.” (”Slavery from a Muslim Perspective”).

39. George Young, Corps de Droit Ottoman. Clarendon Press, Oxford, 1905. Vol. II, pp. 166-206.

40. Morgenthau Henry (1918) Ambassador Morgenthau’s Story, Garden City, N.Y, Doubleday, Page & Co., chapter 8. (виж тук)

————–
Допълнение

Сведенията на американския посланик в Константинопол (1913-1916 г.) за случаи на търговия с роби по това време се допълват от изследване на турски (кюрдски) журналист, според което след амренския геноцид около 200 000 арменски жени са насилствено ислямизирани и продадени като секс робини (виж тук). Дори след уж последната официалната забрана за търговия с роби през 1909 г., тя се е практикувала с арменски жени и деца.

Unbenannt-1 Kopie

Турският туристически сайт veryturkey.com описва търговията с роби в Истанбул и пазара за жени, наречен Avrat Pazari. Казва се, че много често роби са взимани като форма на данък от провинции на империята, а много роби са били карани насилствено да се откажат от християнството и да приемат исляма.
В текста се казва, че пазарът за роби в Истанбул е закрит през 1847 г., но продажби на роби на различни места в Истанбул са продължили дори до 1922 г.


Има множество източници на английски за робството, нямаме за цел да бъдем изчерпателни, всеки сам може да потърси.

В края на 19 век темата за робството е вълнувала някои европейски художници. Например показаните тук испански и швейцарски художници не могат да бъдат упрекнати, че са български възрожденци и са рисували с черни краски турското робство.

Картина от швейцарския художник Ото Пилни от 1910 г. изобразява търговци на жени, които показват стока на купувачи.Тази страница частично представлява превод на страницата “Slavery in the Ottoman Empire” в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и тази статия може да се разпространява под условията на “Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното“

e-vestnik.bg

Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе

.

karti_bg_1421919833
Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

.
Георги Георгиев

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена…

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави…

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица…

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77…

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално освобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Constantinople_conference.png

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Bulgarian-Exarchate-1870-1913.jpg ).

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва – цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията…

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor1.pdf

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor2.pdf

фактор.бг

Българите от чужбина – чужденци в България?

.

emigrantiОмраза и завист? Професор Юлиана Рот се включва в рубриката ни „Пътуващите българи“ със свое мнение, което за мнозина сигурно ще прозвучи предизвикателно.

.

Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт – естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.

Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.

Завист и омраза?

В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?

Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?

Всички емигранти – в общ калъп

В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.

Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина – чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.

Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически

В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.

Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.

Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен

dw.de