10 типа енергийни вампири и как да се защитим от тях

.

Токсичните хора са предизвикателство за логиката. Някои нямат никаква представа от негативното влияние, което имат върху околните, други изпитват истинско удоволствие да създават хаос и да притесняват останалите.Затова е важно да се знае как човек да се пази от тях и да не позволява те да изпиват като вампири енергията и времето му. Направено наскоро германско изследване на университета “Фридрих Шилер” в Йена показва колко опасни са всъщност токсичните хора. То показва, че негативните емоции, които те предизвикват, карат мозъка да изпада в стрес. А това впоследствие води до сериозни поражения върху организма.

Способността да се контролират емоциите и да се приемат различните форми на натиск спокойно има пряка връзка с разгръщането на способностите. Успелите хора обикновено идентифицират умело токсичните си себеподобни и бързо ги неутрализират. Често се казва, че всеки е продукт на 5-те души, с които общува най-често. Дори един от тях да е токсичен, той е способен да забави постиженията ни. Сайтът “Бизнес инсайдър” направи списък на 10 типа, които са най-опасни.

Клюкарите

“Големите умове обсъждат идеите, средните – събитията, а дребните – хората”, бе казала някога Елинор Рузвелт.

Клюкарите се хранят от нещастието и несполуките на другите. Те се радват на всяка грешна стъпка в личния и професионалния живот на себеподобните и изобщо не ги е грижа, че с това ги нараняват. Огледайте се наоколо – има твърде много позитивни и интересни хора, от които можете да научите много, не се заслужава да се занимавате с онези, които губят цялото си време, за да обсъждат колеги и познати и да си намират поводи да злорадстват.

Прекалено темпераментните

На някои хора им липсва тотален контрол върху емоциите. Те непрекъснато си изпускат нервите, проектират чувствата си върху вас и често смятат, че вие сте причината да се чувстват зле. Те не вредят пряко, но развихрянето на емоциите им със и без основание кара околните да се чувстват неловко заради тях. Най-опасното е, че този тип хора гледат на близките и познатите си като на кошче за емоционални отпадъци, а това е изтощаващо и трябва да бъде спестено.

Жертвите

Жертвите са трудни за идентифициране, защото първоначално симпатизираме на проблема им. Но колкото повече време минава, става ясно, че нуждата им от вас става обсебваща. Жертвите отхвърлят персоналната си отговорност и превръщат в непреодолима планина всяка дребна бабуна по пътя си. Те не искат да се учат от грешките си. Сентенцията “Мъката е неизбежна, но страданието е избор”, разкрива токсичността им, която се съдържа в тяхното желание да страдат непрекъснато.

Егоцентриците

Егоцентриците смазват с безразличието, с което се отнасят към околните. Когато човек общува с тях, остава с усещането, че е сам. Те се оживяват единствено когато става дума за самите тях. Контактът се осъществява, когато започнете да хвалите невероятните им способности и да четкате самочувствието им. Това обаче едва ли би било ползотворно за самите вас.

Завистниците

За завистниците тревата на другите винаги е по-зелената от собствената им. Дори когато им се случват големи и интересни събития, те не извличат никакво удовлетворение. За тях някой винаги прави нещата по-добре, а другите винаги изглеждат по-красиви. Прекарването на дълго време край завистниците е опасно, защото те ще ви накарат да подценявате собствените си постижения и успехи.

Манипулаторите

Манипулаторите изсмукват времето и енергията ви зад фасадата на приятелството. Често пъти е трудно да ги разкриете, защото използват всякакви похвати, за да се представят като благонамерени. Знаят какво харесвате, какво ви прави щастливи, какво смятате за забавно и използват тази информация като част от скритите си намерения. Манипулаторите винаги искат нещо от вас и ако се поддадете, те ще вземат, вземат, вземат, без да дадат в замяна почти нищо. Крайната им цел е да ви използват заради собствения си просперитет.

Дименторите

Думата не съществува в речника, тя е измислена от авторката на “Хари Потър” Дж. К. Роулинг. Дименторите нямат очи, а само уста, с която прилагат най-страшно си оръжие – целувката на диментора. Така те изсмукват душата на жертвата си през устата. Тези същества не прощават, интересуват се само от това да могат да се хранят. Авторката на книгата Дж. К. Роулинг казва, че е взела идеята за този образ от силно негативните хора. Те налагат песимизма и отрицателното си отношение към света на всеки, когото срещнат. За тях винаги чашата е наполовина празна, те са способни да внушат страх на всеки, който контактува с тях. Изследване на американския университет “Нотър Дам” показва, че студенти, настанени в една стая със силни негативни съкватриранти, са склонни да развият депресия.

Лъжците

За да имате успехи във всяко едно поприще, трябва да си осигурите обкръжение от също успели хора, на които винаги можете да се доверите, да разчитате и които ще се отзоват, когато имате нужда. На лъжците обаче не може да се разчита. Те държат всички в напрежение, защото не е ясно дали казват истината или се опитват да заблудят. Лъжците са от хората, които никога не поемат отговорност и вина, а винаги опитват да я прехвърлят на другите. Тази атмосфера на несигурност е изключително изтощителна. Елиминирайте лъжците за цял живот. Добрата новина е, че те сравнително бързо се разкриват, защото често се увличат и оплитат в измамните си думи и обещания.

Осъдителните

Осъдителните хора са прекалено директни и не се съобразяват, че понякога думите им могат да обидят или да са несправедливи. Те са способни да преобърнат така нещата, от които се вълнувате и които ви интересуват, че да се почувствате ужасно. Вместо да оценяват различността и да я разбират, те веднага произнасят присъди. Тяхното мнение е единствено меродавното, те никога не грешат. С такива персони около вас няма да бъдете самите себе си, те няма да ви позволят да сте искрени.

Арогантните

Те също ще ви похабят, защото гледат на всичко, което правите, като на лично предизвикателство. Арогантността е фалшива самоувереност, която обикновено маскира пълната липса на вътрешни опори. Според изследване на университета “Акрон” в Охайо арогантността често е свързана с непреодолими проблеми на работното място. Този тип хора имат посредствени постижения и са неприятни на повечето си колеги.

Как да се защитим от енергиен вампир

За енергийните вампири сме чували много. Известни са различни способи, позволяващи да се защитим от тези любители на чужди енергии. Но светът е толкова многообразен, че едно единствено средство за предпазване от вампири няма. Поради това, парапсихолозите постоянно изследват този проблем и днес ви предлагаме нов тест, който да ви помогне да разберете, имате ли си работа с енергиен вампир или не.
На всяко от посочените по-долу съждения, дайте един от четирите варианта на отговор, който най-точно съответства на вашето поведение. Всеки отговор ви носи точки.
– никога – 1;
– рядко – 2;
– често – 3;
– винаги – 4.

1. Страшно се дразня, когато ми се бъркат.
2. Не мога да почивам дълго, без нищо да правя.
3. Приемам важни решения след като получа цялата необходима информация и щателно я обмисля.
4. Губя контрол над себе си, когато събитията се развиват не така, както по мое мнение, трябва да се развиват.
5. Дразня се, ако хората се оказват не така съвършени, както трябва да бъдат, от моя гледна точка.
6. При промяна на един вид дейност с друг отделям много време за планиране и обмисляне на развитието на събитията.
7. Проявявам нетърпение, когато ми се наложи да чакам някого, или нещо се проточва дълго, или става много бавно.
8. Повечето неща е по-добре да свърша сам, отколкото да моля за помощ.
9. Интересува ме преди всичко конкретния резултат, а не работата сама по себе си.
10. Не обичам ситуации, които не се поддават на моя контрол.
11. Имам навика да тероризирам сам себе се, като за всичко си поставям жестоки срокове.
12. Суетя се, върша всичко в последната минута, дори и да имам предостатъчно време.
13. Постоянно се старая да се занимавам с нещо.
14. Едновременно върша две-три неща. Например: по време на хранене преглеждам бележника си и едновременно с това звъня по телефона.
15. Хващам се с всичко, каквото предлагат и често работата ми е повече, отколкото мога да изпълня.
16. Чувствам се виновен, ако нищо не правя.
17. Могат да ме разстроят дори и най-дребните грешки.
18. Забравям, игнорирам или свеждам до минимум рождените дни, срещите, юбилеите и дните за почивка.
19. Отделям на работата повече време, отколкото на семейството и приятелите, за които мисля по-малко.
20. Смятам, че събитията се развиват твърде бавно, а работата не се изпълнява достатъчно бързо.
21. Задавам отново въпрос на събеседника, без до осъзнавам, че вече съм получил отговор.
22. Активно се включвам да работя по реализация на някакви проекти много преди да са обмислени всички по нататъшни етапи от тяхното осъществяване.
23. Голяма част от свободното си време отделям на работа, а не за срещи с приятели, забавления и други видове обикновени занимания.
24. Не оставям работата, дори и след като колегите са се отказали от нея.

ОТГОВОРИ
25-25 точки – за щастие, вие сте свободни от каквото и да било въздействие от страна на енергийни вампири.
55-69 точки – у вас има начална или средна зависимост от вампирическата същност.
70-100 точки – вие напълно сте зависим от енергийния вампир и се явявате постоянен донор на жизнена енергия.

КАК ДА РАЗПОЗНАЕМ ЕНЕРГОВАМПИРА И ДА СЕ ЗАЩИТИМ ОТ НЕГО

Психо енергийни вампири, живеещи за сметка на вашата енергия, се срещат доста често. Как да се запазите от тях, как да разберете, че нещо се е включило към източника на вашия живот? Да направите това е много лесно, без никакви специални средства. Достатъчно е да се вслушвате в състоянието на организма и самочувствието, да наблюдавате как се е променило вашето настроение и готовност да направите нещо, без значение колко голям е вашия запас.

Постарайте се да разберете, какви са причините, които са ви довели до дискомфорт, до ‚пробиване‘, до загуба на сили. Ако те не са очевидни, а вашата интуиция мълчи и съзнанието не ви подсказва с нищо, спомнете си какво сте правили непосредствено преди да почувствате загуба на сили, с кого сте общували, какъв емоционален спомен е остана у вас след това общуване.
Помислете отнася ли се причината за загуба на енергия към вътрешни фактори, ако тя е станала под влияние на вашите собствени мисли, чувства, настроения, или към външни фактори – конкретни лица, стремящи се да ви повлияят? Ако вие се спрете на някой човек, преди да го запишете в графа ‚вампири‘, поровете в паметта си: какво сте чувствали след контакт с него при предишни срещи. И ако сте убедени, че на вас ви действа психоенергиен вампир, опитайте да се защитите с един от следващите методи.

ПОСТРОЯВАНЕ НА ЕНЕРГИЕН ЩИТ

Този ефективен метод се препоръчва от болшинството окултни учения и системи. Ако човек е уверен във вампирическо въздействие над него, трябва мислено да обкръжи себе си с тънък енергиен щит или екран. Това може да бъде полусфера, сфера, кръг, стена от различен цвят – златист, сребрист, син, зелен червен или лилав. Колкото по-ярко е въображението, колкото по-спокойни и уверени сте в момента на нападението, толкова по-ефективен ще бъде резултата. Затова за укрепване на вътрешните сили се препоръчва и едновременна да се обърнете с молитва към Бога, да помолите за помощ ангела-хранител или вашия духовен учител.

НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СТРАХУВАТЕ ОТ ЗЛОТО

Преди всичко вампирическото или черно-магьосническото въздействие достига целта си за това, че хората се отнасят към вампирите и магьосниците със суеверие и страх, преувеличават техните реални възможности и сили. И тогава във въображението изникват огромни и страховити лошотии. В този случай е необходимо да се направи точно обратното – да намалите в собственото си съзнание размерите на плашещия ви образ, да намалите неговата значимост. Опитайте се да си представите, че въздействащото на вас лице е джудже, а вие в сравнение с него сте истински гигант, на когото то с нищо не може да навреди. Повтаряйте това упражнение при всяка среща с врага, в минутите, когато мислите за отношенията си с него, за да можете да затвърдите в съзнанието си новото съотношение на силите.

СТУДОТЕРАПИЯ

Да предположим, че похитителят на вашата енергия действа с досадна активност, постоянно ви се жалва от своята съдба, проблеми и болести, но не прави абсолютно нищо, за да поправи това положение. Тогава най-доброто средство за защита от неговия опит да реши собствените си проблеми за сметка на вашата енергия се явява студотерапията.’Съветваме ви да се отнасяте хладно към хората с болно излъчване‘ – казват специалистите по психоенергийна защита. Не жестоко или равнодушно, а студено. След такава промяна, вашите взаимоотношения с енергийния вампир ще се влошат и ще се стигне до прекъсване. Трябва само да повярвате, че това е най-добрия изход и за двамата. Вие ще бъдете защитен, а вампира ще се окаже принуден да се научи да добива енергия по нормален начин.

ОБРАЗНА ЗАЩИТА

Този метод е близък до метода за построяване на щит, но се отличава с това,че в качество на защитен образ не избирате просто сфера с определен цвят, а някакъв духовен символ. Защитавайки се, мислено си представете символа и обкръжете с него себе си , приемете формата на този образ. Това може да бъде например пентаграма – звезда с пет върха, напомняща изправен човек с разтворени в страни ръце и широка разкрачени крака. Можете да си представите и огнен православен кръст или икона, която ви оказва особено емоционално въздействие. Както и с пентаграмата, трябва да визуализирате себе си вътре в избрания от вас защитен символ.

КРЪГОВА ЗАЩИТА

Лесен метод: мислено обкръжете себе си или друг човек, на когото оказвате помощ с енергиен кръг от сребрист или златист цвят, очистителната сила на когото не позволява на силите на злото да се приближат към вас. Трябва само да имате предвид, че защитната сила на магическия кръг зависи от това, колко енергия и вяра в негово действие сте вложили в създаването му.

Facebook

Как ‚българското‘, стана ‚лично‘?

.

КАК „БЪЛГАРСКОТО” СТАНА ЛИЧНО по време на така наричания ПРЕХОД?! Всеки политик след 1989 година, останал и след Великото Народно събрание е под този знаменател. Затова всички директно са клиенти на ТЕМИДА, НОВАТА, ИСТИНСКАТА.
Кариерата на Корнелия Нинова е показен пример за това как в България няма никакво значение кой управлява и кой е в опозиция. Те всички са едно. От едно място ги слагат в различни роли. И се постига желаният резултат: Да се оглозга българския народ, за да изчезне. Тези, които не заминат при хищниците колонизатори, да умират по-бързо. И го постигнаха, докато ние гледаме, все едно, че не се отнася за България и за нас. И ето сега прочетете да видите как те работят заедно, за да бъде днес България първа по бедност в Европа, първа по смъртност в света, без войни и първа по износ на злато, от който милиардите остават за чуждестранни фирми и чужди държави. Поръчката изпълнена, комисионните получени.
Сега да се запознаем с истинската Корнелия Нинова, човека на Иван Костов в БСП. Но тъй като Иван Костов и Георги Първанов управляват заедно, в тандем дълги години, жената хамелеон, както я наричат някои, е човек и на двамата. Тогава питам ви: за кого ще гласувате? Или пак си заравяте главата в пясъка, като щрауса? По силата на логиката „достойният” генерал Рачев няма да се окаже толкова достоен, а си е един от техните хора.
Докога достойните ще стоите и гледате отстрани?! Ако ви е все едно съдбата на България да е в ръцете на тази помийна измет, тогава и вие сте като тях.
Госпожата, „избрана” начело на БСП с 395 гласа срещу 349, е родена на 16 януари 1969 година в село Крушовица, област Враца. Интересно защо никъде не пише коя година Корнелия Нинова завършва право в Софийския университет. Пише, че през 1995 г. работи в Софийския градски съд като стажант-съдия, а в периода 1995-1996 г. е юрисконсулт в Столична община. Следват две години като следовател в Столичното следствие, а от март до август 1997 г. е юрисконсулт на БТК. Мистерия ли е дипломът за юридическо образование на председателката на БСП или нормално следствие на 5 годишно следване, а може и повече, а може и … Не се знае. Ако е постъпила във ВУЗ веднага след средно и всичко е било редовно и без проблеми, би трябвало тя да завърши 1992 година. Там нещо се губи в биографията на председателката на БСП. От там още започват мистериите. И естествено, че никой не ги раздухва. Защитена от всякъде.
• По време на правителството на Жан Виденов, вицепремиерът Дончо Конакчиев отговаря за БТК и като представител на държавата, води преговори за приватизацията с Дойчебанк. За 25% от капитала на БТК България преговаря за сума между 800 млн. и 1 млрд. долара, но сделката се проваля по наша вина. Не много след това, при управлението на Иван Костов, 67% от БТК е продадена за малко над 200 млн. долара. Някои казват, че коментарът е излишен. Аз пък мисля, че случаят е за ТЕМИДА, ИСТИНСКАТА. Дойде времето всеки да отговаря за това как така „БЪЛГАРСКОТО” се стопява със съдействието на властниците и при кого „БЪЛГАРСКОТО ОТИВА ЛИЧНО”???? Соча този пример тук поради един друг факт, покрай който всеки минава, подминава. Нищо лично, но тук става въпрос за БЪЛГАРСКОТО, за богатства на българския народ, който някои си вземаха 27 години ЛИЧНО. Та в малкото време, когато Корнелия Нинова е следовател, разследва висш чиновник от БТК, който много бързо е обявен за кристално чист, а веднага след това г-жа Нинова започва работа като юрисконсулт в БТК при същия този висш чиновник, пък малко по-късно е „назначена” от Иван Костов на отговорни постове без стаж. Нито е заяждане, нито е дребнавост. Последвало по-късно разследване се прави и Корнелия Нинова е също кристално чиста. Само че когато става въпрос за случаи на огромни загуби от богатствата на българския народ, няма давност. Разследването предстои. Такива „дреболии” водят България до сегашното и положение: ПЪРВА В ЕВРОПА ПО БЕДНОСТ И ПЪРВА В СВЕТА ПО СМЪРТНОСТ, БЕЗ ВОЙНИ. За това няма ни давност, ни имунитети. Иде Абсолютната Справедливост. Време и е. ПРОГЛЕДНЕТЕ!
• 1997 г. на крилете на изборната победа на СДС Корнелия Нинова е уредена за кратко за контрольор на ИНКО ЕООД – една от ключовите тайни организации създадени от ДС и ръководени от ПГУ-ДС, търгуваща с оръжие.
• 1997 г. Иван Костов (нищо не става без изричното разпореждане на „Командира”) назначава Корнелия Нинова изпълнителен директор на едно от приватизираните външнотърговски дружества „Техноимпекс“ АД и председател на борда на директорите на „Техноимпортекспорт”. Само с 2 години стаж и също като него без никакъв практически опит. За взаимен контрол там е назначена още една жена, парадоксите продължават, която работи в Горна Оряховица, като завеждащ склад ”Готова продукция” в местния завод за палети. И двете започват да управляват двата златоносни гиганта. Представителките на „новата власт” – СДС изхвърлят началниците от предишния режим. Дончева заповядала на колектива: „Господа, комунистите трябва вече да се разчистят”. Те ще си отидат и ще бъдат заместени от хора демократи, кадри на СДС… при мен е директорът на борда г – жа Корнелия Нинова, тя е следовател и всичко ще записва, ще следи кой какво прави, кой краде и т.н.” Нинова стои до Дончева, слуша и клати одобрително глава.
• До 2005 г. Корнелия Нинова е изпълнителен директор на вече новият ”Техноимпекс 98”, едноличен и пълновластен господар на частното предприятие.
• Септември 2005 година е доказателството за това, че всички са от едно и също котило, на унищожителите на България и убийци на българския народ. Тъмносинята Корнелия Нинова е назначена от квотата на БСП в кабинета на тройната коалиция за зам – министър на икономиката и енергетиката в мегаминистерството с министър Румен Овчаров, зам-председател на БСП и председател на най-голямата партийна организация на социалистите – Софийската.
• Декември 2005 г. като зам.министър на Румен Овчаров тя оглавява и Управителния съвет на „Булгартабак холдинг“ АД, където никой не може да бъде назначен без изричното съгласие на Ахмед Доган, по негови думи, казани пред целокупния български народ.

Корнелия Нинова стана председател на БСП с подкрепата на Румен Овчаров. В годините на нейната съмнителна от гледна точка на морал и духовни ценности кариера президент на България е Георги Първанов. Днес той подаде ръка отново на тази жена. Фактите показват живот на тези властници по максимата ЦЕЛТА ОПРАВДАВА СРЕДСТВАТА. Или както казва Атанас Буров: „Това властогонство е бясна болест. Който е ухапан веднаж от нея, умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.”
Горките, мили, бедни хора, оглозгани и едва оцелели от съзнателно заробващите ги „сделки” на същите тези по-горе. Днес без съвест, която не съществува в техните среди, те се обединяват около победен отново за тях ход. Генерал Радев, продукт на същата тази система, чрез който те безсрамно лъжат най-бедните и най-пострадали българи.
Медиите мълчат, защото са техни.
Журналистите мълчат, за да не им изстинат местата.
Партиите мълчат, защото всички са едно.
Интелектуалците мълчат, за да не свършат трохите под масата на властниците за тях.
Българският народ страдалец се въздига. Винаги е така при най-злокобните изпитания. Въздига се, като ражда от себе си духовните си водачи.
Но те не са завършили престижния университет в Бъркли, САЩ, където учи сина на Корнелия Нинова. Обучението там възлиза на 35000 американски долара на учебен семестър, включващи обучение, храна, общежитие, медицински разходи и др. Университетът в Бъркли (University of California at Berkeley) не предлага стипендии на чуждестранни студенти. Интересно от къде председателка на лява партия може да даде за обучение на сина си сума, която се равнява на годишните минимални пенсии на 30 български пенсионери?! Или един такъв пенсионер трябва да живее 30 години, за да вземе сумата, която Корнелия Нинова е давала за сина си само са един семестър, за няколко месеца. Отделно пътни и други екстри. Няма нищо лошо, нека повече българи да имат такива възможности. Но е неморално да обикаляш страната и да се кланяш на бедните уж със състрадание, а да даваш суми за сина си надвишаващи това, което ти сама си осигурила да вземат за цял живот. Това е пошло и жестоко.
Откъде, госпожо Корнелия Нинова, такива пари?! Откъдето са парите и на сина на Георги Първанов?! Откъдето са и парите на дъщерята на Иван Костов?! Откъдето са и парите на цялата отровна шлака, висяща над България 27 години, довела да бедствие и поредната национална катастрофа?!
И вие, окрадени, излъгани и изкуствено вкарани в нищета българи, при богата България, ще гласувате за техните кандидати?

Маргарита Русева/Фейсбук

Данните, които преобърнаха света

.

Психологът Михал Кошински е разработил метод за анализиране на хората в най-малки подробности, основан на тяхната активност във Фейсбук. Използвано ли е подобно средство, за да се подпомогне победата на Доналд Тръмп? Двама репортери от базираното в Цюрих списание Das Magazin събраха данни.

На 9-ти ноември около 8:30 часа Михал Кошински се събудил в хотела си Sunnehus в Цюрих. 34-годишният изследовател е дошъл да изнесе лекция в Швейцарския федерален технологичен институт за опасностите от Големите данни (the Big Data) и цифровата революция. Кошински редовно изнася лекции на тези тема по целия свят. Той е водещ експерт по психометрия – свързан с данните раздел на психологията. Когато пуснал телевизора онази сутрин, той разбрал, че бомбата е избухнала: противно на прогнозите на всички водещите статистици, Доналд Джей Тръмп е избран за президент на САЩ.

Дълго време Кошински е наблюдавал празненствата по повод победата на Тръмп и резултатите, които пристагали от всеки щат. Той имал предчуствие, че крайният изход от изборите може да има нещо общо с изследванията му. Накрая поел дълбоко въздух и изключил телевизора.

В същия ден, една малко известна тогава британска компания, базирана в Лондон, прави публично изявление: „Ние сме развълнувани, че нашият революционен метод за използването на данни за комуникация изигра толкова  важна роля в невероятната победа на новоизбрания президент Тръмп“ , беше цитиран да казва Александър Джеймс Ашбърнър Никс. Никс е британец, на 41 г., главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica. Той винаги е безупречно облечен в ушит по мярка костюм и дизайнерски слънчеви очила, а русата му къдрава коса е сресана назад. Неговата компания е била неразделна част не само от онлайн кампанията на Тръмп, но и от кампанията за Брекзит.

От тримата играчи – замисленият Кошински, старателно спретнатият Никс и ухиленият Тръмп – имаме един, който е задействал цифровата революция, друг, който я е използвал, и трети, който е извлякал полза от нея.

Колко опасни са Големите данни?

Всеки, който не е прекарал последните пет години от живота си на друга планета е запознат с термина Големите данни (the Big Data). Терминът Големите данни по същество означава, че всичко, което правим, без значение дали е онлайн или офлайн оставя дигитални следи. Всяка покупка, която правим с картите си, всяко търсене в Google, всяко движение, което правим, когато мобилният телефон е в джоба ни, всяко „харесване“ (like) е съхранено. Особено всяко „харесване“. Дълго време не беше ясно за какво могат да се използват този тип данни – освен, може би, че можем да открием реклами за лекарства срещу високо кръвно налягане, веднага след като сме написали в Google „понижаване на кръвното налягане“.

На 9 ноември стана ясно, че може бие възможно много повече от това. Компанията, която стои зад онлайн кампанията на Тръмп  – същата компания, която е работила за leave.EU (напускане на Европейския Съюз – бел. пр.) в ранните етапи на кампанията за Брекзит – е била компания на Големите данни: Cambridge Analytica.

За да се разбере резултатът от изборите – и как политическата комуникация би могла да работи за в бъдеще – трябва да се върнем към един странен инцидент в Университета в Кеймбридж през 2014 г. в психометричния център на Кошински.

Психометрията, понякога наричана също и психография, се фокусира върху измерването на психологически черти, като човешката индивидуалност. През 80-те г. два екипа от психолози изградили модел, който трябва да направи оценка на хората въз основа на пет личностни черти, известни като „Голямата петорка“ („Big Five„). Те са: откритост (колко отворени сте за нови преживявания?), добросъвестност (до каква степен сте перфекционист?), екстровертност (колко общителен сте?), приемливост (колко внимателен и отзивчив сте към сътрудничество?) и невротизъм (лесно ли се разстройвате?).

Въз основа на тези величини – известни още като ОCEAN, което е акроним на откритист, добросъвестност, екстровертност, приемливост и невротизъм – можем да направим сравнително точна оценка какъв тип човек стои пред нас. Това включва техните нужди и страхове и какво е най-вероятното им поведение. „Голямата петорка” е станала стандартна техника на психометрията. Но за дълъг период от време проблемът с този подход е бил събирането на данни защото е изисквало попълването на сложен и много личен въпросник. Тогава се появава интернетът. И Фейсбук. И Кошински.

Михал Кошински бил студент във Варшава, когато през 2008 г. животът му поел в друга посока. Той бил приет в Кеймбриджкия университет, за да направи докторат в психометричния център, една от най-старите институции от този тип в света. Кошински се присъединява към Дейвид Стилуел (сега преподавател в Бизнес училището “Джъдж” в Кеймбриджсия Университет), около година след като Стилуел е стартирал малко Фейсбук приложение, по времето, когато платформата все още не е днешния гигант. Тяхното приложение MyPersonality (моята личност – бел.пр.) помага на потребителите да попълват различни психометрични въпросници, включващи психологически въпроси от „Голямата петорка“ за личността („Лесно изпадам в паника“ , „Противопоставям се на другите“ и т.н). Въз основа на оценката, потребителите получават „личностен профил“ – индивидуални стойности на „Голямата петорка” – и могат да изберат дали да споделят данните от техния Фейсбук профил с изследователите.

Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, който харесвали философия били склонни към интровертност

Кошински очаквал дузина приятели от колежа, за да попълнят въпросника, но не след дълго стотици, хиляди, след това милиони хора разкрияли своите най-дълбоки убеждения. Изведнъж двамата докторанти притежавали най-голямата база данни, комбинираща психометрични резултати с Фейсбук профили, която някога е била събирана.

Подходът, който Кошински и неговите колеги разработили през следващите няколко години, всъщност е доста прост. Първо, те предоставяли на участниците в теста въпросник под формата на онлайн тест. На базата на техните отговори психолозите изчислили личните стойности от „Голямата петорка“ на отговорилите. После екипът на Кошински сравнил резултатите с други видове онлайн данни: какво „харесвали“, споделяли или поствали във Фейсбук или например какъв пол, възраст или местоживеене са посочили. Това позволило на изследователите да направят връзката и да създадат взаимни зависимости.

Изключително надеждни изводи биха могли да бъдат направени от прости действия онлайн. Например мъже, които са харесали козметичната марка MAC, е малко по-вероятно да са хомосексуални; един от най-добрите индикатори за хетеросексуалност било харесването на Уу Танг Клан. Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, които харесват философия, по-скоро са интровертни. Докато всяка част от тази информация е твърде недостатъчна, за да се направи надеждна прогноза, когато десетки, стотици или дори хиляди лични данни се комбинират, прогнозните резултати стават наистина много точни.

Кошински и екипът му неуморно усъвершенствали своите модели. През 2012 г.  Кошински доказва, че на базата на 68 „харесвания“ на един средностатистически Фейсбук потребител е възможно да се предвидят цвета на кожата (с 95 процента точност), сексуалната ориентация (с 88 процента точност) и тяхната връзка с Демократическата или Републиканската партия (с 85 процента точност). Но това не спира дотук. Интелигентост, религиозна принадлежност, както и употребата на алкохол, цигари и наркотици също биха могли да бъдат определени. От данните е възможно да се направи извод дали нечий родители са разведени.

Силата на тяхното моделиране се илюстрира от това колко добре могат да се предвидят отговорите на даден субект. Кошински продължил да работи непрекъснато над моделите. Не след дълго той бил в състояние да прецени даден човек по-добре от средностатистическия му колега в работата, само на базата на десет Фейсбук „харесвания“. 70 „харесвания“ били достатъчни да надминат онова, което знаят приятелите за дадения човек, 150 „харесвания“ това, което знаят за него родителите му, а 300 „харесвания“ това, което знае за него партньора му. Повече „харесвания“ биха могли дори да надхвърлят онова, което човек си мисли, че знае за себе си. В деня, в който Кошински публкувал тези открития, той получил две телефонни обаждания, Едното със заплаха за съдебен процес, другото с предложение за работа. И двете от Фейсбук.

Само няколко седмици по-късно „харесванията“ във Фейсбук станаха лични. Преди това всеки човек, който използва интернет, можеше да види вашите ”харесвания“. Но това не беше пречка за колекторите на данни. Докато Кошински винаги е искал съгласието на Фейсбук потребителите, то много приложения и онлайн тестове днес изискват достъп до личните данни, като предусловие за преминаване към тестовете. (Всеки, който иска да се оцени въз основа на техните Фейсбук „харесвания”, може да го направи на сайта на Кошински https://apllymagicsauce.com и после да сравни резултати с класически въпросник OCEAN, като този на Центъра по психометрия в Кеймбридж https://discovermyprofile.com/personality.html)

Кошински заключил, че смартфонът ни е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно

Но не става въпрос само за „харесванията“ или за Фейсбук. Кошински и екипът му могат вече да припишат стойностите от „Голямата петорка“ единствено въз основа на това колко профилни снимки има човек във Фейсбук и колко контакти има (това е добър индикатор за екстровертност). Но ние разкриваме нещо за себе си, дори когато не сме онлайн. Сензорът за движение на телефона ни например показва колко бързо се движим и колко далече пътуваме (това съответства на емоционалната нестабилност). Смартфонът ни, заключил Кошински, е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно.

Преди всичко обаче, и това е от ключово значение, може да работи в обратна посока. От данните вимогат да бъдат правени не само психологически профили, но и данните ви могат да бъдат използвани също в обратен ред в търсене на специфични профили: например всички разтревожени бащи, всички ядосани интроверти, или може би дори всички нерешителни демократи? Като цяло, това което Кошински е създал, е нещо като търсачка за хора. Той започнал да осъзнава потенциала, но също така и присъщата опасност на работата си.

За него интернет винаги е изглеждал като дар от небесата. Това, което той наистина искаше, беше да даде нещо в замяна, да сподели нещо. Данните могат да бъдат копирани, така че защо да не се възползва всеки от това? Това беше духът на цяло едно поколение, началото на нова ера, превъзмогнала ограниченията на физическия свят. Но какво би се случило, зачудил се Кошински, ако някой злоупотреби с търсачката му за хора, за да ги манипулира? Той започнал да добавя предупреждения към повечето си научни работи. Неговият подход, предупредил той, „би могъл да бъде заплаха за благополучието, свободата или дори живота на даден човек”. Но като че ли никой не схващал какво имал предвид.

По това време, през 2014 г., към Кошински се обърнал млад асистент в катедрата по психология, на име Александър Коган. Той казал, че се интересува от методите на Кошински, от името на някаква компания, и искал да получи достъп до базите данни на приложението MyPersonality. Коган не можел да разкрие за какви цели му трябват; бил длъжен да пази тайна.

Първоначално Кошински и екипът му обмислили тази оферта, тъй като това означавало много пари за института, но после се поколебал. Накрая, спомня си Кошински, Коган разкрил името на компанията: SCL или Strategic Communication Laboratories (Лаборатории по стратегическа комуникация). Кошински потърсил компанията в Google: „Ние сме най-добрата агенция по управление на избори“, се казвало в сайта на компанията. SCL предоставя маркетинг на базата на психологическо моделиране. Един от основните фокуси: влияние върху избори. Влияние върху изборите? Смутен, Кошински разглеждал уеб страниците. Какъв тип компания е това? И какво планират тези хора?

Това, което Кошински не знаел тогава е, че SCL е дружество, майка на цяла група други компании. Кой точно притежава SCL и различните му клонове не е ясно, благодарение на заплетените структури, които се срещат също в Камарата на компаниите на Обединеното Кралство (UK Companies House), в Панамските документи (Panama Papers) и в Делауерския регистър на компании (the Delaware company register). Някои от подразделенията на SCL са били замесени в избори от Украйна до Нигерия и са помогнали на непалския монарх срещу бунтовниците, докато други подразделения са разработили методи за влияние върху мнението на източноевропейските и афганските граждани относно НАТО. А през 2013 г. SCL създава нова компания за да участва в американските избори: Cambridge Analytica.

Кошински не знаел нищо за всичко това, но имал лошо предчуствие. „Цялото това нещо започна да намирисва“, спомня си той. След допълнително разследване той открил, че Александър Коган е регистрирал компания, която работи със SCL. Според доклад на “Гардинъ”, издаден през декември 2015 г., и вътрешни документи, предоставени на “Шпигел”, SCL са научили за метода на Кошински от Коган.

Кошински заподозрял, че компанията на Коган би могла да е възпроизвела средствата за измерване на „Голямата петорка“ на базата на “харесвания“ във Фейсбук, за да ги продаде на тази фирма, която се занимава с влияние върху избори. Той веднага преустановил всякакъв контакт с Коган и информирал директора на института, пораждайки сложен вътрешен конфликт в университета. Институтът се разтревожил за репутацията си. След това Александър Коган се преместил в Сингапур, оженил се и сменил името си на д-р Спектър. Михал Кошински завършил доктората си, получил предложение за работа в Станфорд и се преместил да живее в САЩ.

Господин Брекзит

Всичко се успокоило за около година. После, през ноември 2015 г., по-радикалната от двете кампании за Брекзита „Leave.EU“, подкрепяна от Найджъл Фараж, съобщи, че е назначила компания, която се занимава с Големите данни, в подкрепа на нейната онлайн кампания: Cambridge Analytica. Основната сила на тази компания: новаторски политически маркетинг – набелязване на микроцели – измервайки човешката личност чрез  дигитални отпечатъци, въз основа на модела OCEAN.

Сега Кошински получавал имейли, в които го питали какво общо има с това – думите Кеймбридж, личност и анализ, веднага накарали хората да си помислят за Кошински. Това бил първият път, в който той чувал името на компанията, която казвала, че заимства името си от първите си служители, които били изследователи в университета. Ужасен, той погледнал сайта им. Дали методологията му била използвана в голям мащаб с политически цели?

След резултата от Брекзит, приятели и познати му писали: “Погледни какво направи”. Навсякъде, където отивал, Кошински трябвало да обяснява, че няма нищо общо с тази компания. (Остава неясно до каква степен Cambridge Analytica са участвали в кампанията за Брекзит. Cambridge Analytica отказва да обсъжда такива въпроси).

В продължение на няколко месеца нещата били относително спокойни. После, на 19 септември 2016 г., около месец преди изборите в САЩ, китарните рифове на Кридънс Клиъруотър Ривайвал озвучават тъмносинята зала на Нюйорксикия хотел Grand Hyatt с песента „Bad Moon Rising“. Форумът Concordia Summit е един вид Световен икономически форум в умален модел.

Лицата, вземащи решения от всяка част на света, са поканени, като сред тях е швейцарският президент Йохан Шнайдер-Аман. „Моля приветствайте на сцената Александър Никс, главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica„, обявява спокоен женски глас. Слаб мъж с черен костюм се появява на сцената. Залата притихва. Много хора в публиката знаят, че това е новият човек на Тръмп по дигиталната стратегия. (Видео от презентацията може да бъде намерео в Youtube: https://youtube.com/watch?v=n8Dd5aVXLCc ).

Няколко седмици по-рано, Тръмп пуска туит малко загадъчно: „Скоро ще ме наричате г-н Брекзит.“ Политическите наблюдатели наистина забелязали някои поразителни прилики между дневния ред на Тръмп и този на движението Брекзит от дясното крило. Но малко забелязали връзката със скорошното назначение на маркетинг компанията Cambridge Analytica.

„Почти всяко съобщение, което Тръмп е пуснал, е било направено според получени данни“, казва главният изпълнителен директор на Cambridge Analytica Александър Никс

До този момент дигиталната кампания на Тръмп се състояла горе-долу от един-човек: Брад Парскейл, маркетинг предприемач и създател на неуспешно приложение, който създал за Тръмп елемантарен сайт за 1500 долара. Седемдесетгодишният Тръмп не е цифрово грамотен – той дори няма компютър на бюрото си. Тръмп не пише имейли, разкри веднъж личната му асистентка. Самата тя го убедила да си купи смартфон, от който сега той пуска непрекъснато туитове.

Хилари Клинтън, от другата страна, разчитала до голяма степен на наследството на първия “социално-медиен” президент Барак Обама. Тя имала списъци с адресите на Демократическата партия, работила с най-съвременни анализатори на Големите данни от BlueLabs и получила подкрепа от Google и DreamWorks. Когато било обявено през юни 2016 г., че Тръмп е наел Cambridge Analytica, естаблишмънтът във Вашингтон просто го пренебрегнал. Чуждестранни пичове в ушити по мярка костюми, които не разбират страната и нейните жители? Сериозно?

“За мен е привилегия да ви говоря днес за силата на Големите данни и психографията в изборния процес”. Логото на Cambridge Analytica – мозък, съставен от мрежа с възли, като карта – се появява зад Александър Никс. „Само допреди 18 месеца, сенатор Круз беше един от най-непопулярните кандидати“ , обяснява русият мъж с остър британски акцент, който напряга американците, така както стандартният немски акцент може да обезпокои швейцарците. „По-малко от 40 процента от населението е чувало за него”, казва друг слайд.

Cambridge Analytica се включили в предизбрната кампания в САЩ почти две години по-рано, първоначално като консултанти на републиканците Бен Карсън и Тед Круз. Круз – а после и Тръмп – са били финансирани първоначално от потайния софтуерен милиардер Робърт Мърсър, който с дъщеря си Ребека е сочен за най-големия инвеститор в Cambridge Analytica.

“Е, как е направил това?“ Досега, обяснява Никс, предизборните кампании са били организирани на базата на демографски понятия. „Една наистина нелепа идея. Идеята, че всички жени би трябвало да получават едно и също послание заради пола си – или всички афроамериканци заради расата си”. Това, което Никс има предвид, е, че докато другите участници в кампанията наблягали на демографията, то Cambridge Analytica наблягала на психометрията.

Въпреки, че това би могло да е вярно, ролята на Cambridge Analytica в кампанията на Круз не е безспорна. През декември 2015 г., екипът на Круз приписал нарастващия им успех на психологическото използване на данни и анализи. В Advertising Age един политически клиент казва, че внедреният щаб на Cambridge Analytica е „като резервна гума“ , но все пак намерил техния основен продукт – моделиране на данни на избирателите – за отличен.  Компанията щяла да получи от кампанията 5,8 млн. долара, за да помогне да идентифицират местните избиратели в Айова, където Круз спечели преди да се оттегли от надпреварата през май.

Никс пуска следващия слайд: пет различни лица, всяко от тях отговарящо на личностен профил. Това е „Голямата петорка“ или моделът OCEAN. „В Кеймбридж, казва той, успяхме да създадем модел за прогнозиране на личността на всеки възрастен в САЩ.“ Залата е пленена. Според Никс успехът на маркетинга на Cambridge Analytica се основава на комбинация от три елемента: поведенческа наука, която използва модела на OCEAN, анализ на Големите данни и насочване на рекламите. Насочването на рекламите е персонализирано рекламиране, което съответства възможно най-точно личността на всеки отделен клиент.

Никс откровено обяснява как неговата компания прави това. Първо, Cambridge Analytica купува лични данни от няколко вида различни източници, като поземлени регистри, автомобилни данни, данни за пазаруване, бонус карти, членства в клубове, какви списания четете, какъв вид църкви посещавате.

Никс показва логото на глобално активните брокери на данни като Acxiom и Experian – в САЩ почти всички лични данни са за продан. Например, ако искате да знаете къде живеят еврейските жени, може просто да купите тази информация с включени дори и телефонни номера. Сега Cambridge Analytica подрежда тези данни заедно с избирателните списъци на Републиканската партия и пресмята личностните профили според „Голямата петорка“. Дигиталните отпечатъци изведнъж се превръщат в реални хора със страхове, нужди, интереси и жилищни адреси.

Методологията изглежда много подобна на онази, която Михал Кошински разработил. Cambridge Analytica също така използва, казва Никс, „проучвания от социалните мрежи“ и данни от Фейсбук. И компанията прави точно това, за което Кошински е предупреждавал: „Профилирали сме личността на всеки възрастен в САЩ – 220 млн. души”, хвали се Никс.

Той отваря един скрийншот. „Това е таблото с данните, които подготвихме за кампанията на Тед Круз”. Появява се дигитален контролен център. От лявата страна има диаграми; от дясната, карта на Айова, където Тед Круз спечели учудващо много гласове на първичните избори. И на картата има стотици хиляди малки червени и сини точици. Никс ограничава критериите: „Републиканци“ – и сините точици изчезват; „все още неубедени“ – още точки изчезват; „мъже“, и т.н. Най-накрая само едно име остава, включващо възраст, адрес, интереси, личност и политическа наклонност. Сега как Cambrdigde Analytica се насочва към този човек с подходящо политическо съобщение?

Никс показва как психографски категоризираните избиратели могат да бъдат различно адресирани, по примера на правото за притежаване на оръжие, Втората поправка: „За силно невротична и съвестна публика заплахата от кражба с взлом – и застрахователната полица на оръжие”. Картина вляво показва ръката на нарушител, който чупи прозорец. Дясната страна показва мъж с дете, които стоят в поле по залез слънце, и двамата държат пистолети, очевидно стреляйки патици: „Обратно, за затворена и приемлива публика – хора, който се вълнуват от традициите, навиците и семейството”.

Как да бъдат държани избирателите на Клинтън далеч от урните?

Поразителната непоследователност на Тръмп, силно критикуваното му непостоянство и последвалата поредица от противоречиви съобщения изведнъж се оказаха неговият най-силен коз: различно послание за всеки един избирател. Схващането, че Тръмп е действал като перфектно опортюнистичен алгоритъм, според реакциите на публиката, е нещо, което математичката Кати О’Нийл отбелязва през август 2016 г.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани Файсбук постове, които само специфични профили на потребители могат да видят – включително и видео, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници например. 

„Почти всяко съобщение, което Тръмп пускал, е направено според получени данни“, спомня си Александър Никс. В деня на третия президентски дебат между Тръмп и Клинтън, екипът на Тръмп изпробвал 175 хил. различни рекламни варианта за аргументите му, за да се намерят правилните версии най-вече чрез Фейсбук.

Съобщенията се различавали най-вече в микроскопични детайли, така че да се насочат към получателите по оптималния психологически начин: различни заглавия, цветове, надписи, със снимка или видео. Тези финни настройки достигали надолу дори до най-малките групи, обясни Никс в едно интервю за нас. „Можем да адресираме села или блокове по таргетиран начин. Дори и индивиди”.

В Little Haiti, в района на Маями, например, кампанията на Тръмп предоставила на жителите новини за провала на фондацията на Клинтън след земетресението в Хаити, така че да ги възпре да гласуват за Хилари Клинтън. Това била една от целите: да бъдат държани избирателите на Клинтън (които включват тези, които се колебаят от лявото крило, афроамериканци и млади жени) далеч от урните, да бъде „потиснат“ техния вот, както каза пред “Блумвбърг” едно от главните действащи лица в кампанията в седмиците преди изборите.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани реклами под формата на новини на стените на Фейсбук, които могат да бъдат видяни само от специфични профили – включващи видеа, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници, например.

Никс приключва лекцията си на форума Concordia, сочейки, че традиционното повърхностно рекламиране е мъртво. „Моите деца със сигурност никога няма да разберат тази концепция на масовата комуникация”. И преди да напусне сцената, той заявява, че тъй като Круз се е оттеглил от надпреварата, компанията ще помага на един от останалите кандидат-президенти.

Как точно американското население е било мишена на цифровите войски на Тръмп в този момент не е ясно, тъй като те настъпвали по-малко по водещите телевизии, отколкото с лични съобщения в социалните мрежи и цифровата телевизия. И докато в екипа на Клинтън си мислели, че водят, на базата на демографски прогнози, журналистът на “Блумбърг” Саша Айзенбърг бил учуден по време на визита в Сан Антонио – където се базирала цифровата кампания на Тръмп, че се създава „второ седалище”.

Внедреният екип на Cambridge Analytica, очевидно състоящ се от само дузина човека получил 100 хил. долара от Тръмп през юли, 250 хиляди през август и 5 млн. долара през септември. Според Никс компанията изкарала повече от 15 млн. долара като цяло. (Компанията е учредена в САЩ, където законите за разпространяването на лични данни са по-хлабави в сравнение с тези в държавите от ЕС. Докато европейските закони за личните данни изискват всяко лице да се съгласи дали данните му могат да бъдат разпространени, то тези в САЩ позволяват данните да бъдат разпространявани, освен ако потребителят не „откаже”).

Groundgame, приложението за предизборната агитация, което интегрира избирателните данни с „геопространствена визуализирана технология,“ е било използвано от активисти на Тръмп и Brexit.

ерките били радикални. От юли 2016 г. агитаторите на Тръм били снабдени с приложение, с която можели да идентифицират политическите възгледи и типовете личност на обитателите на една къща. Същият доставчик на приложение бил използван и от организаторите на Брекзит. Хората на Тръмп звънели само на вратите на хората, които били оценени като възприемчиви към посланията му. Агитаторите идвали с наръчници за водене на разговор, приспособени към личността на обитателя на къщата. От своя страна, агитаторите въвеждали реакциите в приложението и новите данни тръгвали обратно към предизборните табла на Тръмп.

И пак това не е нищо ново. Демократите също са използвали подобни методи, но няма доказателства, че са разчитали на психометрично профилиране. Cambridge Analytica обаче разделила населението на САЩ на 32 различни личностни типове и се фокусирали единствено върху 17 щата. И точно както Кошински бил установил, че мъжете, които харесват козметичните продукти MAC, е по-вероятно да са хомосексуални, компанията открила, че предпочитание за автомобил, произведен в САЩ, е силен индикатор за потенциален избирател на Тръмп. Наред с други неща, тези открития показвали на Тръмп кои послания работят най-добре и къде. Решението да се съсредоточи върху Мичиган и Уисконсин в последните седмици на предизборната кампания било направено въз основа на анализ на данните. Кандидатът стана инструмента за прилагане на голям модел на данните.

Какво следва?

Но до каква степен психометрията е повлияла на крайния резултат на изборите? Когато ги попитали, от Cambridge Analytica не пожелаели да предоставят каквото и да било доказателство за ефективността на кампанията им. И е напълно възможно да не може да се отговори на този въпрос.

Но все пак има следи: учудващото издигане на Тед Круз по-време на първичните избори. Също така имало увеличен брой гласоподаватели от селските райони. Както и спад в броя на афроамериканците в началото на вота. Фактът, че Тръмп похарчи толкова малко пари, би могъл също да бъде обяснен с ефективността на личностно-базираното рекламиране. Както и фактът, че е инвестирал много повече в цифровата кампания, отколкото в телевизионната кампания, в сравнение с Хилари Клинтън. Фейсбук се доказа като решителното оръжие и най-добрата предизборна кампания, както обяснява Никс, и както коментарите на много от основните организатори на кампанията на Тръмп показват.

Сред клиентите на Cambridge Аналитика е Държавния департамент на САЩ. Освен това компанията е имала контакти с британския премиер Тереза Мей, която на снимката тук е с държавния секретар Джон Кери, 19 юли 2016г.

Много гласове твърдяха, че статистиците са загубили изборите, защото техните прогнози са били много далеч от истината. Но ако статистиците всъщност са помогнали за спечелването на изборите – поне онези, които са използвали новия метод? Ирония на съдбата е, че Тръмп, който често мърмореше за научните изследвания, използва високонаучен подход в предизборната си кампания.

Другият голям победител е Cambridge Analytica. Стив Банън, който е член на борда му и бивш главен изпълнителен директор на десни интернет вестника Bretbart News, беше назначен от Тръмп за личен съветник и главен стратег. Докато Cambridge Analytica не желае да коментира твърденията за текущи преговори с британския премиер Тереза Мей, Александър Никс твърди, че гради своята клиентска база в световен мащаб и е получил запитвания от Швейцария, Германия и Австралия. Компанията му в момента обикаля европейските конференции, демонстрирайки успеха си в САЩ. Тази година три основни държави от ЕС се изправят пред избори с възраждащи се популистки партии: Франция, Холандия и Германия. Изборните успехи идват навреме, тъй като компанията се подготвя за навлизане в търговската реклама.

Кошински наблюдавал всичко това от офиса си в Станфорд. След изборите в САЩ университетът е в смут. Кошински отговаря на събтията с най-силното оръжие на разположението на един учен: научният анализ. Заедно с колежката си изследовател Сандра Матц, той е провел няколко серии от тестове, които скоро ще бъдат публикувани. Първоначалните резултати са тревожни: проучването показва ефективността на личното таргетиране, посочвайки, че търговците могат да получат 63 процента повече кликвания и до 1,400 повече превръщания в реални рекламни кампании във Файсбук, когато продуктите и маркетинговите съобщения съвпадат с личните характеристики на потребителите.

Те също така демонстрират мащаба на личното таргетиране, показвайки, че повечето страници във Фейсбук, които популяризират продукти или търговски марки, са повлияни от личността и голям брой потребители могат да бъдат таргетирани точно, въз основа на една-единствена страница във Фейсбук.

В изказване след публикуването на немския вариант на тази статия, говорител на Cambridge Analytica каза, „Cambridge Analytica не използва данни от Фейсбук. Няма никакви отношения с д-р Михал Кошински. Не се занимава с подизпълнение на изследвания. Не използва същата методология. Психографията едва е била използвана като цяло. Cambridge Analytica не е полагала усилия да обезкуражи който и да е американец да гласува на изборите. Усилията й са били насочени единствено към увеличаване на броя на гласопдавателите на изборите”.

Светът беше обърнат с главата надолу. Великобритания напуска ЕС, докато Доналд Тръмп е президент на САЩ. А в Станфорд Кошински, който искаше да предупреди за опасностите от използването на психологичното таргетиране като политическо средство, още веднъж получава обвинителни имейли. „Не,“ казва спокойно Кошински и поклаща глава. „Вината не е моя. Аз не съм създал бомбата. Аз само показах, че тя съществува.“

Допълнителни проучвания за този доклад бяха направени от Пол-Оливие Дехай.

Източник: Ханес Грасегер и Микаел Крогерус

https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win 

Превод от английски: Лазар Парашкевов/Гласове

Захарта убива бавно и сигурно

.

„Храните, съдържащи захар или подсладители, трябва да имат предупреждаващи за опасностите надписи и картинки, както върху цигарените кутии, защото причиняват заболявания и смърт повече от тютюнопушенето. Запитвали ли сте се защо се слагат тези грозни и стряскащи образи на умиращи хора и разложени вътршни органи по цигарените кутии? Причина номер едно е правото на избор. Когато тровиш себе си или околните, когато се убиваш или причиняваш смъртоносни болести на близките си – поне да знаеш, че го правиш. По закон, търговците на смърт и болести са длъжни да те предупредят за последствията“, казва в статията си д-р Огнян Пелов. Той нашумя с успеха си за безпроблемно сваляне на килограми. Има разработен свой режим на хранене, който представяме и в новата ни книга, която скоро ще излезе на пазара, „Топдиети за отслабване“.  В режима си д-р Пелов категорично изключва упетребата на захар и сладкиши – прочетете защо:

Истината е, че опасностите от отровите в храните (това включва захарта и подсладителите) са по-големи от алкохола и цигарите, взети заедно. Нямам за цел да ви плаша, а просто ще цитирам един медицински факт. Световната здравна организация е дала ясно определение за това какво количество захар всъщност е безопасно. За здраво тяло, с нормален метаболизъм, е допустим прием до 24 грама захар на ден. Това се равнява на 6 чаени лъжички. Всичко над това количество, трови организма.

За тези, които не вярват и имат нужда от подробни обяснения и доводи, ето какво казва науката:
Двете части на захарната молекула са: глюкоза и фруктоза.
Глюкозата се приема и обработва от тялото естествено и лесно.
Фруктозата обаче се обработва по-трудно. Обикновено се натрупва в и около черния дроб и други вътрешни органи. Така се увеличава обиколката на талията, което е състояние на предиабет (метаболитен синдром). И това е само накратко казано!
Когато хапнем нещо сладко или тестено, (което много бързо се превръща в захар), нивото на захарта в кръвта скача нагоре. Това принуждава панкреаса да изстреля достатъчно инсулин, за да вкара глюкозата в клетките и така да понижи кръвната захар.

И тук става интересно! Имаме двоен ефект. От една страна – това води до бързо огладняване. А от друга – част от глюгозата се превръща в енергия, а остатъкът отива за запаси. Лошото е, че дълготрайните запаси растат и растат … Така се дебелее и все гладен се седи.

И няма значение за каква захар става дума: бяла, кафява, пудра, скрита в храните, в шоколада, в лимонадата, в сладкишите… а подсладителите са още по-страшни.
При ядене на сладко се оглададнява само за около 2 часа и гладът ни кара да ядем често.

А ето какво показва историята:
Ние сме наследили телата си от нашите предци. Те са оживели, благодарение на техните гени. Ние сме потомци на победителите в ествествения отбор. Човешкият организъм  се е развил с определени способности, които са заложени генетично преди  хилядолетия. Прадедите и прабабите ни са се движели повече и едновременно с това са яли сладко много, ама много по-рядко и в по-малки количества от нас.
Те са изяждали толкова плодове, колкото стомасите са могли да поберат и това е количеството, което организмът ни обработва успешно.
Един полезен факт за любителите на чуждиците – фрешът, иначе казано – изцеденият плодов сок, е относително безвреден до количеството, което е равно на 1 плод – до 100 грама. Това е количеството, което човешкият организъм е способен да преработи и то ако се яде целият плод. Всичко над това количество е рязко изливане на много захар, която е непосилна за тялото ни.
Същото се отнася и за меда. Нашите предци (тези, от които сме наследили устройството на телата си) са се натоварвали физически повече от нас и едновременно с това са хапвали мед доста по-рядко и в по-малки количества, от тези, които в днешно време поемаме.
А като заговорим за трапезната захар (включително кафявата) трябва да ви напомня, че тя се появява едва преди 150-200 години. Телата ни не са конструирани да се справят с това огромно количество, което натъпкваме в него, в днешно време.

Резултатите:
Тъпчейки горкото ни тяло със захари, го принуждаваме да се бори на ръба на възможностите си. А ето какви са резултатите от насилието, което му прилагаме: дебелеене, метаболитен синдром, диабет тип 2 – 10% от населението, коронарна болест на сърцето, хипертония, рак, депресии, черндробна цироза…
Един интересен факт. Знаете ли че, в страните със стриктно съблюдаване на Исляма и където алкохолът е зазабранен под страх от смъртно наказание, през последните десетилетия се наблюдава увеличаване на чернодробната цироза. Там причината за тежката болест е яденето на прекомерни количества сладко и пиенето на подсладени напитки. Това е ярко доказателство за факта, че захарта е не по-малко вредна от алкохола.
И още един интересен или по-скоро плашещ факт, но този път дошъл оттатък океана. „Раковите клетки се подхранват от захарта. Ако искаш да ги умориш от глад и да затрудниш съществуването им – спираш сладкото.“
Това твърди д-р Марк Хайман и кой съм аз да го опровергавам?! Американското светило е минало лично през всевъзможни диети и режими за хранене, включая веганство и в момента е най-уважаваният и цитиран функционален медик в света. Повече от 6 месеца се чака за консултация при Хайман. Какъв по-убедителен показател за реалните резултати на този лечител. И ще добавя една медицинска тенденция. Все по-често в научните среди болестта Алцхаймер се разглежда като диабет тип 3.
Време е да се замислите как храните себе си, семейството си и най-вече децата си. Дали наистина не можете да живеете без сладко?!
И едно оправдание, което искам да ви послужи за предупреждение. Вярата в това, че имаме право на сладко и че не можем без „шоколадче“, „десертче“, се крие във внушенията, които ни се налагат вече десетилетия.
А истината е, че захарта действа на мозъка като дрога.
Рекламите показват успели, красиви усмихнати и щастливи хора, които пият подсладени напитки или ядат от лъскави опаковки – това е манипулация. Едва ли не, топлата уютна атмосфера у дома и прекрасните усмихнати лица се дължат на присъствието на бутилката с кафява течност на масата. Все едно ако няма подсладено безалкохолно у дома – няма да има щастие и топлина.
Оттук следват и малките награди, с които създаваме трайни, нездрави навици у децата си: „Слушай мама и ще ти дам десертче…“ или „Ако не слушаш, няма да получиш сладолед…“ Това създава изкуствено усещане, че сладкото и подсладените напитки са награда и носители на щастие.
Ако имате отговорност към себе си и децата си – престанете да тровите телата си, престанете да позволявате на внушения, да влияят на умовете ви.

Д-р Огнян Пелов

Колко бучки захар за скрити в крайния продукт

SinAzucar.org е проект, който има за цел да визуализира захарта скрита в готовите продукти, които често консумираме. Идеята е проста: снима се продуктът до количеството на съдържащата се в него захар. По този начин се използва същия визуален език от рекламите, с който марките ни продават своите продукти. Разгледайте  и може да се изненадате колко захар поглъщаме без да знаем…

блиц.бг

Политическата коректност: как демагозите изобретиха един фантомен враг

.

Преди три седмици [1] около една четвърт от американците избраха демагог без какъвто и да е предишен опит в публична служба за президент. В очите на много от поддръжниците му тази липса на подготовка беше не пречка, а по-скоро израз на сила. Доналд Тръмп се кандидатира като човек, чиято първостепенна квалификация се състоеше в това, че „не е политик“. Да се обрисуваш като „дисидент“ или като „аутсайдер“, като човек, опълчил се срещу корумпирания вашингтонски истаблишмънт, е най-старият трик в американската политика, но Тръмп надхвърли много тази представа. Той захвърли на боклука безбройните неизказани явно правила за това, какво публичните фигури могат или не могат да правят и говорят.

Всеки демагог се нуждае от враг. Този на Тръмп беше властващият елит и обвинението, което избраният за президент му отправи, беше, че хората, влизащи в него, не само не успяват да решат най-големите проблеми, с които се сблъскват американците, но и се опитват да запушат устата на всеки, който дори само говори за тях. „Особените интереси, арогантните медии и облагодетелстваните от властта хора не искат аз да говоря за престъплението, което се случва в нашата страна“, каза Тръмп по време на реч, произнесена в края на септември. „Те искат просто да се придържам към същите провалени политики, които причиниха толкова много напразни страдания“.

Тръмп твърди, че Барак Обама и Хилари Клинтън са готови да оставят обикновените американци да страдат, защото първият им приоритет е политическата коректност. „Те поставят политическата коректност над здравия смисъл, над вашата сигурност и над всичко друго“, заяви Тръмп, след като един въоръжен мюсюлманин уби 49 гей мъже в нощен гей клуб в Орландо. „Аз отказвам да бъда политически коректен“. В това, което либералите биха схванали като език, който се изменя, за да отрази нарастващото разнообразие в едно общество, чиито граждани се опитват да избягват отправянето един на друг на ненужни обиди, Тръмп вижда конспирация.

По време на ексцентричната си кампания Тръмп постоянно порицаваше остро политическата коректност, обвинявайки я за огромно количество беди и за употребата на фрази, които отклоняват всякакви критики. По време на първия дебат в първичните избори за излъчване на президентски кандидат от страна на републиканците, „Фокс Нюз“ и Меган Кели попитаха Тръмп как би отговорил на обвинението, че е „част от войната срещу жените“.

„Вие наричате жените, които не ви харесват „дебели прасета“, „кучета“, „мърлячки“ и „отвратителни животни“, изтъкна Кели. „Вие веднъж казахте за една участничка в конкурса „Ученик на знаменитост“, че за вас би било прекрасна гледка да можете да я видите коленичила…“

„Мисля, че големият проблем, който има страната ни, е това, че съществува политическата коректност“, отговори Тръмп, а аудиторията посрещна изявлението му с ръкопляскане. „Толкова много хора се противопоставят на кандидатурата ми, че, честно казано, нямам никакво време за цялата тази политическа коректност. И за да бъда честен с вас, ще ви кажа, че страната също няма време за това.“

Когато критиците го атакуваха относно неговите изказвания за имиграцията, Тръмп използва същия начин за защита. През юни 2015, след като окачестви мексиканците като „изнасилвачи“, телевизията NBC, чиято мрежа разпространява ток шоуто „Чиракът“, обяви, че с това изказване се слага край на отношенията й с Тръмп. Тогава от щаба му отговориха, че „NBC е слаба и подобно на всички други се опитва да бъде политически коректна“.

През август 2016 г., след като каза, че областният съдия в Сан Диего Гонзало Куриел не е годен да председателства състава, който разглежда иск срещу Тръмп, защото е американец от мексикански произход и следователно е вероятно да бъде пристрастен към него, новият президент каза пред новинарската емисия на телевизия CBS, че изказването му е израз на едно „всеобщо разпространено мнение“. Той продължи: „Трябва да спрем да сме политически коректни тук, в САЩ“. По време на втория дебат с Хилари Клинтън, Тръмп отговори на въпрос относно предложението си да „постави вън от закона мюсюлманите“ със следните думи: „Ние бихме могли да сме много политически коректни, но проблемът е дали харесваме това, или не“.

Всеки път, когато Тръмп каже нещо, което е скандално или възмутително, има коментатори, които твърдят, че той е „преминал червената линия“ и че кампанията му вече е обречена. Но отново и отново поддръжниците даваха ясно да се разбере, че го харесват, защото не се страхува да каже това, което наистина мисли. Феновете му много по-често възхваляваха начина му на говорене, отколкото политическите му предложения. Той говори като нас, твърдяха те. Той казва това, което „му е на сърцето“. Той не е политически коректен.

Има очевидно противоречие, включено в огромното количество гръмки оплаквания от страна на аудитория, състояща се от десетки милиони, че някой се опитва да им запуши устата. Но идеята, че съществува мрежа от могъщи, но анонимни дейци, които се опитват да контролират всичко, което правите – чак до думите, с които си служите, днес има тенденцията да се разпространява направо глобално. Десничарските британски таблоиди много често публикуват изобличения на политическата коректност, която според тях „просто е полудяла“ и ругаят самодоволното лицемерие на „столичния елит“. В Германия консервативните журналисти и политици се оплакват по сходен начин: след нападението върху жени в Кьолн в навечерието на новата 2016 г. например, шефът на полицията Райнер Вендт каза, че левичарите са оказвали натиск върху полицейските служители с цел те да бъдат политически коректни, защото това щяло да им запази работата. Във Франция Марин Льо Пен от Националния фронт порица по-традиционните консерватори, че те „са парализирани от страха си да се конфронтират с политическата коректност“.

Непрестанното повтаряне от страна на Тръмп на заклинанието срещу политическата коректност накара много автори да твърдят, че тайната на неговата победа се крие в бурната му реакция срещу прекомерната „политическа коректност“. Някои доказват, че Хилари Кинтън загуби, защото беше заложила твърде много на близката до политическата коректност „политики на идентичността“.

Но ако се вгледаме по-детайлно в понятието за „политическа коректност“ ще видим, че то е безкрайно хлъзгаво. Това е изразът, който античните гръцки ритори биха употребили за названието на друга група, един „екзоним“, термин, който сигнализира, че говорителят „не принадлежи към нашата група“. Никой никога не описва групата си като „политически коректна“. Фразата винаги е обвинение.

Ако казвате, че нещо е технически коректно, вие внушавате, че то всъщност е грешно, защото обстоятелственото пояснение преди „коректно или правилно“ предполага едно „с изключение на“. Обаче да кажеш, че едно изказване е политически коректно, означава да направиш намек, че то е нещо по-скоро хитро или лукаво. С други думи, то е все едно да кажеш, че говорителят не е искрен. Той или тя има вътрешни мотиви и поради това крие истината с цел да бъде в крак с „дневния ред“ на обществото или да даде сигнал за морално превъзходство. Твърдението, че някои са „политически коректни“ ги дискредитира по два начина. Първо, те грешат. И второ, което е дори по-уязвяващо, те знаят това.

Ако тръгнете да търсите произхода на фразата, ще ви стане ясно, че липсва отчетлива история на политическата коректност. Има само кампании срещу нещо, наречено „политическа коректност“. Защото през последните 25 години заклеймяването на този неясен и вечно изменящ се враг беше любимата тактика на десните. Опозицията към политическата коректност доказа, че е най-ефективната форма на тайната поддръжка на определени политики. Тя трансформира политическия пейзаж така, че той вече въобще не изглежда политически. Тръмп е най-сръчният от тези, които прилагат тази стратегия.

Повечето американци изобщо не бяха чували фразата „политически коректно“ преди 1990 г., когато вълна от истории започна да залива вестниците и списанията. Една от първите и измежду оказалите най-голямо влияние истории беше публикувана в „Ню Йорк таймс“ през октомври 1990 г. от репортера Ричард Бърнстийн, който предупреждаваше в статия със заглавие „Възходящата хегемония на политическата коректност“, че университетите в САЩ са заплашени от „нарастваща нетолерантност, от прекратяване на дебата, от натиск да се подчиняват“.

Тогава Бърнстийн току-що се беше върнал от университета в Бъркли, където беше отишъл да прави репортаж за студентския активизъм. Той пишеше, че има една „неофициална идеология на университета“, съгласно която „сноп мнения относно расата, екологията, феминизма, културата и външната политика определят един вид „правилни“ нагласи към световните проблеми“. Например „биоразтворимите торби за боклук биват одобрявани“. Но компанията „Ексон“ не ги харесва“.

Тревожната публикация на Бърнстийн в най-големия американски вестник отприщи верижна реакция, при която една публикация в много важно издание следваше друга, пак в такова, и всички те се нахвърляха върху новата тенденция. През следващия месец колумнистката на „Уол Стрийт Джърнъл“ Дороти Рабиновиц заклейми „прекрасния нов свят на идеологически фанатизъм“ в американските университети. През декември „Нюзуик“, който тогава имаше тираж повече от три милиона копия, излезе с голямо заглавие „ПОЛИЦИЯ НА МИСЪЛТА“ на корицата си и дори с друго злокобно предупреждение: „Има „политически коректен“ начин да се говори за расата, секса и идеите. Това новото Просвещение ли е или е нов маккартизъм?“ Отпратка към подобна статия украсяваше и корицата на списание „Ню Йорк“ през януари 1991 г., а в нея се обявяваше, че „новите фашисти“ са завладели университетите. През април същата година списание „Тайм“ помести репортаж за „новата нетолерантност“, която е във възход из университетските кампуси в цялата страна.

Ако претърсите, електронната база данни за вестниците и списанията в САЩ ProQuest, ще откриете, че фразата „политически коректно“ се появява рядко преди 1990 г. Но търсенето през първата година от последното десетилетие на ХХ век показва, че тя вече излиза повече от 700 пъти. През следващата вече се натъкваме на повече от 2500 споменавания на това съчетание. През 1992 г. това число се увеличава до 2800. Подобно на филмите за Индиана Джоунс, тези статии събуждаха за нов живот врагове, съставени от смес от стари войни: те сравняваха „полицията на мисълта“, сееща терор в университетските кампуси, с фашистите, сталинистите, маккартистите, с нацистката младежка организация, християнските фундаменталисти, маоистите и марксистите.

Много от тези статии „въртяха“ едни и същи истории за противоречия в шепа кампуси на елитните университети, често преувеличени или лишени от контекста си. Статията, започваща от корицата на списание „Ню Йорк“, започваше с версията на един професор по история от Харвардския университет, Стивън Тернстром, който беше атакуван от свръхфанатизирани студенти, които твърдяха, че той е „нечувствителен към расата“: „Всеки път когато се разхожда из кампуса през пролетта на тази година, по настланите с тухли пътеки, под сводестите врати на университетската сграда, покрай шумящите с листата си брястове, той открива, че не може да се отърве от сочещи го пръсти, от шепот. Расист. Там върви расист. Това преследване беше едно дяволско преживяване.“

В интервю в списание „Нейшън“, което се появява скоро след тази публикация, Тернстром казва, че този словесен тормоз, описан в статията на списание „Ню Йорк“, никога не се е случвал. Имало е редакционна статия във вестника на студентите от Харвардския университет, в която е било подложено на критика решението му да чете по време на лекциите си обширни извадки от дневниците на собственици на плантации. Но описанието на измъченото му състояние беше просто художествена измислица. Ала това си остана без отклик и така образът на студентите, които провеждат „лов на вещици“ устойчиво се запечата в умовете на читателите. Когато Ричард Бърнстийн публикува книга, основана на репортажа си в „Ню Йорк Таймс“ за политическата коректност, той я нарече „Диктатура на добродетелта: мултикултурализмът и битката за бъдещето на Америка“, заглавие, намекващо за якобинците по времето на Великата френска революция. В книгата си той сравнява колежите в САЩ с Франция по време на царството на терора, развихрен от якобинците, когато десетки хиляди са били екзекутирани в течение на само няколко месеца.

Нито една от статиите, които въвеждаха заплахата от политическата коректност, не можа да каже къде и кога точно тя е започнала. Освен това, те не бяха никак точни, когато обясняваха произхода на самата фраза. Журналистите често споменаваха бившия СССР, защото Бърнстийн отбелязва, че фразата „намирисва на сталинистка ортодоксия“, но тя няма точно съответствие на руски език. (Най-близкия превод би бил с думата „идейност [2], която се превежда като „идеологическа правилност“. Но това няма нищо общо с непривилегированите или с малцинствата.) Л.Д. Бърнет, историк, който се занимава с история на идеите, показа, че има малко и пръснати тук-там примери за доктрини или за хора, описани като „политически коректни“ в американски комунистически публикации от 30-те години на миналия век. Но те обикновено са в подигравателен тон, отбелязва той.

Фразата започна да има по-широко разпространение в американските левичарски кръгове през 60-те и 70-те години на ХХ век, най-вече като иронична заемка от Мао Цзе Дун, който през 1957 изнесе една знаменита реч, която беше преведена на английски под заглавие „Върху правилното (коректното) разрешаване на противоречията между хората“.

Рут Пери, професорка по литература в Масачузетския технологичен институт, която взимаше активно участие във феминисткото движение, както и в това за граждански права, казва, че много радикали са чели „Малката червена книжка [3] в края на 60-те години и в началото на 70-те, и предполага, че приятелите й са заимствали прилагателното коректно/правилно от нея. Но те не го употребяват по начина, по който Мао прави това. Изразът „политически коректно“ стана един вид закачка или шега, която си разменяха американските левичари, нещо, с което вие наричате свой близък левичар, когато мислите, че той или тя е твърде самодоволен. „Терминът винаги беше употребяван с цел да изрази ирония“, казва Пери, „той винаги служеше като указание за наличието на възможен догматизъм“.

През седемдесетте години на миналия век афроамериканската авторка и активистка Тони Кейд Бамбара употреби тази фраза в есе за напреженията в междуполовите отношения в общността си. Без да се съобразява дали приятелите й мъже се смятат за „политически коректни“, тя написа, че много от тях не признават бедственото положение на чернокожите жени.

До към края на 80-те години изразът „политическа коректност“ беше употребяван изключително в средите на левичарите, и почти винаги в ироничен смисъл, като критика на прекалената праволинейност. Всъщност измежду от първите, които се организираха за протест срещу този израз, беше една група феминистки, които наричаха себе си „Лесбийска секс мафия“. През 1982 г. проведоха „Изслушване върху политически некоректния секс“ в един театър в нюйоркския квартал „Ийст вилидж“, което беше всъщност митинг срещу техните феминистки приятелки, които отричаха порнографията и садо-мазо сексуалните практики. Присъстваха повече от 400 жени, много от тях бяха облечени в кожени дрехи и носеха нашийници, размахваха щипки за гърди и вибратори. Писателката и активистка Мирта Куинтаналс обобщи настроението на участничките в речта си пред тях: „Ние се нуждаем от диалог за садо-мазо практиките, а не за това, кое е политически коректно и кое не е.“

Към края на 80-те години, журналист, пишещ за хип-хоп музиката, който пишеше много за расата и за социалната справедливост, напомня, че активистите, които познава, употребяват тази фраза по „един ироничен начин, като способ чрез който един сектант да отхвърли линията на друг сектант“.

Но твърде скоро терминът започна да се употребява по съвсем друг начин от десничарите, които просто обърнаха наопаки значението му. Внезапно, вместо да бъде фраза, употребявана от левичарите, за да обозначи догматичните тенденции в собственото им движение, „политическа коректност“ стана нарицателно за неоконсерваторите. Те казваха, че политическата коректност конституира една левичарска политическа програма, която е превзела контрола върху американските университети и културни институции, и поради това те са длъжни да я спрат.

Десните повече от десетилетие водеха кампания срещу либералните учени. Започвайки от средата на 70-те години, шепа консервативни донори основаха десетки „тинктанкове“ и „обучителни институции“, предлагащи програми по всичко – от „лидерство“ до радио и телевизионна журналистика, както и до кампании за набиране на средства чрез преки дарения. Те отпускаха стипендии за консервативни студенти от горните курсове, финансираха обучения на хора, които вече са защитили докторати и осигуряваха издръжка за професорски длъжности в престижни университети. Целта, която си поставяха, беше да оспорят доминацията на либерализма и да атакуват тенденцията за пристрастяване към левичарство в университетите.

Тръгвайки от началото на 80-те години, това добре осигурено с финанси консервативно движение нахлу в мейнстрийма на обществените дискусии в САЩ със серия от невероятни бестселъри, които се прицелваха в американското висше образование. Първата, написана от чикагския професор по философия Алън Блум, излезе през 1987 г. В продължение на стотици страници книгата, озаглавена „Затварянето на американската мисъл“ твърдеше, че колежите са били въвлечени в един „повърхностен културен релативизъм“ и изоставят отдавна установени дисциплини и стандарти в опит да изглеждат либерални и да угодят на студентите си. Тя беше продадена в повече от половин милион копия и вдъхнови множество имитации.

През април 1990 г., Роджър Кимбъл, редактор в консервативното списание „Новият критерий“ публикува книгата „Господстващите радикали: как политиката разложи нашето висше образование“. Подобно на Блум, Кимбъл твърдеше, че „покушението върху канона“ се е настанило във висшите учебни заведения и че „политиката на жертвеност“ ги е парализирала. За да докаже тезата си, той сочеше съществуването на факултети, като например тези за „афроамерикански проучвания“, или други специализирали се върху „изследвания на жените“. Той надменно цитираше заглавията на доклади, които е чул на научни конференции, като например „Джейн Остин и мастурбиращото момиче“ или „Лесбийският фалос: съществува ли хетеросексуалността?“

През юни 1991 г. младият Динеш Д’Соуза последва Блум и Кимбъл с нелибералното образование чрез произведението си „Политика на расата и на секса в кампуса“. Докато Блум се оплакваше от възхода на релативизма, а Кимбъл атакуваше това, което наричаше „либерален фашизъм“ и онова, което смяташе за твърде фриволни начини на правене на научно изследване, Д’Соуза твърдеше, че политиката за прием на студенти, които той обсъжда, произвежда „нова сегрегация в кампуса“, както и „атака срещу академичните стандарти“. Списанието „Атлантик“ напечата откъс от цели 12 000 думи в своя юнски брой. С цел да съвпадне с тази публикация, списание „Форбс“ пусна друга статия от същия автор под заглавие „Вестготи, облечени в костюми от туид“.

Тези книги не наблягаха върху фразата „политическа коректност“ и само Д’Соуза я използва пряко. Но и трите бяха редовно цитирани в потока от статии, насочени против политическата коректност, които се публикуваха в издания като „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Когато те биваха публикувани, тези автори бяха цитирани в качеството на неутрални авторитети. Безчислено количество материали безкритично повтаряха аргументите им.

Тези книги и статии бяха в някои отношения отговорни за истинските промени, които настъпиха вътре в университетите. Истина е, че учените ставаха все по-скептични за това, което можеше да се говори за вечните и всеобщи истини, които са залегнали отвъд езика и символите му. Европейски теоретици, които бяха влиятелни в американските хуманитарни факултети през 70-те и 80-те години, твърдяха, че индивидуалният опит е оформен от системи, за които индивидът може и да не си дава сметка, по-специално от езика. Мишел Фуко например твърдеше, че цялото познание изразява исторически специфични форми на власт. Жак Дерида, който беше честа мишена на консервативните критици, практикуваше онова, което той нарича „деконструкция“, препрочитайки класиците на философията, за да покаже, че дори категориите, които изглеждат невинни и еднозначни, са разкъсвани от вътрешни противоречия. Ценността на идеали като „хуманизъм“ или „свобода“ не може да бъде саморазбираща се.

Също така беше истина и че много университети създадоха нови отдели за изследвания, които поставяха под въпрос натрупания досега опит и наблягаха върху приноса към културата на групи, които преди бяха вън от обсега на академичните изследвания, както и въобще вън от приетия канон: хората с поведенчески особености, по-специално наричаната от някои „нетрадиционна сексуалност“, цветнокожите и жените. Това не беше чак толкова странно. Тези отдели или факултети отразяваха новите социални реалности. Демографията на колежаните беше изменена, защото същото стана и с демографията на самите Съединени щати. В началото на 90-те само две трети от американците под 18 годишна възраст бяха бели. В Калифорния началните курсове на много държавни университети бяха с „мнозинство от малцинства“ или с поне 50% не-бели студенти. Промените в учебната програма на началните курсове отразяваха промените в популацията на колежаните.

Отговорите, които консервативните бестселъри предлагаха на промените, които описваха, бяха непропорционални и често заблуждаващи. Например Блум дълго време се оплакваше от „войнствеността“ на афроамериканските студенти в университета „Корнел“, където преподаваше през 60-години. Той никога не спомена, че създаването на дисциплината „афроамерикнски изследвания“ беше реакция на събития като най-големия протест в Корнелския университет, който се състоя през 1969, след като там беше запален голям кръст, т.е. една открита заплаха от страна на Ку Клукс Клан.

Най-заблуждаващият аспект на тези книги, много по-заблуждаващ от всички отделни бърканици или пропуски, беше начинът, по който те твърдяха, че само противниците им са „политически“. Блум, Кимбъл и Д’Соуза твърдяха, че искат да „спасят хуманистичната традиция“, прозрачно намеквайки, че техните университетски врагове искат да подложат на вандалска разправа един канон, закрепен от незапомнени времена. Но каноните и програмите за обучение винаги са били текущи; дори в бялата англосаксонска Америка никога не е имало само една стабилна традиция. „Моби Дик“ беше отхвърлен от учебните програми като най-лошата от книгите на Хърман Мелвил, чак до средата на 20-те години. Много университети бяха почнали да предлагат курсове върху „литературата на живите езици“ едва десетина години преди това.

В действителност тези кръстоносци срещу политическата коректност бяха поне толкова „политически“, колкото и опонентите им. В книгата си „Тъмни пари: скритата история на милионерите, които поддържаха възхода на радикалното дясно“, Джейн Майер твърди, че Блум и Д’Соуза са били финансирани от мрежи на консервативни донори, по-специално от семействата Кох, Олин и Скайф, които през 80-те години са изразходвали много пари за изграждането на програми, които, както те са се надявали, ще създадат една нова „контраинтелигенция“. В излязлата си през 1978 г книга „Време за истина“, Уилям Саймън, президент на фондацията „Олин“, призовава консерваторите да финансират интелектуалци, които споделят техните възгледи: „На тях трябва да им се предоставят грантове, пак грантове и още веднъж грантове в замяна на книги, книги и още повече книги“.

Тези схватки около учебните програми бяха всъщност част от по-широка политическа стратегия и станаха оръдия за изковаването на нов алианс за консервативна политика в САЩ, който обедини бялата работническа класа („сините якички“), дребните бизнесмени и политиците, служещи на дневния ред на корпорациите, който не им донесе много полза.

Като се подиграваха на професорите, които говореха на език, който повечето хора смятат за неразбираем („Фалосът на лесбийките“) богатите випускници на университетите от т.нар. „Бръшлянова лига [4] можеха да се представят за анти-елит. Чрез осмиването на курсовете на писатели като Алис Уокър или Тони Морисън, те отправяха расистки призив към белите, на които им се струваше, че губят страната си. Както ставаха нещата през 90-те години, когато и защото мултикултурализмът се асоциираше с глобализацията, т.е. със силата, която отнесе толкова много работни места, традиционно заемани от бялата работническа класа, нападението върху него позволяваше на консерваторите да отхвърлят отговорността за трудностите, с които се сблъскваха много от избирателите им. По такъв начин те убеждаваха хората, че не съкращаването на социалните услуги, намаляването на данъците на корпорациите и банкрутът на профсъюза са причината за техните проблеми. Тази причина бяха тези чужденци, „другите“.

Политическата коректност беше полезно изобретение на десните републиканци, защото подпомогна усилието за вбиване на клин между демократите, които твърдяха, че говорят от нейно име, и работническата класа. Фразата стана нещо, което се употребява, за да се втълпи във въображението на публиката идеята, че има дълбока разлика между „обикновените хора“ и „либералния елит“, който се стреми да контролира говоренето и мисленето на „простите хора“. Опозицията срещу нея също така стана начин за нова „опаковка“ на расизма по начини, които са политически приемливи в епохата след „гражданските права“.

Скоро политиците на Републиканската партия озвучиха на национална сцена посланието, че има продукт, който е преминал изпитание в академичните среди. През май 1991 г. президентът Джордж Буш старши произнесе реч при откриването на учебната година в Мичиганския университет. В нея той определи политическата коректност като главната опасност за Америка. „По ирония на съдбата, днес, когато честваме двеста годишнината от „Хартата на правата“, виждаме, че свободата на словото е под заплаха по цялата територия на нашия съюз, на САЩ“, каза той. „Около понятието „политическа коректност“ се разгарят спорове в цялата страна“, но, предупреди той, „по техния оруеловски начин, кръстоносните походи, които настояват за коректно поведение, всъщност смачкват разнообразието в името на разнообразието.“

След 2001 година дискусиите за политическата коректност изчезнаха от публичната сцена, защото бяха заменени от спорове за исляма и за тероризма. Но през последните години от пребиваването на Обама на поста си, политическата коректност се върна. Или, което е по-вярно, върна се анти политическата коректност.

Когато движението „Въпросът за живота на чернокожите“ и това против сексуалното насилие набраха сила, вълна учени обзори се нахвърлиха върху участниците в тях, като ги критикуваха и ги представяха като нещо тривиално, казвайки, че те са обсебени от политическо говорене. Разговорът отново беше фокусиран върху университетите, но модните думички бяха нови. През 2012 и 2013 г. американците започнаха да слушат за „спусъка на предупрежденията“, за „сигурни пространства“, „микроагресии“, „привилегии“ и „присвояване на културата“.

Този път студентите получиха повече презрение от професорите си. Ако първият кръг от анти политическата коректност сочеше към различните тоталитарни режими, по-съвременното възраждане на този тип говорене призоваваше към баналността, че дейците от началото на второто хилядолетие са разглезени нарциси, които искат да запушат устата на всеки, който изразява мнение, което те смятат за обидно.

През януари 2015 г. писателят Джонатан Чат публикува един от първите нови, гръмки анти политически коректни обзори в списанието „Ню Йорк“. „Политическата коректност няма какво да каже“, писа той, следвайки опорните точки, които се бяха появили там, в „Ню Йорк Таймс“ и в „Нюзуик“ още в началото на 90-те години. Подобно на статията в това списание от 1991 г., неговата публикация започва с виц, разпространяван в един кампус, който следваше да докаже, че политическата коректност става неуправляема, а след това екстраполира мислите си в по-обширно обобщение. През 1991 г. Джон Тейлър писа: „Новият фундаментализъм измисли причина за уволнение на всички инакомислещи“. През 2015 г. Джонатан Чат твърдеше, че отново има „разярени тълпи, готови да се разправят с опозиционните идеи“.

Чат предупреждава, че опасностите от политическата коректност са по-големи от когато и да е преди. Тя вече не е затворена в университетите. Сега, казва той, тя превзе социалните медии и така се добира до влияние върху журналистиката от мейнстрийм медиите и върху коментарите, което се разпростира отвъд това, до което беше стигнала старата политическа коректност“. (Като доказателство за „хегемонното“ влияние, упражнявано от неназовани дейци от средите на левичарите, Чат цитира две журналистки, твърдейки, че те са били критикувани от левичари в Туитър.)

Статията на Чат предизвика серия от реакции, засягащи „вика на хулиганите“ в кампусите и социалните медии. На корицата на септемврийския брой на списанието „Атлантик“ беше публикувана статия от Джонатан Хайдт и Грег Лукианоф. Заглавието „Разглезването на американския разум“ беше поздравено от кръстника на говоренето срещу политическата коректност Алън Блум. (Лукианоф е ръководител на Фондацията за правата на индивидите в обучението, която е още една организация, основана и финансирана от семействата Олин и Скайф.) „В името на емоционалното си благополучие студентите в колежите все по-често изискват защита от думи и идеи, които не харесват“, провъзгласява статията. Тя беше споделена повече от 500 000 пъти.

Тези писания повториха много от заблудите на предшествениците си от 90-те години. Те избирателно подбират вицове и окаритуряват хората, които ги критикуват. Те се оплакват, че други са създали и пуснали в ход правила за говоренето, а в същото време се опитват да наложат свои собствени. Тези, които ги съчиняват, се самоопредлят като съдници кои разговори или политически искания следва да се считат за сериозни и кои – не. Те си противоречат по същия начин: авторите им се оплакват непрекъснато в публикации, които са много четени, че са останали нечути.

Климатът на дигиталната журналистика и на споделянето в социалните медии дава възможност написаното срещу политическата коректност да се разпространи по-нашироко и по-бързо, отколкото това ставаше през 90-те. Както текстовете против политкоректността, така и тези, които ги критикуват, станаха, така да се каже, „евтини“: тъй като засягат идентичността, те са нещо, което всеки, който ги е писал или чел, може да приеме като засягащо го, основано на собствения опит, независимо дали той или тя има време или ресурси да го докладва. Те са и идеалните примамки за цитиране и разпространяване. Те предизвикват възмущение или възмущение, че други се възмущават.

Между другото, в ход е едно странно смесване. Докато Чат и неговите последователи либерали заклеймяват политическата коректност, Доналд Тръмп и тези, които го следват, правят същото. Чат казва, че левичарите са „извращение на либерализма“ и се самоназначава за защитник на либералния център, Тръмп казва, че либералните медии имат систематичен „фалшив привкус“.

Либералите, които са против политическата коректност, също се съсредоточиха толкова много върху левичарите, ползващи Туитър, че в продължение на месеци силно подценяваха сериозността на истинската опасност за либералния дискурс. Тя не идва от жените, цветнокожите, от кампусите и или от където и да е другаде. Тя идва от @realdonaldtrump, от неонацистите и от крайнодесните сайтове, подобни на известния Breitbart.

Първоначалните критици на политическата коректност бяха университетски дейци или такива, които стават преподаватели, завършилите университетите от „Бръшляновата лига“, които ходеха с папийонки, докато цитираха Платон и Матю Арнолд. Трудно е да си представим Тръмп да цитира който и да е от тези двамата, много по-лесно е да си го представим да се заяжда относно заглавия на доклади от конференции на учени в областта на литературата. По време на кампанията му веригата от донори, които десетилетия вече снабдяват с пари дейностите, насочени срещу политкоректността, т.е. семействата на Кох, на Олин, на Скайф, избягват Тръмп, като повтарят загрижеността си относно популистките обещания, които той дава. Тръмп идва от различна среда: не от Йейлския университет, не от Чикагския, а от токшоутата на телевизиите. И той си избра различен вид борба, целейки се по-скоро в медиите и в политическия истаблишмънт, отколкото в университетските среди.

Като кандидат, Тръмп въведе нова фаза на говоренето против политическата коректност. Забележителното в неговия случай беше именно това по колко различни начини той разгърна една тактика в своя полза, използвайки както проверени и изпитани методи от началото на 90-те години, така и добавяйки свои нововъведения.

Първо, като говори непрекъснато за политкоректността, Тръмп създаде мита, че има нечестни и могъщи врагове, които искат да му забранят да говори за трудните предизвикателства, пред които е изправена нацията. Като казва, че е останал нечут, той създава една драма, в която може да играе ролята на герой. Идеята, че Тръмп е както преследван, така и герой, беше решаваща за неговия емоционален апел към избирателите. Това позволи на хората, които се борят с икономическите трудности, които са ги сполетели, или са ядосани заради начина, по който обществото се промени, да видят себе си в него, борейки се против фалшифицираната система, която ги кара да се чувстват безсилни и обезценени. В същото време неговата арогантност им обещаваше, че те са силни и имат право на слава. Те бяха велики и отново ще бъдат такива.

Второ, Тръмп не просто критикува идеята за политическата коректност, той в действителност говореше и вършеше възмутителни неща, такива, които културата на политическата коректност очаквано забранява. Първата вълна от консервативни критики на политкоректността твърдеше, че те защитават статуквото, но мисията на Тръмп беше да го разруши. През 1991 г., когато Джордж Буш старши предупреди, че политкоректността е заплаха за свободата на словото, той не избра да изрази правото си на свобода на словото, осмивайки публично човек с увреждания или характеризирайки мексиканските мигранти като изнасилвачи. Тръмп направи точно това. Придавайки на силите на политкоректността един митичен статус, ловкият кандидат, който е и милиардер, се надсмя над бедните родители на загинал войник, като представи жестокостта и злобата си за проява на смелост.

Желанието да бъде човек, който предизвиква повече възмущение, отколкото всеки от предишните кандидати, му осигури непрекъснато медийно отразяване, което на свой ред помогна на Тръмп да привлече поддръжници, които са съгласни с това, което казва. Не бива да подценяваме колко много от поддръжниците му намират неговите възгледите, които са сексистки, расистки, ксенофобски и ислямофобски, за отговарящи на разбиранията си, и бяха развълнувани от чувството, че той им е е дал разрешение да говорят същото. Това е стар трик: могъщият окуражава по-слабите да дадат воля на яростта си против тези, които биха могли да са им съюзници и да се самозаблуждават, мислейки, че са освободени. Това не струва нищо на могъщия; то му се отблагодарява с плодоносни дивиденти.

Тръмп преобърна един класически елемент от анти политкоректността, подразбирайки, че докато опонентите му действат, спазвайки един политически дневен ред, той просто прави това, което е благоразумно. Той направи редица противоречиви политически предложения: за депортирането на милиони имигранти без документи, за забрана на мюсюлмани да посещават САЩ, за въвеждането на политиката „спри, за да те претърся“, която беше призната за противоречаща на конституцията. Но отговаряйки на критиците си с обвинението, че те просто са политически коректни, Тръмп се опита да пласира тези обещания съвсем вън от царството на политиката. Нещо политическо е това, с което някои благоразумни хора могат да не се съгласят. Употребявайки прилагателните по един долнопробен начин, Тръмп претендира, че действа от името на толкова очевидни истини, които са вън от обсега на всеки спор. „Това е просто здравият смисъл“.

Най-тревожната част от този подход е, че той предполага по-обхватните нагласи на Тръмп към политиката. Презрението му към политкоректността изглежда като презрение към самата политика. Той не говори за дипломация, той приказва за сделки. Обсъждането и несъгласието са централни елементи на политиката, но Тръмп даде ясно да се разбере, че няма време за тези „разсейвания на вниманието“. Да се играе с картата на анти- политкоректността като отговор на легитимен въпрос за политика е като да прекрати дискусията по начин, много наподобяващ този, за който противниците на политкоректността от дълго време обвиняват левичарите, че практикуват. Това е начин да се избегне дискусията чрез декларацията, че темата е толкова тривиална или пък е толкова противоречаща на здравия разум, че е безсмислено да се обсъжда. Това е авторитарен импулс. Така, представяйки се за защитник на здравия разум, Тръмп дава на себе си разрешение изцяло да заобиколи политиката. Това, че той сега е избран за президент, но още не е встъпил в длъжност, прави неясно дали той ще се съобразява с много от нещата, които говореше по време на кампанията. Но засега той изпълнява обещанието си да се бори с политкоректността. Миналата седмица той заяви пред „Ню Йорк Таймс“, че се опитва да изгради администрация, пълна с „най-добрите хора“, макар и „не непременно от хора, които биха били измежду най-политически коректните, защото това няма да работи“.

Той също така продължава да крещи за политкоректността в отговор на критиките към себе си. Когато журналистът, който взе интервю от членове на преходния екип на Тръмп за изданието „Политико“, ги попита защо Тръмп назначава толкова много лобисти и членове на политическия елит, въпреки че е обещал да „изсуши блатото от тях“, интервюираният заяви, че „един от най-освежаващите части на… целия стил на Тръмп е, че той не се грижи за политическата коректност“. Явно би било политически коректно той да държи на предизборните си обещания.

Сега, когато Тръмп се готви да влезе в Белия дом, много капацитети направиха заключение, че „политическата коректност“ подхранва популистката бурна враждебна реакция, която обхваща Европа и САЩ. Водачите на тази враждебна реакция могат да кажат същото. Но истината е пряко противоположна: тези водачи разбраха силата на анти политкоректността, за да съберат множество от гласоподаватели, главно бели, които са недоволни от статуквото и негодуват от промяната на политическите и социалните норми. Те не реагираха на тиранията на политкоректността, нито пък бяха тези, които връщат Америка към една преминала вече фаза от историята на Америка. Те не приемат нищо обратно. Те владеят анти- политкоректността в качеството й на оръжие, използвайки го като огнище за изковаване на нов политически ландшафт и на плашещо бъдеще.

Противниците на политкоректността винаги казват, че са тръгнали на кръстоносен поход срещу авторитаризма. В действителност, анти- политкоректността проправя пътя на популисткия авторитаризъм, който сега се разпространява навсякъде. Анти- политкоректността на Тръмп се побърка.

Текстът, чийто превод публикуваме, е поместен в броя на британсикя вестник Гардиън на 30 ноември.

 

[1] Статията е публикувана на 30 ноември, бел. прев.
[2] Написана с латински букви в оригинала, бел. прев.

[3] Става дума за известния сборник с цитати на Председателя Мао Цзе Дун, разпространен в много милиони копия в Китай по време на т.нар. „културна релолюция“, който беше задължителна четиво за членовете на ККП, бел. прев.

[4] Название за някои от най-престижните и скъпи частни университети в САЩ, бел. прев.

marginalia.bg / Превод: Емил Коен

КОНТРАБАНДАТА С КАПТАГОН – ОТ ФАТИК ДО БОБИ БЕЦ И ЦВЕТАН ЦАНЕВ

.

kaotagonОбвиненията срещу управлението на БКП за незаконен износ на амфетамин

В началото на 80-те години на ХХ век НРБ е обвинена в осъществяване на нерегламентиран износ на препарата амфетамин, който се произвежда в страната, в композиция с ацетилсалицилова киселина. Амфетаминът е психоактивно вещество, което стимулира централната нервна система. Образува се по синтетичен път. Днес в България амфетаминът и неговите производни са обявени за наркотици, а производството и разпространението им се наказва със затвор.
Обвиненията срещу управлението на БКП в НРБ са отправени от два органа на ООН – от комисията на ИКОСОС по наркотичните вещества и от Международния съвет за контрол върху упойващите средства. Висшето партийно ръководство е принудено да реагира, защото подобно обвинение има изключително негативно влияние върху страната. Министерството на народното здраве информира с официално писмо Съвета за контрол върху упойващите вещества, че от 15 ноември 1983 г. НРБ е преустановила производството и износа на амфетамин.

През 1985 г. обаче обвиненията срещу НРБ се подновяват. През октомври същата година в посолството на НРБ във Виена се провежда среща с представители на Международния съвет за контрол на наркотиците при ООН по тяхно искане. В съвета са представени доказателства, че амфетамин българско производство се продава в няколко африкански страни, като например Бряг на слоновата кост и Нигерия.

Опаковките са заловени след обявеното от българските власти спиране на производството на наркотичното вещество. Българските дипломати заявяват, че НРБ стриктно спазва международните актове за производството, употребата и търговията, свързана с наркотични и психотропни вещества. Заявява се, че заловените опаковки са вероятно от количества, изнесени законно преди 1983 г.

В същото време на територията на страната е организирано производството на друг лекарствен продукт от групата на амфетамините – каптагон. Той действа стимулиращо и се използва за подобряване на психичното състояние на личния състав на армията или полицията при екстремни ситуации.

Така комунистическа България се сдобива с печалната слава на страна, която се занимава с незаконно производство и износ на наркотични вещества. С произведения в НРБ медикамент е снабдявана армията на Садам Хюсеин в Ирак и различни търговци на наркотици в страни от Близкия и Средния изток, както и в Африка. Интересът на комунистическата власт към производството и износа му е поради високата печалба във валута.
В края на 70-те години управлението на БКП е спасено от втори фалит (1978) с отпуснат от СССР кредит. С него който е компенсирана неплатежоспособността на НРБ, затънала в дългове към западни банки за 6 млрд. долара. Под натиска на съветския лидер Леонид Брежнев, който е недоволен от лошото финансово и икономическо състояние на своя най-верен сателит, Тодор Живков е принуден да оглави през 1979 г. специално създадената Валутна комисия към Политбюро. Нейната задача е да се ограничат до минимум валутните разходи на страната и да се потърсят пътища за увеличаване на приходите.

В тази връзка по предложение на тогавашния министър на външната търговия Христо Христов е приета т.нар. резервна валутна програма. С нея се реализират допълнителни валутни приходи главно от реекспорт и други специфични операции, сред които и контролираната от ДС контрабанда. Производството и износът на каптагон стават едно от новите допълнения в списъка на традиционните стоки за „скрит транзит“ като цигари, алкохол и ценни метали, което носи значителни приходи.

Ролята на Исмет Тюркмен-Шабан

В началото каптагонът се внася официално от оригиналния му производител, западногерманската фирма „Дегуса“ – Хамбург. Човекът, който прави това, се казва Исмет Рашид Тюркмен-Шабан3. Той произхожда от кюрдско-сирийски клан и през 70-те години емигрира от Сирия в НРБ. През 1981 чрез фирмата на Шабан „Тюркмен“ каптагонът е внесен официално в НРБ от фирмата – производител във ФРГ. От България той се реекспортира за Близкия изток на много по-висока цена.

Исмет Тюркмен-Шабан действа с най-висши протекции от комунистическия режим и Държавна сигурност и се превръща в един от най-доверените хора на ДС по линия на контрабандните канали.

През 1988 г. той е награден с орден „Кирил и Методий“ – първа степен. Умира през 1998 и е наследен от сина си Исмет Шабан – Малкия Фатик, сочен за една от основните фигури в трафика на амфетамини и автомобили след промените. Фатик, известен още като Филип Димитров Найденов, прекръстил се в почит към бащата на близкия му приятел Илия Павлов („Мултигруп“), е застрелян през 2003 в София. След смъртта му бившият главен секретар Божидар Попов (1997-2000) публично заявява, че Фатик е бил агент на няколко управления на ДС.

След първите вноски на каптагон Стария Фатик обаче започва да играе ролята само на формален получател на стоката. Според показанията му в заведеното след промените разследване той е знаел, че не може да търгува с каптагон без разрешение на МВТ, и е поискал такова. Той се среща с Божидар Йорданов, когото познава като служител на „Сокотрейд“, една от фирмите на „Кинтекс“. Йорданов е бивш кадрови служител на Второ главно управление на ДС, а впоследствие е привлечен на работа в Трета дирекция „Скритн транзит” на „Кинтекс”, чрез която се осъществява партийно-държавната контрабанда.

След срещата с Фатик Йорданов поема продажбата на каптагона, внесен от „Тюркмен“. Шабан получава 25 пфенинга процент, а Йорданов – пазарната разлика. Човекът на „Кинтекс“ обаче помага на Шабан да получи кредит от 5 млн. германски марки от Минералбанк. С тях трябва да се внесат 1 млн. опаковки каптагон от ФРГ. Сделката включва превод на 400 000 долара по резервната валутна програма, а по сметката на „Интерпред“, осигурило гаранцията за кредита – около 150 000 долара.

Сдружението „Интерпред” е създадено през 1969 г. като държавно предприятие с изключителни права за представителство и търговско посредничество на чуждестранни фирми в НРБ.

Пратката с каптагон пристига в София през август 1986 г. От същата година обаче лекарственият препарат каптагон влиза в забранителната листа на Световната здравна организация. Каптагонът е получен на аерогара София. Пратката е следвало да бъде освободена и да постъпи в складовете на „Интерпред“, но на летището се появява Божидар Йорданов, вече като ръководител на „Икомев“ (друга фирма, използвана за скрит транзит, регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн още от времето на „Тексим”), и се разпорежда, че той поема контрола върху стоката.

Шабан много добре знае какво означава това и не протестира. Той дори не получава дължимата комисиона, но понякога при бизнеса с Държавна сигурност се случват и такива обрати.

Производството на каптагон

Пак през 1981 г., когато Исмет Шабан започва официалния внос на каптагон, ДСО „Фармахим“ и Химико-фармацевтичният комбинат (ХФК) – София, сключват договор за разработване на технология за производството на каптагон. ДСО „Фармахим“ включва фармацевтичните комбинати в София, Троян, Разград и гр. Станке Димитров (днес Дупница). След промените софийският завод влиза в структурата на „Софарма“ АД, а тези в Троян, Разград и Дупница – в „Актавис оперейшънс“ ЕООД.

Производството на каптагон в НРБ обаче нарушава патентните права на официалния производител. Осигурява се внос на комплексна линия за производство на лекарствения препарат. Това става със знанието и разрешението на Държавна сигурност, а продукцията се реализира чрез „Кинтекс“. Генералният директор на оръжейната фирма Иван Дамянов обяснява, че търговските сделки с каптагон до 1985 г. са се осъществявали чрез Трета дирекция „Скрит транзит“ с директори Стамо Хаджийски и Божидар Йорданов. Дейността се извършва съвместно с „Фармахим“ по препоръка и под контрола на Второ главно управление на ДС. В схемата участва ливанецът Абдул Хамид Шамаа, получил българско гражданство, известен още като Виктор Мартин Радев. Любопитно е, че името на Шамаа се свързва с образуваната през 1990 г. заедно с МВР фирма „Безконтактни мултиплексорни вериги“ за търговия със специална техника, в която е съдружник. Впоследствие при увеличението на капитала той е изваден от дружеството.

Признанията за държавната контрабанда с наркотика

Началникът на отделение „Крупна валутно-контрабандна дейност и „Кинтекс“ в едно от управленията в МВР Стефан Лилов посочва, че до 1986 е съществувал договор с Шамаа, който е купил поточна линия. Единствено той е имал правото да продава каптагон и по този начин с част от печалбата е изплащал линията. Продажбата се осъществява чрез „Кинтекс“, а след това чрез фирмите „Олтрейд“ и „Икомев“. Божидар Йорданов, човекът, посветен в схемите, потвърждава това пред прокуратурата през 1991 г. по дело №4 за икономическата катастрофа на управлението на БКП (разпитан е във Виена, откъдето след 1990 г. движи свой бизнес):

„За лекарствения препарат каптагон разполагам с информация от постъпването си в „Кинтекс“. Това е лекарствен препарат, който има тонизиращ ефект. В началото се е внасял от Германия оригинален такъв, а впоследствие Шамаа е внесъл в страната машина за неговото производство. Знаех, че това производство се осъществява без лицензно право и е незаконно. В началото на 1986 разбрах, че препаратът е поставен под международен контрол.”

Архивните документи сочат, че производството на каптагон се реализира на три места – в Научноизследователския химико-фармацевтичен институт (НИХФИ) – Дървеница, в Илиянци и в ХФК „Станке Димитров“ (днес в Дупница).

През 1985 г. Трета дирекция в „Кинтекс“ изненадващо е закрита. Мотивът на висшето партийно ръководство на чело с Тодор Живков е НРБ да не бъде уличена в контрабанда от страна на Турция след започването на „възродителния процес”. Операциите с каптагон обаче, както и останалата контрабанда, са пренасочени към „Икомев“. Една от ключовите фигури в тези операции – Божидар Йорданов, разкрива:

„Непосредствено след образуването на представителството на „Икомев“ устно ми беше разпоредено от министър Христов да изнеса от страната останалите количества каптагон, които бяха произведени в страната и бяха на Шамаа. Нито аз, нито моите служители имат общо с изнасянето. Нашето участие е било само с оглед намирането на клиентите и получаването на стоката от „Фармахим“ и предаването й на въпросните клиенти. Въпросът за производството на каптагон е бил разрешен още по време на „Кинтекс“. Това е било съгласувано с представители на държавните органи и МВР. Известно ми е, че транзитирането на каптагон е било одобрено лично от Григор Шопов. Той е огледал складовите бази и е изказал одобрение. В качеството ми на директор на представителството на „Икомев“ беше заварено едно наследство, свързано с производството и търговската реализация на каптагона.“

Второ главно управление на ДС и схемата на контрабанда на каптагон

Създадена е и специална система, по която забраненият лекарствен препарат да се изнася от страната. Едно от правилата в нея е, когато „Икомев“ осигури потенциални клиенти, да уведоми съответното звено във Второ главно управление на ДС, което отговаря за подсигуряването на тази „специфична“ търговия. От ДС извършват проверка на клиента и сделката се сключва само след одобрението му. Изнасянето на пратките също са поставени в максимално поверителен режим и са обвързани с митниците и ГКПП. За всяка календарна година се изготвя списък на транспортните средства, които „Икомев“ използва. Освен регистрационния номер на колите се вписва и поредният им номер в списъка. На тази основа се създават шифровани таблици, които се разпращат до ГКПП в страната и до оперативния дежурен на Второ главно управление (ВГУ) на ДС. При влизане и излизане на превозното средство с телеграма от контраразузнаването се уведомява съответното ГКПП, което означава да не се извършва проверка.

Атанас Вълчев, началник на ГКПП Капитан Андреево в периода 1985-1990, потвърждава, че след обаждане на дежурния офицер на ВГУ по предварително предоставени таблици със зашифровани номера на моторните превозни средства, предимно с югославска и турска регистрация, същите са пропускани след формална митническа проверка, като пренасяли специални товари. При някои случаи товарите са придружавани от служител на „Икомев“. Двама от служителите на митницата са назначени специално да обработват само сделките на фирмата.

Божидар Йорданов разказва за случай, при който лекарственият препарат се изнася от склада на „Фармахим“ и след това се продава на турски търговец на име Деличай. С него е поддържал личен контакт началникът на втора кантора от Трета дирекция „Скрит транзит“ в „Кинтекс“ Тодор Чорбанов. При закриването на дирекцията Чорбанов минава на работа в „Икомев“, а впоследствие е прехвърлен към държавната фирма „Тератон“, ръководена от Младен Мутафчийски. При получаването на стоката Деличай заплаща такса извън стойността на пратката. През 1987 г. „Икомев“ изнася 1 889 950 опаковки каптагон, а през 1988 г. – 1 344 414 опаковки, произведени от ХФК – София.

Конкурентите на „Икомев”

Макар и да получава монополно право да извършва „скрития транзит“, „Икомев“ не е единствената фирма, която търгува със забранения наркотик каптагон. Една от външнотърговските централи, която се опитва и осъществява сделки с него, е „Трансимпекс“. Нейният генерален директор Янко Чибуков след промените признава пред следствието, че основните участници в операциите с препарата са служители от 19-а кантора „Реекспортни операции“ в организацията. Генералният представител на „Икомев“ прибавя и имената на още две фирми:

„Известно ми е, че около началото на 1986 г. „Маимекс“ организираха производство на каптагон. Подобна дейност се опита да осъществи и генералният директор на „Туристпотреб“ Тачо Станчев.“ И за двата случая Божидар Йорданов сезира министъра на външната търговия Христо Христов.

Операциите на „Ширио”

Поверителен доклад до Министерския съвет от представителя на фирмата „Ширио”, едно от дружествата, създадени за специални търговски операции, включително и износ на каптагон | Източник: Архив на desebg.com.
„Ширио“ е следващата фирма, замесена в износа на каптагон. През 1988 от нейно име от „Фармахим“ са купени около 40 000 опаковки. Сделката се движи от Господин Николов, който е назначен в „Ширио“ още след създаването й през 1988 г., но според генералния представител на фирмата Емилиян Гебрев това става с ходатайство. Николов, който е бивш служител на „Кинтекс“, е обвинен впоследствие от Гебрев, че работи не в интерес на „Ширио“, а на „Икомев“.

Така или иначе, Господин Николов като служител в „Ширио“ сключва сделка с турския търговец Метин Тургут за износ на каптагон. От получените 149 кг е осъществен първоначален износ на 20 процента през митница Бургас (Малко Търново). В свое писмено обяснение пред следствието генералният директор на „Ширио“ Емилиян Гебрев декларира, че не се е разпореждал или давал указания на Николов за доставка, продажба или транспортиране на каптагон.

В качеството си на длъжностно лице е дал съгласие, че фирмата може да извършва транзитиране на медикаменти, но само при стриктно спазване на международните изисквания за този вид дейност. Той не е бил информиран от Николов, че чрез „Ширио“ ще се транзитира каптагон.

Боби Бец и контрабандата на каптагон

Най-големият конкурент на „Икомев“ в контрабандата със забранения лекарствен препарат обаче се оказва един агент на Държавна сигурност. През 1987 г. „Икомев“ открива, че през бургаската митница се изнася пратка каптагон от лицето Борислав Божилов (1941-1997). Неговата дейност е описана от бившия началник на Шести отдел в Шесто управление на ДС Димитър Иванов, участвал в задържането му през 1983 г.:

„Борислав Божилов работи като международен шофьор в системата на СОМАТ. В началото на 80-те години създаде собствена транспортна фирма, с която по една-две дестинации успешно конкурираше държавния монополист СОМАТ главно чрез подкупи. Беше си купил диплома за висше образование от Финансово-стопанския институт в Свищов, движеше се спокойно сред елита на държавата и когато го арестувахме, беше с мерцедес, по-нов модел от тези на членовете на Политбюро. Възможностите му за далавери и корупция в голяма степен се дължаха на връзките му в Държавна сигурност.“
Божилов е известен с прякора Боби Бец, взет от името на германския транспортен бизнесмен Вили Бец, когото Божилов вози при едно от посещенията му в страната за преговори със СОМАТ. Димитър Иванов разкрива: „Боби Бец беше нещатен сътрудник на транспортния отдел на Второ главно управление, имаше служебни карти на Държавна сигурност и на КАТ, които размахваше наляво-надясно.“ Описва го като човек, който кара “златист мерцедес 600 SEL с тъмни стъкла, облечен с костюм за 2000 долара, риза за 200, пуши „Ким“ и ухае на „Дюпон“ от двадесет метра“.

През 1983 г. Божилов е арестуван от служители на Шесто управление и съден за корупция. Ето как бившият началник на Шести отдел описва привилегированото му положение дори след ареста: “В следствието беше поставен в отделна стая със собствен телевизор, присъдата си изтърпя във вилата на Министерството на транспорта на Щъркелово гнездо край язовир „Искър“. Там имаше на разположение уиски и английски цигари, както и възможността да го посещават момичета за удоволствие. Продължаваха връзките му с деца на министри. Дори когато беше освободен предсрочно след една година, указът за помилване не беше публикуван в Държавен вестник.“

За хората в ДС като Димитър Иванов не е тайна, че Борислав Божилов се занимава и с каптагон:

„Всичко, което Боби Бец постигаше, беше подплатено с пари. Плащаше у нас, плащаше и по чуждите граници от Лондон до Техеран. Като тръгнеха неговите камиони да превозват товари, той вървеше отпред с мерцедеса си и даваше пари на ръка на митничарите. Возеше лекарства и козметика, между тях и каптагон. Изглежда, Боби беше излязъл от контрола на държавата и работеше повече за себе си, защото отговорни фактори бяха решили да го елиминират.“

Включването на „Трансимпекс”

До „елиминиране“ обаче не се стига, напротив, Божилов е вкаран активно в схемата на незаконния износ на каптагон. След като е уволнен от СОМАТ, от 1985 г. той започва работа във ВТО „Трансимпекс“ като стоковед, а длъжността му е специалист по търговия към фирмата „Шамаимпекс“ – Австрия, дъщерна на „Трансимпекс“. По собствените му думи за назначаването му в „Трансимпекс“ „ми беше оказано съдействие от ген. Кирил Величков – тогава началник на Четвърто управление на ДС“. По думите на Божилов в края на 1985 г. „Трансимпекс“ е комисионер чрез Шамаа в продажбата на каптагон за около 50 000 опаковки – износ за арабски страни. Шамаа го информира, че преди това има сделки с този лекарствен препарат чрез „Кинтекс“. Божилов влиза в схемата по предложение на генералния директор на „Трансимпекс“ Янко Чибуков до министъра на външната търговия Христо Христов за осъществяване на сделка с медикамента по линия на „скрития транзит“. Министърът я одобрява.

Именно тази операция обаче е засечена от „Икомев“. Боби Бец и Божидар Йорданов се срещат, но между тях възниква конфликт, тъй като и двамата твърдят, че са в правото си да търгуват. Божидар Йорданов дори търси намесата на началника на Четвърто управление на ДС ген. Кирил Величков, но сделката не е иззета от „Икомев“ и износът се извършва от Шамаа.

Разкритията за каптагона, Луканов, Живков и Петър Младенов

Пред следствието след 1989 г. Борислав Божилов обаче разкрива подробности, които отвеждат до хора от върховете на властта. След започване на разследването бившият министър Христо Христов споделя с Божилов следното:

„През 1986 г. или 1987 г. се е състояло съвещание на генералните директори на фирмите производителки с участие на търговските по повод на осъществяването в страната на производство на каптагон и подобни на него медикаменти фалшификати. Съвещанието е ръководено от Андрей Луканов. Христов ми каза после, че на това съвещание е било утвърдено становището за продължаване на производството.“

Генералният представител на „Икомев“ също говори за срещи на високо равнище, на които са поставяни въпросите около незаконната търговия със забранения каптагон:

„При Петър Младенов беше проведена среща по повод публикации в западната преса, които свързваха името на Тодор Живков с незаконен трафик на злато. Присъстваха Младенов, министър Христов, ген. Величков (Кирил Величков, началник на управление „Икономическо“ във Второ главно управление, от 1986 г. началник на новосъздаденото Четвърто (икономическо) управление на ДС, б.а.) , ген. Иванов, министър Георги Танев и аз. Младенов повдигна въпроса, но аз му отговорих, че златото е законна дейност, но много по-опасен е въпросът, свързан с търговията с каптагон. Срещата беше през 1988 г. Ние вече бяхме спрели търговията с него. Младенов и ген. Величков подкрепиха това становище. Тогава Христов отговори, че наистина е ставала търговия, но нека Петко Данчев отговори защо все още се произвежда каптагон“.

След октомври 1989 г. Боби Бец става директор и съдружник във фирмата „Комко“ – Австрия. Тя е със седалище във Виена. Нейният предмет на дейност е търговия с всякакъв вид стоки, а уставният й капитал е 500 000 австрийски шилинга. По реда на Указа за стопанска дейност №56 е разрешено на фирмата да открие представителство в София. Уставният фонд на филиала на „Комко“ в София е 125 000 щатски долара.

Предметът на дейност е широк – износ на селскостопански и промишлени суровини, полуфабрикати и готови продукти срещу насрещен внос на строителни машини и съоръжения, машиностроително оборудване; транспортни и спедиторски услуги; организиране на свободни безмитни зони; изграждане и експлоатация на търговско-сервизни и комунално-битови комплекси по магистралите в страната и в чужбина.

Според една прокурорска справка служители на фирмата протичат по дело 63/1990 на Главно следствено управление на МВР за операции с лекарствени препарати под международен контрол.

„Комко” – Хамбург и контрабандирането на каптагон. Цветан Цанев.

В аферата с каптагон се включва и още една фирма с идентично название – „Комко“, но със седалище в Хамбург. Тя е регистрирана през 1986 със съдружници – българинът Цветан Цанев и Хартмуд Барч по 45 процента и германката Рауцен Берг. Цанев посочва, че „за извършване на търговска дейност в България на фирмата по препоръка на генералния директор на ВТО „Трансимпекс“ Чибуков е назначен представител в България Борислав Божилов“.

Боби Бец хвърля повече светлина около дейността на Цанев и хамбургската „Комко“:

„През периода 1986-1987 г. Цанев се е свързал чрез служител на „Химимпорт“ с генералния директор на ХФК „Станке Димитров“ Борис Васев. На срещата се поставя въпросът за 1 млн. блистера каптагон. По-късно се сключва договор между „Комко“ – Хамбург, и ДСО „Фармахим“ за производство на каптагон, вписан като „диперон“ по указание на МВТ, за 2 млн. опаковки. Цената на покупката е 1,50 долара за опаковка, или 0,75 долара за блистер. Христов ми съобщи, че министър-председателят Георги Атанасов е знаел и е разрешил производството и износа на каптагона, като преди това в тази дейност са били ангажирани и Луканов, Дойнов и Петър Младенов, съответно Христов и ген. Величков от МВР. В тази връзка са се изготвяли и предложенията за производство на определени количества, както и начините, средствата и методите за изнасянето им от страната.“
Цветан Цанев е собственик и на фирмата „Фершепт“ – Скопие. Тя разполага със складова база в италианското пристанище Бари и извършва спедиторски услуги. Чрез нея се транзитират някои от пратките каптагон. По договор между „Комко“ и ХФК „Станке Димитров“ са складирани 2 млн. опаковки каптагон на депо в с. Палатово в училище, строено като цех. Препаратът се изнася в Югославия и оттам в Ливан. Част от него е изнесена успешно, а друга е задържана при транспортирането в Кипър. През 1988 част от пратката е върната поради лошо качество – нарушено филмово покритие и неспазено химическо съдържание.

Количеството каптагон е изнесено чрез ГКПП Гюешево. Началникът на Четвърто управление на ДС ген. Величков дава указания в най-кратки срокове да го изнесат. Два камиона се преработват в ХФК „Станке Димитров“, а продуктът се съхранява до износа в базата на ВТО „Трансимпекс“ на Щъркелово гнездо.

През 1989 г. в складовете на „Икомев“ също се намират остатъци от каптагон. Те са от внесения три години по-рано от ФРГ препарат от Исмет Шабан – Фатик. Той се обръща с молба към генералния представител на „Икомев“ Божидар Йорданов, който му освобождава останалото количество и Шабан го реализира зад граница.

Замитане на следите след промените

След започване на следствието Божидар Божилов и Божидар Йорданов се подвизават във Виена. Там двамата се срещат, като Йорданов е придружен от генералния директор на „Тератон“ Младен Мутафчийски. Божилов им казва, че е уредил делото да бъде спряно, но след това то било възобновено. Той е предупреден да не говори пред следователите излишни неща. Боби Бец посочва в показанията си: „Йорданов поиска да се обадя на Красимир Саманджиев, който да разговаря с началника на Главното следствено управление ген. Леонид Кацамунски за спиране на разследването. Йорданов беше покровителстван в цялата си дейност от бившия зам.-министър на вътрешните работи ген. Саманджиев.“

През 1993 г. Прокуратурата на въоръжените сили прекратява секретното дело за незаконното производство и износ на забранения препарат. Никой не е изправен пред съда. Мотивът на прокуратурата е, че към онзи момент каптагонът се води психотропно, а не наркотично вещество и не се преследва от Наказателния кодекс.

Из книгата „Империята на задграничните фирми” на журналиста Христо Христов

Американският президент Уилсън спасява България от унищожение

.

Планът Венизелос, който предлага държавата ни да бъде поделена между Гърция, Сърбия и Румъния, рухва.

xwilson-jpg-pagespeed-ic-oxe1wyjvmsЕдин ден преди тежкия за България Ньойски договор, е моментът да си спомним за един човек, който е помогнал за оцеляването на България като държава.

Първата световна война е най-големият военен ужас, преживян от човечеството към онзи момент. Почти всички участници в нея, вземат оръжието заради имперските си амбиции – да завладеят повече. Почти, защото България влиза във войната само с единствена цел – да освободи поробените си братя, които все още страдат по чужда асимилационна власт.

Именно тази хуманна причина е обяснението за небивалия ентусиазъм, който събира под българските знамена 800 000 войници. Той е обяснението и за бляскавите военни победи по всички фронтове. За съжаление на България, обаче, победата не е за справедливата кауза, а при враговете. Родината ни се оказва в изключително абсурдната ситуация да загуби войната, въпреки че е спечелила всички битки.

И, както обичайно се случва, победителите започват да делят плячката, мотивирани не от справедливост, а от желание да заграбят повече. Както винаги, победените са осъдени да пият от горчивата чаша на унижението, да затаят злобата и да се готвят за реванш. Тази война обаче е белязана и с нещо различно и положително. Американският президент Уудроу Уилсън. Той е убеден пацифист и като такъв още преди края на войната започва да призовава тя да приключи по такъв начин, че победителите да не изпият кръвта на победените. Неговите призиви предизвикват искри на надежда у загубилите войната и досада у победителите.

Гръцкият премиер – Елефтериос Венизелос, шовинист и българофоб, чийто дивизии са изклани от българската войска при Дойран, като премиер на страна-победител има план, с който държавата му да направи решителна крачка към мечтаното възстановяване на Византия под гръцки скиптър. Той предлага България да бъде унищожена като държава, а територията ѝ да бъде поделена между победителките: Гърция, Кралство на сърби, хървати и словенци (бъдещата Югославия) и Румъния.

Френският премиер Клемансо, като церемониалмайстор на оркестъра на победителите приема този план и го предлага за одобрение. Съпротива не се е очаквала от никой, тъй като всяка от победените страни е имала твърде много грижи за собственото си оцеляване, а през цялата си история, човечеството е показало, че победителите не ги интересува какво ще стане с победените. Очаквало се този план да бъде одобрен и от САЩ, и Президента Уилсън.

Този път обаче е малко по-различно. Американската делегация, водена от президента  категорично не приема плана на Ванизелос и идеята една държава да изчезне от лицето на земята. Уилсън предлага  програма за справедлив и траен мир в Европа, известна още като „14-те точки“. На предложението на Венизелос, Уилсън заявява:

„По-скоро ще напусна конференцията и Париж, отколкото да се съглася на подялбата на един народ със самостоятелна държава и минало“.

Така „Плана Венизелос“ рухва. Категоричността на американската декларация е шамар в лицето на алчните ни съседи и техния съюзник френския премиер. Така Уилсън на практика спасява съществуването на България като държава.

Днес името на този президент не station-07b_100000-billговори почти нищо на много хора. А информацията за него е оскъдна и до голяма степен невярна, тъй като много автори се опитват да му припишат антихуманна, имперска философия.
Уудроу Уилсън, обаче е пацифист, който е направил страшно много за България и името му трябва да бъде забравено от мъглата на забравата. 

trafficnews.bg

Енергиен обмен при жените и мъжете

.

50644wideКакво е това жена, коя е жената и с какво се различава от мъжа? Господ Бог не е създал просто така мъжа и жената – те се различават помежду си. Доколкото всеки от нас има свои специфични функции, то и енергиите се движат по различен начин.
Във Ведите се казва, че всеки човек има 7 най-активни енергийни центъра, които наричаме чакри. На практика те са много повече, но основните са 7. Ние сме устроени така, че при мъжете и жените в тези центрове енергията се движи по различен начин. В някои по посока на часовниковата стрелка, в някои – обратно. Какво ни дава активността или пасивността на чакрите и как се получава така, че да се допълваме взаимно.
Безопасност
Започваме отдолу нагоре. Най-долната чакра е МУЛАДХАРА. Тя отговаря за отглеждане на потомство и е устроена по такъв начин, че при мъжа е активна, а при жената пасивна, т.е. мъжът отдава енергия, а жената приема.
Това означава, че това е мъжка функция – да дава защита. Защита за преживяване на жената. Да обезпечава базовата безопасност. Нашата задача е да концентрираме вниманието си върху своите задължения. Задължението на жената на това място е да се научи да приема. В болшинството от нас има проблеми с приемането. По замисъл ние сме длъжни изцяло да се доверяваме на мъжа и да се облегнем на рамото му, вярвайки, че той може да се погрижи за нас.
В много от нас има всякакви родови сценарии и различни травми. Много често ние не позволяваме на мъжа да се грижи за нас изобщо. Много често жените казват: „Ох, така бих искала силно рамо”. Но на практика се оказва, че е толкова трудно да се довериш на някого и затова предпочиташ да си свършиш всичко сама.
Ако жената започне сама да се грижи за издръжката, например на себе си и своите деца, то чакрата започва да работи в мъжки вариант, започва да става активна. Ако при това редом до жената има мъж, то не му остава друго, освен неговата чакра да стане пасивна, т.е. той започва да приема, а жената да отдава. Много е трудно да се обърне после тази ситуация. Защото отказвайки се от това, на жената ще й се стори, че сякаш скача без парашут. Трябва да се разбере, че ако имате мъж, но предпочитате да се грижите сами за своята безопасност, то по този начин сами вземате мъжката функция и това е в ущърб и на вашата женственост, и на неговата мъжественост.
Наслаждение
После следва втората чакра – СВАДХИСТХАНА. Тя отговаря за насладата и желанията и работи различно. При жените е активна, а при мъжете пасивна. Т.е. ние отдаваме, а мъжете приемат.
Даже във Ведите се казва, че мъжът е наслаждаващият се, а жената е тази, чрез която се наслаждава. Това показва, че нашата задача, като жени, се състои в това, да създадем на мъжа комфорт и уют. Много често жените протестират срещу този пункт, казвайки – как така, защо сме длъжни да им прислужваме, защо сме длъжни да им създаваме удоволствия и да изпълняваме всичките им желания? Каква е тази световна несправедливост?
На практика тук всичко е справедливо. Защото от 7 чакри – 3 са активни при жените, 3 са активни при мъжете и 1, последната (7), работи еднакво при всички. Затова тук няма никаква несправедливост – има просто разделение на ролите. За нас е важно да разберем, че мъжът също дава нещо, а нашата задача е да му подарим наслада и да изпълняваме неговите желания – и тогава вече не всичко изглежда толкова зле.
Тук влизат всякакви наслади, включително и сексуалните, насладата от храна, реда в дома. Т.е. идеалната жена е длъжна да създаде на мъжа такъв свят, в който той с лекота може да се намира, да му е комфортно и неговите основни желания да бъдат удовлетворени. И не просто да бъдат удовлетворени, а той да изпитва наслада от това. В това е същественото различие.
Ще приведа прост пример. Ние с мъжа ми имаме любим ресторант и там готвят много вкусно. Т.е. при същите цени кухнята е превъзходна, в нея даже пържените картофи са изумителни. И буквално вчера ние пристигаме, а той вече беше закрит. Но пък беше открит нов ресторант до него и решихме да похапнем в него. Оказа се, че там цените са същите, и храната е вкусна, но в нея лисва онова сладко зрънце, частичката от душата. Оказа се, че похапнахме вкусно, но наслада нямаше.
Същото е и в семейството. Може да сготвите на мъжа си някакви пържени картофки или яйца, но с такова отношение – „яж и ме остави намира”. А можете да направите това така, че всеки път след закуска, обед или вечеря той да получава наслада.
По същия начин можете да постъпите и в сексуалните отношения. Можете да изпълнявате съпружеския дълг и да казвате – „кога най-после ще свърши това?”, а можете да направите така, че мъжът действително да се наслаждава на процеса. Нищо, ако това не е всеки ден, даже не всяка седмица. Нека да бъде ежемесечен карнавал – но затова пък какъв!
Пари
Продължаваме с третата чакра – МАНИПУРА. Това са парите, жизнената енергия, постиженията. Тя е активна при мъжете, съответно пасивна при жените. Тоест мъжът дава на жената. Жената приема. И тук жените пак имат проблем.
Аз доста често получавам писма, че жената не може да взима пари от мъжа си. Или се срамува да му поиска пари за някоя рокля. Често се случва, когато жената е работила сама, обезпечавала се е, а после се омъжва и излиза по майчинство. И тя не работи, иска нещо да купи, а се срамува да поиска от мъжа си.
И точно в такава ситуация става много сериозен конфликт. Защото ако жената се отказва да взима пари и жизнена енергия, то или мъжът престава да дава и преминава в малко по-различна позиция, или доходите и енергията му намаляват. Т.е. една от причините, поради която мъжете заработват по-малко е, че жената нищо не иска. Жената казва, че на нея нищо не й трябва, „ботуши не ми трябват, аз още старите не съм износила”.
Ако жената има такова отношение към себе си, отношение към парите и отношение към мъжа, то мъжът няма да заработва много, защото просто не му трябват. Мъжете по природа са доста аскетични. Вие навярно сте виждали квартири на ергени, на тях им трябва съвсем малко. Легло, печка, тиган, яйца за закуска и това е всичко. И нищо повече не им трябва.
Понякога в тази ситуация мъжът престава да печели и става жиголо. Или намира онази, която ще го стимулира за постижения със своите изисквания и желания.
Затова наше задължение като жени е да се научим да приемаме от мъжете пари, подаръци, да приемаме някакви постижения и подвизи, които те правят в наше име.
Има и друг вариант, когато жената започва да печели много. Тя започва да мисли, че това е най-важната й задача в живота – да обезпечава семейството, да го храни, „това жалко човече нищо не може” и т.н.
Т.е., ако жената решително се ангажира с активността в този аспект, то за мъжа не остава нищо. Жената е взела всичко. На него му остава само да приема. Тогава той става домошар, под чехъл.
Любов
Следващата чакра е АНАХАТА – сърдечната. Тя отговаря за любовта и симпатията. Това е наша, женска чакра. Т.е. ние, като жени, сме длъжни да даваме, а мъжът да приема. Обратното е некомфортно.
При болшинството от вас навярно е имало такъв поклонник, който е изпълнявал всичките ви капризи, който е правел всичко, което искате – и цветя, и това, и онова. И в устата ви гледа, и просто такава любов, и вечер ви посреща, и сутрин ви изпраща. А вие го гледате и разбирате – добър човек, чудесно момче, но не мога да го обичам. И се самоупреквате за това, че е толкова добър, а не го обичате.
Просто затова защото мъжът е взел активността в тази чакра, в сърдечния център. Той е започнал да дава и жената няма избор. Тя не може да обича. А ЛЮБОВТА – ТОВА Е НАШЕТО ЖЕНСКО НАЧАЛО!
Ако жената не може да обича, да се реализира в тази чакра, то на нея й е много тежко. И затова такива отношения най-често не могат да се реализират. Затова желанието „аз искам мъжът ми да ме ухажва романтично, да прави това и онова, и ето така да ме обича, и иначе да ме обича” е просто красива картинка. Ако се случи така, то на практика това изобщо няма да ви зарадва.
Затова се радвайте, ако мъжете ви не приемат отговорността за този център и ви позволят да се реализирате в него. Тогава вие ще можете изцяло да разгърнете потенциала си в него, да правите приятни сюрпризи и да го глезете.
Това не означава, че той цял живот само ще приема и няма да дава нищо в замяна. По-скоро, той също ще прави нещо за вас, но това няма да бъде в този център. Това ще бъде например на нивото на трета чакра – т.е. ще ви прави някакви подаръци, или на първа – някак ще започне да се грижи за вас по отношение на жилище или някакви базови вещи.
Затова не очаквайте от мъжете неземна романтика и изпълняване на капризите ви, защото то е наша отговорност – да изпълняваме желания, да даваме наслада и да обичаме. Това е женска отговорност. Мъжът ще ви отговори с нещо друго. С подаръци и усещане за безопасност.
Себеизразяване
Петата чакра е ВИШУДХА – общуване, себеизразяване. Мъжът дава – жената приема. Мъжът е активен.
За мъжа е важно да изразява себе си, да се реализира в живота. За жената основната реализация е семейството. Реализирането извън семейството е вторично.
Ако жената се е научила да дарява любов в четвъртия център, но тази енергия се издига в мъжа по-високо, и той иска не само да заработва пари, не само да обезпечи семейството на базово ниво. Той вече иска да остави свои следи в историята, някакво наследство. Иска с нещо да подобри този свят – на това ниво често мъжът започва да върши велики дела, глобални подвизи.
И всички тези подвизи се правят в името на жените. Нашата задача на това място е – да приемаме. Радостно и с любов. Както принцесите и кралиците приемат почести от сражаващите се рицари. За да има за кого те да извършват кръстоносни походи, да защитават Родината или да спасяват планетата от екологична катастрофа.
Затова, ако вие искате вашият мъж не само да преживява и да печели за хляба, а действително да се реализира и да променя света – учете се да го обичате. Енергията на вашата любов е способна да повдигне в него енергията до петия център.
Освен това, този център е центърът на общуването. Например добре е, ако приятелите на семейството това са приятелите на мъжа.Не вие го водите в своята компания и го заставяте да общува с вашите приятелки, а той ви въвежда в някакъв свой кръг, създава ви някакво общуване и създава връзки между семействата.

Ясновидство
Шестата чакра е АДЖНА. Жената отдава, мъжът приема.
По принцип жената следва да бъде главен помощник на своя мъж. И основната нейна помощ не се състои в това да прави нещата, които той обича, а да му предостави това, което той не притежава по природа – ясновидство.
Да допуснем, че жената винаги дава много добри съвети на мъжа. Тя притежава интуиция и често чувства и казва – „нещо този човечец, с когото искаш да подпишеш договор, не ми харесва”. В идеалната ситуация мъжът се вслушва в нейните предчувствия. Ако той има достатъчна значимост в своите три центъра – реализиран е като глава на семейството, в кариерата и има някаква мисия – лесно приема препоръките на жена си.
Жената много често усеща някои неща и казва – „слушай, този човек не ми харесва, хайде да не работим с него; или – аз предчувствам, това няма да свърши добре”. Минава някакво време и всичко се случва тъкмо така.
При мен често става така, когато някой човек не ми харесва, макар и без видима причина. Преди не казвах на мъжа си. А после се получава ситуация, в която човекът се разкрива в не съвсем добра светлина.
Аз разбрах, че моята задача е да предпазя мъжа си. И започнах да му споделям усещанията си. В началото той не ми се доверяваше. Но след две сериозни ситуации започна да ме пита за мнението ми относно хората. Особено във връзка с партньорството и съвместната работа с някого.
Ние сме души
Седмата чакра е САХАСРАРА. Тя работи при всички еднакво – това е връзката ни с Бог. И няма значение дали сме мъж или жена. На първо място всички сме души, а душата няма пол.
Половите различия са важни тук, на Земята, за да изпълним мисията си, поради която сме се родили. Половата принадлежност ни създава рамки, които можем да запълним така, както изберем. Може да се каже, че давайки ни женско тяло Господ просто стеснява кръга и по-точно обозначава ролята, която трябва да изиграем тук .
А как е при вас?
Най-големите изкривявания обикновено са по четирите долни чакри. Те създават база за хармония на по-висшите нива. Затова голямата наша задача в този живот е да се научим да приемаме от мъжа от първата и третата чакра. И освен това – да се научим да отдаваме от втората и четвъртата. Което всъщност най-често не умеем.

От Фейсбук

Четиво за носталгици по Соц-а

.

%d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b8Преди часове получих информация от наш човек в Хавана ( ) по основна тема “автомобили и пътен транспорт”.
Докато е още топла, да прочетем за постиженията на Куба под мъдрото ръководство на Комунистическата партия.
Внимателно да четат и младите, и носталгиците по времената отпреди 1989 г. у нас.

“Бате, Голфа няма аналог тук. Имам предвид, че тук ЕВТИНА кола няма. Най-евтината кола, която може да се купи май е полски фиат, за 6,7,8к USD. Лада – 8-15к. Almendron (стара американска кола) – 6,10,15,20,25,30к. Модерна кола – ебало си е мамата. Тико 20к. Пежо 205 – 20к. Пежо 405 30к. Пежо 208 60к. Toyota Yaris 45к.

Тук важното е да е кола, да се движи, да може да се товари. Кола тук има един човек на всеки 500 или 1000 души (измислям си, но ако се окаже, че са повече – не бих се учудил).
Защо мислиш, че половината автопарк на острова е от американски коли, произведени преди 1959-та? Щото обичат антики? Не. Щото няма други. Тук колите са вечни, всичко се оправя, ремонтира, скалъпва. Нищо не се изхвърля. Пълно е с полски фиатчета, лади, москвичи, има волги, VW костенурки, стари шкоди от 60тте.
Американските коли (almendrones) пък се използват за работа, за товарене, повечето са маршрутки. За лична кола почти не се използват, защото са неикономични и трудни за поддръжка. Тъй като са снадени се трошат често, изискват непрекъсната поддръжка, която може да им се осигури само ако изкарват кинти. Те вървят от 10-20-30к, в зависимост от подобренията и състоянието.
По-новите, модерни коли обикновено са служебни или рентакар. Има и частни, които са продадени на някви хора по някви начини, примерно – една рентакар кола, след еди колко си години експлоатация се продава. Говоря ти за предимно китайски коли, тук там някоя корейска. Една такава кола ти знаеш, че нова в Бг струва 13,14,15к долара. Е тук, използвана няколко години – прас: 39к! Take it or leave it.
Абе тук мутресите се возят в лади бе!
Има и други коли, които не ми е ясно как са влезли, виждам джипове Toyota от 1999та, Mercedes 190, fiat punto, Mitsubishi lancer, те такива…

Чувам, че на някви известни хора, музиканти, артисти, спортисти и бог знае кой още им било позволено еди кога си, при еди кви си условия да си вкарат коли…
Въобще, тук колата е статус, лукс… В квартала улиците са пусти. Минава една кола на пет минути.
А без кола (95% от хората) си просто един pobre diablo. Такситата са скъпи за кубинците, маршрутките и те не са евтини, но в час пик забрави да хванеш някоя, ходиш километър по улицата и махаш кат улав и никой не ти спира.
А рейсовете… Да не обяснявам дори в най-бедните години в Бг никога не е било така.
Въобще тук транспорта е нещо страшно. Питай Оскар дали е ходил до Винялес или Варадеро? Пича за 30 години не е излизал от Хавана, не е пътувал никъде познава Куба по-малко от мен

.
Шибана страна, шибана, измъчвана от глад и жажда страна, %d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0където хората, незнайно защо са по-учтиви, по-мили, по-щедри и по-усмихнати от нас
Колите са нереално скъпи, наистина. Ама това става като смесиш пазарна и централизирана икономика, предприемачество – с монопол, свобода – със забрани и ограничения… Някъв абсурд.

От една страна тук примерно можеш да се регистрираш като частник – дъводелец, или строител, или обущар… но от друга: никъде, НИКЪДЕ не продават легално дърво, никъде не продават легално стомана, никъде не продават кожа, гума… Няма реално откъде да купиш суровина.

От една страна едно Тико е 20к. От друга: апартаментът на баща ми (90 квадрата) е 12к, супер апартамент 100 квадрата на пъпа на Хавана 50к, цигари 7 песо (малко повече от четвърт долар), газта, тока, телефона и рейса – много евтини. Храната с купони: направо без пари (вярно е, че е едно нищо).

От една страна:
Спане в хотел в центъра 200$,
от друга: спане в частна къща 30$.

Бутилка водка 30$, но литър наливен ром 1$.

Бутилка от литър и половина минерална вода: 2$. Сок от гуаяба на улицата: 5 песо (четвърт долар).

Средна заплата в държ. сектор 20$. ТаксИ до летището: 25-30$.

Скапано малко хладилниче куча марка (и в Илиянци няма да намериш такъв) 400$. Човек да ти чисти стълбището цял месец: 8$.

Маршрутка – половин-един долар. Рейс 40 сентавос (около 3-4 стотинки).

Дайкири в El Floridita: 6$.
Ебане на улицата 10-15-20$.

Пс: Бензина и нафтата са скъпи, но само балъците си ги купуват от бензиностанцията. Черния пазар е много голям. Купони няма. Идва пича със служебната кола и налива 10 литра, но му се таксуват 20. Разликата му се изплаща по 50 цента, примерно. След това тия десет литра се продават на К.А. на черно за долар.

Пс2: Проверих цените на колите под наем. Най-икономичния клас: 70 долара на ден, следващия: 100 долара.”

От Фейсбук

 

Фридман: Клинтън не разбра политическото движение, което взима превес по света

.

%d0%b4%d0%b6%d0%be%d1%80%d0%b4%d0%b6-%d1%84%d1%80%d0%b8%d0%b4%d0%bc%d0%b0%d0%bdДоналд Тръмп беше избран за президент на Съединените американски щати. Степента на изумление бе безпрецедентна. Социолозите бяха шокирани. Медиите – изненадани. Финансовата борса – смаяна. Много от членовете на Републиканската партия останаха удивени, а Демократите изгубиха неочаквано почвата под краката си. Мисълта, че мъж с възгледите, ценностите и поведението на Тръмп би могъл да заеме поста на президент, беше направо невъобразима. Не, не искам да кажа, че те не се съгласяваха с него или че се надяваха да загуби. Те просто намираха вероятността, мъж като него да спечели изборите, за абсурдна. Това е причината за загубата на Хилари Клинтън. Демократическата партия, която я номинира, се беше отдалечила твърде много от партията, която Франклин Д. Рузвелт създаде и която Линдън Джонсън води. В основата на тяхната партия бяха белите представители на работническата класа. Либерализмът на Рузвелт и Джонсън беше построен върху нуждите и интересите на тази група. Група, която може и да е загубила значимостта си, но все още съставлява най-големия етнически и социален дял от американско общество. Днес тази част от обществото, както и преди съм коментирал, е в опасност. Средната класа, със среден семеен доход в Калифорния от около 4 300 долара на месец, би могла да си закупи скромна къща или автомобил, но със сигурност не може да си позволи да изпрати децата си в колеж. Поради непосилните условия за студентски заеми, техните наследници ще трябва да потърсят бъдеще отвъд границите на страната. Долната средна класа пък получава средно нетно възнаграждение от около 2 600 долара на месец. Едно поколение по-рано най-бедните представители на средната класа можеха да си закупят малка къща в не чак толкова добър квартал. Сега те са притиснати в ъгъла и могат да наемат единствено апартамент. И докато либералите са загрижени за социалното неравенство, долната прослойка на средната класа се притеснява дали въобще ще може да печели достатъчно пари, че да поддържа приличен жизнен стандарт – две много различни лица на една и съща монета.

Оказа се, че Тръмп е наясно с този проблем. Той разбра и че това са хората, загубили културните войни, които бяха поведени от предходното поколение. Техните църкви и родители ги научиха, че хомосексуализмът е също толкова голям грях, колкото е абортът и предбрачният секс. Не евангелизмът беше толкова проблематичен обаче, колкото беше чувството за вина, което той проповядваше. Мнозина от тази класа бяха прегрешавали, но междувременно те бяха наясно, че извършваното от тях е грях и уважаваха догмите, на които бяха обучени, въпреки че не винаги ги спазваха. В рамките на една генерация, долната и средната класа в Америка бяха неочаквано изместени. Честта и достойнството, което те изпитваха от тежкия труд и печеленето на достатъчно добри пари за семействата им, остана в миналото. Те откриха, че ценностите им, които преди бяха считани за нещо нормално, днес са категоризирани като фобии и болестни състояния, от които трябва да се отърват в името на политическата коректност. Моралните норми, на които бяха възпитавани като деца, вече не могат да бъдат спокойно изразени в публичното пространство. Така средната класа вече нямаше място в Демократическата партия. Представителите й смятаха, че демократите не само ги презират, но и че ценят правата и културата на имигрантите далеч повече, отколкото възгледите на бялата средна класа. Това беше отчасти вярно. Но само отчасти – партията не ценеше просто имигрантите, а горните слоеве на средната класа, високо образованите победители в културните войни. Когато Хилари Клинтън произнесе неочакваната си реч за „кошниците” от „достойни за съжаление” хора на Тръмп, тя разкри пропастта, създадена от ДП, между образованите граждани и членовете на работническата класа, която бе изпълнена с взаимна ненавист. В изявлението си тя каза, че съществуват две „кошници” (или две групи) хора – в едната са всички хомофоби, ксенофоби и женомразци, а в другата – бедните, оставени на произвола на съдбата. Не беше ясно дали тя причислява бедните като „достойни за съжаление хора”, но със сигурност направи грешка като нарече не само самия Тръмп нежелан, но и всички негови последователи. Явно тя не осъзнаваше необходимостта от техните гласове. Това, което Клинтън и елитът не осъзнаха беше, че тази група е достатъчно голяма, за да служи като база на Тръмп и да му симпатизира. Резултатите от екзит полововете показаха, че враждебността от страна на жените към Тръмп всъщност я нямаше. Над 20 на 100 от латиноамериканците също дадоха гласа си на Тръмп. Той успя да създаде обединение, каквото Клинтън смяташе за невъзможно. Обединение по-силно и от нейното. Елитът прояви неразумна надменност по отношение на жените, латиноамериканците и останалите, намеквайки че единствено „достойните за съжаление” биха подкрепили човек като Тръмп. Твърдението на Хилари относно Тръмп ме порази, когато за първи път го чух. Тогава тя беше само на няколко точки преднина от Тръмп, което означаваше, че почти половината страна го беше подкрепила. Имплицитно тя беше заявила, че половината страна е „жалка”. Подобно изказване беше не само неуважително, но и я изобличи като ужасен политик. За да спечели изборите тя трябваше да държи здраво всички свои симпатизанти и да спечели малко от тези на Тръмп. Използваното от нея определение обаче само накара мнозина да оттеглят подкрепата си. Това не беше резултат само на лоша политика. Грозната дефиниция представлява и дълбоко вкоренен вътрешен проблем. Елитът на Съединените щати (а всички страни имат и се нуждаят от такъв) се е капсулирал извън останалата част от обществото. Това е сходно със ситуацията във Великобритания, където елитът се изпълни с гняв заради резултатите от референдума и запрати с всичка сила епитети към тесногръдото мнозинство, което гласува „за” оттеглянето на Великобритания от ЕС, наричайки го необразовано, ограничено, неспособно да осъзнае проблематичността на ситуацията и т.н. Икономически напрежения се натрупват във всяко едно общество и във всяка точка на света. В момента европейските държави се сблъскват със същия стрес както Щатите, при това с още по-голяма интензивност. Националистическите движения се надигат в много от тези страни. Те са настроени враждебно срещу Европейския съюз, противопоставят се на неконтролируемата имиграция и посрещат с неодобрение политики, които целят налагането на строги икономии, засягащи именно средната и долната класа, без това да упражнява значителен ефект върху благосъстоянието на елита. Тръмп също е част от тази криза. Докато европейските националисти опонират на Европейския съюз, Тръмп иска да предоговори НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия). Докато европейците се борят срещу неконтролируемата бежанска криза, Тръмп се обявява срещу мюсюлманската и мексиканската миграция. Докато европейците търсят начин за премахване на строгите икономии, Тръмп говори за данъчни облекчения, с които да стимулира инвестициите. Дали тези политики са уместни, няма значение. Това, което има значение е, че подобна продължителна икономическа дисфункция ще има неизбежни политически последици. Тази президентска кампания се въртеше около факта, че Клинтън не разбираше политическото движение, което взима превес по света и неведнъж го отхвърляше като маргинално. За разлика от нея Тръмп не само го разбираше, но и успя да се възползва от него, така че да спечели президентското място. Има и още един важен елемент. Той спечели изборите си и благодарение на обвинението си, че Вашингтон и медиите нехаят за икономическия проблем. В по-късен етап от кампанията си той настоятелно твърдеше, че елитът на Вашингтон е абсолютно откъснат от реалността, в която другите класи живеят. Аз спокойно мога да твърдя – Тръмп беше по-добрият политик. Той спечели не със съкрушителна, но пък с решаваща победа. Слабостта на Клинтън беше, че в центъра на политическата върхушка тя повярва в силата единствено на своята позиция. Тя отхвърли Бърни Сандърс, въпреки неговото влияние и никога не прие Тръмп насериозно. Оцени трите точки преднина в социологическите проучвания като достатъчно предимство. Това беше проява на самодоволство, което обаче прикри липсата на разбиране, че един политически вулкан беше на път да изригне сред представителите на средната класа и че много други американски граждани споделят мисълта, че нещата се влошават. Клинтън не успя да види един огромен проблем, който нейните предшественици от Демократическа партия (Рузвелт и Джонсън) вече бяха видели. Съветниците й също не го забелязаха. Вместо това те концентрираха вниманието си върху един невъздържан мъж, който хвърля обиди наляво и надясно и е абсолютно неподходящ за висок пост. За съжаление, гласоподавателите обърнаха повече внимание на невежеството на Клинтън, отколкото от грубостта на Тръмп. Някои най-вероятно ще прехвърлят вината за загубата на писмото на директора на ФБР Джеймс Коми. Това неминуемо допринесе за резултата, но не беше решаващия фактор. Икономическата дисфункция води до политически проблеми, а Клинтън не разбира значението й. Някъде в ума й е фактът, че бели мъже без диплома от колеж са й се опълчили, й показа единствено, че само „достойни за съжаление” хора са й опонирали. А защо белите мъже без диплома за висше образование трябва да бъдат окачествявани като „жалки” е изключително важен въпрос. Във всеки случай, изборът е изненада само заради погрешните изводи от анкетите. Възможно е Тръмп да е водил доста дълго време. Липсата на точност в анкетните данни трябва да се отбележи, тъй като ако знаеше, че изостава, Клинтън най-вероятно щеше да помисли по-задълбочено върху положението си. Тръмп поведе изпълнена с омраза кампания. Бях дълбоко обиден от атаката му върху Джон МакКейн, не толкова заради въпроса дали МакКейн е герой или не, а защото Тръмп заяви, че уважава повече пилотите, които не са били сваляни. Като главокомандващ на него ще му се налага да ръководи войски в опасни ситуации. Как един командир ще заповяда на пилотите си да стрелят, ако те знаят, че ако бъдат свалени, това ще ги лиши от уважението на техния началник? Това бяха избори, които изобилстваха от обидни коментари. Тръмп определено водеше в това отношение, но коментарите на Клинтън бяха директна нападка върху класовата принадлежност на гласоподавателите, което беше в пъти по-стряскащо. В крайна сметка те взеха решение. Тръмп ще бъде президент и то с множество обещания, както всички кандидати правят. Да се отхвърли възможността за реализация на тези обещания е като да се отхвърли идеята, че той би бил издигнат от Републиканската партия или че би спечелил изборите. Подобно на всички политически лидери обаче, той ще бъде ограничен от реалността. Трудно ми е да си представя какъв би бил обликът на неговото управление, но аз така си мислех и че няма да бъде номиниран от републиканците. Важното е да бъдем предпазливи, ако решим да пренебрегнем този човек.
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“
Превод: БГНЕС