Warren Buffett and Geopolitical Forecasting


By George Friedman

Warren Buffett is an extraordinary forecaster. Investing is about forecasting – you are buying part of a company because you expect it to grow. Sometimes, the forecast is poorly developed. Sometimes, it is well thought out but wrong. On rare occasion, it is accurate. The measure of a forecaster is whether he is right, and how consistently. Nothing else matters. What makes Buffett different is how well he forecasts. He is not always right, but he is right enough for us to know that it is no accident.

At the risk of displaying outrageous hubris, I have always been struck by how similar his approach to forecasting the future of companies is to our method of forecasting geopolitics. Before I get any deeper, I want to make clear that I understand that not only am I not Warren Buffett, but the gap between us is wide. Nevertheless, I admire and share the core principles that drive him.

At the heart of Buffett’s methodology is an appreciation for the obvious, the thing that is staring you in the face. Many investors and economists develop complex mathematical models for guiding their investments, buying and selling at times with dizzying rapidity. For Buffett, the world moves much more slowly. The fluctuation of markets is background noise, which a disciplined investor should ignore. Buffett measures many of his investments by decades, through multiple recessions that some claim spell the end of America or capitalism or humanity.

Buffett seeks to invest in companies that have deep power and produce and sell things that will be needed for generations in a market that will have the money to buy them. These companies must have what he calls a “moat.” This is an advantage that will discourage other companies from challenging these businesses, or allow them to crush those that do. A sense of timing is also important; the most useful company in the world is not a good investment at the wrong price. Overall, Buffett looks at the world as it is and observes the obvious, which may be that everyone needs car insurance, or that trains are a very efficient way to transport goods in the United States, or that people like to eat candy. These are not banal insights. They represent a profound understanding of everyday life that is anchored in not needing to be novel.

We live in a world in which the obvious is neglected and the smallest development is seen as abolishing those things we know to be true. Buffett knows that the hunger for the next big thing opens a vast area in which to invest: all those companies that are reasonably profitable and unlikely to be challenged because they do not promise 10 times the return in four months. Since Buffett isn’t interested in how a company will perform in the next four months but in the next four decades, he takes advantage of a mathematical reality. A company that can achieve modest consistency over a long period is much more likely to be profitable than a company that sells a new product people are convinced they need, despite never having had it before. Such products exist, but building a forecast around the hunt for the unicorn is unwise, compared to going into the tissue paper industry.

Buffett also focuses on management. He doesn’t look at a company’s CEO, but rather at its deep structure – its culture, its resilience and the manner in which its strategy permeates the day-to-day life of the business. A good company creates good management; good management builds a good company. If you find one, you are likely to find the other. In this sense, the search for good management is fairly impersonal. CEOs retire; heads of departments come and go. The individual making the decisions is not the most important part of the company, the system of decision-making and operations is. These qualities will outlast the individual. You cannot invest in a company for decades based on your admiration for a handful of people.

Buffett maintains a very small staff. He and Charlie Munger look at the big picture that companies represent. They do not engage in financial engineering that looks at companies through a purely mathematical model, searching for narrow eddies of profit or loss, debt or reserves, that are hidden from sight. Most sophisticated investors today search for the thing that is out of everyone’s sight that can be exploited. Buffett looks for the broad realities that tell him where a company will be in many years. It is about seeing the obvious and believing it.

In geopolitical forecasting, we also look at the obvious when we examine a country. Russia survives by selling oil, but it doesn’t control the price. The vast majority of Chinese have not benefited from China’s ebbing boom. The United States has the deep power and management to survive crises that would destroy other countries, regardless of passing events and leaders. We look at the world in decades. We look for the thing that defines a country and try to measure how it will affect the country’s outlook.

Today, people are most impressed by experts with complex and hard-to-understand methodologies. They are all looking for the wizard who knows everything. They dismiss those who look at the obvious, thinking they are superficial. But our forecasting is done in a quiet room, with a few trusted colleagues, thinking and talking, and allowing the obvious to show itself.

I wish I knew how to turn geopolitical forecasting into $70 billion. Many have pitched clever ideas to me to try to make that happen. But in the end, geopolitics is not about investing. It is about enjoying the slowly unfolding reality of the world and taking pleasure in sometimes knowing what will happen before it happens. But I admire Buffett, not because of the money he made, but because of his patience and his willingness to be dismissed by the wise guys. Buffett is an important man, not for his money, but for his acute sense of how the world works.


Философски източници на комунизма


“За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност“ беше казал Стефан Куртоа, един от авторите на „Черната книга на комунизма“. Бившият бос на грузинската мафия Отар Квантришвили (убит през 1994 г.) даде своя версия за източниците на болшевишката държава: „Пишат, че аз съм кръстник на мафията. Истината е, че организатор на мафията беше Владимир Ленин и той постави основите на криминалната държава в Русия.“ („Жизнь и смерть Отари Квантришвили“, Часть I, 19 юни 2002 г.,


Няма как да не се съгласим с това кратко, но точно и безапелационно определение за авторството на криминалната комунистическа държава – първо в Русия, после по целия свят. Но болшевишкият тартор Владимир Ленин не идва на празно място. Няколко века преди него философски, политически и окултни школи подготвят настъпването на болшевизма през XX век. Както пише проникновено във „Въведението“ към своята завладяваща книга „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“ авторът Йозеф Лео Зайферт: „Количеството на отнасящата се до болшевизма литература нараства с всяка измината година, без обаче да помогне поне на приближаването до неговите загадки. Претърсват се всички кътчета на руската история и се изследват влиянията от Запада, но или се стига до Маркс, или се прескача до Спартак, без да се посочи точното място на обезпокоителното явление „руска революция“ в идейния европейски свят. Вина за това носи и погрешната представа за съществуването на човешка еволюция от животинското начало към все по-чистото духовно извисяване – подобна представа не би могла да се съвмести с периодически проявяващото се и достигащо до най-отявлена варварщина човешко падение. И наистина в духовната област не съществува „напредък“ в неговия технически смисъл, а само някакво трептене между два полюса в търсене на онзи даден ни от християнството, но винаги изоставян с течение на времето синтез.“ (Й. Л. Зайферт, „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“, Изд. къща „Христо Ботев, С., 1994, стр. 9) Какъв е изходът от натрупваното в обществото недоволство и противоречия, се пита знаменитият харвардски съветолог Ричард Пайпс. Според него дали изходът ще е мирен или ще се извърши революционен преврат зависи от два фактора: от наличие на демократични институти и традиция, които могат да допринесат за удовлетворяване на тежненията на населението по законов път, и от способността на интелигенцията да раздуха пламъка на недоволството на гражданите, което да доведе до завземането на властта. И тук ясно трябва да се прави разлика между метеж и революционен преврат. Първият се случва, вторият го случват, като това винаги става в рамките на радикална доктрина и програма за радикално отрицание на съществуващия политически и институционален ред. При метежите интелектуални задкулисни двигатели не съществуват. (Р. Пайпс, „Русская революция“, М., РОССПЭН, 1994, стр. 136) Обратно, при революционните преврати винаги съществуват като ключови фактори интелектуални школи, които могат от стихийния метеж да подготвят и сътворят преврат, първата цел на който е стремежът за институционализиране чрез насилие и визионерство по посока на „нов ред“. Йозеф Шумпетер дава едно от най-проницателните обяснения за това: „Казано най-общо, още щом възникнат условия, благоприятстващи общата враждебност към социалната система или конкретни действия, насочени срещу нея, винаги се намират и сили, които могат да се възползват от тези условия. При капиталистическото общество съществува и още едно обстоятелство: за разлика от всички други социални системи, капитализмът неизбежно и по силата на логиката на самата своя същност, обучава и финансира социални групи, пряко заинтересовани в разпалването на социални безредици.“ ( Й.А.Шумпетер, „Капитализм, Социализм и Демократия“, Глава 13. Растущая враждебность, М., Изд. Экономика, 1995)
Шумпетер извежда тази иманентна на интелектуалците критичност от рационалното мислене и поведение, които капитализмът култивира непрекъснато. От тях се раждат толкова познатите следствия: първо, непрекъснато се разширява кръгът от индивиди, които в рамките на своето интелектуално развитие се опитват да привлекат различните променливи обстоятелства в своя полза. И второ, правят това в рамките на собствената си логика, която е функция на техния опит. Оттук вече започва онзи феномен, на който Шумпетер обръща особено внимание. Навикът за рационален анализ започва да обхваща все повече и повече интелектуалците и те подлагат на критика, достигаща унищожителни параметри и опитваща се да „рационализира“ максимално голяма част от човешката дейност, вкл. в публичното управление. Философските основания на тази промяна в разбиранията се развиват като резултат от една драматична и много радикална идея. Тя представлява разбиране, че може да се моделира човешката личност чрез средствата на политиката. Това според мен е коренът на тоталитарното зло, което връхлетя една голяма част от света през ХХ век. Както много проницателно пише в една от книгите на Фридрих Хаек: „Това, което превръща света в ад са опитите на хората да го направят рай“. Защо социализмът се прояви като най-привлекателната платформа за подобни експерименти, които по различни оценки „струваха“ около 100 млн. човешки същества? (С. Куртоа, Н. Верт, Ж. Луи Панне, А. Пачковски, К. Барточек, Ж. Луи Марголен, „Черната книга на комунизма“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 9) В това се съдържа както привличането, което тази идеологическа доктрина за радикално преобразуване на света има, така и обяснението как е възможно интелектуалци много често да са острие на най-фанатичните и жестоки комунистически престъпления. Завършилите във Франция камбоджански масови килъри не са били някакви зверове – поне не външно. Те са били любители на поезията, с изтънчени маниери, добро владеене на френски език, познаване на западната литература и донякъде – интелектуална традиция. В този смисъл трябва ясно да кажем, че комунизмът е изцяло западно интелектуално творение. Проследете внимателно връзките, които правя между привидно много различни като генезис и фирософски основи автори и това, което ги обединява. Не е възможно да не се забележи свръхрационализма и очакването с помощта на разума да се постигне политическа и институционална уредба, която да помогне за една много завладяваща и като че ли съвсем хуманна идея – да се оперират лошотиите, човешките недостатъци като основа на всички проблеми и това да стане институционализирано. Социална хирургия – това владее умовете и днес на много от сънародниците ни. Франсис Бейкън, Джон Лок и Клод Хелвеции едва ли са предполагали, че фрагменти от философско-политическите виждания, които създават в рамките на два века, ще имат за резултат тоталитарните практики през ХХ век.
Нека бъда разбран правилно – не казвам, че Бейкън, Лок и Хелвеции са тоталитаристи. Казвам само, че отделни елементи от техните много широки и задълбочени философски занимания, част от които са свързани основно с обяснение на това как функционира разумът и се изграждат убежденията, са имали непредвидими политически надграждания. Ще обясня какво имам предвид: според Джон Лок човешкият разум функционира основно чрез чувствения опит, поради което той го уподобява на тъмна стая, в която светлината навлиза единствено чрез възприятията – зрение, органи за обоняние, вкусови рецептори, слух. От тази гледна точка той предпоставя пълната непроизволност на мисленето като процес и извежда своето заключение, че както огледалото не може да не отрази, не може да изтрие или да промени образа на предмета поставен пред него, така и човешкият разум не може да не приеме или да измени мислите, които се пораждат в него като отражение на възприятията. Хелвеции разчита в тази философско-познавателна схема възможност, която позволява чрез контролиране на набора от съобщения, които чрез възприятията пряко влияят на нашето рационално тълкуване на случващото се, да се влияя върху мислите и поведението на един или повече хора. Оттук тръгва тази в корена си една на пръв поглед много „хуманна“, с аурата на добродетелност в целите идея – че ако се създадат подходящи външни влияния, с които да се направляват чувствените възприятия на човек, то тогава мое да се получи един или друг резултат, вкл. облагородена чрез дирижирана външна намеса човешка личност. Тази идея дава основание на други хора след тях, да мобилизират свръхпретенциозното и не държащо сметка за човешката природа убеждение, че политическите модели могат да се строят като къща (политико-институционален конструктивизъм), а резултатът от тези конструктивистки опити и практики може да помогне за желаното от много философи моделиране на човешката личност в посока, която да отговаря на нечии умозрителен план за добро и зло. Кръстосването на тази идея с последващата теория на Жан Жак Русо за колективната воля и обществения договор довежда бесовете на т.н. френска революция. бесовете на част от интелектуалните школи и вярата в това, че има свръхнадарени с особено познание хора, които могат да помогнат на другите в желанието им за по-добър живот, чрез моделиране на личносттите им с инструментите на държавата е в основата на онова, което наричаме тоталитарни комунистически режими през ХХ век. А тези интелектуални кръгове и философски школи могат да получат поле за практикуване на „способностите“ си само, ако отпаднат сдържащите такава посока на интерес и активност традиции, институции, властови форми и политически практики. Казано иначе, нужна им е революция, насилствено разрушаване на изброените сдържащи фактори и разгул на институционалния радикален конструктивизъм и социално инженерство. Терорът не е нещо, което изобщо някой от идеологическите вдъхновители на тази тоталитарна традиция е мислил, планирал, че ще му е нужно в началото. Той се появява тогава, когато трябва да се свърши горната радикална в своя конструктивизъм политическа и институционална задача, а човешката природа покаже, че тази интелектуална традиция дълбоко е сгрешила в нейната интерпертация и познавателен пробив. Тук идва „фалшификацията на доброто“, по израза на Ален Безансон. ( А. Безансон, Бедствие века. Коммунизм, нацизм и уникальность Катастрофы, М. , Изд. МИК, 2000, стр. 32) Комунизмът се прави на морална алтернатива, поради което винаги, след най-жестоките вариации на терора, след милионите жертви следва заключението, че „доброто днес празнува своята победа“. Затова едно от първите външни впечатления за комунистическите практики е винаги усещането за силна асиметрия между това, което непредубеденото око вижда и онова, в което се опитват да го убедят, че вижда. Преобладаването на икономическия детерминизъм в марксизма и ленинистката му версия по презумпция задава въпроса защо те са винаги много вещи и привидно много убедителни в това да обясняват случили се събития. И търпят грандиозни провали, когато трябва да използват детерминистичното си разбиране за прогнозиране на исторически феномени. Нима не е логично, ако някакъв процес е предопределен (каквато е сърцевината на марксизма и ленинизма), то с инструментите на детерминистичното обяснение, да се постигне предварително познание за това каквопредстои. На практика през този век и половина, в който двете свръхтоталитарни идеологии се родиха и донесоха онези 100 млн. в резултат на тяхното практическо приложение, ставаме свидетели на точно обратното. На опити да се натъпчат, да се вкарат историческите събития в схемите на тези идеологии, да се „окастрят“ излишните усложнени опити за разгадаването на тези събития и взаимодействия и изкуственото постигане на ефект, вместо истината за основния дефект на комунистическите идеологии – способността да бъдат много убедителни в обяснението на случилото се и пълен провал при всеки опит да постигнат бъдещето. Игор Бунич има един впечатляващ завършек в книгата си „Златото на партията“: „Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.“ ( Иг. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 350) В България интерпретацията на тази негова завършваща фраза почти автоматичто води най-често до клишето за т.н. „конспиративни теории“. Няма да се опитвам да опровергавам чуждите заблуди, още повече, че има една особена порода българи, които когато видят жираф възкликват: „Е, те такова животно нема“. Нека си останат със заблудите, но това което сега ще напиша е за другите. И то е свързано със западните фактори, които стоят в основата на практическото изграждане на комунистическата тоталитарна система. Комунистическата идеология и тоталитарна практика има своите западните философски основи. Но тя има и своите западни стопански, финнасови и военни основания. От десетилетия е известно, че крал Вилхелм II е сред важните спонсори на болшевиките, за тяхното нахлуване и завземане на властта в Русия. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело Парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005)
В края на Втората световна война в ръцете на американските тайни армейски служби попадат огромни масиви от германските архиви. В милионите страници се оказва, че присъстват неопровержими доказателства, че болшевиките са финансирани с десетки милиони долари в периода 1915 – 1918 г. от германския Генерален щаб. (Germany and the Revolution in Russia, 1915-1918: documents from the Archieves of the German Foreign Ministry. Edited by Z. A. B. Zeman, Oxford University Press, 1958) Само една от много любопитните истории: основният нелегален вестник на болшевиките, който се е казвал „социалдемократ“ и на който главен редактор е бил Ленин, в годините на Първата световна война се е печатил на евтина хартия в много малък тираж, след което е бил пресниман на цигарена хартия в голям тираж в печатницата на германското военно-морско министерство и след това отново се е връщал в Русия през Копенхаген и Стокхолм. Книгата на най-авторитетната австрийска изследователка по руска история, Елизабет Хереш обаче въвежда много ценна информация с документалното доказване, че парите, които германския Генерален щаб дава от един период нататък не са германски пари. А става дума за пари, които идват от американския банки, уредени като кредити от американския банкер Якоб Шиф. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005, стр. 215) Тази информация, убеден съм, вероятно ще стресне някои от читателите и те по автоматизъм ще посегнат към клишетата. „Конспиративна теория“, „антисемитизъм“, „език на омразата“, „световен еврейски заговор“ и т.н. Никога не съм успявал да разбера хора, които поради липса на интелектуална потенция, знание, фактологична достатъчност и нужното търпение, което позволява след дългогодишни занимания да постигаш сложни изводи, да заместват всичко това с ерзаци от клишета. Пак казвам, Елизабет Хереш е най-авторитетната изследователка по руска история в Австрия. В една страна, немалко покварена от отровата на политкоректността. Но тя има научната смелост и доблест да застане срещу новия тоталитаризъм, за каквато роля претендира същата тази политкоректност и да изложи постигнатото в резултат на изследвания и документи. Вкл. с публикацията на целия план за подготовката и провеждането на революция в Русия, изготвен от Александър Лвович Парвус (Гелфанд). Не се опитва да превръща личното си мнение във факт, както често правят местните цербери на новата цензура. Проф. Антъни Сирил Сътън от Станфордския университет понесе огромни лични загуби, вкл. отстраняване, заради изследванията си, с които документално доказа, че Съветите са построени основно със западна помощ, не само американска. Неговия тритомник „Западните технологии и съветското икономическо развитие“, издаден в периода 1968-1973 г. и до днес остава най-мащабния изследователски труд по темата. (A. Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1968 Volume One 1917-1930; 1971 Volume Two 1930-1945; 1973 Volume Three 1945-1965 Книгите могат да се изтеглят в pdf формат оттук
Преди две години историкът от Руската академия на науките Борис Шпотов издаде наистина фундаментално изследване по темата, с ограничаване върху участието на американския бизнес в изграждането и финансирането на Съветите. (Б. Шпотов, „Американский бизнес и Советский союз в 1920-1930-е годы“, М. Изд. Книжный дом „Либроком“, 2012) Авторът на цялата задкулисна финансова и стопанска система на болшевишката държава е човек много малко известен в България. Този човек е Леонид Борисович Красин. Неговото най-проницателно творение е системата на съветските задгранични банки, шест на брой, които са позволявали на Москва и в най-трудните години да оперира с определени западни банкови кръгове и да осигурява десетки милиарди заеми в по-късните години на съветския режим. Красин е авторът на идеята за подкупване в големи мащаби на западни лидери и политици. Съвсем накратко ще кажа, че за Русия Германия винаги е била фактор от първостепенна важност. Същото е отношението и на Германия към Москва. След подписването на Брест Литовския договор на 27 август 1918 г. между двете стран изапочват преговори по стопански и финансови въпроси, резултат от които е сключването на почти неизвестнното секретно допълнение към Брест Литовския договор. В резултат на това допълнение болшевишкия режим приел да изплати контрибуция на Германия в размер на 6 млрд. марки или 245 тона злато, каквото за тях не е било проблем да дадат, тъй като получават огромния златен резерв на Руската империя. Болшевиките обаче вадят късмет – след като изпращат два ешелона със злато, или 95 т, Германия капитулира през ноември 1918 г. и ВЦИК на РСФСР веднага денонсира Брест Литовския мирен договор, както и допълнителния, секретен протокол към него. Успешният принцип с подкупването обаче на западни политици и лидери на едро сработвал почти винаги. същата 1918 г. Г. Чичерин директно се обърнал с нота към американския президент Удроу Уирсън, в която директно попитал каква е цената, която болшевиките трябва да платят на Запада, за да останат на власт. Огромният златен резерв на Руската империя в началото на Първата световна война е 1 695 000 000 златни рубли плюс 140 млн. в банки зад граница. (Вл. Сироткин, „Златото и недвижимата собственост на Русия зад граница“, С., Изд. къша Анимар, 2003, стр. 45) При идването на болшевиките на власт златният резерв е намалял до сумата 1 101 000 000 златни рубли или 852,5 т. (J. D. Smelea, White gold: The imperial Russian gold reserve in the anti‐Bolshevik east, 1918‐? (An unconcluded chapter in the history of the Russian civil war), Europe-Asia Studies, Volume 46, Issue 8, 1994, p. 1317-1347) Но в задгранични банки бече има три пъти повече – 3 604 000 000 златни рубли. Болшевиките се захващат да вкарат в действие тези планини от злато чрез сложни схеми на продажба на шведски банки на цена 20-25 % по-ниска от пазарната, които пък препродавали придобитото на тази цена злато на лондонската златна борса, като от своя страна го пускали с 12-16 % по – ниско, което правело покупката му от банковите фамилии в Лондон изключително изгодна операция. Историята е много дълга, но за целта на това изследване най-интересен е фактът, че в балтийските държави през 1918-19 г. се оформя истинска офшорна зона, където най-оперативни са агентите на Коминтерна, осигуряващи валута и скъпоцености за финансиране на световната революция. В следващата глава ще прочетете разгърната история на финасирането на множество български и други балкански партии и организации от Коминтерна. Парите за това са идвали по тези канали и чрез такова „изпиране“. Един крайно интересен случай: през март 1920 г. във финландския Турку е заловен Джон Рид, авторът на „Десет дни, които разтърсиха света“. В този случай той обаче е в другото си, малкоизвестно амплоа на агент на Коминтерна. Причината за неговия арест е, че е заловен да пренася контрабандно диаманти на стойност 100 000 долара – огромна сума по онова време. Заради това престъпление, той престоява три месеца във финландски затвор, в единична килия и е освободен едва когато Ленин заплашил да разстреля задържани във ВЧК като заложници финландски професори. Болшевишките вождове се грижели сериозно и за личното си благосъстояние. паралелно с финансирането на световната революция, те не забравяли, че диамантите и скъпоценностите, които са отнели от царските съкровищници и от богатите руски дворяни и предприемачи са най-универсалната ценност. Затова в западни столици редовно били залавяни личните диамантени трафиканти на Троцки (в Антверпен и Амстердам), на Г. Зиновиев (през 1922 г. в каунас бил задържан петроградския търговец Шпигелглас, в багажа на който откриват скъпоценности на стойност няколко десетки милиона рубли!) ( Ал. Мосякин, „Балтийский офшор“, БК № 13, Рига, 10.07.2008) Игор Бунич пише подобни факти в книгата си „Златото на партията“: „Целта на „работническите“ лидери на болшевишка Русия изглежда е максималното им желания да станат втори Ал Харун ал Рашидовци с тази разлика, че легендарния халиф е съхранявал съкровищата си в подземията на двореца си в Багдад, докато болшевиките предпочитат да ги държат в банките на Европа и Америка. Само за изтеклата година, както успяхме да разберем, на сметките на болшевишките лидери са постъпили: От Троцки – 11 милиона долара само в една банка на САЩ и 90 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Зиновиев – 80 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Урицки – 85 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Дзержински – 80 милиона швейцарски франка. От Ганецки – 60 милиона швейцарски франка и 10 милиона долара в САЩ. От Ленин – 75 милона швейцарски франка.“ (И. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 94) Почти сто години след болшевишките, днешните им наследници, вкл. в България (скрити под всевъзможни имена и табелки), правят същото. Винаги – едно и също. А иначе, златото е важно нещо. Професорът по история в Университета в Южна Каролина Елена Осокина пише в книгата си „Злато за индустриализацията: ТОРГСИН“: „Съветският съюз натрупа при Сталин значителен златен резерв…През 1953 г. – в годината на смъртта на Сталин – златният запас на СССР съставляваше повече от 2 000 тона чисто злато. Н.С. Хрушчов през всичките години на своето управление и Л. И. Брежнев през 70-те активно продаваха „златото на Сталин“…В края на управлението на Брежнев златният резерв беше намалял с почти 1 000 тона. В годината на разпада на СССР златният запас на дори по завишени западни оценки беше останал на 300 тона. А според Генадий Явлонски, по това време икономически съветник на Горбачов златният запас е бил всъщност едва 240 тона. За сравнение: в началото на 90-те години златният запас на САЩ надхвърли 8 000 тона…Сталин не само изградил съветската планова икономика, но създавайки гигантски златни запаси, обезпечава нейното съществуване и влиянието на СССР в света за много десетилетия напред. Съветският период свърши, когато свърши и златото, натрупано по времето на Сталин.“ (Е. Осокина, „Золото для индустриализации: ТОРГСИН“, М., РОССПЭН, 2009, стр. 83)
Антон Тодоров / Фейсбук

Под сянката на Сталин


На 5 март 1953 г. след многочасова агония в локва от урина умира най-жестокият диктатор в руската история Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин). По нареждане на Л. Берия психопатът е оставен без медицинска помощ, защото Берия е подготвил преврата си и смята, че може да завземе властта.

Събитията от онзи ден са забулени в мъглата от официални лъжи на съветската историография и от измислици на по-късни политици, писачи и перестройчици.

Двата лагера са ясно очертани: Берия с цялата мощ на НКВД (КГБ) и Н. С. Хрушчов с част от ЦК на КПСС и генерали от Червената армия. От името на мъртвия Сталин Берия насрочва пленум на ЦК, където има мнозинство и предстои да бъде избран за генерален секретар на партията. Шансовете на Хрушчов и на групата му са повече от скромни.

Хрушчов събира хората си на тайно съвещание. Генералите докладват обстановката: пълно превъзходство в сили и средства на Берия. Около Москва са съсредоточени дивизии на НКВД, а редовните части на Червената армия са изведени в далечни гарнизони и уж за подсилване на западната граница.
Още през войната дивизиите на НКВД са били формирани с коефициент за превъзходство 1,5. Тоест, с повече личен състав и въоръжение от линийните армейски дивизии. НКВД не са се сражавали с Вермахта, а са играли ролята на заградителни отряди зад съветските войски или на наказателни войски в тила. Редовият боец е знаел, че има някакви шансове при настъпление или устойчива отбрана срещу германските войски, но съществува нулева вероятност да оцелее, ако се опита да отстъпва. Войските на НКВД по-често извършват жестока разправа със собствено население или екзекутират излезли от обкръжение съветски войници, отколкото се бият срещу „хитлеристкия нашественик”.

Когато разбира, че главорезите на Берия разполагат с огромно превъзходство, Хрушчов изпада в паника и губи дар слово. В спомените си генерали и политици сочат, че преживява такъв шок, който го прави неспособен да ръководи действията на съмишлениците си. Генералите поемат нещата. Решават, че единственият им шанс е да привлекат на своя страна маршал Жуков, който отдавна изпитва нескривана омраза към садиста от НКВД.
Не се налага да го уговярт. С пълна празнична униформа, с четирите златни звезди на герой на СССР, Жуков влиза в Кремъл през официалния вход и заедно с неколцина генерали връхлита при Берия. Спокоен, че властта е негова, Берия не очаква толкова смел и отчаян ход. Жуков влиза в кабинета му и командва:
– Лаврентий Берия, ти си арестуван като предател на съветския народ!

Ред е на Берия да загуби дар слово. Връзват го и го увиват в килим, за да го изнесат от Кремъл. Цялата охрана е поверена на войници и офицери на НКВД (със сини фуражки). Сталин все го е било страх, че военните ще го съборят с генералски преврат. Упоен, Берия е изнесен в килима и пъхнат в колата на Жуков, огромен „Пакард”, подарен от американската армия. Жуков сяда вдясно от шофоьора. При всички пропуски в Кремъл войниците му взимат „За почест!”, той кима снизходително на поздрава им, а зад него с изпотени и треперещи ръце генералите стискат пистолетите си.
Закарват Берия в отдалечена вила на ЦК и започват да умуват какво да го правят. Едните предлагат да разкажат „истината на съветския народ” и да съдят изрода по законна процедура. Военните им се смеят. По-вероятно е Берия да осъди тях, отколкото те него. Жуков налага мнението си да го застрелят веднага, а после да го съдят.
– Кой ще го застреля? Аз няма да си цапам ръцете с него – казва маршалът.

Мълчание. Едно е да подкрепиш Хрушчов, но друго е да гръмнеш втория човек в държавата. Без присъда. Както често става, най-младият в заверата, героят на Съветския съюз, украинецът генерал-майор Павел Ф. Батицкий, се наема да свърши мръсната работа. Павел Батицкий участва в Китайско-японската война, после във Втората световна и често си е играл на криеница със смъртта.

Извежда Берия в задния двор и от упор му пръсва черепа. Погребват трупа на скрито място и обявават пред света и пред страната, че др. Сталин е починал, а др. Берия е арестуван и срещу него се води следствие, за което съветският народ ще узнае, „когато му дойде времето”.
Хрушчов привиква московските членове на ЦК на дружески беседи, а на останалите пращат кодирани съобщения или ги уговарят по телефона. Участието на Жуков наклонява везните към доскоро неподозирания лидер Никита Сергеевич.

През 1974-1975 г. видях отблизо маршала на СССР Павел Батицкий, който бе главнокомандващ ПВО на СССР. Периодично посещаваше гр. Лвов, където бе щабът на Прикарпатския военен окръг. Идваше и в нашето училище. Веднъж бяхме на стрелби в полигона „Яворив”, когато заповядаха ученията да бъдат прекратени и ние, чуждестранните курсанти (българи, чехи, словаци, монголци, кубинци, сомалийци и др.), да бъдем изведени от полигона. По-късно ни обясниха, че станало произшествие: през нощта пияни прапоршчици се качили на бронетранспортьор (БТР) да си търсят още пиене, обърнали се и загинали.

На разбора, ръководен лично от маршал Батицкий, докладвали, че преди да яхнат БТР-а прапоршчиците били изпили по 500-700 гр водка. Маршалът възразил:
– Абе ако щат да изпият по кило, по кило и половина, но защо да се напиват?

Звучеше като виц, но нашите преподаватели и командири много му се радваха. Казваха, че Батицкий пиел по 1,5-2 л водка, без да се напива. Беше огромен: близо 195 см, около 140 кг. С папахата и шинела приличаше на Годзила.
Какъвто и да е бил, разстрелът на Берия му отрежда място извън ада.

Васил Данов/faktor.bg

Най-богатият човек на всички времена – Якоб Фугер


Брилянтен, егоцентричен, хитър и дипломатичен, неотстъпчив и могъщ; финансистът на крале и папи – най-богатият човек на всички времена!

Представяме ви Якоб Фугер – най-влиятелния мъж на своята епоха  (1459 – 1525). Човекът наложил нови методи за правене на бизнес, развил финансовите институции, създал първата новинарска мрежа в Европа. Той е познато име в Германия, но не и у нас, нито в англоговорещия свят. Книгата „Най-богатият човек на всички времена” (ИК „Кръгозор”) от Грег Стайнмец, бивш журналист, а сега финансов анализатор, е опит да се поправи тази грешка.

Якоб Фугер е първият човек, чието богатство възлиза на 7-цифрена сума. Той е най-големият земевладелец в Европа, а богатството му съставлява почти 2 % от БВП на Европа. Дори Бил Гейтс, Карлос Слим и Уорън Бъфет не могат да му стъпят и на малкия пръст! Богатството на Фугер, по чието време икономиката на Европа е в зародиша си, се равнявало на 9 % от БВП на Германия и 2 % от този на Европа. Ако някой днес притежаваше 2 % от БВП на Европа, той щеше да има 400 млрд. долара. Това превръща Фугер в най-богатия човек в историята.

Фугер е роден през 1459 г. в семейството на заможни търговци в град Аугсбург, Швабия. В края на XV. и началото на XVI в. Финансовото чудо, както става известен амбициозният Фугер, натрупва богатството си чрез редкия талант да печели от високорискови инвестиции, като взема парите, нужни за тези инвестиции, от благородниците. Той не е просто посредник или бирник, а инвестиционен мениджър, който винаги е имал последната дума.

Фугер първи въвежда двустранното счетоводство и това му дава възможност да комбинира резултатите от множество операции в един финансов отчет и да съставя годишен баланс, което му позволява да вижда голямата картина на движение на финансите.

Въвежда и обезпечението на кредита: дава пари срещу концесии на мини за добив на мед и сребро в Унгария, става собственик на огромни парцели земя и цели градове, от които прибира данъци. Той придобива всички тези блага или за ограничен период от време, или за вечни времена срещу огромните заеми, които отпуска на политически и религиозни лидери.

Фугер създава първата международна банкова мрежа с много клонове. Това му дава безпрецедентното преимущество да прави парични трансфери, без да се налага реалното пренасяне на пари и авоари, и позволява на клиенти като Ватикана да получават пари, събрани от епархии от цяла Европа, в сметките си в Рим. Фугер слага края на таксите по прехвърлянето и риска от разбойнически нападения, които не били рядко явление и правели пренасянето на ценности много опасно.

Новатор, Фугер осъзнава цената на информацията и печели бележка под черта и в историята на журналистиката, като създава първата в света новинарска мрежа от куриери с цел бързо да информира клиентите си за случващото се на пазара. Чрез хората си от мрежата, които са навсякъде из западния свят, той първи научава новините още преди политиците, кралете и папата. Това му дава предимство при преговори и сделки.

Фугер финансира световноизвестната швейцарска гвардия на Ватикана. Подкрепя финансово избора на Карл V, като го поставя на престола на Свещенната Римска империя.

Фугер финансира строежа на „Св. Петър“ във Ватикана. В замяна сключва сделка с папата, като делят приходите от индулгенциите 50/50. Това обаче е последната капка, която довежда до кампанията на Мартин Лутер и Реформацията. Лутер е трън в очите на Фугер до края на живота му.

Фугер е противоречива фигура – често прибягва до натиск и принуда, за да получи това, което иска. Но е и проницателен бизнесмен, който твърдо вярва в свободния капиталов пазар, като се възползва от слабостите на съперниците си и от нуждите на клиентите си. Той е и филантропът, построил първите в света социални жилища за нуждаещи се. Фугер вярва, че всеки, който работи, независимо колко е беден, заслужава покрив над главата си, така че купува земя и построява „Фугерай” или „квартала на Фугер”. Най-поразителното е, че 500 години по-късно кварталът е все още действащ, като се финансира от фондация, създадена с парите на Фугер. Днес едно от първите места, където водят туристите в Аугсбург, провинция Бавария, е „Фугерай“.

Фугер умира през 1525 г. като най-богатият и най-влиятелния човек в Европа.

Единственият пряк наследник на Фугер е дъщеря му, която жененият банкер има от любовницата си. Следващите поколения от семейството Фугер нямат неговата целеустременост и размах, енергия или талант и разделят компанията, като разпределят голямото му богатство помежду си. Резултатът: никога не сме чували за Фугер. Затова ИК „Кръгозор“ издава книгата „Най-богатият човек на всички времена: животът и епохата на Якоб Фугер”  от Грег Стайнмец.



В един прекрасен пролетен ден на 1523 година Якоб Фугер – банкер от германския град Аугсбург, нарежда да му доведат писар и диктува известие за събиране на вземанията. Негов клиент е изостанал драстично с изплащането на заема си. Дългогодишната снизходителност на Фугер е приключила, търпението му се е изчерпало.

Фугер пише непрекъснато подобни известия за събиране на вземанията. Но писмото от 1523 година е по-особено – адресирано е не до едва свързващ двата края търговец на кожи или до изчерпал парите си в брой вносител на подправки, а до Карл V, най-могъщия мъж на планетата. Карл има 81 една титли, сред които император на Свещената Римска империя, крал на Испания, крал на Неапол, крал на Йерусалим, херцог на Бургундия и повелител на Азия и Африка. Той управлява най-голямата империя от времето на Древния Рим, простираща се не само през цяла Европа, но и отвъд Атлантическия океан, до Мексико и Перу. Това е първата империя в историята на човечеството, в която слънцето никога не залязва. Когато папата му се противопоставя, Карл опустошава Рим. Когато Франция въстава срещу него, той взема краля ѝ в плен. Хората смятат Карл за божество и се опитват да го докоснат, убедени, че той притежава силата да изцелява. Той самият е законът и е над всички други закони, а според един имперски съветник е Божият наместник на земята!

Якоб Фугер е внук на селянин и въобще човек, когото Карл безпроблемно би могъл да върже на дибата  за подобно безочие. Затова сигурно се е изненадал значително, че Фугер не само се обръща към него като към равен, но задълбочава обидата, като му напомня на кого дължи успехите си. „Добре известно е, че без мен Ваше величество можеше и да не придобие имперската корона – пише Фугер. – Затова ще заповядате парите, които съм ви дал в заем, плюс лихвата върху тях да бъдат изчислени и сумата да ми бъде изплатена без по-нататъшно забавяне!“

Хората стават богати, като забелязват възможности, въвеждат нови технологии или надхитряват опонентите си по време на преговори. И Фугер прави това, но притежава едно допълнително качество, което го издига на съвсем друго ниво. Както подсказва писмото до император Карл V, на този човек определено му стиска. В редките моменти на размисъл Фугер споделя, че няма никакъв проблем със съня, защото вечер слага настрани ежедневните проблеми така, както съблича дрехите си. Фугер се извисява поне с десетина сантиметра над средностатистическия човек от онова време, а най-прочутият му портрет – онзи от Дюрер го показва като мъж със спокоен, твърд поглед, излъчващ абсолютно самообладание. Хладнокръвието и самоувереността му позволяват да изпепелява с този поглед владетели, да понася съсипващи количества дълг и да бъбри жизнерадостно, дори когато го грози банкрут. Самообладанието е много съществено качество по онова време, защото в никоя друга епоха бизнесът не е така опасен и рискован, както през ХVІ век. Измамниците получават горещ ръжен върху бузата и остават с по една ръка. Мошениците гният в затвора за длъжници. Хлебарите, изловени в подмяна на съставките на хляба с по-евтини, са влачени за назидание през града като посмешище за тълпите или са потапяни в градските корита. Най-жестока е съдбата на онези, които дават заеми. Свещениците неуморно повтарят на енориашите си, че заемодателите, които Църквата нарича лихвари, се пекат в ада. За да го докажат, понякога разкопават гробовете на предполагаеми лихвари и сочат назидателно червеите, личинките и мухите, които се гощават с разлагащата се плът. „Знайно е, че подобна съдба сполита създанията, които са съучастници на Сатаната – изтъкват те. – Тогава какво по-добро доказателство, че лихварите са съучастници на дявола?“

Като се имат предвид последиците от един банкрут, истинско чудо е, че Якоб Фугер успява да стигне толкова високо. Можел е да се оттегли в провинцията и подобно на някои от своите клиенти да се отдаде на лов, жени и пиршества, при които просто за забавление от пайовете изскачат джуджета. Впрочем някои от неговите наследници правят точно това. Но той иска да види докъде би могъл да стигне, дори и това да означава да изложи на риск свободата си и непорочната си душа. Притежава прекрасната дарба да пресява всичко през ситото на здравия разум, с което успокоява съвестта си. Наясно е, че хората не намират поведението му „нито за християнско, нито за братско“. Знае, че враговете му го наричат лихвар и евреин и твърдят, че е прокълнат. Но той отблъсква всички атаки срещу себе си със силата на логиката. Изтъква, че Господ Бог сигурно е искал от него да прави пари, в противен случай не би му дал подобна дарба за това. „Мнозина на този свят се отнасят враждебно към мен – пише Фугер. – Казват, че съм богат. Но аз съм богат по Божията милост, без вреда за никого.“ (Strieder 1966:171)

Когато казва, че Карл V никога не би могъл да стане император без него, Якоб Фугер изобщо не преувеличава. Защото той не само плаща подкупите, осигурили издигането на императора, но и финансира дядото на Карл, с което вади неговата фамилия – Хабсбургите, от периферията на европейската политика, за да ги постави в центъра. Фугер оставя своя отпечатък в историята и по други начини. Събужда търговията от средновековната ѝ дрямка, като убеждава папата да вдигне забраната над заемането на пари. Помага за спасението на свободното предприемачество от преждевременната му кончина, като финансира армията, която печели Германската селска война – първият голям сблъсък между капитализма и комунизма. Пречупва гръбнака на Ханзата – най-могъщата европейска търговска организация преди Фугер. Инициира сенчеста финансова схема, която неумишлено провокира Лутер да напише своите 95 тезиса – документът, който дръпва спусъка на Реформацията – онова разтърсващо събитие, разцепило на две европейските християни. Най-вероятно отново той е финансирал обиколката на Магелан на земното кълбо. В по-ежедневен план той е един от първите бизнесмени северно от Алпите, които използват двустранното счетоводство, и първият, който обобщава резултатите от множество счетоводни операции в един-единствен финансов документ – истински пробив, който му позволява да обхване финансовата си империя само с един поглед и винаги да е наясно какво точно става. Той е първият, който изпраща одитори да проверяват дъщерните клонове. А създадената от него новинарска служба, която му дава невиждано информационно предимство пред конкуренти и клиенти, му печели бележка под черта в историята на журналистиката. Поради всички тези причини е напълно справедливо да наречем Якоб Фугер най-влиятелния бизнесмен на всички времена.

Фугер променя историята, защото живее в епоха, когато за първи път парите решават изхода от войните, а оттам определят политиката. А Фугер има пари. Живее в дворец и притежава отбрани замъци. След като купува аристократичната си титла, господства над достатъчно феодални владения, за да впише името си и на картата. Притежава умопомрачителна огърлица, която по-късно украсява врата на кралица Елизабет І. Когато през 1525 година умира, богатството му възлиза на съвсем малко под 2% от брутния вътрешен продукт на цяла Европа. Даже Джон. Д. Рокфелер не би могъл да се похвали с подобно състояние. Якоб Фугер е първият документиран милионер. Поколения преди него Медичите също са имали много пари, но в техните счетоводни тефтери се виждат суми с не повече от пет цифри, макар и да търгуват във валути със стойност, приблизително равна на онези, с които оперира Фугер.

Фугер натрупва състоянието си в рудодобива и банковото дело, но освен това търгува с платове, подправки, скъпоценни камъни и свети реликви като кости на мъченици и трески от кръста на Христос. За известен период от време държи монопола над търговията с гуаякум – кора от едно бразилско дърво – бакаутово дърво, за която се смятало, че лекува сифилис. Сече папски монети и финансира първия полк швейцарски гвардейци на папата. Други също се опитват да играят играта на Фугер, най-вече неговият съсед от Аугсбург, Амброзиус Хохщетер. Но докато преди смъртта си Фугер е на върха на богатството и платежоспособността си, Хохщетер – родоначалникът на банкирането за масите, претърпява жесток банкрут и умира в затвора.

Якоб Фугер започва кариерата си като най-обикновен гражданин – най-ниското стъпало в европейската кастова система. Ако забравел да се поклони пред барон или да се дръпне от пътя на рицар по оживена улица, рискувал да бъде покосен от меч. Но обикновеният му произход не бил никаква пречка – всички бизнесмени произлизали от простолюдието, а семейството на Фугер било достатъчно богато, за да му купи всички предимства. Семейство Фугер очевидно притежавало дарба за търговия с текстил, защото архивите сочат, че те били сред най-големите данъкоплатци в града. Не че минава без трудности. Бащата на Фугер умира, когато Якоб е на десет години. Без силната си и изобретателна майка той може би е нямало да стигне доникъде. Друго препятствие е мястото му на раждане в поредицата на неговите братя – той е седми от седем момчета, позиция, която по-скоро би го пратила в манастир, отколкото в бизнеса. Притежава недостатъци на характера като всички останали. Упорит, егоист, двуличен и понякога жесток. Веднъж изпраща семейството на един адютант в приют, след като лейтенантът умира, а Фугер отказва да опрости заема на наследниците му. Но поне един от тези свои недостатъци той успява да обърне в предимство – склонността да разтръбява постиженията си. Хвалбите му се превръщат в отлична реклама – като уведомява гостите си колко му е струвал погребалният параклис или колко пари би могъл да извади на мига, за да даде заем, той на практика огласява способността си да направи за своите клиенти повече, отколкото другите банкери.

Обратната страна на славата е ненавистта. През по-голямата част от живота си Фугер е преследван от врагове, а кариерата му се развива като видеоигра. Атакуват го както челно, така и по фланговете, контрират издигането му сред света на властта и парите с все по-трудни предизвикателства. Лутер мечтае да доведе до банкрут него и семейството му, като заявява, че иска „да натъпче нещо в устата на всичките Фугер“. Улрих фон Хутен – рицар и най-прочутият германски писател от онова време, копнее да го убие. Но Фугер успява да оцелее след всяко нападение и да трупа все повече и повече точки в своя полза.

Дали успехът го е направил щастлив? Вероятно не – или поне не и от конвенционална гледна точка. Той почти няма приятели, има само съдружници. Единственото му дете е незаконно. Племенниците му, на които оставя империята си, го разочароват. Докато е на смъртно легло, около него няма никого другиго освен платените гледачи, а съпругата му е с любовника си. И все пак по неговите лични критерии той се счита за преуспял. Комфортът и щастието никога не са били негова цел. Целта му е да трупа пари, колкото може повече, до края на живота си. Преди да почине, той сам съчинява епитафията си и въобще не се свени. Тази епитафия е едно безсрамно заявление на егоизма, каквото би било невъзможно само поколение по-рано, преди ренесансовата философия на индивидуализма да залее германските земи, преди дните, когато даже автопортретът – форма на изкуството, която Дюрер създава по времето на Фугер – се счита за безнадеждно егоистичен и противоречащ на социалните норми.

КЪМ БОГ, ВСЕМОГЪЩИЯ И ДОБРИЯ! Якоб Фугер от Аугсбург, венец на своята класа и своята страна, имперски съветник при Максимилиан І и Карл V, несравним в придобиването на изключително богатство, несравним с либералността си, с чистотата на живота си и с величието на душата си – тъй щото беше несравним с никого приживе, значи и след смъртта си да не бъде броен сред мъртвите! (Strieder 1966:25)

Днес Якоб Фугер е по-известен с филантропската си дейност, особено с изградения от него жилищен комплекс за бедни работници „Фугерай“ в Аугсбург, отколкото с това, че е „несравним в придобиването на изключително богатство“. „Фугерай“ е все още действащ комплекс и основна туристическа забележителност на града благодарение на инвестицията, която Фугер е направил преди пет столетия. Но наследството на Фугер не се изчерпва с това. С делата си той променя историята много по-осезаемо, отколкото повечето монарси, революционери, пророци и поети, а методите му на работа осветяват пътя на поколения капиталисти. Много лесно е да видим Якоб Фугер като съвременна фигура. Дълбоко в себе си той е бил агресивен бизнесмен, опитващ се да печели колкото е възможно повече пари и безсрамно да не подбира средствата за постигането на тази своя цел. (по Pölnitz 1949: 465) Преследва най-големите възможности. Печели благоволението на политиците. Използва парите си, за да пренапише обществените правила в своя полза. Обгражда се с адвокати и счетоводители. Поддържа нивото си чрез информация. Днес страниците на финансовата преса са пълни с лицата на милиардери със същия ненаситен апетит като Якоб Фугер. Но той е човекът, положил началото. Той е първият модерен бизнесмен в смисъл на първия, който безскрупулно преследва богатството заради самото богатство и без никакъв страх, че ще бъде прокълнат. За да разберем нашата съвременна финансова система и как сме стигнали до нея, би било полезно първо да се запознаем с живота на Якоб Фугер.


10 типа енергийни вампири и как да се защитим от тях


Токсичните хора са предизвикателство за логиката. Някои нямат никаква представа от негативното влияние, което имат върху околните, други изпитват истинско удоволствие да създават хаос и да притесняват останалите.Затова е важно да се знае как човек да се пази от тях и да не позволява те да изпиват като вампири енергията и времето му. Направено наскоро германско изследване на университета “Фридрих Шилер” в Йена показва колко опасни са всъщност токсичните хора. То показва, че негативните емоции, които те предизвикват, карат мозъка да изпада в стрес. А това впоследствие води до сериозни поражения върху организма.

Способността да се контролират емоциите и да се приемат различните форми на натиск спокойно има пряка връзка с разгръщането на способностите. Успелите хора обикновено идентифицират умело токсичните си себеподобни и бързо ги неутрализират. Често се казва, че всеки е продукт на 5-те души, с които общува най-често. Дори един от тях да е токсичен, той е способен да забави постиженията ни. Сайтът “Бизнес инсайдър” направи списък на 10 типа, които са най-опасни.


“Големите умове обсъждат идеите, средните – събитията, а дребните – хората”, бе казала някога Елинор Рузвелт.

Клюкарите се хранят от нещастието и несполуките на другите. Те се радват на всяка грешна стъпка в личния и професионалния живот на себеподобните и изобщо не ги е грижа, че с това ги нараняват. Огледайте се наоколо – има твърде много позитивни и интересни хора, от които можете да научите много, не се заслужава да се занимавате с онези, които губят цялото си време, за да обсъждат колеги и познати и да си намират поводи да злорадстват.

Прекалено темпераментните

На някои хора им липсва тотален контрол върху емоциите. Те непрекъснато си изпускат нервите, проектират чувствата си върху вас и често смятат, че вие сте причината да се чувстват зле. Те не вредят пряко, но развихрянето на емоциите им със и без основание кара околните да се чувстват неловко заради тях. Най-опасното е, че този тип хора гледат на близките и познатите си като на кошче за емоционални отпадъци, а това е изтощаващо и трябва да бъде спестено.


Жертвите са трудни за идентифициране, защото първоначално симпатизираме на проблема им. Но колкото повече време минава, става ясно, че нуждата им от вас става обсебваща. Жертвите отхвърлят персоналната си отговорност и превръщат в непреодолима планина всяка дребна бабуна по пътя си. Те не искат да се учат от грешките си. Сентенцията “Мъката е неизбежна, но страданието е избор”, разкрива токсичността им, която се съдържа в тяхното желание да страдат непрекъснато.


Егоцентриците смазват с безразличието, с което се отнасят към околните. Когато човек общува с тях, остава с усещането, че е сам. Те се оживяват единствено когато става дума за самите тях. Контактът се осъществява, когато започнете да хвалите невероятните им способности и да четкате самочувствието им. Това обаче едва ли би било ползотворно за самите вас.


За завистниците тревата на другите винаги е по-зелената от собствената им. Дори когато им се случват големи и интересни събития, те не извличат никакво удовлетворение. За тях някой винаги прави нещата по-добре, а другите винаги изглеждат по-красиви. Прекарването на дълго време край завистниците е опасно, защото те ще ви накарат да подценявате собствените си постижения и успехи.


Манипулаторите изсмукват времето и енергията ви зад фасадата на приятелството. Често пъти е трудно да ги разкриете, защото използват всякакви похвати, за да се представят като благонамерени. Знаят какво харесвате, какво ви прави щастливи, какво смятате за забавно и използват тази информация като част от скритите си намерения. Манипулаторите винаги искат нещо от вас и ако се поддадете, те ще вземат, вземат, вземат, без да дадат в замяна почти нищо. Крайната им цел е да ви използват заради собствения си просперитет.


Думата не съществува в речника, тя е измислена от авторката на “Хари Потър” Дж. К. Роулинг. Дименторите нямат очи, а само уста, с която прилагат най-страшно си оръжие – целувката на диментора. Така те изсмукват душата на жертвата си през устата. Тези същества не прощават, интересуват се само от това да могат да се хранят. Авторката на книгата Дж. К. Роулинг казва, че е взела идеята за този образ от силно негативните хора. Те налагат песимизма и отрицателното си отношение към света на всеки, когото срещнат. За тях винаги чашата е наполовина празна, те са способни да внушат страх на всеки, който контактува с тях. Изследване на американския университет “Нотър Дам” показва, че студенти, настанени в една стая със силни негативни съкватриранти, са склонни да развият депресия.


За да имате успехи във всяко едно поприще, трябва да си осигурите обкръжение от също успели хора, на които винаги можете да се доверите, да разчитате и които ще се отзоват, когато имате нужда. На лъжците обаче не може да се разчита. Те държат всички в напрежение, защото не е ясно дали казват истината или се опитват да заблудят. Лъжците са от хората, които никога не поемат отговорност и вина, а винаги опитват да я прехвърлят на другите. Тази атмосфера на несигурност е изключително изтощителна. Елиминирайте лъжците за цял живот. Добрата новина е, че те сравнително бързо се разкриват, защото често се увличат и оплитат в измамните си думи и обещания.


Осъдителните хора са прекалено директни и не се съобразяват, че понякога думите им могат да обидят или да са несправедливи. Те са способни да преобърнат така нещата, от които се вълнувате и които ви интересуват, че да се почувствате ужасно. Вместо да оценяват различността и да я разбират, те веднага произнасят присъди. Тяхното мнение е единствено меродавното, те никога не грешат. С такива персони около вас няма да бъдете самите себе си, те няма да ви позволят да сте искрени.


Те също ще ви похабят, защото гледат на всичко, което правите, като на лично предизвикателство. Арогантността е фалшива самоувереност, която обикновено маскира пълната липса на вътрешни опори. Според изследване на университета “Акрон” в Охайо арогантността често е свързана с непреодолими проблеми на работното място. Този тип хора имат посредствени постижения и са неприятни на повечето си колеги.

Как да се защитим от енергиен вампир

За енергийните вампири сме чували много. Известни са различни способи, позволяващи да се защитим от тези любители на чужди енергии. Но светът е толкова многообразен, че едно единствено средство за предпазване от вампири няма. Поради това, парапсихолозите постоянно изследват този проблем и днес ви предлагаме нов тест, който да ви помогне да разберете, имате ли си работа с енергиен вампир или не.
На всяко от посочените по-долу съждения, дайте един от четирите варианта на отговор, който най-точно съответства на вашето поведение. Всеки отговор ви носи точки.
– никога – 1;
– рядко – 2;
– често – 3;
– винаги – 4.

1. Страшно се дразня, когато ми се бъркат.
2. Не мога да почивам дълго, без нищо да правя.
3. Приемам важни решения след като получа цялата необходима информация и щателно я обмисля.
4. Губя контрол над себе си, когато събитията се развиват не така, както по мое мнение, трябва да се развиват.
5. Дразня се, ако хората се оказват не така съвършени, както трябва да бъдат, от моя гледна точка.
6. При промяна на един вид дейност с друг отделям много време за планиране и обмисляне на развитието на събитията.
7. Проявявам нетърпение, когато ми се наложи да чакам някого, или нещо се проточва дълго, или става много бавно.
8. Повечето неща е по-добре да свърша сам, отколкото да моля за помощ.
9. Интересува ме преди всичко конкретния резултат, а не работата сама по себе си.
10. Не обичам ситуации, които не се поддават на моя контрол.
11. Имам навика да тероризирам сам себе се, като за всичко си поставям жестоки срокове.
12. Суетя се, върша всичко в последната минута, дори и да имам предостатъчно време.
13. Постоянно се старая да се занимавам с нещо.
14. Едновременно върша две-три неща. Например: по време на хранене преглеждам бележника си и едновременно с това звъня по телефона.
15. Хващам се с всичко, каквото предлагат и често работата ми е повече, отколкото мога да изпълня.
16. Чувствам се виновен, ако нищо не правя.
17. Могат да ме разстроят дори и най-дребните грешки.
18. Забравям, игнорирам или свеждам до минимум рождените дни, срещите, юбилеите и дните за почивка.
19. Отделям на работата повече време, отколкото на семейството и приятелите, за които мисля по-малко.
20. Смятам, че събитията се развиват твърде бавно, а работата не се изпълнява достатъчно бързо.
21. Задавам отново въпрос на събеседника, без до осъзнавам, че вече съм получил отговор.
22. Активно се включвам да работя по реализация на някакви проекти много преди да са обмислени всички по нататъшни етапи от тяхното осъществяване.
23. Голяма част от свободното си време отделям на работа, а не за срещи с приятели, забавления и други видове обикновени занимания.
24. Не оставям работата, дори и след като колегите са се отказали от нея.

25-25 точки – за щастие, вие сте свободни от каквото и да било въздействие от страна на енергийни вампири.
55-69 точки – у вас има начална или средна зависимост от вампирическата същност.
70-100 точки – вие напълно сте зависим от енергийния вампир и се явявате постоянен донор на жизнена енергия.


Психо енергийни вампири, живеещи за сметка на вашата енергия, се срещат доста често. Как да се запазите от тях, как да разберете, че нещо се е включило към източника на вашия живот? Да направите това е много лесно, без никакви специални средства. Достатъчно е да се вслушвате в състоянието на организма и самочувствието, да наблюдавате как се е променило вашето настроение и готовност да направите нещо, без значение колко голям е вашия запас.

Постарайте се да разберете, какви са причините, които са ви довели до дискомфорт, до ‚пробиване‘, до загуба на сили. Ако те не са очевидни, а вашата интуиция мълчи и съзнанието не ви подсказва с нищо, спомнете си какво сте правили непосредствено преди да почувствате загуба на сили, с кого сте общували, какъв емоционален спомен е остана у вас след това общуване.
Помислете отнася ли се причината за загуба на енергия към вътрешни фактори, ако тя е станала под влияние на вашите собствени мисли, чувства, настроения, или към външни фактори – конкретни лица, стремящи се да ви повлияят? Ако вие се спрете на някой човек, преди да го запишете в графа ‚вампири‘, поровете в паметта си: какво сте чувствали след контакт с него при предишни срещи. И ако сте убедени, че на вас ви действа психоенергиен вампир, опитайте да се защитите с един от следващите методи.


Този ефективен метод се препоръчва от болшинството окултни учения и системи. Ако човек е уверен във вампирическо въздействие над него, трябва мислено да обкръжи себе си с тънък енергиен щит или екран. Това може да бъде полусфера, сфера, кръг, стена от различен цвят – златист, сребрист, син, зелен червен или лилав. Колкото по-ярко е въображението, колкото по-спокойни и уверени сте в момента на нападението, толкова по-ефективен ще бъде резултата. Затова за укрепване на вътрешните сили се препоръчва и едновременна да се обърнете с молитва към Бога, да помолите за помощ ангела-хранител или вашия духовен учител.


Преди всичко вампирическото или черно-магьосническото въздействие достига целта си за това, че хората се отнасят към вампирите и магьосниците със суеверие и страх, преувеличават техните реални възможности и сили. И тогава във въображението изникват огромни и страховити лошотии. В този случай е необходимо да се направи точно обратното – да намалите в собственото си съзнание размерите на плашещия ви образ, да намалите неговата значимост. Опитайте се да си представите, че въздействащото на вас лице е джудже, а вие в сравнение с него сте истински гигант, на когото то с нищо не може да навреди. Повтаряйте това упражнение при всяка среща с врага, в минутите, когато мислите за отношенията си с него, за да можете да затвърдите в съзнанието си новото съотношение на силите.


Да предположим, че похитителят на вашата енергия действа с досадна активност, постоянно ви се жалва от своята съдба, проблеми и болести, но не прави абсолютно нищо, за да поправи това положение. Тогава най-доброто средство за защита от неговия опит да реши собствените си проблеми за сметка на вашата енергия се явява студотерапията.’Съветваме ви да се отнасяте хладно към хората с болно излъчване‘ – казват специалистите по психоенергийна защита. Не жестоко или равнодушно, а студено. След такава промяна, вашите взаимоотношения с енергийния вампир ще се влошат и ще се стигне до прекъсване. Трябва само да повярвате, че това е най-добрия изход и за двамата. Вие ще бъдете защитен, а вампира ще се окаже принуден да се научи да добива енергия по нормален начин.


Този метод е близък до метода за построяване на щит, но се отличава с това,че в качество на защитен образ не избирате просто сфера с определен цвят, а някакъв духовен символ. Защитавайки се, мислено си представете символа и обкръжете с него себе си , приемете формата на този образ. Това може да бъде например пентаграма – звезда с пет върха, напомняща изправен човек с разтворени в страни ръце и широка разкрачени крака. Можете да си представите и огнен православен кръст или икона, която ви оказва особено емоционално въздействие. Както и с пентаграмата, трябва да визуализирате себе си вътре в избрания от вас защитен символ.


Лесен метод: мислено обкръжете себе си или друг човек, на когото оказвате помощ с енергиен кръг от сребрист или златист цвят, очистителната сила на когото не позволява на силите на злото да се приближат към вас. Трябва само да имате предвид, че защитната сила на магическия кръг зависи от това, колко енергия и вяра в негово действие сте вложили в създаването му.


Как ‚българското‘, стана ‚лично‘?


КАК „БЪЛГАРСКОТО” СТАНА ЛИЧНО по време на така наричания ПРЕХОД?! Всеки политик след 1989 година, останал и след Великото Народно събрание е под този знаменател. Затова всички директно са клиенти на ТЕМИДА, НОВАТА, ИСТИНСКАТА.
Кариерата на Корнелия Нинова е показен пример за това как в България няма никакво значение кой управлява и кой е в опозиция. Те всички са едно. От едно място ги слагат в различни роли. И се постига желаният резултат: Да се оглозга българския народ, за да изчезне. Тези, които не заминат при хищниците колонизатори, да умират по-бързо. И го постигнаха, докато ние гледаме, все едно, че не се отнася за България и за нас. И ето сега прочетете да видите как те работят заедно, за да бъде днес България първа по бедност в Европа, първа по смъртност в света, без войни и първа по износ на злато, от който милиардите остават за чуждестранни фирми и чужди държави. Поръчката изпълнена, комисионните получени.
Сега да се запознаем с истинската Корнелия Нинова, човека на Иван Костов в БСП. Но тъй като Иван Костов и Георги Първанов управляват заедно, в тандем дълги години, жената хамелеон, както я наричат някои, е човек и на двамата. Тогава питам ви: за кого ще гласувате? Или пак си заравяте главата в пясъка, като щрауса? По силата на логиката „достойният” генерал Рачев няма да се окаже толкова достоен, а си е един от техните хора.
Докога достойните ще стоите и гледате отстрани?! Ако ви е все едно съдбата на България да е в ръцете на тази помийна измет, тогава и вие сте като тях.
Госпожата, „избрана” начело на БСП с 395 гласа срещу 349, е родена на 16 януари 1969 година в село Крушовица, област Враца. Интересно защо никъде не пише коя година Корнелия Нинова завършва право в Софийския университет. Пише, че през 1995 г. работи в Софийския градски съд като стажант-съдия, а в периода 1995-1996 г. е юрисконсулт в Столична община. Следват две години като следовател в Столичното следствие, а от март до август 1997 г. е юрисконсулт на БТК. Мистерия ли е дипломът за юридическо образование на председателката на БСП или нормално следствие на 5 годишно следване, а може и повече, а може и … Не се знае. Ако е постъпила във ВУЗ веднага след средно и всичко е било редовно и без проблеми, би трябвало тя да завърши 1992 година. Там нещо се губи в биографията на председателката на БСП. От там още започват мистериите. И естествено, че никой не ги раздухва. Защитена от всякъде.
• По време на правителството на Жан Виденов, вицепремиерът Дончо Конакчиев отговаря за БТК и като представител на държавата, води преговори за приватизацията с Дойчебанк. За 25% от капитала на БТК България преговаря за сума между 800 млн. и 1 млрд. долара, но сделката се проваля по наша вина. Не много след това, при управлението на Иван Костов, 67% от БТК е продадена за малко над 200 млн. долара. Някои казват, че коментарът е излишен. Аз пък мисля, че случаят е за ТЕМИДА, ИСТИНСКАТА. Дойде времето всеки да отговаря за това как така „БЪЛГАРСКОТО” се стопява със съдействието на властниците и при кого „БЪЛГАРСКОТО ОТИВА ЛИЧНО”???? Соча този пример тук поради един друг факт, покрай който всеки минава, подминава. Нищо лично, но тук става въпрос за БЪЛГАРСКОТО, за богатства на българския народ, който някои си вземаха 27 години ЛИЧНО. Та в малкото време, когато Корнелия Нинова е следовател, разследва висш чиновник от БТК, който много бързо е обявен за кристално чист, а веднага след това г-жа Нинова започва работа като юрисконсулт в БТК при същия този висш чиновник, пък малко по-късно е „назначена” от Иван Костов на отговорни постове без стаж. Нито е заяждане, нито е дребнавост. Последвало по-късно разследване се прави и Корнелия Нинова е също кристално чиста. Само че когато става въпрос за случаи на огромни загуби от богатствата на българския народ, няма давност. Разследването предстои. Такива „дреболии” водят България до сегашното и положение: ПЪРВА В ЕВРОПА ПО БЕДНОСТ И ПЪРВА В СВЕТА ПО СМЪРТНОСТ, БЕЗ ВОЙНИ. За това няма ни давност, ни имунитети. Иде Абсолютната Справедливост. Време и е. ПРОГЛЕДНЕТЕ!
• 1997 г. на крилете на изборната победа на СДС Корнелия Нинова е уредена за кратко за контрольор на ИНКО ЕООД – една от ключовите тайни организации създадени от ДС и ръководени от ПГУ-ДС, търгуваща с оръжие.
• 1997 г. Иван Костов (нищо не става без изричното разпореждане на „Командира”) назначава Корнелия Нинова изпълнителен директор на едно от приватизираните външнотърговски дружества „Техноимпекс“ АД и председател на борда на директорите на „Техноимпортекспорт”. Само с 2 години стаж и също като него без никакъв практически опит. За взаимен контрол там е назначена още една жена, парадоксите продължават, която работи в Горна Оряховица, като завеждащ склад ”Готова продукция” в местния завод за палети. И двете започват да управляват двата златоносни гиганта. Представителките на „новата власт” – СДС изхвърлят началниците от предишния режим. Дончева заповядала на колектива: „Господа, комунистите трябва вече да се разчистят”. Те ще си отидат и ще бъдат заместени от хора демократи, кадри на СДС… при мен е директорът на борда г – жа Корнелия Нинова, тя е следовател и всичко ще записва, ще следи кой какво прави, кой краде и т.н.” Нинова стои до Дончева, слуша и клати одобрително глава.
• До 2005 г. Корнелия Нинова е изпълнителен директор на вече новият ”Техноимпекс 98”, едноличен и пълновластен господар на частното предприятие.
• Септември 2005 година е доказателството за това, че всички са от едно и също котило, на унищожителите на България и убийци на българския народ. Тъмносинята Корнелия Нинова е назначена от квотата на БСП в кабинета на тройната коалиция за зам – министър на икономиката и енергетиката в мегаминистерството с министър Румен Овчаров, зам-председател на БСП и председател на най-голямата партийна организация на социалистите – Софийската.
• Декември 2005 г. като зам.министър на Румен Овчаров тя оглавява и Управителния съвет на „Булгартабак холдинг“ АД, където никой не може да бъде назначен без изричното съгласие на Ахмед Доган, по негови думи, казани пред целокупния български народ.

Корнелия Нинова стана председател на БСП с подкрепата на Румен Овчаров. В годините на нейната съмнителна от гледна точка на морал и духовни ценности кариера президент на България е Георги Първанов. Днес той подаде ръка отново на тази жена. Фактите показват живот на тези властници по максимата ЦЕЛТА ОПРАВДАВА СРЕДСТВАТА. Или както казва Атанас Буров: „Това властогонство е бясна болест. Който е ухапан веднаж от нея, умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.”
Горките, мили, бедни хора, оглозгани и едва оцелели от съзнателно заробващите ги „сделки” на същите тези по-горе. Днес без съвест, която не съществува в техните среди, те се обединяват около победен отново за тях ход. Генерал Радев, продукт на същата тази система, чрез който те безсрамно лъжат най-бедните и най-пострадали българи.
Медиите мълчат, защото са техни.
Журналистите мълчат, за да не им изстинат местата.
Партиите мълчат, защото всички са едно.
Интелектуалците мълчат, за да не свършат трохите под масата на властниците за тях.
Българският народ страдалец се въздига. Винаги е така при най-злокобните изпитания. Въздига се, като ражда от себе си духовните си водачи.
Но те не са завършили престижния университет в Бъркли, САЩ, където учи сина на Корнелия Нинова. Обучението там възлиза на 35000 американски долара на учебен семестър, включващи обучение, храна, общежитие, медицински разходи и др. Университетът в Бъркли (University of California at Berkeley) не предлага стипендии на чуждестранни студенти. Интересно от къде председателка на лява партия може да даде за обучение на сина си сума, която се равнява на годишните минимални пенсии на 30 български пенсионери?! Или един такъв пенсионер трябва да живее 30 години, за да вземе сумата, която Корнелия Нинова е давала за сина си само са един семестър, за няколко месеца. Отделно пътни и други екстри. Няма нищо лошо, нека повече българи да имат такива възможности. Но е неморално да обикаляш страната и да се кланяш на бедните уж със състрадание, а да даваш суми за сина си надвишаващи това, което ти сама си осигурила да вземат за цял живот. Това е пошло и жестоко.
Откъде, госпожо Корнелия Нинова, такива пари?! Откъдето са парите и на сина на Георги Първанов?! Откъдето са и парите на дъщерята на Иван Костов?! Откъдето са и парите на цялата отровна шлака, висяща над България 27 години, довела да бедствие и поредната национална катастрофа?!
И вие, окрадени, излъгани и изкуствено вкарани в нищета българи, при богата България, ще гласувате за техните кандидати?

Маргарита Русева/Фейсбук

Данните, които преобърнаха света


Психологът Михал Кошински е разработил метод за анализиране на хората в най-малки подробности, основан на тяхната активност във Фейсбук. Използвано ли е подобно средство, за да се подпомогне победата на Доналд Тръмп? Двама репортери от базираното в Цюрих списание Das Magazin събраха данни.

На 9-ти ноември около 8:30 часа Михал Кошински се събудил в хотела си Sunnehus в Цюрих. 34-годишният изследовател е дошъл да изнесе лекция в Швейцарския федерален технологичен институт за опасностите от Големите данни (the Big Data) и цифровата революция. Кошински редовно изнася лекции на тези тема по целия свят. Той е водещ експерт по психометрия – свързан с данните раздел на психологията. Когато пуснал телевизора онази сутрин, той разбрал, че бомбата е избухнала: противно на прогнозите на всички водещите статистици, Доналд Джей Тръмп е избран за президент на САЩ.

Дълго време Кошински е наблюдавал празненствата по повод победата на Тръмп и резултатите, които пристагали от всеки щат. Той имал предчуствие, че крайният изход от изборите може да има нещо общо с изследванията му. Накрая поел дълбоко въздух и изключил телевизора.

В същия ден, една малко известна тогава британска компания, базирана в Лондон, прави публично изявление: „Ние сме развълнувани, че нашият революционен метод за използването на данни за комуникация изигра толкова  важна роля в невероятната победа на новоизбрания президент Тръмп“ , беше цитиран да казва Александър Джеймс Ашбърнър Никс. Никс е британец, на 41 г., главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica. Той винаги е безупречно облечен в ушит по мярка костюм и дизайнерски слънчеви очила, а русата му къдрава коса е сресана назад. Неговата компания е била неразделна част не само от онлайн кампанията на Тръмп, но и от кампанията за Брекзит.

От тримата играчи – замисленият Кошински, старателно спретнатият Никс и ухиленият Тръмп – имаме един, който е задействал цифровата революция, друг, който я е използвал, и трети, който е извлякал полза от нея.

Колко опасни са Големите данни?

Всеки, който не е прекарал последните пет години от живота си на друга планета е запознат с термина Големите данни (the Big Data). Терминът Големите данни по същество означава, че всичко, което правим, без значение дали е онлайн или офлайн оставя дигитални следи. Всяка покупка, която правим с картите си, всяко търсене в Google, всяко движение, което правим, когато мобилният телефон е в джоба ни, всяко „харесване“ (like) е съхранено. Особено всяко „харесване“. Дълго време не беше ясно за какво могат да се използват този тип данни – освен, може би, че можем да открием реклами за лекарства срещу високо кръвно налягане, веднага след като сме написали в Google „понижаване на кръвното налягане“.

На 9 ноември стана ясно, че може бие възможно много повече от това. Компанията, която стои зад онлайн кампанията на Тръмп  – същата компания, която е работила за leave.EU (напускане на Европейския Съюз – бел. пр.) в ранните етапи на кампанията за Брекзит – е била компания на Големите данни: Cambridge Analytica.

За да се разбере резултатът от изборите – и как политическата комуникация би могла да работи за в бъдеще – трябва да се върнем към един странен инцидент в Университета в Кеймбридж през 2014 г. в психометричния център на Кошински.

Психометрията, понякога наричана също и психография, се фокусира върху измерването на психологически черти, като човешката индивидуалност. През 80-те г. два екипа от психолози изградили модел, който трябва да направи оценка на хората въз основа на пет личностни черти, известни като „Голямата петорка“ („Big Five„). Те са: откритост (колко отворени сте за нови преживявания?), добросъвестност (до каква степен сте перфекционист?), екстровертност (колко общителен сте?), приемливост (колко внимателен и отзивчив сте към сътрудничество?) и невротизъм (лесно ли се разстройвате?).

Въз основа на тези величини – известни още като ОCEAN, което е акроним на откритист, добросъвестност, екстровертност, приемливост и невротизъм – можем да направим сравнително точна оценка какъв тип човек стои пред нас. Това включва техните нужди и страхове и какво е най-вероятното им поведение. „Голямата петорка” е станала стандартна техника на психометрията. Но за дълъг период от време проблемът с този подход е бил събирането на данни защото е изисквало попълването на сложен и много личен въпросник. Тогава се появава интернетът. И Фейсбук. И Кошински.

Михал Кошински бил студент във Варшава, когато през 2008 г. животът му поел в друга посока. Той бил приет в Кеймбриджкия университет, за да направи докторат в психометричния център, една от най-старите институции от този тип в света. Кошински се присъединява към Дейвид Стилуел (сега преподавател в Бизнес училището “Джъдж” в Кеймбриджсия Университет), около година след като Стилуел е стартирал малко Фейсбук приложение, по времето, когато платформата все още не е днешния гигант. Тяхното приложение MyPersonality (моята личност – бел.пр.) помага на потребителите да попълват различни психометрични въпросници, включващи психологически въпроси от „Голямата петорка“ за личността („Лесно изпадам в паника“ , „Противопоставям се на другите“ и т.н). Въз основа на оценката, потребителите получават „личностен профил“ – индивидуални стойности на „Голямата петорка” – и могат да изберат дали да споделят данните от техния Фейсбук профил с изследователите.

Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, който харесвали философия били склонни към интровертност

Кошински очаквал дузина приятели от колежа, за да попълнят въпросника, но не след дълго стотици, хиляди, след това милиони хора разкрияли своите най-дълбоки убеждения. Изведнъж двамата докторанти притежавали най-голямата база данни, комбинираща психометрични резултати с Фейсбук профили, която някога е била събирана.

Подходът, който Кошински и неговите колеги разработили през следващите няколко години, всъщност е доста прост. Първо, те предоставяли на участниците в теста въпросник под формата на онлайн тест. На базата на техните отговори психолозите изчислили личните стойности от „Голямата петорка“ на отговорилите. После екипът на Кошински сравнил резултатите с други видове онлайн данни: какво „харесвали“, споделяли или поствали във Фейсбук или например какъв пол, възраст или местоживеене са посочили. Това позволило на изследователите да направят връзката и да създадат взаимни зависимости.

Изключително надеждни изводи биха могли да бъдат направени от прости действия онлайн. Например мъже, които са харесали козметичната марка MAC, е малко по-вероятно да са хомосексуални; един от най-добрите индикатори за хетеросексуалност било харесването на Уу Танг Клан. Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, които харесват философия, по-скоро са интровертни. Докато всяка част от тази информация е твърде недостатъчна, за да се направи надеждна прогноза, когато десетки, стотици или дори хиляди лични данни се комбинират, прогнозните резултати стават наистина много точни.

Кошински и екипът му неуморно усъвершенствали своите модели. През 2012 г.  Кошински доказва, че на базата на 68 „харесвания“ на един средностатистически Фейсбук потребител е възможно да се предвидят цвета на кожата (с 95 процента точност), сексуалната ориентация (с 88 процента точност) и тяхната връзка с Демократическата или Републиканската партия (с 85 процента точност). Но това не спира дотук. Интелигентост, религиозна принадлежност, както и употребата на алкохол, цигари и наркотици също биха могли да бъдат определени. От данните е възможно да се направи извод дали нечий родители са разведени.

Силата на тяхното моделиране се илюстрира от това колко добре могат да се предвидят отговорите на даден субект. Кошински продължил да работи непрекъснато над моделите. Не след дълго той бил в състояние да прецени даден човек по-добре от средностатистическия му колега в работата, само на базата на десет Фейсбук „харесвания“. 70 „харесвания“ били достатъчни да надминат онова, което знаят приятелите за дадения човек, 150 „харесвания“ това, което знаят за него родителите му, а 300 „харесвания“ това, което знае за него партньора му. Повече „харесвания“ биха могли дори да надхвърлят онова, което човек си мисли, че знае за себе си. В деня, в който Кошински публкувал тези открития, той получил две телефонни обаждания, Едното със заплаха за съдебен процес, другото с предложение за работа. И двете от Фейсбук.

Само няколко седмици по-късно „харесванията“ във Фейсбук станаха лични. Преди това всеки човек, който използва интернет, можеше да види вашите ”харесвания“. Но това не беше пречка за колекторите на данни. Докато Кошински винаги е искал съгласието на Фейсбук потребителите, то много приложения и онлайн тестове днес изискват достъп до личните данни, като предусловие за преминаване към тестовете. (Всеки, който иска да се оцени въз основа на техните Фейсбук „харесвания”, може да го направи на сайта на Кошински https://apllymagicsauce.com и после да сравни резултати с класически въпросник OCEAN, като този на Центъра по психометрия в Кеймбридж https://discovermyprofile.com/personality.html)

Кошински заключил, че смартфонът ни е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно

Но не става въпрос само за „харесванията“ или за Фейсбук. Кошински и екипът му могат вече да припишат стойностите от „Голямата петорка“ единствено въз основа на това колко профилни снимки има човек във Фейсбук и колко контакти има (това е добър индикатор за екстровертност). Но ние разкриваме нещо за себе си, дори когато не сме онлайн. Сензорът за движение на телефона ни например показва колко бързо се движим и колко далече пътуваме (това съответства на емоционалната нестабилност). Смартфонът ни, заключил Кошински, е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно.

Преди всичко обаче, и това е от ключово значение, може да работи в обратна посока. От данните вимогат да бъдат правени не само психологически профили, но и данните ви могат да бъдат използвани също в обратен ред в търсене на специфични профили: например всички разтревожени бащи, всички ядосани интроверти, или може би дори всички нерешителни демократи? Като цяло, това което Кошински е създал, е нещо като търсачка за хора. Той започнал да осъзнава потенциала, но също така и присъщата опасност на работата си.

За него интернет винаги е изглеждал като дар от небесата. Това, което той наистина искаше, беше да даде нещо в замяна, да сподели нещо. Данните могат да бъдат копирани, така че защо да не се възползва всеки от това? Това беше духът на цяло едно поколение, началото на нова ера, превъзмогнала ограниченията на физическия свят. Но какво би се случило, зачудил се Кошински, ако някой злоупотреби с търсачката му за хора, за да ги манипулира? Той започнал да добавя предупреждения към повечето си научни работи. Неговият подход, предупредил той, „би могъл да бъде заплаха за благополучието, свободата или дори живота на даден човек”. Но като че ли никой не схващал какво имал предвид.

По това време, през 2014 г., към Кошински се обърнал млад асистент в катедрата по психология, на име Александър Коган. Той казал, че се интересува от методите на Кошински, от името на някаква компания, и искал да получи достъп до базите данни на приложението MyPersonality. Коган не можел да разкрие за какви цели му трябват; бил длъжен да пази тайна.

Първоначално Кошински и екипът му обмислили тази оферта, тъй като това означавало много пари за института, но после се поколебал. Накрая, спомня си Кошински, Коган разкрил името на компанията: SCL или Strategic Communication Laboratories (Лаборатории по стратегическа комуникация). Кошински потърсил компанията в Google: „Ние сме най-добрата агенция по управление на избори“, се казвало в сайта на компанията. SCL предоставя маркетинг на базата на психологическо моделиране. Един от основните фокуси: влияние върху избори. Влияние върху изборите? Смутен, Кошински разглеждал уеб страниците. Какъв тип компания е това? И какво планират тези хора?

Това, което Кошински не знаел тогава е, че SCL е дружество, майка на цяла група други компании. Кой точно притежава SCL и различните му клонове не е ясно, благодарение на заплетените структури, които се срещат също в Камарата на компаниите на Обединеното Кралство (UK Companies House), в Панамските документи (Panama Papers) и в Делауерския регистър на компании (the Delaware company register). Някои от подразделенията на SCL са били замесени в избори от Украйна до Нигерия и са помогнали на непалския монарх срещу бунтовниците, докато други подразделения са разработили методи за влияние върху мнението на източноевропейските и афганските граждани относно НАТО. А през 2013 г. SCL създава нова компания за да участва в американските избори: Cambridge Analytica.

Кошински не знаел нищо за всичко това, но имал лошо предчуствие. „Цялото това нещо започна да намирисва“, спомня си той. След допълнително разследване той открил, че Александър Коган е регистрирал компания, която работи със SCL. Според доклад на “Гардинъ”, издаден през декември 2015 г., и вътрешни документи, предоставени на “Шпигел”, SCL са научили за метода на Кошински от Коган.

Кошински заподозрял, че компанията на Коган би могла да е възпроизвела средствата за измерване на „Голямата петорка“ на базата на “харесвания“ във Фейсбук, за да ги продаде на тази фирма, която се занимава с влияние върху избори. Той веднага преустановил всякакъв контакт с Коган и информирал директора на института, пораждайки сложен вътрешен конфликт в университета. Институтът се разтревожил за репутацията си. След това Александър Коган се преместил в Сингапур, оженил се и сменил името си на д-р Спектър. Михал Кошински завършил доктората си, получил предложение за работа в Станфорд и се преместил да живее в САЩ.

Господин Брекзит

Всичко се успокоило за около година. После, през ноември 2015 г., по-радикалната от двете кампании за Брекзита „Leave.EU“, подкрепяна от Найджъл Фараж, съобщи, че е назначила компания, която се занимава с Големите данни, в подкрепа на нейната онлайн кампания: Cambridge Analytica. Основната сила на тази компания: новаторски политически маркетинг – набелязване на микроцели – измервайки човешката личност чрез  дигитални отпечатъци, въз основа на модела OCEAN.

Сега Кошински получавал имейли, в които го питали какво общо има с това – думите Кеймбридж, личност и анализ, веднага накарали хората да си помислят за Кошински. Това бил първият път, в който той чувал името на компанията, която казвала, че заимства името си от първите си служители, които били изследователи в университета. Ужасен, той погледнал сайта им. Дали методологията му била използвана в голям мащаб с политически цели?

След резултата от Брекзит, приятели и познати му писали: “Погледни какво направи”. Навсякъде, където отивал, Кошински трябвало да обяснява, че няма нищо общо с тази компания. (Остава неясно до каква степен Cambridge Analytica са участвали в кампанията за Брекзит. Cambridge Analytica отказва да обсъжда такива въпроси).

В продължение на няколко месеца нещата били относително спокойни. После, на 19 септември 2016 г., около месец преди изборите в САЩ, китарните рифове на Кридънс Клиъруотър Ривайвал озвучават тъмносинята зала на Нюйорксикия хотел Grand Hyatt с песента „Bad Moon Rising“. Форумът Concordia Summit е един вид Световен икономически форум в умален модел.

Лицата, вземащи решения от всяка част на света, са поканени, като сред тях е швейцарският президент Йохан Шнайдер-Аман. „Моля приветствайте на сцената Александър Никс, главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica„, обявява спокоен женски глас. Слаб мъж с черен костюм се появява на сцената. Залата притихва. Много хора в публиката знаят, че това е новият човек на Тръмп по дигиталната стратегия. (Видео от презентацията може да бъде намерео в Youtube: https://youtube.com/watch?v=n8Dd5aVXLCc ).

Няколко седмици по-рано, Тръмп пуска туит малко загадъчно: „Скоро ще ме наричате г-н Брекзит.“ Политическите наблюдатели наистина забелязали някои поразителни прилики между дневния ред на Тръмп и този на движението Брекзит от дясното крило. Но малко забелязали връзката със скорошното назначение на маркетинг компанията Cambridge Analytica.

„Почти всяко съобщение, което Тръмп е пуснал, е било направено според получени данни“, казва главният изпълнителен директор на Cambridge Analytica Александър Никс

До този момент дигиталната кампания на Тръмп се състояла горе-долу от един-човек: Брад Парскейл, маркетинг предприемач и създател на неуспешно приложение, който създал за Тръмп елемантарен сайт за 1500 долара. Седемдесетгодишният Тръмп не е цифрово грамотен – той дори няма компютър на бюрото си. Тръмп не пише имейли, разкри веднъж личната му асистентка. Самата тя го убедила да си купи смартфон, от който сега той пуска непрекъснато туитове.

Хилари Клинтън, от другата страна, разчитала до голяма степен на наследството на първия “социално-медиен” президент Барак Обама. Тя имала списъци с адресите на Демократическата партия, работила с най-съвременни анализатори на Големите данни от BlueLabs и получила подкрепа от Google и DreamWorks. Когато било обявено през юни 2016 г., че Тръмп е наел Cambridge Analytica, естаблишмънтът във Вашингтон просто го пренебрегнал. Чуждестранни пичове в ушити по мярка костюми, които не разбират страната и нейните жители? Сериозно?

“За мен е привилегия да ви говоря днес за силата на Големите данни и психографията в изборния процес”. Логото на Cambridge Analytica – мозък, съставен от мрежа с възли, като карта – се появява зад Александър Никс. „Само допреди 18 месеца, сенатор Круз беше един от най-непопулярните кандидати“ , обяснява русият мъж с остър британски акцент, който напряга американците, така както стандартният немски акцент може да обезпокои швейцарците. „По-малко от 40 процента от населението е чувало за него”, казва друг слайд.

Cambridge Analytica се включили в предизбрната кампания в САЩ почти две години по-рано, първоначално като консултанти на републиканците Бен Карсън и Тед Круз. Круз – а после и Тръмп – са били финансирани първоначално от потайния софтуерен милиардер Робърт Мърсър, който с дъщеря си Ребека е сочен за най-големия инвеститор в Cambridge Analytica.

“Е, как е направил това?“ Досега, обяснява Никс, предизборните кампании са били организирани на базата на демографски понятия. „Една наистина нелепа идея. Идеята, че всички жени би трябвало да получават едно и също послание заради пола си – или всички афроамериканци заради расата си”. Това, което Никс има предвид, е, че докато другите участници в кампанията наблягали на демографията, то Cambridge Analytica наблягала на психометрията.

Въпреки, че това би могло да е вярно, ролята на Cambridge Analytica в кампанията на Круз не е безспорна. През декември 2015 г., екипът на Круз приписал нарастващия им успех на психологическото използване на данни и анализи. В Advertising Age един политически клиент казва, че внедреният щаб на Cambridge Analytica е „като резервна гума“ , но все пак намерил техния основен продукт – моделиране на данни на избирателите – за отличен.  Компанията щяла да получи от кампанията 5,8 млн. долара, за да помогне да идентифицират местните избиратели в Айова, където Круз спечели преди да се оттегли от надпреварата през май.

Никс пуска следващия слайд: пет различни лица, всяко от тях отговарящо на личностен профил. Това е „Голямата петорка“ или моделът OCEAN. „В Кеймбридж, казва той, успяхме да създадем модел за прогнозиране на личността на всеки възрастен в САЩ.“ Залата е пленена. Според Никс успехът на маркетинга на Cambridge Analytica се основава на комбинация от три елемента: поведенческа наука, която използва модела на OCEAN, анализ на Големите данни и насочване на рекламите. Насочването на рекламите е персонализирано рекламиране, което съответства възможно най-точно личността на всеки отделен клиент.

Никс откровено обяснява как неговата компания прави това. Първо, Cambridge Analytica купува лични данни от няколко вида различни източници, като поземлени регистри, автомобилни данни, данни за пазаруване, бонус карти, членства в клубове, какви списания четете, какъв вид църкви посещавате.

Никс показва логото на глобално активните брокери на данни като Acxiom и Experian – в САЩ почти всички лични данни са за продан. Например, ако искате да знаете къде живеят еврейските жени, може просто да купите тази информация с включени дори и телефонни номера. Сега Cambridge Analytica подрежда тези данни заедно с избирателните списъци на Републиканската партия и пресмята личностните профили според „Голямата петорка“. Дигиталните отпечатъци изведнъж се превръщат в реални хора със страхове, нужди, интереси и жилищни адреси.

Методологията изглежда много подобна на онази, която Михал Кошински разработил. Cambridge Analytica също така използва, казва Никс, „проучвания от социалните мрежи“ и данни от Фейсбук. И компанията прави точно това, за което Кошински е предупреждавал: „Профилирали сме личността на всеки възрастен в САЩ – 220 млн. души”, хвали се Никс.

Той отваря един скрийншот. „Това е таблото с данните, които подготвихме за кампанията на Тед Круз”. Появява се дигитален контролен център. От лявата страна има диаграми; от дясната, карта на Айова, където Тед Круз спечели учудващо много гласове на първичните избори. И на картата има стотици хиляди малки червени и сини точици. Никс ограничава критериите: „Републиканци“ – и сините точици изчезват; „все още неубедени“ – още точки изчезват; „мъже“, и т.н. Най-накрая само едно име остава, включващо възраст, адрес, интереси, личност и политическа наклонност. Сега как Cambrdigde Analytica се насочва към този човек с подходящо политическо съобщение?

Никс показва как психографски категоризираните избиратели могат да бъдат различно адресирани, по примера на правото за притежаване на оръжие, Втората поправка: „За силно невротична и съвестна публика заплахата от кражба с взлом – и застрахователната полица на оръжие”. Картина вляво показва ръката на нарушител, който чупи прозорец. Дясната страна показва мъж с дете, които стоят в поле по залез слънце, и двамата държат пистолети, очевидно стреляйки патици: „Обратно, за затворена и приемлива публика – хора, който се вълнуват от традициите, навиците и семейството”.

Как да бъдат държани избирателите на Клинтън далеч от урните?

Поразителната непоследователност на Тръмп, силно критикуваното му непостоянство и последвалата поредица от противоречиви съобщения изведнъж се оказаха неговият най-силен коз: различно послание за всеки един избирател. Схващането, че Тръмп е действал като перфектно опортюнистичен алгоритъм, според реакциите на публиката, е нещо, което математичката Кати О’Нийл отбелязва през август 2016 г.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани Файсбук постове, които само специфични профили на потребители могат да видят – включително и видео, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници например. 

„Почти всяко съобщение, което Тръмп пускал, е направено според получени данни“, спомня си Александър Никс. В деня на третия президентски дебат между Тръмп и Клинтън, екипът на Тръмп изпробвал 175 хил. различни рекламни варианта за аргументите му, за да се намерят правилните версии най-вече чрез Фейсбук.

Съобщенията се различавали най-вече в микроскопични детайли, така че да се насочат към получателите по оптималния психологически начин: различни заглавия, цветове, надписи, със снимка или видео. Тези финни настройки достигали надолу дори до най-малките групи, обясни Никс в едно интервю за нас. „Можем да адресираме села или блокове по таргетиран начин. Дори и индивиди”.

В Little Haiti, в района на Маями, например, кампанията на Тръмп предоставила на жителите новини за провала на фондацията на Клинтън след земетресението в Хаити, така че да ги възпре да гласуват за Хилари Клинтън. Това била една от целите: да бъдат държани избирателите на Клинтън (които включват тези, които се колебаят от лявото крило, афроамериканци и млади жени) далеч от урните, да бъде „потиснат“ техния вот, както каза пред “Блумвбърг” едно от главните действащи лица в кампанията в седмиците преди изборите.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани реклами под формата на новини на стените на Фейсбук, които могат да бъдат видяни само от специфични профили – включващи видеа, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници, например.

Никс приключва лекцията си на форума Concordia, сочейки, че традиционното повърхностно рекламиране е мъртво. „Моите деца със сигурност никога няма да разберат тази концепция на масовата комуникация”. И преди да напусне сцената, той заявява, че тъй като Круз се е оттеглил от надпреварата, компанията ще помага на един от останалите кандидат-президенти.

Как точно американското население е било мишена на цифровите войски на Тръмп в този момент не е ясно, тъй като те настъпвали по-малко по водещите телевизии, отколкото с лични съобщения в социалните мрежи и цифровата телевизия. И докато в екипа на Клинтън си мислели, че водят, на базата на демографски прогнози, журналистът на “Блумбърг” Саша Айзенбърг бил учуден по време на визита в Сан Антонио – където се базирала цифровата кампания на Тръмп, че се създава „второ седалище”.

Внедреният екип на Cambridge Analytica, очевидно състоящ се от само дузина човека получил 100 хил. долара от Тръмп през юли, 250 хиляди през август и 5 млн. долара през септември. Според Никс компанията изкарала повече от 15 млн. долара като цяло. (Компанията е учредена в САЩ, където законите за разпространяването на лични данни са по-хлабави в сравнение с тези в държавите от ЕС. Докато европейските закони за личните данни изискват всяко лице да се съгласи дали данните му могат да бъдат разпространени, то тези в САЩ позволяват данните да бъдат разпространявани, освен ако потребителят не „откаже”).

Groundgame, приложението за предизборната агитация, което интегрира избирателните данни с „геопространствена визуализирана технология,“ е било използвано от активисти на Тръмп и Brexit.

ерките били радикални. От юли 2016 г. агитаторите на Тръм били снабдени с приложение, с която можели да идентифицират политическите възгледи и типовете личност на обитателите на една къща. Същият доставчик на приложение бил използван и от организаторите на Брекзит. Хората на Тръмп звънели само на вратите на хората, които били оценени като възприемчиви към посланията му. Агитаторите идвали с наръчници за водене на разговор, приспособени към личността на обитателя на къщата. От своя страна, агитаторите въвеждали реакциите в приложението и новите данни тръгвали обратно към предизборните табла на Тръмп.

И пак това не е нищо ново. Демократите също са използвали подобни методи, но няма доказателства, че са разчитали на психометрично профилиране. Cambridge Analytica обаче разделила населението на САЩ на 32 различни личностни типове и се фокусирали единствено върху 17 щата. И точно както Кошински бил установил, че мъжете, които харесват козметичните продукти MAC, е по-вероятно да са хомосексуални, компанията открила, че предпочитание за автомобил, произведен в САЩ, е силен индикатор за потенциален избирател на Тръмп. Наред с други неща, тези открития показвали на Тръмп кои послания работят най-добре и къде. Решението да се съсредоточи върху Мичиган и Уисконсин в последните седмици на предизборната кампания било направено въз основа на анализ на данните. Кандидатът стана инструмента за прилагане на голям модел на данните.

Какво следва?

Но до каква степен психометрията е повлияла на крайния резултат на изборите? Когато ги попитали, от Cambridge Analytica не пожелаели да предоставят каквото и да било доказателство за ефективността на кампанията им. И е напълно възможно да не може да се отговори на този въпрос.

Но все пак има следи: учудващото издигане на Тед Круз по-време на първичните избори. Също така имало увеличен брой гласоподаватели от селските райони. Както и спад в броя на афроамериканците в началото на вота. Фактът, че Тръмп похарчи толкова малко пари, би могъл също да бъде обяснен с ефективността на личностно-базираното рекламиране. Както и фактът, че е инвестирал много повече в цифровата кампания, отколкото в телевизионната кампания, в сравнение с Хилари Клинтън. Фейсбук се доказа като решителното оръжие и най-добрата предизборна кампания, както обяснява Никс, и както коментарите на много от основните организатори на кампанията на Тръмп показват.

Сред клиентите на Cambridge Аналитика е Държавния департамент на САЩ. Освен това компанията е имала контакти с британския премиер Тереза Мей, която на снимката тук е с държавния секретар Джон Кери, 19 юли 2016г.

Много гласове твърдяха, че статистиците са загубили изборите, защото техните прогнози са били много далеч от истината. Но ако статистиците всъщност са помогнали за спечелването на изборите – поне онези, които са използвали новия метод? Ирония на съдбата е, че Тръмп, който често мърмореше за научните изследвания, използва високонаучен подход в предизборната си кампания.

Другият голям победител е Cambridge Analytica. Стив Банън, който е член на борда му и бивш главен изпълнителен директор на десни интернет вестника Bretbart News, беше назначен от Тръмп за личен съветник и главен стратег. Докато Cambridge Analytica не желае да коментира твърденията за текущи преговори с британския премиер Тереза Мей, Александър Никс твърди, че гради своята клиентска база в световен мащаб и е получил запитвания от Швейцария, Германия и Австралия. Компанията му в момента обикаля европейските конференции, демонстрирайки успеха си в САЩ. Тази година три основни държави от ЕС се изправят пред избори с възраждащи се популистки партии: Франция, Холандия и Германия. Изборните успехи идват навреме, тъй като компанията се подготвя за навлизане в търговската реклама.

Кошински наблюдавал всичко това от офиса си в Станфорд. След изборите в САЩ университетът е в смут. Кошински отговаря на събтията с най-силното оръжие на разположението на един учен: научният анализ. Заедно с колежката си изследовател Сандра Матц, той е провел няколко серии от тестове, които скоро ще бъдат публикувани. Първоначалните резултати са тревожни: проучването показва ефективността на личното таргетиране, посочвайки, че търговците могат да получат 63 процента повече кликвания и до 1,400 повече превръщания в реални рекламни кампании във Файсбук, когато продуктите и маркетинговите съобщения съвпадат с личните характеристики на потребителите.

Те също така демонстрират мащаба на личното таргетиране, показвайки, че повечето страници във Фейсбук, които популяризират продукти или търговски марки, са повлияни от личността и голям брой потребители могат да бъдат таргетирани точно, въз основа на една-единствена страница във Фейсбук.

В изказване след публикуването на немския вариант на тази статия, говорител на Cambridge Analytica каза, „Cambridge Analytica не използва данни от Фейсбук. Няма никакви отношения с д-р Михал Кошински. Не се занимава с подизпълнение на изследвания. Не използва същата методология. Психографията едва е била използвана като цяло. Cambridge Analytica не е полагала усилия да обезкуражи който и да е американец да гласува на изборите. Усилията й са били насочени единствено към увеличаване на броя на гласопдавателите на изборите”.

Светът беше обърнат с главата надолу. Великобритания напуска ЕС, докато Доналд Тръмп е президент на САЩ. А в Станфорд Кошински, който искаше да предупреди за опасностите от използването на психологичното таргетиране като политическо средство, още веднъж получава обвинителни имейли. „Не,“ казва спокойно Кошински и поклаща глава. „Вината не е моя. Аз не съм създал бомбата. Аз само показах, че тя съществува.“

Допълнителни проучвания за този доклад бяха направени от Пол-Оливие Дехай.

Източник: Ханес Грасегер и Микаел Крогерус


Превод от английски: Лазар Парашкевов/Гласове

Захарта убива бавно и сигурно


„Храните, съдържащи захар или подсладители, трябва да имат предупреждаващи за опасностите надписи и картинки, както върху цигарените кутии, защото причиняват заболявания и смърт повече от тютюнопушенето. Запитвали ли сте се защо се слагат тези грозни и стряскащи образи на умиращи хора и разложени вътршни органи по цигарените кутии? Причина номер едно е правото на избор. Когато тровиш себе си или околните, когато се убиваш или причиняваш смъртоносни болести на близките си – поне да знаеш, че го правиш. По закон, търговците на смърт и болести са длъжни да те предупредят за последствията“, казва в статията си д-р Огнян Пелов. Той нашумя с успеха си за безпроблемно сваляне на килограми. Има разработен свой режим на хранене, който представяме и в новата ни книга, която скоро ще излезе на пазара, „Топдиети за отслабване“.  В режима си д-р Пелов категорично изключва упетребата на захар и сладкиши – прочетете защо:

Истината е, че опасностите от отровите в храните (това включва захарта и подсладителите) са по-големи от алкохола и цигарите, взети заедно. Нямам за цел да ви плаша, а просто ще цитирам един медицински факт. Световната здравна организация е дала ясно определение за това какво количество захар всъщност е безопасно. За здраво тяло, с нормален метаболизъм, е допустим прием до 24 грама захар на ден. Това се равнява на 6 чаени лъжички. Всичко над това количество, трови организма.

За тези, които не вярват и имат нужда от подробни обяснения и доводи, ето какво казва науката:
Двете части на захарната молекула са: глюкоза и фруктоза.
Глюкозата се приема и обработва от тялото естествено и лесно.
Фруктозата обаче се обработва по-трудно. Обикновено се натрупва в и около черния дроб и други вътрешни органи. Така се увеличава обиколката на талията, което е състояние на предиабет (метаболитен синдром). И това е само накратко казано!
Когато хапнем нещо сладко или тестено, (което много бързо се превръща в захар), нивото на захарта в кръвта скача нагоре. Това принуждава панкреаса да изстреля достатъчно инсулин, за да вкара глюкозата в клетките и така да понижи кръвната захар.

И тук става интересно! Имаме двоен ефект. От една страна – това води до бързо огладняване. А от друга – част от глюгозата се превръща в енергия, а остатъкът отива за запаси. Лошото е, че дълготрайните запаси растат и растат … Така се дебелее и все гладен се седи.

И няма значение за каква захар става дума: бяла, кафява, пудра, скрита в храните, в шоколада, в лимонадата, в сладкишите… а подсладителите са още по-страшни.
При ядене на сладко се оглададнява само за около 2 часа и гладът ни кара да ядем често.

А ето какво показва историята:
Ние сме наследили телата си от нашите предци. Те са оживели, благодарение на техните гени. Ние сме потомци на победителите в ествествения отбор. Човешкият организъм  се е развил с определени способности, които са заложени генетично преди  хилядолетия. Прадедите и прабабите ни са се движели повече и едновременно с това са яли сладко много, ама много по-рядко и в по-малки количества от нас.
Те са изяждали толкова плодове, колкото стомасите са могли да поберат и това е количеството, което организмът ни обработва успешно.
Един полезен факт за любителите на чуждиците – фрешът, иначе казано – изцеденият плодов сок, е относително безвреден до количеството, което е равно на 1 плод – до 100 грама. Това е количеството, което човешкият организъм е способен да преработи и то ако се яде целият плод. Всичко над това количество е рязко изливане на много захар, която е непосилна за тялото ни.
Същото се отнася и за меда. Нашите предци (тези, от които сме наследили устройството на телата си) са се натоварвали физически повече от нас и едновременно с това са хапвали мед доста по-рядко и в по-малки количества, от тези, които в днешно време поемаме.
А като заговорим за трапезната захар (включително кафявата) трябва да ви напомня, че тя се появява едва преди 150-200 години. Телата ни не са конструирани да се справят с това огромно количество, което натъпкваме в него, в днешно време.

Тъпчейки горкото ни тяло със захари, го принуждаваме да се бори на ръба на възможностите си. А ето какви са резултатите от насилието, което му прилагаме: дебелеене, метаболитен синдром, диабет тип 2 – 10% от населението, коронарна болест на сърцето, хипертония, рак, депресии, черндробна цироза…
Един интересен факт. Знаете ли че, в страните със стриктно съблюдаване на Исляма и където алкохолът е зазабранен под страх от смъртно наказание, през последните десетилетия се наблюдава увеличаване на чернодробната цироза. Там причината за тежката болест е яденето на прекомерни количества сладко и пиенето на подсладени напитки. Това е ярко доказателство за факта, че захарта е не по-малко вредна от алкохола.
И още един интересен или по-скоро плашещ факт, но този път дошъл оттатък океана. „Раковите клетки се подхранват от захарта. Ако искаш да ги умориш от глад и да затрудниш съществуването им – спираш сладкото.“
Това твърди д-р Марк Хайман и кой съм аз да го опровергавам?! Американското светило е минало лично през всевъзможни диети и режими за хранене, включая веганство и в момента е най-уважаваният и цитиран функционален медик в света. Повече от 6 месеца се чака за консултация при Хайман. Какъв по-убедителен показател за реалните резултати на този лечител. И ще добавя една медицинска тенденция. Все по-често в научните среди болестта Алцхаймер се разглежда като диабет тип 3.
Време е да се замислите как храните себе си, семейството си и най-вече децата си. Дали наистина не можете да живеете без сладко?!
И едно оправдание, което искам да ви послужи за предупреждение. Вярата в това, че имаме право на сладко и че не можем без „шоколадче“, „десертче“, се крие във внушенията, които ни се налагат вече десетилетия.
А истината е, че захарта действа на мозъка като дрога.
Рекламите показват успели, красиви усмихнати и щастливи хора, които пият подсладени напитки или ядат от лъскави опаковки – това е манипулация. Едва ли не, топлата уютна атмосфера у дома и прекрасните усмихнати лица се дължат на присъствието на бутилката с кафява течност на масата. Все едно ако няма подсладено безалкохолно у дома – няма да има щастие и топлина.
Оттук следват и малките награди, с които създаваме трайни, нездрави навици у децата си: „Слушай мама и ще ти дам десертче…“ или „Ако не слушаш, няма да получиш сладолед…“ Това създава изкуствено усещане, че сладкото и подсладените напитки са награда и носители на щастие.
Ако имате отговорност към себе си и децата си – престанете да тровите телата си, престанете да позволявате на внушения, да влияят на умовете ви.

Д-р Огнян Пелов

Колко бучки захар за скрити в крайния продукт

SinAzucar.org е проект, който има за цел да визуализира захарта скрита в готовите продукти, които често консумираме. Идеята е проста: снима се продуктът до количеството на съдържащата се в него захар. По този начин се използва същия визуален език от рекламите, с който марките ни продават своите продукти. Разгледайте  и може да се изненадате колко захар поглъщаме без да знаем…


Политическата коректност: как демагозите изобретиха един фантомен враг


Преди три седмици [1] около една четвърт от американците избраха демагог без какъвто и да е предишен опит в публична служба за президент. В очите на много от поддръжниците му тази липса на подготовка беше не пречка, а по-скоро израз на сила. Доналд Тръмп се кандидатира като човек, чиято първостепенна квалификация се състоеше в това, че „не е политик“. Да се обрисуваш като „дисидент“ или като „аутсайдер“, като човек, опълчил се срещу корумпирания вашингтонски истаблишмънт, е най-старият трик в американската политика, но Тръмп надхвърли много тази представа. Той захвърли на боклука безбройните неизказани явно правила за това, какво публичните фигури могат или не могат да правят и говорят.

Всеки демагог се нуждае от враг. Този на Тръмп беше властващият елит и обвинението, което избраният за президент му отправи, беше, че хората, влизащи в него, не само не успяват да решат най-големите проблеми, с които се сблъскват американците, но и се опитват да запушат устата на всеки, който дори само говори за тях. „Особените интереси, арогантните медии и облагодетелстваните от властта хора не искат аз да говоря за престъплението, което се случва в нашата страна“, каза Тръмп по време на реч, произнесена в края на септември. „Те искат просто да се придържам към същите провалени политики, които причиниха толкова много напразни страдания“.

Тръмп твърди, че Барак Обама и Хилари Клинтън са готови да оставят обикновените американци да страдат, защото първият им приоритет е политическата коректност. „Те поставят политическата коректност над здравия смисъл, над вашата сигурност и над всичко друго“, заяви Тръмп, след като един въоръжен мюсюлманин уби 49 гей мъже в нощен гей клуб в Орландо. „Аз отказвам да бъда политически коректен“. В това, което либералите биха схванали като език, който се изменя, за да отрази нарастващото разнообразие в едно общество, чиито граждани се опитват да избягват отправянето един на друг на ненужни обиди, Тръмп вижда конспирация.

По време на ексцентричната си кампания Тръмп постоянно порицаваше остро политическата коректност, обвинявайки я за огромно количество беди и за употребата на фрази, които отклоняват всякакви критики. По време на първия дебат в първичните избори за излъчване на президентски кандидат от страна на републиканците, „Фокс Нюз“ и Меган Кели попитаха Тръмп как би отговорил на обвинението, че е „част от войната срещу жените“.

„Вие наричате жените, които не ви харесват „дебели прасета“, „кучета“, „мърлячки“ и „отвратителни животни“, изтъкна Кели. „Вие веднъж казахте за една участничка в конкурса „Ученик на знаменитост“, че за вас би било прекрасна гледка да можете да я видите коленичила…“

„Мисля, че големият проблем, който има страната ни, е това, че съществува политическата коректност“, отговори Тръмп, а аудиторията посрещна изявлението му с ръкопляскане. „Толкова много хора се противопоставят на кандидатурата ми, че, честно казано, нямам никакво време за цялата тази политическа коректност. И за да бъда честен с вас, ще ви кажа, че страната също няма време за това.“

Когато критиците го атакуваха относно неговите изказвания за имиграцията, Тръмп използва същия начин за защита. През юни 2015, след като окачестви мексиканците като „изнасилвачи“, телевизията NBC, чиято мрежа разпространява ток шоуто „Чиракът“, обяви, че с това изказване се слага край на отношенията й с Тръмп. Тогава от щаба му отговориха, че „NBC е слаба и подобно на всички други се опитва да бъде политически коректна“.

През август 2016 г., след като каза, че областният съдия в Сан Диего Гонзало Куриел не е годен да председателства състава, който разглежда иск срещу Тръмп, защото е американец от мексикански произход и следователно е вероятно да бъде пристрастен към него, новият президент каза пред новинарската емисия на телевизия CBS, че изказването му е израз на едно „всеобщо разпространено мнение“. Той продължи: „Трябва да спрем да сме политически коректни тук, в САЩ“. По време на втория дебат с Хилари Клинтън, Тръмп отговори на въпрос относно предложението си да „постави вън от закона мюсюлманите“ със следните думи: „Ние бихме могли да сме много политически коректни, но проблемът е дали харесваме това, или не“.

Всеки път, когато Тръмп каже нещо, което е скандално или възмутително, има коментатори, които твърдят, че той е „преминал червената линия“ и че кампанията му вече е обречена. Но отново и отново поддръжниците даваха ясно да се разбере, че го харесват, защото не се страхува да каже това, което наистина мисли. Феновете му много по-често възхваляваха начина му на говорене, отколкото политическите му предложения. Той говори като нас, твърдяха те. Той казва това, което „му е на сърцето“. Той не е политически коректен.

Има очевидно противоречие, включено в огромното количество гръмки оплаквания от страна на аудитория, състояща се от десетки милиони, че някой се опитва да им запуши устата. Но идеята, че съществува мрежа от могъщи, но анонимни дейци, които се опитват да контролират всичко, което правите – чак до думите, с които си служите, днес има тенденцията да се разпространява направо глобално. Десничарските британски таблоиди много често публикуват изобличения на политическата коректност, която според тях „просто е полудяла“ и ругаят самодоволното лицемерие на „столичния елит“. В Германия консервативните журналисти и политици се оплакват по сходен начин: след нападението върху жени в Кьолн в навечерието на новата 2016 г. например, шефът на полицията Райнер Вендт каза, че левичарите са оказвали натиск върху полицейските служители с цел те да бъдат политически коректни, защото това щяло да им запази работата. Във Франция Марин Льо Пен от Националния фронт порица по-традиционните консерватори, че те „са парализирани от страха си да се конфронтират с политическата коректност“.

Непрестанното повтаряне от страна на Тръмп на заклинанието срещу политическата коректност накара много автори да твърдят, че тайната на неговата победа се крие в бурната му реакция срещу прекомерната „политическа коректност“. Някои доказват, че Хилари Кинтън загуби, защото беше заложила твърде много на близката до политическата коректност „политики на идентичността“.

Но ако се вгледаме по-детайлно в понятието за „политическа коректност“ ще видим, че то е безкрайно хлъзгаво. Това е изразът, който античните гръцки ритори биха употребили за названието на друга група, един „екзоним“, термин, който сигнализира, че говорителят „не принадлежи към нашата група“. Никой никога не описва групата си като „политически коректна“. Фразата винаги е обвинение.

Ако казвате, че нещо е технически коректно, вие внушавате, че то всъщност е грешно, защото обстоятелственото пояснение преди „коректно или правилно“ предполага едно „с изключение на“. Обаче да кажеш, че едно изказване е политически коректно, означава да направиш намек, че то е нещо по-скоро хитро или лукаво. С други думи, то е все едно да кажеш, че говорителят не е искрен. Той или тя има вътрешни мотиви и поради това крие истината с цел да бъде в крак с „дневния ред“ на обществото или да даде сигнал за морално превъзходство. Твърдението, че някои са „политически коректни“ ги дискредитира по два начина. Първо, те грешат. И второ, което е дори по-уязвяващо, те знаят това.

Ако тръгнете да търсите произхода на фразата, ще ви стане ясно, че липсва отчетлива история на политическата коректност. Има само кампании срещу нещо, наречено „политическа коректност“. Защото през последните 25 години заклеймяването на този неясен и вечно изменящ се враг беше любимата тактика на десните. Опозицията към политическата коректност доказа, че е най-ефективната форма на тайната поддръжка на определени политики. Тя трансформира политическия пейзаж така, че той вече въобще не изглежда политически. Тръмп е най-сръчният от тези, които прилагат тази стратегия.

Повечето американци изобщо не бяха чували фразата „политически коректно“ преди 1990 г., когато вълна от истории започна да залива вестниците и списанията. Една от първите и измежду оказалите най-голямо влияние истории беше публикувана в „Ню Йорк таймс“ през октомври 1990 г. от репортера Ричард Бърнстийн, който предупреждаваше в статия със заглавие „Възходящата хегемония на политическата коректност“, че университетите в САЩ са заплашени от „нарастваща нетолерантност, от прекратяване на дебата, от натиск да се подчиняват“.

Тогава Бърнстийн току-що се беше върнал от университета в Бъркли, където беше отишъл да прави репортаж за студентския активизъм. Той пишеше, че има една „неофициална идеология на университета“, съгласно която „сноп мнения относно расата, екологията, феминизма, културата и външната политика определят един вид „правилни“ нагласи към световните проблеми“. Например „биоразтворимите торби за боклук биват одобрявани“. Но компанията „Ексон“ не ги харесва“.

Тревожната публикация на Бърнстийн в най-големия американски вестник отприщи верижна реакция, при която една публикация в много важно издание следваше друга, пак в такова, и всички те се нахвърляха върху новата тенденция. През следващия месец колумнистката на „Уол Стрийт Джърнъл“ Дороти Рабиновиц заклейми „прекрасния нов свят на идеологически фанатизъм“ в американските университети. През декември „Нюзуик“, който тогава имаше тираж повече от три милиона копия, излезе с голямо заглавие „ПОЛИЦИЯ НА МИСЪЛТА“ на корицата си и дори с друго злокобно предупреждение: „Има „политически коректен“ начин да се говори за расата, секса и идеите. Това новото Просвещение ли е или е нов маккартизъм?“ Отпратка към подобна статия украсяваше и корицата на списание „Ню Йорк“ през януари 1991 г., а в нея се обявяваше, че „новите фашисти“ са завладели университетите. През април същата година списание „Тайм“ помести репортаж за „новата нетолерантност“, която е във възход из университетските кампуси в цялата страна.

Ако претърсите, електронната база данни за вестниците и списанията в САЩ ProQuest, ще откриете, че фразата „политически коректно“ се появява рядко преди 1990 г. Но търсенето през първата година от последното десетилетие на ХХ век показва, че тя вече излиза повече от 700 пъти. През следващата вече се натъкваме на повече от 2500 споменавания на това съчетание. През 1992 г. това число се увеличава до 2800. Подобно на филмите за Индиана Джоунс, тези статии събуждаха за нов живот врагове, съставени от смес от стари войни: те сравняваха „полицията на мисълта“, сееща терор в университетските кампуси, с фашистите, сталинистите, маккартистите, с нацистката младежка организация, християнските фундаменталисти, маоистите и марксистите.

Много от тези статии „въртяха“ едни и същи истории за противоречия в шепа кампуси на елитните университети, често преувеличени или лишени от контекста си. Статията, започваща от корицата на списание „Ню Йорк“, започваше с версията на един професор по история от Харвардския университет, Стивън Тернстром, който беше атакуван от свръхфанатизирани студенти, които твърдяха, че той е „нечувствителен към расата“: „Всеки път когато се разхожда из кампуса през пролетта на тази година, по настланите с тухли пътеки, под сводестите врати на университетската сграда, покрай шумящите с листата си брястове, той открива, че не може да се отърве от сочещи го пръсти, от шепот. Расист. Там върви расист. Това преследване беше едно дяволско преживяване.“

В интервю в списание „Нейшън“, което се появява скоро след тази публикация, Тернстром казва, че този словесен тормоз, описан в статията на списание „Ню Йорк“, никога не се е случвал. Имало е редакционна статия във вестника на студентите от Харвардския университет, в която е било подложено на критика решението му да чете по време на лекциите си обширни извадки от дневниците на собственици на плантации. Но описанието на измъченото му състояние беше просто художествена измислица. Ала това си остана без отклик и така образът на студентите, които провеждат „лов на вещици“ устойчиво се запечата в умовете на читателите. Когато Ричард Бърнстийн публикува книга, основана на репортажа си в „Ню Йорк Таймс“ за политическата коректност, той я нарече „Диктатура на добродетелта: мултикултурализмът и битката за бъдещето на Америка“, заглавие, намекващо за якобинците по времето на Великата френска революция. В книгата си той сравнява колежите в САЩ с Франция по време на царството на терора, развихрен от якобинците, когато десетки хиляди са били екзекутирани в течение на само няколко месеца.

Нито една от статиите, които въвеждаха заплахата от политическата коректност, не можа да каже къде и кога точно тя е започнала. Освен това, те не бяха никак точни, когато обясняваха произхода на самата фраза. Журналистите често споменаваха бившия СССР, защото Бърнстийн отбелязва, че фразата „намирисва на сталинистка ортодоксия“, но тя няма точно съответствие на руски език. (Най-близкия превод би бил с думата „идейност [2], която се превежда като „идеологическа правилност“. Но това няма нищо общо с непривилегированите или с малцинствата.) Л.Д. Бърнет, историк, който се занимава с история на идеите, показа, че има малко и пръснати тук-там примери за доктрини или за хора, описани като „политически коректни“ в американски комунистически публикации от 30-те години на миналия век. Но те обикновено са в подигравателен тон, отбелязва той.

Фразата започна да има по-широко разпространение в американските левичарски кръгове през 60-те и 70-те години на ХХ век, най-вече като иронична заемка от Мао Цзе Дун, който през 1957 изнесе една знаменита реч, която беше преведена на английски под заглавие „Върху правилното (коректното) разрешаване на противоречията между хората“.

Рут Пери, професорка по литература в Масачузетския технологичен институт, която взимаше активно участие във феминисткото движение, както и в това за граждански права, казва, че много радикали са чели „Малката червена книжка [3] в края на 60-те години и в началото на 70-те, и предполага, че приятелите й са заимствали прилагателното коректно/правилно от нея. Но те не го употребяват по начина, по който Мао прави това. Изразът „политически коректно“ стана един вид закачка или шега, която си разменяха американските левичари, нещо, с което вие наричате свой близък левичар, когато мислите, че той или тя е твърде самодоволен. „Терминът винаги беше употребяван с цел да изрази ирония“, казва Пери, „той винаги служеше като указание за наличието на възможен догматизъм“.

През седемдесетте години на миналия век афроамериканската авторка и активистка Тони Кейд Бамбара употреби тази фраза в есе за напреженията в междуполовите отношения в общността си. Без да се съобразява дали приятелите й мъже се смятат за „политически коректни“, тя написа, че много от тях не признават бедственото положение на чернокожите жени.

До към края на 80-те години изразът „политическа коректност“ беше употребяван изключително в средите на левичарите, и почти винаги в ироничен смисъл, като критика на прекалената праволинейност. Всъщност измежду от първите, които се организираха за протест срещу този израз, беше една група феминистки, които наричаха себе си „Лесбийска секс мафия“. През 1982 г. проведоха „Изслушване върху политически некоректния секс“ в един театър в нюйоркския квартал „Ийст вилидж“, което беше всъщност митинг срещу техните феминистки приятелки, които отричаха порнографията и садо-мазо сексуалните практики. Присъстваха повече от 400 жени, много от тях бяха облечени в кожени дрехи и носеха нашийници, размахваха щипки за гърди и вибратори. Писателката и активистка Мирта Куинтаналс обобщи настроението на участничките в речта си пред тях: „Ние се нуждаем от диалог за садо-мазо практиките, а не за това, кое е политически коректно и кое не е.“

Към края на 80-те години, журналист, пишещ за хип-хоп музиката, който пишеше много за расата и за социалната справедливост, напомня, че активистите, които познава, употребяват тази фраза по „един ироничен начин, като способ чрез който един сектант да отхвърли линията на друг сектант“.

Но твърде скоро терминът започна да се употребява по съвсем друг начин от десничарите, които просто обърнаха наопаки значението му. Внезапно, вместо да бъде фраза, употребявана от левичарите, за да обозначи догматичните тенденции в собственото им движение, „политическа коректност“ стана нарицателно за неоконсерваторите. Те казваха, че политическата коректност конституира една левичарска политическа програма, която е превзела контрола върху американските университети и културни институции, и поради това те са длъжни да я спрат.

Десните повече от десетилетие водеха кампания срещу либералните учени. Започвайки от средата на 70-те години, шепа консервативни донори основаха десетки „тинктанкове“ и „обучителни институции“, предлагащи програми по всичко – от „лидерство“ до радио и телевизионна журналистика, както и до кампании за набиране на средства чрез преки дарения. Те отпускаха стипендии за консервативни студенти от горните курсове, финансираха обучения на хора, които вече са защитили докторати и осигуряваха издръжка за професорски длъжности в престижни университети. Целта, която си поставяха, беше да оспорят доминацията на либерализма и да атакуват тенденцията за пристрастяване към левичарство в университетите.

Тръгвайки от началото на 80-те години, това добре осигурено с финанси консервативно движение нахлу в мейнстрийма на обществените дискусии в САЩ със серия от невероятни бестселъри, които се прицелваха в американското висше образование. Първата, написана от чикагския професор по философия Алън Блум, излезе през 1987 г. В продължение на стотици страници книгата, озаглавена „Затварянето на американската мисъл“ твърдеше, че колежите са били въвлечени в един „повърхностен културен релативизъм“ и изоставят отдавна установени дисциплини и стандарти в опит да изглеждат либерални и да угодят на студентите си. Тя беше продадена в повече от половин милион копия и вдъхнови множество имитации.

През април 1990 г., Роджър Кимбъл, редактор в консервативното списание „Новият критерий“ публикува книгата „Господстващите радикали: как политиката разложи нашето висше образование“. Подобно на Блум, Кимбъл твърдеше, че „покушението върху канона“ се е настанило във висшите учебни заведения и че „политиката на жертвеност“ ги е парализирала. За да докаже тезата си, той сочеше съществуването на факултети, като например тези за „афроамерикански проучвания“, или други специализирали се върху „изследвания на жените“. Той надменно цитираше заглавията на доклади, които е чул на научни конференции, като например „Джейн Остин и мастурбиращото момиче“ или „Лесбийският фалос: съществува ли хетеросексуалността?“

През юни 1991 г. младият Динеш Д’Соуза последва Блум и Кимбъл с нелибералното образование чрез произведението си „Политика на расата и на секса в кампуса“. Докато Блум се оплакваше от възхода на релативизма, а Кимбъл атакуваше това, което наричаше „либерален фашизъм“ и онова, което смяташе за твърде фриволни начини на правене на научно изследване, Д’Соуза твърдеше, че политиката за прием на студенти, които той обсъжда, произвежда „нова сегрегация в кампуса“, както и „атака срещу академичните стандарти“. Списанието „Атлантик“ напечата откъс от цели 12 000 думи в своя юнски брой. С цел да съвпадне с тази публикация, списание „Форбс“ пусна друга статия от същия автор под заглавие „Вестготи, облечени в костюми от туид“.

Тези книги не наблягаха върху фразата „политическа коректност“ и само Д’Соуза я използва пряко. Но и трите бяха редовно цитирани в потока от статии, насочени против политическата коректност, които се публикуваха в издания като „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Когато те биваха публикувани, тези автори бяха цитирани в качеството на неутрални авторитети. Безчислено количество материали безкритично повтаряха аргументите им.

Тези книги и статии бяха в някои отношения отговорни за истинските промени, които настъпиха вътре в университетите. Истина е, че учените ставаха все по-скептични за това, което можеше да се говори за вечните и всеобщи истини, които са залегнали отвъд езика и символите му. Европейски теоретици, които бяха влиятелни в американските хуманитарни факултети през 70-те и 80-те години, твърдяха, че индивидуалният опит е оформен от системи, за които индивидът може и да не си дава сметка, по-специално от езика. Мишел Фуко например твърдеше, че цялото познание изразява исторически специфични форми на власт. Жак Дерида, който беше честа мишена на консервативните критици, практикуваше онова, което той нарича „деконструкция“, препрочитайки класиците на философията, за да покаже, че дори категориите, които изглеждат невинни и еднозначни, са разкъсвани от вътрешни противоречия. Ценността на идеали като „хуманизъм“ или „свобода“ не може да бъде саморазбираща се.

Също така беше истина и че много университети създадоха нови отдели за изследвания, които поставяха под въпрос натрупания досега опит и наблягаха върху приноса към културата на групи, които преди бяха вън от обсега на академичните изследвания, както и въобще вън от приетия канон: хората с поведенчески особености, по-специално наричаната от някои „нетрадиционна сексуалност“, цветнокожите и жените. Това не беше чак толкова странно. Тези отдели или факултети отразяваха новите социални реалности. Демографията на колежаните беше изменена, защото същото стана и с демографията на самите Съединени щати. В началото на 90-те само две трети от американците под 18 годишна възраст бяха бели. В Калифорния началните курсове на много държавни университети бяха с „мнозинство от малцинства“ или с поне 50% не-бели студенти. Промените в учебната програма на началните курсове отразяваха промените в популацията на колежаните.

Отговорите, които консервативните бестселъри предлагаха на промените, които описваха, бяха непропорционални и често заблуждаващи. Например Блум дълго време се оплакваше от „войнствеността“ на афроамериканските студенти в университета „Корнел“, където преподаваше през 60-години. Той никога не спомена, че създаването на дисциплината „афроамерикнски изследвания“ беше реакция на събития като най-големия протест в Корнелския университет, който се състоя през 1969, след като там беше запален голям кръст, т.е. една открита заплаха от страна на Ку Клукс Клан.

Най-заблуждаващият аспект на тези книги, много по-заблуждаващ от всички отделни бърканици или пропуски, беше начинът, по който те твърдяха, че само противниците им са „политически“. Блум, Кимбъл и Д’Соуза твърдяха, че искат да „спасят хуманистичната традиция“, прозрачно намеквайки, че техните университетски врагове искат да подложат на вандалска разправа един канон, закрепен от незапомнени времена. Но каноните и програмите за обучение винаги са били текущи; дори в бялата англосаксонска Америка никога не е имало само една стабилна традиция. „Моби Дик“ беше отхвърлен от учебните програми като най-лошата от книгите на Хърман Мелвил, чак до средата на 20-те години. Много университети бяха почнали да предлагат курсове върху „литературата на живите езици“ едва десетина години преди това.

В действителност тези кръстоносци срещу политическата коректност бяха поне толкова „политически“, колкото и опонентите им. В книгата си „Тъмни пари: скритата история на милионерите, които поддържаха възхода на радикалното дясно“, Джейн Майер твърди, че Блум и Д’Соуза са били финансирани от мрежи на консервативни донори, по-специално от семействата Кох, Олин и Скайф, които през 80-те години са изразходвали много пари за изграждането на програми, които, както те са се надявали, ще създадат една нова „контраинтелигенция“. В излязлата си през 1978 г книга „Време за истина“, Уилям Саймън, президент на фондацията „Олин“, призовава консерваторите да финансират интелектуалци, които споделят техните възгледи: „На тях трябва да им се предоставят грантове, пак грантове и още веднъж грантове в замяна на книги, книги и още повече книги“.

Тези схватки около учебните програми бяха всъщност част от по-широка политическа стратегия и станаха оръдия за изковаването на нов алианс за консервативна политика в САЩ, който обедини бялата работническа класа („сините якички“), дребните бизнесмени и политиците, служещи на дневния ред на корпорациите, който не им донесе много полза.

Като се подиграваха на професорите, които говореха на език, който повечето хора смятат за неразбираем („Фалосът на лесбийките“) богатите випускници на университетите от т.нар. „Бръшлянова лига [4] можеха да се представят за анти-елит. Чрез осмиването на курсовете на писатели като Алис Уокър или Тони Морисън, те отправяха расистки призив към белите, на които им се струваше, че губят страната си. Както ставаха нещата през 90-те години, когато и защото мултикултурализмът се асоциираше с глобализацията, т.е. със силата, която отнесе толкова много работни места, традиционно заемани от бялата работническа класа, нападението върху него позволяваше на консерваторите да отхвърлят отговорността за трудностите, с които се сблъскваха много от избирателите им. По такъв начин те убеждаваха хората, че не съкращаването на социалните услуги, намаляването на данъците на корпорациите и банкрутът на профсъюза са причината за техните проблеми. Тази причина бяха тези чужденци, „другите“.

Политическата коректност беше полезно изобретение на десните републиканци, защото подпомогна усилието за вбиване на клин между демократите, които твърдяха, че говорят от нейно име, и работническата класа. Фразата стана нещо, което се употребява, за да се втълпи във въображението на публиката идеята, че има дълбока разлика между „обикновените хора“ и „либералния елит“, който се стреми да контролира говоренето и мисленето на „простите хора“. Опозицията срещу нея също така стана начин за нова „опаковка“ на расизма по начини, които са политически приемливи в епохата след „гражданските права“.

Скоро политиците на Републиканската партия озвучиха на национална сцена посланието, че има продукт, който е преминал изпитание в академичните среди. През май 1991 г. президентът Джордж Буш старши произнесе реч при откриването на учебната година в Мичиганския университет. В нея той определи политическата коректност като главната опасност за Америка. „По ирония на съдбата, днес, когато честваме двеста годишнината от „Хартата на правата“, виждаме, че свободата на словото е под заплаха по цялата територия на нашия съюз, на САЩ“, каза той. „Около понятието „политическа коректност“ се разгарят спорове в цялата страна“, но, предупреди той, „по техния оруеловски начин, кръстоносните походи, които настояват за коректно поведение, всъщност смачкват разнообразието в името на разнообразието.“

След 2001 година дискусиите за политическата коректност изчезнаха от публичната сцена, защото бяха заменени от спорове за исляма и за тероризма. Но през последните години от пребиваването на Обама на поста си, политическата коректност се върна. Или, което е по-вярно, върна се анти политическата коректност.

Когато движението „Въпросът за живота на чернокожите“ и това против сексуалното насилие набраха сила, вълна учени обзори се нахвърлиха върху участниците в тях, като ги критикуваха и ги представяха като нещо тривиално, казвайки, че те са обсебени от политическо говорене. Разговорът отново беше фокусиран върху университетите, но модните думички бяха нови. През 2012 и 2013 г. американците започнаха да слушат за „спусъка на предупрежденията“, за „сигурни пространства“, „микроагресии“, „привилегии“ и „присвояване на културата“.

Този път студентите получиха повече презрение от професорите си. Ако първият кръг от анти политическата коректност сочеше към различните тоталитарни режими, по-съвременното възраждане на този тип говорене призоваваше към баналността, че дейците от началото на второто хилядолетие са разглезени нарциси, които искат да запушат устата на всеки, който изразява мнение, което те смятат за обидно.

През януари 2015 г. писателят Джонатан Чат публикува един от първите нови, гръмки анти политически коректни обзори в списанието „Ню Йорк“. „Политическата коректност няма какво да каже“, писа той, следвайки опорните точки, които се бяха появили там, в „Ню Йорк Таймс“ и в „Нюзуик“ още в началото на 90-те години. Подобно на статията в това списание от 1991 г., неговата публикация започва с виц, разпространяван в един кампус, който следваше да докаже, че политическата коректност става неуправляема, а след това екстраполира мислите си в по-обширно обобщение. През 1991 г. Джон Тейлър писа: „Новият фундаментализъм измисли причина за уволнение на всички инакомислещи“. През 2015 г. Джонатан Чат твърдеше, че отново има „разярени тълпи, готови да се разправят с опозиционните идеи“.

Чат предупреждава, че опасностите от политическата коректност са по-големи от когато и да е преди. Тя вече не е затворена в университетите. Сега, казва той, тя превзе социалните медии и така се добира до влияние върху журналистиката от мейнстрийм медиите и върху коментарите, което се разпростира отвъд това, до което беше стигнала старата политическа коректност“. (Като доказателство за „хегемонното“ влияние, упражнявано от неназовани дейци от средите на левичарите, Чат цитира две журналистки, твърдейки, че те са били критикувани от левичари в Туитър.)

Статията на Чат предизвика серия от реакции, засягащи „вика на хулиганите“ в кампусите и социалните медии. На корицата на септемврийския брой на списанието „Атлантик“ беше публикувана статия от Джонатан Хайдт и Грег Лукианоф. Заглавието „Разглезването на американския разум“ беше поздравено от кръстника на говоренето срещу политическата коректност Алън Блум. (Лукианоф е ръководител на Фондацията за правата на индивидите в обучението, която е още една организация, основана и финансирана от семействата Олин и Скайф.) „В името на емоционалното си благополучие студентите в колежите все по-често изискват защита от думи и идеи, които не харесват“, провъзгласява статията. Тя беше споделена повече от 500 000 пъти.

Тези писания повториха много от заблудите на предшествениците си от 90-те години. Те избирателно подбират вицове и окаритуряват хората, които ги критикуват. Те се оплакват, че други са създали и пуснали в ход правила за говоренето, а в същото време се опитват да наложат свои собствени. Тези, които ги съчиняват, се самоопредлят като съдници кои разговори или политически искания следва да се считат за сериозни и кои – не. Те си противоречат по същия начин: авторите им се оплакват непрекъснато в публикации, които са много четени, че са останали нечути.

Климатът на дигиталната журналистика и на споделянето в социалните медии дава възможност написаното срещу политическата коректност да се разпространи по-нашироко и по-бързо, отколкото това ставаше през 90-те. Както текстовете против политкоректността, така и тези, които ги критикуват, станаха, така да се каже, „евтини“: тъй като засягат идентичността, те са нещо, което всеки, който ги е писал или чел, може да приеме като засягащо го, основано на собствения опит, независимо дали той или тя има време или ресурси да го докладва. Те са и идеалните примамки за цитиране и разпространяване. Те предизвикват възмущение или възмущение, че други се възмущават.

Между другото, в ход е едно странно смесване. Докато Чат и неговите последователи либерали заклеймяват политическата коректност, Доналд Тръмп и тези, които го следват, правят същото. Чат казва, че левичарите са „извращение на либерализма“ и се самоназначава за защитник на либералния център, Тръмп казва, че либералните медии имат систематичен „фалшив привкус“.

Либералите, които са против политическата коректност, също се съсредоточиха толкова много върху левичарите, ползващи Туитър, че в продължение на месеци силно подценяваха сериозността на истинската опасност за либералния дискурс. Тя не идва от жените, цветнокожите, от кампусите и или от където и да е другаде. Тя идва от @realdonaldtrump, от неонацистите и от крайнодесните сайтове, подобни на известния Breitbart.

Първоначалните критици на политическата коректност бяха университетски дейци или такива, които стават преподаватели, завършилите университетите от „Бръшляновата лига“, които ходеха с папийонки, докато цитираха Платон и Матю Арнолд. Трудно е да си представим Тръмп да цитира който и да е от тези двамата, много по-лесно е да си го представим да се заяжда относно заглавия на доклади от конференции на учени в областта на литературата. По време на кампанията му веригата от донори, които десетилетия вече снабдяват с пари дейностите, насочени срещу политкоректността, т.е. семействата на Кох, на Олин, на Скайф, избягват Тръмп, като повтарят загрижеността си относно популистките обещания, които той дава. Тръмп идва от различна среда: не от Йейлския университет, не от Чикагския, а от токшоутата на телевизиите. И той си избра различен вид борба, целейки се по-скоро в медиите и в политическия истаблишмънт, отколкото в университетските среди.

Като кандидат, Тръмп въведе нова фаза на говоренето против политическата коректност. Забележителното в неговия случай беше именно това по колко различни начини той разгърна една тактика в своя полза, използвайки както проверени и изпитани методи от началото на 90-те години, така и добавяйки свои нововъведения.

Първо, като говори непрекъснато за политкоректността, Тръмп създаде мита, че има нечестни и могъщи врагове, които искат да му забранят да говори за трудните предизвикателства, пред които е изправена нацията. Като казва, че е останал нечут, той създава една драма, в която може да играе ролята на герой. Идеята, че Тръмп е както преследван, така и герой, беше решаваща за неговия емоционален апел към избирателите. Това позволи на хората, които се борят с икономическите трудности, които са ги сполетели, или са ядосани заради начина, по който обществото се промени, да видят себе си в него, борейки се против фалшифицираната система, която ги кара да се чувстват безсилни и обезценени. В същото време неговата арогантност им обещаваше, че те са силни и имат право на слава. Те бяха велики и отново ще бъдат такива.

Второ, Тръмп не просто критикува идеята за политическата коректност, той в действителност говореше и вършеше възмутителни неща, такива, които културата на политическата коректност очаквано забранява. Първата вълна от консервативни критики на политкоректността твърдеше, че те защитават статуквото, но мисията на Тръмп беше да го разруши. През 1991 г., когато Джордж Буш старши предупреди, че политкоректността е заплаха за свободата на словото, той не избра да изрази правото си на свобода на словото, осмивайки публично човек с увреждания или характеризирайки мексиканските мигранти като изнасилвачи. Тръмп направи точно това. Придавайки на силите на политкоректността един митичен статус, ловкият кандидат, който е и милиардер, се надсмя над бедните родители на загинал войник, като представи жестокостта и злобата си за проява на смелост.

Желанието да бъде човек, който предизвиква повече възмущение, отколкото всеки от предишните кандидати, му осигури непрекъснато медийно отразяване, което на свой ред помогна на Тръмп да привлече поддръжници, които са съгласни с това, което казва. Не бива да подценяваме колко много от поддръжниците му намират неговите възгледите, които са сексистки, расистки, ксенофобски и ислямофобски, за отговарящи на разбиранията си, и бяха развълнувани от чувството, че той им е е дал разрешение да говорят същото. Това е стар трик: могъщият окуражава по-слабите да дадат воля на яростта си против тези, които биха могли да са им съюзници и да се самозаблуждават, мислейки, че са освободени. Това не струва нищо на могъщия; то му се отблагодарява с плодоносни дивиденти.

Тръмп преобърна един класически елемент от анти политкоректността, подразбирайки, че докато опонентите му действат, спазвайки един политически дневен ред, той просто прави това, което е благоразумно. Той направи редица противоречиви политически предложения: за депортирането на милиони имигранти без документи, за забрана на мюсюлмани да посещават САЩ, за въвеждането на политиката „спри, за да те претърся“, която беше призната за противоречаща на конституцията. Но отговаряйки на критиците си с обвинението, че те просто са политически коректни, Тръмп се опита да пласира тези обещания съвсем вън от царството на политиката. Нещо политическо е това, с което някои благоразумни хора могат да не се съгласят. Употребявайки прилагателните по един долнопробен начин, Тръмп претендира, че действа от името на толкова очевидни истини, които са вън от обсега на всеки спор. „Това е просто здравият смисъл“.

Най-тревожната част от този подход е, че той предполага по-обхватните нагласи на Тръмп към политиката. Презрението му към политкоректността изглежда като презрение към самата политика. Той не говори за дипломация, той приказва за сделки. Обсъждането и несъгласието са централни елементи на политиката, но Тръмп даде ясно да се разбере, че няма време за тези „разсейвания на вниманието“. Да се играе с картата на анти- политкоректността като отговор на легитимен въпрос за политика е като да прекрати дискусията по начин, много наподобяващ този, за който противниците на политкоректността от дълго време обвиняват левичарите, че практикуват. Това е начин да се избегне дискусията чрез декларацията, че темата е толкова тривиална или пък е толкова противоречаща на здравия разум, че е безсмислено да се обсъжда. Това е авторитарен импулс. Така, представяйки се за защитник на здравия разум, Тръмп дава на себе си разрешение изцяло да заобиколи политиката. Това, че той сега е избран за президент, но още не е встъпил в длъжност, прави неясно дали той ще се съобразява с много от нещата, които говореше по време на кампанията. Но засега той изпълнява обещанието си да се бори с политкоректността. Миналата седмица той заяви пред „Ню Йорк Таймс“, че се опитва да изгради администрация, пълна с „най-добрите хора“, макар и „не непременно от хора, които биха били измежду най-политически коректните, защото това няма да работи“.

Той също така продължава да крещи за политкоректността в отговор на критиките към себе си. Когато журналистът, който взе интервю от членове на преходния екип на Тръмп за изданието „Политико“, ги попита защо Тръмп назначава толкова много лобисти и членове на политическия елит, въпреки че е обещал да „изсуши блатото от тях“, интервюираният заяви, че „един от най-освежаващите части на… целия стил на Тръмп е, че той не се грижи за политическата коректност“. Явно би било политически коректно той да държи на предизборните си обещания.

Сега, когато Тръмп се готви да влезе в Белия дом, много капацитети направиха заключение, че „политическата коректност“ подхранва популистката бурна враждебна реакция, която обхваща Европа и САЩ. Водачите на тази враждебна реакция могат да кажат същото. Но истината е пряко противоположна: тези водачи разбраха силата на анти политкоректността, за да съберат множество от гласоподаватели, главно бели, които са недоволни от статуквото и негодуват от промяната на политическите и социалните норми. Те не реагираха на тиранията на политкоректността, нито пък бяха тези, които връщат Америка към една преминала вече фаза от историята на Америка. Те не приемат нищо обратно. Те владеят анти- политкоректността в качеството й на оръжие, използвайки го като огнище за изковаване на нов политически ландшафт и на плашещо бъдеще.

Противниците на политкоректността винаги казват, че са тръгнали на кръстоносен поход срещу авторитаризма. В действителност, анти- политкоректността проправя пътя на популисткия авторитаризъм, който сега се разпространява навсякъде. Анти- политкоректността на Тръмп се побърка.

Текстът, чийто превод публикуваме, е поместен в броя на британсикя вестник Гардиън на 30 ноември.


[1] Статията е публикувана на 30 ноември, бел. прев.
[2] Написана с латински букви в оригинала, бел. прев.

[3] Става дума за известния сборник с цитати на Председателя Мао Цзе Дун, разпространен в много милиони копия в Китай по време на т.нар. „културна релолюция“, който беше задължителна четиво за членовете на ККП, бел. прев.

[4] Название за някои от най-престижните и скъпи частни университети в САЩ, бел. прев.

marginalia.bg / Превод: Емил Коен



kaotagonОбвиненията срещу управлението на БКП за незаконен износ на амфетамин

В началото на 80-те години на ХХ век НРБ е обвинена в осъществяване на нерегламентиран износ на препарата амфетамин, който се произвежда в страната, в композиция с ацетилсалицилова киселина. Амфетаминът е психоактивно вещество, което стимулира централната нервна система. Образува се по синтетичен път. Днес в България амфетаминът и неговите производни са обявени за наркотици, а производството и разпространението им се наказва със затвор.
Обвиненията срещу управлението на БКП в НРБ са отправени от два органа на ООН – от комисията на ИКОСОС по наркотичните вещества и от Международния съвет за контрол върху упойващите средства. Висшето партийно ръководство е принудено да реагира, защото подобно обвинение има изключително негативно влияние върху страната. Министерството на народното здраве информира с официално писмо Съвета за контрол върху упойващите вещества, че от 15 ноември 1983 г. НРБ е преустановила производството и износа на амфетамин.

През 1985 г. обаче обвиненията срещу НРБ се подновяват. През октомври същата година в посолството на НРБ във Виена се провежда среща с представители на Международния съвет за контрол на наркотиците при ООН по тяхно искане. В съвета са представени доказателства, че амфетамин българско производство се продава в няколко африкански страни, като например Бряг на слоновата кост и Нигерия.

Опаковките са заловени след обявеното от българските власти спиране на производството на наркотичното вещество. Българските дипломати заявяват, че НРБ стриктно спазва международните актове за производството, употребата и търговията, свързана с наркотични и психотропни вещества. Заявява се, че заловените опаковки са вероятно от количества, изнесени законно преди 1983 г.

В същото време на територията на страната е организирано производството на друг лекарствен продукт от групата на амфетамините – каптагон. Той действа стимулиращо и се използва за подобряване на психичното състояние на личния състав на армията или полицията при екстремни ситуации.

Така комунистическа България се сдобива с печалната слава на страна, която се занимава с незаконно производство и износ на наркотични вещества. С произведения в НРБ медикамент е снабдявана армията на Садам Хюсеин в Ирак и различни търговци на наркотици в страни от Близкия и Средния изток, както и в Африка. Интересът на комунистическата власт към производството и износа му е поради високата печалба във валута.
В края на 70-те години управлението на БКП е спасено от втори фалит (1978) с отпуснат от СССР кредит. С него който е компенсирана неплатежоспособността на НРБ, затънала в дългове към западни банки за 6 млрд. долара. Под натиска на съветския лидер Леонид Брежнев, който е недоволен от лошото финансово и икономическо състояние на своя най-верен сателит, Тодор Живков е принуден да оглави през 1979 г. специално създадената Валутна комисия към Политбюро. Нейната задача е да се ограничат до минимум валутните разходи на страната и да се потърсят пътища за увеличаване на приходите.

В тази връзка по предложение на тогавашния министър на външната търговия Христо Христов е приета т.нар. резервна валутна програма. С нея се реализират допълнителни валутни приходи главно от реекспорт и други специфични операции, сред които и контролираната от ДС контрабанда. Производството и износът на каптагон стават едно от новите допълнения в списъка на традиционните стоки за „скрит транзит“ като цигари, алкохол и ценни метали, което носи значителни приходи.

Ролята на Исмет Тюркмен-Шабан

В началото каптагонът се внася официално от оригиналния му производител, западногерманската фирма „Дегуса“ – Хамбург. Човекът, който прави това, се казва Исмет Рашид Тюркмен-Шабан3. Той произхожда от кюрдско-сирийски клан и през 70-те години емигрира от Сирия в НРБ. През 1981 чрез фирмата на Шабан „Тюркмен“ каптагонът е внесен официално в НРБ от фирмата – производител във ФРГ. От България той се реекспортира за Близкия изток на много по-висока цена.

Исмет Тюркмен-Шабан действа с най-висши протекции от комунистическия режим и Държавна сигурност и се превръща в един от най-доверените хора на ДС по линия на контрабандните канали.

През 1988 г. той е награден с орден „Кирил и Методий“ – първа степен. Умира през 1998 и е наследен от сина си Исмет Шабан – Малкия Фатик, сочен за една от основните фигури в трафика на амфетамини и автомобили след промените. Фатик, известен още като Филип Димитров Найденов, прекръстил се в почит към бащата на близкия му приятел Илия Павлов („Мултигруп“), е застрелян през 2003 в София. След смъртта му бившият главен секретар Божидар Попов (1997-2000) публично заявява, че Фатик е бил агент на няколко управления на ДС.

След първите вноски на каптагон Стария Фатик обаче започва да играе ролята само на формален получател на стоката. Според показанията му в заведеното след промените разследване той е знаел, че не може да търгува с каптагон без разрешение на МВТ, и е поискал такова. Той се среща с Божидар Йорданов, когото познава като служител на „Сокотрейд“, една от фирмите на „Кинтекс“. Йорданов е бивш кадрови служител на Второ главно управление на ДС, а впоследствие е привлечен на работа в Трета дирекция „Скритн транзит” на „Кинтекс”, чрез която се осъществява партийно-държавната контрабанда.

След срещата с Фатик Йорданов поема продажбата на каптагона, внесен от „Тюркмен“. Шабан получава 25 пфенинга процент, а Йорданов – пазарната разлика. Човекът на „Кинтекс“ обаче помага на Шабан да получи кредит от 5 млн. германски марки от Минералбанк. С тях трябва да се внесат 1 млн. опаковки каптагон от ФРГ. Сделката включва превод на 400 000 долара по резервната валутна програма, а по сметката на „Интерпред“, осигурило гаранцията за кредита – около 150 000 долара.

Сдружението „Интерпред” е създадено през 1969 г. като държавно предприятие с изключителни права за представителство и търговско посредничество на чуждестранни фирми в НРБ.

Пратката с каптагон пристига в София през август 1986 г. От същата година обаче лекарственият препарат каптагон влиза в забранителната листа на Световната здравна организация. Каптагонът е получен на аерогара София. Пратката е следвало да бъде освободена и да постъпи в складовете на „Интерпред“, но на летището се появява Божидар Йорданов, вече като ръководител на „Икомев“ (друга фирма, използвана за скрит транзит, регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн още от времето на „Тексим”), и се разпорежда, че той поема контрола върху стоката.

Шабан много добре знае какво означава това и не протестира. Той дори не получава дължимата комисиона, но понякога при бизнеса с Държавна сигурност се случват и такива обрати.

Производството на каптагон

Пак през 1981 г., когато Исмет Шабан започва официалния внос на каптагон, ДСО „Фармахим“ и Химико-фармацевтичният комбинат (ХФК) – София, сключват договор за разработване на технология за производството на каптагон. ДСО „Фармахим“ включва фармацевтичните комбинати в София, Троян, Разград и гр. Станке Димитров (днес Дупница). След промените софийският завод влиза в структурата на „Софарма“ АД, а тези в Троян, Разград и Дупница – в „Актавис оперейшънс“ ЕООД.

Производството на каптагон в НРБ обаче нарушава патентните права на официалния производител. Осигурява се внос на комплексна линия за производство на лекарствения препарат. Това става със знанието и разрешението на Държавна сигурност, а продукцията се реализира чрез „Кинтекс“. Генералният директор на оръжейната фирма Иван Дамянов обяснява, че търговските сделки с каптагон до 1985 г. са се осъществявали чрез Трета дирекция „Скрит транзит“ с директори Стамо Хаджийски и Божидар Йорданов. Дейността се извършва съвместно с „Фармахим“ по препоръка и под контрола на Второ главно управление на ДС. В схемата участва ливанецът Абдул Хамид Шамаа, получил българско гражданство, известен още като Виктор Мартин Радев. Любопитно е, че името на Шамаа се свързва с образуваната през 1990 г. заедно с МВР фирма „Безконтактни мултиплексорни вериги“ за търговия със специална техника, в която е съдружник. Впоследствие при увеличението на капитала той е изваден от дружеството.

Признанията за държавната контрабанда с наркотика

Началникът на отделение „Крупна валутно-контрабандна дейност и „Кинтекс“ в едно от управленията в МВР Стефан Лилов посочва, че до 1986 е съществувал договор с Шамаа, който е купил поточна линия. Единствено той е имал правото да продава каптагон и по този начин с част от печалбата е изплащал линията. Продажбата се осъществява чрез „Кинтекс“, а след това чрез фирмите „Олтрейд“ и „Икомев“. Божидар Йорданов, човекът, посветен в схемите, потвърждава това пред прокуратурата през 1991 г. по дело №4 за икономическата катастрофа на управлението на БКП (разпитан е във Виена, откъдето след 1990 г. движи свой бизнес):

„За лекарствения препарат каптагон разполагам с информация от постъпването си в „Кинтекс“. Това е лекарствен препарат, който има тонизиращ ефект. В началото се е внасял от Германия оригинален такъв, а впоследствие Шамаа е внесъл в страната машина за неговото производство. Знаех, че това производство се осъществява без лицензно право и е незаконно. В началото на 1986 разбрах, че препаратът е поставен под международен контрол.”

Архивните документи сочат, че производството на каптагон се реализира на три места – в Научноизследователския химико-фармацевтичен институт (НИХФИ) – Дървеница, в Илиянци и в ХФК „Станке Димитров“ (днес в Дупница).

През 1985 г. Трета дирекция в „Кинтекс“ изненадващо е закрита. Мотивът на висшето партийно ръководство на чело с Тодор Живков е НРБ да не бъде уличена в контрабанда от страна на Турция след започването на „възродителния процес”. Операциите с каптагон обаче, както и останалата контрабанда, са пренасочени към „Икомев“. Една от ключовите фигури в тези операции – Божидар Йорданов, разкрива:

„Непосредствено след образуването на представителството на „Икомев“ устно ми беше разпоредено от министър Христов да изнеса от страната останалите количества каптагон, които бяха произведени в страната и бяха на Шамаа. Нито аз, нито моите служители имат общо с изнасянето. Нашето участие е било само с оглед намирането на клиентите и получаването на стоката от „Фармахим“ и предаването й на въпросните клиенти. Въпросът за производството на каптагон е бил разрешен още по време на „Кинтекс“. Това е било съгласувано с представители на държавните органи и МВР. Известно ми е, че транзитирането на каптагон е било одобрено лично от Григор Шопов. Той е огледал складовите бази и е изказал одобрение. В качеството ми на директор на представителството на „Икомев“ беше заварено едно наследство, свързано с производството и търговската реализация на каптагона.“

Второ главно управление на ДС и схемата на контрабанда на каптагон

Създадена е и специална система, по която забраненият лекарствен препарат да се изнася от страната. Едно от правилата в нея е, когато „Икомев“ осигури потенциални клиенти, да уведоми съответното звено във Второ главно управление на ДС, което отговаря за подсигуряването на тази „специфична“ търговия. От ДС извършват проверка на клиента и сделката се сключва само след одобрението му. Изнасянето на пратките също са поставени в максимално поверителен режим и са обвързани с митниците и ГКПП. За всяка календарна година се изготвя списък на транспортните средства, които „Икомев“ използва. Освен регистрационния номер на колите се вписва и поредният им номер в списъка. На тази основа се създават шифровани таблици, които се разпращат до ГКПП в страната и до оперативния дежурен на Второ главно управление (ВГУ) на ДС. При влизане и излизане на превозното средство с телеграма от контраразузнаването се уведомява съответното ГКПП, което означава да не се извършва проверка.

Атанас Вълчев, началник на ГКПП Капитан Андреево в периода 1985-1990, потвърждава, че след обаждане на дежурния офицер на ВГУ по предварително предоставени таблици със зашифровани номера на моторните превозни средства, предимно с югославска и турска регистрация, същите са пропускани след формална митническа проверка, като пренасяли специални товари. При някои случаи товарите са придружавани от служител на „Икомев“. Двама от служителите на митницата са назначени специално да обработват само сделките на фирмата.

Божидар Йорданов разказва за случай, при който лекарственият препарат се изнася от склада на „Фармахим“ и след това се продава на турски търговец на име Деличай. С него е поддържал личен контакт началникът на втора кантора от Трета дирекция „Скрит транзит“ в „Кинтекс“ Тодор Чорбанов. При закриването на дирекцията Чорбанов минава на работа в „Икомев“, а впоследствие е прехвърлен към държавната фирма „Тератон“, ръководена от Младен Мутафчийски. При получаването на стоката Деличай заплаща такса извън стойността на пратката. През 1987 г. „Икомев“ изнася 1 889 950 опаковки каптагон, а през 1988 г. – 1 344 414 опаковки, произведени от ХФК – София.

Конкурентите на „Икомев”

Макар и да получава монополно право да извършва „скрития транзит“, „Икомев“ не е единствената фирма, която търгува със забранения наркотик каптагон. Една от външнотърговските централи, която се опитва и осъществява сделки с него, е „Трансимпекс“. Нейният генерален директор Янко Чибуков след промените признава пред следствието, че основните участници в операциите с препарата са служители от 19-а кантора „Реекспортни операции“ в организацията. Генералният представител на „Икомев“ прибавя и имената на още две фирми:

„Известно ми е, че около началото на 1986 г. „Маимекс“ организираха производство на каптагон. Подобна дейност се опита да осъществи и генералният директор на „Туристпотреб“ Тачо Станчев.“ И за двата случая Божидар Йорданов сезира министъра на външната търговия Христо Христов.

Операциите на „Ширио”

Поверителен доклад до Министерския съвет от представителя на фирмата „Ширио”, едно от дружествата, създадени за специални търговски операции, включително и износ на каптагон | Източник: Архив на desebg.com.
„Ширио“ е следващата фирма, замесена в износа на каптагон. През 1988 от нейно име от „Фармахим“ са купени около 40 000 опаковки. Сделката се движи от Господин Николов, който е назначен в „Ширио“ още след създаването й през 1988 г., но според генералния представител на фирмата Емилиян Гебрев това става с ходатайство. Николов, който е бивш служител на „Кинтекс“, е обвинен впоследствие от Гебрев, че работи не в интерес на „Ширио“, а на „Икомев“.

Така или иначе, Господин Николов като служител в „Ширио“ сключва сделка с турския търговец Метин Тургут за износ на каптагон. От получените 149 кг е осъществен първоначален износ на 20 процента през митница Бургас (Малко Търново). В свое писмено обяснение пред следствието генералният директор на „Ширио“ Емилиян Гебрев декларира, че не се е разпореждал или давал указания на Николов за доставка, продажба или транспортиране на каптагон.

В качеството си на длъжностно лице е дал съгласие, че фирмата може да извършва транзитиране на медикаменти, но само при стриктно спазване на международните изисквания за този вид дейност. Той не е бил информиран от Николов, че чрез „Ширио“ ще се транзитира каптагон.

Боби Бец и контрабандата на каптагон

Най-големият конкурент на „Икомев“ в контрабандата със забранения лекарствен препарат обаче се оказва един агент на Държавна сигурност. През 1987 г. „Икомев“ открива, че през бургаската митница се изнася пратка каптагон от лицето Борислав Божилов (1941-1997). Неговата дейност е описана от бившия началник на Шести отдел в Шесто управление на ДС Димитър Иванов, участвал в задържането му през 1983 г.:

„Борислав Божилов работи като международен шофьор в системата на СОМАТ. В началото на 80-те години създаде собствена транспортна фирма, с която по една-две дестинации успешно конкурираше държавния монополист СОМАТ главно чрез подкупи. Беше си купил диплома за висше образование от Финансово-стопанския институт в Свищов, движеше се спокойно сред елита на държавата и когато го арестувахме, беше с мерцедес, по-нов модел от тези на членовете на Политбюро. Възможностите му за далавери и корупция в голяма степен се дължаха на връзките му в Държавна сигурност.“
Божилов е известен с прякора Боби Бец, взет от името на германския транспортен бизнесмен Вили Бец, когото Божилов вози при едно от посещенията му в страната за преговори със СОМАТ. Димитър Иванов разкрива: „Боби Бец беше нещатен сътрудник на транспортния отдел на Второ главно управление, имаше служебни карти на Държавна сигурност и на КАТ, които размахваше наляво-надясно.“ Описва го като човек, който кара “златист мерцедес 600 SEL с тъмни стъкла, облечен с костюм за 2000 долара, риза за 200, пуши „Ким“ и ухае на „Дюпон“ от двадесет метра“.

През 1983 г. Божилов е арестуван от служители на Шесто управление и съден за корупция. Ето как бившият началник на Шести отдел описва привилегированото му положение дори след ареста: “В следствието беше поставен в отделна стая със собствен телевизор, присъдата си изтърпя във вилата на Министерството на транспорта на Щъркелово гнездо край язовир „Искър“. Там имаше на разположение уиски и английски цигари, както и възможността да го посещават момичета за удоволствие. Продължаваха връзките му с деца на министри. Дори когато беше освободен предсрочно след една година, указът за помилване не беше публикуван в Държавен вестник.“

За хората в ДС като Димитър Иванов не е тайна, че Борислав Божилов се занимава и с каптагон:

„Всичко, което Боби Бец постигаше, беше подплатено с пари. Плащаше у нас, плащаше и по чуждите граници от Лондон до Техеран. Като тръгнеха неговите камиони да превозват товари, той вървеше отпред с мерцедеса си и даваше пари на ръка на митничарите. Возеше лекарства и козметика, между тях и каптагон. Изглежда, Боби беше излязъл от контрола на държавата и работеше повече за себе си, защото отговорни фактори бяха решили да го елиминират.“

Включването на „Трансимпекс”

До „елиминиране“ обаче не се стига, напротив, Божилов е вкаран активно в схемата на незаконния износ на каптагон. След като е уволнен от СОМАТ, от 1985 г. той започва работа във ВТО „Трансимпекс“ като стоковед, а длъжността му е специалист по търговия към фирмата „Шамаимпекс“ – Австрия, дъщерна на „Трансимпекс“. По собствените му думи за назначаването му в „Трансимпекс“ „ми беше оказано съдействие от ген. Кирил Величков – тогава началник на Четвърто управление на ДС“. По думите на Божилов в края на 1985 г. „Трансимпекс“ е комисионер чрез Шамаа в продажбата на каптагон за около 50 000 опаковки – износ за арабски страни. Шамаа го информира, че преди това има сделки с този лекарствен препарат чрез „Кинтекс“. Божилов влиза в схемата по предложение на генералния директор на „Трансимпекс“ Янко Чибуков до министъра на външната търговия Христо Христов за осъществяване на сделка с медикамента по линия на „скрития транзит“. Министърът я одобрява.

Именно тази операция обаче е засечена от „Икомев“. Боби Бец и Божидар Йорданов се срещат, но между тях възниква конфликт, тъй като и двамата твърдят, че са в правото си да търгуват. Божидар Йорданов дори търси намесата на началника на Четвърто управление на ДС ген. Кирил Величков, но сделката не е иззета от „Икомев“ и износът се извършва от Шамаа.

Разкритията за каптагона, Луканов, Живков и Петър Младенов

Пред следствието след 1989 г. Борислав Божилов обаче разкрива подробности, които отвеждат до хора от върховете на властта. След започване на разследването бившият министър Христо Христов споделя с Божилов следното:

„През 1986 г. или 1987 г. се е състояло съвещание на генералните директори на фирмите производителки с участие на търговските по повод на осъществяването в страната на производство на каптагон и подобни на него медикаменти фалшификати. Съвещанието е ръководено от Андрей Луканов. Христов ми каза после, че на това съвещание е било утвърдено становището за продължаване на производството.“

Генералният представител на „Икомев“ също говори за срещи на високо равнище, на които са поставяни въпросите около незаконната търговия със забранения каптагон:

„При Петър Младенов беше проведена среща по повод публикации в западната преса, които свързваха името на Тодор Живков с незаконен трафик на злато. Присъстваха Младенов, министър Христов, ген. Величков (Кирил Величков, началник на управление „Икономическо“ във Второ главно управление, от 1986 г. началник на новосъздаденото Четвърто (икономическо) управление на ДС, б.а.) , ген. Иванов, министър Георги Танев и аз. Младенов повдигна въпроса, но аз му отговорих, че златото е законна дейност, но много по-опасен е въпросът, свързан с търговията с каптагон. Срещата беше през 1988 г. Ние вече бяхме спрели търговията с него. Младенов и ген. Величков подкрепиха това становище. Тогава Христов отговори, че наистина е ставала търговия, но нека Петко Данчев отговори защо все още се произвежда каптагон“.

След октомври 1989 г. Боби Бец става директор и съдружник във фирмата „Комко“ – Австрия. Тя е със седалище във Виена. Нейният предмет на дейност е търговия с всякакъв вид стоки, а уставният й капитал е 500 000 австрийски шилинга. По реда на Указа за стопанска дейност №56 е разрешено на фирмата да открие представителство в София. Уставният фонд на филиала на „Комко“ в София е 125 000 щатски долара.

Предметът на дейност е широк – износ на селскостопански и промишлени суровини, полуфабрикати и готови продукти срещу насрещен внос на строителни машини и съоръжения, машиностроително оборудване; транспортни и спедиторски услуги; организиране на свободни безмитни зони; изграждане и експлоатация на търговско-сервизни и комунално-битови комплекси по магистралите в страната и в чужбина.

Според една прокурорска справка служители на фирмата протичат по дело 63/1990 на Главно следствено управление на МВР за операции с лекарствени препарати под международен контрол.

„Комко” – Хамбург и контрабандирането на каптагон. Цветан Цанев.

В аферата с каптагон се включва и още една фирма с идентично название – „Комко“, но със седалище в Хамбург. Тя е регистрирана през 1986 със съдружници – българинът Цветан Цанев и Хартмуд Барч по 45 процента и германката Рауцен Берг. Цанев посочва, че „за извършване на търговска дейност в България на фирмата по препоръка на генералния директор на ВТО „Трансимпекс“ Чибуков е назначен представител в България Борислав Божилов“.

Боби Бец хвърля повече светлина около дейността на Цанев и хамбургската „Комко“:

„През периода 1986-1987 г. Цанев се е свързал чрез служител на „Химимпорт“ с генералния директор на ХФК „Станке Димитров“ Борис Васев. На срещата се поставя въпросът за 1 млн. блистера каптагон. По-късно се сключва договор между „Комко“ – Хамбург, и ДСО „Фармахим“ за производство на каптагон, вписан като „диперон“ по указание на МВТ, за 2 млн. опаковки. Цената на покупката е 1,50 долара за опаковка, или 0,75 долара за блистер. Христов ми съобщи, че министър-председателят Георги Атанасов е знаел и е разрешил производството и износа на каптагона, като преди това в тази дейност са били ангажирани и Луканов, Дойнов и Петър Младенов, съответно Христов и ген. Величков от МВР. В тази връзка са се изготвяли и предложенията за производство на определени количества, както и начините, средствата и методите за изнасянето им от страната.“
Цветан Цанев е собственик и на фирмата „Фершепт“ – Скопие. Тя разполага със складова база в италианското пристанище Бари и извършва спедиторски услуги. Чрез нея се транзитират някои от пратките каптагон. По договор между „Комко“ и ХФК „Станке Димитров“ са складирани 2 млн. опаковки каптагон на депо в с. Палатово в училище, строено като цех. Препаратът се изнася в Югославия и оттам в Ливан. Част от него е изнесена успешно, а друга е задържана при транспортирането в Кипър. През 1988 част от пратката е върната поради лошо качество – нарушено филмово покритие и неспазено химическо съдържание.

Количеството каптагон е изнесено чрез ГКПП Гюешево. Началникът на Четвърто управление на ДС ген. Величков дава указания в най-кратки срокове да го изнесат. Два камиона се преработват в ХФК „Станке Димитров“, а продуктът се съхранява до износа в базата на ВТО „Трансимпекс“ на Щъркелово гнездо.

През 1989 г. в складовете на „Икомев“ също се намират остатъци от каптагон. Те са от внесения три години по-рано от ФРГ препарат от Исмет Шабан – Фатик. Той се обръща с молба към генералния представител на „Икомев“ Божидар Йорданов, който му освобождава останалото количество и Шабан го реализира зад граница.

Замитане на следите след промените

След започване на следствието Божидар Божилов и Божидар Йорданов се подвизават във Виена. Там двамата се срещат, като Йорданов е придружен от генералния директор на „Тератон“ Младен Мутафчийски. Божилов им казва, че е уредил делото да бъде спряно, но след това то било възобновено. Той е предупреден да не говори пред следователите излишни неща. Боби Бец посочва в показанията си: „Йорданов поиска да се обадя на Красимир Саманджиев, който да разговаря с началника на Главното следствено управление ген. Леонид Кацамунски за спиране на разследването. Йорданов беше покровителстван в цялата си дейност от бившия зам.-министър на вътрешните работи ген. Саманджиев.“

През 1993 г. Прокуратурата на въоръжените сили прекратява секретното дело за незаконното производство и износ на забранения препарат. Никой не е изправен пред съда. Мотивът на прокуратурата е, че към онзи момент каптагонът се води психотропно, а не наркотично вещество и не се преследва от Наказателния кодекс.

Из книгата „Империята на задграничните фирми” на журналиста Христо Христов