Битката при Траянови врата

.

На 17.08. почитаме годишнина от битката при Траянови врата.
Битката е от голямо значение за българите. Ние печелим голяма убедителна победа над Византийската империя. Битката при Траянови врата е част от продължелото повече от четири десетилетия противопоставяне между цар Самуил и император Василий II, наречен Българоубиец. Дори след смъртта на цар Самуил войните не престават, а продължават с прекъсване при наследилите го цар Гаврил Радомир и Иван Владислав. Траянови врата е проход, на който има крепост, носеща същото име. Крепостта „Траянови врата“ е разположена в Средна гора. Отстои на 15 км от гр. Костенец, на 16 км от гр. Ихтиман и на 70 км от столицата – гр. София.  Близо да крепостта е големият тунел по магистрала“Тракия“, който носи името“Траянови врата“.


Античното име на крепостта е „суки“, по-късно се нарича“Василики пули“. Името няма нищо общо с Василий II, а означава“ Царска порта“. След IX в. се нарича „Българска порта“. Името Траянови врата идва от един от най-уважаваните римски императори Траян (98-117 г. сл. Хр.). По-късно през средновековието се споменава при похода на полския крал Владислав III Ягело (Владислав Варненчик). Проходът се намира в планината Средна гора, по-точно в Ихтиманска Средна гора.
Политическата обстановка на Балканския полуостров в края на X в. е следната: България и Византия са две големи и влиятелни държави. Съседните княжества са с малка територия и съществуват, като си плащат с войска и данъци на големите държави и са свързани с тях династически или чрез договори. През тази епоха договорите не винаги са се спазвали, като за нарушаването им се изтъкват някакви причини, а който търси повод- намира. През 970 г. киевският княз Светослав нахлува в България (след предварителни уговорки с подлите византийци) и завладява Велики Преслав- българската столица. На византийския престол е император Йоан Цимисхи. Той нахлува в България под предлог, че иска да спази сключения договор с цар Петър I (927-969 г.) за взаимопомощ. Успява да изгони княз Светослав, но „забравя“ да си тръгне от България. Йоан Цимисхи (969-976 г.) пленява двамата братя Борис и Роман, синове на цар Петър. Отвежда ги във Византия и насила кара цар Борис II да си свали царските атрибути, а скопява Роман, за да няма потомци. Това е план да седне на българския престол и да ликвидира държавата ни. Хитър план, но не успява- братята успяват да избягат. Цар Борис II го сполетява нещастна съдба – на границата не го разпознават и го убиват. Той е облечен във византийски дрехи и го мислят за византийски шпионин. През това време синовете на комита Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил вдигат възстание и обявяват независима българска държава. Заедно с братята си Самуил застанал начело на онези сили, които били противници на съюза с Византия и не са съгласни с византийското робство. Затова императорът побързал да пусне си­новете на цар Петър „да завземат бащиното си царство и да въпрат по-нататъшното напредване на комитопули“. Столицата е преместена в Охрид. Четиримата братя са наречени „комитопулите“. Комита Никола е най-влиятелния болярин по времето на цар Петър I, управител на област Средец (София). Двамата по-големи братя загиват: Давид е убит от власите, Мойсей умира в битката при Серес, остават Арон и Самуил. По-големият Арон на два пъти се бие срещу Василий II, но по-късно се предава и се съюзява с него. Предателството не остава ненаказано – Самуил избива целият му род, като синът му Гаврил Радомир се застъпва за братовчед си Иван Владислав, като по-късно ще видим, че е грешка. Обстановката се променя, когато идва законният наследник на трона и цар – Роман. Самуил го приема, признава го за цар и продължава борбата. На византийския трон през 976 г. застава Василий II Българоубиец. Той е от Македонската династия и управлението му преминава в почти непрекъснати войни. Отчита се като връх на византийското могъщество. Разширява завоеванията на предишните императори по посока Сирия и Кавказ. Заема се с България и успява, макар и трудно да я завладее. Побеждава противниците си (Варда Склир и Фока) и укрепва позициите си на Дарданелите. Печели големи победи в Месопотамия, Сирия, Грузия, завладява арменската столица Ани.
Преди битката при Траянови врата Василий II нахлува в Тракия и завладява главния град – Плавдив. Насочва се към Средец, но е отблъснат. На обратният път е пресрещнат от събраната войска на цар Самуил. Той е успял да събере всичко възможно, за да се противопостави на агресора. Времената са трудни, но ние отстояваме. Колко са на брой войниците? На Василий II са много, защото той тръгва с цялата налична войска срещу България, за да я завладее. По-късно се споменава заветът на Българоубиеца към следващите императори на Византия, че тази земя на север, за да се завладее трябва да се утъпчи навсякъде. Това забравя Исак Ангел, който набързо се връща и едва оцелява при Тревненския проход. При цар Самуил армията му със сигурност е много по-малка от византийската. Ние не напълно независими, столицата е завладяна, властта на Роман е формална. Фактическият български владетел е Самуил. Интересно е, че той не се титулува за цар и не настоява за властта, докато Роман е жив. След неговата смърт Самуил се титулува за български цар и никой не оспорва властта му. Знаем, че българите трудно приемат за цар някой, който не е от царско потекло. Целта на Самуил е да се освободи България и виждаме, че след битката при Траянови врата за известно време успява да освободи почти всички български територии. Дъщерите му се женят по любов за влиятелни владетели от подчинените му области.
На 17 август 986 година войските на един от най-великите български царе – Самуил, се спускат от ихтиманските възвишения и строшават гръбнака на една от най-добре обучените и въоръжени войски по това време – армията на византийския император Василий II. Това става при крепостта „Траянови врата“, като Самуиловите воини пропускат авангарда през прохода и нападат с неотразим устрем ядрото на византийската армия, при което тя е разгромена и гвардията на византийския предводител с огромни жертви и усилия успява да спаси живота му и да му осигури бягството. Това става по времето, когато властта и мощта на българския цар Самуил расте и той в един поход превзема южната крепост Лариса и присъединява към България цяла Тесалия (Средна Гърция). Това не се харесва на византийския император и той тръгва към българската крепост Средец, като се установява край нея в силно укрепен лагер. Научавайки за тръгването на византиеца към българските земи, най-вероятно от брат си Арон, Самуил потегля от Тесалия и само за 20 денонощия достига района на днешното село Бистрица над София и се разполага в здраво укрепен лагер, от който организира внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж.
„Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха от засада, извършиха голяма сеч. След това стенобойните и другите машини неприятелите ги изгориха. Ето защо императорът се подготви за път и тръгна с войските си за Константинопол“. (цитат от Лъв Дякон)
В битката през август 986 г.при Траянови врата проличават качествата на цар Самуил и умението на българската войска да води бой. Прилага стратегически план и спечелва голяма победа над силен противник. Императорът с малка част от свитата си едва се спасява. Ако започне да се разсъждава какво би станало, ако беше загинал в битката…… В историята няма „ако“ и нещата се случват такива, каквито е отредено да станат. Победата укрепва авторитета на цар Самуил – една трагична фигура в българската история, но и един забележителен владетел. Като се погледне картата на България при цар Самуил ще видим една голяма по територия държава (тема „Стари карти на България“). При Траянови врата българите демонстрират, че няма да се предадат под чужда власт безропотно, че макар останали временно без цар и столица, ще продължат докрай борбата с всички сили. Величавата победа се превръща в символ на освободителното дело водено от Самуил. Благодарение на нея той успява да доведе до завършек това дело, освобождавайки всички български земи превзети от Византия през предходните години. Самуил прилага тактиката на успоредно преследване южно от Лозенска планина по р. Бистрица. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Ихтиман, където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.
През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен и през 997 г.умира. Самуил става цар след 991 г., а още след победата при Траянови врата фактически на него принадлежи цялата власт.
След битката при Траянови врата настъпва обрат във военните действия и Византия взема надмощие. Василий II Българоубиец е твърдо решен да се разправи завинаги със силния си северен съсед. Настъпва по река Струма и навлиза в пределите на България. Самуил постигнал още една победа- при Солун и тя му дала възможност да продължи с настъплението. Една негова грешка при битката при Сперхей обърнала нещата във византийска полза. След като укрепил властта си император Василий навлязъл  отново на няколко пъти в пределите на България. При поредното си настъпление Самуил преградил пътя и го принудил да навлезе по поречието на река Струмешница, близо до град Петрич. Решителната битка се състояла в тясната част на клисурата при село Ключ. Поради предателски действия пълководеца на Василий II българоубиец Никифор Скифий намерил път през Беласица и ударил в гръб българската войска, която вземала превес в битката до този момент. Изненаданите българи не успели да се прегрупират, а и теренът не позволява да се маневрира, за да се избегне ударът в гръб. Така се стигнало до поражение, като според византийските историци-хорнисти пленените са били около 14000-15000. Зависи каква войска е била, дали наемна или редовна, но ми се струва, че цифрите са силно преувеличени. Ако наистина цар Самуил е имал на разположение добре обучена армия от 15000 души дали нямаше да предприема нападение, вместо да се защитава? Последвало ослепяване на повече от 14000 войници, като на всеки сто оставили един с едно око,за да ги води към цар Самуил. Според твърденията в манастира „Св.Теодор Тирон“ в с. Добърско някои от войниците като отишли в манастира и си измили очите с водата прогледнали. Самият акт на ослепяване на 14000 пленени войници е труден за изпълнение и се съмнявам в числеността. При видът им цар Самуил не издържал, припаднал и след три дена починал.
Византийските хриности написали следното за цар Самуил:
„И ако днес сме в правото си да твърдим, че в началото на XI век България погинала със слава, една голяма част от нея принадлежи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст“ цар Самуил. На този „войнствен човек, който никога не знаел покой“ и на „неговата мъдрост и разум“ българите дължали безпримерното си мъжество във войната срещу Византия. „Отличният воин Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“ и спечелил големи и усилни битки. Според признанията на един византийски историк даже и през XIII век подвизите му не били забравени. Помнело се, че владетелят, който „завладял цялата българска и ромейска земя“, бил „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“.
Не ще и съмнение, че при Траянови врата през август 986 г. цар Самуил постига бляскава победа. Цар Самуил се отличава като смел и храбър военачалник, който не се страхува от превъзхождащите го византийски войски. Той действа разумно, като не се впуска безразсъдно в битките. При тази и следващите битки той внимателно анализира ситуацията и преценява рисковете и възможностите си. Затова на няколко пъти съпровожда византийците без да влиза в решително сражение.

От гледна точка на настоящето цар Самуил е действал по презумпцията, че като разруши византийските укрепления и отвоюва българските територии ще обедини силите на народа. В действителност войската му нараства след походите, но може би не в размерите на неговите очаквания. Действа последователно, има идея как да продължи напред. Доверява се на някои хора, но те го предават и изоставят. Други, като Кракра защитават Пернишката крепост и на два пъти нанасят тежки поражения на византийския император. С предателите е последователен и решително пресича техните опити, като наказанията са сурови – избиване на Ароновия род. България пада по-късно под византийска власт. Падането поради победата на българите при Траянови врата през 986 г. е отложено. Цар Самуил и Василий II Българоубиец водят около четири десетилетия бойни действия с няколко прекъсвания. Те са породени от намесата на други държави и застрашаването на границите (за България-маджари и сърби, за Византия- сирийци и араби). Дори след смъртта на цар Самуил войните не прекъсват. Синът му Гаврил Радомир, на който предписват качества на пълководец, но и не достатъчен интелект в сравнение с баща си умира, убит от Иван Владислав по време на лов след малко повече от година. Иван Владислав е подтикнат от Василий, но веднага след като застава начело на българите започва нова война и нанася поражение на византийците. През есента на 1017 г. търпи поражение при Сетина от Византия, а през февруари следващата година е убит при Драч, когато го обсажда. С неговата смърт се изчерпват съпротивителните сили на България и тя пада под византийска власт. За Иван Владислав Паисий Хилендарски се изказва ласкаво, въпреки цареубийството.
След падането на България се появяват наследници на Самуиловия род, които вдигат неуспешни въстания и застават за кратко на престола в опит да възстановят независима България. Заслугата на Самуил за България е голяма и само лошото стечение на обстоятелствата попречва да задържи придобитата с цената на бойни действия и усилия територия. Заслужено на името на Самуил са именувани села, местности, улици из различни краища на България.

Повече за битката при Траянови врата, действията на Василий II и контра действията на Самуил можете да научите по интересен и интерактивен начин от видеото:

От Мрежата

Георги Заркин – журналистът убит в затвора от органите на ДС

.

„Нам нужни са ни храбреци-
задават се барутни жътви!
Поне станете, Вие, мъртъвци,
защото живите са мъртви…
Георги Заркин

На днешния ден в 5 ч. сутринта през 1977 година, по особено жесток начин, е убит от комунистическия режим Георги Атанасов Заркин – журналист в органа на БЗНС „Земеделско знаме“
„Георги Заркин е роден на 3 март 1940 г. в село Бели Искър, община Самоков, в семейството на каменоделец и домакиня. По-късно успява да завърши задочно кинематография.

Георги Заркин е осъден на 6 години затвор през 1966 г. Присъдата е издадена заради това, че като журналист в тогавашния вестник „Земеделско знаме“ е разпространявал нелегално позиви срещу режима, като за целта е купил циклостил. Съдържанието им е свързано с неуспелия преврат на Горуня и призовава за всенародна борба срещу комунистическата диктатура. Пише 6 различни позива, по хиляда броя от всеки вид от името на „Врачанския революционен комитет“. Такъв революционен комитет не съществува, но трикът е за достоверност, а и за да покаже, че доста хора са готови да излязат в планината. Разпространява ги със съмишленици от родното му село. Когато е разкрит и го залавят в София, поема вината върху себе си. Осъждат го. В съда открито заявява:
„Не съм съгласен с режима на Тодор Живков.“
В следствието е подложен на физически и морален тормоз. Според сина Лъчезар следователят Петър Бъчваров лично рисувал с нож петолъчки по гърба и по ръцете на арестанта.
При влизането в затвора Георги Заркин е 26-годишен. Той прекарва там 11 години и половина, като почти през цялото време е бил в изолация и при усилено строг режим. През 1968 г. Заркин отправя протестен апел от затвора по повод нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, като пише писмо до Тодор Живков и обявява гладна стачка. Заради това и писане на „фашистка“ поезия на 20 февруари 1969 г. старозагорски съд издава на затворника допълнителна 5-годишна вътрешна присъда по член 108 от тогавашния НК и потвърждава условията на изолация и усилено строг режим.
„В пряк текст му казват: Ще те държиме в затвора, докато сме на власт! А той им отговаря кратко и лаконично: Значи не ви остава още дълго време!“, разказва синът Лъчезар. Според него процесите са били при закрити врати и в Стара Загора, защото там зам. окръжния прокурор Владимир Антонов е бил достатъчно послушен и изпълнителен. Многократно опитват и да го вербуват. Провокират го както с прокурорски свидетели, така и с подставени лица „камерници“.
Заради неговата непримирост и отказите да бъде вербуван месеци преди изтичането на наказанието ДС скроява на Георги Заркин ново обвинение по същия член от кодекса.
Основни прокурорски свидетели са тогавашните затворници Михаил Пиралков и Коста Стоянов от Варна. На 23 декември 1974 г. получава трета присъда от 8 г. лишаване от свобода и е преместен в Пазарджишкия затвор при още по-сурови условия.
Въпреки нечовешките мъчения
в комунистическия зандан и благодарение на високия си дух и нравственост Георги Заркин успява да напише и да изнесе от затвора 20 сборника със свои творби. Те включват над 2000 стихотворения, епиграми, разкази, детски приказки, филмови сценарии, театрални пиеси, както и романа в три части „Чест“.
През това време тоталитарната власт задейства разработка № 10664-2 от 4.06.1970 г. за неговото физическо неутрализиране. Върху нея през 1974 г. тогавашният зам.-министър на вътрешните работи генерал Григор Шопов с резолюция саморъчно утвърждава: „Гад! Да бъде унищожен!“
Повод за убийството е предстоящ международен форум. Макар че са взети строги мерки за секретност, личността и съдбата на Георги Заркин стават известни и извън границите на НРБ. През септември 1977 г. у нас трябва да се проведе Първият световен писателски конгрес. По информация от чуждите радиостанции
гостите са щели да потърсят Георги Заркин
и България е щяла да изпадне в деликатно положение.
„Активното мероприятие“ е поверено на 5-и отдел на VI управление на ДС. На 8 август 1977 г. Георги Заркин е убит в затворническата килия.


Синът му, Лъчезар Заркин:
„В същия ден са уведомени моите близки. По това време бях 15-годишен и бях на море в Ахтопол. В 11,45 часа
получават телеграмата
в Самоков, че в 15,00 ч. е погребението
в Пазарджик. Представяте си какъв шок и ужас изпитват баба ми, лелите ми и другите близки. Вземат таксиметрова кола и пристигат в 14,30 часа в затвора, но там им казват, че е откаран. Отиват на градското гробище на мястото, където се погребват безпризорни хора, и го виждат миг преди да бъде спуснат. Все пак забелязват в какво състояние е – със синини, натъртвания, още топъл. До ковчега е поставен магнетофон и копоите записват всичко. Близките ми започват да плачат. Предупреждават ги, дърпат ги, ритат ги. „Внимавайте какво ще говорите, че ще го смените в затвора“, са ги заплашвали милиционерите от погребалната процесия. Това е трагедията, това е истината“, разказва Лъчезар Заркин.
Вечерта преди убийството в затвора отишъл със служебна волга полковникът от ДС Ангел Ценов. Заедно с още един офицер те преспиват във вилата на затвора в Пазарджик и рано сутринта в 5 часа двама надзиратели и двама криминални затворници влизат в единичната килия на Георги Заркин, разказва синът на убития. Ангел Топкаров, началникът на затвора, е седял по това време в коридора, а те го убиват. За да няма фрактури,
убийството е извършено с удари с дебели маркучи и задушаване
След това закарват трупа при патоанатом, който издава фалшив смъртен акт.
„Разбира се, аз потърсих и намерих патоанатома, който се оказа много достоен доктор. Попитах го: Вие ли издадохте този фалшив смъртен акт на баща ми? Той каза: „Да, но има причина и това не е единственият случай на издаване на фалшив акт. Свършил съм си професионално работата от гледна точка на медицината“. Казах му: „Не съм медик, така че бихте ли ми пояснили?“ Тогава той ми обясни: „Независимо че бях принуден да издам фалшив акт, аз съм взел проби от всички главни органи на човека, които се пазят 15 години в Съдебна медицина.“ Бяха изминали 14 години и 8 месеца. Ако ги вземете, казва, и видите схемата на трупа, където съм отбелязал къде има натъртвания със син молив и охлузвания с червен молив и като се направят хистологични изследвания на тези органи, ще се установи точната причина за смъртта.
Човекът даде показания в прокуратурата, разказа подробно схемата на издаване на смъртните актове и беше доказано, че смъртта на Георги Заркин е насилствена. Главният прокурор Иван Татарчев назначи експертиза от медици, които след 6-месечни изследвания също установиха този факт“, разказва Лъчезар Заркин.
През 1990 г. синът започва дело за разкриване на убийствата на политически затворници у нас по времето на тоталитаризма.
„Въпреки че делото се води срещу неизвестен извършител,
за нас е ясно
кои са извършителите
и поръчителите
на това убийство
Освен Григор Шопов с резолюцията си пряка вина имат и началникът на затвора в Пазарджик Ангел Топкаров и ген. Георги Кръстев от военното контраразузнаване, който също е дал потвърждение за извършването му. Игнат Колев, началникът на Старозагорския затвор, също е един от моралните убийци“, казва Лъчезар Заркин.
„Когато започна следственото дело за разсекретяване и за причините и начините за убийствата на политическите затворници у нас, не само на Георги Заркин, а и на Борис Арсов и на Володя Наков, моята задача беше да се види истината и да хвърля светлина върху близкото ни минало. Григор Шопов не очакваше, че някога може да бъде повдигната завесата и да бъдат открити документите с негов параф. Следствието го потърси, но беше вече болен и макар че знаеше за делото, не стигна до съда – умря.
Ангел Борисов Ценов, полковникът от ДС и автор на разработките срещу баща ми, озаглавени „Проклетникът“ и „Интелигентът“, също беше болен по време на делото и впоследствие също почина. Бившият началник на затвора в Пазарджик Ангел Топкаров се яви с двама адвокати. Аз бях без адвокат, но с очевидец на убийството. Свидетелят беше много интересен криминален престъпник, на когото Топкаров е бил началник повече от 20 години. Трагикомичното в цялата ситуация беше, че когато бившия му затворнически началник го доведоха с белезници, моят очевидец, след като ги отключиха, му разтриваше ръцете и му казваше: „Мръсник, ти как стягаше белезниците… Казвах ли ти че ще се обърнат нещата“, разказва Лъчезар.
„Жив и до момента е следователят Петър Бъчваров. Заради такива големи заслуги като справянето с „враг номер едно“, както той определя Георги Заркин, този човек е стигнал много нависоко в йерархията.
Ето защо изключително интересно би било в демократична България да се види как е устроен животът на бившите копои, които тормозеха и които убиваха демократите, и какъв е животът на близките на почтените и честните хора. Паралелът е наложителен“, настоява синът на убития писател.
Оказва се, че
без съд и присъда
още в първите дни
след 9 септември
1944 г. от комунистите е убит още един член на фамилията – Атанас Заркин, дядото на Лъчезар по бащина линия. Въпреки че е бил обикновен каменар и земеделски стопанин, той заедно с още шейсет и осем души от община Самоков, е хвърлен в 138-метровата пропаст от Черната скала над курорта Боровец.
Всички опити впоследствие на убития Атанас Заркин да бъдат скалъпени и приписани минали престъпления срещу дейци на комунистическото движение удрят на камък дори пред безмилостния Народен съд.
„Има Господ, да ги наказва той, защото, ако аз го направя, по нищо няма да се различавам от тях. Моята мисия беше не да ги наказвам или да ги тормозя, не дори да им търся отговорност, а да представя нещата такива, каквито са“, казва днес Лъчезар Заркин.
Георги Заркин е един от десетте официално признати от Европа български дисиденти. У нас обществени организации, подкрепени от евродепутати, настояват президентът Росен Плевнелиев да награди посмъртно с най-високата държавна награда писателя и журналиста Георги Заркин, но засега тези призиви са без резултат.
Преди време Общинският съвет в София взе решение улица в кв. Драгалевци да бъде наречена на Георги Заркин. Това решение още не е изпълнено. До самоковската община също има предложение за именуване на родната улица на Георги Заркин в с. Бели Искър, но и по него няма движение.

Бог да го прости и светла да е паметта му!

Материали от Мрежата

Путинизмът е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война

.

В съвсем обозримо бъдеще Русия на Путин ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие.

Отново се появиха съобщения за хакерски атаки срещу сървърите на кандидат конгресмени по време на междинните избори в Конгреса на САЩ ( които ще бъдат на 6 ноември). Току-що бяхме хванати в крачка… Вече стана ясно, че всичко се случва сякаш под лупа, но те не могат да ги спрат… И отново ще кажат: това не им е изгодно! И какво значат  всъщност компютърните хакерства срещу няколко конгресмени в сравнение с непрекъснато разрастващия се скандал…

Но както се казва – вълкът кожата си мени, но нравът не…Скорпионът ще жили жабата, дори когато я пренася от единия до другия бряг…

В моите представи путинизмът, осмислен като външни действия, е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война. Едно пародийно съчетание между западните силови методи по отношение на комунистическите страни с методите на Коминтерна. Смисълът на огледалност в този случай  означава идеологически завой.

Идеята на путинистите да създадат алтернатива на западния геополитически модел изискваше да намерят някаква идеологическа конфронтация. Но в същото време в Руската федерация се установи многопартиен капитализъм. По своята вътрешна същност той е

 фашистка, квазимонархическа действителност,

която противостои на „пазителите“ на отечеството в един“демократичен хаос“ извън рамките на ОНД, които им бяха неудобни.

Вариант 2003 – опитът да се противопоставят на неоконсерваторите на Буш в Америка и на „социалдемократическата“ европейска идентичност се оказа неуспешен, да не кажем че дори отсъстваше. Те не желаеха да си играят на социална демокрация. Всички путинисти искаха да бъдат само „уважавани фашисти“.

След това решиха да се правят на европейци традиционалисти, в духа на Тютчев и Достоевски, като защитават „свещените камъни на Европа“ от либерализма и постмодернизма.

Но, тъй като, за разлика от „ортодоксалните революционери“ от  20-30-те години на миналия век, аристокрацията не можа да си създаде социална база нито тук, нито някъде другаде, затова тя се превърна в явна /скрита/ „нацистка“. У дома тя се позиционира като „последната антифашистка вълна“ и покровителка на „традициите от 1945 година“.

Въпреки че масите не се хванаха на тази казуистика, уловили общата посока, в която се движат нещата, започнаха да поставят на автомобилите, дело на немската индустрия, снимки с изнасилвания, с надпис „Може да се повтори!“, с което напълно дискредитираха всички съветски и руски опровержения за извършените зверства от Червената армия.

В края на краищата хората твърдо знаеха както за насилието, така и мантрата, че „това е гнусна клевета срещу освободителите на Европа“. Освен че знаеха едновременно и двете неща, те успяха да се загнездят като част от „поток на съзнанието“.

И това се оказа преобърнато, огледално отражение на съветската пропаганда.

Тогава Западът беше руган заради социалното неравенство, расизма, дискриминацията, милитаризма, свещеничеството.

Сега пък заради програмите за социална помощ за аутсайдерите („безработни, неграмотни“), политическата коректност, бездуховност и други „недъзи“.
Повод за подигравки е неуспешният опит на Западна Европа да създаде обща структура (за разлика от приятелството на съветските народи и страните от социалистическия лагер), заменяйки позорния ЕС с един нов Съветски съюз.

Като цяло те твърдо заемат онази идеологическа ниша, която бе заета от фашистките и прохитлеристки тенденции в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век.

Съветските кръгове (международният отдел на световното комунистическо работническо движение, Централния комитет и КГБ) подкрепиха антивоенните, левичарски, пацифистки движения.

Сега те са расисти и крайно десни консерватори.

По времето на СССР в Израел те залагаха на комунистите – „победеният“ Уилнер? Сега техен съюзник е Нетаняху.

СССР изобличаваше раздухвания от империалистите национализъм, като средство за отклоняване от класовата борба и всяването на разкол сред трудещите се маси.

Във водената от путинистите крипто война със Запада се насърчава национализмът и ксенофобията – надежден инструмент, който се потвърди от последните скандали около Гърция и Македония, както и от експериментите с едновременната поддръжка на двете течения в САЩ – на  черните и бели радикали.

Но като цяло всички техни методи останаха

„Коминтерновски“

Путин съзнателно реши да пресъздаде „разпадналия се“ СССР, противопоставайки го на пукащия се по шевовете ЕС. Единствената грешка беше, че онези, които отидоха под крилото му, не очакваха, че ще станат част от редиците на бойците срещу Запада. Но опитът да се използва EAPS като Варшавския договор, приключи. Пекин също така уважително отказа ролята на „стратегически партньор“ в борбата срещу Съединените щати.
Но досега много неща са постигнати.

Да бъде смазан и потопен с истерична антизападна пропаганда либералният прозападен клъстер в руското общество, особено свързаните с руските „политически кръгове“.

Превръщането на RT (с целия набор от информационни сателити) в същия мощен и ефикасен инструмент за въздействие върху западната публика, каквито бяха Радио „Свобода” и „Свободна Европа”, които мощно работеха против комунизма. Създаването – основно чрез подкупи ( макар, че не всички „виолончелисти“ са ги използвали, за да купуват вили, яхти, съвсем не всички) на сериозни про-путински политически фракции на Запада. И то не само  леви и комунистически, но и много десни и дори крайно десни.

Насърчаване на Брекзит, подкрепата за Тръмп, двама от тримата водещи кандидати за президенти на Франция – се оказаха платени агенти на Москва, про-московското правителство, създадено в Италия, поощряването на най-активната част от опозицията в Германия…

Съветският Кремъл не успя да постигне такова макроикономическо влияние на Запада.

Там границата на мечтите беше влизането на италианските комунисти (и по-точно съветските агенти в редиците на Комунистическата партия) в правителството. И най-високият връх на политическите постижения остава проникването на левите в създадения от Рузвелт естаблишмънт.

Но като чудо на чудесата може да се определи постигнатото съгласие между САЩ и Израел за руската окупация на Сирия! С едновременната подкрепа, която получи Москва от страна на Иран, Хамас и Хизбула!
Но след това – съвсем необичайно: Путин каза, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще бъде кауза пердута, а НАТО не би издържало на такава заплаха!
Върховен апотеоз – тихомълком предложеният на президента на САЩ „мюнхенски план“ за „референдум“ в разделената и частично окупирана Украйна, който  вместо да даде ясен отговор на възмущение, даде обещание да помисли над този въпрос!

(Приемете, скъпи наши  либерали „небутербродники“, идеята за „честен референдум“ и свикване на международната конференция за Крим, приемете и даже се разпишете на това, което ще получите: В Крим „всичко е ясно“, сега наред е Донбас).

Сега Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство – своята корумпираност и идеологическа стабилност от времето след войната.
Комунистическата партия на Съединените щати, която  е живяла от съветските плащания кеш, след 1948 г. се е превърнала в политически маргинална. Но подкупването на гръбнака на американския десен консерватизъм – Националната асоциация на карабинерите, пък и някои други – са „пералня за пари“ на „таганцевците“ (А за това в какво са се превърнали институтът на Никсън и други републикански „мозъчни тръстове“,  просто ще си замълча). А за да хване „на въдицата“ американския кандидат за президент, „стрелец“ използва чиста проба

„чекистки капан“ …

Ако не беше закономерен икономическият провал, Путин наистина можеше да се окаже властелинът на света, доказателство, че КГБ може да се справи по-добре с организацията на световната експанзия, отколкото Централният комитет. А само преди 40 години – преди победата на Тачър – Западна Европа гледаше на СССР като ловец на жертвата си.

Тогава всъщност Брежнев и Андропов бяха възпрепятствани единствено от най-разрушителното  оръжие в историята – Държавната комисия за планиране. (Има анекдот, в който служителите им отивали на парада на Червения площад с готови аритмометри – дори след преминаването на ракетите „Сатана“).

Сега, когато Путин отново през февруари 2014 г. се чувства „Царят на гората“, той се опитва да повали в нокдаун  Запада. Тогава дори Тръмп ще бъде разярен и ще се превърне в гризли, в която е изпратен смъртоносен изстрел. И във времето на Втората студена война ще започне сериозна битка…
Това вече сме го гледали в края на 1979 г., когато четирима старчоци от Кремъл решиха да влязат в Афганистан.

Нека да припомня също, че в САЩ втората вълна на финансовата криза тогава достига своя пик, рязко спада популярността на президента Картър с неговите мании за „човешки права“, както и престижът на цялата Америка – Никарагуа е завладяна от комунистите, провален е опитът да бъдат освободени попадналите в капан в Техеран дипломати (поради отказ да бъде изпратен хеликоптер! ) Англия се тресе от смъртоносната война, която Тачър води със синдикатите, особено с този на миньори … Във Франция за първи път от 1947 година е избрано комунистическо правителство. Италия е парализирана… В Израел се налага политическата конфронтация между победители десните (наследници на Жаботински) и останалите в опозиция леви сили, в лицето на несменяемата близо 30 години Комунистическа партия.

Но изведнъж срещу руснаците в Афганистан се обединяват САЩ, Китай и Саудитска Арабия, към които мълчаливо се присъединява и Иран (който по-късно ще подпомага с доставки на оръжие антикомунистическа опозиция в Никарагуа), а след това – „Солидарност“ в Полша.
Сега всичко изглежда като образ в огледало.

В САЩ имаме икономическо възстановяване, но всички се обединяват срещу президента, плюейки върху правата на човека. В същото време  Америка влезе в сблъсък с Китай.

В Англия – сме свидетели на политическо разделение, но сега сред консерваторите.

В Израел се води битка между либералите и десни националисти. Франция е въвлечена в митническа война с Америка.

НАТО и ЕС се пропукват по шевовете, но не заради подкрепените от Москва анти-ядрени и леви движения, а заради атентатите във Вашингтон и подкрепените от Москва крайно десни движения. В Полша избухнаха стачки заради политиката на десните консерватори.

САЩ и Израел санкционираха позицията по окупацията на 2/3 от Сирия от руски войски.

Изглежда, че е време да се удари Западът, който се раздира от противоречия и скандали. Смятам, че равносметката е въпрос на седмици. Най-противоречивият вектор в тази ситуация остава Украйна. Предупреждението на Путин за „ескалацията на напрежението в югоизточната част“ не беше безпочвено. Подобно нулирането на  книжните бумаги в Щатската хазна.

Налице е също така очевидно отвличащият ход на Путин – предложеният референдум за Донецкия басейн, успоредно с оттеглянето от „военните игри“ (частична демилитаризация в радиус от 200 км, която обаче не включва „ихтамнетов“) – чрез който си мисля, че руският президент търси привиден повод за излизане от задънената улица, в която е попаднала „Нова Русия“.

Тъй като „кръймнализмът“ е изчерпан…дойде време, когато Москва трябва да се откаже от дългосрочния патерналистичен модел. Следователно не ни остава нищо друго освен да продължим да подкрепяме пропагандната „анестезия“ в духа на „целия свят е срещу нас“. Така както съвсем неглупавият Андропов разглеждаше Афганистан като основно средство за галванизиране на разлагащото се „следбрежневско“ общество на „втора Испания“. И би трябвало да признаем, че армията единствено се занимаваше с изграждането на  училища в различни селища, учеше ни на умения да шофираме и как да стреляме по мишена.

Затова много се притеснявам, че спомняйки си за март 2014,  в Кремъл може да решат, че ако не могат да се справят със спортния „ерзац-криг“, защо да не повтарят Кримския „блиц криг“.

Въпреки недоумението ми, няма да питам, защото съм сигурен, че в съвсем обозримо бъдеще путинизмът ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие. Защото в  такива фашистки императорско-реваншистки системи рационализмът работи изключително добре за  подготовка на напълно авантюристични проекти. Такива се оказаха и блестящо планираната „Кримска операция“ и „хибридната“ окупация на Донбас от Русия през април 2014 година.

Евгений Илхов, Каспаров. Ru
Превод: Faktor.bg

Днес е най‐светлият празник – Преображение Господне!

.

Ето какво да направите, за да сбъднете желанията си.
Денят се свърза с промяна и нова надежда.
.

Православната църква отбелязва един от най‐светлите си празници днес – Преображение Господне. Вярва се, че в нощта срещу Преображение, също както и на Богоявление, в небето се отваря Божията врата и Господ се показва на нея, а всички желания на вярващите се изпълняват. Денят се свърза с промяна и нова надежда. Народът ни вярва, че на 6 август слънцето обръща гръб на лятото и поглежда към есента, а прелетните птици се събират на ята, за да тръгнат към топлите страни. В храмовете се освещава грозде. Началото на празника е в първите векове на християнството и е свързано с едно от най‐важните евангелски събития – явяването на Иисус Христос в небесна слава пред трима от най‐близките му ученици. Апостолите не допускали, че Иисус Христос ще понася унижения и премеждия – съответно тях това било несъвместимо с величието и славата Му. Той им говорил често за страданията, които Го очакват, за смъртта и Възкресението си. За да укрепи вярата на учениците Си, Иисус Христос решил да покаже на трима от апостолите истинната Си небесна слава. Заедно с Петър, Иаков и Йоан се изкачил на планината Тавор в Галилея, отдалечил се от тях и започнал да се моли. Скоро те заспали, а след като се събудили, видели своя Учител напълно преобразен. Лицето Му светело като слънце, а дрехите Му блестели като светлина. Иисус беседвал с двама от най‐великите представители на Стария Завет – пророците Мойсей и Илия, за предстоящите Си страдания и Кръстна смърт в Йерусалим. В един момент светъл облак осенил всички и от него се разнесъл могъщ глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Него слушайте.“ При тези слова Свише апостолите в силен страх паднали ничком на земята. Когато славата Господня се скрила от тях, Господ се приближил към учениците Си и казал: „Станете, не бойте се!“ Това чудодейно събитие трябвало да предпази апостолите от униние и съмнение при вида на Христовите страдания, да укрепи вярата им в Неговата Божествена природа. За всички вярващи християни, Преображение Господне е свързано с промяна и с нова надежда. Поради това празникът се отбелязва в края на християнската църковна година. На този ден в Светата Литургия на православните храмове се прибавя специален Тропар (молитвено песнопение) със старославянското название „Начатки овощей“, а в Българската православна църква – „Освещаване на гроздето“. Защото, ако в северните православни земи в началото на август има само ябълки, то в българските по‐южни земи вече е откъсната първата чепка грозде. За първи път то се освещава в храма и се яде на празника Преображение Господне. В малките градове и села на България все още са живи колоритните народни обичаи, свързани с Преображение Господне. Правят се панаири, разменят се животни и стоки. Някога момите и ергените се сговаряли за годежи и женитби. Според традиция от най‐дълбока древност женитбите се правели през септември, за да се роди дете през юни и невястата да се захване за работа през усилния летен период. Според българския народен календар на 6 август настъпва трайно преобразяване в природата. Слънцето обръща гръб на лятото и лице към зимата, щъркелите се събират на ята, преди да отлетят към топлите земи. Според вярванията на този ден се отваря небето и ако някой види това, се сбъдва всичко, което си нарече. Ако някой се разболее, натопява се връзка сушени плодове, болният пие от водата и болестта се преобразява. Преображение Господне е времето, когато дните видимо намаляват, очаква се студът. Всеки трябва да се размисли, да си спомни, че е имало много случаи, когато е бил лош и ето, сега е времето да се преобрази, да стане по‐добър.

От Мрежата

Старозагорското клане – най-големият документиран садизъм в българската история

.

От 19 до 21 юли 1877 г. продължава старозагорското клане, извършено от редовната армия на Сюлейман паша, албанския башибозук и черкезите, командвани от Дай Ахмед и чирпанските цигани.

Актовете на садизъм са ужасяващи.

Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца.

Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме.

Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата.

Много са полети с газ и изгорени живи.

Други са горени на жертвеници, има разпънати на кръст и приковани.

Турските изверги палят огън върху гърдите на пленените нещастни българи и варят на тях в джезвета кафе.

Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро, след което са изнасилвани зверски и убити.

В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души.

Много от телата на избитите българи остават прави, защото няма къде да падат труповете.

Изклани са и укрилите се в храмовете„Св. Димитър“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“.

Двата храма са обстрелвани с артилерия и запалени.

Общо са избити около 15 000 българи.

Още 1200 души умират от глад, болести и преживените ужаси.

Отвлечени са насила 10 000 млади момичета и жени в турските села и са потурчени.

Други са закарани със синджири като добичета на робските пазари в Стамбул и Одрин, където са продадени на богати турци като предмети за удоволствие и работна сила .

Много малко от тях се връщат след Освобождението.

Това е най-голямото документирано клане в българската история.

Стара Загора – град с хилядолетна история – е напълно разграбен и изпепелен до основи.

Той остава пет месеца в ръцете на турците, които продължават своите безчинства и неописуеми жестокости.

Околните български села имат същата трагична съдба.

В боя за Стара Загора опълченските дружини дават убити и ранени 21 офицери и 550 долни чинове.

Турските загуби в боя възлизат на 1500 убити и ранени.

Анастасия Стоянова, Фейсбук

Веселина Вл. Георгиева – баронеса Лина Ротшилд

.

Веселина Георгиева, баронеса Ротшилд, е родена през 1927 г. в София в заможното семейство на търговеца Владо Георгиев. Майка и Надежда е дъщеря на габровския търговец Стефан Родев, леля и Веска, на която е кръстена е омъжена за Кимон Георгиев. Сестра и Мария е архитект, омъжена за известния арх. Богдан Томалевски. Домът на Владо Георгиев е една от най-изящните за времето си къщи в София – днешното австрийско търговско представителство на ул. Гладстон (до у-ще Патриарх Евтимий). Къщата е проектирана от Иван Васильов и всъщност тя отваря на архитекта пътя към извесността и вратите на софийския хайлайф, за да проектира след това някои от шедьоврите на стара София  по Шипка и Оборище (вкл. къщата на Чапрашиков) Домът на сем. Георгиеви е винаги отворен за хора на изкуството.
Обичайни посетители са видни български музиканти, художници, литератори.”Вкъщи не помня вечер без гости. Все интересни хора. Личности като професор Балабанов, художника Константин Щъркелов, директора на операта Мойсей Златин, журналисти, писатели…” Лина завършва „Дойче шуле” в София и след това се насочва към рисуването и пластичните изкуства, керамиката. През 1947 г., едва 20-годишна, тя заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства. Попада в класа на прочутия професор Катлен. Няколко месеца след пристигането й във френската столица обаче желязната завеса се спуска окончателно. Това превръща младата красавица в бежанка. „През 50-те години в Париж беше страхотно, връща се в спомените си българката. Изкуството се ценеше повече и творците бяха особено търсени. Градът ми даде много. Благодаря на всичко, което видях там, на изложбите, на местата, които посещавах, на изключителните личности, с които общувах.” Веселина Георгиева преминава през всички изпитания на емигрантския живот. Дълги години е откъсната от корените си и от най-близките си хора. Успява обаче да пробие сама. Българката започва да аранжира витрини. Всичко, което съм работила в живота си, съм го работила с ръцете си, казва Лина. В началото правех букети от сухи цветя върху арматура от тел. Творенията ми имаха голям успех. В Париж първа към скулптурата я насочва българската художничка Рада Поптошева. Лина е подкрепяна от прочути художници като холандеца Кор Постма и съпругата му Лили ван Леер. През 60-те години Лина Георгиева продължава учението си при Мужен в Монпарнас. През 1963 г. биеналето във Венеция я среща с Алберто Джакомети. „Скулптурите на Джакомети ми вдъхнаха вяра в себе си“, възклицава Лина. Нейна творческа кражба от великия италианец е директната работа с ръце. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател и е бил Ърнест Хемингуей. Двамата разговарят с часове, споделят възгледите си за смисъла на живота Заразена от авантюристичния дух на великия писател тя посещава Израел, Египет, Флоренция. Особено обаче я поразява Индия и нейното спокойствие. „Бях жадна за живот, исках всичко да докосна, всичко да видя. Винаги съм изпитвала необходимост да пътувам, да опознавам различни хора и места. Всъщност това е ролята на твореца – вечно да търси нещо…Живяла съм няколко живота, поемам в една посока, после в друга, непрекъснато търся…Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата, най-вярна оставам на нея“, казва Веселина. Българката не пропуска светско събитие. С присъщата й жизненост успява да спечели хората около себе си. Времето и се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” е и бракът и с барон Едмонд де Ротшилд. Прочутият милиардер се жени за Лина през 1958 г. Няколко години по-късно се развеждат. Каква е причината за раздялата, не става известно. Когато обаче майката на богаташа е на смъртно легло, тя вика Веселина, за да й поиска прошка.. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” Тази зловеща прогноза Едмон де Ротшилд изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това умира. Версията е самоубийство. От оскъдните материяли, до които достигнах, не ми стана ясно дали репликата е коментар на демографските тенденции в България или лошо отношение към страната ни след развода с Веселина Георгиева. Българката много харесва древногръцкото изкуство, според нея то е чиста красота. Обича и етруското. Привлича и я изкуството на Черна Африка, особено ритуалните маски, които според нея носят необичайна тайнственост. Лина обожава да работи с глина. Харесва и камъка, но смята, че не е способна да го укроти. Важно е да почувстваш материята, земята, казва тя. Никога не съм се откъсвала от корените си и съм много горда, че съм българка. Принадлежим към древна цивилизация, тракийското изкуство е забележително. Църковните стенописи, иконите, манастирите… Българите са много талантливи. Познавам много творци, от които се възхищавам дълбоко, казва Лина. От 1989 г. датира сътрудничеството й с Леонард Дилман, белгийски колекционер и галерист. Той високо оценява нейното изкуство и го лансира. Лина Георгиева, баронеса Ротшилд прави изложби в Брюксел, Гщаад, Дюселдорф, белгийския замък Пти Ле. През 2004г. Георгиева представи свои творби в Унгарския културен център в София.”Скулпторката Лина Георгиева олицетворява отхвърля едно общество и официално утвърденото му изкуство, така нареченото модернистично изкуство и се бунтува срещу диктатурата на това общество и неговоро вместено в рамки художество. Човешките фигури, които изобразява, са изпълнени с носталгия и тревога”, казва за творчеството й художественият критик Шарл Вентинг.

http://stanimer.blog.com/1549719/

Георги Марков до Димитър Бочев – ПИСМОТО, 18-22. 02.1977 г., Лондон

Да четем Георги Марков!

Драги Митко,

     Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

     Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

     Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.  

     За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

     Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

     Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

     Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

     И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

     Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

     Драги Митко,

     Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

     След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

     Най-сърдечно твой

     Жоро

     Преписано от „Аз бях той  121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

 

     ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

     по преписка вх. № 7172/72 год. по описа на Софийска градска прокуратура

     ПО ОБВИНЕНИЕТО НА:

     ГЕОРГИ ИВАНОВ МАРКОВ

     По чл. 101, ал. I и чл. 108 от НК

…..

     6. В статията „Традиция, новаторство и модернизъм”, излъчена по радио „Дойче веле” на 6 март 1972 г., Марков нагло продължава да клеветничи, търсейки свобода за дейците на културата. Дори нещо повече, след като хули нас, безогледно поучава и „консервативно реакционните среди в западната култура”.

     „ …Очевидно позициите на комунистическата партия и власт и консервативно реакционните среди в западната култура са едни и същи. И едните, и другите се борят срещу модерното изкуство. Човек с изненада открива много сходство между отживели блюстители на допотопни национални традиции и привържениците на социалистическия реализъм.” Справка л. 61-62.

     …..

     Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков”, София, 1999, док. №42

.

 

Баташкото клане

.

Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни

Баташкото клане  е добре документиран исторически факт.

А за нас като българи е особено ценно, че основните свидетелства за жестокостите са на чужденци, които безпристрастно, без никаква лична изгода са описали страданията и жертвите на народа ни.

Избиването на 5000 души от Батак при потушаването на Априлското въстание с право е една от най-черните дати в историята на България. Макар клането да не е извършено от редовна армия, а от башибозуците – главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията, то говори много за положението на българите в разлагащата се Османска империя.

Историята с масовите убийства е толкова потресаваща, че дори хаджи Иванчо Хаджипенчович, човекът осъдил три години по-рано Апостола на смърт, е принуден да жертва кариерата си на висш държавен сановник в Османската империя за да свидетелства за изстъпленията.

В своя доклад до Високата порта и до специално създадената Европейска комисия той разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Говори се, че Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане – Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.

Безспорно най-голяма заслуга за достигането на описанието на зверствата до тогавашния цивилизован свят иматкореспондентите на английските вестници.

Като такъв е изпратен в България през 1876 г. и американецът Джанюариъс Макгахан. Повод за неговата командировка е отпечатването в английския вестник “Дейли нюз” на писмата на Едуин Пиърс от Цариград.

Те са плод на безкористна помощ от страна на американските мисионери. Българските студенти, които са мнозинство в цариградския “Роберт Колеж”, представят историите за кланетата на вниманието на преподавателя си д-р Албърт Лонг и на изпълняващия длъжността директор на учебното заведение д-р Джордж Уошбърн. Хора с висок морал, американските мисионери веднага откликват на сърцераздирателните разкази. Именно д-р Уошбърн съобщава за тях на Едуин Пиърс, цариградския кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. На 23 юни Пиърс пише първата си статия за “зверствата в България”.

Тези писма за първи път разкриват пред британската общественост събитията в България от пролетта на 1876 г. Правителството на лорд Дизраели обаче чрез официалните печатни органи се опитва да опровергае тези известия като “сензационни и недостойни за внимание клюки”.

Налага се изпращането на Макгахан с цел да опровергае или потвърди изнесените факти. Скоро на репортера се отдава прекрасна възможност да се запознае на място с последиците от въстанието. Той се присъдениява към генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър, който заради отзвука, който има подкрепата на мисионерите за българската кауза в американското общество, предприема пътуване през юли и август 1876 г., за да проучи сведенията за зверствата.

В продължение на повече от един месец вестникът печата последователно в десет броя в специални подлистници репортажите на Макгахан. Те имат широк отзвук и изясняват пред света истинските причини за българското въстание, както и тежката участ на народа ни след потушаването му, тъй като неговите репортажи се препечатват на страниците на други английски, френски, немски, руски, австрийски, американски, италиански и други издания.

На 30 октомври 1876 г. например в писмото си от Прага до Марин Дринов, който по това време е в Харков, Константин Иречек съобщава: Вчера получих пътешествието на Макгахан из България (от „Дейли нюз“) и рапорта на Беринг и четох до късно, късно през нощта. Простите стоически писма на Макгахан рисуват ужасна картина…“

И действително, няма човек, който да остане безразличен към описаното от американеца, посетил местата на кланетата. На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужаса, който вижда. Самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

В писмо, датирано от 2 август от Пазарджик, Макгахан пише:

„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка, не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми, умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.

Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.“

А между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:

“…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…”

Интересно е, че макар и извършени от башибозуци, Макгахан не щади за убийствата и официалните власти. В „Писмо трето от Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“ журналистът пише:

“От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично:

“Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”

И още: “Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище… Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце

Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

Консулът на САЩ Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също описва ужасните следи от клането:

“…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата, и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“ също е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там отново се описва смъртта на Трендафил Тошев Керелов, кмет и духовен водач на Батак:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“

Забележително е, че на фона на тези чужди свидетелства, бледнеят дори българските спомени за кръвопролитието.

Ето как Захари Стоянов описва в своите “Записки по българските въстания”, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“

И още от „Записките“:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници,

изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“,

като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

(…)Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мюсулманско сърце…“

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

Косвено доказателство за трагичните събития намираме и в

политическите реакции след като истината за клането става известна на света Османската империя се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутанлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил.

Барутанлията бил арестуван, осъден и изпратен в затвор в Мала Азия, но по-късно е помилван от султана, след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък.

През 1880 година Ахмед ага Барутанлията е назначен като охрана на делегацията на Османската империя, изпратена в село Селча да се срещне с делегацията на Източна Румелия, които трябвало да договорят предаването на Тъмръшката република на Източна Румелия. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.

В житието на светите баташки мъченици, той е сравнен с „евангелския Ирод детеубиец“, но за разлика от последния, Ахмед ага не оставя живи майките и бременните жени

Благодарение най-вече на докладите на Макгахан и на американските мисионери в България световната общественост започва да симпатизира на българската кауза.

Турското правителство обвинява генералния консул Скайлър в предубеденост и в нарушаване на дипломатическата практика. През май 1878 г. американското правителство е принудено да отзове Скайлър от Цариград.

Свидетелствата, а и последствията са такива, че няма как да се оспорва трагичната истина за кървавото потушаване на Априлското въстание и клането в Батак. Друг е въпросът, че то не бива да се използва за политически цели в съвременния свят и да дава повод за омраза и създаване на нови вражди.

168 часа

Как пуснахме турците в Европа

.

С османски васали и без помощ от християнския свят цар Иван Шишман тръгва на бой с турците

Ако Европа не беше пуснала турците на континента, днес щеше да е различна. На картата нямаше да се чернеят етнически петна. Емисари нямаше да ги манипулират в една или друга посока. Анкара нямаше да се бърка в нашите вътрешни работи.

В историята обаче няма “ако”!

Осман I (1258-1326) създава и дава името на империята. “Да бъдеш велик като Осман!”, приветствала дворцовата свита всеки следващ владетел.

Осман бил емир, такива са и другите трима след него. Първият султан е Мехмед I (1381-1421).

Османлиите идват като съюзници на Византия

Смирненският емир Умур прави темане пред византийския император Йоан Кантакузин. С дружни усилия двамата сразяват Момчил войвода при беломорската крепост Буруград. Момчил загива на 7 юли 1345 г.

По същото време Кантакузин и Йоан V Палеолог се борят за власт.

Кантакузин търси подкрепата на Орхан I, а сръбският крал Стефан Душан и нашият цар Иван Александър дават рамо на Палеолог.

“Има сведения, че този български цар в по-късен период е използвал османците във войните си с Византия”, пише Вера Мутафчиева.

Историческото престъпление на Иван Александър е, че разпокъсва българските земи. Търновското царство дава на Иван Шишман, Видинското харизва на Иван Срацимир. Деспот Добротица управлява Добруджанския край, чието име носи днес.

Повратливият Иван Шишман е син на Иван Александър от втория му брак с покръстената еврейка Сара. Иван Срацимир е от първия с влашката принцеса Теодора.

През 1365 г. във Видинското царство нахлува унгарският крал Лайош I Велики. Пленява Срацимир и присъединява земите му към Маджарско. Покатоличени са 200 000 българи.

Следващата година Иван Шишман сключва съюз с турците, за да изгони унгарците. Опитът се проваля. През 1372 г. Шишман става васал на Мурад I. За да скрепи договора, праща в харема му сестра си Кера Тамара.

По-късно с оглед международното положение Шишман прави еврейски маньоври. Първо се отмята от клетвата си, сетне отново удря чело пред падишаха.

Обезглавен е през 1395 г. по заповед на Баязид I, наречен Светкавицата. Народът запява песента:

“Откога се е, мила

моя майно льо,

зора зазорила…”

Иван Срацимир също е османски васал. Маневрира като брат си и се присъединява към обединената християнска войска на унгарския крал Сигизмунд. На 25 септември 1396 г. при Никопол Баязид разбива кръстоносците. Срацимир е затворен в Бурса, където е удушен.

Следващият кръстоносен поход е дело на папа Евгений IV. През 1443 г. той създава широка антиосманска коалиция. Рицарите с Христовия символ на гърдите са предвождани от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Янош Хунияди.

На 3 ноември европейската армия разбива агаряните при Ниш. После минава през Драгоманската клисура и превзема Средец. Целта е да продължи към Константинопол, който още е във византийски ръце. Пред Ихтиманските възвишения обаче ги хваща люта зима, а и продоволствията са кът.

Пълководците дават заповед войската да се оттегли

През 1444 г. Владислав и Хунияди потеглят отново с 16 000 конници и 2000 бойни коли. На пътя им щръква поредният османски васал. Георги Бранкович не разрешава на армията да мине през неговите земи.

Кръстоносците прехвърлят Дунава при Оршова. Превземат Кладово, атакуват Видин, овладяват Оряхово и стигат Никополската крепост. На 9 ноември навлизат във Варненското поле. Същия ден там стъпва и Мурад II.

Под командата на султана са 100 000 ятагана. През нощта двете армии настръхват една срещу друга. Призори става първият сблъсък. Дясното крило на християните е прегазено, но пълководците се окопитват и повеждат мъжете в атака.

Само с 500 конници Владислав атакува еничарския корпус. Конят му е прострелян, кралят пада. Еничарят Коджа Хъдър се спуска и му отрязва главата.

След тази драма Европа повече не ни обръща внимание

Ситуацията наподобява сегашната с арабското нашествие. Турците напредват и стигат стените на Виена. Никой не проумява, че трябва да затвори пролуката откъм българските земи. Радикално да ликвидира злото!

През 1597 г. Охридският патриарх Атанасий тръгва да дири помощ за въстание. Обикаля Италия, Австрия Чехия, Германия и Испания. Всички остават слепи и глухи.

През 1630 г. католически емисари от Чипровци посещават австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III. И те искат помощ за бунт. Монарсите отказват, оправдават се с Тридесетгодишната война.

Най-много усилия полага католическият духовник Петър Парчевич. Константин Иречек го нарича “най-велик българин на XVII век”.

Родом от Чипровци, Парчевич неуморно обикаля европейските столици. Пледира за антиосманска коалиция, но няма кой да го чуе.

Митът за Дядо Иван

тръгва от основателя на Руското царство Иван Грозни (1530-1584). Владетелят издава грамота за събиране на помощи за Рилския манастир. Това благодеяние се митологизира във вярата, че Дядо Иван ще помогне и за освобождението на България.

През 1688 г. Избухва Чипровското въстание, потушено с помощта на граф Имре Тьокьоли. По волята на султан Мехмед IV той е “княз” на Южна Унгария.

Поредното предателство към християнската цивилизация окончателно затвърждава вярата, че свободата ще дойде не от Запад, а от Изток. От земята на Дядо Иван!

Бойкотирахме Фридрих Барбароса

Императорът влиза в Средец, където няма дори куче да го излае

Първият бойкот в световната история е дело на нашите предци през далечната 1189 г. Тогава император Фридрих I Барбароса оглавява Третия кръстоносен поход, който трябва да спаси от поругание Светите места на Изток. Те са завладени от египетския султан Саладин.

“Когато настъпи пролетта, в цялата империя всички пътища се изпълниха с въоръжени мъже, тъй многобройни, като пясъка на морето, като звездите на небето”, пише хронист от Кьолн.

Броят на кръстоносците е около 120 000 меча

На 11 май армията на Фридрих потегля на Изток. Унгарците ги приемат с овации в земята си, трудностите започват отвъд границата с Византийската империя. Император Исак II Ангел дава клетва да подпомага воините на Христа. На дело обаче не прави нищо, защото знае, че пътьом ще бастисат Константинопол.

По това време западните български предели са под ромейска власт, Асен и Петър още не са ги присъединили към Българската държава. Пътят на кръстоносците до Средец е спъван от многобройни засади на местното население, което ги посреща крайно враждебно.

“Веднъж привечер ние със споменатия вече мерански херцог с около дванадесет рицари вървяхме напред, като пазехме последните от групата; но внезапно двамата синове на един воевода на тая област почти със сто другари, като ни нападнаха мъжки и смело, дълго се сражаваха с нас с мечове и копия”, описва една от схватките духовник, който придружава войската.

Драгоманският проход е запушен с камъни и дървета

Рицарите трескаво ги прескачат и бързат към средищния град, защото им е обещано, че там ще си починат, ще се снабдят с провизии и вещи от първа необходимост.

Челният отряд вече вижда крепостните стени и храма “Св. София”. Никъде обаче не се забелязват хора, недоумяват тевтонците. Те намират градските порти широко отворени и влизат в крепостта. Вътре е мъртвило, няма дори куче да ги залае.

Епископ Дитпол от Пасау свидетелства: “В Средец не намерихме почти никакъв човек, тъй като по заповед на браничевския управител населението в тази област бе избягало в планините и бе отнесло със себе си съестните припаси; там армията поради липса на вино начена много да слабее.”

Всички средечани се оттеглят в гористите склонове на Витоша и Люлин. Този маньовър е по-страшен от въоръжената съпротива, защото обрича противника на мъчително изтощение

Войската на Фридрих Барбароса влиза в Средец на фаталния 13 август 1189 г. “Тя била измамена и подиграна. Разочарованието и негодуванието й било голямо”, пише проф. Светозар Георгиев и добавя: “Нямало какво да се прави в София и нямало защо да се стои в нея. Още на другия ден, 14 август, армията на Фридрих Барбароса напуснала града и се настанила на лагер в полето.”

Поставени в безизходица, кръстоносците потеглят към Филипопол и след няколко месечно пребиваване в Тракия минават в Мала Азия. Тук нелепа смърт затрива императора. На 10 юни 1190 г. се удавя в река Салеф.

Според легендата обаче Фридрих Барбароса не е мъртъв. Той спи в една пещера, опрял глава на каменна маса, а брадата му стига земята. Един ден ще се събуди, за да върне старото имперско величие, вярва германският народ.

Гузните “християнски спахии”

Ренегатите, слуги на османлиите, влизат в историята като “християнски спахии”. Трупат грехове, които се мъчат да изкупят с индулгенции. Емблематичен е примерът с Кремиковския манастир “Св. Георги”.

Той е построен през Второто българско царство, сринат е от поробителите през 1382 г. През 1493 г. софийският първенец Радивой и неговата съпруга го вдигат от пепелта. Предполага се, че са били собственици на сребърна мина.

Стенописите в църквата впечатляват с монументалност и дълбоки внушения. Следват традициите на средновековната канонична живопис. Разлики в стила и похватите сочат, че фреските са дело на различни зографи по различно време.

Стенописите в преддверието на храма са от XV столетие. Портретувани са ктиторът Радивой и фамилията му как поднасят църквата в дар на софийския митрополит Калевит и патрона Георги Победоносец.

“Предполага се, че това семейство принадлежи на онези български боляри, обвинени за “християнски спахии”. Големите им дарения някои историци обясняват с желанието им да изкупят тежкия си грях като служители на османците”, пише Вера Мутафчиева.

Росен Тахов 168 часа

Появата на наркотичните средства

.

5000 г.пр.Хр.

Шумерите са използвали опиума и доказателство за това била идеограмата им, която се превеждала като „HUL“, означаващо „радост, веселба“;

3500 г.пр.Хр.

Най-ранният исторически документ за производството на алкохол бил изображението на пивоварна фабрика върху египетски папирус;

3000 г.пр.Хр.

Това е приблизителната дата, когато е започнала употребата на чая в Китай;

2500 г.пр.Хр.

От тази година датират най-ранните исторически сведения за консумацията на макови семена около езерото Двелерс в Швейцария;

300 г.пр.Хр.

Гръцкият философ и натуралист Теофаст (371-287 г.пр.Хр.) е записал сведение, прието за най-ранното и неоспоримо доказателство за употребата на сока от маково семе;

1000 г.

Започва широката употреба на опиума в Китай и Далечния Изток;

1493 г.

Годината е свързана с въвеждане употребата на тютюн в Европа от Колумб и неговия екипаж при тяхното завръщане;

1525 г.

Немският лекар Парацелз въвел в медицинската практика тинктурата от опиум („лауданум“);

1613 г.

Изпращане на първата пратка от виржински тютюн от Джон Ролф (съпруга на индианската принцеса Покахонтас), от Джеймстаун до Англия;

1650 г.

Налагат се забрани за употребата на тютюн в Бавария, Саксония и Цюрих, които се оказват неефективни. Мурад IV (султан от Османската империя) наложил дори смъртно наказание при тютюнопушене на войниците, а именно обезглавяване, обесване и др..

1680

Според лекаря Томас Сиденхайм, сред средствата, които били дадени от Всемогъщия Бог за облекчаване на страданията, най-ефикасен бил опиумът;

1691

В германският град Люнеберг е въведено смъртно наказание за хората, използващи употребата на тютюн;

1736

Английският физик, Томас Довър, въвежда средство под формата на прах против изпотяване. Пудрата препоръчвал и за лечение на подагра. След преименуването на средството, „пудра на Довър“, то става един от най-широко приложимите опиуми през следващите 150 години;

1792

Годината е свързана с въвеждане на първите закони, които забраняват опиума в Китай. Наказанието, което налагали на хората, които си позволявали да продават опиум в магазините, било смърт чрез удушаване;

1800

Завръщайки се от Египет, наполеоновата армия въвжда канабиса (марихуаната, хашиша) във Франция. Френски писатели и артисти са въвели свой собствен ритуал на канабиса, който през 1844 година е довел до обособяването на специален клуб;

1805

Немският химик, Фридрих Вилхелм Адам Сертурнер, изолирал и описал морфина;

1841

Д-р Жак Моро е започнал прилагането на хашиша като средство за лечение на душевноболни хора;

1844

Годината е свързана с изолиране на кокаина в чистата му форма;

1845

В Ню Йорк е бил приет закон, забраняващ публичното продаване на алкохол, който обаче бива отменен едва след 2 години;

1847

Основаване на Американската медицинска асоциация.

1856

Проведена е втората война за опиума. С помощта на Франция, британците увеличили властта си за доставяне на опиум в Китай.

1864

Адолф фон Байер (асистент на Фридрих Кекуле – откривателя на бензеновата молекулярна структура) успява да синтезира първия барбитурат – барбитурова киселина.

1868

Д-р Джон Ууд, професор по медицина в университет в Пенсилвания и президент на американското философско общество, описал фармакологичните свойства и ефекти на опиума.

1883

Германският военен лекар, д-р Теодор Ашенбрандт, дава предписание за снабдяване на баварските войници с чист кокаин. Отбелязва и благоприятните ефекти на наркотика, а именно – по-голяма издръжливост на войниците.

1884

Световноизвестният психоаналитик, Зигмунд Фройд, лекувал своите депресирани пациенти с кокаин, след което самият той станал зависим.

1885

Годината е свързана със заключителен етап на кралската комисия, според който опиумът не е страшна и опасна субстанция, а по-скоро наподобява западния ликьор.

1889

През тази година болницата на Джон Хопкинс в Балтимор (Мериленд) отваря врати. Един от откривателите й, д-р Халстед, е бил толкова пристрастен към морфина, че продължил неговата употреба дори през своята кариера на хирург, чак до края на живота си – 1922 година.

1898

Хероинът (диацетилморфин) е синтезиран в Германия и е отличен като заместник на морфина. Приет е за безопасен и непредизвикващ зависимост. Това не продължава обаче дълго, тъй като е установено, че хероина предизвиква зависимост и пристрастяване към не малък брой хора.

1903

Променен е съставът на напитката кока-кола, който до този момент е съдържал кокаин. През 1903 година, той е заменен с кофеин.

1910

Бащата на американските закони против наркотичните средства, д-р Хамилтън Райт, заявява, че американските предприемачи давали на африканските работници кокаин с цел по-голяма работоспособност.

1912

През 1912 година се е състояло първото международно събрание в Хага, чиято основна тема е била опиума. Препоръчано е вземането на мерки на интернационално ниво за контрол на търговията с опиума. Следващите две години също са се провели такива срещи.

През същата година става и въвеждането на фенобарбитала с търговското име „Луминал“.

1920

Американското министерство на земеделието публикува памплет, подтикващ американците в отглеждането на марихуана (канабис) с цел печалба.

1920-1933

В САЩ е забранена употребата и производството на хероин.

1921

Цигарите са обявени за незаконни в 14 държави и е имало създадени 92 законопроекта за борба с цигарите в цели 28 държави. Младите жени, които пушели цигари са изгонвани от колежа, в който учели.

1924

В САЩ се забранява производството на хероин.

1928

Има данни, че един на всеки 100 германски лекари, консумирал по 0.1 грама и дори повече морфин.

1938

Химикът, д-р Албърт Хофман. успял да синтезира LSD. Пет години по-късно прил от съставката без да иска, след което описал и настъпилите ефекти върху себе си.

1946

Според проведени проучвания, в Китай е имало около 40 милиона пушачи на опиум.

1951

Проучване на Обединените нации е показало, че има около 200 милиона хора по света, които употребяват марихуана. Като основни места са посочени Египет, Индия, Мексико, Северна Африка и САЩ.

Годината е свързана и с публичното унищожаване чрез изгаряне на 20 хиляди фунта опиум, 300 фунта хероин и още други други средства за пушене. Събитието се е състояло в Кантон, Китай, където били екзекутирани и 37 опиум-зависими души (югозападен Китай).

1955

Шаха на Иран забранил отглеждането и употребата на опиум, който до тогава се е използвал в страната в продължение на хиляди години. С тази забрана „процъфтял“ незаконния пазар на опиум. През 1969 година забраната е била вдигната.

1956

В САЩ е въведен закон за контрол на наркотиците. Според този закон, всеки пълнолетен, хванат да продава хероин, е наказван със смърт.

1968

Установено е, че около 6-7 % от рецептите написани от Британската национална здравна служба били за барбитурати. Наркотика е ползван от около 500 хиляди британци.

1971

Тогавашният президент на Турция, Сунай, постановил, че обработването на маково семе и продукцията на опиум ще бъдат забранени през 1972 година.

framar.bg