Фаталният петък 13 октомври. Проклятието!

.

За читателите, които не знаят с какво се свързва “фаталната дата петък- 13”, настоящата статия дава отговорът на въпроса. Би трябвало фаталната дата да се отнася, конкректно и за месеца, при което тя ще се яви веднъж годишно, а не няколко пъти.

Френският писател Морис Дрюон, с много увлекателен език е описал събитията във Франция, настъпили през първата половина на ХІV в. В поредицата “Прокълнатите крале”, авторът предава многообразни исторически факти и колоритна битова житейска картина (актуална и в наше време), в лек ироничен стил. В първата му книга “Железният крал” се дава отговор за произхода на “фаталната дата- петък 13.”

В началото на ХІV в. във Франция, тронът се заема от крал Филип ІV, наречен Железният крал или Филип Хубави. Той е бил красив, със сини очи, а лицето му- с правилни черти, но непроницаемо безизразно, каменно, откъдето и името му “Железният крал”. По време на управлението си става абсолютен господар. Успява да сломи големите барони, побеждава разбунтуалите се фламандци и англичаните в Аквитания, дори подчинява, и папата, като премества седалището му от Рим в Авиньон (град във Франция на р. Рона). Кралят се е стремил да увеличи богатството си, като е увеличил данъците, ограбил евреите и нанесъл удар на сдруженията на ломбардските банкери. Възникналата икономическа криза е предизвикала вълнения сред населението, при което бунтовниците завършвали на бесилото. Всичко е трябвало да се пречупи и огъне пред кралската власт. Филип ІV е бил студен и жесток монарх, за когото държавните интереси, властвали над всички други. При неговото управление Франция е била велика, а французите нещастни.

По това време, една единствена сила му се е противопоставила- независимият орден на рицарите на Тампл. Сувереният орден на рицарите на Ерусалимския храм (Тампл) е основан през 1128 год., с цел охрана на светите места и пътищата в Палестина. В продължение на 100 години тамплиерите управлявали Латинската империя със столица Цариград. Не са плащали данъци и такси, извършвали са успешни банкови операции, като са давали заеми на големи европейски владетели. Император Балдуин им заложил “истинския кръст на Христа” за определена парична сума. От постоянна охрана на християнството те се превръщат във всемогъщи банкери на църквата и кралете. По-късно, тамплиерите преместват седалището си в Париж- в замъка Тампл. В действителност Орденът

е бил едновременно военна, религиозна и финансова организация. Притежавал е войска, състояща се от 15 000 рицари, облечени в дълга бяла мантия, с червен кръст. На практика тамплиерите са се явявали като държава в държавата. Ръководството на Ордена се е осъществявало от Великият магистър Жак дьо Моле и неговите помощници- Нормандският наставник (първи заместник), заповедникът на Аквитания и Главният надзорник. Независимостта на тамплиерите тревожела Филип Хубави, а богатствата им дразнели алчността му.

Драмата (по предположение на Великия магистър Жак дьо Моле) е започнала от деня, в който крал Филип ІV е поискал да бъде приет за член на Ордена, с намерението да стане Велик магистър. Ръководството, недвусмислено и студено му отказва. “Сгреших ли?- питал се е Жак дьо Моле- не се ли боях да загубя властта…..” Крал Филип не забравя тази несполука, като продължава да хитрува- обсипва Жак дьо Моле с благосклонност и приятелство. Прави Великия магистър кръстник на дъщеря си Изабел, стреми се да преспи бдителността му. По същото време започва подмолна злостна кампания за опетняване на тамплиерите. Започнало да се говори, че тамплиерите са вършили спекула със зърнени храни и те са били виновни за глада в страната. Под предлог, че иска да сложи край на слуховете и да запази честта на Ордена, кралят поканил Великия магистър да направи собствено разследване. Жак дьо Моле се подлъгва и приема.

На 13 октомври, ден петък, 1307 год., призори, крал Филип нарежда , от името на Инквизицията да бъдат арестувани всички тамплиери във Франция, с обвинение в ерес. Това е денят (фаталната дата), в който се слага край на властта и богатството на тамплиерите. Самият пазител на печата (държавният секретар) рицар Гийом Ногаре пристига в замъка Тампл, за ареста на ръководителите на Ордена и още 140 рицари. Говорило се е, че папа Климент V не се е застъпил, защото самият той е бил зависим от краля. Не е помогнало и увещаването на близки до краля, да не посяга на кръстника на дъщеря му.

Кралят замисля и инсценира срещу тамплиерите един от най-големите за времето процеси, продължил седем години. Обвиняват ги в богоохулство, като при приемане на нови членове са ги карали да се откажат от Христа и да плюят върху кръста. Едновременно с това кандидатите са били подлагани на срамотни действия. Повдигнало се и обвинение в содомия, идолопоклонничество, демонизъм и магьосничество. Главното обвинение е било, обвинението в ерес.

В подземията на замъка Тампл се води следстие, съпроводено с жестоки физически мъчения- чупене на крайници, горене и др., с цел признание на обвиненията. Главният следовател и мъчител е рицар Ногаре, който се е престаравал пред краля. За да избегнат непоносимите физически болки, обвиняемите са били принудени да признават исканото. Пергаментовият списък на записите от разпитите е бил дълъг 22 м и 20 см.

След седем години, малко преди екзекуцията ръководителите на тамплиерите биват изведени от замъка. Наблизо е имало тълпа от няколкостотин души, от която са се чували викове- “смърт, смърт на еретиците!” Великият магистър Жак дьо Моле, Нормандският наставник Жофроа дьо Шарне, Аквитанският заповедник и Главният надзорник Юг дьо Пейро, под охраната на капитана на стрелците Ален дьо Парей, биват качени на каруца и откарани към катедралата “Св. Богородица” за духовен съд. Съдът е включвал епископи, свещеници, писари и трима кардинали, изпратени от папата. Присъствието на кардиналите е било знак, че присъдата не може да бъде обжалвана пред Светия престол. Обвинението е в ерес, содомия и др. престъпления (признания, изтръгнати при следствието, чрез жестоки мъчения). Духовният съд предава арестуваните на светския съд. Двама от осъдените- Великият магистър и неговия заместник- Нормандсият наставник са осъдени на смърт, чрез изгаряне. За изпълнение на присъдата е определена датата 18 март 1314 год., а мястото- “Еврейския остров”, на р. Сена. Към мястото се стича множество от хора, жадни за предстоящето зрелище.

Кладите са готови, а върху тях, на набити колове са привързани Великият магистър Жак дьо Моле и Нормандският наставник Жофроа дьо Шарне. На главите им са поставени книжните митри на еретиците, а на опита да се изповядват, те отказват.

Главният палач взема запалената кълчищена факла и я размахва няколко пъти, за да раздуха пламъка. Всички погледи- на публиката, осъдените и на охраната са обърнати към кралската ложа. Крал Филип стои прав зад перилата на ложата и погледът му се среща с погледа на Великият магистър. Погледи на двама господари- единият всевластен на настоящето, а другият- в миналото. Кралят не проявява милост, нито пък осъдените я поискват. Заповедта е дадена запалена е кладата на заместникът на Ордена. Чува са огромна въздишка от хиляди гърла- смесица от облекчение и ужас, от радост и страх, от отврат и наслаждение. Пламъците обхващат Жофроа дьо Шарне, който реве, задъхва се и се мъчи да се изтръгне от кола. Великият магистър се обръща към него с няколко думи, но от шума на тълпата се е чуло само два пъти “братко”. Наскоро, горящият се превръща в черен предмет, изпущащ мехури и свличащ се в пепелта. Някои жени припадат, други изтичват до брега, за да повърнат. Тълпата стихва. Започва се и с Великият магистър. При опита да се запали кладата, вятърът е отнасял пламъкът на факлата встрани и не е засягал осъдения. Сред тълпата тихо се говори, че това е божиа сила. Но след старанието на палачите, скоро пламъците обхващат и Великият магистър. Кралят остава като статуя, широко отворените му очи не мигват. И в този момент, през огнената завеса, неочаквано се разнася гласът на Жак дьо Моле, който всеки от присъстващите е приел, отправен към него. С изненадващо силен глас Великият магистър извиква: “Срам!, Срам! Гледайте как умират невинни! Срам за всинца ви! Бог ще ви съди”.

Пламъкът обхваща главата му, изгаря книжната митра и обхваща белите му коси. От горящото лице , отново се разнася страшният глас на проклятието : “Папа Климент!….Рицар Гийом!….Крал Филип!…. Преди да измине една година, аз ви презовавам да се явите пред съда господен, за да получите справедливо наказание! Бъдете проклети!..Проклети!…Проклети всички до тринадесето коляно на рода си!”

Пламъците обхващат устата му, задушавайки последния му вик. Зрителите, смутени си шушукат помежду си: “нас не ни прокле, само краля, нали?…Папата…. и Ногаре…” Овъглената ръка на Великият мягистър остава забита в червената жар, в жестта на проклятието.

Не минава много време, когато при краля пристига папски куриер, за да му съобщи за кончината на папа Климент V. Една и съща тръпка пронизва присъстващите- кралят и Ногаре се споглеждат, пребледнели, ето че първият умря, един месец след проклятието.

Кралят е научил как е починал папата. При треска, лекарите му предписали да яде стрити изумруди- “най-доброто лекарство за неговата болест…” (оцелелите тамплиери са си свършили добре работата).

Филип ІV и неговият секретар рицар Ногаре не са смеели да се погледнат, като всеки си е мислел: “Възможно ли е да бъде прокълнат и кой ще е следващият?”…

Месец след смъртта на папата същата участ постига и втория прокълнат- пазителят на печата рицар Гийом Ногаре. Той става жертва на задкулисни интриги, с помощта на инвалид тамплиер, кракът на който е бил счупен от следователят Ногаре. Тамплиерът е успял да достави отровни свещи на рицар Ногаре, който е работел през нощта над държавни документи. Отровата започва да действа и на няколко пъти, в Съвета, той изпада в непонятни положения. Преди да почине Ногаре си спомня думите- Папа Климент……Рицар Гийом……..Крарл Филип……

При мъртвия пристига кралят, заедно със съуправителят на Франция- Ангьоран дьо Марини, мраморната статуя на който е била поставена редом до тази на краля. Двамата са се спогледнали, при което кралят е казал: “Папата след месец, а още след месец- Ногаре…”. Марини се е постарал да успокои краля, като е казал, че това са странни съвпадения. Но това не освобождава краля от напрежение. След близо половина година, по време на лов, крал Филип ІV Хубави получава инсулт и към края на м. ноември 1314 умира.

Проклятието на Великият магистър се сбъдва, като продължава да тегне и върху наследниците на краля. Най-големият от синовете му Луи Х Вироглавият, управлявал около година и половина, бива отровен. Следващият Филип V Поатие- Дългият, също не се задържа дълго на престола, умира след като пие вода от заразен извор. Третият от синовете на краля- Шарл ІV Хубави, приличащ на баща си, последва сътбата на братята си, като след няколкогодишно управление и той умира. От тримата сина на Филип ІV няма мъжки наследници, затова закратко на престола се изреждат родствениците на Железният крал.

Дрюон Морис, Железният крал, Изд. на ОФ, София, 1980

Тежкото бреме на независимостта

.

На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.

За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.

Причините и поводите

Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.

Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.

От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в  наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.

Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.

Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник  в съответния момент.

А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.

Резултатите

Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.

В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.

Честит празник, българи!

terminal3.bg

 

Консерватизмът, либерализмът и сложните системи

.

Предговор

Система е дума от гръцки произход – Σύστημα и означава цялост, която е по – голяма и различна от частите.  Тя е нещо различно, а когато е динамична, има свой живот. Всичко, което живее, се развива. Понякога на резки скокове, понякога плавно. При нея няма причини и следствия, а взаимодействия. Следствие от това е, че всеки опит да се въздейства върху нея има непредвидени последствия, нещо което е станало закон в социологията.

Често зад тези последствия стоят механизмите на естествения отбор, както в случая със забраната на продажбата на алкохол в САЩ през 1920-та година. Тя изважда слабите и малките производители, които биват погълнати и заменени от големите. Това води до много по-усилена търговия и до множество човешки жертви. Друг пример е резистентността към антибиотици – лечението на бактериални инфекции с антибиотици води до развитието на супербактерии, които нищо не може да спре – дори една да оцелее от лечението, тя ще даде поколение, което не може да бъде спряно с използвания антибиотик. Както Насим Талеб твърди, антикрехките системи стават по-силни, когато са подложени на стрес в определени граници.

Другият тип неочаквани последствия са резултат от каскадни взаимодействия. По-дълги вериги в сложните системи, като най-добър пример са екосистемите. Репопулацията на вълци в Йелоустоун Парк води до каскадни промени, като оказва натиск върху популацията на елени, която оставена без естествен хищник преди това е нанесла тежки щети чрез поведението си[i]. Това ограничаване възстановяването популацията от бобри, за които остава повече храна, тъй като елените нямат възможност да ядат тяхната храна, въпреки трикратно увеличената си популация.  Тук регулацията е динамична, не чисто популационна. Увеличената популация от бобри строи язовири и образува езера, което продължава непредвиденият каскаден ефект – съхранява се вода за презареждане на запасите, нужни на екосистемата, осигурява се студена вода на рибите и т.н. В крайна сметка екосистемата се възстановява като дори се променят коритата на реките и тези каскади продължават и до ден днешен. Това е пример за естествена сложна система, в която тази намеса е поправяне на вреда нанесена от човека – връщат се избитите вълци. Промяната е добра, но е дългосрочни каскадни ефекти, непредсказуема във времето и пространството.  Повечето такива промени, обаче са лоши по много проста причина – системите са прекалено сложни, за да бъдат предвидими и разбираеми без изключително дълго проучване – в някои случаи дълго колкото целия им период на развитие. Системите създадени от човека, не правят изключение, като финансовата в САЩ, която произвежда кризи на няколко години въпреки традиционната оценка на риска, че това са събития, които би трябвало да се случват милиони пъти по – рядко. Опитите те да бъдат управлявани по централен път са толкова по – страшни, колкото по – затегнат е контролът. Плановата икономика в комунизма, която води до недостиг на стоки и задушава растежа е пример за това. Проблемът с опитите за стабилизация на системите не е, че са неуспешни, а, че са успешни – а най – стабилното състояние е смъртта.

Кризата от 2007-а година възроди либертарианските идеи чрез техния говорител Насим Талеб, дългогодишен трейдър и статистик, който заложи на кризата и спечели, чрез стратегия, създадена да се облагодетелствува от редките събития, наричани от него Черни Лебеди. Талеб, като една модерна версия на [ii] е против наивните намеси в сложните системи, поради каскадите от непредвидени странични ефекти, които нямат дългосрочна предсказуемост. Това отново връща на преден план идеалите на класическия либерализъм, от който либертарианската философия произхожда. Либерализмът на Лок и Хобс (и на Волтер) е вярата в рационалността на човека и това, че той е добър по природа, поради което набляга на ценността на свободата на индивида и на отдръпването на държавата от него в социален и икономически контекст. Основен момент при него е схващането, че обществото е просто сумата на частите си (няма такова нещо като общество, както Тачър казва). Основните аксиоми на либерализма обаче се използват и при режими с тотален контрол и централно планиране – ако хората са рационални, постъпват независимо едни от други и обществото е множество, а не система, то управлението на цените, на благата и всичко друго е просто въпрос на достатъчно количество изчислителна мощност. Основното възражение на Хайек за неефективността на бюрократите не важи, защото системата на управление може да бъде направена ефективна. Много от това, което Талеб пише в книгите си е засягано преди това от [iii] – сложни системи с каскадни ефекти, непредсказуеми дългосрочно последици и интервенции, които променят състоянието на системата в лоша посока. Това са все аргументи за малката държава и личната свобода, но както стана известно от когнитивните науки и бихевиористичната икономика, те се дължат на непълната рационалност и греховността на човека. Хората имат множество когнитивни отклонения, които се оказват полезни  – предприемачите подценяват риска и чрез фалитите си обогатяват информацията в системата, а малкото успешни движат икономиката. Отвращението от риска се оказва оптимално при серийни залагания – за да спечелиш, първо трябва да оцелееш, а рисковете се натрупват с времето. Рационалните елементи от поведението на хората в колективен контекст, пък се оказват вредни – на финансовия пазар ефективното обработване на информацията и следенето за предсказуеми шаблони от страна на всички агенти кара предсказуемостта да изчезне и превръща динамиката в хаотична – практически непредсказуема в дългосрочен аспект. Дилемата на затворника, при която рационалното поведение на предадеш другарчето, за да намалиш своята присъда води до затвор за двамата, вместо свобода (предаването е единственото доказателство), може да се разшири за много участници и да обясни много парадоксални на пръв поглед ситуации, в които рационалността е субоптимална и дори вредна – т.нар. трагедия на общото, при която всеки експлоатира общите ресурси на максимум за себе си, което поради крайния им капацитет накрая намалява общата печалба на всички.

Така класическият либерализъм отново влиза в противоречие със себе си – самият той е система от убеждения, която не е израснала органично от опита, а създадена отгоре – надолу по дедуктивен, умозрителен път. Либерали и хуманисти като Хайек и Талеб говорят и доказват вредите от наивните вмешателства в икономиката, външната политика, социалната сфера, но тези вреди се дължат на противоположността на либералните аксиоми – свободата е нужна защото човекът крайно, несъвършено и правещо грешки същество, грешки, които при правилна постройка на системата я облагодетелствуват и я превръщат в антикрехка. Свободата не е лекарство, когато човекът е рационален, не зависи от другите и е добър по природа – тогава може и един централен компютър с изкуствен интелект да управлява света. Свободата да грешиш, ограничената намеса в икономиката и отказът от наивно регулиране са пряко следствие на човешката природа. Това е причината в САЩ либертарианските идеи да бъдат прегърнати, усмирени, направени непротиворечиви и интегрирани в консерватизма. Там отказът от държава се превръща в децентрализация на управлението и намаляване на регулацията, изолационизмът се смекчава до отказ от наивен интервенционализъм, частният съд става честен. Анти-системността се превръща в реформаторски импулс – за пореден път консерватизмът е погълнал либерални идеи и ги е направил работещи, като ги е излекувал от техните противоречия.

Парадоксални идеи като отделен закон за всеки индивид, което не е фрактално, защото каквото и да е взаимодействие между хора изисква еднакви правила за тях;  частни правни институции, които са връщане към феодализма и всичко друго, което неограничената свобода носи, просто не устояват на проверката на Времето. Свободата навън е израз на самодисциплината отвътре, което е в основата на консерватизма. Тя не може да е неограничена, защото е родена от ограничение. Хората не са рационални и така е по – добре, защото противното е субоптимално. Те са смъртни и това е по – добре, защото само така като цяло могат да оцелеят. Те грешат и по – добре, защото само така се учат и развиват – понякога грешката учи сгрешилия, в други случаи тя носи полза на останалите – чрез саможертвите на рискуващите цялото става по – силно. Те са различни и по – добре – разнообразието в системите е тяхната сила, а то се поражда от несъвършенствата у хората и случайността. Да се греши е човешко, а да се прощава е Божествено – и именно това движи света. Прошката дава възможност за нови грешки и така развитието никога не спира.

Лъчезар Томов                                                                                                  misal.bg

Стейтмент

.

Един от най-добрите ми приятели, човек отявлен антикомунист, единственият който успява да избяга от затвора и от България по време на излежаване на 8 годишна присъда, който само като се изкашляше и цялата ДС се вдигаше на крак, да не би пак да е замислил атентат или най-малко покушение над „наше“ външнотърговско представителство в чужбина по времето на Тошовата ера и заради когото са ми били монтирали подслушвателни устройства във виенското ми жилище (има го описано в досието ми), защото му помогнах при бягството и после настаних да живее у дома, та оттам се обади в посолството да плаши посланика, ама това е дълга история, която не ми се разказва тук…,
та да не се отклонявам от тезата и да не ви губя времето в разни описания, този същия човек ми се обажда вчера поред нощ от друг континент да изрази притеснение, че Бойко се бил срещал с руския посланик на четири очи…
До къде я докарахме с дезинформацията!?
Доказаните антикомунисти, да не могат да различат просото от плявата!?
За не знам си кой път повтарям личното си становище – Борисов има определено някои сенки в миналото си, ама той извървя за последните 8 години един дълъг път на развитие и в момента съм повече от убеден, че той е единствения, който може да се опре на путиновата и ердоганова, заплахи.
Как ли – с вродения си инстинкт на полугладно улично коте. Нещо което в учебници не се учи, а се придобива от живот близо до действителността на улицата.
Вярвам в него и най-вече, защото не е препотентен всезнайко, а е склонен да се учи от грешките си. Нещо действително много важно, защото всеки от нас, понякога греши.
Ще каже някой, „няма ли по-свестен десен гражданин от Борисов в България?“
Има…, ама не вече в Родината, а навън.
Двайсет години изчерпаха надеждите и стоицизма на много от нас, че нещо ще се промени в схемата стъкмена от ДС през есента на 89-та.
В този ред на мисли, за сега няма по-читав от него (с всичките му кусури, които са ми ясни).
Така да се каже, той е едноокия между слепците.
Веднага ще ме апострофират някои, че има много по-интелигентни от него.
ОК, да приемем, че е така, ама те пък са и в пъти по-корумпирани, та не им ща ни меда, ни жилото…

Не на последно място разбира се вярвам в него и защото Западните ни основни приятели, Германия и Щатите, стоят зад него.
Ако на мен нещо, като на лаик, може да би е убегнало, на техните анализаторски щабове, едва ли би се случило.
Това исках да потвърдя за не знам си кой път, от гледна точка на един НЕОБВЪРЗАН с никоя партия, милеещ за Родината си българин, избягал от комунистическата тирания, много преди Комунистическия преврат на Десети.
.

Warren Buffett and Geopolitical Forecasting

.

By George Friedman

Warren Buffett is an extraordinary forecaster. Investing is about forecasting – you are buying part of a company because you expect it to grow. Sometimes, the forecast is poorly developed. Sometimes, it is well thought out but wrong. On rare occasion, it is accurate. The measure of a forecaster is whether he is right, and how consistently. Nothing else matters. What makes Buffett different is how well he forecasts. He is not always right, but he is right enough for us to know that it is no accident.

At the risk of displaying outrageous hubris, I have always been struck by how similar his approach to forecasting the future of companies is to our method of forecasting geopolitics. Before I get any deeper, I want to make clear that I understand that not only am I not Warren Buffett, but the gap between us is wide. Nevertheless, I admire and share the core principles that drive him.

At the heart of Buffett’s methodology is an appreciation for the obvious, the thing that is staring you in the face. Many investors and economists develop complex mathematical models for guiding their investments, buying and selling at times with dizzying rapidity. For Buffett, the world moves much more slowly. The fluctuation of markets is background noise, which a disciplined investor should ignore. Buffett measures many of his investments by decades, through multiple recessions that some claim spell the end of America or capitalism or humanity.

Buffett seeks to invest in companies that have deep power and produce and sell things that will be needed for generations in a market that will have the money to buy them. These companies must have what he calls a “moat.” This is an advantage that will discourage other companies from challenging these businesses, or allow them to crush those that do. A sense of timing is also important; the most useful company in the world is not a good investment at the wrong price. Overall, Buffett looks at the world as it is and observes the obvious, which may be that everyone needs car insurance, or that trains are a very efficient way to transport goods in the United States, or that people like to eat candy. These are not banal insights. They represent a profound understanding of everyday life that is anchored in not needing to be novel.

We live in a world in which the obvious is neglected and the smallest development is seen as abolishing those things we know to be true. Buffett knows that the hunger for the next big thing opens a vast area in which to invest: all those companies that are reasonably profitable and unlikely to be challenged because they do not promise 10 times the return in four months. Since Buffett isn’t interested in how a company will perform in the next four months but in the next four decades, he takes advantage of a mathematical reality. A company that can achieve modest consistency over a long period is much more likely to be profitable than a company that sells a new product people are convinced they need, despite never having had it before. Such products exist, but building a forecast around the hunt for the unicorn is unwise, compared to going into the tissue paper industry.

Buffett also focuses on management. He doesn’t look at a company’s CEO, but rather at its deep structure – its culture, its resilience and the manner in which its strategy permeates the day-to-day life of the business. A good company creates good management; good management builds a good company. If you find one, you are likely to find the other. In this sense, the search for good management is fairly impersonal. CEOs retire; heads of departments come and go. The individual making the decisions is not the most important part of the company, the system of decision-making and operations is. These qualities will outlast the individual. You cannot invest in a company for decades based on your admiration for a handful of people.

Buffett maintains a very small staff. He and Charlie Munger look at the big picture that companies represent. They do not engage in financial engineering that looks at companies through a purely mathematical model, searching for narrow eddies of profit or loss, debt or reserves, that are hidden from sight. Most sophisticated investors today search for the thing that is out of everyone’s sight that can be exploited. Buffett looks for the broad realities that tell him where a company will be in many years. It is about seeing the obvious and believing it.

In geopolitical forecasting, we also look at the obvious when we examine a country. Russia survives by selling oil, but it doesn’t control the price. The vast majority of Chinese have not benefited from China’s ebbing boom. The United States has the deep power and management to survive crises that would destroy other countries, regardless of passing events and leaders. We look at the world in decades. We look for the thing that defines a country and try to measure how it will affect the country’s outlook.

Today, people are most impressed by experts with complex and hard-to-understand methodologies. They are all looking for the wizard who knows everything. They dismiss those who look at the obvious, thinking they are superficial. But our forecasting is done in a quiet room, with a few trusted colleagues, thinking and talking, and allowing the obvious to show itself.

I wish I knew how to turn geopolitical forecasting into $70 billion. Many have pitched clever ideas to me to try to make that happen. But in the end, geopolitics is not about investing. It is about enjoying the slowly unfolding reality of the world and taking pleasure in sometimes knowing what will happen before it happens. But I admire Buffett, not because of the money he made, but because of his patience and his willingness to be dismissed by the wise guys. Buffett is an important man, not for his money, but for his acute sense of how the world works.

.

Философски източници на комунизма

.

“За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност“ беше казал Стефан Куртоа, един от авторите на „Черната книга на комунизма“. Бившият бос на грузинската мафия Отар Квантришвили (убит през 1994 г.) даде своя версия за източниците на болшевишката държава: „Пишат, че аз съм кръстник на мафията. Истината е, че организатор на мафията беше Владимир Ленин и той постави основите на криминалната държава в Русия.“ („Жизнь и смерть Отари Квантришвили“, Часть I, 19 юни 2002 г.,

http://stringer-news.com/publication.mhtml?Part=0&PubID=411

Няма как да не се съгласим с това кратко, но точно и безапелационно определение за авторството на криминалната комунистическа държава – първо в Русия, после по целия свят. Но болшевишкият тартор Владимир Ленин не идва на празно място. Няколко века преди него философски, политически и окултни школи подготвят настъпването на болшевизма през XX век. Както пише проникновено във „Въведението“ към своята завладяваща книга „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“ авторът Йозеф Лео Зайферт: „Количеството на отнасящата се до болшевизма литература нараства с всяка измината година, без обаче да помогне поне на приближаването до неговите загадки. Претърсват се всички кътчета на руската история и се изследват влиянията от Запада, но или се стига до Маркс, или се прескача до Спартак, без да се посочи точното място на обезпокоителното явление „руска революция“ в идейния европейски свят. Вина за това носи и погрешната представа за съществуването на човешка еволюция от животинското начало към все по-чистото духовно извисяване – подобна представа не би могла да се съвмести с периодически проявяващото се и достигащо до най-отявлена варварщина човешко падение. И наистина в духовната област не съществува „напредък“ в неговия технически смисъл, а само някакво трептене между два полюса в търсене на онзи даден ни от християнството, но винаги изоставян с течение на времето синтез.“ (Й. Л. Зайферт, „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“, Изд. къща „Христо Ботев, С., 1994, стр. 9) Какъв е изходът от натрупваното в обществото недоволство и противоречия, се пита знаменитият харвардски съветолог Ричард Пайпс. Според него дали изходът ще е мирен или ще се извърши революционен преврат зависи от два фактора: от наличие на демократични институти и традиция, които могат да допринесат за удовлетворяване на тежненията на населението по законов път, и от способността на интелигенцията да раздуха пламъка на недоволството на гражданите, което да доведе до завземането на властта. И тук ясно трябва да се прави разлика между метеж и революционен преврат. Първият се случва, вторият го случват, като това винаги става в рамките на радикална доктрина и програма за радикално отрицание на съществуващия политически и институционален ред. При метежите интелектуални задкулисни двигатели не съществуват. (Р. Пайпс, „Русская революция“, М., РОССПЭН, 1994, стр. 136) Обратно, при революционните преврати винаги съществуват като ключови фактори интелектуални школи, които могат от стихийния метеж да подготвят и сътворят преврат, първата цел на който е стремежът за институционализиране чрез насилие и визионерство по посока на „нов ред“. Йозеф Шумпетер дава едно от най-проницателните обяснения за това: „Казано най-общо, още щом възникнат условия, благоприятстващи общата враждебност към социалната система или конкретни действия, насочени срещу нея, винаги се намират и сили, които могат да се възползват от тези условия. При капиталистическото общество съществува и още едно обстоятелство: за разлика от всички други социални системи, капитализмът неизбежно и по силата на логиката на самата своя същност, обучава и финансира социални групи, пряко заинтересовани в разпалването на социални безредици.“ ( Й.А.Шумпетер, „Капитализм, Социализм и Демократия“, Глава 13. Растущая враждебность, М., Изд. Экономика, 1995)
Шумпетер извежда тази иманентна на интелектуалците критичност от рационалното мислене и поведение, които капитализмът култивира непрекъснато. От тях се раждат толкова познатите следствия: първо, непрекъснато се разширява кръгът от индивиди, които в рамките на своето интелектуално развитие се опитват да привлекат различните променливи обстоятелства в своя полза. И второ, правят това в рамките на собствената си логика, която е функция на техния опит. Оттук вече започва онзи феномен, на който Шумпетер обръща особено внимание. Навикът за рационален анализ започва да обхваща все повече и повече интелектуалците и те подлагат на критика, достигаща унищожителни параметри и опитваща се да „рационализира“ максимално голяма част от човешката дейност, вкл. в публичното управление. Философските основания на тази промяна в разбиранията се развиват като резултат от една драматична и много радикална идея. Тя представлява разбиране, че може да се моделира човешката личност чрез средствата на политиката. Това според мен е коренът на тоталитарното зло, което връхлетя една голяма част от света през ХХ век. Както много проницателно пише в една от книгите на Фридрих Хаек: „Това, което превръща света в ад са опитите на хората да го направят рай“. Защо социализмът се прояви като най-привлекателната платформа за подобни експерименти, които по различни оценки „струваха“ около 100 млн. човешки същества? (С. Куртоа, Н. Верт, Ж. Луи Панне, А. Пачковски, К. Барточек, Ж. Луи Марголен, „Черната книга на комунизма“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 9) В това се съдържа както привличането, което тази идеологическа доктрина за радикално преобразуване на света има, така и обяснението как е възможно интелектуалци много често да са острие на най-фанатичните и жестоки комунистически престъпления. Завършилите във Франция камбоджански масови килъри не са били някакви зверове – поне не външно. Те са били любители на поезията, с изтънчени маниери, добро владеене на френски език, познаване на западната литература и донякъде – интелектуална традиция. В този смисъл трябва ясно да кажем, че комунизмът е изцяло западно интелектуално творение. Проследете внимателно връзките, които правя между привидно много различни като генезис и фирософски основи автори и това, което ги обединява. Не е възможно да не се забележи свръхрационализма и очакването с помощта на разума да се постигне политическа и институционална уредба, която да помогне за една много завладяваща и като че ли съвсем хуманна идея – да се оперират лошотиите, човешките недостатъци като основа на всички проблеми и това да стане институционализирано. Социална хирургия – това владее умовете и днес на много от сънародниците ни. Франсис Бейкън, Джон Лок и Клод Хелвеции едва ли са предполагали, че фрагменти от философско-политическите виждания, които създават в рамките на два века, ще имат за резултат тоталитарните практики през ХХ век.
Нека бъда разбран правилно – не казвам, че Бейкън, Лок и Хелвеции са тоталитаристи. Казвам само, че отделни елементи от техните много широки и задълбочени философски занимания, част от които са свързани основно с обяснение на това как функционира разумът и се изграждат убежденията, са имали непредвидими политически надграждания. Ще обясня какво имам предвид: според Джон Лок човешкият разум функционира основно чрез чувствения опит, поради което той го уподобява на тъмна стая, в която светлината навлиза единствено чрез възприятията – зрение, органи за обоняние, вкусови рецептори, слух. От тази гледна точка той предпоставя пълната непроизволност на мисленето като процес и извежда своето заключение, че както огледалото не може да не отрази, не може да изтрие или да промени образа на предмета поставен пред него, така и човешкият разум не може да не приеме или да измени мислите, които се пораждат в него като отражение на възприятията. Хелвеции разчита в тази философско-познавателна схема възможност, която позволява чрез контролиране на набора от съобщения, които чрез възприятията пряко влияят на нашето рационално тълкуване на случващото се, да се влияя върху мислите и поведението на един или повече хора. Оттук тръгва тази в корена си една на пръв поглед много „хуманна“, с аурата на добродетелност в целите идея – че ако се създадат подходящи външни влияния, с които да се направляват чувствените възприятия на човек, то тогава мое да се получи един или друг резултат, вкл. облагородена чрез дирижирана външна намеса човешка личност. Тази идея дава основание на други хора след тях, да мобилизират свръхпретенциозното и не държащо сметка за човешката природа убеждение, че политическите модели могат да се строят като къща (политико-институционален конструктивизъм), а резултатът от тези конструктивистки опити и практики може да помогне за желаното от много философи моделиране на човешката личност в посока, която да отговаря на нечии умозрителен план за добро и зло. Кръстосването на тази идея с последващата теория на Жан Жак Русо за колективната воля и обществения договор довежда бесовете на т.н. френска революция. бесовете на част от интелектуалните школи и вярата в това, че има свръхнадарени с особено познание хора, които могат да помогнат на другите в желанието им за по-добър живот, чрез моделиране на личносттите им с инструментите на държавата е в основата на онова, което наричаме тоталитарни комунистически режими през ХХ век. А тези интелектуални кръгове и философски школи могат да получат поле за практикуване на „способностите“ си само, ако отпаднат сдържащите такава посока на интерес и активност традиции, институции, властови форми и политически практики. Казано иначе, нужна им е революция, насилствено разрушаване на изброените сдържащи фактори и разгул на институционалния радикален конструктивизъм и социално инженерство. Терорът не е нещо, което изобщо някой от идеологическите вдъхновители на тази тоталитарна традиция е мислил, планирал, че ще му е нужно в началото. Той се появява тогава, когато трябва да се свърши горната радикална в своя конструктивизъм политическа и институционална задача, а човешката природа покаже, че тази интелектуална традиция дълбоко е сгрешила в нейната интерпертация и познавателен пробив. Тук идва „фалшификацията на доброто“, по израза на Ален Безансон. ( А. Безансон, Бедствие века. Коммунизм, нацизм и уникальность Катастрофы, М. , Изд. МИК, 2000, стр. 32) Комунизмът се прави на морална алтернатива, поради което винаги, след най-жестоките вариации на терора, след милионите жертви следва заключението, че „доброто днес празнува своята победа“. Затова едно от първите външни впечатления за комунистическите практики е винаги усещането за силна асиметрия между това, което непредубеденото око вижда и онова, в което се опитват да го убедят, че вижда. Преобладаването на икономическия детерминизъм в марксизма и ленинистката му версия по презумпция задава въпроса защо те са винаги много вещи и привидно много убедителни в това да обясняват случили се събития. И търпят грандиозни провали, когато трябва да използват детерминистичното си разбиране за прогнозиране на исторически феномени. Нима не е логично, ако някакъв процес е предопределен (каквато е сърцевината на марксизма и ленинизма), то с инструментите на детерминистичното обяснение, да се постигне предварително познание за това каквопредстои. На практика през този век и половина, в който двете свръхтоталитарни идеологии се родиха и донесоха онези 100 млн. в резултат на тяхното практическо приложение, ставаме свидетели на точно обратното. На опити да се натъпчат, да се вкарат историческите събития в схемите на тези идеологии, да се „окастрят“ излишните усложнени опити за разгадаването на тези събития и взаимодействия и изкуственото постигане на ефект, вместо истината за основния дефект на комунистическите идеологии – способността да бъдат много убедителни в обяснението на случилото се и пълен провал при всеки опит да постигнат бъдещето. Игор Бунич има един впечатляващ завършек в книгата си „Златото на партията“: „Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.“ ( Иг. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 350) В България интерпретацията на тази негова завършваща фраза почти автоматичто води най-често до клишето за т.н. „конспиративни теории“. Няма да се опитвам да опровергавам чуждите заблуди, още повече, че има една особена порода българи, които когато видят жираф възкликват: „Е, те такова животно нема“. Нека си останат със заблудите, но това което сега ще напиша е за другите. И то е свързано със западните фактори, които стоят в основата на практическото изграждане на комунистическата тоталитарна система. Комунистическата идеология и тоталитарна практика има своите западните философски основи. Но тя има и своите западни стопански, финнасови и военни основания. От десетилетия е известно, че крал Вилхелм II е сред важните спонсори на болшевиките, за тяхното нахлуване и завземане на властта в Русия. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело Парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005)
В края на Втората световна война в ръцете на американските тайни армейски служби попадат огромни масиви от германските архиви. В милионите страници се оказва, че присъстват неопровержими доказателства, че болшевиките са финансирани с десетки милиони долари в периода 1915 – 1918 г. от германския Генерален щаб. (Germany and the Revolution in Russia, 1915-1918: documents from the Archieves of the German Foreign Ministry. Edited by Z. A. B. Zeman, Oxford University Press, 1958) Само една от много любопитните истории: основният нелегален вестник на болшевиките, който се е казвал „социалдемократ“ и на който главен редактор е бил Ленин, в годините на Първата световна война се е печатил на евтина хартия в много малък тираж, след което е бил пресниман на цигарена хартия в голям тираж в печатницата на германското военно-морско министерство и след това отново се е връщал в Русия през Копенхаген и Стокхолм. Книгата на най-авторитетната австрийска изследователка по руска история, Елизабет Хереш обаче въвежда много ценна информация с документалното доказване, че парите, които германския Генерален щаб дава от един период нататък не са германски пари. А става дума за пари, които идват от американския банки, уредени като кредити от американския банкер Якоб Шиф. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005, стр. 215) Тази информация, убеден съм, вероятно ще стресне някои от читателите и те по автоматизъм ще посегнат към клишетата. „Конспиративна теория“, „антисемитизъм“, „език на омразата“, „световен еврейски заговор“ и т.н. Никога не съм успявал да разбера хора, които поради липса на интелектуална потенция, знание, фактологична достатъчност и нужното търпение, което позволява след дългогодишни занимания да постигаш сложни изводи, да заместват всичко това с ерзаци от клишета. Пак казвам, Елизабет Хереш е най-авторитетната изследователка по руска история в Австрия. В една страна, немалко покварена от отровата на политкоректността. Но тя има научната смелост и доблест да застане срещу новия тоталитаризъм, за каквато роля претендира същата тази политкоректност и да изложи постигнатото в резултат на изследвания и документи. Вкл. с публикацията на целия план за подготовката и провеждането на революция в Русия, изготвен от Александър Лвович Парвус (Гелфанд). Не се опитва да превръща личното си мнение във факт, както често правят местните цербери на новата цензура. Проф. Антъни Сирил Сътън от Станфордския университет понесе огромни лични загуби, вкл. отстраняване, заради изследванията си, с които документално доказа, че Съветите са построени основно със западна помощ, не само американска. Неговия тритомник „Западните технологии и съветското икономическо развитие“, издаден в периода 1968-1973 г. и до днес остава най-мащабния изследователски труд по темата. (A. Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1968 Volume One 1917-1930; 1971 Volume Two 1930-1945; 1973 Volume Three 1945-1965 Книгите могат да се изтеглят в pdf формат оттук
Преди две години историкът от Руската академия на науките Борис Шпотов издаде наистина фундаментално изследване по темата, с ограничаване върху участието на американския бизнес в изграждането и финансирането на Съветите. (Б. Шпотов, „Американский бизнес и Советский союз в 1920-1930-е годы“, М. Изд. Книжный дом „Либроком“, 2012) Авторът на цялата задкулисна финансова и стопанска система на болшевишката държава е човек много малко известен в България. Този човек е Леонид Борисович Красин. Неговото най-проницателно творение е системата на съветските задгранични банки, шест на брой, които са позволявали на Москва и в най-трудните години да оперира с определени западни банкови кръгове и да осигурява десетки милиарди заеми в по-късните години на съветския режим. Красин е авторът на идеята за подкупване в големи мащаби на западни лидери и политици. Съвсем накратко ще кажа, че за Русия Германия винаги е била фактор от първостепенна важност. Същото е отношението и на Германия към Москва. След подписването на Брест Литовския договор на 27 август 1918 г. между двете стран изапочват преговори по стопански и финансови въпроси, резултат от които е сключването на почти неизвестнното секретно допълнение към Брест Литовския договор. В резултат на това допълнение болшевишкия режим приел да изплати контрибуция на Германия в размер на 6 млрд. марки или 245 тона злато, каквото за тях не е било проблем да дадат, тъй като получават огромния златен резерв на Руската империя. Болшевиките обаче вадят късмет – след като изпращат два ешелона със злато, или 95 т, Германия капитулира през ноември 1918 г. и ВЦИК на РСФСР веднага денонсира Брест Литовския мирен договор, както и допълнителния, секретен протокол към него. Успешният принцип с подкупването обаче на западни политици и лидери на едро сработвал почти винаги. същата 1918 г. Г. Чичерин директно се обърнал с нота към американския президент Удроу Уирсън, в която директно попитал каква е цената, която болшевиките трябва да платят на Запада, за да останат на власт. Огромният златен резерв на Руската империя в началото на Първата световна война е 1 695 000 000 златни рубли плюс 140 млн. в банки зад граница. (Вл. Сироткин, „Златото и недвижимата собственост на Русия зад граница“, С., Изд. къша Анимар, 2003, стр. 45) При идването на болшевиките на власт златният резерв е намалял до сумата 1 101 000 000 златни рубли или 852,5 т. (J. D. Smelea, White gold: The imperial Russian gold reserve in the anti‐Bolshevik east, 1918‐? (An unconcluded chapter in the history of the Russian civil war), Europe-Asia Studies, Volume 46, Issue 8, 1994, p. 1317-1347) Но в задгранични банки бече има три пъти повече – 3 604 000 000 златни рубли. Болшевиките се захващат да вкарат в действие тези планини от злато чрез сложни схеми на продажба на шведски банки на цена 20-25 % по-ниска от пазарната, които пък препродавали придобитото на тази цена злато на лондонската златна борса, като от своя страна го пускали с 12-16 % по – ниско, което правело покупката му от банковите фамилии в Лондон изключително изгодна операция. Историята е много дълга, но за целта на това изследване най-интересен е фактът, че в балтийските държави през 1918-19 г. се оформя истинска офшорна зона, където най-оперативни са агентите на Коминтерна, осигуряващи валута и скъпоцености за финансиране на световната революция. В следващата глава ще прочетете разгърната история на финасирането на множество български и други балкански партии и организации от Коминтерна. Парите за това са идвали по тези канали и чрез такова „изпиране“. Един крайно интересен случай: през март 1920 г. във финландския Турку е заловен Джон Рид, авторът на „Десет дни, които разтърсиха света“. В този случай той обаче е в другото си, малкоизвестно амплоа на агент на Коминтерна. Причината за неговия арест е, че е заловен да пренася контрабандно диаманти на стойност 100 000 долара – огромна сума по онова време. Заради това престъпление, той престоява три месеца във финландски затвор, в единична килия и е освободен едва когато Ленин заплашил да разстреля задържани във ВЧК като заложници финландски професори. Болшевишките вождове се грижели сериозно и за личното си благосъстояние. паралелно с финансирането на световната революция, те не забравяли, че диамантите и скъпоценностите, които са отнели от царските съкровищници и от богатите руски дворяни и предприемачи са най-универсалната ценност. Затова в западни столици редовно били залавяни личните диамантени трафиканти на Троцки (в Антверпен и Амстердам), на Г. Зиновиев (през 1922 г. в каунас бил задържан петроградския търговец Шпигелглас, в багажа на който откриват скъпоценности на стойност няколко десетки милиона рубли!) ( Ал. Мосякин, „Балтийский офшор“, БК № 13, Рига, 10.07.2008) Игор Бунич пише подобни факти в книгата си „Златото на партията“: „Целта на „работническите“ лидери на болшевишка Русия изглежда е максималното им желания да станат втори Ал Харун ал Рашидовци с тази разлика, че легендарния халиф е съхранявал съкровищата си в подземията на двореца си в Багдад, докато болшевиките предпочитат да ги държат в банките на Европа и Америка. Само за изтеклата година, както успяхме да разберем, на сметките на болшевишките лидери са постъпили: От Троцки – 11 милиона долара само в една банка на САЩ и 90 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Зиновиев – 80 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Урицки – 85 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Дзержински – 80 милиона швейцарски франка. От Ганецки – 60 милиона швейцарски франка и 10 милиона долара в САЩ. От Ленин – 75 милона швейцарски франка.“ (И. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 94) Почти сто години след болшевишките, днешните им наследници, вкл. в България (скрити под всевъзможни имена и табелки), правят същото. Винаги – едно и също. А иначе, златото е важно нещо. Професорът по история в Университета в Южна Каролина Елена Осокина пише в книгата си „Злато за индустриализацията: ТОРГСИН“: „Съветският съюз натрупа при Сталин значителен златен резерв…През 1953 г. – в годината на смъртта на Сталин – златният запас на СССР съставляваше повече от 2 000 тона чисто злато. Н.С. Хрушчов през всичките години на своето управление и Л. И. Брежнев през 70-те активно продаваха „златото на Сталин“…В края на управлението на Брежнев златният резерв беше намалял с почти 1 000 тона. В годината на разпада на СССР златният запас на дори по завишени западни оценки беше останал на 300 тона. А според Генадий Явлонски, по това време икономически съветник на Горбачов златният запас е бил всъщност едва 240 тона. За сравнение: в началото на 90-те години златният запас на САЩ надхвърли 8 000 тона…Сталин не само изградил съветската планова икономика, но създавайки гигантски златни запаси, обезпечава нейното съществуване и влиянието на СССР в света за много десетилетия напред. Съветският период свърши, когато свърши и златото, натрупано по времето на Сталин.“ (Е. Осокина, „Золото для индустриализации: ТОРГСИН“, М., РОССПЭН, 2009, стр. 83)
Антон Тодоров / Фейсбук

Под сянката на Сталин

.

На 5 март 1953 г. след многочасова агония в локва от урина умира най-жестокият диктатор в руската история Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин). По нареждане на Л. Берия психопатът е оставен без медицинска помощ, защото Берия е подготвил преврата си и смята, че може да завземе властта.

Събитията от онзи ден са забулени в мъглата от официални лъжи на съветската историография и от измислици на по-късни политици, писачи и перестройчици.

Двата лагера са ясно очертани: Берия с цялата мощ на НКВД (КГБ) и Н. С. Хрушчов с част от ЦК на КПСС и генерали от Червената армия. От името на мъртвия Сталин Берия насрочва пленум на ЦК, където има мнозинство и предстои да бъде избран за генерален секретар на партията. Шансовете на Хрушчов и на групата му са повече от скромни.

Хрушчов събира хората си на тайно съвещание. Генералите докладват обстановката: пълно превъзходство в сили и средства на Берия. Около Москва са съсредоточени дивизии на НКВД, а редовните части на Червената армия са изведени в далечни гарнизони и уж за подсилване на западната граница.
Още през войната дивизиите на НКВД са били формирани с коефициент за превъзходство 1,5. Тоест, с повече личен състав и въоръжение от линийните армейски дивизии. НКВД не са се сражавали с Вермахта, а са играли ролята на заградителни отряди зад съветските войски или на наказателни войски в тила. Редовият боец е знаел, че има някакви шансове при настъпление или устойчива отбрана срещу германските войски, но съществува нулева вероятност да оцелее, ако се опита да отстъпва. Войските на НКВД по-често извършват жестока разправа със собствено население или екзекутират излезли от обкръжение съветски войници, отколкото се бият срещу „хитлеристкия нашественик”.

Когато разбира, че главорезите на Берия разполагат с огромно превъзходство, Хрушчов изпада в паника и губи дар слово. В спомените си генерали и политици сочат, че преживява такъв шок, който го прави неспособен да ръководи действията на съмишлениците си. Генералите поемат нещата. Решават, че единственият им шанс е да привлекат на своя страна маршал Жуков, който отдавна изпитва нескривана омраза към садиста от НКВД.
Не се налага да го уговярт. С пълна празнична униформа, с четирите златни звезди на герой на СССР, Жуков влиза в Кремъл през официалния вход и заедно с неколцина генерали връхлита при Берия. Спокоен, че властта е негова, Берия не очаква толкова смел и отчаян ход. Жуков влиза в кабинета му и командва:
– Лаврентий Берия, ти си арестуван като предател на съветския народ!

Ред е на Берия да загуби дар слово. Връзват го и го увиват в килим, за да го изнесат от Кремъл. Цялата охрана е поверена на войници и офицери на НКВД (със сини фуражки). Сталин все го е било страх, че военните ще го съборят с генералски преврат. Упоен, Берия е изнесен в килима и пъхнат в колата на Жуков, огромен „Пакард”, подарен от американската армия. Жуков сяда вдясно от шофоьора. При всички пропуски в Кремъл войниците му взимат „За почест!”, той кима снизходително на поздрава им, а зад него с изпотени и треперещи ръце генералите стискат пистолетите си.
Закарват Берия в отдалечена вила на ЦК и започват да умуват какво да го правят. Едните предлагат да разкажат „истината на съветския народ” и да съдят изрода по законна процедура. Военните им се смеят. По-вероятно е Берия да осъди тях, отколкото те него. Жуков налага мнението си да го застрелят веднага, а после да го съдят.
– Кой ще го застреля? Аз няма да си цапам ръцете с него – казва маршалът.

Мълчание. Едно е да подкрепиш Хрушчов, но друго е да гръмнеш втория човек в държавата. Без присъда. Както често става, най-младият в заверата, героят на Съветския съюз, украинецът генерал-майор Павел Ф. Батицкий, се наема да свърши мръсната работа. Павел Батицкий участва в Китайско-японската война, после във Втората световна и често си е играл на криеница със смъртта.

Извежда Берия в задния двор и от упор му пръсва черепа. Погребват трупа на скрито място и обявават пред света и пред страната, че др. Сталин е починал, а др. Берия е арестуван и срещу него се води следствие, за което съветският народ ще узнае, „когато му дойде времето”.
Хрушчов привиква московските членове на ЦК на дружески беседи, а на останалите пращат кодирани съобщения или ги уговарят по телефона. Участието на Жуков наклонява везните към доскоро неподозирания лидер Никита Сергеевич.

През 1974-1975 г. видях отблизо маршала на СССР Павел Батицкий, който бе главнокомандващ ПВО на СССР. Периодично посещаваше гр. Лвов, където бе щабът на Прикарпатския военен окръг. Идваше и в нашето училище. Веднъж бяхме на стрелби в полигона „Яворив”, когато заповядаха ученията да бъдат прекратени и ние, чуждестранните курсанти (българи, чехи, словаци, монголци, кубинци, сомалийци и др.), да бъдем изведени от полигона. По-късно ни обясниха, че станало произшествие: през нощта пияни прапоршчици се качили на бронетранспортьор (БТР) да си търсят още пиене, обърнали се и загинали.

На разбора, ръководен лично от маршал Батицкий, докладвали, че преди да яхнат БТР-а прапоршчиците били изпили по 500-700 гр водка. Маршалът възразил:
– Абе ако щат да изпият по кило, по кило и половина, но защо да се напиват?

Звучеше като виц, но нашите преподаватели и командири много му се радваха. Казваха, че Батицкий пиел по 1,5-2 л водка, без да се напива. Беше огромен: близо 195 см, около 140 кг. С папахата и шинела приличаше на Годзила.
Какъвто и да е бил, разстрелът на Берия му отрежда място извън ада.

Васил Данов/faktor.bg

Най-богатият човек на всички времена – Якоб Фугер

.

Брилянтен, егоцентричен, хитър и дипломатичен, неотстъпчив и могъщ; финансистът на крале и папи – най-богатият човек на всички времена!

Представяме ви Якоб Фугер – най-влиятелния мъж на своята епоха  (1459 – 1525). Човекът наложил нови методи за правене на бизнес, развил финансовите институции, създал първата новинарска мрежа в Европа. Той е познато име в Германия, но не и у нас, нито в англоговорещия свят. Книгата „Най-богатият човек на всички времена” (ИК „Кръгозор”) от Грег Стайнмец, бивш журналист, а сега финансов анализатор, е опит да се поправи тази грешка.

Якоб Фугер е първият човек, чието богатство възлиза на 7-цифрена сума. Той е най-големият земевладелец в Европа, а богатството му съставлява почти 2 % от БВП на Европа. Дори Бил Гейтс, Карлос Слим и Уорън Бъфет не могат да му стъпят и на малкия пръст! Богатството на Фугер, по чието време икономиката на Европа е в зародиша си, се равнявало на 9 % от БВП на Германия и 2 % от този на Европа. Ако някой днес притежаваше 2 % от БВП на Европа, той щеше да има 400 млрд. долара. Това превръща Фугер в най-богатия човек в историята.

Фугер е роден през 1459 г. в семейството на заможни търговци в град Аугсбург, Швабия. В края на XV. и началото на XVI в. Финансовото чудо, както става известен амбициозният Фугер, натрупва богатството си чрез редкия талант да печели от високорискови инвестиции, като взема парите, нужни за тези инвестиции, от благородниците. Той не е просто посредник или бирник, а инвестиционен мениджър, който винаги е имал последната дума.

Фугер първи въвежда двустранното счетоводство и това му дава възможност да комбинира резултатите от множество операции в един финансов отчет и да съставя годишен баланс, което му позволява да вижда голямата картина на движение на финансите.

Въвежда и обезпечението на кредита: дава пари срещу концесии на мини за добив на мед и сребро в Унгария, става собственик на огромни парцели земя и цели градове, от които прибира данъци. Той придобива всички тези блага или за ограничен период от време, или за вечни времена срещу огромните заеми, които отпуска на политически и религиозни лидери.

Фугер създава първата международна банкова мрежа с много клонове. Това му дава безпрецедентното преимущество да прави парични трансфери, без да се налага реалното пренасяне на пари и авоари, и позволява на клиенти като Ватикана да получават пари, събрани от епархии от цяла Европа, в сметките си в Рим. Фугер слага края на таксите по прехвърлянето и риска от разбойнически нападения, които не били рядко явление и правели пренасянето на ценности много опасно.

Новатор, Фугер осъзнава цената на информацията и печели бележка под черта и в историята на журналистиката, като създава първата в света новинарска мрежа от куриери с цел бързо да информира клиентите си за случващото се на пазара. Чрез хората си от мрежата, които са навсякъде из западния свят, той първи научава новините още преди политиците, кралете и папата. Това му дава предимство при преговори и сделки.

Фугер финансира световноизвестната швейцарска гвардия на Ватикана. Подкрепя финансово избора на Карл V, като го поставя на престола на Свещенната Римска империя.

Фугер финансира строежа на „Св. Петър“ във Ватикана. В замяна сключва сделка с папата, като делят приходите от индулгенциите 50/50. Това обаче е последната капка, която довежда до кампанията на Мартин Лутер и Реформацията. Лутер е трън в очите на Фугер до края на живота му.

Фугер е противоречива фигура – често прибягва до натиск и принуда, за да получи това, което иска. Но е и проницателен бизнесмен, който твърдо вярва в свободния капиталов пазар, като се възползва от слабостите на съперниците си и от нуждите на клиентите си. Той е и филантропът, построил първите в света социални жилища за нуждаещи се. Фугер вярва, че всеки, който работи, независимо колко е беден, заслужава покрив над главата си, така че купува земя и построява „Фугерай” или „квартала на Фугер”. Най-поразителното е, че 500 години по-късно кварталът е все още действащ, като се финансира от фондация, създадена с парите на Фугер. Днес едно от първите места, където водят туристите в Аугсбург, провинция Бавария, е „Фугерай“.

Фугер умира през 1525 г. като най-богатият и най-влиятелния човек в Европа.

Единственият пряк наследник на Фугер е дъщеря му, която жененият банкер има от любовницата си. Следващите поколения от семейството Фугер нямат неговата целеустременост и размах, енергия или талант и разделят компанията, като разпределят голямото му богатство помежду си. Резултатът: никога не сме чували за Фугер. Затова ИК „Кръгозор“ издава книгата „Най-богатият човек на всички времена: животът и епохата на Якоб Фугер”  от Грег Стайнмец.

ОТКЪС :

Въведение

В един прекрасен пролетен ден на 1523 година Якоб Фугер – банкер от германския град Аугсбург, нарежда да му доведат писар и диктува известие за събиране на вземанията. Негов клиент е изостанал драстично с изплащането на заема си. Дългогодишната снизходителност на Фугер е приключила, търпението му се е изчерпало.

Фугер пише непрекъснато подобни известия за събиране на вземанията. Но писмото от 1523 година е по-особено – адресирано е не до едва свързващ двата края търговец на кожи или до изчерпал парите си в брой вносител на подправки, а до Карл V, най-могъщия мъж на планетата. Карл има 81 една титли, сред които император на Свещената Римска империя, крал на Испания, крал на Неапол, крал на Йерусалим, херцог на Бургундия и повелител на Азия и Африка. Той управлява най-голямата империя от времето на Древния Рим, простираща се не само през цяла Европа, но и отвъд Атлантическия океан, до Мексико и Перу. Това е първата империя в историята на човечеството, в която слънцето никога не залязва. Когато папата му се противопоставя, Карл опустошава Рим. Когато Франция въстава срещу него, той взема краля ѝ в плен. Хората смятат Карл за божество и се опитват да го докоснат, убедени, че той притежава силата да изцелява. Той самият е законът и е над всички други закони, а според един имперски съветник е Божият наместник на земята!

Якоб Фугер е внук на селянин и въобще човек, когото Карл безпроблемно би могъл да върже на дибата  за подобно безочие. Затова сигурно се е изненадал значително, че Фугер не само се обръща към него като към равен, но задълбочава обидата, като му напомня на кого дължи успехите си. „Добре известно е, че без мен Ваше величество можеше и да не придобие имперската корона – пише Фугер. – Затова ще заповядате парите, които съм ви дал в заем, плюс лихвата върху тях да бъдат изчислени и сумата да ми бъде изплатена без по-нататъшно забавяне!“

Хората стават богати, като забелязват възможности, въвеждат нови технологии или надхитряват опонентите си по време на преговори. И Фугер прави това, но притежава едно допълнително качество, което го издига на съвсем друго ниво. Както подсказва писмото до император Карл V, на този човек определено му стиска. В редките моменти на размисъл Фугер споделя, че няма никакъв проблем със съня, защото вечер слага настрани ежедневните проблеми така, както съблича дрехите си. Фугер се извисява поне с десетина сантиметра над средностатистическия човек от онова време, а най-прочутият му портрет – онзи от Дюрер го показва като мъж със спокоен, твърд поглед, излъчващ абсолютно самообладание. Хладнокръвието и самоувереността му позволяват да изпепелява с този поглед владетели, да понася съсипващи количества дълг и да бъбри жизнерадостно, дори когато го грози банкрут. Самообладанието е много съществено качество по онова време, защото в никоя друга епоха бизнесът не е така опасен и рискован, както през ХVІ век. Измамниците получават горещ ръжен върху бузата и остават с по една ръка. Мошениците гният в затвора за длъжници. Хлебарите, изловени в подмяна на съставките на хляба с по-евтини, са влачени за назидание през града като посмешище за тълпите или са потапяни в градските корита. Най-жестока е съдбата на онези, които дават заеми. Свещениците неуморно повтарят на енориашите си, че заемодателите, които Църквата нарича лихвари, се пекат в ада. За да го докажат, понякога разкопават гробовете на предполагаеми лихвари и сочат назидателно червеите, личинките и мухите, които се гощават с разлагащата се плът. „Знайно е, че подобна съдба сполита създанията, които са съучастници на Сатаната – изтъкват те. – Тогава какво по-добро доказателство, че лихварите са съучастници на дявола?“

Като се имат предвид последиците от един банкрут, истинско чудо е, че Якоб Фугер успява да стигне толкова високо. Можел е да се оттегли в провинцията и подобно на някои от своите клиенти да се отдаде на лов, жени и пиршества, при които просто за забавление от пайовете изскачат джуджета. Впрочем някои от неговите наследници правят точно това. Но той иска да види докъде би могъл да стигне, дори и това да означава да изложи на риск свободата си и непорочната си душа. Притежава прекрасната дарба да пресява всичко през ситото на здравия разум, с което успокоява съвестта си. Наясно е, че хората не намират поведението му „нито за християнско, нито за братско“. Знае, че враговете му го наричат лихвар и евреин и твърдят, че е прокълнат. Но той отблъсква всички атаки срещу себе си със силата на логиката. Изтъква, че Господ Бог сигурно е искал от него да прави пари, в противен случай не би му дал подобна дарба за това. „Мнозина на този свят се отнасят враждебно към мен – пише Фугер. – Казват, че съм богат. Но аз съм богат по Божията милост, без вреда за никого.“ (Strieder 1966:171)

Когато казва, че Карл V никога не би могъл да стане император без него, Якоб Фугер изобщо не преувеличава. Защото той не само плаща подкупите, осигурили издигането на императора, но и финансира дядото на Карл, с което вади неговата фамилия – Хабсбургите, от периферията на европейската политика, за да ги постави в центъра. Фугер оставя своя отпечатък в историята и по други начини. Събужда търговията от средновековната ѝ дрямка, като убеждава папата да вдигне забраната над заемането на пари. Помага за спасението на свободното предприемачество от преждевременната му кончина, като финансира армията, която печели Германската селска война – първият голям сблъсък между капитализма и комунизма. Пречупва гръбнака на Ханзата – най-могъщата европейска търговска организация преди Фугер. Инициира сенчеста финансова схема, която неумишлено провокира Лутер да напише своите 95 тезиса – документът, който дръпва спусъка на Реформацията – онова разтърсващо събитие, разцепило на две европейските християни. Най-вероятно отново той е финансирал обиколката на Магелан на земното кълбо. В по-ежедневен план той е един от първите бизнесмени северно от Алпите, които използват двустранното счетоводство, и първият, който обобщава резултатите от множество счетоводни операции в един-единствен финансов документ – истински пробив, който му позволява да обхване финансовата си империя само с един поглед и винаги да е наясно какво точно става. Той е първият, който изпраща одитори да проверяват дъщерните клонове. А създадената от него новинарска служба, която му дава невиждано информационно предимство пред конкуренти и клиенти, му печели бележка под черта в историята на журналистиката. Поради всички тези причини е напълно справедливо да наречем Якоб Фугер най-влиятелния бизнесмен на всички времена.

Фугер променя историята, защото живее в епоха, когато за първи път парите решават изхода от войните, а оттам определят политиката. А Фугер има пари. Живее в дворец и притежава отбрани замъци. След като купува аристократичната си титла, господства над достатъчно феодални владения, за да впише името си и на картата. Притежава умопомрачителна огърлица, която по-късно украсява врата на кралица Елизабет І. Когато през 1525 година умира, богатството му възлиза на съвсем малко под 2% от брутния вътрешен продукт на цяла Европа. Даже Джон. Д. Рокфелер не би могъл да се похвали с подобно състояние. Якоб Фугер е първият документиран милионер. Поколения преди него Медичите също са имали много пари, но в техните счетоводни тефтери се виждат суми с не повече от пет цифри, макар и да търгуват във валути със стойност, приблизително равна на онези, с които оперира Фугер.

Фугер натрупва състоянието си в рудодобива и банковото дело, но освен това търгува с платове, подправки, скъпоценни камъни и свети реликви като кости на мъченици и трески от кръста на Христос. За известен период от време държи монопола над търговията с гуаякум – кора от едно бразилско дърво – бакаутово дърво, за която се смятало, че лекува сифилис. Сече папски монети и финансира първия полк швейцарски гвардейци на папата. Други също се опитват да играят играта на Фугер, най-вече неговият съсед от Аугсбург, Амброзиус Хохщетер. Но докато преди смъртта си Фугер е на върха на богатството и платежоспособността си, Хохщетер – родоначалникът на банкирането за масите, претърпява жесток банкрут и умира в затвора.

Якоб Фугер започва кариерата си като най-обикновен гражданин – най-ниското стъпало в европейската кастова система. Ако забравел да се поклони пред барон или да се дръпне от пътя на рицар по оживена улица, рискувал да бъде покосен от меч. Но обикновеният му произход не бил никаква пречка – всички бизнесмени произлизали от простолюдието, а семейството на Фугер било достатъчно богато, за да му купи всички предимства. Семейство Фугер очевидно притежавало дарба за търговия с текстил, защото архивите сочат, че те били сред най-големите данъкоплатци в града. Не че минава без трудности. Бащата на Фугер умира, когато Якоб е на десет години. Без силната си и изобретателна майка той може би е нямало да стигне доникъде. Друго препятствие е мястото му на раждане в поредицата на неговите братя – той е седми от седем момчета, позиция, която по-скоро би го пратила в манастир, отколкото в бизнеса. Притежава недостатъци на характера като всички останали. Упорит, егоист, двуличен и понякога жесток. Веднъж изпраща семейството на един адютант в приют, след като лейтенантът умира, а Фугер отказва да опрости заема на наследниците му. Но поне един от тези свои недостатъци той успява да обърне в предимство – склонността да разтръбява постиженията си. Хвалбите му се превръщат в отлична реклама – като уведомява гостите си колко му е струвал погребалният параклис или колко пари би могъл да извади на мига, за да даде заем, той на практика огласява способността си да направи за своите клиенти повече, отколкото другите банкери.

Обратната страна на славата е ненавистта. През по-голямата част от живота си Фугер е преследван от врагове, а кариерата му се развива като видеоигра. Атакуват го както челно, така и по фланговете, контрират издигането му сред света на властта и парите с все по-трудни предизвикателства. Лутер мечтае да доведе до банкрут него и семейството му, като заявява, че иска „да натъпче нещо в устата на всичките Фугер“. Улрих фон Хутен – рицар и най-прочутият германски писател от онова време, копнее да го убие. Но Фугер успява да оцелее след всяко нападение и да трупа все повече и повече точки в своя полза.

Дали успехът го е направил щастлив? Вероятно не – или поне не и от конвенционална гледна точка. Той почти няма приятели, има само съдружници. Единственото му дете е незаконно. Племенниците му, на които оставя империята си, го разочароват. Докато е на смъртно легло, около него няма никого другиго освен платените гледачи, а съпругата му е с любовника си. И все пак по неговите лични критерии той се счита за преуспял. Комфортът и щастието никога не са били негова цел. Целта му е да трупа пари, колкото може повече, до края на живота си. Преди да почине, той сам съчинява епитафията си и въобще не се свени. Тази епитафия е едно безсрамно заявление на егоизма, каквото би било невъзможно само поколение по-рано, преди ренесансовата философия на индивидуализма да залее германските земи, преди дните, когато даже автопортретът – форма на изкуството, която Дюрер създава по времето на Фугер – се счита за безнадеждно егоистичен и противоречащ на социалните норми.

КЪМ БОГ, ВСЕМОГЪЩИЯ И ДОБРИЯ! Якоб Фугер от Аугсбург, венец на своята класа и своята страна, имперски съветник при Максимилиан І и Карл V, несравним в придобиването на изключително богатство, несравним с либералността си, с чистотата на живота си и с величието на душата си – тъй щото беше несравним с никого приживе, значи и след смъртта си да не бъде броен сред мъртвите! (Strieder 1966:25)

Днес Якоб Фугер е по-известен с филантропската си дейност, особено с изградения от него жилищен комплекс за бедни работници „Фугерай“ в Аугсбург, отколкото с това, че е „несравним в придобиването на изключително богатство“. „Фугерай“ е все още действащ комплекс и основна туристическа забележителност на града благодарение на инвестицията, която Фугер е направил преди пет столетия. Но наследството на Фугер не се изчерпва с това. С делата си той променя историята много по-осезаемо, отколкото повечето монарси, революционери, пророци и поети, а методите му на работа осветяват пътя на поколения капиталисти. Много лесно е да видим Якоб Фугер като съвременна фигура. Дълбоко в себе си той е бил агресивен бизнесмен, опитващ се да печели колкото е възможно повече пари и безсрамно да не подбира средствата за постигането на тази своя цел. (по Pölnitz 1949: 465) Преследва най-големите възможности. Печели благоволението на политиците. Използва парите си, за да пренапише обществените правила в своя полза. Обгражда се с адвокати и счетоводители. Поддържа нивото си чрез информация. Днес страниците на финансовата преса са пълни с лицата на милиардери със същия ненаситен апетит като Якоб Фугер. Но той е човекът, положил началото. Той е първият модерен бизнесмен в смисъл на първия, който безскрупулно преследва богатството заради самото богатство и без никакъв страх, че ще бъде прокълнат. За да разберем нашата съвременна финансова система и как сме стигнали до нея, би било полезно първо да се запознаем с живота на Якоб Фугер.

Магнифисонз.com

Как ‚българското‘, стана ‚лично‘?

.

КАК „БЪЛГАРСКОТО” СТАНА ЛИЧНО по време на така наричания ПРЕХОД?! Всеки политик след 1989 година, останал и след Великото Народно събрание е под този знаменател. Затова всички директно са клиенти на ТЕМИДА, НОВАТА, ИСТИНСКАТА.
Кариерата на Корнелия Нинова е показен пример за това как в България няма никакво значение кой управлява и кой е в опозиция. Те всички са едно. От едно място ги слагат в различни роли. И се постига желаният резултат: Да се оглозга българския народ, за да изчезне. Тези, които не заминат при хищниците колонизатори, да умират по-бързо. И го постигнаха, докато ние гледаме, все едно, че не се отнася за България и за нас. И ето сега прочетете да видите как те работят заедно, за да бъде днес България първа по бедност в Европа, първа по смъртност в света, без войни и първа по износ на злато, от който милиардите остават за чуждестранни фирми и чужди държави. Поръчката изпълнена, комисионните получени.
Сега да се запознаем с истинската Корнелия Нинова, човека на Иван Костов в БСП. Но тъй като Иван Костов и Георги Първанов управляват заедно, в тандем дълги години, жената хамелеон, както я наричат някои, е човек и на двамата. Тогава питам ви: за кого ще гласувате? Или пак си заравяте главата в пясъка, като щрауса? По силата на логиката „достойният” генерал Рачев няма да се окаже толкова достоен, а си е един от техните хора.
Докога достойните ще стоите и гледате отстрани?! Ако ви е все едно съдбата на България да е в ръцете на тази помийна измет, тогава и вие сте като тях.
Госпожата, „избрана” начело на БСП с 395 гласа срещу 349, е родена на 16 януари 1969 година в село Крушовица, област Враца. Интересно защо никъде не пише коя година Корнелия Нинова завършва право в Софийския университет. Пише, че през 1995 г. работи в Софийския градски съд като стажант-съдия, а в периода 1995-1996 г. е юрисконсулт в Столична община. Следват две години като следовател в Столичното следствие, а от март до август 1997 г. е юрисконсулт на БТК. Мистерия ли е дипломът за юридическо образование на председателката на БСП или нормално следствие на 5 годишно следване, а може и повече, а може и … Не се знае. Ако е постъпила във ВУЗ веднага след средно и всичко е било редовно и без проблеми, би трябвало тя да завърши 1992 година. Там нещо се губи в биографията на председателката на БСП. От там още започват мистериите. И естествено, че никой не ги раздухва. Защитена от всякъде.
• По време на правителството на Жан Виденов, вицепремиерът Дончо Конакчиев отговаря за БТК и като представител на държавата, води преговори за приватизацията с Дойчебанк. За 25% от капитала на БТК България преговаря за сума между 800 млн. и 1 млрд. долара, но сделката се проваля по наша вина. Не много след това, при управлението на Иван Костов, 67% от БТК е продадена за малко над 200 млн. долара. Някои казват, че коментарът е излишен. Аз пък мисля, че случаят е за ТЕМИДА, ИСТИНСКАТА. Дойде времето всеки да отговаря за това как така „БЪЛГАРСКОТО” се стопява със съдействието на властниците и при кого „БЪЛГАРСКОТО ОТИВА ЛИЧНО”???? Соча този пример тук поради един друг факт, покрай който всеки минава, подминава. Нищо лично, но тук става въпрос за БЪЛГАРСКОТО, за богатства на българския народ, който някои си вземаха 27 години ЛИЧНО. Та в малкото време, когато Корнелия Нинова е следовател, разследва висш чиновник от БТК, който много бързо е обявен за кристално чист, а веднага след това г-жа Нинова започва работа като юрисконсулт в БТК при същия този висш чиновник, пък малко по-късно е „назначена” от Иван Костов на отговорни постове без стаж. Нито е заяждане, нито е дребнавост. Последвало по-късно разследване се прави и Корнелия Нинова е също кристално чиста. Само че когато става въпрос за случаи на огромни загуби от богатствата на българския народ, няма давност. Разследването предстои. Такива „дреболии” водят България до сегашното и положение: ПЪРВА В ЕВРОПА ПО БЕДНОСТ И ПЪРВА В СВЕТА ПО СМЪРТНОСТ, БЕЗ ВОЙНИ. За това няма ни давност, ни имунитети. Иде Абсолютната Справедливост. Време и е. ПРОГЛЕДНЕТЕ!
• 1997 г. на крилете на изборната победа на СДС Корнелия Нинова е уредена за кратко за контрольор на ИНКО ЕООД – една от ключовите тайни организации създадени от ДС и ръководени от ПГУ-ДС, търгуваща с оръжие.
• 1997 г. Иван Костов (нищо не става без изричното разпореждане на „Командира”) назначава Корнелия Нинова изпълнителен директор на едно от приватизираните външнотърговски дружества „Техноимпекс“ АД и председател на борда на директорите на „Техноимпортекспорт”. Само с 2 години стаж и също като него без никакъв практически опит. За взаимен контрол там е назначена още една жена, парадоксите продължават, която работи в Горна Оряховица, като завеждащ склад ”Готова продукция” в местния завод за палети. И двете започват да управляват двата златоносни гиганта. Представителките на „новата власт” – СДС изхвърлят началниците от предишния режим. Дончева заповядала на колектива: „Господа, комунистите трябва вече да се разчистят”. Те ще си отидат и ще бъдат заместени от хора демократи, кадри на СДС… при мен е директорът на борда г – жа Корнелия Нинова, тя е следовател и всичко ще записва, ще следи кой какво прави, кой краде и т.н.” Нинова стои до Дончева, слуша и клати одобрително глава.
• До 2005 г. Корнелия Нинова е изпълнителен директор на вече новият ”Техноимпекс 98”, едноличен и пълновластен господар на частното предприятие.
• Септември 2005 година е доказателството за това, че всички са от едно и също котило, на унищожителите на България и убийци на българския народ. Тъмносинята Корнелия Нинова е назначена от квотата на БСП в кабинета на тройната коалиция за зам – министър на икономиката и енергетиката в мегаминистерството с министър Румен Овчаров, зам-председател на БСП и председател на най-голямата партийна организация на социалистите – Софийската.
• Декември 2005 г. като зам.министър на Румен Овчаров тя оглавява и Управителния съвет на „Булгартабак холдинг“ АД, където никой не може да бъде назначен без изричното съгласие на Ахмед Доган, по негови думи, казани пред целокупния български народ.

Корнелия Нинова стана председател на БСП с подкрепата на Румен Овчаров. В годините на нейната съмнителна от гледна точка на морал и духовни ценности кариера президент на България е Георги Първанов. Днес той подаде ръка отново на тази жена. Фактите показват живот на тези властници по максимата ЦЕЛТА ОПРАВДАВА СРЕДСТВАТА. Или както казва Атанас Буров: „Това властогонство е бясна болест. Който е ухапан веднаж от нея, умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.”
Горките, мили, бедни хора, оглозгани и едва оцелели от съзнателно заробващите ги „сделки” на същите тези по-горе. Днес без съвест, която не съществува в техните среди, те се обединяват около победен отново за тях ход. Генерал Радев, продукт на същата тази система, чрез който те безсрамно лъжат най-бедните и най-пострадали българи.
Медиите мълчат, защото са техни.
Журналистите мълчат, за да не им изстинат местата.
Партиите мълчат, защото всички са едно.
Интелектуалците мълчат, за да не свършат трохите под масата на властниците за тях.
Българският народ страдалец се въздига. Винаги е така при най-злокобните изпитания. Въздига се, като ражда от себе си духовните си водачи.
Но те не са завършили престижния университет в Бъркли, САЩ, където учи сина на Корнелия Нинова. Обучението там възлиза на 35000 американски долара на учебен семестър, включващи обучение, храна, общежитие, медицински разходи и др. Университетът в Бъркли (University of California at Berkeley) не предлага стипендии на чуждестранни студенти. Интересно от къде председателка на лява партия може да даде за обучение на сина си сума, която се равнява на годишните минимални пенсии на 30 български пенсионери?! Или един такъв пенсионер трябва да живее 30 години, за да вземе сумата, която Корнелия Нинова е давала за сина си само са един семестър, за няколко месеца. Отделно пътни и други екстри. Няма нищо лошо, нека повече българи да имат такива възможности. Но е неморално да обикаляш страната и да се кланяш на бедните уж със състрадание, а да даваш суми за сина си надвишаващи това, което ти сама си осигурила да вземат за цял живот. Това е пошло и жестоко.
Откъде, госпожо Корнелия Нинова, такива пари?! Откъдето са парите и на сина на Георги Първанов?! Откъдето са и парите на дъщерята на Иван Костов?! Откъдето са и парите на цялата отровна шлака, висяща над България 27 години, довела да бедствие и поредната национална катастрофа?!
И вие, окрадени, излъгани и изкуствено вкарани в нищета българи, при богата България, ще гласувате за техните кандидати?

Маргарита Русева/Фейсбук

Данните, които преобърнаха света

.

Психологът Михал Кошински е разработил метод за анализиране на хората в най-малки подробности, основан на тяхната активност във Фейсбук. Използвано ли е подобно средство, за да се подпомогне победата на Доналд Тръмп? Двама репортери от базираното в Цюрих списание Das Magazin събраха данни.

На 9-ти ноември около 8:30 часа Михал Кошински се събудил в хотела си Sunnehus в Цюрих. 34-годишният изследовател е дошъл да изнесе лекция в Швейцарския федерален технологичен институт за опасностите от Големите данни (the Big Data) и цифровата революция. Кошински редовно изнася лекции на тези тема по целия свят. Той е водещ експерт по психометрия – свързан с данните раздел на психологията. Когато пуснал телевизора онази сутрин, той разбрал, че бомбата е избухнала: противно на прогнозите на всички водещите статистици, Доналд Джей Тръмп е избран за президент на САЩ.

Дълго време Кошински е наблюдавал празненствата по повод победата на Тръмп и резултатите, които пристагали от всеки щат. Той имал предчуствие, че крайният изход от изборите може да има нещо общо с изследванията му. Накрая поел дълбоко въздух и изключил телевизора.

В същия ден, една малко известна тогава британска компания, базирана в Лондон, прави публично изявление: „Ние сме развълнувани, че нашият революционен метод за използването на данни за комуникация изигра толкова  важна роля в невероятната победа на новоизбрания президент Тръмп“ , беше цитиран да казва Александър Джеймс Ашбърнър Никс. Никс е британец, на 41 г., главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica. Той винаги е безупречно облечен в ушит по мярка костюм и дизайнерски слънчеви очила, а русата му къдрава коса е сресана назад. Неговата компания е била неразделна част не само от онлайн кампанията на Тръмп, но и от кампанията за Брекзит.

От тримата играчи – замисленият Кошински, старателно спретнатият Никс и ухиленият Тръмп – имаме един, който е задействал цифровата революция, друг, който я е използвал, и трети, който е извлякал полза от нея.

Колко опасни са Големите данни?

Всеки, който не е прекарал последните пет години от живота си на друга планета е запознат с термина Големите данни (the Big Data). Терминът Големите данни по същество означава, че всичко, което правим, без значение дали е онлайн или офлайн оставя дигитални следи. Всяка покупка, която правим с картите си, всяко търсене в Google, всяко движение, което правим, когато мобилният телефон е в джоба ни, всяко „харесване“ (like) е съхранено. Особено всяко „харесване“. Дълго време не беше ясно за какво могат да се използват този тип данни – освен, може би, че можем да открием реклами за лекарства срещу високо кръвно налягане, веднага след като сме написали в Google „понижаване на кръвното налягане“.

На 9 ноември стана ясно, че може бие възможно много повече от това. Компанията, която стои зад онлайн кампанията на Тръмп  – същата компания, която е работила за leave.EU (напускане на Европейския Съюз – бел. пр.) в ранните етапи на кампанията за Брекзит – е била компания на Големите данни: Cambridge Analytica.

За да се разбере резултатът от изборите – и как политическата комуникация би могла да работи за в бъдеще – трябва да се върнем към един странен инцидент в Университета в Кеймбридж през 2014 г. в психометричния център на Кошински.

Психометрията, понякога наричана също и психография, се фокусира върху измерването на психологически черти, като човешката индивидуалност. През 80-те г. два екипа от психолози изградили модел, който трябва да направи оценка на хората въз основа на пет личностни черти, известни като „Голямата петорка“ („Big Five„). Те са: откритост (колко отворени сте за нови преживявания?), добросъвестност (до каква степен сте перфекционист?), екстровертност (колко общителен сте?), приемливост (колко внимателен и отзивчив сте към сътрудничество?) и невротизъм (лесно ли се разстройвате?).

Въз основа на тези величини – известни още като ОCEAN, което е акроним на откритист, добросъвестност, екстровертност, приемливост и невротизъм – можем да направим сравнително точна оценка какъв тип човек стои пред нас. Това включва техните нужди и страхове и какво е най-вероятното им поведение. „Голямата петорка” е станала стандартна техника на психометрията. Но за дълъг период от време проблемът с този подход е бил събирането на данни защото е изисквало попълването на сложен и много личен въпросник. Тогава се появава интернетът. И Фейсбук. И Кошински.

Михал Кошински бил студент във Варшава, когато през 2008 г. животът му поел в друга посока. Той бил приет в Кеймбриджкия университет, за да направи докторат в психометричния център, една от най-старите институции от този тип в света. Кошински се присъединява към Дейвид Стилуел (сега преподавател в Бизнес училището “Джъдж” в Кеймбриджсия Университет), около година след като Стилуел е стартирал малко Фейсбук приложение, по времето, когато платформата все още не е днешния гигант. Тяхното приложение MyPersonality (моята личност – бел.пр.) помага на потребителите да попълват различни психометрични въпросници, включващи психологически въпроси от „Голямата петорка“ за личността („Лесно изпадам в паника“ , „Противопоставям се на другите“ и т.н). Въз основа на оценката, потребителите получават „личностен профил“ – индивидуални стойности на „Голямата петорка” – и могат да изберат дали да споделят данните от техния Фейсбук профил с изследователите.

Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, който харесвали философия били склонни към интровертност

Кошински очаквал дузина приятели от колежа, за да попълнят въпросника, но не след дълго стотици, хиляди, след това милиони хора разкрияли своите най-дълбоки убеждения. Изведнъж двамата докторанти притежавали най-голямата база данни, комбинираща психометрични резултати с Фейсбук профили, която някога е била събирана.

Подходът, който Кошински и неговите колеги разработили през следващите няколко години, всъщност е доста прост. Първо, те предоставяли на участниците в теста въпросник под формата на онлайн тест. На базата на техните отговори психолозите изчислили личните стойности от „Голямата петорка“ на отговорилите. После екипът на Кошински сравнил резултатите с други видове онлайн данни: какво „харесвали“, споделяли или поствали във Фейсбук или например какъв пол, възраст или местоживеене са посочили. Това позволило на изследователите да направят връзката и да създадат взаимни зависимости.

Изключително надеждни изводи биха могли да бъдат направени от прости действия онлайн. Например мъже, които са харесали козметичната марка MAC, е малко по-вероятно да са хомосексуални; един от най-добрите индикатори за хетеросексуалност било харесването на Уу Танг Клан. Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, които харесват философия, по-скоро са интровертни. Докато всяка част от тази информация е твърде недостатъчна, за да се направи надеждна прогноза, когато десетки, стотици или дори хиляди лични данни се комбинират, прогнозните резултати стават наистина много точни.

Кошински и екипът му неуморно усъвершенствали своите модели. През 2012 г.  Кошински доказва, че на базата на 68 „харесвания“ на един средностатистически Фейсбук потребител е възможно да се предвидят цвета на кожата (с 95 процента точност), сексуалната ориентация (с 88 процента точност) и тяхната връзка с Демократическата или Републиканската партия (с 85 процента точност). Но това не спира дотук. Интелигентост, религиозна принадлежност, както и употребата на алкохол, цигари и наркотици също биха могли да бъдат определени. От данните е възможно да се направи извод дали нечий родители са разведени.

Силата на тяхното моделиране се илюстрира от това колко добре могат да се предвидят отговорите на даден субект. Кошински продължил да работи непрекъснато над моделите. Не след дълго той бил в състояние да прецени даден човек по-добре от средностатистическия му колега в работата, само на базата на десет Фейсбук „харесвания“. 70 „харесвания“ били достатъчни да надминат онова, което знаят приятелите за дадения човек, 150 „харесвания“ това, което знаят за него родителите му, а 300 „харесвания“ това, което знае за него партньора му. Повече „харесвания“ биха могли дори да надхвърлят онова, което човек си мисли, че знае за себе си. В деня, в който Кошински публкувал тези открития, той получил две телефонни обаждания, Едното със заплаха за съдебен процес, другото с предложение за работа. И двете от Фейсбук.

Само няколко седмици по-късно „харесванията“ във Фейсбук станаха лични. Преди това всеки човек, който използва интернет, можеше да види вашите ”харесвания“. Но това не беше пречка за колекторите на данни. Докато Кошински винаги е искал съгласието на Фейсбук потребителите, то много приложения и онлайн тестове днес изискват достъп до личните данни, като предусловие за преминаване към тестовете. (Всеки, който иска да се оцени въз основа на техните Фейсбук „харесвания”, може да го направи на сайта на Кошински https://apllymagicsauce.com и после да сравни резултати с класически въпросник OCEAN, като този на Центъра по психометрия в Кеймбридж https://discovermyprofile.com/personality.html)

Кошински заключил, че смартфонът ни е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно

Но не става въпрос само за „харесванията“ или за Фейсбук. Кошински и екипът му могат вече да припишат стойностите от „Голямата петорка“ единствено въз основа на това колко профилни снимки има човек във Фейсбук и колко контакти има (това е добър индикатор за екстровертност). Но ние разкриваме нещо за себе си, дори когато не сме онлайн. Сензорът за движение на телефона ни например показва колко бързо се движим и колко далече пътуваме (това съответства на емоционалната нестабилност). Смартфонът ни, заключил Кошински, е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно.

Преди всичко обаче, и това е от ключово значение, може да работи в обратна посока. От данните вимогат да бъдат правени не само психологически профили, но и данните ви могат да бъдат използвани също в обратен ред в търсене на специфични профили: например всички разтревожени бащи, всички ядосани интроверти, или може би дори всички нерешителни демократи? Като цяло, това което Кошински е създал, е нещо като търсачка за хора. Той започнал да осъзнава потенциала, но също така и присъщата опасност на работата си.

За него интернет винаги е изглеждал като дар от небесата. Това, което той наистина искаше, беше да даде нещо в замяна, да сподели нещо. Данните могат да бъдат копирани, така че защо да не се възползва всеки от това? Това беше духът на цяло едно поколение, началото на нова ера, превъзмогнала ограниченията на физическия свят. Но какво би се случило, зачудил се Кошински, ако някой злоупотреби с търсачката му за хора, за да ги манипулира? Той започнал да добавя предупреждения към повечето си научни работи. Неговият подход, предупредил той, „би могъл да бъде заплаха за благополучието, свободата или дори живота на даден човек”. Но като че ли никой не схващал какво имал предвид.

По това време, през 2014 г., към Кошински се обърнал млад асистент в катедрата по психология, на име Александър Коган. Той казал, че се интересува от методите на Кошински, от името на някаква компания, и искал да получи достъп до базите данни на приложението MyPersonality. Коган не можел да разкрие за какви цели му трябват; бил длъжен да пази тайна.

Първоначално Кошински и екипът му обмислили тази оферта, тъй като това означавало много пари за института, но после се поколебал. Накрая, спомня си Кошински, Коган разкрил името на компанията: SCL или Strategic Communication Laboratories (Лаборатории по стратегическа комуникация). Кошински потърсил компанията в Google: „Ние сме най-добрата агенция по управление на избори“, се казвало в сайта на компанията. SCL предоставя маркетинг на базата на психологическо моделиране. Един от основните фокуси: влияние върху избори. Влияние върху изборите? Смутен, Кошински разглеждал уеб страниците. Какъв тип компания е това? И какво планират тези хора?

Това, което Кошински не знаел тогава е, че SCL е дружество, майка на цяла група други компании. Кой точно притежава SCL и различните му клонове не е ясно, благодарение на заплетените структури, които се срещат също в Камарата на компаниите на Обединеното Кралство (UK Companies House), в Панамските документи (Panama Papers) и в Делауерския регистър на компании (the Delaware company register). Някои от подразделенията на SCL са били замесени в избори от Украйна до Нигерия и са помогнали на непалския монарх срещу бунтовниците, докато други подразделения са разработили методи за влияние върху мнението на източноевропейските и афганските граждани относно НАТО. А през 2013 г. SCL създава нова компания за да участва в американските избори: Cambridge Analytica.

Кошински не знаел нищо за всичко това, но имал лошо предчуствие. „Цялото това нещо започна да намирисва“, спомня си той. След допълнително разследване той открил, че Александър Коган е регистрирал компания, която работи със SCL. Според доклад на “Гардинъ”, издаден през декември 2015 г., и вътрешни документи, предоставени на “Шпигел”, SCL са научили за метода на Кошински от Коган.

Кошински заподозрял, че компанията на Коган би могла да е възпроизвела средствата за измерване на „Голямата петорка“ на базата на “харесвания“ във Фейсбук, за да ги продаде на тази фирма, която се занимава с влияние върху избори. Той веднага преустановил всякакъв контакт с Коган и информирал директора на института, пораждайки сложен вътрешен конфликт в университета. Институтът се разтревожил за репутацията си. След това Александър Коган се преместил в Сингапур, оженил се и сменил името си на д-р Спектър. Михал Кошински завършил доктората си, получил предложение за работа в Станфорд и се преместил да живее в САЩ.

Господин Брекзит

Всичко се успокоило за около година. После, през ноември 2015 г., по-радикалната от двете кампании за Брекзита „Leave.EU“, подкрепяна от Найджъл Фараж, съобщи, че е назначила компания, която се занимава с Големите данни, в подкрепа на нейната онлайн кампания: Cambridge Analytica. Основната сила на тази компания: новаторски политически маркетинг – набелязване на микроцели – измервайки човешката личност чрез  дигитални отпечатъци, въз основа на модела OCEAN.

Сега Кошински получавал имейли, в които го питали какво общо има с това – думите Кеймбридж, личност и анализ, веднага накарали хората да си помислят за Кошински. Това бил първият път, в който той чувал името на компанията, която казвала, че заимства името си от първите си служители, които били изследователи в университета. Ужасен, той погледнал сайта им. Дали методологията му била използвана в голям мащаб с политически цели?

След резултата от Брекзит, приятели и познати му писали: “Погледни какво направи”. Навсякъде, където отивал, Кошински трябвало да обяснява, че няма нищо общо с тази компания. (Остава неясно до каква степен Cambridge Analytica са участвали в кампанията за Брекзит. Cambridge Analytica отказва да обсъжда такива въпроси).

В продължение на няколко месеца нещата били относително спокойни. После, на 19 септември 2016 г., около месец преди изборите в САЩ, китарните рифове на Кридънс Клиъруотър Ривайвал озвучават тъмносинята зала на Нюйорксикия хотел Grand Hyatt с песента „Bad Moon Rising“. Форумът Concordia Summit е един вид Световен икономически форум в умален модел.

Лицата, вземащи решения от всяка част на света, са поканени, като сред тях е швейцарският президент Йохан Шнайдер-Аман. „Моля приветствайте на сцената Александър Никс, главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica„, обявява спокоен женски глас. Слаб мъж с черен костюм се появява на сцената. Залата притихва. Много хора в публиката знаят, че това е новият човек на Тръмп по дигиталната стратегия. (Видео от презентацията може да бъде намерео в Youtube: https://youtube.com/watch?v=n8Dd5aVXLCc ).

Няколко седмици по-рано, Тръмп пуска туит малко загадъчно: „Скоро ще ме наричате г-н Брекзит.“ Политическите наблюдатели наистина забелязали някои поразителни прилики между дневния ред на Тръмп и този на движението Брекзит от дясното крило. Но малко забелязали връзката със скорошното назначение на маркетинг компанията Cambridge Analytica.

„Почти всяко съобщение, което Тръмп е пуснал, е било направено според получени данни“, казва главният изпълнителен директор на Cambridge Analytica Александър Никс

До този момент дигиталната кампания на Тръмп се състояла горе-долу от един-човек: Брад Парскейл, маркетинг предприемач и създател на неуспешно приложение, който създал за Тръмп елемантарен сайт за 1500 долара. Седемдесетгодишният Тръмп не е цифрово грамотен – той дори няма компютър на бюрото си. Тръмп не пише имейли, разкри веднъж личната му асистентка. Самата тя го убедила да си купи смартфон, от който сега той пуска непрекъснато туитове.

Хилари Клинтън, от другата страна, разчитала до голяма степен на наследството на първия “социално-медиен” президент Барак Обама. Тя имала списъци с адресите на Демократическата партия, работила с най-съвременни анализатори на Големите данни от BlueLabs и получила подкрепа от Google и DreamWorks. Когато било обявено през юни 2016 г., че Тръмп е наел Cambridge Analytica, естаблишмънтът във Вашингтон просто го пренебрегнал. Чуждестранни пичове в ушити по мярка костюми, които не разбират страната и нейните жители? Сериозно?

“За мен е привилегия да ви говоря днес за силата на Големите данни и психографията в изборния процес”. Логото на Cambridge Analytica – мозък, съставен от мрежа с възли, като карта – се появява зад Александър Никс. „Само допреди 18 месеца, сенатор Круз беше един от най-непопулярните кандидати“ , обяснява русият мъж с остър британски акцент, който напряга американците, така както стандартният немски акцент може да обезпокои швейцарците. „По-малко от 40 процента от населението е чувало за него”, казва друг слайд.

Cambridge Analytica се включили в предизбрната кампания в САЩ почти две години по-рано, първоначално като консултанти на републиканците Бен Карсън и Тед Круз. Круз – а после и Тръмп – са били финансирани първоначално от потайния софтуерен милиардер Робърт Мърсър, който с дъщеря си Ребека е сочен за най-големия инвеститор в Cambridge Analytica.

“Е, как е направил това?“ Досега, обяснява Никс, предизборните кампании са били организирани на базата на демографски понятия. „Една наистина нелепа идея. Идеята, че всички жени би трябвало да получават едно и също послание заради пола си – или всички афроамериканци заради расата си”. Това, което Никс има предвид, е, че докато другите участници в кампанията наблягали на демографията, то Cambridge Analytica наблягала на психометрията.

Въпреки, че това би могло да е вярно, ролята на Cambridge Analytica в кампанията на Круз не е безспорна. През декември 2015 г., екипът на Круз приписал нарастващия им успех на психологическото използване на данни и анализи. В Advertising Age един политически клиент казва, че внедреният щаб на Cambridge Analytica е „като резервна гума“ , но все пак намерил техния основен продукт – моделиране на данни на избирателите – за отличен.  Компанията щяла да получи от кампанията 5,8 млн. долара, за да помогне да идентифицират местните избиратели в Айова, където Круз спечели преди да се оттегли от надпреварата през май.

Никс пуска следващия слайд: пет различни лица, всяко от тях отговарящо на личностен профил. Това е „Голямата петорка“ или моделът OCEAN. „В Кеймбридж, казва той, успяхме да създадем модел за прогнозиране на личността на всеки възрастен в САЩ.“ Залата е пленена. Според Никс успехът на маркетинга на Cambridge Analytica се основава на комбинация от три елемента: поведенческа наука, която използва модела на OCEAN, анализ на Големите данни и насочване на рекламите. Насочването на рекламите е персонализирано рекламиране, което съответства възможно най-точно личността на всеки отделен клиент.

Никс откровено обяснява как неговата компания прави това. Първо, Cambridge Analytica купува лични данни от няколко вида различни източници, като поземлени регистри, автомобилни данни, данни за пазаруване, бонус карти, членства в клубове, какви списания четете, какъв вид църкви посещавате.

Никс показва логото на глобално активните брокери на данни като Acxiom и Experian – в САЩ почти всички лични данни са за продан. Например, ако искате да знаете къде живеят еврейските жени, може просто да купите тази информация с включени дори и телефонни номера. Сега Cambridge Analytica подрежда тези данни заедно с избирателните списъци на Републиканската партия и пресмята личностните профили според „Голямата петорка“. Дигиталните отпечатъци изведнъж се превръщат в реални хора със страхове, нужди, интереси и жилищни адреси.

Методологията изглежда много подобна на онази, която Михал Кошински разработил. Cambridge Analytica също така използва, казва Никс, „проучвания от социалните мрежи“ и данни от Фейсбук. И компанията прави точно това, за което Кошински е предупреждавал: „Профилирали сме личността на всеки възрастен в САЩ – 220 млн. души”, хвали се Никс.

Той отваря един скрийншот. „Това е таблото с данните, които подготвихме за кампанията на Тед Круз”. Появява се дигитален контролен център. От лявата страна има диаграми; от дясната, карта на Айова, където Тед Круз спечели учудващо много гласове на първичните избори. И на картата има стотици хиляди малки червени и сини точици. Никс ограничава критериите: „Републиканци“ – и сините точици изчезват; „все още неубедени“ – още точки изчезват; „мъже“, и т.н. Най-накрая само едно име остава, включващо възраст, адрес, интереси, личност и политическа наклонност. Сега как Cambrdigde Analytica се насочва към този човек с подходящо политическо съобщение?

Никс показва как психографски категоризираните избиратели могат да бъдат различно адресирани, по примера на правото за притежаване на оръжие, Втората поправка: „За силно невротична и съвестна публика заплахата от кражба с взлом – и застрахователната полица на оръжие”. Картина вляво показва ръката на нарушител, който чупи прозорец. Дясната страна показва мъж с дете, които стоят в поле по залез слънце, и двамата държат пистолети, очевидно стреляйки патици: „Обратно, за затворена и приемлива публика – хора, който се вълнуват от традициите, навиците и семейството”.

Как да бъдат държани избирателите на Клинтън далеч от урните?

Поразителната непоследователност на Тръмп, силно критикуваното му непостоянство и последвалата поредица от противоречиви съобщения изведнъж се оказаха неговият най-силен коз: различно послание за всеки един избирател. Схващането, че Тръмп е действал като перфектно опортюнистичен алгоритъм, според реакциите на публиката, е нещо, което математичката Кати О’Нийл отбелязва през август 2016 г.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани Файсбук постове, които само специфични профили на потребители могат да видят – включително и видео, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници например. 

„Почти всяко съобщение, което Тръмп пускал, е направено според получени данни“, спомня си Александър Никс. В деня на третия президентски дебат между Тръмп и Клинтън, екипът на Тръмп изпробвал 175 хил. различни рекламни варианта за аргументите му, за да се намерят правилните версии най-вече чрез Фейсбук.

Съобщенията се различавали най-вече в микроскопични детайли, така че да се насочат към получателите по оптималния психологически начин: различни заглавия, цветове, надписи, със снимка или видео. Тези финни настройки достигали надолу дори до най-малките групи, обясни Никс в едно интервю за нас. „Можем да адресираме села или блокове по таргетиран начин. Дори и индивиди”.

В Little Haiti, в района на Маями, например, кампанията на Тръмп предоставила на жителите новини за провала на фондацията на Клинтън след земетресението в Хаити, така че да ги възпре да гласуват за Хилари Клинтън. Това била една от целите: да бъдат държани избирателите на Клинтън (които включват тези, които се колебаят от лявото крило, афроамериканци и млади жени) далеч от урните, да бъде „потиснат“ техния вот, както каза пред “Блумвбърг” едно от главните действащи лица в кампанията в седмиците преди изборите.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани реклами под формата на новини на стените на Фейсбук, които могат да бъдат видяни само от специфични профили – включващи видеа, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници, например.

Никс приключва лекцията си на форума Concordia, сочейки, че традиционното повърхностно рекламиране е мъртво. „Моите деца със сигурност никога няма да разберат тази концепция на масовата комуникация”. И преди да напусне сцената, той заявява, че тъй като Круз се е оттеглил от надпреварата, компанията ще помага на един от останалите кандидат-президенти.

Как точно американското население е било мишена на цифровите войски на Тръмп в този момент не е ясно, тъй като те настъпвали по-малко по водещите телевизии, отколкото с лични съобщения в социалните мрежи и цифровата телевизия. И докато в екипа на Клинтън си мислели, че водят, на базата на демографски прогнози, журналистът на “Блумбърг” Саша Айзенбърг бил учуден по време на визита в Сан Антонио – където се базирала цифровата кампания на Тръмп, че се създава „второ седалище”.

Внедреният екип на Cambridge Analytica, очевидно състоящ се от само дузина човека получил 100 хил. долара от Тръмп през юли, 250 хиляди през август и 5 млн. долара през септември. Според Никс компанията изкарала повече от 15 млн. долара като цяло. (Компанията е учредена в САЩ, където законите за разпространяването на лични данни са по-хлабави в сравнение с тези в държавите от ЕС. Докато европейските закони за личните данни изискват всяко лице да се съгласи дали данните му могат да бъдат разпространени, то тези в САЩ позволяват данните да бъдат разпространявани, освен ако потребителят не „откаже”).

Groundgame, приложението за предизборната агитация, което интегрира избирателните данни с „геопространствена визуализирана технология,“ е било използвано от активисти на Тръмп и Brexit.

ерките били радикални. От юли 2016 г. агитаторите на Тръм били снабдени с приложение, с която можели да идентифицират политическите възгледи и типовете личност на обитателите на една къща. Същият доставчик на приложение бил използван и от организаторите на Брекзит. Хората на Тръмп звънели само на вратите на хората, които били оценени като възприемчиви към посланията му. Агитаторите идвали с наръчници за водене на разговор, приспособени към личността на обитателя на къщата. От своя страна, агитаторите въвеждали реакциите в приложението и новите данни тръгвали обратно към предизборните табла на Тръмп.

И пак това не е нищо ново. Демократите също са използвали подобни методи, но няма доказателства, че са разчитали на психометрично профилиране. Cambridge Analytica обаче разделила населението на САЩ на 32 различни личностни типове и се фокусирали единствено върху 17 щата. И точно както Кошински бил установил, че мъжете, които харесват козметичните продукти MAC, е по-вероятно да са хомосексуални, компанията открила, че предпочитание за автомобил, произведен в САЩ, е силен индикатор за потенциален избирател на Тръмп. Наред с други неща, тези открития показвали на Тръмп кои послания работят най-добре и къде. Решението да се съсредоточи върху Мичиган и Уисконсин в последните седмици на предизборната кампания било направено въз основа на анализ на данните. Кандидатът стана инструмента за прилагане на голям модел на данните.

Какво следва?

Но до каква степен психометрията е повлияла на крайния резултат на изборите? Когато ги попитали, от Cambridge Analytica не пожелаели да предоставят каквото и да било доказателство за ефективността на кампанията им. И е напълно възможно да не може да се отговори на този въпрос.

Но все пак има следи: учудващото издигане на Тед Круз по-време на първичните избори. Също така имало увеличен брой гласоподаватели от селските райони. Както и спад в броя на афроамериканците в началото на вота. Фактът, че Тръмп похарчи толкова малко пари, би могъл също да бъде обяснен с ефективността на личностно-базираното рекламиране. Както и фактът, че е инвестирал много повече в цифровата кампания, отколкото в телевизионната кампания, в сравнение с Хилари Клинтън. Фейсбук се доказа като решителното оръжие и най-добрата предизборна кампания, както обяснява Никс, и както коментарите на много от основните организатори на кампанията на Тръмп показват.

Сред клиентите на Cambridge Аналитика е Държавния департамент на САЩ. Освен това компанията е имала контакти с британския премиер Тереза Мей, която на снимката тук е с държавния секретар Джон Кери, 19 юли 2016г.

Много гласове твърдяха, че статистиците са загубили изборите, защото техните прогнози са били много далеч от истината. Но ако статистиците всъщност са помогнали за спечелването на изборите – поне онези, които са използвали новия метод? Ирония на съдбата е, че Тръмп, който често мърмореше за научните изследвания, използва високонаучен подход в предизборната си кампания.

Другият голям победител е Cambridge Analytica. Стив Банън, който е член на борда му и бивш главен изпълнителен директор на десни интернет вестника Bretbart News, беше назначен от Тръмп за личен съветник и главен стратег. Докато Cambridge Analytica не желае да коментира твърденията за текущи преговори с британския премиер Тереза Мей, Александър Никс твърди, че гради своята клиентска база в световен мащаб и е получил запитвания от Швейцария, Германия и Австралия. Компанията му в момента обикаля европейските конференции, демонстрирайки успеха си в САЩ. Тази година три основни държави от ЕС се изправят пред избори с възраждащи се популистки партии: Франция, Холандия и Германия. Изборните успехи идват навреме, тъй като компанията се подготвя за навлизане в търговската реклама.

Кошински наблюдавал всичко това от офиса си в Станфорд. След изборите в САЩ университетът е в смут. Кошински отговаря на събтията с най-силното оръжие на разположението на един учен: научният анализ. Заедно с колежката си изследовател Сандра Матц, той е провел няколко серии от тестове, които скоро ще бъдат публикувани. Първоначалните резултати са тревожни: проучването показва ефективността на личното таргетиране, посочвайки, че търговците могат да получат 63 процента повече кликвания и до 1,400 повече превръщания в реални рекламни кампании във Файсбук, когато продуктите и маркетинговите съобщения съвпадат с личните характеристики на потребителите.

Те също така демонстрират мащаба на личното таргетиране, показвайки, че повечето страници във Фейсбук, които популяризират продукти или търговски марки, са повлияни от личността и голям брой потребители могат да бъдат таргетирани точно, въз основа на една-единствена страница във Фейсбук.

В изказване след публикуването на немския вариант на тази статия, говорител на Cambridge Analytica каза, „Cambridge Analytica не използва данни от Фейсбук. Няма никакви отношения с д-р Михал Кошински. Не се занимава с подизпълнение на изследвания. Не използва същата методология. Психографията едва е била използвана като цяло. Cambridge Analytica не е полагала усилия да обезкуражи който и да е американец да гласува на изборите. Усилията й са били насочени единствено към увеличаване на броя на гласопдавателите на изборите”.

Светът беше обърнат с главата надолу. Великобритания напуска ЕС, докато Доналд Тръмп е президент на САЩ. А в Станфорд Кошински, който искаше да предупреди за опасностите от използването на психологичното таргетиране като политическо средство, още веднъж получава обвинителни имейли. „Не,“ казва спокойно Кошински и поклаща глава. „Вината не е моя. Аз не съм създал бомбата. Аз само показах, че тя съществува.“

Допълнителни проучвания за този доклад бяха направени от Пол-Оливие Дехай.

Източник: Ханес Грасегер и Микаел Крогерус

https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win 

Превод от английски: Лазар Парашкевов/Гласове