Ухание в Мрака

.

Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.

Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.

Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.

Хора, които обичат да се смеят на грешките си.

Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.

Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.

Които не бягат от отговорностите си.

Които защитават човешкото достойнство.

Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.

Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.

Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

.

Мариу ди Андраде (1893 – 1945) е бразилски поет, писател, есеист и изследовател на културата. Интелектуалец от най-висока класа, творил през първата половина на 20в., един от бащите на южноамериканския модернизъм.

 

Георги Заркин – журналистът убит в затвора от органите на ДС

.

„Нам нужни са ни храбреци-
задават се барутни жътви!
Поне станете, Вие, мъртъвци,
защото живите са мъртви…
Георги Заркин

На днешния ден в 5 ч. сутринта през 1977 година, по особено жесток начин, е убит от комунистическия режим Георги Атанасов Заркин – журналист в органа на БЗНС „Земеделско знаме“
„Георги Заркин е роден на 3 март 1940 г. в село Бели Искър, община Самоков, в семейството на каменоделец и домакиня. По-късно успява да завърши задочно кинематография.

Георги Заркин е осъден на 6 години затвор през 1966 г. Присъдата е издадена заради това, че като журналист в тогавашния вестник „Земеделско знаме“ е разпространявал нелегално позиви срещу режима, като за целта е купил циклостил. Съдържанието им е свързано с неуспелия преврат на Горуня и призовава за всенародна борба срещу комунистическата диктатура. Пише 6 различни позива, по хиляда броя от всеки вид от името на „Врачанския революционен комитет“. Такъв революционен комитет не съществува, но трикът е за достоверност, а и за да покаже, че доста хора са готови да излязат в планината. Разпространява ги със съмишленици от родното му село. Когато е разкрит и го залавят в София, поема вината върху себе си. Осъждат го. В съда открито заявява:
„Не съм съгласен с режима на Тодор Живков.“
В следствието е подложен на физически и морален тормоз. Според сина Лъчезар следователят Петър Бъчваров лично рисувал с нож петолъчки по гърба и по ръцете на арестанта.
При влизането в затвора Георги Заркин е 26-годишен. Той прекарва там 11 години и половина, като почти през цялото време е бил в изолация и при усилено строг режим. През 1968 г. Заркин отправя протестен апел от затвора по повод нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, като пише писмо до Тодор Живков и обявява гладна стачка. Заради това и писане на „фашистка“ поезия на 20 февруари 1969 г. старозагорски съд издава на затворника допълнителна 5-годишна вътрешна присъда по член 108 от тогавашния НК и потвърждава условията на изолация и усилено строг режим.
„В пряк текст му казват: Ще те държиме в затвора, докато сме на власт! А той им отговаря кратко и лаконично: Значи не ви остава още дълго време!“, разказва синът Лъчезар. Според него процесите са били при закрити врати и в Стара Загора, защото там зам. окръжния прокурор Владимир Антонов е бил достатъчно послушен и изпълнителен. Многократно опитват и да го вербуват. Провокират го както с прокурорски свидетели, така и с подставени лица „камерници“.
Заради неговата непримирост и отказите да бъде вербуван месеци преди изтичането на наказанието ДС скроява на Георги Заркин ново обвинение по същия член от кодекса.
Основни прокурорски свидетели са тогавашните затворници Михаил Пиралков и Коста Стоянов от Варна. На 23 декември 1974 г. получава трета присъда от 8 г. лишаване от свобода и е преместен в Пазарджишкия затвор при още по-сурови условия.
Въпреки нечовешките мъчения
в комунистическия зандан и благодарение на високия си дух и нравственост Георги Заркин успява да напише и да изнесе от затвора 20 сборника със свои творби. Те включват над 2000 стихотворения, епиграми, разкази, детски приказки, филмови сценарии, театрални пиеси, както и романа в три части „Чест“.
През това време тоталитарната власт задейства разработка № 10664-2 от 4.06.1970 г. за неговото физическо неутрализиране. Върху нея през 1974 г. тогавашният зам.-министър на вътрешните работи генерал Григор Шопов с резолюция саморъчно утвърждава: „Гад! Да бъде унищожен!“
Повод за убийството е предстоящ международен форум. Макар че са взети строги мерки за секретност, личността и съдбата на Георги Заркин стават известни и извън границите на НРБ. През септември 1977 г. у нас трябва да се проведе Първият световен писателски конгрес. По информация от чуждите радиостанции
гостите са щели да потърсят Георги Заркин
и България е щяла да изпадне в деликатно положение.
„Активното мероприятие“ е поверено на 5-и отдел на VI управление на ДС. На 8 август 1977 г. Георги Заркин е убит в затворническата килия.


Синът му, Лъчезар Заркин:
„В същия ден са уведомени моите близки. По това време бях 15-годишен и бях на море в Ахтопол. В 11,45 часа
получават телеграмата
в Самоков, че в 15,00 ч. е погребението
в Пазарджик. Представяте си какъв шок и ужас изпитват баба ми, лелите ми и другите близки. Вземат таксиметрова кола и пристигат в 14,30 часа в затвора, но там им казват, че е откаран. Отиват на градското гробище на мястото, където се погребват безпризорни хора, и го виждат миг преди да бъде спуснат. Все пак забелязват в какво състояние е – със синини, натъртвания, още топъл. До ковчега е поставен магнетофон и копоите записват всичко. Близките ми започват да плачат. Предупреждават ги, дърпат ги, ритат ги. „Внимавайте какво ще говорите, че ще го смените в затвора“, са ги заплашвали милиционерите от погребалната процесия. Това е трагедията, това е истината“, разказва Лъчезар Заркин.
Вечерта преди убийството в затвора отишъл със служебна волга полковникът от ДС Ангел Ценов. Заедно с още един офицер те преспиват във вилата на затвора в Пазарджик и рано сутринта в 5 часа двама надзиратели и двама криминални затворници влизат в единичната килия на Георги Заркин, разказва синът на убития. Ангел Топкаров, началникът на затвора, е седял по това време в коридора, а те го убиват. За да няма фрактури,
убийството е извършено с удари с дебели маркучи и задушаване
След това закарват трупа при патоанатом, който издава фалшив смъртен акт.
„Разбира се, аз потърсих и намерих патоанатома, който се оказа много достоен доктор. Попитах го: Вие ли издадохте този фалшив смъртен акт на баща ми? Той каза: „Да, но има причина и това не е единственият случай на издаване на фалшив акт. Свършил съм си професионално работата от гледна точка на медицината“. Казах му: „Не съм медик, така че бихте ли ми пояснили?“ Тогава той ми обясни: „Независимо че бях принуден да издам фалшив акт, аз съм взел проби от всички главни органи на човека, които се пазят 15 години в Съдебна медицина.“ Бяха изминали 14 години и 8 месеца. Ако ги вземете, казва, и видите схемата на трупа, където съм отбелязал къде има натъртвания със син молив и охлузвания с червен молив и като се направят хистологични изследвания на тези органи, ще се установи точната причина за смъртта.
Човекът даде показания в прокуратурата, разказа подробно схемата на издаване на смъртните актове и беше доказано, че смъртта на Георги Заркин е насилствена. Главният прокурор Иван Татарчев назначи експертиза от медици, които след 6-месечни изследвания също установиха този факт“, разказва Лъчезар Заркин.
През 1990 г. синът започва дело за разкриване на убийствата на политически затворници у нас по времето на тоталитаризма.
„Въпреки че делото се води срещу неизвестен извършител,
за нас е ясно
кои са извършителите
и поръчителите
на това убийство
Освен Григор Шопов с резолюцията си пряка вина имат и началникът на затвора в Пазарджик Ангел Топкаров и ген. Георги Кръстев от военното контраразузнаване, който също е дал потвърждение за извършването му. Игнат Колев, началникът на Старозагорския затвор, също е един от моралните убийци“, казва Лъчезар Заркин.
„Когато започна следственото дело за разсекретяване и за причините и начините за убийствата на политическите затворници у нас, не само на Георги Заркин, а и на Борис Арсов и на Володя Наков, моята задача беше да се види истината и да хвърля светлина върху близкото ни минало. Григор Шопов не очакваше, че някога може да бъде повдигната завесата и да бъдат открити документите с негов параф. Следствието го потърси, но беше вече болен и макар че знаеше за делото, не стигна до съда – умря.
Ангел Борисов Ценов, полковникът от ДС и автор на разработките срещу баща ми, озаглавени „Проклетникът“ и „Интелигентът“, също беше болен по време на делото и впоследствие също почина. Бившият началник на затвора в Пазарджик Ангел Топкаров се яви с двама адвокати. Аз бях без адвокат, но с очевидец на убийството. Свидетелят беше много интересен криминален престъпник, на когото Топкаров е бил началник повече от 20 години. Трагикомичното в цялата ситуация беше, че когато бившия му затворнически началник го доведоха с белезници, моят очевидец, след като ги отключиха, му разтриваше ръцете и му казваше: „Мръсник, ти как стягаше белезниците… Казвах ли ти че ще се обърнат нещата“, разказва Лъчезар.
„Жив и до момента е следователят Петър Бъчваров. Заради такива големи заслуги като справянето с „враг номер едно“, както той определя Георги Заркин, този човек е стигнал много нависоко в йерархията.
Ето защо изключително интересно би било в демократична България да се види как е устроен животът на бившите копои, които тормозеха и които убиваха демократите, и какъв е животът на близките на почтените и честните хора. Паралелът е наложителен“, настоява синът на убития писател.
Оказва се, че
без съд и присъда
още в първите дни
след 9 септември
1944 г. от комунистите е убит още един член на фамилията – Атанас Заркин, дядото на Лъчезар по бащина линия. Въпреки че е бил обикновен каменар и земеделски стопанин, той заедно с още шейсет и осем души от община Самоков, е хвърлен в 138-метровата пропаст от Черната скала над курорта Боровец.
Всички опити впоследствие на убития Атанас Заркин да бъдат скалъпени и приписани минали престъпления срещу дейци на комунистическото движение удрят на камък дори пред безмилостния Народен съд.
„Има Господ, да ги наказва той, защото, ако аз го направя, по нищо няма да се различавам от тях. Моята мисия беше не да ги наказвам или да ги тормозя, не дори да им търся отговорност, а да представя нещата такива, каквито са“, казва днес Лъчезар Заркин.
Георги Заркин е един от десетте официално признати от Европа български дисиденти. У нас обществени организации, подкрепени от евродепутати, настояват президентът Росен Плевнелиев да награди посмъртно с най-високата държавна награда писателя и журналиста Георги Заркин, но засега тези призиви са без резултат.
Преди време Общинският съвет в София взе решение улица в кв. Драгалевци да бъде наречена на Георги Заркин. Това решение още не е изпълнено. До самоковската община също има предложение за именуване на родната улица на Георги Заркин в с. Бели Искър, но и по него няма движение.

Бог да го прости и светла да е паметта му!

Материали от Мрежата

Путинизмът е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война

.

В съвсем обозримо бъдеще Русия на Путин ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие.

Отново се появиха съобщения за хакерски атаки срещу сървърите на кандидат конгресмени по време на междинните избори в Конгреса на САЩ ( които ще бъдат на 6 ноември). Току-що бяхме хванати в крачка… Вече стана ясно, че всичко се случва сякаш под лупа, но те не могат да ги спрат… И отново ще кажат: това не им е изгодно! И какво значат  всъщност компютърните хакерства срещу няколко конгресмени в сравнение с непрекъснато разрастващия се скандал…

Но както се казва – вълкът кожата си мени, но нравът не…Скорпионът ще жили жабата, дори когато я пренася от единия до другия бряг…

В моите представи путинизмът, осмислен като външни действия, е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война. Едно пародийно съчетание между западните силови методи по отношение на комунистическите страни с методите на Коминтерна. Смисълът на огледалност в този случай  означава идеологически завой.

Идеята на путинистите да създадат алтернатива на западния геополитически модел изискваше да намерят някаква идеологическа конфронтация. Но в същото време в Руската федерация се установи многопартиен капитализъм. По своята вътрешна същност той е

 фашистка, квазимонархическа действителност,

която противостои на „пазителите“ на отечеството в един“демократичен хаос“ извън рамките на ОНД, които им бяха неудобни.

Вариант 2003 – опитът да се противопоставят на неоконсерваторите на Буш в Америка и на „социалдемократическата“ европейска идентичност се оказа неуспешен, да не кажем че дори отсъстваше. Те не желаеха да си играят на социална демокрация. Всички путинисти искаха да бъдат само „уважавани фашисти“.

След това решиха да се правят на европейци традиционалисти, в духа на Тютчев и Достоевски, като защитават „свещените камъни на Европа“ от либерализма и постмодернизма.

Но, тъй като, за разлика от „ортодоксалните революционери“ от  20-30-те години на миналия век, аристокрацията не можа да си създаде социална база нито тук, нито някъде другаде, затова тя се превърна в явна /скрита/ „нацистка“. У дома тя се позиционира като „последната антифашистка вълна“ и покровителка на „традициите от 1945 година“.

Въпреки че масите не се хванаха на тази казуистика, уловили общата посока, в която се движат нещата, започнаха да поставят на автомобилите, дело на немската индустрия, снимки с изнасилвания, с надпис „Може да се повтори!“, с което напълно дискредитираха всички съветски и руски опровержения за извършените зверства от Червената армия.

В края на краищата хората твърдо знаеха както за насилието, така и мантрата, че „това е гнусна клевета срещу освободителите на Европа“. Освен че знаеха едновременно и двете неща, те успяха да се загнездят като част от „поток на съзнанието“.

И това се оказа преобърнато, огледално отражение на съветската пропаганда.

Тогава Западът беше руган заради социалното неравенство, расизма, дискриминацията, милитаризма, свещеничеството.

Сега пък заради програмите за социална помощ за аутсайдерите („безработни, неграмотни“), политическата коректност, бездуховност и други „недъзи“.
Повод за подигравки е неуспешният опит на Западна Европа да създаде обща структура (за разлика от приятелството на съветските народи и страните от социалистическия лагер), заменяйки позорния ЕС с един нов Съветски съюз.

Като цяло те твърдо заемат онази идеологическа ниша, която бе заета от фашистките и прохитлеристки тенденции в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век.

Съветските кръгове (международният отдел на световното комунистическо работническо движение, Централния комитет и КГБ) подкрепиха антивоенните, левичарски, пацифистки движения.

Сега те са расисти и крайно десни консерватори.

По времето на СССР в Израел те залагаха на комунистите – „победеният“ Уилнер? Сега техен съюзник е Нетаняху.

СССР изобличаваше раздухвания от империалистите национализъм, като средство за отклоняване от класовата борба и всяването на разкол сред трудещите се маси.

Във водената от путинистите крипто война със Запада се насърчава национализмът и ксенофобията – надежден инструмент, който се потвърди от последните скандали около Гърция и Македония, както и от експериментите с едновременната поддръжка на двете течения в САЩ – на  черните и бели радикали.

Но като цяло всички техни методи останаха

„Коминтерновски“

Путин съзнателно реши да пресъздаде „разпадналия се“ СССР, противопоставайки го на пукащия се по шевовете ЕС. Единствената грешка беше, че онези, които отидоха под крилото му, не очакваха, че ще станат част от редиците на бойците срещу Запада. Но опитът да се използва EAPS като Варшавския договор, приключи. Пекин също така уважително отказа ролята на „стратегически партньор“ в борбата срещу Съединените щати.
Но досега много неща са постигнати.

Да бъде смазан и потопен с истерична антизападна пропаганда либералният прозападен клъстер в руското общество, особено свързаните с руските „политически кръгове“.

Превръщането на RT (с целия набор от информационни сателити) в същия мощен и ефикасен инструмент за въздействие върху западната публика, каквито бяха Радио „Свобода” и „Свободна Европа”, които мощно работеха против комунизма. Създаването – основно чрез подкупи ( макар, че не всички „виолончелисти“ са ги използвали, за да купуват вили, яхти, съвсем не всички) на сериозни про-путински политически фракции на Запада. И то не само  леви и комунистически, но и много десни и дори крайно десни.

Насърчаване на Брекзит, подкрепата за Тръмп, двама от тримата водещи кандидати за президенти на Франция – се оказаха платени агенти на Москва, про-московското правителство, създадено в Италия, поощряването на най-активната част от опозицията в Германия…

Съветският Кремъл не успя да постигне такова макроикономическо влияние на Запада.

Там границата на мечтите беше влизането на италианските комунисти (и по-точно съветските агенти в редиците на Комунистическата партия) в правителството. И най-високият връх на политическите постижения остава проникването на левите в създадения от Рузвелт естаблишмънт.

Но като чудо на чудесата може да се определи постигнатото съгласие между САЩ и Израел за руската окупация на Сирия! С едновременната подкрепа, която получи Москва от страна на Иран, Хамас и Хизбула!
Но след това – съвсем необичайно: Путин каза, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще бъде кауза пердута, а НАТО не би издържало на такава заплаха!
Върховен апотеоз – тихомълком предложеният на президента на САЩ „мюнхенски план“ за „референдум“ в разделената и частично окупирана Украйна, който  вместо да даде ясен отговор на възмущение, даде обещание да помисли над този въпрос!

(Приемете, скъпи наши  либерали „небутербродники“, идеята за „честен референдум“ и свикване на международната конференция за Крим, приемете и даже се разпишете на това, което ще получите: В Крим „всичко е ясно“, сега наред е Донбас).

Сега Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство – своята корумпираност и идеологическа стабилност от времето след войната.
Комунистическата партия на Съединените щати, която  е живяла от съветските плащания кеш, след 1948 г. се е превърнала в политически маргинална. Но подкупването на гръбнака на американския десен консерватизъм – Националната асоциация на карабинерите, пък и някои други – са „пералня за пари“ на „таганцевците“ (А за това в какво са се превърнали институтът на Никсън и други републикански „мозъчни тръстове“,  просто ще си замълча). А за да хване „на въдицата“ американския кандидат за президент, „стрелец“ използва чиста проба

„чекистки капан“ …

Ако не беше закономерен икономическият провал, Путин наистина можеше да се окаже властелинът на света, доказателство, че КГБ може да се справи по-добре с организацията на световната експанзия, отколкото Централният комитет. А само преди 40 години – преди победата на Тачър – Западна Европа гледаше на СССР като ловец на жертвата си.

Тогава всъщност Брежнев и Андропов бяха възпрепятствани единствено от най-разрушителното  оръжие в историята – Държавната комисия за планиране. (Има анекдот, в който служителите им отивали на парада на Червения площад с готови аритмометри – дори след преминаването на ракетите „Сатана“).

Сега, когато Путин отново през февруари 2014 г. се чувства „Царят на гората“, той се опитва да повали в нокдаун  Запада. Тогава дори Тръмп ще бъде разярен и ще се превърне в гризли, в която е изпратен смъртоносен изстрел. И във времето на Втората студена война ще започне сериозна битка…
Това вече сме го гледали в края на 1979 г., когато четирима старчоци от Кремъл решиха да влязат в Афганистан.

Нека да припомня също, че в САЩ втората вълна на финансовата криза тогава достига своя пик, рязко спада популярността на президента Картър с неговите мании за „човешки права“, както и престижът на цялата Америка – Никарагуа е завладяна от комунистите, провален е опитът да бъдат освободени попадналите в капан в Техеран дипломати (поради отказ да бъде изпратен хеликоптер! ) Англия се тресе от смъртоносната война, която Тачър води със синдикатите, особено с този на миньори … Във Франция за първи път от 1947 година е избрано комунистическо правителство. Италия е парализирана… В Израел се налага политическата конфронтация между победители десните (наследници на Жаботински) и останалите в опозиция леви сили, в лицето на несменяемата близо 30 години Комунистическа партия.

Но изведнъж срещу руснаците в Афганистан се обединяват САЩ, Китай и Саудитска Арабия, към които мълчаливо се присъединява и Иран (който по-късно ще подпомага с доставки на оръжие антикомунистическа опозиция в Никарагуа), а след това – „Солидарност“ в Полша.
Сега всичко изглежда като образ в огледало.

В САЩ имаме икономическо възстановяване, но всички се обединяват срещу президента, плюейки върху правата на човека. В същото време  Америка влезе в сблъсък с Китай.

В Англия – сме свидетели на политическо разделение, но сега сред консерваторите.

В Израел се води битка между либералите и десни националисти. Франция е въвлечена в митническа война с Америка.

НАТО и ЕС се пропукват по шевовете, но не заради подкрепените от Москва анти-ядрени и леви движения, а заради атентатите във Вашингтон и подкрепените от Москва крайно десни движения. В Полша избухнаха стачки заради политиката на десните консерватори.

САЩ и Израел санкционираха позицията по окупацията на 2/3 от Сирия от руски войски.

Изглежда, че е време да се удари Западът, който се раздира от противоречия и скандали. Смятам, че равносметката е въпрос на седмици. Най-противоречивият вектор в тази ситуация остава Украйна. Предупреждението на Путин за „ескалацията на напрежението в югоизточната част“ не беше безпочвено. Подобно нулирането на  книжните бумаги в Щатската хазна.

Налице е също така очевидно отвличащият ход на Путин – предложеният референдум за Донецкия басейн, успоредно с оттеглянето от „военните игри“ (частична демилитаризация в радиус от 200 км, която обаче не включва „ихтамнетов“) – чрез който си мисля, че руският президент търси привиден повод за излизане от задънената улица, в която е попаднала „Нова Русия“.

Тъй като „кръймнализмът“ е изчерпан…дойде време, когато Москва трябва да се откаже от дългосрочния патерналистичен модел. Следователно не ни остава нищо друго освен да продължим да подкрепяме пропагандната „анестезия“ в духа на „целия свят е срещу нас“. Така както съвсем неглупавият Андропов разглеждаше Афганистан като основно средство за галванизиране на разлагащото се „следбрежневско“ общество на „втора Испания“. И би трябвало да признаем, че армията единствено се занимаваше с изграждането на  училища в различни селища, учеше ни на умения да шофираме и как да стреляме по мишена.

Затова много се притеснявам, че спомняйки си за март 2014,  в Кремъл може да решат, че ако не могат да се справят със спортния „ерзац-криг“, защо да не повтарят Кримския „блиц криг“.

Въпреки недоумението ми, няма да питам, защото съм сигурен, че в съвсем обозримо бъдеще путинизмът ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие. Защото в  такива фашистки императорско-реваншистки системи рационализмът работи изключително добре за  подготовка на напълно авантюристични проекти. Такива се оказаха и блестящо планираната „Кримска операция“ и „хибридната“ окупация на Донбас от Русия през април 2014 година.

Евгений Илхов, Каспаров. Ru
Превод: Faktor.bg

Днес е най‐светлият празник – Преображение Господне!

.

Ето какво да направите, за да сбъднете желанията си.
Денят се свърза с промяна и нова надежда.
.

Православната църква отбелязва един от най‐светлите си празници днес – Преображение Господне. Вярва се, че в нощта срещу Преображение, също както и на Богоявление, в небето се отваря Божията врата и Господ се показва на нея, а всички желания на вярващите се изпълняват. Денят се свърза с промяна и нова надежда. Народът ни вярва, че на 6 август слънцето обръща гръб на лятото и поглежда към есента, а прелетните птици се събират на ята, за да тръгнат към топлите страни. В храмовете се освещава грозде. Началото на празника е в първите векове на християнството и е свързано с едно от най‐важните евангелски събития – явяването на Иисус Христос в небесна слава пред трима от най‐близките му ученици. Апостолите не допускали, че Иисус Христос ще понася унижения и премеждия – съответно тях това било несъвместимо с величието и славата Му. Той им говорил често за страданията, които Го очакват, за смъртта и Възкресението си. За да укрепи вярата на учениците Си, Иисус Христос решил да покаже на трима от апостолите истинната Си небесна слава. Заедно с Петър, Иаков и Йоан се изкачил на планината Тавор в Галилея, отдалечил се от тях и започнал да се моли. Скоро те заспали, а след като се събудили, видели своя Учител напълно преобразен. Лицето Му светело като слънце, а дрехите Му блестели като светлина. Иисус беседвал с двама от най‐великите представители на Стария Завет – пророците Мойсей и Илия, за предстоящите Си страдания и Кръстна смърт в Йерусалим. В един момент светъл облак осенил всички и от него се разнесъл могъщ глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Него слушайте.“ При тези слова Свише апостолите в силен страх паднали ничком на земята. Когато славата Господня се скрила от тях, Господ се приближил към учениците Си и казал: „Станете, не бойте се!“ Това чудодейно събитие трябвало да предпази апостолите от униние и съмнение при вида на Христовите страдания, да укрепи вярата им в Неговата Божествена природа. За всички вярващи християни, Преображение Господне е свързано с промяна и с нова надежда. Поради това празникът се отбелязва в края на християнската църковна година. На този ден в Светата Литургия на православните храмове се прибавя специален Тропар (молитвено песнопение) със старославянското название „Начатки овощей“, а в Българската православна църква – „Освещаване на гроздето“. Защото, ако в северните православни земи в началото на август има само ябълки, то в българските по‐южни земи вече е откъсната първата чепка грозде. За първи път то се освещава в храма и се яде на празника Преображение Господне. В малките градове и села на България все още са живи колоритните народни обичаи, свързани с Преображение Господне. Правят се панаири, разменят се животни и стоки. Някога момите и ергените се сговаряли за годежи и женитби. Според традиция от най‐дълбока древност женитбите се правели през септември, за да се роди дете през юни и невястата да се захване за работа през усилния летен период. Според българския народен календар на 6 август настъпва трайно преобразяване в природата. Слънцето обръща гръб на лятото и лице към зимата, щъркелите се събират на ята, преди да отлетят към топлите земи. Според вярванията на този ден се отваря небето и ако някой види това, се сбъдва всичко, което си нарече. Ако някой се разболее, натопява се връзка сушени плодове, болният пие от водата и болестта се преобразява. Преображение Господне е времето, когато дните видимо намаляват, очаква се студът. Всеки трябва да се размисли, да си спомни, че е имало много случаи, когато е бил лош и ето, сега е времето да се преобрази, да стане по‐добър.

От Мрежата

Последните думи на Стив Джобс за живота …

.

„Първа и втора класа в самолета, кацат по едно и също време.“


Да, аз стигнах до върха на успеха в бизнеса. В очите на другите бях символ за успех и подражание.
Въпреки това с изключение на работата, имах малко поводи за радост. Накрая – богатството ми е само факт – цифри, които не топлят.
Сега, когато лежа на болничното легло, ясно си давам сметка, че всички успехи, с които някога бях толкова горд, са незначителни с наближаването на неизбежната ми смърт. Когато остана сам в тъмното и гледам студената светлина на медицинските уреди около мен, усещам леденото дихание на Смъртта. Да, тя ме чака и се усмихва…
Едва сега разбирам, че когато натрупаш пари, с които можеш да подсигуриш живота си, трябва да има и нещо друго, което да дава смисъл. Истории за любов, мечти от детството, изкуство…
Бог ни е направил така, да усещаме любовта, да я усещаме в сърцето си и да я споделяме с хората около нас. Тя (любовта) е пътеводната светлина и ни дава истинската сила. Мога да взема със себе си само спомените, които са наситени с любов. Не славата и парите. Любовта може да пътува със скоростта на светлината и да ви даде криле.
Поставяйте си цели, които може да постигнете и ги следвайте с цялото си сърце. То ще ви отведе там, където искате да бъдете. Всичко е в сърцето.
Знаете ли кое е най-скъпото легло? Болничното… Ако имате пари, може да наемете някой да кара колата ви, но не можете да наемете някой, който да „вземе“ заболяването, което ви убива.
Ако изгубите нещо, може и да го намерите, но едно нещо, което няма да намерите, ако го изгубите – това е живота. На какъвто и етап от живота си да се намирате сега, помнете, че един ден ще се изправите пред момента, в който завесата пада пред вас…
Моля ви, оценявайте любовта, която имате сега – отнасяйте се с всички добре и с уважение.
Това остава.
.
От Мрежата

Георги Марков до Димитър Бочев – ПИСМОТО, 18-22. 02.1977 г., Лондон

Да четем Георги Марков!

Драги Митко,

     Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

     Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

     Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.  

     За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

     Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

     Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

     Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

     И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

     Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

     Драги Митко,

     Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

     След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

     Най-сърдечно твой

     Жоро

     Преписано от „Аз бях той  121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

 

     ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

     по преписка вх. № 7172/72 год. по описа на Софийска градска прокуратура

     ПО ОБВИНЕНИЕТО НА:

     ГЕОРГИ ИВАНОВ МАРКОВ

     По чл. 101, ал. I и чл. 108 от НК

…..

     6. В статията „Традиция, новаторство и модернизъм”, излъчена по радио „Дойче веле” на 6 март 1972 г., Марков нагло продължава да клеветничи, търсейки свобода за дейците на културата. Дори нещо повече, след като хули нас, безогледно поучава и „консервативно реакционните среди в западната култура”.

     „ …Очевидно позициите на комунистическата партия и власт и консервативно реакционните среди в западната култура са едни и същи. И едните, и другите се борят срещу модерното изкуство. Човек с изненада открива много сходство между отживели блюстители на допотопни национални традиции и привържениците на социалистическия реализъм.” Справка л. 61-62.

     …..

     Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков”, София, 1999, док. №42

.

 

Баташкото клане

.

Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни

Баташкото клане  е добре документиран исторически факт.

А за нас като българи е особено ценно, че основните свидетелства за жестокостите са на чужденци, които безпристрастно, без никаква лична изгода са описали страданията и жертвите на народа ни.

Избиването на 5000 души от Батак при потушаването на Априлското въстание с право е една от най-черните дати в историята на България. Макар клането да не е извършено от редовна армия, а от башибозуците – главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията, то говори много за положението на българите в разлагащата се Османска империя.

Историята с масовите убийства е толкова потресаваща, че дори хаджи Иванчо Хаджипенчович, човекът осъдил три години по-рано Апостола на смърт, е принуден да жертва кариерата си на висш държавен сановник в Османската империя за да свидетелства за изстъпленията.

В своя доклад до Високата порта и до специално създадената Европейска комисия той разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Говори се, че Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане – Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.

Безспорно най-голяма заслуга за достигането на описанието на зверствата до тогавашния цивилизован свят иматкореспондентите на английските вестници.

Като такъв е изпратен в България през 1876 г. и американецът Джанюариъс Макгахан. Повод за неговата командировка е отпечатването в английския вестник “Дейли нюз” на писмата на Едуин Пиърс от Цариград.

Те са плод на безкористна помощ от страна на американските мисионери. Българските студенти, които са мнозинство в цариградския “Роберт Колеж”, представят историите за кланетата на вниманието на преподавателя си д-р Албърт Лонг и на изпълняващия длъжността директор на учебното заведение д-р Джордж Уошбърн. Хора с висок морал, американските мисионери веднага откликват на сърцераздирателните разкази. Именно д-р Уошбърн съобщава за тях на Едуин Пиърс, цариградския кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. На 23 юни Пиърс пише първата си статия за “зверствата в България”.

Тези писма за първи път разкриват пред британската общественост събитията в България от пролетта на 1876 г. Правителството на лорд Дизраели обаче чрез официалните печатни органи се опитва да опровергае тези известия като “сензационни и недостойни за внимание клюки”.

Налага се изпращането на Макгахан с цел да опровергае или потвърди изнесените факти. Скоро на репортера се отдава прекрасна възможност да се запознае на място с последиците от въстанието. Той се присъдениява към генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър, който заради отзвука, който има подкрепата на мисионерите за българската кауза в американското общество, предприема пътуване през юли и август 1876 г., за да проучи сведенията за зверствата.

В продължение на повече от един месец вестникът печата последователно в десет броя в специални подлистници репортажите на Макгахан. Те имат широк отзвук и изясняват пред света истинските причини за българското въстание, както и тежката участ на народа ни след потушаването му, тъй като неговите репортажи се препечатват на страниците на други английски, френски, немски, руски, австрийски, американски, италиански и други издания.

На 30 октомври 1876 г. например в писмото си от Прага до Марин Дринов, който по това време е в Харков, Константин Иречек съобщава: Вчера получих пътешествието на Макгахан из България (от „Дейли нюз“) и рапорта на Беринг и четох до късно, късно през нощта. Простите стоически писма на Макгахан рисуват ужасна картина…“

И действително, няма човек, който да остане безразличен към описаното от американеца, посетил местата на кланетата. На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужаса, който вижда. Самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

В писмо, датирано от 2 август от Пазарджик, Макгахан пише:

„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка, не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми, умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.

Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.“

А между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:

“…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…”

Интересно е, че макар и извършени от башибозуци, Макгахан не щади за убийствата и официалните власти. В „Писмо трето от Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“ журналистът пише:

“От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично:

“Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”

И още: “Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище… Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце

Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

Консулът на САЩ Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също описва ужасните следи от клането:

“…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата, и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“ също е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там отново се описва смъртта на Трендафил Тошев Керелов, кмет и духовен водач на Батак:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“

Забележително е, че на фона на тези чужди свидетелства, бледнеят дори българските спомени за кръвопролитието.

Ето как Захари Стоянов описва в своите “Записки по българските въстания”, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“

И още от „Записките“:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници,

изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“,

като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

(…)Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мюсулманско сърце…“

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

Косвено доказателство за трагичните събития намираме и в

политическите реакции след като истината за клането става известна на света Османската империя се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутанлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил.

Барутанлията бил арестуван, осъден и изпратен в затвор в Мала Азия, но по-късно е помилван от султана, след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък.

През 1880 година Ахмед ага Барутанлията е назначен като охрана на делегацията на Османската империя, изпратена в село Селча да се срещне с делегацията на Източна Румелия, които трябвало да договорят предаването на Тъмръшката република на Източна Румелия. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.

В житието на светите баташки мъченици, той е сравнен с „евангелския Ирод детеубиец“, но за разлика от последния, Ахмед ага не оставя живи майките и бременните жени

Благодарение най-вече на докладите на Макгахан и на американските мисионери в България световната общественост започва да симпатизира на българската кауза.

Турското правителство обвинява генералния консул Скайлър в предубеденост и в нарушаване на дипломатическата практика. През май 1878 г. американското правителство е принудено да отзове Скайлър от Цариград.

Свидетелствата, а и последствията са такива, че няма как да се оспорва трагичната истина за кървавото потушаване на Априлското въстание и клането в Батак. Друг е въпросът, че то не бива да се използва за политически цели в съвременния свят и да дава повод за омраза и създаване на нови вражди.

168 часа

Eпиграми на Змей Горянин

.

Основанията

От малък още лъжеше за трима

и глупостта му беше несравнима;

от мързел не научи занаят,

та затова — избран бе депутат.

1936 година.

 

Българийо любезна

Българийо любезна, как хубава си ти!

Където да излезна – зад мен стражар слухти…

1937 година.

 

Надеждата

Един през друг се хората изреждат

съвет да дават: как се управлява,

но  слава Богу – имаме надеждата,

че Бог рога на крава зла не дава!

1938 година.

 

Народни водачи

Народни водачи, а гледаш: край тях

кордони джандари се вият и лазят, —

дали от народна любов ги е страх,

дали пък народа от себе си пазят?

1938 година.

 

Потомъкът

Свързали се чума със вампир,

сътворили щастие и мир;

като минали години — ето:

депутат им станало детето.

1938 година.

 

Свободата 1

Тез, що се бориха за свобода, измряха,

до свободата други доживяха, —

а тези други готвят ново време —

пак шии във хомота да навреме.

1943 година.

 

Свободата 2

Ех, сладко нещо е, безпорно, свободата:

живей човек и й се радва — славно!

Но в друго нещо тука е бедата —

да: гладна свобода е робство най-безправно!

1946 година.

 

Не е лошо

Не е лошо да си бил министър,

стига да не си бил много тъп, —

а с ума си „далновидно-бистър“

да си се сдобил с имотец скъп.

1947 година.

 

Световните събития

Световните събития

Така се днес развиват

световните събития,

че щом се не посвива

пак бит ще бъде бития.

1949 година.

 

Няма нужда от пророци…

Няма нужда от пророци

днеска на земята; —

натежала от пороци —

тя си знай съдбата.

1950 година.

 

Ах, защо ли

Всички честни патриоти Ботев имитират,

ах, защо ли като Ботев и те не умират…

1950 година.

 

В блатото

На живота в блатото все така си става:

все потъва златото, а боклукът плава.

1950 година.

 

На един поет

Че ти не си поет – не е беда,

не са поети твърде много хора;

бедата, драгий, идва от това,

че пишеш и печатиш без умора.

1950 година.

 

На един художник

Напразно се гневиш, човече,

че нямало изкуство вече!

Я виж, например, как жените

си дорисувват красотите.

1950 година.

 

На Иван Вазов

Измина век, а векове ще минат

и твойте песни все ще се четат.

Но пак добре, че овреме почина,

та се изплъзна от Народен съд…

1950 година.

 

Напътствие

Писателю, за жътвата не трябва ни сърп,

ни жетварка, ами семе;

от книгите за да си вадиш хляба,

ще трябва да ги сееш дълго време.

1950 година.

 

Годините

Какви години, Боже!

Да си печелим хляба с това, което можем, а не с което трябва!

1950 година.

 

За обидата

Ти не мисли, че на обидите

бих отговорил със обида;

да се сравнява с какавидите,

могла би само какавида.

1950 година.

 

От знания много…

От знания много едно съм

измерил и с моя везна

„жената със златния косъм“

е всякоя чужда жена.

1950 година.

 

Si vis pacem

Капка по капка — сбира се вир;

бомба по бомба — сигурен мир!

1950 година.

 

Finito

Щом не са жените вече дами,

щом са хулиганите писатели —

сбогом, мои крехки епиграми,

мои малки весели приятели.

1950 година.

 

Хамелеон

Другарят —

господин —

бай Атанас

стои на сигурна позиция:

да бъде винаги на власт

и но кога във опозиция!

1950 година.

 

Pro domo sua

Каква файда, че тук „зората

ме е огряла първи път“,

щом пак тя си гря когато

ме съди „Народен съд“?!

1951 година.

 

Женското сърце…

Женското сърце е разтегливо,

майчиното – непроменливо.

1951 година.

 

Господи, ако спасиш света…

Господи, ако спасиш света

от ноктете зли на завистта,

той от друго сам ще се избави

и ще Те възлюби и прослави!

1951 година.

 

Така е нареден света…

Така е нареден света,

че всяко зло е за добро:

загубиш ли си съвестта —

намираш злато и сребро.

1951 година.

 

 

Какъв народ…

Какъв се народ извъди!

Синът баща си да съди,

че си протака живота,

та си не дава имота.

1951 година.

 

Окото синур няма…

Окото синур няма

и страда от това;

такваз земя голяма —

то вижда къс едва.

1951 година.

 

Ще дойде

Ще дойде пролетта, но тя

едва ли с цвят ще е накитена; —

та ка ще разцъфтят цветя

върху земя на кръв наситена?!

1951 година.

 

Синеока незабравка…

Синеока незабравка

е съседката ни Здравка,

ала повече се помни

със гърдите си огромни.

1951 година.

 

Стенограма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

.

Георги Йорданов извади непубли- кувана стеногра- ма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

Андрей Луканов споделя в сауната на съветското посолство с посланик Шарапов: “Ако Лилов оглави БКП, ще се избием…”

Най-после Георги Йорданов публикува стенограмата от последното заседание на Политбюро на ЦК на БКП, проведено на 9 ноември 1989 г.

След 23 октомври, когато Петър Младенов изпраща своето отворено писмо до ЦК, битките и “игрите” около отстраняването на Тодор Живков силно се изострят.

Точно в 17 часа на 9 ноември около елипсовидната маса на Политбюро сядат най-овластените мъже в държавата и всеки сваля картите. Дошъл е часът на истината. Прочетете кой какво казва по адрес на Живков и какво се случи след това.

“Зазори се. От Витоша се спусна приятен хлад. ” Така белетристично започва разказа си за 9 ноември Георги Йорданов във втори том на съчиненията си “Притаени мигове. Откровения”.

Йорданов, който тогава е кандидат-член на Политбюро и председател на Съвета за духовно развитие при МС, започва деня си в 6,30 часа с “обичайната игра на футбол в голямата зала на “Герена”. И то в каква компания! Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Гаврил Стоянов, Тодор Колев, Воин Войнов, Кирил Ивков, Тодор Барзов, Венцеслав Арсов, Стефан Павлов…

В 10.30 ч. Йорданов се среща с Андрей Луканов в коридора на Министерския съвет. Луканов носи последната информация от посланика на СССР Виктор Шарапов, с когото се среща и в сауната на спортния комплекс на съветското посолство..

Луканов се възмущава, че

Живков се изказал

неодобрително

и остро

срещу “много от нас” пред Шарапов. Живков предложил Александър Лилов за генерален секретар. “Това в никакъв случай не бива да се допуска – гневи се Луканов. – Казах го и на Шарапов – ако Лилов дойде, ние ще се избием. Съветските другари са се спрели на Младенов…”

В 15, 30 ч Луканов и Йорданов отново се срещат в коридора на МС. Луканов казва, че изборът за Петър Младенов е лично на Горбачов и на Политбюро на ЦК на КПСС.

Млако преди 17 ч около елипсовидната маса сядат членовете и кандидат-членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и председателят на Централната контролно-ревизионна комисия Начо Папазов. Отсъства Гриша Филипов, който е в Прага, Иван Панев – вече тежко болен, и Петър Дюлгеров, председател на профсъюзите.

“Точно в 17 часа Тодор Живков, който никога не закъснява – пише Георги Йорданов – небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващите и без увод започва.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари,

Утре е насрочен пленумът на Централния комитет и аз искам да поставя един предварителен въпрос, с който съм запознал някои от вас. Знаете, че преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията.

Сега отново поставям този въпрос и смятам, че на утрешното заседание на ЦК трябва да се включи в дневния ред да се разгледа моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар.

Причините са: първо, че

стоя вече 30 и

няколко години

начело на партията

и държавата; второ,

наближавам 80

Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение.Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред, генералният секретар на партията ще бъде винаги претоварен. Нашата партия е авангард, водеща партия, тя няма да отстъпи своите позиции на водеща партия. Затова и работата на генералния секретар няма да бъде лека, тя ще го държи в голямо напрежение.

Преди няколко месеца, когато разговаряхме по този въпрос, имаше се предвид да се издигне по-млад другар, примерно от поколението след революцията или по време на революцията, когато е бил младеж. Някакъв подобен вариант.

Така че аз отново поставям този въпрос. Миналия път го поставих писмено и сега поддържам това, което съм поставил писмено.

Кой да бъде избран за генерален секретар – това е работа на Политбюро. Аз съм разговарял поотделно с всеки един от членовете на Политбюро, с изключение на някои, които бяха издигнати в Политбюро в последно време, да се помисли кой да бъде издигнат.

Когато внесох този писмен документ, вече се беше формирало становището кой да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията. Аз мога да кажа сега, че становището, което беше формирано тогава, беше за другаря Георги Атанасов. С изключение на един другар, който се колебаеше, всички останали другари застанаха зад тази кандидатура. Разбира се, оттогава мина време, а и не само време, правилно е всеки член на Политбюро сега да се спре на кандидатура. Тук не бива да има ограничения. Може да бъде от състава на Политбюро, от секретарите на ЦК, а може да бъде от състава на ЦК на партията. Освен това ние по Устава на партията – мисля, че това е така – може да кооптираме в състава на ЦК. Това сме го правили. Ако се прецени, че такъв подходящ човек има извън ЦК, може да се отиде на кооптиране.

Така че моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията.

Смятам, че пленумът трябва да протече спокойно, а да се възложи на новоизбрания генерален секретар да внесе предложение за Политбюро и Секретариат. Аз смятам, че трябва да се преустрои в известна степен и самият Централен комитет, и Политбюро, и Секретариатът на ЦК. Но едва ли утре ние ще можем да направим това.

Това е, което мога да кажа по този въпрос.

Но категорично

поставям въпроса

да бъда освободен

Пак искам да подчертая, че все пак аз съм на възраст, тук се иска млад човек. Може би в началото ще има трудности, но той постепенно ще набере опит и ще се адаптира, щом има подкрепата на Политбюро и на Централния комитет на партията.

МИЛКО БАЛЕВ: Отчитате ли, др. Живков, временната обстановка сега?

ТОДОР ЖИВКОВ: Отчитам я. Навсякъде обстановката е сложна. Аз свърших по този въпрос.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Другари,

Аз лично, другари, трябва да кажа, че приемам предложението на др. Живков като политически целесъобразно, обективно назряло и като предложение, което, ако бъде прието, може да създаде допълнителни условия за по-нататъшно разгръщане на процеса на преустройство в страната. Ние трябва да кажем, и вероятно това утре ще се каже на пленума, че извървяхме един голям път след Априлския пленум. (…)

Аз моля моята кандидатура да не се има предвид и да не се обсъжда. Трябва да ви кажа, че на мен е поверена една изключителна отговорност като член на Политбюро. Трябва да ви кажа, че аз дори тази отговорност трудно нося. Говоря искрено, не мога да не говоря искрено. Защото аз предпочитам да бъда един силен член на Политбюро, а не слаб генерален секретар.

(…) Аз смятам, че ние в партийното ръководство имаме хора (в случая предлагам да обсъдим кандидатурата на Петър Младенов), които притежават онези качества, подготовка и способност да провеждат политическата линия. (…) Моля другарите да обсъдят и това предложение, което правя за нов генерален секретар.

Повече от 2 минути никой не взема думата.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Може би да дадем почивка на другарите, да помислят.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние становища сме изразявали.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Да дадем ли почивка?

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Не е необходимо.

ДИМИТЪР СТОЯНОВ:

Другари, аз сега научавам това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан. В такъв смисъл, че ние сега сме в един етап, когато искаме да разгърнем на широк фронт преустройството, когато ни остава една година до конгреса, когато се налага една по-голяма стабилност от всеки друг път, тъй като виждаме какво става наоколо в другите социалистически страни. И на този етап опитът, авторитетът на

др. Живков

ни е необходим

И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна. (…) Предлагам да обсъждаме въпроса за едно разтоварване на др. Живков, за една по-добра организация, но до конгреса да не правим промени. Аз не виждам нищо, което да налага сега да се правят промени.

СТОЯН ОВЧАРОВ

е нов кандидат-член на Политбюро. Той заявява, че мъдрото решение на Живков за оставката му трябва да бъде подкрепено. Подкрепя и кандидатурата на Младенов.

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:

Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на др. Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двусмислие този въпрос трябва да намери решение.

Другарят Живков

вярно е преценил

момента

Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос. (…)

Мисля, че предложението на др. Атанасов също трябва да бъде подкрепено. Аз може би най-добре от всички познавам др. Младенов и тази характеристика, която му направи др. Атанасов, е абсолютно точна.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

(…) Колкото и на мен да ми е тежко, тъй като ние с др. Живков работим толкова години, аз виждам, че трябва да стане промяна. Убеден съм, че трябва да стане тази промяна.

Що се отнася до това кой да бъде генерален секретар, др. Живков има право единствен той да посочи кой трябва да бъде генерален секретар на партията и да го постави на обсъждане. (…)

След като др. Георги Атанасов се отказва и си прави такъв сериозен отвод, аз също подкрепям изказаното и от него, и от другите другари мнение, че

др. Петър Младенов

има всички качества

да стане генерален

секретар,

с изключение само на едно, че физическото му състояние може би не е добро.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Искаш да кажеш, здравословното му състояние, а не физическото.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

Да, в такъв смисъл, здравословното му състояние в миналото, но предполагам, че в това отношение всичко е минало благополучно…

НАЧО ПАПАЗОВ:

Мисля, че в случая др. Живков, когото ние дълбоко уважаваме като държавник, стоял начело на цяла епоха в развитието на България, постъпва съвършено мъдро и правилно. Обстановката у нас е такава, че се налагат промени. Аз смятам, че в това отношение не бива да има никакво колебание. Ще бъде неправилно да кажем, че обстановката е добра. Напротив, обстановката никак не е добра.

(…) Аз уважавам много скромността и самокритичността на др. Георги Атанасов. Той просто ме развълнува. И моето мнение е, че

едно съчетание

между др. Георги

Атанасов и

др. Петър Младенов

ще бъде едно хубаво съчетание

ДОБРИ ДЖУРОВ:

(…) Предложението на др. Живков именно в контекста на тази сложност у нас, имам предвид и нашата социалистическа общност, и в международен аспект, просто му прави чест. Това е едно мъдро предложение. В него се оглежда реалната оценка на обстановката у нас. (…) Тя е сложна, с определени кризисни явления. Има две алтернативи за излизане от положението. Едната алтернатива е със старото ръководство начело с др. Живков да се опитаме да излезем от това тежко кризисно положение в нашата страна. Втората алтернатива е с ново ръководство.

Съпоставяйки едната алтернатива с другата, аз съм дълбоко убеден, че старото ръководство няма да може да излезе от тази именно обстановка, защото старото ръководство е загубило доверието и в партията, и в народа. Ако искаме да видим нещата такива, каквито са, те именно така стоят.

Затова в този контекст, във връзка с това ми се чини, че трябва да отидем към приемането на оставката на др. Живков като генерален секретар и председател на Държавния съвет. Разбира се, трябва по човешки, без предвзетости, без чувства, но с човешко отношение да се отнесем към неговото дело. Никой няма да е в състояние да отрече това голямо дело, което в периода, през който той възглавяваше нашата партия, се извърши. Поради това именно по човешки и по партийному трябва да се отнесем към оценката на неговата работа.

Аз напълно поддържам предложението, което беше направено от др. Георги Атанасов. Да се обединим около тази именно кандидатура, като към документа, с който ще излезем пред пленума, първата част да се отнася до др. Живков, а във втората част кратко, ясно и точно да се даде характеристика на др. Младенов.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

(…)Дълбоко съм убеден, че другарят Тодор Живков отговорно е обмислил предложението си да подаде оставка. Смятам, че решението му е достойно, целесъобразно. И аз на свой ред напълно го подкрепям. (…)

Ала днес, като приемаме оставката на др. Живков, имаме достатъчно основания да му изкажем искрена благодарност. Благодарност за повече от тридесетилетната му дейност начело на партията и държавата.

Без съмнение, историята ще даде безпристрастна, но вярна оценка за неговите заслуги като държавник и честен радетел за социалистическата модернизация на България. (…)

От дълго време ме

занимава една

мисъл, по-точно

една тревога

Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководствата се превръщат в драми, понякога дори в “панаири на суетата”?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това не бива да го допускаме.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

Да, наистина не бива вече да го допускаме. Защото все още при неизбежния процес на смяна в ръководството на различни равнища, както и при поколенческо обновление се вихрят страсти за реванш, отмъстителност, разчистване на сметки. (…)

У нас всяка промяна се съпътства с интриги, клюки. Подалият оставка или освободеният от длъжност по целесъобразност се подлага на унижения и незаслужени обиди. Нерядко беди и огорчения понасят неговото семейство, близките на изолирания довчерашен колега, приятел, другар. Всеки може да посочи примери как лица, заслужаващи признателност, се обливат с кал и хули. Дано със сегашната промяна на върха дадем доказателства за справедливост и, пак повтарям, за цивилизованост.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, да смятаме, че приемате решението. Аз бих предложил да се обединим около това.

МИЛКО БАЛЕВ:

Може някой да има възражение.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ако някой има възражения, да ги каже. Но аз моля да се обединим около формиращото се становище.

По искане на останалите участници в заседанието на Политбюро на Централния комитет на БКП др. Живков дава почивка от 20 минути, след която заседанието продължава до 19 часа…

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

(…) И бих искал просто да се присъединя към думите на др. Живков в неговото изложение за причините за даване на оставка от поста генерален секретар.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Моля само една бележка да направя. Аз не бягам от трудностите, но нямам сили да работя в такава обстановка поради възрастта ми. Аз не се плаша от трудностите. Само който не ме познава, той може да направи такова заключение.

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

Аз точно това казвам. Тази е постъпка на политически деец, който правилно оценява именно времето, когато трябва да напусне.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) По-голямата част от присъстващите около тази маса сме израснали под ръководството и подкрепата на др. Живков. Ние винаги сме се вслушвали в него. Мисля, че и сега също трябва да се вслушаме в него за това, което той направи, че е политически обмислено и че е в интерес на делото. Мисля, че му прави чест. Както друг път ни е давал пример, така и сега ни дава пример.

Другарят Живков предложи за нов генерален секретар др. Георги Атанасов. Той има всички качества за такъв. Другарят Георги Атанасов предложи др. Петър Младенов. И той има всички качества. И аз мисля, че това е един плюс на Политбюро на нашата партия, че има възможност да избира.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Плурализъм.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) Аз мисля, че за всичко това, което тази вечер обсъждаме, ние сме една партия, която стои близко до КПСС. Може би още тази вечер трябва да се информира ръководството на КПСС. Да се оформи едно решение на Политбюро. Може би др. Живков да извика съветския посланик и да го информира.

Нека все пак КПСС

да научи от нас,

а не от западните

радиостанции

ЕМИЛ ХРИСТОВ:

Съгласен съм с двете предложения. Нашата партия има две ценности от висш порядък, които ние трябва на всяка цена да запазим. Едната ценност е единството на партията. Втората ценност е ние да не позволим да бъдат оплюти ценностите на социализма.

ЙОРДАН ЙОТОВ:

Приемам всички съображения, които бяха изложени относно това, че една такава промяна ceгa ще съдейства за извършването на преустройството. Това е обаче едната страна. Трябва да си дадем сметка и за другата страна, а именно, че тази промяна е свързана и с редица трудности в осъществяването на този процес, всички да си дадем сметка за това, тъй като ние се лишаваме от един ръководител с най-голям опит между всички нас. Изключителен опит и в революционната борба, и в строителството на социализма от първия до днешния ден.

Тук др. Джуров каза, че никой не може да отрече това, което е постигнато. За съжаление, има хора и сега, които правят това. Аз се запознах със стенограмата на Клуба за гласност. Ами там няма нито една буквичка, не думичка, за положителна оценка на този извървян път от нашия народ.

Аз имам молба към всички другари, които присъстват тук, нека да си обещаем, нека да се закълнем, че ние не ще се поддадем на изкушението да тръгнем по този гибелен за партията ни път.

МИЛКО БАЛЕВ:

Искам да кажа няколко думи. Аз неслучайно зададох въпроса: “Вие преценили ли сте обстановката, в която подновявате това Ваше предложение?”

ТОДОР ЖИВКОВ:

Очевидно съм мислил.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние не сме разговаряли предварително по този въпрос. (…) Всички ние тук сме подчертавали и стабилността, и различията, които има нашата страна от някои нестабилни явления и процеси в други братски страни. Проблемът е сериозен. И ако се отиде с такова предложение, трябва да се помисли как пленумът на ЦК ще приеме тези съображения и тези предложения.

Но Вие, другарю Живков, отправихте апел да се обединим и да се излезе с единно предложение пред пленума.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това е много важно. Цивилизовано трябва да стане.

МИЛКО БАЛЕВ:

Много е важно, като имаме предвид и миналото. Аз си спомням как се проведе и Априлският пленум, и тази стабилност, която има в единството на партийното ръководство. Имаме си и отделни чувства, отделни лични свързаности. Аз сега не мога да отрека, толкова години съм израсъл под крилото на др. Живков, толкова години бях и началник на неговия кабинет. Другарят Петър Младенов също под това крило израсна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Някой път ще се срещнем да пием кафе.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Защо не троянска сливова?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Няма ли да се срещнем някой път да пием по нещо?

МИЛКО БАЛЕВ:

Вашият и вътрешен, и международен авторитет е изключително голям.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отнасям към този въпрос, значи аз съм го премислил. В това трябва да бъдете убедени…

МИЛКО БАЛЕВ:

Очевидно трябва да се обединим около предложението, което се прави. От друга страна, трябва да има и по-нататък такова ръководство, Политбюро, което да осъществи начертаната линия и задачите, които ще се предприемат. И аз съм от тези, още нямам 70 години, но ги наближавам.

ТОДОР ЖИВКОВ:

70 години е творческа възраст.

МИЛКО БАЛЕВ:

Вие говорите за две възрасти – биологическа и календарна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

80 години – това е друго нещо.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Другарю Живков, другари, аз смятам, че ние присъстваме на едно историческо заседание на Политбюро на нашата партия. Другарят Тодор Живков – това е етап в историята на Българската комунистическа партия, и то славен период, голям период, който, както и да се опитват, каквото и да правят да го зачеркнат някои, да го очернят, не биха успели. (…)

Аз мисля, че който и ще да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно, много трудно, тъй като, ако се огледаме тук, те с бай Добри, с Йордан, с Митко са били заедно партизани. Заедно е започнал с др. Кубадински, даже малко по-късно след априлския пленум. Начо е бил първи секретар на градския комитет по време на Априлския пленум. Ние другите сме по-млади, след това сме дошли, но така или иначе ние сме негово творение в определена степен с всичките положителни качества, които може да имаме сега, и с недостатъците, които сме имали заложени у себе си.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Помагаше ни, грижеше се за нас…

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Така е, така е.

Аз си мисля, че нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Тя не може да сгреши, това е партия мъдра.

Другарю Живков, тук се говори дали да бъде Георги, дали да бъде Петър. Няма никакво значение дали ще бъде Георги, Петър или Митко. Въпросът не е в това. Може да бъде Георги, може Андрей, може и Петко, и всеки може.

Аз мисля, че утре трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Той каза, ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно, докато можем. (…)

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Кой ще подготви документа и кой ще го прочете.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Дайте да се договорим.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ:

Другарю Живков, може би утре…

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава…

Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП приключва в 19 ч. и 10 минути.

Консерватизмът, либерализмът и сложните системи

.

Предговор

Система е дума от гръцки произход – Σύστημα и означава цялост, която е по – голяма и различна от частите.  Тя е нещо различно, а когато е динамична, има свой живот. Всичко, което живее, се развива. Понякога на резки скокове, понякога плавно. При нея няма причини и следствия, а взаимодействия. Следствие от това е, че всеки опит да се въздейства върху нея има непредвидени последствия, нещо което е станало закон в социологията.

Често зад тези последствия стоят механизмите на естествения отбор, както в случая със забраната на продажбата на алкохол в САЩ през 1920-та година. Тя изважда слабите и малките производители, които биват погълнати и заменени от големите. Това води до много по-усилена търговия и до множество човешки жертви. Друг пример е резистентността към антибиотици – лечението на бактериални инфекции с антибиотици води до развитието на супербактерии, които нищо не може да спре – дори една да оцелее от лечението, тя ще даде поколение, което не може да бъде спряно с използвания антибиотик. Както Насим Талеб твърди, антикрехките системи стават по-силни, когато са подложени на стрес в определени граници.

Другият тип неочаквани последствия са резултат от каскадни взаимодействия. По-дълги вериги в сложните системи, като най-добър пример са екосистемите. Репопулацията на вълци в Йелоустоун Парк води до каскадни промени, като оказва натиск върху популацията на елени, която оставена без естествен хищник преди това е нанесла тежки щети чрез поведението си[i]. Това ограничаване възстановяването популацията от бобри, за които остава повече храна, тъй като елените нямат възможност да ядат тяхната храна, въпреки трикратно увеличената си популация.  Тук регулацията е динамична, не чисто популационна. Увеличената популация от бобри строи язовири и образува езера, което продължава непредвиденият каскаден ефект – съхранява се вода за презареждане на запасите, нужни на екосистемата, осигурява се студена вода на рибите и т.н. В крайна сметка екосистемата се възстановява като дори се променят коритата на реките и тези каскади продължават и до ден днешен. Това е пример за естествена сложна система, в която тази намеса е поправяне на вреда нанесена от човека – връщат се избитите вълци. Промяната е добра, но е дългосрочни каскадни ефекти, непредсказуема във времето и пространството.  Повечето такива промени, обаче са лоши по много проста причина – системите са прекалено сложни, за да бъдат предвидими и разбираеми без изключително дълго проучване – в някои случаи дълго колкото целия им период на развитие. Системите създадени от човека, не правят изключение, като финансовата в САЩ, която произвежда кризи на няколко години въпреки традиционната оценка на риска, че това са събития, които би трябвало да се случват милиони пъти по – рядко. Опитите те да бъдат управлявани по централен път са толкова по – страшни, колкото по – затегнат е контролът. Плановата икономика в комунизма, която води до недостиг на стоки и задушава растежа е пример за това. Проблемът с опитите за стабилизация на системите не е, че са неуспешни, а, че са успешни – а най – стабилното състояние е смъртта.

Кризата от 2007-а година възроди либертарианските идеи чрез техния говорител Насим Талеб, дългогодишен трейдър и статистик, който заложи на кризата и спечели, чрез стратегия, създадена да се облагодетелствува от редките събития, наричани от него Черни Лебеди. Талеб, като една модерна версия на [ii] е против наивните намеси в сложните системи, поради каскадите от непредвидени странични ефекти, които нямат дългосрочна предсказуемост. Това отново връща на преден план идеалите на класическия либерализъм, от който либертарианската философия произхожда. Либерализмът на Лок и Хобс (и на Волтер) е вярата в рационалността на човека и това, че той е добър по природа, поради което набляга на ценността на свободата на индивида и на отдръпването на държавата от него в социален и икономически контекст. Основен момент при него е схващането, че обществото е просто сумата на частите си (няма такова нещо като общество, както Тачър казва). Основните аксиоми на либерализма обаче се използват и при режими с тотален контрол и централно планиране – ако хората са рационални, постъпват независимо едни от други и обществото е множество, а не система, то управлението на цените, на благата и всичко друго е просто въпрос на достатъчно количество изчислителна мощност. Основното възражение на Хайек за неефективността на бюрократите не важи, защото системата на управление може да бъде направена ефективна. Много от това, което Талеб пише в книгите си е засягано преди това от [iii] – сложни системи с каскадни ефекти, непредсказуеми дългосрочно последици и интервенции, които променят състоянието на системата в лоша посока. Това са все аргументи за малката държава и личната свобода, но както стана известно от когнитивните науки и бихевиористичната икономика, те се дължат на непълната рационалност и греховността на човека. Хората имат множество когнитивни отклонения, които се оказват полезни  – предприемачите подценяват риска и чрез фалитите си обогатяват информацията в системата, а малкото успешни движат икономиката. Отвращението от риска се оказва оптимално при серийни залагания – за да спечелиш, първо трябва да оцелееш, а рисковете се натрупват с времето. Рационалните елементи от поведението на хората в колективен контекст, пък се оказват вредни – на финансовия пазар ефективното обработване на информацията и следенето за предсказуеми шаблони от страна на всички агенти кара предсказуемостта да изчезне и превръща динамиката в хаотична – практически непредсказуема в дългосрочен аспект. Дилемата на затворника, при която рационалното поведение на предадеш другарчето, за да намалиш своята присъда води до затвор за двамата, вместо свобода (предаването е единственото доказателство), може да се разшири за много участници и да обясни много парадоксални на пръв поглед ситуации, в които рационалността е субоптимална и дори вредна – т.нар. трагедия на общото, при която всеки експлоатира общите ресурси на максимум за себе си, което поради крайния им капацитет накрая намалява общата печалба на всички.

Така класическият либерализъм отново влиза в противоречие със себе си – самият той е система от убеждения, която не е израснала органично от опита, а създадена отгоре – надолу по дедуктивен, умозрителен път. Либерали и хуманисти като Хайек и Талеб говорят и доказват вредите от наивните вмешателства в икономиката, външната политика, социалната сфера, но тези вреди се дължат на противоположността на либералните аксиоми – свободата е нужна защото човекът крайно, несъвършено и правещо грешки същество, грешки, които при правилна постройка на системата я облагодетелствуват и я превръщат в антикрехка. Свободата не е лекарство, когато човекът е рационален, не зависи от другите и е добър по природа – тогава може и един централен компютър с изкуствен интелект да управлява света. Свободата да грешиш, ограничената намеса в икономиката и отказът от наивно регулиране са пряко следствие на човешката природа. Това е причината в САЩ либертарианските идеи да бъдат прегърнати, усмирени, направени непротиворечиви и интегрирани в консерватизма. Там отказът от държава се превръща в децентрализация на управлението и намаляване на регулацията, изолационизмът се смекчава до отказ от наивен интервенционализъм, частният съд става честен. Анти-системността се превръща в реформаторски импулс – за пореден път консерватизмът е погълнал либерални идеи и ги е направил работещи, като ги е излекувал от техните противоречия.

Парадоксални идеи като отделен закон за всеки индивид, което не е фрактално, защото каквото и да е взаимодействие между хора изисква еднакви правила за тях;  частни правни институции, които са връщане към феодализма и всичко друго, което неограничената свобода носи, просто не устояват на проверката на Времето. Свободата навън е израз на самодисциплината отвътре, което е в основата на консерватизма. Тя не може да е неограничена, защото е родена от ограничение. Хората не са рационални и така е по – добре, защото противното е субоптимално. Те са смъртни и това е по – добре, защото само така като цяло могат да оцелеят. Те грешат и по – добре, защото само така се учат и развиват – понякога грешката учи сгрешилия, в други случаи тя носи полза на останалите – чрез саможертвите на рискуващите цялото става по – силно. Те са различни и по – добре – разнообразието в системите е тяхната сила, а то се поражда от несъвършенствата у хората и случайността. Да се греши е човешко, а да се прощава е Божествено – и именно това движи света. Прошката дава възможност за нови грешки и така развитието никога не спира.

Лъчезар Томов                                                                                                  misal.bg