Консерватизмът, либерализмът и сложните системи

.

Предговор

Система е дума от гръцки произход – Σύστημα и означава цялост, която е по – голяма и различна от частите.  Тя е нещо различно, а когато е динамична, има свой живот. Всичко, което живее, се развива. Понякога на резки скокове, понякога плавно. При нея няма причини и следствия, а взаимодействия. Следствие от това е, че всеки опит да се въздейства върху нея има непредвидени последствия, нещо което е станало закон в социологията.

Често зад тези последствия стоят механизмите на естествения отбор, както в случая със забраната на продажбата на алкохол в САЩ през 1920-та година. Тя изважда слабите и малките производители, които биват погълнати и заменени от големите. Това води до много по-усилена търговия и до множество човешки жертви. Друг пример е резистентността към антибиотици – лечението на бактериални инфекции с антибиотици води до развитието на супербактерии, които нищо не може да спре – дори една да оцелее от лечението, тя ще даде поколение, което не може да бъде спряно с използвания антибиотик. Както Насим Талеб твърди, антикрехките системи стават по-силни, когато са подложени на стрес в определени граници.

Другият тип неочаквани последствия са резултат от каскадни взаимодействия. По-дълги вериги в сложните системи, като най-добър пример са екосистемите. Репопулацията на вълци в Йелоустоун Парк води до каскадни промени, като оказва натиск върху популацията на елени, която оставена без естествен хищник преди това е нанесла тежки щети чрез поведението си[i]. Това ограничаване възстановяването популацията от бобри, за които остава повече храна, тъй като елените нямат възможност да ядат тяхната храна, въпреки трикратно увеличената си популация.  Тук регулацията е динамична, не чисто популационна. Увеличената популация от бобри строи язовири и образува езера, което продължава непредвиденият каскаден ефект – съхранява се вода за презареждане на запасите, нужни на екосистемата, осигурява се студена вода на рибите и т.н. В крайна сметка екосистемата се възстановява като дори се променят коритата на реките и тези каскади продължават и до ден днешен. Това е пример за естествена сложна система, в която тази намеса е поправяне на вреда нанесена от човека – връщат се избитите вълци. Промяната е добра, но е дългосрочни каскадни ефекти, непредсказуема във времето и пространството.  Повечето такива промени, обаче са лоши по много проста причина – системите са прекалено сложни, за да бъдат предвидими и разбираеми без изключително дълго проучване – в някои случаи дълго колкото целия им период на развитие. Системите създадени от човека, не правят изключение, като финансовата в САЩ, която произвежда кризи на няколко години въпреки традиционната оценка на риска, че това са събития, които би трябвало да се случват милиони пъти по – рядко. Опитите те да бъдат управлявани по централен път са толкова по – страшни, колкото по – затегнат е контролът. Плановата икономика в комунизма, която води до недостиг на стоки и задушава растежа е пример за това. Проблемът с опитите за стабилизация на системите не е, че са неуспешни, а, че са успешни – а най – стабилното състояние е смъртта.

Кризата от 2007-а година възроди либертарианските идеи чрез техния говорител Насим Талеб, дългогодишен трейдър и статистик, който заложи на кризата и спечели, чрез стратегия, създадена да се облагодетелствува от редките събития, наричани от него Черни Лебеди. Талеб, като една модерна версия на [ii] е против наивните намеси в сложните системи, поради каскадите от непредвидени странични ефекти, които нямат дългосрочна предсказуемост. Това отново връща на преден план идеалите на класическия либерализъм, от който либертарианската философия произхожда. Либерализмът на Лок и Хобс (и на Волтер) е вярата в рационалността на човека и това, че той е добър по природа, поради което набляга на ценността на свободата на индивида и на отдръпването на държавата от него в социален и икономически контекст. Основен момент при него е схващането, че обществото е просто сумата на частите си (няма такова нещо като общество, както Тачър казва). Основните аксиоми на либерализма обаче се използват и при режими с тотален контрол и централно планиране – ако хората са рационални, постъпват независимо едни от други и обществото е множество, а не система, то управлението на цените, на благата и всичко друго е просто въпрос на достатъчно количество изчислителна мощност. Основното възражение на Хайек за неефективността на бюрократите не важи, защото системата на управление може да бъде направена ефективна. Много от това, което Талеб пише в книгите си е засягано преди това от [iii] – сложни системи с каскадни ефекти, непредсказуеми дългосрочно последици и интервенции, които променят състоянието на системата в лоша посока. Това са все аргументи за малката държава и личната свобода, но както стана известно от когнитивните науки и бихевиористичната икономика, те се дължат на непълната рационалност и греховността на човека. Хората имат множество когнитивни отклонения, които се оказват полезни  – предприемачите подценяват риска и чрез фалитите си обогатяват информацията в системата, а малкото успешни движат икономиката. Отвращението от риска се оказва оптимално при серийни залагания – за да спечелиш, първо трябва да оцелееш, а рисковете се натрупват с времето. Рационалните елементи от поведението на хората в колективен контекст, пък се оказват вредни – на финансовия пазар ефективното обработване на информацията и следенето за предсказуеми шаблони от страна на всички агенти кара предсказуемостта да изчезне и превръща динамиката в хаотична – практически непредсказуема в дългосрочен аспект. Дилемата на затворника, при която рационалното поведение на предадеш другарчето, за да намалиш своята присъда води до затвор за двамата, вместо свобода (предаването е единственото доказателство), може да се разшири за много участници и да обясни много парадоксални на пръв поглед ситуации, в които рационалността е субоптимална и дори вредна – т.нар. трагедия на общото, при която всеки експлоатира общите ресурси на максимум за себе си, което поради крайния им капацитет накрая намалява общата печалба на всички.

Така класическият либерализъм отново влиза в противоречие със себе си – самият той е система от убеждения, която не е израснала органично от опита, а създадена отгоре – надолу по дедуктивен, умозрителен път. Либерали и хуманисти като Хайек и Талеб говорят и доказват вредите от наивните вмешателства в икономиката, външната политика, социалната сфера, но тези вреди се дължат на противоположността на либералните аксиоми – свободата е нужна защото човекът крайно, несъвършено и правещо грешки същество, грешки, които при правилна постройка на системата я облагодетелствуват и я превръщат в антикрехка. Свободата не е лекарство, когато човекът е рационален, не зависи от другите и е добър по природа – тогава може и един централен компютър с изкуствен интелект да управлява света. Свободата да грешиш, ограничената намеса в икономиката и отказът от наивно регулиране са пряко следствие на човешката природа. Това е причината в САЩ либертарианските идеи да бъдат прегърнати, усмирени, направени непротиворечиви и интегрирани в консерватизма. Там отказът от държава се превръща в децентрализация на управлението и намаляване на регулацията, изолационизмът се смекчава до отказ от наивен интервенционализъм, частният съд става честен. Анти-системността се превръща в реформаторски импулс – за пореден път консерватизмът е погълнал либерални идеи и ги е направил работещи, като ги е излекувал от техните противоречия.

Парадоксални идеи като отделен закон за всеки индивид, което не е фрактално, защото каквото и да е взаимодействие между хора изисква еднакви правила за тях;  частни правни институции, които са връщане към феодализма и всичко друго, което неограничената свобода носи, просто не устояват на проверката на Времето. Свободата навън е израз на самодисциплината отвътре, което е в основата на консерватизма. Тя не може да е неограничена, защото е родена от ограничение. Хората не са рационални и така е по – добре, защото противното е субоптимално. Те са смъртни и това е по – добре, защото само така като цяло могат да оцелеят. Те грешат и по – добре, защото само така се учат и развиват – понякога грешката учи сгрешилия, в други случаи тя носи полза на останалите – чрез саможертвите на рискуващите цялото става по – силно. Те са различни и по – добре – разнообразието в системите е тяхната сила, а то се поражда от несъвършенствата у хората и случайността. Да се греши е човешко, а да се прощава е Божествено – и именно това движи света. Прошката дава възможност за нови грешки и така развитието никога не спира.

Лъчезар Томов                                                                                                  misal.bg

Стейтмент

.

Един от най-добрите ми приятели, човек отявлен антикомунист, единственият който успява да избяга от затвора и от България по време на излежаване на 8 годишна присъда, който само като се изкашляше и цялата ДС се вдигаше на крак, да не би пак да е замислил атентат или най-малко покушение над „наше“ външнотърговско представителство в чужбина по времето на Тошовата ера и заради когото са ми били монтирали подслушвателни устройства във виенското ми жилище (има го описано в досието ми), защото му помогнах при бягството и после настаних да живее у дома, та оттам се обади в посолството да плаши посланика, ама това е дълга история, която не ми се разказва тук…,
та да не се отклонявам от тезата и да не ви губя времето в разни описания, този същия човек ми се обажда вчера поред нощ от друг континент да изрази притеснение, че Бойко се бил срещал с руския посланик на четири очи…
До къде я докарахме с дезинформацията!?
Доказаните антикомунисти, да не могат да различат просото от плявата!?
За не знам си кой път повтарям личното си становище – Борисов има определено някои сенки в миналото си, ама той извървя за последните 8 години един дълъг път на развитие и в момента съм повече от убеден, че той е единствения, който може да се опре на путиновата и ердоганова, заплахи.
Как ли – с вродения си инстинкт на полугладно улично коте. Нещо което в учебници не се учи, а се придобива от живот близо до действителността на улицата.
Вярвам в него и най-вече, защото не е препотентен всезнайко, а е склонен да се учи от грешките си. Нещо действително много важно, защото всеки от нас, понякога греши.
Ще каже някой, „няма ли по-свестен десен гражданин от Борисов в България?“
Има…, ама не вече в Родината, а навън.
Двайсет години изчерпаха надеждите и стоицизма на много от нас, че нещо ще се промени в схемата стъкмена от ДС през есента на 89-та.
В този ред на мисли, за сега няма по-читав от него (с всичките му кусури, които са ми ясни).
Така да се каже, той е едноокия между слепците.
Веднага ще ме апострофират някои, че има много по-интелигентни от него.
ОК, да приемем, че е така, ама те пък са и в пъти по-корумпирани, та не им ща ни меда, ни жилото…

Не на последно място разбира се вярвам в него и защото Западните ни основни приятели, Германия и Щатите, стоят зад него.
Ако на мен нещо, като на лаик, може да би е убегнало, на техните анализаторски щабове, едва ли би се случило.
Това исках да потвърдя за не знам си кой път, от гледна точка на един НЕОБВЪРЗАН с никоя партия, милеещ за Родината си българин, избягал от комунистическата тирания, много преди Комунистическия преврат на Десети.
.

Как ‚българското‘, стана ‚лично‘?

.

КАК „БЪЛГАРСКОТО” СТАНА ЛИЧНО по време на така наричания ПРЕХОД?! Всеки политик след 1989 година, останал и след Великото Народно събрание е под този знаменател. Затова всички директно са клиенти на ТЕМИДА, НОВАТА, ИСТИНСКАТА.
Кариерата на Корнелия Нинова е показен пример за това как в България няма никакво значение кой управлява и кой е в опозиция. Те всички са едно. От едно място ги слагат в различни роли. И се постига желаният резултат: Да се оглозга българския народ, за да изчезне. Тези, които не заминат при хищниците колонизатори, да умират по-бързо. И го постигнаха, докато ние гледаме, все едно, че не се отнася за България и за нас. И ето сега прочетете да видите как те работят заедно, за да бъде днес България първа по бедност в Европа, първа по смъртност в света, без войни и първа по износ на злато, от който милиардите остават за чуждестранни фирми и чужди държави. Поръчката изпълнена, комисионните получени.
Сега да се запознаем с истинската Корнелия Нинова, човека на Иван Костов в БСП. Но тъй като Иван Костов и Георги Първанов управляват заедно, в тандем дълги години, жената хамелеон, както я наричат някои, е човек и на двамата. Тогава питам ви: за кого ще гласувате? Или пак си заравяте главата в пясъка, като щрауса? По силата на логиката „достойният” генерал Рачев няма да се окаже толкова достоен, а си е един от техните хора.
Докога достойните ще стоите и гледате отстрани?! Ако ви е все едно съдбата на България да е в ръцете на тази помийна измет, тогава и вие сте като тях.
Госпожата, „избрана” начело на БСП с 395 гласа срещу 349, е родена на 16 януари 1969 година в село Крушовица, област Враца. Интересно защо никъде не пише коя година Корнелия Нинова завършва право в Софийския университет. Пише, че през 1995 г. работи в Софийския градски съд като стажант-съдия, а в периода 1995-1996 г. е юрисконсулт в Столична община. Следват две години като следовател в Столичното следствие, а от март до август 1997 г. е юрисконсулт на БТК. Мистерия ли е дипломът за юридическо образование на председателката на БСП или нормално следствие на 5 годишно следване, а може и повече, а може и … Не се знае. Ако е постъпила във ВУЗ веднага след средно и всичко е било редовно и без проблеми, би трябвало тя да завърши 1992 година. Там нещо се губи в биографията на председателката на БСП. От там още започват мистериите. И естествено, че никой не ги раздухва. Защитена от всякъде.
• По време на правителството на Жан Виденов, вицепремиерът Дончо Конакчиев отговаря за БТК и като представител на държавата, води преговори за приватизацията с Дойчебанк. За 25% от капитала на БТК България преговаря за сума между 800 млн. и 1 млрд. долара, но сделката се проваля по наша вина. Не много след това, при управлението на Иван Костов, 67% от БТК е продадена за малко над 200 млн. долара. Някои казват, че коментарът е излишен. Аз пък мисля, че случаят е за ТЕМИДА, ИСТИНСКАТА. Дойде времето всеки да отговаря за това как така „БЪЛГАРСКОТО” се стопява със съдействието на властниците и при кого „БЪЛГАРСКОТО ОТИВА ЛИЧНО”???? Соча този пример тук поради един друг факт, покрай който всеки минава, подминава. Нищо лично, но тук става въпрос за БЪЛГАРСКОТО, за богатства на българския народ, който някои си вземаха 27 години ЛИЧНО. Та в малкото време, когато Корнелия Нинова е следовател, разследва висш чиновник от БТК, който много бързо е обявен за кристално чист, а веднага след това г-жа Нинова започва работа като юрисконсулт в БТК при същия този висш чиновник, пък малко по-късно е „назначена” от Иван Костов на отговорни постове без стаж. Нито е заяждане, нито е дребнавост. Последвало по-късно разследване се прави и Корнелия Нинова е също кристално чиста. Само че когато става въпрос за случаи на огромни загуби от богатствата на българския народ, няма давност. Разследването предстои. Такива „дреболии” водят България до сегашното и положение: ПЪРВА В ЕВРОПА ПО БЕДНОСТ И ПЪРВА В СВЕТА ПО СМЪРТНОСТ, БЕЗ ВОЙНИ. За това няма ни давност, ни имунитети. Иде Абсолютната Справедливост. Време и е. ПРОГЛЕДНЕТЕ!
• 1997 г. на крилете на изборната победа на СДС Корнелия Нинова е уредена за кратко за контрольор на ИНКО ЕООД – една от ключовите тайни организации създадени от ДС и ръководени от ПГУ-ДС, търгуваща с оръжие.
• 1997 г. Иван Костов (нищо не става без изричното разпореждане на „Командира”) назначава Корнелия Нинова изпълнителен директор на едно от приватизираните външнотърговски дружества „Техноимпекс“ АД и председател на борда на директорите на „Техноимпортекспорт”. Само с 2 години стаж и също като него без никакъв практически опит. За взаимен контрол там е назначена още една жена, парадоксите продължават, която работи в Горна Оряховица, като завеждащ склад ”Готова продукция” в местния завод за палети. И двете започват да управляват двата златоносни гиганта. Представителките на „новата власт” – СДС изхвърлят началниците от предишния режим. Дончева заповядала на колектива: „Господа, комунистите трябва вече да се разчистят”. Те ще си отидат и ще бъдат заместени от хора демократи, кадри на СДС… при мен е директорът на борда г – жа Корнелия Нинова, тя е следовател и всичко ще записва, ще следи кой какво прави, кой краде и т.н.” Нинова стои до Дончева, слуша и клати одобрително глава.
• До 2005 г. Корнелия Нинова е изпълнителен директор на вече новият ”Техноимпекс 98”, едноличен и пълновластен господар на частното предприятие.
• Септември 2005 година е доказателството за това, че всички са от едно и също котило, на унищожителите на България и убийци на българския народ. Тъмносинята Корнелия Нинова е назначена от квотата на БСП в кабинета на тройната коалиция за зам – министър на икономиката и енергетиката в мегаминистерството с министър Румен Овчаров, зам-председател на БСП и председател на най-голямата партийна организация на социалистите – Софийската.
• Декември 2005 г. като зам.министър на Румен Овчаров тя оглавява и Управителния съвет на „Булгартабак холдинг“ АД, където никой не може да бъде назначен без изричното съгласие на Ахмед Доган, по негови думи, казани пред целокупния български народ.

Корнелия Нинова стана председател на БСП с подкрепата на Румен Овчаров. В годините на нейната съмнителна от гледна точка на морал и духовни ценности кариера президент на България е Георги Първанов. Днес той подаде ръка отново на тази жена. Фактите показват живот на тези властници по максимата ЦЕЛТА ОПРАВДАВА СРЕДСТВАТА. Или както казва Атанас Буров: „Това властогонство е бясна болест. Който е ухапан веднаж от нея, умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.”
Горките, мили, бедни хора, оглозгани и едва оцелели от съзнателно заробващите ги „сделки” на същите тези по-горе. Днес без съвест, която не съществува в техните среди, те се обединяват около победен отново за тях ход. Генерал Радев, продукт на същата тази система, чрез който те безсрамно лъжат най-бедните и най-пострадали българи.
Медиите мълчат, защото са техни.
Журналистите мълчат, за да не им изстинат местата.
Партиите мълчат, защото всички са едно.
Интелектуалците мълчат, за да не свършат трохите под масата на властниците за тях.
Българският народ страдалец се въздига. Винаги е така при най-злокобните изпитания. Въздига се, като ражда от себе си духовните си водачи.
Но те не са завършили престижния университет в Бъркли, САЩ, където учи сина на Корнелия Нинова. Обучението там възлиза на 35000 американски долара на учебен семестър, включващи обучение, храна, общежитие, медицински разходи и др. Университетът в Бъркли (University of California at Berkeley) не предлага стипендии на чуждестранни студенти. Интересно от къде председателка на лява партия може да даде за обучение на сина си сума, която се равнява на годишните минимални пенсии на 30 български пенсионери?! Или един такъв пенсионер трябва да живее 30 години, за да вземе сумата, която Корнелия Нинова е давала за сина си само са един семестър, за няколко месеца. Отделно пътни и други екстри. Няма нищо лошо, нека повече българи да имат такива възможности. Но е неморално да обикаляш страната и да се кланяш на бедните уж със състрадание, а да даваш суми за сина си надвишаващи това, което ти сама си осигурила да вземат за цял живот. Това е пошло и жестоко.
Откъде, госпожо Корнелия Нинова, такива пари?! Откъдето са парите и на сина на Георги Първанов?! Откъдето са и парите на дъщерята на Иван Костов?! Откъдето са и парите на цялата отровна шлака, висяща над България 27 години, довела да бедствие и поредната национална катастрофа?!
И вие, окрадени, излъгани и изкуствено вкарани в нищета българи, при богата България, ще гласувате за техните кандидати?

Маргарита Русева/Фейсбук

Данните, които преобърнаха света

.

Психологът Михал Кошински е разработил метод за анализиране на хората в най-малки подробности, основан на тяхната активност във Фейсбук. Използвано ли е подобно средство, за да се подпомогне победата на Доналд Тръмп? Двама репортери от базираното в Цюрих списание Das Magazin събраха данни.

На 9-ти ноември около 8:30 часа Михал Кошински се събудил в хотела си Sunnehus в Цюрих. 34-годишният изследовател е дошъл да изнесе лекция в Швейцарския федерален технологичен институт за опасностите от Големите данни (the Big Data) и цифровата революция. Кошински редовно изнася лекции на тези тема по целия свят. Той е водещ експерт по психометрия – свързан с данните раздел на психологията. Когато пуснал телевизора онази сутрин, той разбрал, че бомбата е избухнала: противно на прогнозите на всички водещите статистици, Доналд Джей Тръмп е избран за президент на САЩ.

Дълго време Кошински е наблюдавал празненствата по повод победата на Тръмп и резултатите, които пристагали от всеки щат. Той имал предчуствие, че крайният изход от изборите може да има нещо общо с изследванията му. Накрая поел дълбоко въздух и изключил телевизора.

В същия ден, една малко известна тогава британска компания, базирана в Лондон, прави публично изявление: „Ние сме развълнувани, че нашият революционен метод за използването на данни за комуникация изигра толкова  важна роля в невероятната победа на новоизбрания президент Тръмп“ , беше цитиран да казва Александър Джеймс Ашбърнър Никс. Никс е британец, на 41 г., главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica. Той винаги е безупречно облечен в ушит по мярка костюм и дизайнерски слънчеви очила, а русата му къдрава коса е сресана назад. Неговата компания е била неразделна част не само от онлайн кампанията на Тръмп, но и от кампанията за Брекзит.

От тримата играчи – замисленият Кошински, старателно спретнатият Никс и ухиленият Тръмп – имаме един, който е задействал цифровата революция, друг, който я е използвал, и трети, който е извлякал полза от нея.

Колко опасни са Големите данни?

Всеки, който не е прекарал последните пет години от живота си на друга планета е запознат с термина Големите данни (the Big Data). Терминът Големите данни по същество означава, че всичко, което правим, без значение дали е онлайн или офлайн оставя дигитални следи. Всяка покупка, която правим с картите си, всяко търсене в Google, всяко движение, което правим, когато мобилният телефон е в джоба ни, всяко „харесване“ (like) е съхранено. Особено всяко „харесване“. Дълго време не беше ясно за какво могат да се използват този тип данни – освен, може би, че можем да открием реклами за лекарства срещу високо кръвно налягане, веднага след като сме написали в Google „понижаване на кръвното налягане“.

На 9 ноември стана ясно, че може бие възможно много повече от това. Компанията, която стои зад онлайн кампанията на Тръмп  – същата компания, която е работила за leave.EU (напускане на Европейския Съюз – бел. пр.) в ранните етапи на кампанията за Брекзит – е била компания на Големите данни: Cambridge Analytica.

За да се разбере резултатът от изборите – и как политическата комуникация би могла да работи за в бъдеще – трябва да се върнем към един странен инцидент в Университета в Кеймбридж през 2014 г. в психометричния център на Кошински.

Психометрията, понякога наричана също и психография, се фокусира върху измерването на психологически черти, като човешката индивидуалност. През 80-те г. два екипа от психолози изградили модел, който трябва да направи оценка на хората въз основа на пет личностни черти, известни като „Голямата петорка“ („Big Five„). Те са: откритост (колко отворени сте за нови преживявания?), добросъвестност (до каква степен сте перфекционист?), екстровертност (колко общителен сте?), приемливост (колко внимателен и отзивчив сте към сътрудничество?) и невротизъм (лесно ли се разстройвате?).

Въз основа на тези величини – известни още като ОCEAN, което е акроним на откритист, добросъвестност, екстровертност, приемливост и невротизъм – можем да направим сравнително точна оценка какъв тип човек стои пред нас. Това включва техните нужди и страхове и какво е най-вероятното им поведение. „Голямата петорка” е станала стандартна техника на психометрията. Но за дълъг период от време проблемът с този подход е бил събирането на данни защото е изисквало попълването на сложен и много личен въпросник. Тогава се появава интернетът. И Фейсбук. И Кошински.

Михал Кошински бил студент във Варшава, когато през 2008 г. животът му поел в друга посока. Той бил приет в Кеймбриджкия университет, за да направи докторат в психометричния център, една от най-старите институции от този тип в света. Кошински се присъединява към Дейвид Стилуел (сега преподавател в Бизнес училището “Джъдж” в Кеймбриджсия Университет), около година след като Стилуел е стартирал малко Фейсбук приложение, по времето, когато платформата все още не е днешния гигант. Тяхното приложение MyPersonality (моята личност – бел.пр.) помага на потребителите да попълват различни психометрични въпросници, включващи психологически въпроси от „Голямата петорка“ за личността („Лесно изпадам в паника“ , „Противопоставям се на другите“ и т.н). Въз основа на оценката, потребителите получават „личностен профил“ – индивидуални стойности на „Голямата петорка” – и могат да изберат дали да споделят данните от техния Фейсбук профил с изследователите.

Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, който харесвали философия били склонни към интровертност

Кошински очаквал дузина приятели от колежа, за да попълнят въпросника, но не след дълго стотици, хиляди, след това милиони хора разкрияли своите най-дълбоки убеждения. Изведнъж двамата докторанти притежавали най-голямата база данни, комбинираща психометрични резултати с Фейсбук профили, която някога е била събирана.

Подходът, който Кошински и неговите колеги разработили през следващите няколко години, всъщност е доста прост. Първо, те предоставяли на участниците в теста въпросник под формата на онлайн тест. На базата на техните отговори психолозите изчислили личните стойности от „Голямата петорка“ на отговорилите. После екипът на Кошински сравнил резултатите с други видове онлайн данни: какво „харесвали“, споделяли или поствали във Фейсбук или например какъв пол, възраст или местоживеене са посочили. Това позволило на изследователите да направят връзката и да създадат взаимни зависимости.

Изключително надеждни изводи биха могли да бъдат направени от прости действия онлайн. Например мъже, които са харесали козметичната марка MAC, е малко по-вероятно да са хомосексуални; един от най-добрите индикатори за хетеросексуалност било харесването на Уу Танг Клан. Последователите на Лейди Гага били най-вероятно екстровертни, докато тези, които харесват философия, по-скоро са интровертни. Докато всяка част от тази информация е твърде недостатъчна, за да се направи надеждна прогноза, когато десетки, стотици или дори хиляди лични данни се комбинират, прогнозните резултати стават наистина много точни.

Кошински и екипът му неуморно усъвершенствали своите модели. През 2012 г.  Кошински доказва, че на базата на 68 „харесвания“ на един средностатистически Фейсбук потребител е възможно да се предвидят цвета на кожата (с 95 процента точност), сексуалната ориентация (с 88 процента точност) и тяхната връзка с Демократическата или Републиканската партия (с 85 процента точност). Но това не спира дотук. Интелигентост, религиозна принадлежност, както и употребата на алкохол, цигари и наркотици също биха могли да бъдат определени. От данните е възможно да се направи извод дали нечий родители са разведени.

Силата на тяхното моделиране се илюстрира от това колко добре могат да се предвидят отговорите на даден субект. Кошински продължил да работи непрекъснато над моделите. Не след дълго той бил в състояние да прецени даден човек по-добре от средностатистическия му колега в работата, само на базата на десет Фейсбук „харесвания“. 70 „харесвания“ били достатъчни да надминат онова, което знаят приятелите за дадения човек, 150 „харесвания“ това, което знаят за него родителите му, а 300 „харесвания“ това, което знае за него партньора му. Повече „харесвания“ биха могли дори да надхвърлят онова, което човек си мисли, че знае за себе си. В деня, в който Кошински публкувал тези открития, той получил две телефонни обаждания, Едното със заплаха за съдебен процес, другото с предложение за работа. И двете от Фейсбук.

Само няколко седмици по-късно „харесванията“ във Фейсбук станаха лични. Преди това всеки човек, който използва интернет, можеше да види вашите ”харесвания“. Но това не беше пречка за колекторите на данни. Докато Кошински винаги е искал съгласието на Фейсбук потребителите, то много приложения и онлайн тестове днес изискват достъп до личните данни, като предусловие за преминаване към тестовете. (Всеки, който иска да се оцени въз основа на техните Фейсбук „харесвания”, може да го направи на сайта на Кошински https://apllymagicsauce.com и после да сравни резултати с класически въпросник OCEAN, като този на Центъра по психометрия в Кеймбридж https://discovermyprofile.com/personality.html)

Кошински заключил, че смартфонът ни е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно

Но не става въпрос само за „харесванията“ или за Фейсбук. Кошински и екипът му могат вече да припишат стойностите от „Голямата петорка“ единствено въз основа на това колко профилни снимки има човек във Фейсбук и колко контакти има (това е добър индикатор за екстровертност). Но ние разкриваме нещо за себе си, дори когато не сме онлайн. Сензорът за движение на телефона ни например показва колко бързо се движим и колко далече пътуваме (това съответства на емоционалната нестабилност). Смартфонът ни, заключил Кошински, е обширен психологически въпросник, който постоянно попълваме съзнателно или несъзнателно.

Преди всичко обаче, и това е от ключово значение, може да работи в обратна посока. От данните вимогат да бъдат правени не само психологически профили, но и данните ви могат да бъдат използвани също в обратен ред в търсене на специфични профили: например всички разтревожени бащи, всички ядосани интроверти, или може би дори всички нерешителни демократи? Като цяло, това което Кошински е създал, е нещо като търсачка за хора. Той започнал да осъзнава потенциала, но също така и присъщата опасност на работата си.

За него интернет винаги е изглеждал като дар от небесата. Това, което той наистина искаше, беше да даде нещо в замяна, да сподели нещо. Данните могат да бъдат копирани, така че защо да не се възползва всеки от това? Това беше духът на цяло едно поколение, началото на нова ера, превъзмогнала ограниченията на физическия свят. Но какво би се случило, зачудил се Кошински, ако някой злоупотреби с търсачката му за хора, за да ги манипулира? Той започнал да добавя предупреждения към повечето си научни работи. Неговият подход, предупредил той, „би могъл да бъде заплаха за благополучието, свободата или дори живота на даден човек”. Но като че ли никой не схващал какво имал предвид.

По това време, през 2014 г., към Кошински се обърнал млад асистент в катедрата по психология, на име Александър Коган. Той казал, че се интересува от методите на Кошински, от името на някаква компания, и искал да получи достъп до базите данни на приложението MyPersonality. Коган не можел да разкрие за какви цели му трябват; бил длъжен да пази тайна.

Първоначално Кошински и екипът му обмислили тази оферта, тъй като това означавало много пари за института, но после се поколебал. Накрая, спомня си Кошински, Коган разкрил името на компанията: SCL или Strategic Communication Laboratories (Лаборатории по стратегическа комуникация). Кошински потърсил компанията в Google: „Ние сме най-добрата агенция по управление на избори“, се казвало в сайта на компанията. SCL предоставя маркетинг на базата на психологическо моделиране. Един от основните фокуси: влияние върху избори. Влияние върху изборите? Смутен, Кошински разглеждал уеб страниците. Какъв тип компания е това? И какво планират тези хора?

Това, което Кошински не знаел тогава е, че SCL е дружество, майка на цяла група други компании. Кой точно притежава SCL и различните му клонове не е ясно, благодарение на заплетените структури, които се срещат също в Камарата на компаниите на Обединеното Кралство (UK Companies House), в Панамските документи (Panama Papers) и в Делауерския регистър на компании (the Delaware company register). Някои от подразделенията на SCL са били замесени в избори от Украйна до Нигерия и са помогнали на непалския монарх срещу бунтовниците, докато други подразделения са разработили методи за влияние върху мнението на източноевропейските и афганските граждани относно НАТО. А през 2013 г. SCL създава нова компания за да участва в американските избори: Cambridge Analytica.

Кошински не знаел нищо за всичко това, но имал лошо предчуствие. „Цялото това нещо започна да намирисва“, спомня си той. След допълнително разследване той открил, че Александър Коган е регистрирал компания, която работи със SCL. Според доклад на “Гардинъ”, издаден през декември 2015 г., и вътрешни документи, предоставени на “Шпигел”, SCL са научили за метода на Кошински от Коган.

Кошински заподозрял, че компанията на Коган би могла да е възпроизвела средствата за измерване на „Голямата петорка“ на базата на “харесвания“ във Фейсбук, за да ги продаде на тази фирма, която се занимава с влияние върху избори. Той веднага преустановил всякакъв контакт с Коган и информирал директора на института, пораждайки сложен вътрешен конфликт в университета. Институтът се разтревожил за репутацията си. След това Александър Коган се преместил в Сингапур, оженил се и сменил името си на д-р Спектър. Михал Кошински завършил доктората си, получил предложение за работа в Станфорд и се преместил да живее в САЩ.

Господин Брекзит

Всичко се успокоило за около година. После, през ноември 2015 г., по-радикалната от двете кампании за Брекзита „Leave.EU“, подкрепяна от Найджъл Фараж, съобщи, че е назначила компания, която се занимава с Големите данни, в подкрепа на нейната онлайн кампания: Cambridge Analytica. Основната сила на тази компания: новаторски политически маркетинг – набелязване на микроцели – измервайки човешката личност чрез  дигитални отпечатъци, въз основа на модела OCEAN.

Сега Кошински получавал имейли, в които го питали какво общо има с това – думите Кеймбридж, личност и анализ, веднага накарали хората да си помислят за Кошински. Това бил първият път, в който той чувал името на компанията, която казвала, че заимства името си от първите си служители, които били изследователи в университета. Ужасен, той погледнал сайта им. Дали методологията му била използвана в голям мащаб с политически цели?

След резултата от Брекзит, приятели и познати му писали: “Погледни какво направи”. Навсякъде, където отивал, Кошински трябвало да обяснява, че няма нищо общо с тази компания. (Остава неясно до каква степен Cambridge Analytica са участвали в кампанията за Брекзит. Cambridge Analytica отказва да обсъжда такива въпроси).

В продължение на няколко месеца нещата били относително спокойни. После, на 19 септември 2016 г., около месец преди изборите в САЩ, китарните рифове на Кридънс Клиъруотър Ривайвал озвучават тъмносинята зала на Нюйорксикия хотел Grand Hyatt с песента „Bad Moon Rising“. Форумът Concordia Summit е един вид Световен икономически форум в умален модел.

Лицата, вземащи решения от всяка част на света, са поканени, като сред тях е швейцарският президент Йохан Шнайдер-Аман. „Моля приветствайте на сцената Александър Никс, главен изпълнителен директор на Cambridge Analytica„, обявява спокоен женски глас. Слаб мъж с черен костюм се появява на сцената. Залата притихва. Много хора в публиката знаят, че това е новият човек на Тръмп по дигиталната стратегия. (Видео от презентацията може да бъде намерео в Youtube: https://youtube.com/watch?v=n8Dd5aVXLCc ).

Няколко седмици по-рано, Тръмп пуска туит малко загадъчно: „Скоро ще ме наричате г-н Брекзит.“ Политическите наблюдатели наистина забелязали някои поразителни прилики между дневния ред на Тръмп и този на движението Брекзит от дясното крило. Но малко забелязали връзката със скорошното назначение на маркетинг компанията Cambridge Analytica.

„Почти всяко съобщение, което Тръмп е пуснал, е било направено според получени данни“, казва главният изпълнителен директор на Cambridge Analytica Александър Никс

До този момент дигиталната кампания на Тръмп се състояла горе-долу от един-човек: Брад Парскейл, маркетинг предприемач и създател на неуспешно приложение, който създал за Тръмп елемантарен сайт за 1500 долара. Седемдесетгодишният Тръмп не е цифрово грамотен – той дори няма компютър на бюрото си. Тръмп не пише имейли, разкри веднъж личната му асистентка. Самата тя го убедила да си купи смартфон, от който сега той пуска непрекъснато туитове.

Хилари Клинтън, от другата страна, разчитала до голяма степен на наследството на първия “социално-медиен” президент Барак Обама. Тя имала списъци с адресите на Демократическата партия, работила с най-съвременни анализатори на Големите данни от BlueLabs и получила подкрепа от Google и DreamWorks. Когато било обявено през юни 2016 г., че Тръмп е наел Cambridge Analytica, естаблишмънтът във Вашингтон просто го пренебрегнал. Чуждестранни пичове в ушити по мярка костюми, които не разбират страната и нейните жители? Сериозно?

“За мен е привилегия да ви говоря днес за силата на Големите данни и психографията в изборния процес”. Логото на Cambridge Analytica – мозък, съставен от мрежа с възли, като карта – се появява зад Александър Никс. „Само допреди 18 месеца, сенатор Круз беше един от най-непопулярните кандидати“ , обяснява русият мъж с остър британски акцент, който напряга американците, така както стандартният немски акцент може да обезпокои швейцарците. „По-малко от 40 процента от населението е чувало за него”, казва друг слайд.

Cambridge Analytica се включили в предизбрната кампания в САЩ почти две години по-рано, първоначално като консултанти на републиканците Бен Карсън и Тед Круз. Круз – а после и Тръмп – са били финансирани първоначално от потайния софтуерен милиардер Робърт Мърсър, който с дъщеря си Ребека е сочен за най-големия инвеститор в Cambridge Analytica.

“Е, как е направил това?“ Досега, обяснява Никс, предизборните кампании са били организирани на базата на демографски понятия. „Една наистина нелепа идея. Идеята, че всички жени би трябвало да получават едно и също послание заради пола си – или всички афроамериканци заради расата си”. Това, което Никс има предвид, е, че докато другите участници в кампанията наблягали на демографията, то Cambridge Analytica наблягала на психометрията.

Въпреки, че това би могло да е вярно, ролята на Cambridge Analytica в кампанията на Круз не е безспорна. През декември 2015 г., екипът на Круз приписал нарастващия им успех на психологическото използване на данни и анализи. В Advertising Age един политически клиент казва, че внедреният щаб на Cambridge Analytica е „като резервна гума“ , но все пак намерил техния основен продукт – моделиране на данни на избирателите – за отличен.  Компанията щяла да получи от кампанията 5,8 млн. долара, за да помогне да идентифицират местните избиратели в Айова, където Круз спечели преди да се оттегли от надпреварата през май.

Никс пуска следващия слайд: пет различни лица, всяко от тях отговарящо на личностен профил. Това е „Голямата петорка“ или моделът OCEAN. „В Кеймбридж, казва той, успяхме да създадем модел за прогнозиране на личността на всеки възрастен в САЩ.“ Залата е пленена. Според Никс успехът на маркетинга на Cambridge Analytica се основава на комбинация от три елемента: поведенческа наука, която използва модела на OCEAN, анализ на Големите данни и насочване на рекламите. Насочването на рекламите е персонализирано рекламиране, което съответства възможно най-точно личността на всеки отделен клиент.

Никс откровено обяснява как неговата компания прави това. Първо, Cambridge Analytica купува лични данни от няколко вида различни източници, като поземлени регистри, автомобилни данни, данни за пазаруване, бонус карти, членства в клубове, какви списания четете, какъв вид църкви посещавате.

Никс показва логото на глобално активните брокери на данни като Acxiom и Experian – в САЩ почти всички лични данни са за продан. Например, ако искате да знаете къде живеят еврейските жени, може просто да купите тази информация с включени дори и телефонни номера. Сега Cambridge Analytica подрежда тези данни заедно с избирателните списъци на Републиканската партия и пресмята личностните профили според „Голямата петорка“. Дигиталните отпечатъци изведнъж се превръщат в реални хора със страхове, нужди, интереси и жилищни адреси.

Методологията изглежда много подобна на онази, която Михал Кошински разработил. Cambridge Analytica също така използва, казва Никс, „проучвания от социалните мрежи“ и данни от Фейсбук. И компанията прави точно това, за което Кошински е предупреждавал: „Профилирали сме личността на всеки възрастен в САЩ – 220 млн. души”, хвали се Никс.

Той отваря един скрийншот. „Това е таблото с данните, които подготвихме за кампанията на Тед Круз”. Появява се дигитален контролен център. От лявата страна има диаграми; от дясната, карта на Айова, където Тед Круз спечели учудващо много гласове на първичните избори. И на картата има стотици хиляди малки червени и сини точици. Никс ограничава критериите: „Републиканци“ – и сините точици изчезват; „все още неубедени“ – още точки изчезват; „мъже“, и т.н. Най-накрая само едно име остава, включващо възраст, адрес, интереси, личност и политическа наклонност. Сега как Cambrdigde Analytica се насочва към този човек с подходящо политическо съобщение?

Никс показва как психографски категоризираните избиратели могат да бъдат различно адресирани, по примера на правото за притежаване на оръжие, Втората поправка: „За силно невротична и съвестна публика заплахата от кражба с взлом – и застрахователната полица на оръжие”. Картина вляво показва ръката на нарушител, който чупи прозорец. Дясната страна показва мъж с дете, които стоят в поле по залез слънце, и двамата държат пистолети, очевидно стреляйки патици: „Обратно, за затворена и приемлива публика – хора, който се вълнуват от традициите, навиците и семейството”.

Как да бъдат държани избирателите на Клинтън далеч от урните?

Поразителната непоследователност на Тръмп, силно критикуваното му непостоянство и последвалата поредица от противоречиви съобщения изведнъж се оказаха неговият най-силен коз: различно послание за всеки един избирател. Схващането, че Тръмп е действал като перфектно опортюнистичен алгоритъм, според реакциите на публиката, е нещо, което математичката Кати О’Нийл отбелязва през август 2016 г.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани Файсбук постове, които само специфични профили на потребители могат да видят – включително и видео, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници например. 

„Почти всяко съобщение, което Тръмп пускал, е направено според получени данни“, спомня си Александър Никс. В деня на третия президентски дебат между Тръмп и Клинтън, екипът на Тръмп изпробвал 175 хил. различни рекламни варианта за аргументите му, за да се намерят правилните версии най-вече чрез Фейсбук.

Съобщенията се различавали най-вече в микроскопични детайли, така че да се насочат към получателите по оптималния психологически начин: различни заглавия, цветове, надписи, със снимка или видео. Тези финни настройки достигали надолу дори до най-малките групи, обясни Никс в едно интервю за нас. „Можем да адресираме села или блокове по таргетиран начин. Дори и индивиди”.

В Little Haiti, в района на Маями, например, кампанията на Тръмп предоставила на жителите новини за провала на фондацията на Клинтън след земетресението в Хаити, така че да ги възпре да гласуват за Хилари Клинтън. Това била една от целите: да бъдат държани избирателите на Клинтън (които включват тези, които се колебаят от лявото крило, афроамериканци и млади жени) далеч от урните, да бъде „потиснат“ техния вот, както каза пред “Блумвбърг” едно от главните действащи лица в кампанията в седмиците преди изборите.

Тези „мрачни постове“ – спонсорирани реклами под формата на новини на стените на Фейсбук, които могат да бъдат видяни само от специфични профили – включващи видеа, насочени към афроамериканците, в които Хилари Клинтън споменава черните мъже като хищници, например.

Никс приключва лекцията си на форума Concordia, сочейки, че традиционното повърхностно рекламиране е мъртво. „Моите деца със сигурност никога няма да разберат тази концепция на масовата комуникация”. И преди да напусне сцената, той заявява, че тъй като Круз се е оттеглил от надпреварата, компанията ще помага на един от останалите кандидат-президенти.

Как точно американското население е било мишена на цифровите войски на Тръмп в този момент не е ясно, тъй като те настъпвали по-малко по водещите телевизии, отколкото с лични съобщения в социалните мрежи и цифровата телевизия. И докато в екипа на Клинтън си мислели, че водят, на базата на демографски прогнози, журналистът на “Блумбърг” Саша Айзенбърг бил учуден по време на визита в Сан Антонио – където се базирала цифровата кампания на Тръмп, че се създава „второ седалище”.

Внедреният екип на Cambridge Analytica, очевидно състоящ се от само дузина човека получил 100 хил. долара от Тръмп през юли, 250 хиляди през август и 5 млн. долара през септември. Според Никс компанията изкарала повече от 15 млн. долара като цяло. (Компанията е учредена в САЩ, където законите за разпространяването на лични данни са по-хлабави в сравнение с тези в държавите от ЕС. Докато европейските закони за личните данни изискват всяко лице да се съгласи дали данните му могат да бъдат разпространени, то тези в САЩ позволяват данните да бъдат разпространявани, освен ако потребителят не „откаже”).

Groundgame, приложението за предизборната агитация, което интегрира избирателните данни с „геопространствена визуализирана технология,“ е било използвано от активисти на Тръмп и Brexit.

ерките били радикални. От юли 2016 г. агитаторите на Тръм били снабдени с приложение, с която можели да идентифицират политическите възгледи и типовете личност на обитателите на една къща. Същият доставчик на приложение бил използван и от организаторите на Брекзит. Хората на Тръмп звънели само на вратите на хората, които били оценени като възприемчиви към посланията му. Агитаторите идвали с наръчници за водене на разговор, приспособени към личността на обитателя на къщата. От своя страна, агитаторите въвеждали реакциите в приложението и новите данни тръгвали обратно към предизборните табла на Тръмп.

И пак това не е нищо ново. Демократите също са използвали подобни методи, но няма доказателства, че са разчитали на психометрично профилиране. Cambridge Analytica обаче разделила населението на САЩ на 32 различни личностни типове и се фокусирали единствено върху 17 щата. И точно както Кошински бил установил, че мъжете, които харесват козметичните продукти MAC, е по-вероятно да са хомосексуални, компанията открила, че предпочитание за автомобил, произведен в САЩ, е силен индикатор за потенциален избирател на Тръмп. Наред с други неща, тези открития показвали на Тръмп кои послания работят най-добре и къде. Решението да се съсредоточи върху Мичиган и Уисконсин в последните седмици на предизборната кампания било направено въз основа на анализ на данните. Кандидатът стана инструмента за прилагане на голям модел на данните.

Какво следва?

Но до каква степен психометрията е повлияла на крайния резултат на изборите? Когато ги попитали, от Cambridge Analytica не пожелаели да предоставят каквото и да било доказателство за ефективността на кампанията им. И е напълно възможно да не може да се отговори на този въпрос.

Но все пак има следи: учудващото издигане на Тед Круз по-време на първичните избори. Също така имало увеличен брой гласоподаватели от селските райони. Както и спад в броя на афроамериканците в началото на вота. Фактът, че Тръмп похарчи толкова малко пари, би могъл също да бъде обяснен с ефективността на личностно-базираното рекламиране. Както и фактът, че е инвестирал много повече в цифровата кампания, отколкото в телевизионната кампания, в сравнение с Хилари Клинтън. Фейсбук се доказа като решителното оръжие и най-добрата предизборна кампания, както обяснява Никс, и както коментарите на много от основните организатори на кампанията на Тръмп показват.

Сред клиентите на Cambridge Аналитика е Държавния департамент на САЩ. Освен това компанията е имала контакти с британския премиер Тереза Мей, която на снимката тук е с държавния секретар Джон Кери, 19 юли 2016г.

Много гласове твърдяха, че статистиците са загубили изборите, защото техните прогнози са били много далеч от истината. Но ако статистиците всъщност са помогнали за спечелването на изборите – поне онези, които са използвали новия метод? Ирония на съдбата е, че Тръмп, който често мърмореше за научните изследвания, използва високонаучен подход в предизборната си кампания.

Другият голям победител е Cambridge Analytica. Стив Банън, който е член на борда му и бивш главен изпълнителен директор на десни интернет вестника Bretbart News, беше назначен от Тръмп за личен съветник и главен стратег. Докато Cambridge Analytica не желае да коментира твърденията за текущи преговори с британския премиер Тереза Мей, Александър Никс твърди, че гради своята клиентска база в световен мащаб и е получил запитвания от Швейцария, Германия и Австралия. Компанията му в момента обикаля европейските конференции, демонстрирайки успеха си в САЩ. Тази година три основни държави от ЕС се изправят пред избори с възраждащи се популистки партии: Франция, Холандия и Германия. Изборните успехи идват навреме, тъй като компанията се подготвя за навлизане в търговската реклама.

Кошински наблюдавал всичко това от офиса си в Станфорд. След изборите в САЩ университетът е в смут. Кошински отговаря на събтията с най-силното оръжие на разположението на един учен: научният анализ. Заедно с колежката си изследовател Сандра Матц, той е провел няколко серии от тестове, които скоро ще бъдат публикувани. Първоначалните резултати са тревожни: проучването показва ефективността на личното таргетиране, посочвайки, че търговците могат да получат 63 процента повече кликвания и до 1,400 повече превръщания в реални рекламни кампании във Файсбук, когато продуктите и маркетинговите съобщения съвпадат с личните характеристики на потребителите.

Те също така демонстрират мащаба на личното таргетиране, показвайки, че повечето страници във Фейсбук, които популяризират продукти или търговски марки, са повлияни от личността и голям брой потребители могат да бъдат таргетирани точно, въз основа на една-единствена страница във Фейсбук.

В изказване след публикуването на немския вариант на тази статия, говорител на Cambridge Analytica каза, „Cambridge Analytica не използва данни от Фейсбук. Няма никакви отношения с д-р Михал Кошински. Не се занимава с подизпълнение на изследвания. Не използва същата методология. Психографията едва е била използвана като цяло. Cambridge Analytica не е полагала усилия да обезкуражи който и да е американец да гласува на изборите. Усилията й са били насочени единствено към увеличаване на броя на гласопдавателите на изборите”.

Светът беше обърнат с главата надолу. Великобритания напуска ЕС, докато Доналд Тръмп е президент на САЩ. А в Станфорд Кошински, който искаше да предупреди за опасностите от използването на психологичното таргетиране като политическо средство, още веднъж получава обвинителни имейли. „Не,“ казва спокойно Кошински и поклаща глава. „Вината не е моя. Аз не съм създал бомбата. Аз само показах, че тя съществува.“

Допълнителни проучвания за този доклад бяха направени от Пол-Оливие Дехай.

Източник: Ханес Грасегер и Микаел Крогерус

https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win 

Превод от английски: Лазар Парашкевов/Гласове

Политическата коректност: как демагозите изобретиха един фантомен враг

.

Преди три седмици [1] около една четвърт от американците избраха демагог без какъвто и да е предишен опит в публична служба за президент. В очите на много от поддръжниците му тази липса на подготовка беше не пречка, а по-скоро израз на сила. Доналд Тръмп се кандидатира като човек, чиято първостепенна квалификация се състоеше в това, че „не е политик“. Да се обрисуваш като „дисидент“ или като „аутсайдер“, като човек, опълчил се срещу корумпирания вашингтонски истаблишмънт, е най-старият трик в американската политика, но Тръмп надхвърли много тази представа. Той захвърли на боклука безбройните неизказани явно правила за това, какво публичните фигури могат или не могат да правят и говорят.

Всеки демагог се нуждае от враг. Този на Тръмп беше властващият елит и обвинението, което избраният за президент му отправи, беше, че хората, влизащи в него, не само не успяват да решат най-големите проблеми, с които се сблъскват американците, но и се опитват да запушат устата на всеки, който дори само говори за тях. „Особените интереси, арогантните медии и облагодетелстваните от властта хора не искат аз да говоря за престъплението, което се случва в нашата страна“, каза Тръмп по време на реч, произнесена в края на септември. „Те искат просто да се придържам към същите провалени политики, които причиниха толкова много напразни страдания“.

Тръмп твърди, че Барак Обама и Хилари Клинтън са готови да оставят обикновените американци да страдат, защото първият им приоритет е политическата коректност. „Те поставят политическата коректност над здравия смисъл, над вашата сигурност и над всичко друго“, заяви Тръмп, след като един въоръжен мюсюлманин уби 49 гей мъже в нощен гей клуб в Орландо. „Аз отказвам да бъда политически коректен“. В това, което либералите биха схванали като език, който се изменя, за да отрази нарастващото разнообразие в едно общество, чиито граждани се опитват да избягват отправянето един на друг на ненужни обиди, Тръмп вижда конспирация.

По време на ексцентричната си кампания Тръмп постоянно порицаваше остро политическата коректност, обвинявайки я за огромно количество беди и за употребата на фрази, които отклоняват всякакви критики. По време на първия дебат в първичните избори за излъчване на президентски кандидат от страна на републиканците, „Фокс Нюз“ и Меган Кели попитаха Тръмп как би отговорил на обвинението, че е „част от войната срещу жените“.

„Вие наричате жените, които не ви харесват „дебели прасета“, „кучета“, „мърлячки“ и „отвратителни животни“, изтъкна Кели. „Вие веднъж казахте за една участничка в конкурса „Ученик на знаменитост“, че за вас би било прекрасна гледка да можете да я видите коленичила…“

„Мисля, че големият проблем, който има страната ни, е това, че съществува политическата коректност“, отговори Тръмп, а аудиторията посрещна изявлението му с ръкопляскане. „Толкова много хора се противопоставят на кандидатурата ми, че, честно казано, нямам никакво време за цялата тази политическа коректност. И за да бъда честен с вас, ще ви кажа, че страната също няма време за това.“

Когато критиците го атакуваха относно неговите изказвания за имиграцията, Тръмп използва същия начин за защита. През юни 2015, след като окачестви мексиканците като „изнасилвачи“, телевизията NBC, чиято мрежа разпространява ток шоуто „Чиракът“, обяви, че с това изказване се слага край на отношенията й с Тръмп. Тогава от щаба му отговориха, че „NBC е слаба и подобно на всички други се опитва да бъде политически коректна“.

През август 2016 г., след като каза, че областният съдия в Сан Диего Гонзало Куриел не е годен да председателства състава, който разглежда иск срещу Тръмп, защото е американец от мексикански произход и следователно е вероятно да бъде пристрастен към него, новият президент каза пред новинарската емисия на телевизия CBS, че изказването му е израз на едно „всеобщо разпространено мнение“. Той продължи: „Трябва да спрем да сме политически коректни тук, в САЩ“. По време на втория дебат с Хилари Клинтън, Тръмп отговори на въпрос относно предложението си да „постави вън от закона мюсюлманите“ със следните думи: „Ние бихме могли да сме много политически коректни, но проблемът е дали харесваме това, или не“.

Всеки път, когато Тръмп каже нещо, което е скандално или възмутително, има коментатори, които твърдят, че той е „преминал червената линия“ и че кампанията му вече е обречена. Но отново и отново поддръжниците даваха ясно да се разбере, че го харесват, защото не се страхува да каже това, което наистина мисли. Феновете му много по-често възхваляваха начина му на говорене, отколкото политическите му предложения. Той говори като нас, твърдяха те. Той казва това, което „му е на сърцето“. Той не е политически коректен.

Има очевидно противоречие, включено в огромното количество гръмки оплаквания от страна на аудитория, състояща се от десетки милиони, че някой се опитва да им запуши устата. Но идеята, че съществува мрежа от могъщи, но анонимни дейци, които се опитват да контролират всичко, което правите – чак до думите, с които си служите, днес има тенденцията да се разпространява направо глобално. Десничарските британски таблоиди много често публикуват изобличения на политическата коректност, която според тях „просто е полудяла“ и ругаят самодоволното лицемерие на „столичния елит“. В Германия консервативните журналисти и политици се оплакват по сходен начин: след нападението върху жени в Кьолн в навечерието на новата 2016 г. например, шефът на полицията Райнер Вендт каза, че левичарите са оказвали натиск върху полицейските служители с цел те да бъдат политически коректни, защото това щяло да им запази работата. Във Франция Марин Льо Пен от Националния фронт порица по-традиционните консерватори, че те „са парализирани от страха си да се конфронтират с политическата коректност“.

Непрестанното повтаряне от страна на Тръмп на заклинанието срещу политическата коректност накара много автори да твърдят, че тайната на неговата победа се крие в бурната му реакция срещу прекомерната „политическа коректност“. Някои доказват, че Хилари Кинтън загуби, защото беше заложила твърде много на близката до политическата коректност „политики на идентичността“.

Но ако се вгледаме по-детайлно в понятието за „политическа коректност“ ще видим, че то е безкрайно хлъзгаво. Това е изразът, който античните гръцки ритори биха употребили за названието на друга група, един „екзоним“, термин, който сигнализира, че говорителят „не принадлежи към нашата група“. Никой никога не описва групата си като „политически коректна“. Фразата винаги е обвинение.

Ако казвате, че нещо е технически коректно, вие внушавате, че то всъщност е грешно, защото обстоятелственото пояснение преди „коректно или правилно“ предполага едно „с изключение на“. Обаче да кажеш, че едно изказване е политически коректно, означава да направиш намек, че то е нещо по-скоро хитро или лукаво. С други думи, то е все едно да кажеш, че говорителят не е искрен. Той или тя има вътрешни мотиви и поради това крие истината с цел да бъде в крак с „дневния ред“ на обществото или да даде сигнал за морално превъзходство. Твърдението, че някои са „политически коректни“ ги дискредитира по два начина. Първо, те грешат. И второ, което е дори по-уязвяващо, те знаят това.

Ако тръгнете да търсите произхода на фразата, ще ви стане ясно, че липсва отчетлива история на политическата коректност. Има само кампании срещу нещо, наречено „политическа коректност“. Защото през последните 25 години заклеймяването на този неясен и вечно изменящ се враг беше любимата тактика на десните. Опозицията към политическата коректност доказа, че е най-ефективната форма на тайната поддръжка на определени политики. Тя трансформира политическия пейзаж така, че той вече въобще не изглежда политически. Тръмп е най-сръчният от тези, които прилагат тази стратегия.

Повечето американци изобщо не бяха чували фразата „политически коректно“ преди 1990 г., когато вълна от истории започна да залива вестниците и списанията. Една от първите и измежду оказалите най-голямо влияние истории беше публикувана в „Ню Йорк таймс“ през октомври 1990 г. от репортера Ричард Бърнстийн, който предупреждаваше в статия със заглавие „Възходящата хегемония на политическата коректност“, че университетите в САЩ са заплашени от „нарастваща нетолерантност, от прекратяване на дебата, от натиск да се подчиняват“.

Тогава Бърнстийн току-що се беше върнал от университета в Бъркли, където беше отишъл да прави репортаж за студентския активизъм. Той пишеше, че има една „неофициална идеология на университета“, съгласно която „сноп мнения относно расата, екологията, феминизма, културата и външната политика определят един вид „правилни“ нагласи към световните проблеми“. Например „биоразтворимите торби за боклук биват одобрявани“. Но компанията „Ексон“ не ги харесва“.

Тревожната публикация на Бърнстийн в най-големия американски вестник отприщи верижна реакция, при която една публикация в много важно издание следваше друга, пак в такова, и всички те се нахвърляха върху новата тенденция. През следващия месец колумнистката на „Уол Стрийт Джърнъл“ Дороти Рабиновиц заклейми „прекрасния нов свят на идеологически фанатизъм“ в американските университети. През декември „Нюзуик“, който тогава имаше тираж повече от три милиона копия, излезе с голямо заглавие „ПОЛИЦИЯ НА МИСЪЛТА“ на корицата си и дори с друго злокобно предупреждение: „Има „политически коректен“ начин да се говори за расата, секса и идеите. Това новото Просвещение ли е или е нов маккартизъм?“ Отпратка към подобна статия украсяваше и корицата на списание „Ню Йорк“ през януари 1991 г., а в нея се обявяваше, че „новите фашисти“ са завладели университетите. През април същата година списание „Тайм“ помести репортаж за „новата нетолерантност“, която е във възход из университетските кампуси в цялата страна.

Ако претърсите, електронната база данни за вестниците и списанията в САЩ ProQuest, ще откриете, че фразата „политически коректно“ се появява рядко преди 1990 г. Но търсенето през първата година от последното десетилетие на ХХ век показва, че тя вече излиза повече от 700 пъти. През следващата вече се натъкваме на повече от 2500 споменавания на това съчетание. През 1992 г. това число се увеличава до 2800. Подобно на филмите за Индиана Джоунс, тези статии събуждаха за нов живот врагове, съставени от смес от стари войни: те сравняваха „полицията на мисълта“, сееща терор в университетските кампуси, с фашистите, сталинистите, маккартистите, с нацистката младежка организация, християнските фундаменталисти, маоистите и марксистите.

Много от тези статии „въртяха“ едни и същи истории за противоречия в шепа кампуси на елитните университети, често преувеличени или лишени от контекста си. Статията, започваща от корицата на списание „Ню Йорк“, започваше с версията на един професор по история от Харвардския университет, Стивън Тернстром, който беше атакуван от свръхфанатизирани студенти, които твърдяха, че той е „нечувствителен към расата“: „Всеки път когато се разхожда из кампуса през пролетта на тази година, по настланите с тухли пътеки, под сводестите врати на университетската сграда, покрай шумящите с листата си брястове, той открива, че не може да се отърве от сочещи го пръсти, от шепот. Расист. Там върви расист. Това преследване беше едно дяволско преживяване.“

В интервю в списание „Нейшън“, което се появява скоро след тази публикация, Тернстром казва, че този словесен тормоз, описан в статията на списание „Ню Йорк“, никога не се е случвал. Имало е редакционна статия във вестника на студентите от Харвардския университет, в която е било подложено на критика решението му да чете по време на лекциите си обширни извадки от дневниците на собственици на плантации. Но описанието на измъченото му състояние беше просто художествена измислица. Ала това си остана без отклик и така образът на студентите, които провеждат „лов на вещици“ устойчиво се запечата в умовете на читателите. Когато Ричард Бърнстийн публикува книга, основана на репортажа си в „Ню Йорк Таймс“ за политическата коректност, той я нарече „Диктатура на добродетелта: мултикултурализмът и битката за бъдещето на Америка“, заглавие, намекващо за якобинците по времето на Великата френска революция. В книгата си той сравнява колежите в САЩ с Франция по време на царството на терора, развихрен от якобинците, когато десетки хиляди са били екзекутирани в течение на само няколко месеца.

Нито една от статиите, които въвеждаха заплахата от политическата коректност, не можа да каже къде и кога точно тя е започнала. Освен това, те не бяха никак точни, когато обясняваха произхода на самата фраза. Журналистите често споменаваха бившия СССР, защото Бърнстийн отбелязва, че фразата „намирисва на сталинистка ортодоксия“, но тя няма точно съответствие на руски език. (Най-близкия превод би бил с думата „идейност [2], която се превежда като „идеологическа правилност“. Но това няма нищо общо с непривилегированите или с малцинствата.) Л.Д. Бърнет, историк, който се занимава с история на идеите, показа, че има малко и пръснати тук-там примери за доктрини или за хора, описани като „политически коректни“ в американски комунистически публикации от 30-те години на миналия век. Но те обикновено са в подигравателен тон, отбелязва той.

Фразата започна да има по-широко разпространение в американските левичарски кръгове през 60-те и 70-те години на ХХ век, най-вече като иронична заемка от Мао Цзе Дун, който през 1957 изнесе една знаменита реч, която беше преведена на английски под заглавие „Върху правилното (коректното) разрешаване на противоречията между хората“.

Рут Пери, професорка по литература в Масачузетския технологичен институт, която взимаше активно участие във феминисткото движение, както и в това за граждански права, казва, че много радикали са чели „Малката червена книжка [3] в края на 60-те години и в началото на 70-те, и предполага, че приятелите й са заимствали прилагателното коректно/правилно от нея. Но те не го употребяват по начина, по който Мао прави това. Изразът „политически коректно“ стана един вид закачка или шега, която си разменяха американските левичари, нещо, с което вие наричате свой близък левичар, когато мислите, че той или тя е твърде самодоволен. „Терминът винаги беше употребяван с цел да изрази ирония“, казва Пери, „той винаги служеше като указание за наличието на възможен догматизъм“.

През седемдесетте години на миналия век афроамериканската авторка и активистка Тони Кейд Бамбара употреби тази фраза в есе за напреженията в междуполовите отношения в общността си. Без да се съобразява дали приятелите й мъже се смятат за „политически коректни“, тя написа, че много от тях не признават бедственото положение на чернокожите жени.

До към края на 80-те години изразът „политическа коректност“ беше употребяван изключително в средите на левичарите, и почти винаги в ироничен смисъл, като критика на прекалената праволинейност. Всъщност измежду от първите, които се организираха за протест срещу този израз, беше една група феминистки, които наричаха себе си „Лесбийска секс мафия“. През 1982 г. проведоха „Изслушване върху политически некоректния секс“ в един театър в нюйоркския квартал „Ийст вилидж“, което беше всъщност митинг срещу техните феминистки приятелки, които отричаха порнографията и садо-мазо сексуалните практики. Присъстваха повече от 400 жени, много от тях бяха облечени в кожени дрехи и носеха нашийници, размахваха щипки за гърди и вибратори. Писателката и активистка Мирта Куинтаналс обобщи настроението на участничките в речта си пред тях: „Ние се нуждаем от диалог за садо-мазо практиките, а не за това, кое е политически коректно и кое не е.“

Към края на 80-те години, журналист, пишещ за хип-хоп музиката, който пишеше много за расата и за социалната справедливост, напомня, че активистите, които познава, употребяват тази фраза по „един ироничен начин, като способ чрез който един сектант да отхвърли линията на друг сектант“.

Но твърде скоро терминът започна да се употребява по съвсем друг начин от десничарите, които просто обърнаха наопаки значението му. Внезапно, вместо да бъде фраза, употребявана от левичарите, за да обозначи догматичните тенденции в собственото им движение, „политическа коректност“ стана нарицателно за неоконсерваторите. Те казваха, че политическата коректност конституира една левичарска политическа програма, която е превзела контрола върху американските университети и културни институции, и поради това те са длъжни да я спрат.

Десните повече от десетилетие водеха кампания срещу либералните учени. Започвайки от средата на 70-те години, шепа консервативни донори основаха десетки „тинктанкове“ и „обучителни институции“, предлагащи програми по всичко – от „лидерство“ до радио и телевизионна журналистика, както и до кампании за набиране на средства чрез преки дарения. Те отпускаха стипендии за консервативни студенти от горните курсове, финансираха обучения на хора, които вече са защитили докторати и осигуряваха издръжка за професорски длъжности в престижни университети. Целта, която си поставяха, беше да оспорят доминацията на либерализма и да атакуват тенденцията за пристрастяване към левичарство в университетите.

Тръгвайки от началото на 80-те години, това добре осигурено с финанси консервативно движение нахлу в мейнстрийма на обществените дискусии в САЩ със серия от невероятни бестселъри, които се прицелваха в американското висше образование. Първата, написана от чикагския професор по философия Алън Блум, излезе през 1987 г. В продължение на стотици страници книгата, озаглавена „Затварянето на американската мисъл“ твърдеше, че колежите са били въвлечени в един „повърхностен културен релативизъм“ и изоставят отдавна установени дисциплини и стандарти в опит да изглеждат либерални и да угодят на студентите си. Тя беше продадена в повече от половин милион копия и вдъхнови множество имитации.

През април 1990 г., Роджър Кимбъл, редактор в консервативното списание „Новият критерий“ публикува книгата „Господстващите радикали: как политиката разложи нашето висше образование“. Подобно на Блум, Кимбъл твърдеше, че „покушението върху канона“ се е настанило във висшите учебни заведения и че „политиката на жертвеност“ ги е парализирала. За да докаже тезата си, той сочеше съществуването на факултети, като например тези за „афроамерикански проучвания“, или други специализирали се върху „изследвания на жените“. Той надменно цитираше заглавията на доклади, които е чул на научни конференции, като например „Джейн Остин и мастурбиращото момиче“ или „Лесбийският фалос: съществува ли хетеросексуалността?“

През юни 1991 г. младият Динеш Д’Соуза последва Блум и Кимбъл с нелибералното образование чрез произведението си „Политика на расата и на секса в кампуса“. Докато Блум се оплакваше от възхода на релативизма, а Кимбъл атакуваше това, което наричаше „либерален фашизъм“ и онова, което смяташе за твърде фриволни начини на правене на научно изследване, Д’Соуза твърдеше, че политиката за прием на студенти, които той обсъжда, произвежда „нова сегрегация в кампуса“, както и „атака срещу академичните стандарти“. Списанието „Атлантик“ напечата откъс от цели 12 000 думи в своя юнски брой. С цел да съвпадне с тази публикация, списание „Форбс“ пусна друга статия от същия автор под заглавие „Вестготи, облечени в костюми от туид“.

Тези книги не наблягаха върху фразата „политическа коректност“ и само Д’Соуза я използва пряко. Но и трите бяха редовно цитирани в потока от статии, насочени против политическата коректност, които се публикуваха в издания като „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Когато те биваха публикувани, тези автори бяха цитирани в качеството на неутрални авторитети. Безчислено количество материали безкритично повтаряха аргументите им.

Тези книги и статии бяха в някои отношения отговорни за истинските промени, които настъпиха вътре в университетите. Истина е, че учените ставаха все по-скептични за това, което можеше да се говори за вечните и всеобщи истини, които са залегнали отвъд езика и символите му. Европейски теоретици, които бяха влиятелни в американските хуманитарни факултети през 70-те и 80-те години, твърдяха, че индивидуалният опит е оформен от системи, за които индивидът може и да не си дава сметка, по-специално от езика. Мишел Фуко например твърдеше, че цялото познание изразява исторически специфични форми на власт. Жак Дерида, който беше честа мишена на консервативните критици, практикуваше онова, което той нарича „деконструкция“, препрочитайки класиците на философията, за да покаже, че дори категориите, които изглеждат невинни и еднозначни, са разкъсвани от вътрешни противоречия. Ценността на идеали като „хуманизъм“ или „свобода“ не може да бъде саморазбираща се.

Също така беше истина и че много университети създадоха нови отдели за изследвания, които поставяха под въпрос натрупания досега опит и наблягаха върху приноса към културата на групи, които преди бяха вън от обсега на академичните изследвания, както и въобще вън от приетия канон: хората с поведенчески особености, по-специално наричаната от някои „нетрадиционна сексуалност“, цветнокожите и жените. Това не беше чак толкова странно. Тези отдели или факултети отразяваха новите социални реалности. Демографията на колежаните беше изменена, защото същото стана и с демографията на самите Съединени щати. В началото на 90-те само две трети от американците под 18 годишна възраст бяха бели. В Калифорния началните курсове на много държавни университети бяха с „мнозинство от малцинства“ или с поне 50% не-бели студенти. Промените в учебната програма на началните курсове отразяваха промените в популацията на колежаните.

Отговорите, които консервативните бестселъри предлагаха на промените, които описваха, бяха непропорционални и често заблуждаващи. Например Блум дълго време се оплакваше от „войнствеността“ на афроамериканските студенти в университета „Корнел“, където преподаваше през 60-години. Той никога не спомена, че създаването на дисциплината „афроамерикнски изследвания“ беше реакция на събития като най-големия протест в Корнелския университет, който се състоя през 1969, след като там беше запален голям кръст, т.е. една открита заплаха от страна на Ку Клукс Клан.

Най-заблуждаващият аспект на тези книги, много по-заблуждаващ от всички отделни бърканици или пропуски, беше начинът, по който те твърдяха, че само противниците им са „политически“. Блум, Кимбъл и Д’Соуза твърдяха, че искат да „спасят хуманистичната традиция“, прозрачно намеквайки, че техните университетски врагове искат да подложат на вандалска разправа един канон, закрепен от незапомнени времена. Но каноните и програмите за обучение винаги са били текущи; дори в бялата англосаксонска Америка никога не е имало само една стабилна традиция. „Моби Дик“ беше отхвърлен от учебните програми като най-лошата от книгите на Хърман Мелвил, чак до средата на 20-те години. Много университети бяха почнали да предлагат курсове върху „литературата на живите езици“ едва десетина години преди това.

В действителност тези кръстоносци срещу политическата коректност бяха поне толкова „политически“, колкото и опонентите им. В книгата си „Тъмни пари: скритата история на милионерите, които поддържаха възхода на радикалното дясно“, Джейн Майер твърди, че Блум и Д’Соуза са били финансирани от мрежи на консервативни донори, по-специално от семействата Кох, Олин и Скайф, които през 80-те години са изразходвали много пари за изграждането на програми, които, както те са се надявали, ще създадат една нова „контраинтелигенция“. В излязлата си през 1978 г книга „Време за истина“, Уилям Саймън, президент на фондацията „Олин“, призовава консерваторите да финансират интелектуалци, които споделят техните възгледи: „На тях трябва да им се предоставят грантове, пак грантове и още веднъж грантове в замяна на книги, книги и още повече книги“.

Тези схватки около учебните програми бяха всъщност част от по-широка политическа стратегия и станаха оръдия за изковаването на нов алианс за консервативна политика в САЩ, който обедини бялата работническа класа („сините якички“), дребните бизнесмени и политиците, служещи на дневния ред на корпорациите, който не им донесе много полза.

Като се подиграваха на професорите, които говореха на език, който повечето хора смятат за неразбираем („Фалосът на лесбийките“) богатите випускници на университетите от т.нар. „Бръшлянова лига [4] можеха да се представят за анти-елит. Чрез осмиването на курсовете на писатели като Алис Уокър или Тони Морисън, те отправяха расистки призив към белите, на които им се струваше, че губят страната си. Както ставаха нещата през 90-те години, когато и защото мултикултурализмът се асоциираше с глобализацията, т.е. със силата, която отнесе толкова много работни места, традиционно заемани от бялата работническа класа, нападението върху него позволяваше на консерваторите да отхвърлят отговорността за трудностите, с които се сблъскваха много от избирателите им. По такъв начин те убеждаваха хората, че не съкращаването на социалните услуги, намаляването на данъците на корпорациите и банкрутът на профсъюза са причината за техните проблеми. Тази причина бяха тези чужденци, „другите“.

Политическата коректност беше полезно изобретение на десните републиканци, защото подпомогна усилието за вбиване на клин между демократите, които твърдяха, че говорят от нейно име, и работническата класа. Фразата стана нещо, което се употребява, за да се втълпи във въображението на публиката идеята, че има дълбока разлика между „обикновените хора“ и „либералния елит“, който се стреми да контролира говоренето и мисленето на „простите хора“. Опозицията срещу нея също така стана начин за нова „опаковка“ на расизма по начини, които са политически приемливи в епохата след „гражданските права“.

Скоро политиците на Републиканската партия озвучиха на национална сцена посланието, че има продукт, който е преминал изпитание в академичните среди. През май 1991 г. президентът Джордж Буш старши произнесе реч при откриването на учебната година в Мичиганския университет. В нея той определи политическата коректност като главната опасност за Америка. „По ирония на съдбата, днес, когато честваме двеста годишнината от „Хартата на правата“, виждаме, че свободата на словото е под заплаха по цялата територия на нашия съюз, на САЩ“, каза той. „Около понятието „политическа коректност“ се разгарят спорове в цялата страна“, но, предупреди той, „по техния оруеловски начин, кръстоносните походи, които настояват за коректно поведение, всъщност смачкват разнообразието в името на разнообразието.“

След 2001 година дискусиите за политическата коректност изчезнаха от публичната сцена, защото бяха заменени от спорове за исляма и за тероризма. Но през последните години от пребиваването на Обама на поста си, политическата коректност се върна. Или, което е по-вярно, върна се анти политическата коректност.

Когато движението „Въпросът за живота на чернокожите“ и това против сексуалното насилие набраха сила, вълна учени обзори се нахвърлиха върху участниците в тях, като ги критикуваха и ги представяха като нещо тривиално, казвайки, че те са обсебени от политическо говорене. Разговорът отново беше фокусиран върху университетите, но модните думички бяха нови. През 2012 и 2013 г. американците започнаха да слушат за „спусъка на предупрежденията“, за „сигурни пространства“, „микроагресии“, „привилегии“ и „присвояване на културата“.

Този път студентите получиха повече презрение от професорите си. Ако първият кръг от анти политическата коректност сочеше към различните тоталитарни режими, по-съвременното възраждане на този тип говорене призоваваше към баналността, че дейците от началото на второто хилядолетие са разглезени нарциси, които искат да запушат устата на всеки, който изразява мнение, което те смятат за обидно.

През януари 2015 г. писателят Джонатан Чат публикува един от първите нови, гръмки анти политически коректни обзори в списанието „Ню Йорк“. „Политическата коректност няма какво да каже“, писа той, следвайки опорните точки, които се бяха появили там, в „Ню Йорк Таймс“ и в „Нюзуик“ още в началото на 90-те години. Подобно на статията в това списание от 1991 г., неговата публикация започва с виц, разпространяван в един кампус, който следваше да докаже, че политическата коректност става неуправляема, а след това екстраполира мислите си в по-обширно обобщение. През 1991 г. Джон Тейлър писа: „Новият фундаментализъм измисли причина за уволнение на всички инакомислещи“. През 2015 г. Джонатан Чат твърдеше, че отново има „разярени тълпи, готови да се разправят с опозиционните идеи“.

Чат предупреждава, че опасностите от политическата коректност са по-големи от когато и да е преди. Тя вече не е затворена в университетите. Сега, казва той, тя превзе социалните медии и така се добира до влияние върху журналистиката от мейнстрийм медиите и върху коментарите, което се разпростира отвъд това, до което беше стигнала старата политическа коректност“. (Като доказателство за „хегемонното“ влияние, упражнявано от неназовани дейци от средите на левичарите, Чат цитира две журналистки, твърдейки, че те са били критикувани от левичари в Туитър.)

Статията на Чат предизвика серия от реакции, засягащи „вика на хулиганите“ в кампусите и социалните медии. На корицата на септемврийския брой на списанието „Атлантик“ беше публикувана статия от Джонатан Хайдт и Грег Лукианоф. Заглавието „Разглезването на американския разум“ беше поздравено от кръстника на говоренето срещу политическата коректност Алън Блум. (Лукианоф е ръководител на Фондацията за правата на индивидите в обучението, която е още една организация, основана и финансирана от семействата Олин и Скайф.) „В името на емоционалното си благополучие студентите в колежите все по-често изискват защита от думи и идеи, които не харесват“, провъзгласява статията. Тя беше споделена повече от 500 000 пъти.

Тези писания повториха много от заблудите на предшествениците си от 90-те години. Те избирателно подбират вицове и окаритуряват хората, които ги критикуват. Те се оплакват, че други са създали и пуснали в ход правила за говоренето, а в същото време се опитват да наложат свои собствени. Тези, които ги съчиняват, се самоопредлят като съдници кои разговори или политически искания следва да се считат за сериозни и кои – не. Те си противоречат по същия начин: авторите им се оплакват непрекъснато в публикации, които са много четени, че са останали нечути.

Климатът на дигиталната журналистика и на споделянето в социалните медии дава възможност написаното срещу политическата коректност да се разпространи по-нашироко и по-бързо, отколкото това ставаше през 90-те. Както текстовете против политкоректността, така и тези, които ги критикуват, станаха, така да се каже, „евтини“: тъй като засягат идентичността, те са нещо, което всеки, който ги е писал или чел, може да приеме като засягащо го, основано на собствения опит, независимо дали той или тя има време или ресурси да го докладва. Те са и идеалните примамки за цитиране и разпространяване. Те предизвикват възмущение или възмущение, че други се възмущават.

Между другото, в ход е едно странно смесване. Докато Чат и неговите последователи либерали заклеймяват политическата коректност, Доналд Тръмп и тези, които го следват, правят същото. Чат казва, че левичарите са „извращение на либерализма“ и се самоназначава за защитник на либералния център, Тръмп казва, че либералните медии имат систематичен „фалшив привкус“.

Либералите, които са против политическата коректност, също се съсредоточиха толкова много върху левичарите, ползващи Туитър, че в продължение на месеци силно подценяваха сериозността на истинската опасност за либералния дискурс. Тя не идва от жените, цветнокожите, от кампусите и или от където и да е другаде. Тя идва от @realdonaldtrump, от неонацистите и от крайнодесните сайтове, подобни на известния Breitbart.

Първоначалните критици на политическата коректност бяха университетски дейци или такива, които стават преподаватели, завършилите университетите от „Бръшляновата лига“, които ходеха с папийонки, докато цитираха Платон и Матю Арнолд. Трудно е да си представим Тръмп да цитира който и да е от тези двамата, много по-лесно е да си го представим да се заяжда относно заглавия на доклади от конференции на учени в областта на литературата. По време на кампанията му веригата от донори, които десетилетия вече снабдяват с пари дейностите, насочени срещу политкоректността, т.е. семействата на Кох, на Олин, на Скайф, избягват Тръмп, като повтарят загрижеността си относно популистките обещания, които той дава. Тръмп идва от различна среда: не от Йейлския университет, не от Чикагския, а от токшоутата на телевизиите. И той си избра различен вид борба, целейки се по-скоро в медиите и в политическия истаблишмънт, отколкото в университетските среди.

Като кандидат, Тръмп въведе нова фаза на говоренето против политическата коректност. Забележителното в неговия случай беше именно това по колко различни начини той разгърна една тактика в своя полза, използвайки както проверени и изпитани методи от началото на 90-те години, така и добавяйки свои нововъведения.

Първо, като говори непрекъснато за политкоректността, Тръмп създаде мита, че има нечестни и могъщи врагове, които искат да му забранят да говори за трудните предизвикателства, пред които е изправена нацията. Като казва, че е останал нечут, той създава една драма, в която може да играе ролята на герой. Идеята, че Тръмп е както преследван, така и герой, беше решаваща за неговия емоционален апел към избирателите. Това позволи на хората, които се борят с икономическите трудности, които са ги сполетели, или са ядосани заради начина, по който обществото се промени, да видят себе си в него, борейки се против фалшифицираната система, която ги кара да се чувстват безсилни и обезценени. В същото време неговата арогантност им обещаваше, че те са силни и имат право на слава. Те бяха велики и отново ще бъдат такива.

Второ, Тръмп не просто критикува идеята за политическата коректност, той в действителност говореше и вършеше възмутителни неща, такива, които културата на политическата коректност очаквано забранява. Първата вълна от консервативни критики на политкоректността твърдеше, че те защитават статуквото, но мисията на Тръмп беше да го разруши. През 1991 г., когато Джордж Буш старши предупреди, че политкоректността е заплаха за свободата на словото, той не избра да изрази правото си на свобода на словото, осмивайки публично човек с увреждания или характеризирайки мексиканските мигранти като изнасилвачи. Тръмп направи точно това. Придавайки на силите на политкоректността един митичен статус, ловкият кандидат, който е и милиардер, се надсмя над бедните родители на загинал войник, като представи жестокостта и злобата си за проява на смелост.

Желанието да бъде човек, който предизвиква повече възмущение, отколкото всеки от предишните кандидати, му осигури непрекъснато медийно отразяване, което на свой ред помогна на Тръмп да привлече поддръжници, които са съгласни с това, което казва. Не бива да подценяваме колко много от поддръжниците му намират неговите възгледите, които са сексистки, расистки, ксенофобски и ислямофобски, за отговарящи на разбиранията си, и бяха развълнувани от чувството, че той им е е дал разрешение да говорят същото. Това е стар трик: могъщият окуражава по-слабите да дадат воля на яростта си против тези, които биха могли да са им съюзници и да се самозаблуждават, мислейки, че са освободени. Това не струва нищо на могъщия; то му се отблагодарява с плодоносни дивиденти.

Тръмп преобърна един класически елемент от анти политкоректността, подразбирайки, че докато опонентите му действат, спазвайки един политически дневен ред, той просто прави това, което е благоразумно. Той направи редица противоречиви политически предложения: за депортирането на милиони имигранти без документи, за забрана на мюсюлмани да посещават САЩ, за въвеждането на политиката „спри, за да те претърся“, която беше призната за противоречаща на конституцията. Но отговаряйки на критиците си с обвинението, че те просто са политически коректни, Тръмп се опита да пласира тези обещания съвсем вън от царството на политиката. Нещо политическо е това, с което някои благоразумни хора могат да не се съгласят. Употребявайки прилагателните по един долнопробен начин, Тръмп претендира, че действа от името на толкова очевидни истини, които са вън от обсега на всеки спор. „Това е просто здравият смисъл“.

Най-тревожната част от този подход е, че той предполага по-обхватните нагласи на Тръмп към политиката. Презрението му към политкоректността изглежда като презрение към самата политика. Той не говори за дипломация, той приказва за сделки. Обсъждането и несъгласието са централни елементи на политиката, но Тръмп даде ясно да се разбере, че няма време за тези „разсейвания на вниманието“. Да се играе с картата на анти- политкоректността като отговор на легитимен въпрос за политика е като да прекрати дискусията по начин, много наподобяващ този, за който противниците на политкоректността от дълго време обвиняват левичарите, че практикуват. Това е начин да се избегне дискусията чрез декларацията, че темата е толкова тривиална или пък е толкова противоречаща на здравия разум, че е безсмислено да се обсъжда. Това е авторитарен импулс. Така, представяйки се за защитник на здравия разум, Тръмп дава на себе си разрешение изцяло да заобиколи политиката. Това, че той сега е избран за президент, но още не е встъпил в длъжност, прави неясно дали той ще се съобразява с много от нещата, които говореше по време на кампанията. Но засега той изпълнява обещанието си да се бори с политкоректността. Миналата седмица той заяви пред „Ню Йорк Таймс“, че се опитва да изгради администрация, пълна с „най-добрите хора“, макар и „не непременно от хора, които биха били измежду най-политически коректните, защото това няма да работи“.

Той също така продължава да крещи за политкоректността в отговор на критиките към себе си. Когато журналистът, който взе интервю от членове на преходния екип на Тръмп за изданието „Политико“, ги попита защо Тръмп назначава толкова много лобисти и членове на политическия елит, въпреки че е обещал да „изсуши блатото от тях“, интервюираният заяви, че „един от най-освежаващите части на… целия стил на Тръмп е, че той не се грижи за политическата коректност“. Явно би било политически коректно той да държи на предизборните си обещания.

Сега, когато Тръмп се готви да влезе в Белия дом, много капацитети направиха заключение, че „политическата коректност“ подхранва популистката бурна враждебна реакция, която обхваща Европа и САЩ. Водачите на тази враждебна реакция могат да кажат същото. Но истината е пряко противоположна: тези водачи разбраха силата на анти политкоректността, за да съберат множество от гласоподаватели, главно бели, които са недоволни от статуквото и негодуват от промяната на политическите и социалните норми. Те не реагираха на тиранията на политкоректността, нито пък бяха тези, които връщат Америка към една преминала вече фаза от историята на Америка. Те не приемат нищо обратно. Те владеят анти- политкоректността в качеството й на оръжие, използвайки го като огнище за изковаване на нов политически ландшафт и на плашещо бъдеще.

Противниците на политкоректността винаги казват, че са тръгнали на кръстоносен поход срещу авторитаризма. В действителност, анти- политкоректността проправя пътя на популисткия авторитаризъм, който сега се разпространява навсякъде. Анти- политкоректността на Тръмп се побърка.

Текстът, чийто превод публикуваме, е поместен в броя на британсикя вестник Гардиън на 30 ноември.

 

[1] Статията е публикувана на 30 ноември, бел. прев.
[2] Написана с латински букви в оригинала, бел. прев.

[3] Става дума за известния сборник с цитати на Председателя Мао Цзе Дун, разпространен в много милиони копия в Китай по време на т.нар. „културна релолюция“, който беше задължителна четиво за членовете на ККП, бел. прев.

[4] Название за някои от най-престижните и скъпи частни университети в САЩ, бел. прев.

marginalia.bg / Превод: Емил Коен

Енергиен обмен при жените и мъжете

.

50644wideКакво е това жена, коя е жената и с какво се различава от мъжа? Господ Бог не е създал просто така мъжа и жената – те се различават помежду си. Доколкото всеки от нас има свои специфични функции, то и енергиите се движат по различен начин.
Във Ведите се казва, че всеки човек има 7 най-активни енергийни центъра, които наричаме чакри. На практика те са много повече, но основните са 7. Ние сме устроени така, че при мъжете и жените в тези центрове енергията се движи по различен начин. В някои по посока на часовниковата стрелка, в някои – обратно. Какво ни дава активността или пасивността на чакрите и как се получава така, че да се допълваме взаимно.
Безопасност
Започваме отдолу нагоре. Най-долната чакра е МУЛАДХАРА. Тя отговаря за отглеждане на потомство и е устроена по такъв начин, че при мъжа е активна, а при жената пасивна, т.е. мъжът отдава енергия, а жената приема.
Това означава, че това е мъжка функция – да дава защита. Защита за преживяване на жената. Да обезпечава базовата безопасност. Нашата задача е да концентрираме вниманието си върху своите задължения. Задължението на жената на това място е да се научи да приема. В болшинството от нас има проблеми с приемането. По замисъл ние сме длъжни изцяло да се доверяваме на мъжа и да се облегнем на рамото му, вярвайки, че той може да се погрижи за нас.
В много от нас има всякакви родови сценарии и различни травми. Много често ние не позволяваме на мъжа да се грижи за нас изобщо. Много често жените казват: „Ох, така бих искала силно рамо”. Но на практика се оказва, че е толкова трудно да се довериш на някого и затова предпочиташ да си свършиш всичко сама.
Ако жената започне сама да се грижи за издръжката, например на себе си и своите деца, то чакрата започва да работи в мъжки вариант, започва да става активна. Ако при това редом до жената има мъж, то не му остава друго, освен неговата чакра да стане пасивна, т.е. той започва да приема, а жената да отдава. Много е трудно да се обърне после тази ситуация. Защото отказвайки се от това, на жената ще й се стори, че сякаш скача без парашут. Трябва да се разбере, че ако имате мъж, но предпочитате да се грижите сами за своята безопасност, то по този начин сами вземате мъжката функция и това е в ущърб и на вашата женственост, и на неговата мъжественост.
Наслаждение
После следва втората чакра – СВАДХИСТХАНА. Тя отговаря за насладата и желанията и работи различно. При жените е активна, а при мъжете пасивна. Т.е. ние отдаваме, а мъжете приемат.
Даже във Ведите се казва, че мъжът е наслаждаващият се, а жената е тази, чрез която се наслаждава. Това показва, че нашата задача, като жени, се състои в това, да създадем на мъжа комфорт и уют. Много често жените протестират срещу този пункт, казвайки – как така, защо сме длъжни да им прислужваме, защо сме длъжни да им създаваме удоволствия и да изпълняваме всичките им желания? Каква е тази световна несправедливост?
На практика тук всичко е справедливо. Защото от 7 чакри – 3 са активни при жените, 3 са активни при мъжете и 1, последната (7), работи еднакво при всички. Затова тук няма никаква несправедливост – има просто разделение на ролите. За нас е важно да разберем, че мъжът също дава нещо, а нашата задача е да му подарим наслада и да изпълняваме неговите желания – и тогава вече не всичко изглежда толкова зле.
Тук влизат всякакви наслади, включително и сексуалните, насладата от храна, реда в дома. Т.е. идеалната жена е длъжна да създаде на мъжа такъв свят, в който той с лекота може да се намира, да му е комфортно и неговите основни желания да бъдат удовлетворени. И не просто да бъдат удовлетворени, а той да изпитва наслада от това. В това е същественото различие.
Ще приведа прост пример. Ние с мъжа ми имаме любим ресторант и там готвят много вкусно. Т.е. при същите цени кухнята е превъзходна, в нея даже пържените картофи са изумителни. И буквално вчера ние пристигаме, а той вече беше закрит. Но пък беше открит нов ресторант до него и решихме да похапнем в него. Оказа се, че там цените са същите, и храната е вкусна, но в нея лисва онова сладко зрънце, частичката от душата. Оказа се, че похапнахме вкусно, но наслада нямаше.
Същото е и в семейството. Може да сготвите на мъжа си някакви пържени картофки или яйца, но с такова отношение – „яж и ме остави намира”. А можете да направите това така, че всеки път след закуска, обед или вечеря той да получава наслада.
По същия начин можете да постъпите и в сексуалните отношения. Можете да изпълнявате съпружеския дълг и да казвате – „кога най-после ще свърши това?”, а можете да направите така, че мъжът действително да се наслаждава на процеса. Нищо, ако това не е всеки ден, даже не всяка седмица. Нека да бъде ежемесечен карнавал – но затова пък какъв!
Пари
Продължаваме с третата чакра – МАНИПУРА. Това са парите, жизнената енергия, постиженията. Тя е активна при мъжете, съответно пасивна при жените. Тоест мъжът дава на жената. Жената приема. И тук жените пак имат проблем.
Аз доста често получавам писма, че жената не може да взима пари от мъжа си. Или се срамува да му поиска пари за някоя рокля. Често се случва, когато жената е работила сама, обезпечавала се е, а после се омъжва и излиза по майчинство. И тя не работи, иска нещо да купи, а се срамува да поиска от мъжа си.
И точно в такава ситуация става много сериозен конфликт. Защото ако жената се отказва да взима пари и жизнена енергия, то или мъжът престава да дава и преминава в малко по-различна позиция, или доходите и енергията му намаляват. Т.е. една от причините, поради която мъжете заработват по-малко е, че жената нищо не иска. Жената казва, че на нея нищо не й трябва, „ботуши не ми трябват, аз още старите не съм износила”.
Ако жената има такова отношение към себе си, отношение към парите и отношение към мъжа, то мъжът няма да заработва много, защото просто не му трябват. Мъжете по природа са доста аскетични. Вие навярно сте виждали квартири на ергени, на тях им трябва съвсем малко. Легло, печка, тиган, яйца за закуска и това е всичко. И нищо повече не им трябва.
Понякога в тази ситуация мъжът престава да печели и става жиголо. Или намира онази, която ще го стимулира за постижения със своите изисквания и желания.
Затова наше задължение като жени е да се научим да приемаме от мъжете пари, подаръци, да приемаме някакви постижения и подвизи, които те правят в наше име.
Има и друг вариант, когато жената започва да печели много. Тя започва да мисли, че това е най-важната й задача в живота – да обезпечава семейството, да го храни, „това жалко човече нищо не може” и т.н.
Т.е., ако жената решително се ангажира с активността в този аспект, то за мъжа не остава нищо. Жената е взела всичко. На него му остава само да приема. Тогава той става домошар, под чехъл.
Любов
Следващата чакра е АНАХАТА – сърдечната. Тя отговаря за любовта и симпатията. Това е наша, женска чакра. Т.е. ние, като жени, сме длъжни да даваме, а мъжът да приема. Обратното е некомфортно.
При болшинството от вас навярно е имало такъв поклонник, който е изпълнявал всичките ви капризи, който е правел всичко, което искате – и цветя, и това, и онова. И в устата ви гледа, и просто такава любов, и вечер ви посреща, и сутрин ви изпраща. А вие го гледате и разбирате – добър човек, чудесно момче, но не мога да го обичам. И се самоупреквате за това, че е толкова добър, а не го обичате.
Просто затова защото мъжът е взел активността в тази чакра, в сърдечния център. Той е започнал да дава и жената няма избор. Тя не може да обича. А ЛЮБОВТА – ТОВА Е НАШЕТО ЖЕНСКО НАЧАЛО!
Ако жената не може да обича, да се реализира в тази чакра, то на нея й е много тежко. И затова такива отношения най-често не могат да се реализират. Затова желанието „аз искам мъжът ми да ме ухажва романтично, да прави това и онова, и ето така да ме обича, и иначе да ме обича” е просто красива картинка. Ако се случи така, то на практика това изобщо няма да ви зарадва.
Затова се радвайте, ако мъжете ви не приемат отговорността за този център и ви позволят да се реализирате в него. Тогава вие ще можете изцяло да разгърнете потенциала си в него, да правите приятни сюрпризи и да го глезете.
Това не означава, че той цял живот само ще приема и няма да дава нищо в замяна. По-скоро, той също ще прави нещо за вас, но това няма да бъде в този център. Това ще бъде например на нивото на трета чакра – т.е. ще ви прави някакви подаръци, или на първа – някак ще започне да се грижи за вас по отношение на жилище или някакви базови вещи.
Затова не очаквайте от мъжете неземна романтика и изпълняване на капризите ви, защото то е наша отговорност – да изпълняваме желания, да даваме наслада и да обичаме. Това е женска отговорност. Мъжът ще ви отговори с нещо друго. С подаръци и усещане за безопасност.
Себеизразяване
Петата чакра е ВИШУДХА – общуване, себеизразяване. Мъжът дава – жената приема. Мъжът е активен.
За мъжа е важно да изразява себе си, да се реализира в живота. За жената основната реализация е семейството. Реализирането извън семейството е вторично.
Ако жената се е научила да дарява любов в четвъртия център, но тази енергия се издига в мъжа по-високо, и той иска не само да заработва пари, не само да обезпечи семейството на базово ниво. Той вече иска да остави свои следи в историята, някакво наследство. Иска с нещо да подобри този свят – на това ниво често мъжът започва да върши велики дела, глобални подвизи.
И всички тези подвизи се правят в името на жените. Нашата задача на това място е – да приемаме. Радостно и с любов. Както принцесите и кралиците приемат почести от сражаващите се рицари. За да има за кого те да извършват кръстоносни походи, да защитават Родината или да спасяват планетата от екологична катастрофа.
Затова, ако вие искате вашият мъж не само да преживява и да печели за хляба, а действително да се реализира и да променя света – учете се да го обичате. Енергията на вашата любов е способна да повдигне в него енергията до петия център.
Освен това, този център е центърът на общуването. Например добре е, ако приятелите на семейството това са приятелите на мъжа.Не вие го водите в своята компания и го заставяте да общува с вашите приятелки, а той ви въвежда в някакъв свой кръг, създава ви някакво общуване и създава връзки между семействата.

Ясновидство
Шестата чакра е АДЖНА. Жената отдава, мъжът приема.
По принцип жената следва да бъде главен помощник на своя мъж. И основната нейна помощ не се състои в това да прави нещата, които той обича, а да му предостави това, което той не притежава по природа – ясновидство.
Да допуснем, че жената винаги дава много добри съвети на мъжа. Тя притежава интуиция и често чувства и казва – „нещо този човечец, с когото искаш да подпишеш договор, не ми харесва”. В идеалната ситуация мъжът се вслушва в нейните предчувствия. Ако той има достатъчна значимост в своите три центъра – реализиран е като глава на семейството, в кариерата и има някаква мисия – лесно приема препоръките на жена си.
Жената много често усеща някои неща и казва – „слушай, този човек не ми харесва, хайде да не работим с него; или – аз предчувствам, това няма да свърши добре”. Минава някакво време и всичко се случва тъкмо така.
При мен често става така, когато някой човек не ми харесва, макар и без видима причина. Преди не казвах на мъжа си. А после се получава ситуация, в която човекът се разкрива в не съвсем добра светлина.
Аз разбрах, че моята задача е да предпазя мъжа си. И започнах да му споделям усещанията си. В началото той не ми се доверяваше. Но след две сериозни ситуации започна да ме пита за мнението ми относно хората. Особено във връзка с партньорството и съвместната работа с някого.
Ние сме души
Седмата чакра е САХАСРАРА. Тя работи при всички еднакво – това е връзката ни с Бог. И няма значение дали сме мъж или жена. На първо място всички сме души, а душата няма пол.
Половите различия са важни тук, на Земята, за да изпълним мисията си, поради която сме се родили. Половата принадлежност ни създава рамки, които можем да запълним така, както изберем. Може да се каже, че давайки ни женско тяло Господ просто стеснява кръга и по-точно обозначава ролята, която трябва да изиграем тук .
А как е при вас?
Най-големите изкривявания обикновено са по четирите долни чакри. Те създават база за хармония на по-висшите нива. Затова голямата наша задача в този живот е да се научим да приемаме от мъжа от първата и третата чакра. И освен това – да се научим да отдаваме от втората и четвъртата. Което всъщност най-често не умеем.

От Фейсбук

Четиво за носталгици по Соц-а

.

%d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b8Преди часове получих информация от наш човек в Хавана ( ) по основна тема “автомобили и пътен транспорт”.
Докато е още топла, да прочетем за постиженията на Куба под мъдрото ръководство на Комунистическата партия.
Внимателно да четат и младите, и носталгиците по времената отпреди 1989 г. у нас.

“Бате, Голфа няма аналог тук. Имам предвид, че тук ЕВТИНА кола няма. Най-евтината кола, която може да се купи май е полски фиат, за 6,7,8к USD. Лада – 8-15к. Almendron (стара американска кола) – 6,10,15,20,25,30к. Модерна кола – ебало си е мамата. Тико 20к. Пежо 205 – 20к. Пежо 405 30к. Пежо 208 60к. Toyota Yaris 45к.

Тук важното е да е кола, да се движи, да може да се товари. Кола тук има един човек на всеки 500 или 1000 души (измислям си, но ако се окаже, че са повече – не бих се учудил).
Защо мислиш, че половината автопарк на острова е от американски коли, произведени преди 1959-та? Щото обичат антики? Не. Щото няма други. Тук колите са вечни, всичко се оправя, ремонтира, скалъпва. Нищо не се изхвърля. Пълно е с полски фиатчета, лади, москвичи, има волги, VW костенурки, стари шкоди от 60тте.
Американските коли (almendrones) пък се използват за работа, за товарене, повечето са маршрутки. За лична кола почти не се използват, защото са неикономични и трудни за поддръжка. Тъй като са снадени се трошат често, изискват непрекъсната поддръжка, която може да им се осигури само ако изкарват кинти. Те вървят от 10-20-30к, в зависимост от подобренията и състоянието.
По-новите, модерни коли обикновено са служебни или рентакар. Има и частни, които са продадени на някви хора по някви начини, примерно – една рентакар кола, след еди колко си години експлоатация се продава. Говоря ти за предимно китайски коли, тук там някоя корейска. Една такава кола ти знаеш, че нова в Бг струва 13,14,15к долара. Е тук, използвана няколко години – прас: 39к! Take it or leave it.
Абе тук мутресите се возят в лади бе!
Има и други коли, които не ми е ясно как са влезли, виждам джипове Toyota от 1999та, Mercedes 190, fiat punto, Mitsubishi lancer, те такива…

Чувам, че на някви известни хора, музиканти, артисти, спортисти и бог знае кой още им било позволено еди кога си, при еди кви си условия да си вкарат коли…
Въобще, тук колата е статус, лукс… В квартала улиците са пусти. Минава една кола на пет минути.
А без кола (95% от хората) си просто един pobre diablo. Такситата са скъпи за кубинците, маршрутките и те не са евтини, но в час пик забрави да хванеш някоя, ходиш километър по улицата и махаш кат улав и никой не ти спира.
А рейсовете… Да не обяснявам дори в най-бедните години в Бг никога не е било така.
Въобще тук транспорта е нещо страшно. Питай Оскар дали е ходил до Винялес или Варадеро? Пича за 30 години не е излизал от Хавана, не е пътувал никъде познава Куба по-малко от мен

.
Шибана страна, шибана, измъчвана от глад и жажда страна, %d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0където хората, незнайно защо са по-учтиви, по-мили, по-щедри и по-усмихнати от нас
Колите са нереално скъпи, наистина. Ама това става като смесиш пазарна и централизирана икономика, предприемачество – с монопол, свобода – със забрани и ограничения… Някъв абсурд.

От една страна тук примерно можеш да се регистрираш като частник – дъводелец, или строител, или обущар… но от друга: никъде, НИКЪДЕ не продават легално дърво, никъде не продават легално стомана, никъде не продават кожа, гума… Няма реално откъде да купиш суровина.

От една страна едно Тико е 20к. От друга: апартаментът на баща ми (90 квадрата) е 12к, супер апартамент 100 квадрата на пъпа на Хавана 50к, цигари 7 песо (малко повече от четвърт долар), газта, тока, телефона и рейса – много евтини. Храната с купони: направо без пари (вярно е, че е едно нищо).

От една страна:
Спане в хотел в центъра 200$,
от друга: спане в частна къща 30$.

Бутилка водка 30$, но литър наливен ром 1$.

Бутилка от литър и половина минерална вода: 2$. Сок от гуаяба на улицата: 5 песо (четвърт долар).

Средна заплата в държ. сектор 20$. ТаксИ до летището: 25-30$.

Скапано малко хладилниче куча марка (и в Илиянци няма да намериш такъв) 400$. Човек да ти чисти стълбището цял месец: 8$.

Маршрутка – половин-един долар. Рейс 40 сентавос (около 3-4 стотинки).

Дайкири в El Floridita: 6$.
Ебане на улицата 10-15-20$.

Пс: Бензина и нафтата са скъпи, но само балъците си ги купуват от бензиностанцията. Черния пазар е много голям. Купони няма. Идва пича със служебната кола и налива 10 литра, но му се таксуват 20. Разликата му се изплаща по 50 цента, примерно. След това тия десет литра се продават на К.А. на черно за долар.

Пс2: Проверих цените на колите под наем. Най-икономичния клас: 70 долара на ден, следващия: 100 долара.”

От Фейсбук

 

Фридман: Клинтън не разбра политическото движение, което взима превес по света

.

%d0%b4%d0%b6%d0%be%d1%80%d0%b4%d0%b6-%d1%84%d1%80%d0%b8%d0%b4%d0%bc%d0%b0%d0%bdДоналд Тръмп беше избран за президент на Съединените американски щати. Степента на изумление бе безпрецедентна. Социолозите бяха шокирани. Медиите – изненадани. Финансовата борса – смаяна. Много от членовете на Републиканската партия останаха удивени, а Демократите изгубиха неочаквано почвата под краката си. Мисълта, че мъж с възгледите, ценностите и поведението на Тръмп би могъл да заеме поста на президент, беше направо невъобразима. Не, не искам да кажа, че те не се съгласяваха с него или че се надяваха да загуби. Те просто намираха вероятността, мъж като него да спечели изборите, за абсурдна. Това е причината за загубата на Хилари Клинтън. Демократическата партия, която я номинира, се беше отдалечила твърде много от партията, която Франклин Д. Рузвелт създаде и която Линдън Джонсън води. В основата на тяхната партия бяха белите представители на работническата класа. Либерализмът на Рузвелт и Джонсън беше построен върху нуждите и интересите на тази група. Група, която може и да е загубила значимостта си, но все още съставлява най-големия етнически и социален дял от американско общество. Днес тази част от обществото, както и преди съм коментирал, е в опасност. Средната класа, със среден семеен доход в Калифорния от около 4 300 долара на месец, би могла да си закупи скромна къща или автомобил, но със сигурност не може да си позволи да изпрати децата си в колеж. Поради непосилните условия за студентски заеми, техните наследници ще трябва да потърсят бъдеще отвъд границите на страната. Долната средна класа пък получава средно нетно възнаграждение от около 2 600 долара на месец. Едно поколение по-рано най-бедните представители на средната класа можеха да си закупят малка къща в не чак толкова добър квартал. Сега те са притиснати в ъгъла и могат да наемат единствено апартамент. И докато либералите са загрижени за социалното неравенство, долната прослойка на средната класа се притеснява дали въобще ще може да печели достатъчно пари, че да поддържа приличен жизнен стандарт – две много различни лица на една и съща монета.

Оказа се, че Тръмп е наясно с този проблем. Той разбра и че това са хората, загубили културните войни, които бяха поведени от предходното поколение. Техните църкви и родители ги научиха, че хомосексуализмът е също толкова голям грях, колкото е абортът и предбрачният секс. Не евангелизмът беше толкова проблематичен обаче, колкото беше чувството за вина, което той проповядваше. Мнозина от тази класа бяха прегрешавали, но междувременно те бяха наясно, че извършваното от тях е грях и уважаваха догмите, на които бяха обучени, въпреки че не винаги ги спазваха. В рамките на една генерация, долната и средната класа в Америка бяха неочаквано изместени. Честта и достойнството, което те изпитваха от тежкия труд и печеленето на достатъчно добри пари за семействата им, остана в миналото. Те откриха, че ценностите им, които преди бяха считани за нещо нормално, днес са категоризирани като фобии и болестни състояния, от които трябва да се отърват в името на политическата коректност. Моралните норми, на които бяха възпитавани като деца, вече не могат да бъдат спокойно изразени в публичното пространство. Така средната класа вече нямаше място в Демократическата партия. Представителите й смятаха, че демократите не само ги презират, но и че ценят правата и културата на имигрантите далеч повече, отколкото възгледите на бялата средна класа. Това беше отчасти вярно. Но само отчасти – партията не ценеше просто имигрантите, а горните слоеве на средната класа, високо образованите победители в културните войни. Когато Хилари Клинтън произнесе неочакваната си реч за „кошниците” от „достойни за съжаление” хора на Тръмп, тя разкри пропастта, създадена от ДП, между образованите граждани и членовете на работническата класа, която бе изпълнена с взаимна ненавист. В изявлението си тя каза, че съществуват две „кошници” (или две групи) хора – в едната са всички хомофоби, ксенофоби и женомразци, а в другата – бедните, оставени на произвола на съдбата. Не беше ясно дали тя причислява бедните като „достойни за съжаление хора”, но със сигурност направи грешка като нарече не само самия Тръмп нежелан, но и всички негови последователи. Явно тя не осъзнаваше необходимостта от техните гласове. Това, което Клинтън и елитът не осъзнаха беше, че тази група е достатъчно голяма, за да служи като база на Тръмп и да му симпатизира. Резултатите от екзит полововете показаха, че враждебността от страна на жените към Тръмп всъщност я нямаше. Над 20 на 100 от латиноамериканците също дадоха гласа си на Тръмп. Той успя да създаде обединение, каквото Клинтън смяташе за невъзможно. Обединение по-силно и от нейното. Елитът прояви неразумна надменност по отношение на жените, латиноамериканците и останалите, намеквайки че единствено „достойните за съжаление” биха подкрепили човек като Тръмп. Твърдението на Хилари относно Тръмп ме порази, когато за първи път го чух. Тогава тя беше само на няколко точки преднина от Тръмп, което означаваше, че почти половината страна го беше подкрепила. Имплицитно тя беше заявила, че половината страна е „жалка”. Подобно изказване беше не само неуважително, но и я изобличи като ужасен политик. За да спечели изборите тя трябваше да държи здраво всички свои симпатизанти и да спечели малко от тези на Тръмп. Използваното от нея определение обаче само накара мнозина да оттеглят подкрепата си. Това не беше резултат само на лоша политика. Грозната дефиниция представлява и дълбоко вкоренен вътрешен проблем. Елитът на Съединените щати (а всички страни имат и се нуждаят от такъв) се е капсулирал извън останалата част от обществото. Това е сходно със ситуацията във Великобритания, където елитът се изпълни с гняв заради резултатите от референдума и запрати с всичка сила епитети към тесногръдото мнозинство, което гласува „за” оттеглянето на Великобритания от ЕС, наричайки го необразовано, ограничено, неспособно да осъзнае проблематичността на ситуацията и т.н. Икономически напрежения се натрупват във всяко едно общество и във всяка точка на света. В момента европейските държави се сблъскват със същия стрес както Щатите, при това с още по-голяма интензивност. Националистическите движения се надигат в много от тези страни. Те са настроени враждебно срещу Европейския съюз, противопоставят се на неконтролируемата имиграция и посрещат с неодобрение политики, които целят налагането на строги икономии, засягащи именно средната и долната класа, без това да упражнява значителен ефект върху благосъстоянието на елита. Тръмп също е част от тази криза. Докато европейските националисти опонират на Европейския съюз, Тръмп иска да предоговори НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия). Докато европейците се борят срещу неконтролируемата бежанска криза, Тръмп се обявява срещу мюсюлманската и мексиканската миграция. Докато европейците търсят начин за премахване на строгите икономии, Тръмп говори за данъчни облекчения, с които да стимулира инвестициите. Дали тези политики са уместни, няма значение. Това, което има значение е, че подобна продължителна икономическа дисфункция ще има неизбежни политически последици. Тази президентска кампания се въртеше около факта, че Клинтън не разбираше политическото движение, което взима превес по света и неведнъж го отхвърляше като маргинално. За разлика от нея Тръмп не само го разбираше, но и успя да се възползва от него, така че да спечели президентското място. Има и още един важен елемент. Той спечели изборите си и благодарение на обвинението си, че Вашингтон и медиите нехаят за икономическия проблем. В по-късен етап от кампанията си той настоятелно твърдеше, че елитът на Вашингтон е абсолютно откъснат от реалността, в която другите класи живеят. Аз спокойно мога да твърдя – Тръмп беше по-добрият политик. Той спечели не със съкрушителна, но пък с решаваща победа. Слабостта на Клинтън беше, че в центъра на политическата върхушка тя повярва в силата единствено на своята позиция. Тя отхвърли Бърни Сандърс, въпреки неговото влияние и никога не прие Тръмп насериозно. Оцени трите точки преднина в социологическите проучвания като достатъчно предимство. Това беше проява на самодоволство, което обаче прикри липсата на разбиране, че един политически вулкан беше на път да изригне сред представителите на средната класа и че много други американски граждани споделят мисълта, че нещата се влошават. Клинтън не успя да види един огромен проблем, който нейните предшественици от Демократическа партия (Рузвелт и Джонсън) вече бяха видели. Съветниците й също не го забелязаха. Вместо това те концентрираха вниманието си върху един невъздържан мъж, който хвърля обиди наляво и надясно и е абсолютно неподходящ за висок пост. За съжаление, гласоподавателите обърнаха повече внимание на невежеството на Клинтън, отколкото от грубостта на Тръмп. Някои най-вероятно ще прехвърлят вината за загубата на писмото на директора на ФБР Джеймс Коми. Това неминуемо допринесе за резултата, но не беше решаващия фактор. Икономическата дисфункция води до политически проблеми, а Клинтън не разбира значението й. Някъде в ума й е фактът, че бели мъже без диплома от колеж са й се опълчили, й показа единствено, че само „достойни за съжаление” хора са й опонирали. А защо белите мъже без диплома за висше образование трябва да бъдат окачествявани като „жалки” е изключително важен въпрос. Във всеки случай, изборът е изненада само заради погрешните изводи от анкетите. Възможно е Тръмп да е водил доста дълго време. Липсата на точност в анкетните данни трябва да се отбележи, тъй като ако знаеше, че изостава, Клинтън най-вероятно щеше да помисли по-задълбочено върху положението си. Тръмп поведе изпълнена с омраза кампания. Бях дълбоко обиден от атаката му върху Джон МакКейн, не толкова заради въпроса дали МакКейн е герой или не, а защото Тръмп заяви, че уважава повече пилотите, които не са били сваляни. Като главокомандващ на него ще му се налага да ръководи войски в опасни ситуации. Как един командир ще заповяда на пилотите си да стрелят, ако те знаят, че ако бъдат свалени, това ще ги лиши от уважението на техния началник? Това бяха избори, които изобилстваха от обидни коментари. Тръмп определено водеше в това отношение, но коментарите на Клинтън бяха директна нападка върху класовата принадлежност на гласоподавателите, което беше в пъти по-стряскащо. В крайна сметка те взеха решение. Тръмп ще бъде президент и то с множество обещания, както всички кандидати правят. Да се отхвърли възможността за реализация на тези обещания е като да се отхвърли идеята, че той би бил издигнат от Републиканската партия или че би спечелил изборите. Подобно на всички политически лидери обаче, той ще бъде ограничен от реалността. Трудно ми е да си представя какъв би бил обликът на неговото управление, но аз така си мислех и че няма да бъде номиниран от републиканците. Важното е да бъдем предпазливи, ако решим да пренебрегнем този човек.
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“
Превод: БГНЕС

Глобализаторът, който дойде от студа

.

tbankersdeesРазкрития на Джо Щиглиц – тазгодишният носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка
 .
Грег Паласт
 .

Докато слушах обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка, очите ми се опулиха до изхвръкване. Например от разкритието как МВФ и финансовото министерство на САЩ са фалшифицирали изборите в Русия.

„Осъдиха хората на смърт,“ каза бившият апаратчик.

Той беше като изваден от книга на Джон льо Каре. Страхотният агент идва от студа, минава на наша страна и в многочасови интервюта разтоварва паметта си от чудовищните неща, извършени в името на една политическа идеология, зад която той е прозрял пълната й прогнилост.

Но пред мен седеше не някой изхабен шпионин от времето на Студената война, а къде по-сериозен „улов“. Джоузеф Щиглиц е бивш главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред е до голяма степен негова осъществена теория.

Интервюирах Щиглиц в продължение на няколко дни – в Кеймбридж, в един лондонски хотел и във Вашингтон през април 2001 г. – по време на голямата говорилня на Световната банка и Международния валутен фонд. Вместо да Разкрития на Джо Щиглиц – тазгодишният носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка Грег Паласт Докато слушах обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка, очите ми се опулиха до изхвръкване. Например от разкритието как МВФ и финансовото министерство на САЩ са фалшифицирали изборите в Русия. „Осъдиха хората на смърт,“ каза бившият апаратчик. Той беше като изваден от книга на Джон льо Каре. Страхотният агент идва от студа, минава на наша страна и в многочасови интервюта разтоварва паметта си от чудовищните неща, извършени в името на една политическа идеология, зад която той е прозрял пълната й прогнилост. Но пред мен седеше не някой изхабен шпионин от времето на Студената война, а къде по-сериозен „улов“. Джоузеф Щиглиц е бивш главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред е до голяма степен негова осъществена теория. Интервюирах Щиглиц в продължение на няколко дни – в Кеймбридж, в един лондонски хотел и във Вашингтон през април 2001 г. – по време на голямата говорилня на Световната банка и Международния валутен фонд. Вместо да председателства срещите на министри и банкери, Щиглиц бе държан в безопасно изгнание отвъд полицейските кордони – барабар с протестиращиге монахини с огромния дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, родителите на деца, болни от СПИН, и други недоволни от глобализацията. Някогашният най-вътрешен човек бе станал пълен аутсайдер. През 1999 г. Световната банка го уволни. Не му бе позволено кротко да се оттегли; научих, че финансовият министър на САЩ Лари Самърс настоявал за публично отлъчване за Щиглиц, който за първи път, и то съвсем меко, бе изразил несъгласието си с глобализаторския стил на СБ. Тук, във Вашингтон завършихме последното от няколкочасовите интервюта за „Обзървър“ и Би Би Си за истинските, често скрити действия на МВФ, СБ и собственика на 51% от акциите й – щатското финансово министерство. Тук от неназовани източници (не Щиглиц) получихме набор документи с гриф „поверително“, „с ограничен достъп“, „да не се огласява без разрешение на Световната банка“. Щиглиц ми преведе една от бюрократщините – „Стратегия за държавно подпомагане“. Има такава стратегия за всяка по-бедна държава, разработена, според СБ, след внимателно проучване в страната. Но според Човека Отвътре проучванията на банковите екипи се състояли предимно от подробна инспекция на петзвездните хотели. Те приключвали със среща на чиновниците със съответния просещ финансов министър, на когото връчвали за „доброволен“ подпис предварително изготвено от банката споразумение. (Разполагам с доста такива документи.) Банката връчва все една и съща програма от четири стъпки. Първата стъпка е приватизацията, която според Щиглиц е по-точно да се нарича рушветизация. Местните държавници, вместо да се опълчат срещу разпродажбите на държавните предприятия, използвайки изискванията на Световната банка да се затварят устите на местните критици, радостно шиткат електрическите и водоснабдителните си компании, разказва Щиглиц. „Виждаше се как им лъсват очичките при перспективата да получат 10-процентни комисиони в швейцарски банкови сметки за клъцването на няколко милиарда от продажната цена на националните активи.“ И правителството на САЩ знаеше това, обвинява Щиглиц, поне в случая на най-голямата „рушветизация“ – разпродажбата през 1995 г. в Русия. „Мнението на финансовото министерство на САЩ беше, че ходът е великолепен, тъй като искаме Елцин да бъде преизбран. Не ни пука, че изборите няма да са честни, а купени. Искаме парите да идат при Елцин като финансови инжекции за неговата кампания.“ Щиглиц не е психар, бълнуващ за световни заговори. Човекът е бил много вътре в играта като председател на икономическия съвет на президента Клнтън, тоест бил е член на кабинета му. Най-пагубно според него е, че подкрепяните от САЩ олигарси са оглозгали индустрията на Русия и в резултат на корупционната схема националното производство се е свило наполовина и е довело до депресия и глад. Планът на МВФ и СБ с мотото „спасете икономиката си сами“ е абсолютно един същ за най-разнокалибрени държави. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. Теоретично дерегулацията на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат от страната. За нещастие, както стана в Индонезия и Бразилия, парите се движеха само навън и все навън. Щиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Суми в брой влизат само за спекулации с недвижими имоти и валута, но и при най-слабия сигнал за неприятности просто изчезват. Резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове. И когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30%, 50% и 80%, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове. „Резултатът можеше да спредседателства срещите на министри и банкери, Щиглиц бе държан в безопасно изгнание отвъд полицейските кордони – барабар с протестиращиге монахини с огромния дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, родителите на деца, болни от СПИН, и други недоволни от глобализацията. Някогашният най-вътрешен човек бе станал пълен аутсайдер.

През 1999 г. Световната банка го уволни. Не му бе позволено кротко да се оттегли; научих, че финансовият министър на САЩ Лари Самърс настоявал за публично отлъчване за Щиглиц, който за първи път, и то съвсем меко, бе изразил несъгласието си с глобализаторския стил на СБ.

Тук, във Вашингтон завършихме последното от няколкочасовите интервюта за „Обзървър“ и Би Би Си за истинските, често скрити действия на МВФ, СБ и собственика на 51% от акциите й – щатското финансово министерство.

Тук от неназовани източници (не Щиглиц) получихме набор документи с гриф „поверително“, „с ограничен достъп“, „да не се огласява без разрешение на Световната банка“.

Щиглиц ми преведе една от бюрократщините – „Стратегия за държавно подпомагане“. Има такава стратегия за всяка по-бедна държава, разработена, според СБ, след внимателно проучване в страната. Но според Човека Отвътре проучванията на банковите екипи се състояли предимно от подробна инспекция на петзвездните хотели. Те приключвали със среща на чиновниците със съответния просещ финансов министър, на когото връчвали за „доброволен“ подпис предварително изготвено от банката споразумение. (Разполагам с доста такива документи.)

Банката връчва все една и съща програма от четири стъпки.

Първата стъпка е приватизацията, която според Щиглиц е по-точно да се нарича рушветизация. Местните държавници, вместо да се опълчат срещу разпродажбите на държавните предприятия, използвайки изискванията на Световната банка да се затварят устите на местните критици, радостно шиткат електрическите и водоснабдителните си компании, разказва Щиглиц. „Виждаше се как им лъсват очичките при перспективата да получат 10-процентни комисиони в швейцарски банкови сметки за клъцването на няколко милиарда от продажната цена на националните активи.“

И правителството на САЩ знаеше това, обвинява Щиглиц, поне в случая на най-голямата „рушветизация“ – разпродажбата през 1995 г. в Русия. „Мнението на финансовото министерство на САЩ беше, че ходът е великолепен, тъй като искаме Елцин да бъде преизбран. Не ни пука, че изборите няма да са честни, а купени. Искаме парите да идат при Елцин като финансови инжекции за неговата кампания.“

Щиглиц не е психар, бълнуващ за световни заговори. Човекът е бил много вътре в играта като председател на икономическия съвет на президента Клнтън, тоест бил е член на кабинета му. Най-пагубно според него е, че подкрепяните от САЩ олигарси са оглозгали индустрията на Русия и в резултат на корупционната схема националното производство се е свило наполовина и е довело до депресия и глад.

Планът на МВФ и СБ с мотото „спасете икономиката си сами“ е абсолютно един същ за най-разнокалибрени държави. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. Теоретично дерегулацията на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат от страната. За нещастие, както стана в Индонезия и Бразилия, парите се движеха само навън и все навън. Щиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Суми в брой влизат само за спекулации с недвижими имоти и валута, но и при най-слабия сигнал за неприятности просто изчезват. Резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове. И когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30%, 50% и 80%, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове.

„Резултатът можеше да се предвиди“, казва Щиглиц за приливните вълни на „горещи пари“ в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти изядоха стойността на собствеността, сринаха индустриалното производство и ометоха държавните хазни.

Точно в този момент МВФ повлича задъхващата се нация към стъпка номер три: пазарно ценообразуване – причудлив термин за повишаване цените на хранителните продукти, водата и енергоносителите. Това води, както може да се очаква, до стъпка три и половина, която Щиглиц нарича „МВФ бунт“.

Този бунт е болезнено предвидим. „Държавата е напълно съсипана, а МВФ се възползва от ситуацията, за да изстиска и последната й капка кръв. Нагнетяват парата все повече и повече, докато целият котел експлоадира“ – това се случи в Индонезия през 1998 г., когато МВФ спря помощите за храна и гориво за бедните. В Индонезия избухнаха безредици. Има и други примери – боливийските бунтове за цените на водата миналата година и през февруари т. г., метежите в Еквадор заради натрапеното от Световната банка увеличение на цените на газа. Човек остава с впечатлението, че и бунтовете са заложени в плана.

И си е така! Щиглиц не е знаел, че хора на Би Би Си и „Обзървър“ във Вашингтон са успели да се доберат до няколко документа от Световната банка, всички с досадните грифове „поверително“, „за ограничено ползване“, „не подлежи на разпространение“. Един от тях е „Временната стратегия за подпомагане на страната“ – за Еквадор. В него няколко пъти с пълно равнодушие се съобщава, че стратегията ще предизвика „социални безредици“ – според бюрократичния им израз за една пламнала държава.

Това не е изненадващо. В секретния доклад e отбелязано, че планът американският долар да стане валутна единица на Еквадор е сринал 51% от населението под прага на нищетата. Планът на СБ за „подпомагане“ включва и съвет да не се обръща внимание на страданията и да се потъпкват гражданските вълнения с „политическа решимост“ – и с още по-високи цени.

Бунтовете, предизвикани от МВФ (под бунтове разбирам мирни демонстрации, разпръснати с куршуми, танкове и сълзотворен газ), предизвикват ново паническо изнасяне на капитали и фалити на правителства. В това икономическо „подпалвачество“ има и добра страна – за чуждите корпорации. В такива моменти те дооглозгват остатъците от активите – примерно, още някоя минна концесийка или пристанище, разпродадени като на пожар на съответните смешни цени.

Щиглиц отбелязва, че МВФ и СБ не са чак толкоз безсърдечни привърженици на пазарната икономика! Например МВФ изсипа десетки милиарди долари, за да спаси от банкрут индонезийските финасисти след прекратяването на субсидиите за хранителни продукти – а всъщност спаси американските и европейски банки, от които индонезийците бяха взели заеми.

Моделът се очертава – в тази система има много губещи, но само един печели. „Един“ в случая е събирателен образ на западните банки и американската хазна. Те обират каймак за милиарди долари от тая безумна международна капиталова маслобойна. Щиглиц ми разказа как в началото на кариерата си в Световната банка е имал злочесто запознанство с новия президент на Етиопия, избран в първите демократични избори. СБ и МВФ наредили на Етиопия да прехвърли парите за помощи към сметка във валутния резерв на САЩ, който изплаща мизерна 4-процентна лихва. В същото време Етиопия била принудена да заема долари при лихва 12%, за да изхрани населението си. Новият президент умолявал Щиглиц за позволение парите за помощи да послужат за възраждане на нацията. Но не! Плячката отпътувала директно за подземните трезори във Вашингтон.

Стигаме до четвъртата стъпка на това, което МВФ и СБ наричат „стратегия за намаляване на бедността“: това е свободната търговия, но по правилата на Световната търговска организация и Световната банка. Щиглиц оприличава свободната търговия в стил СТО на опиумните войни. „И те са се водели, за да се отворят пазарите“, казва той. Както през 19-ти век, днес европейците и американците събарят бариерите пред своите стоки на пазарите на Азия, Латинска Америка и Африка, но същевременно барикадират собствените си пазари срещу селскостопанската продукция на страните от третия свят.

В опиумните войни Западът използва военни блокади, за да отвори нови пазари за необузданата си търговия. Днес Световната банка може да поръча финансова блокада, която е също толкова ефикасна – и понякога също толкова смъртоносна.

Щиглиц особено се възмущава от т. н. „Споразумение за правата върху интелектуалната собственост на Световната търговска организация“. Именно въз основа на това споразумение новият световен ред „осъжда хората на смърт“, като налага върху патентованите лекарства непосилни мита и отчисления за западните фармацевтични компании.

Между другото, не се мъчете всеки път да разшифровате какво беше МВФ, какво – СБ, и какво – СТО (Световната търговска организация). Това са взаимнозаменяеми маски на една обща властова система. Преплетени са посредством т. нар. „спусъчен механизъм“. Звучи застрашително, а ето как действа: щом се тегли заем от СБ за училищни нужди например, „спусъкът“ автоматично задейства изискването да се изпълняват всички условия, налагани върху съответната държава от правилата и на СБ, и на МВФ (средно по 111 за държава).

Всъщност, казва Щиглиц, МВФ изисква от длъжниците си наказателна търговска политика, която надхвърля официалните правила на Световната търговска организация.

Най-голямото притеснение на Щиглиц е, че секретните планове на Световната банка, основани на абсолютистката й идеология, не подлежат на никакво обсъждане или несъгласие. Въпреки натиска и усилията на Запада за въвеждане на демократична избирателна система в целия развиващ се свят, тъй наречените програми за намаляване на бедността всъщност подкопават демокрацията.

Пък и не сработват, пустите му планове. Под мъдрото ръководство на МВФ производителността в Черна Африка се срина в бездънна пропаст… А да има някоя страна, избягнала печалната участ? Да, отговаря Щиглиц – Ботсвана! С кой номер? „Просто казаха на МВФ да се разкара оттам.“

Добре де, г-н Многознайко Щиглиц, ами вие по кой начин бихте подпомогнали развиващите са страни? На това предизвикателство професорът отговори така: с радикална поземлена реформа, която да разбие едрата частнособственическа система; с атака срещу ограбващите лихварски ренти (най-често на стойност 50% от добива на арендатора), които се налагат от поземлените олигархии по цял свят.

Не можех да не го попитам и друго – защо, щом той е бил баш икономистът на СБ, банката не се е вслушала в тия негови предложения.

„Ако се отрече правото на частната поземлена собственост, това ще размести властовите елити. А това хич не е приоритет на банката.“

Така си е…

И най-сетне питам – кое го е накарало да си захвърли хубавата служба?

Оказва се, това бил отказът на банките и американското министерство на финансите да променят политиката си дори при очевидния провал на монетарните им танци в 4 стъпки, причинили толкова страдания и лишения. Всеки път, когато свободно-пазарното лечение на нечия икономика даде фира, МВФ просто настоява да се приложат още по-надълбоко мерките на свободния пазар.

Като средновековни лечители са“, сухо каза Човекът Отвътре. „Когато пациентът умре, казват – брей, май не трябваше да спираме кръвопускането, а? Имаше в него още кръвчица за източване!“

…От разговорите с Щиглиц ми стана убеждението, че за да се излекуват световните кризи и мизерията, решението е съвсем просто: да се разкарат кръвопийците.

segabg.com

Притча за двете криви тухли

.

78165914_10_800x600_dekorativni-oblitsovachni-tuhli-Една история, която ще ви накара да видите по друг начин себе си, другите и живота въобще. Една история, която ще ви промени и ще ви обогати. Една история, която трябва да прочетете!

След като купихме земята за манастира през 1983 г., останахме без пукнат грош… Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя…

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да є се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването, развеждах един посетител и той я видя.
– Хубава стена – подхвърли той непринудено.
– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?
Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една
„хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност, добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.
– Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били
първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.

из Отвори сърцето си – будистки приказки за щастие от Аджан Брам

gnezdoto.net