Кукловодите на Октомврийската революция

.

Tрима банкери и двама авантюристи стоят зад най-кръвожадния преврат в историята.

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Само за няколко дни 8 млрд. долара в злато и в брой са изнесени в щатски банки.

Това е най-мащабната финансова операция в света, обявяват тогава американските медии.

Кои са кукловодите зад Октомврийската революция, която превърна Русия от велика империя в руини, в които бяха погребани аристокрацията, офицерството и интелигенцията ѝ?

Главно действащо лице сред тези сиви кардинали е

гениалният авантюрист Александър Парвус Роден през 1867 г. в Березино, 18-годишен той отива да учи в Берлин, а след това завършва и Базелския университет. Започва работа в различни швейцарски банки и бързо разбира, че ако държиш финансите на една страна, можеш да притежаваш всичко. Паралелно с това се впуска и в оръжейния бизнес.

В свободното си време чете Маркс и наум изчислява неограничения потенциал на комунизма. Още на този ранен етап Парвус знаел, че с тази атрактивна идеология могат да се превземат цели държави, а с тях и финансовите им системи, всичките им залежи и природни богатства.

Александър Парвус

Александър Парвус

Младежът познавал най-добре Русия и пресмятал, че глобалната философия на Карл Маркс най-лесно би пробила там. Класовото разделение в империята било толкова силно, че била достатъчна една клечка кибрит, за да пламне големият пожар. Затова съвсем логично Парвус започнал да се оглежда за харизматичен руснак, който може да оглави тези процеси.

Още от Базел той се познавал с Ленин и бил убеден, че е най-подходящият за подобна сложна операция. Още повече, твърде много държави и банки имат интерес от разгрома на Русия и са готови щедро да платят за това.

Така той открива съмишленици в младотурското правителство. Те разчитат на Парвус хем да спаси от фалит рухващата Османска империя, хем да си отмъстят на Русия. А разчитат, защото по това време той вече е търсен финансов и политически брокер, който работи със спецслужбите в цяла Европа и различни правителства и банки го ползват за деликатни поръчки. Според негови биографи

Парвус вече контролира няколко банки, през които пере крупни суми, с които трябва да сваля и качва правителства из цяла Европа. И тъй като основният му работодател е Германия, той се отплаща, като убеждава дори непримирими врагове като Турция и България да се включат на нейна страна във войната срещу Русия. Като паралелно, за да подпомогне този план, се заема с организацията на Октомврийската революция. В един от докладите си до немското посолство той пише: „Интересите на германското правителство и на руските революционери са идентични.“

В Германия са доста впечатлени от авантюриста и живо се интересуват дали може да извади Русия от войната и тя да мине на тяхна страна. За Парвус няма нищо невъзможно – той подготвя програма от 20-ина страници и точка по точка описва какво трябва да се направи и кой трябва да вземе властта в Москва, за да сключи мир с Германия. Част от плана му, публикувана от негови биографи, са антивоенни лозунги, блокиране на работата на оръжейните заводи и жп пътищата, взривяване на релси и мостове, организиране на въстания, агитации сред работниците, подстрекаване на антируските настроения в Кавказ, Украйна и Финландия, агитация срещу царизма и др.

Според програмата на Парвус това трябва да доведе да хаос, до абдикация на царя и тъй като Русия не може да живее в демокрация, ще рухне. В документа той посочва, че на проекта му трябва да се гледа като на бизнес, който се нуждае от първоначален капитал.

Правителството в Германия няма голям избор, то е в такава ситуация, че планът на Парвус е единственият спасителен вариант. От една страна, Англия ги притиска, а САЩ всеки момент могат да ги нападнат. Затова исканите от Парвус 50 милиона златни марки за Германия са смешни пари. С тях те не рискуват нищо, но могат да извадят най-силния си враг от войната – Русия, и да го спечелят на своя страна.

За целта им е необходим харизматичен вожд, който да увлече масите и да не допусне възстановяване на царизма. Парвус веднага вади своя коз – Ленин. Той живее в Швейцария, но е микс именно от тези качества, от които се нуждаят поръчителите – той не обича Русия, защото мечтае за световна социалистическа република, която да заличи държавите.

Фразеологията му е завладяваща и лесно пали бедните слоеве, насъсквайки ги срещу врага – богатите, аристокрацията и интелектуалците.

Биографите на Парвус прилагат доста документи, които потвърждават, че немското Външно министерство одобрява програмата му, която е сведена на Генщаба за изпълнение. Кайзер Вилхелм също я подписва, защото това не е обикновена операция на разузнаването, а мащабен план за преврат във вражеска страна. В който освен с пари трябва да се участва и с военна сила.

Затова германците първоначално финансират Парвус с 5 млн. златни марки – основно за пропагандни мероприятия, размирици, трошене на магазини, нападения над банки, надници на мародери.

Макс Варбург

Макс Варбург

С помощта на стотици вестници и издания той втълпявал, че войната е „позорна и безсмислена“, така постепенно с помощта на пропагандата успял да я трансформира в гражданска. Тезата била, че световният пролетариат трябва да помогне на най-голямата социалдемократическа страна в света – Германия, във войната й срещу имперска Русия.

Разбира се, Парвус допуска и леки издънки. През юли излизат данни на свидетели, които обявяват, че болшевиките плащат за участието им в демонстрации до 70 рубли, а за стрелба по улиците между 120 и 140. Това обаче не притеснява дръзкия авантюрист, който продължава да следва плана си, организирайки грандиозно посрещане на Ленин – с оркестър, цветя и песни. Малко след това в Берлин получават следната шифрограма: „Влизането на Ленин в Русия е успешно. Той работи изцяло по наше желание…“

С пристигането му започва невиждан терор и масови разстрели. Болшевиките плащат на патрули, за да не допуснат житото и хлябът да стигнат до Москва. Вместо това те, заедно с желязната руда, се товарят на кораби за Германия.

Мортимър Шиф

Мортимър Шиф

През 1917 г. американският посланик Франсис предупреждава президента Удроу Уилсън, че

„САЩ трябва да прекратят кървавата тирания на тези международни гангстери“, но Уилсън си прави други сметки. Той, банкерите около него и сивият му кардинал Едуард Хаус нямат интерес от силна Русия. Хаус дори публично заявява, че целият свят ще е много по-спокоен, ако вместо една силна Русия има 4 малки.

Не е ясно как Белият дом въвлича мощните банкерски фамилии Шиф, Вартбург и Шпеерс в изпълнението на този план. Вероятно на кукичката е поставен богат пай от бъдещата плячка – част от богатствата на Русия да отидат в техните банки. Много доказателства сочат, че представители именно на тези банкерски фамилии са се грижели за кариерното израстване на Лев Троцки в САЩ, за да го изпратят през 1917 г. заедно с 250 американци в Москва. По-късно се оказва, че със същия параход, с който той е пристигнал, е отнесено част от заграбеното руско злато.

Джейкъб Шиф

Джейкъб Шиф

Вероятно затова в изблик на задоволство банкерът Джейкъб Шиф е цитиран през 1917 г., че „революцията в Русия е успешна с моята финансова подкрепа“. Смята се, че немският банкер милиардер Макс Варбург също е участвал в операцията, като е превеждал пари от хамбургския клон на банката си на поделенията й в САЩ, които били управлявани от двамата му братя.

Потвърждение на тази теория откри и американският историк Антъни Сатън в архива на Държавния департамент. В книгата си „Уолстрийт и болшевишката революция“ той пише, че операцията е планирана година и половина по-рано – през февруари 1916 г. от банкерите Джейкъб и Мортимър Шиф, Феликс Варбург, Ото Хан, Соломон Гугенхайм, Джером Ханауер, Макс Брейтунг и др.

Соломон Гугенхайм

Соломон Гугенхайм

Така благодарение на този микс от разностранни интереси, малобройните болшевики с кървав терор вземат властта в Русия. В един момент обаче народът започва да се усеща – хората недоумяват защо червените грабят и от тях, след като уж властта е на народа. Назрява масов бунт, който заплашва да помете новата власт. Налага се през 1918 г. немският посланик в Москва Мирбах да подсигури втората част от плана на Парвус – болшевиките да запазят позициите си, тъй като оскотелият народ вече организира съпротива срещу зверствата им и нечувания глад. Мирбах е финансиран с нови 40 млн. златни марки и отново успява да укрепи властта на Ленин и компания. По изпитаната рецепта – зверства, мъчения, разстрели, кражби на всичко ценно от домовете и църквите. Запазили постовете си, Ленин и Троцки подписват унизителния Брест-Литовски мирен договор, с който Русия губи огромни територии.

Някъде в този период Парвус, който вече е собственик на много банки, предявява претенциите си към вожда да поеме контрола над руските финансови институции. Но Ленин отказва, вероятно защото не иска Парвус да знае всичките му тайни. Той вече е наясно с най-страшната – колко елементарно вождът на пролетариата е бил купен от Германия и колко евтино е предал родината си. Вероятно затова срещу Парвус са организирани няколко атентата, все неуспешни. В крайна сметка той умира в същата година – 1924-та, в която и Ленин си отива от този свят. Но смъртта им е различна. Според руските архиви Парвус умира от мозъчен кръвоизлив с усещането за един успял човек, а Владимир Илич в пристъп на ярост, разбирайки, че от банковата му сметка са източени над 80 млн. франка.

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Другият кукловод на Октомврийската революция е Лудвиг Карл Мартенс, германец, който е финансовият посредник между Ленин, Троцки и американските банкери. Немските спецслужби на няколко пъти го ползват, за да организира метежи в различни руски заводи. Като човек, посветен в плана на Парвус, той пристига в Русия с вожда на световния пролетариат. Веднага след като грабежът започва, Ленин го изпраща в САЩ. Там Мартенс има три задачи – да вложи несметните руски богатства в американски банки, срещу което правителството на Уилсън подкрепя всячески болшевиките и признава властта им. Втората задача на Мартенс е да привлече американски инвестиции и концесионери и ако може да организира революция в САЩ като тази в Русия.

Според различни източници пратеникът на Ленин влага в САЩ между 6 и 8 млрд. долара под формата на пари в брой и злато. Вероятно така Ленин е искал да купи САЩ и те да не му се месят, когато провежда революциите си из цяла Европа. Американците обаче се оказват по-умни от него. Те внезапно нахлуват в руското представителство в САЩ и откриват документи за тайния план на Мартенс да проведе метеж в Америка. Намират и картотеката му с 249 агенти. Но най-стряскащото е, че сред документите му откриват доказателства, че той е глобален посредник между различни банки от Европа и САЩ.

168часа.бг

Путинизмът е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война

.

В съвсем обозримо бъдеще Русия на Путин ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие.

Отново се появиха съобщения за хакерски атаки срещу сървърите на кандидат конгресмени по време на междинните избори в Конгреса на САЩ ( които ще бъдат на 6 ноември). Току-що бяхме хванати в крачка… Вече стана ясно, че всичко се случва сякаш под лупа, но те не могат да ги спрат… И отново ще кажат: това не им е изгодно! И какво значат  всъщност компютърните хакерства срещу няколко конгресмени в сравнение с непрекъснато разрастващия се скандал…

Но както се казва – вълкът кожата си мени, но нравът не…Скорпионът ще жили жабата, дори когато я пренася от единия до другия бряг…

В моите представи путинизмът, осмислен като външни действия, е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война. Едно пародийно съчетание между западните силови методи по отношение на комунистическите страни с методите на Коминтерна. Смисълът на огледалност в този случай  означава идеологически завой.

Идеята на путинистите да създадат алтернатива на западния геополитически модел изискваше да намерят някаква идеологическа конфронтация. Но в същото време в Руската федерация се установи многопартиен капитализъм. По своята вътрешна същност той е

 фашистка, квазимонархическа действителност,

която противостои на „пазителите“ на отечеството в един“демократичен хаос“ извън рамките на ОНД, които им бяха неудобни.

Вариант 2003 – опитът да се противопоставят на неоконсерваторите на Буш в Америка и на „социалдемократическата“ европейска идентичност се оказа неуспешен, да не кажем че дори отсъстваше. Те не желаеха да си играят на социална демокрация. Всички путинисти искаха да бъдат само „уважавани фашисти“.

След това решиха да се правят на европейци традиционалисти, в духа на Тютчев и Достоевски, като защитават „свещените камъни на Европа“ от либерализма и постмодернизма.

Но, тъй като, за разлика от „ортодоксалните революционери“ от  20-30-те години на миналия век, аристокрацията не можа да си създаде социална база нито тук, нито някъде другаде, затова тя се превърна в явна /скрита/ „нацистка“. У дома тя се позиционира като „последната антифашистка вълна“ и покровителка на „традициите от 1945 година“.

Въпреки че масите не се хванаха на тази казуистика, уловили общата посока, в която се движат нещата, започнаха да поставят на автомобилите, дело на немската индустрия, снимки с изнасилвания, с надпис „Може да се повтори!“, с което напълно дискредитираха всички съветски и руски опровержения за извършените зверства от Червената армия.

В края на краищата хората твърдо знаеха както за насилието, така и мантрата, че „това е гнусна клевета срещу освободителите на Европа“. Освен че знаеха едновременно и двете неща, те успяха да се загнездят като част от „поток на съзнанието“.

И това се оказа преобърнато, огледално отражение на съветската пропаганда.

Тогава Западът беше руган заради социалното неравенство, расизма, дискриминацията, милитаризма, свещеничеството.

Сега пък заради програмите за социална помощ за аутсайдерите („безработни, неграмотни“), политическата коректност, бездуховност и други „недъзи“.
Повод за подигравки е неуспешният опит на Западна Европа да създаде обща структура (за разлика от приятелството на съветските народи и страните от социалистическия лагер), заменяйки позорния ЕС с един нов Съветски съюз.

Като цяло те твърдо заемат онази идеологическа ниша, която бе заета от фашистките и прохитлеристки тенденции в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век.

Съветските кръгове (международният отдел на световното комунистическо работническо движение, Централния комитет и КГБ) подкрепиха антивоенните, левичарски, пацифистки движения.

Сега те са расисти и крайно десни консерватори.

По времето на СССР в Израел те залагаха на комунистите – „победеният“ Уилнер? Сега техен съюзник е Нетаняху.

СССР изобличаваше раздухвания от империалистите национализъм, като средство за отклоняване от класовата борба и всяването на разкол сред трудещите се маси.

Във водената от путинистите крипто война със Запада се насърчава национализмът и ксенофобията – надежден инструмент, който се потвърди от последните скандали около Гърция и Македония, както и от експериментите с едновременната поддръжка на двете течения в САЩ – на  черните и бели радикали.

Но като цяло всички техни методи останаха

„Коминтерновски“

Путин съзнателно реши да пресъздаде „разпадналия се“ СССР, противопоставайки го на пукащия се по шевовете ЕС. Единствената грешка беше, че онези, които отидоха под крилото му, не очакваха, че ще станат част от редиците на бойците срещу Запада. Но опитът да се използва EAPS като Варшавския договор, приключи. Пекин също така уважително отказа ролята на „стратегически партньор“ в борбата срещу Съединените щати.
Но досега много неща са постигнати.

Да бъде смазан и потопен с истерична антизападна пропаганда либералният прозападен клъстер в руското общество, особено свързаните с руските „политически кръгове“.

Превръщането на RT (с целия набор от информационни сателити) в същия мощен и ефикасен инструмент за въздействие върху западната публика, каквито бяха Радио „Свобода” и „Свободна Европа”, които мощно работеха против комунизма. Създаването – основно чрез подкупи ( макар, че не всички „виолончелисти“ са ги използвали, за да купуват вили, яхти, съвсем не всички) на сериозни про-путински политически фракции на Запада. И то не само  леви и комунистически, но и много десни и дори крайно десни.

Насърчаване на Брекзит, подкрепата за Тръмп, двама от тримата водещи кандидати за президенти на Франция – се оказаха платени агенти на Москва, про-московското правителство, създадено в Италия, поощряването на най-активната част от опозицията в Германия…

Съветският Кремъл не успя да постигне такова макроикономическо влияние на Запада.

Там границата на мечтите беше влизането на италианските комунисти (и по-точно съветските агенти в редиците на Комунистическата партия) в правителството. И най-високият връх на политическите постижения остава проникването на левите в създадения от Рузвелт естаблишмънт.

Но като чудо на чудесата може да се определи постигнатото съгласие между САЩ и Израел за руската окупация на Сирия! С едновременната подкрепа, която получи Москва от страна на Иран, Хамас и Хизбула!
Но след това – съвсем необичайно: Путин каза, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще бъде кауза пердута, а НАТО не би издържало на такава заплаха!
Върховен апотеоз – тихомълком предложеният на президента на САЩ „мюнхенски план“ за „референдум“ в разделената и частично окупирана Украйна, който  вместо да даде ясен отговор на възмущение, даде обещание да помисли над този въпрос!

(Приемете, скъпи наши  либерали „небутербродники“, идеята за „честен референдум“ и свикване на международната конференция за Крим, приемете и даже се разпишете на това, което ще получите: В Крим „всичко е ясно“, сега наред е Донбас).

Сега Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство – своята корумпираност и идеологическа стабилност от времето след войната.
Комунистическата партия на Съединените щати, която  е живяла от съветските плащания кеш, след 1948 г. се е превърнала в политически маргинална. Но подкупването на гръбнака на американския десен консерватизъм – Националната асоциация на карабинерите, пък и някои други – са „пералня за пари“ на „таганцевците“ (А за това в какво са се превърнали институтът на Никсън и други републикански „мозъчни тръстове“,  просто ще си замълча). А за да хване „на въдицата“ американския кандидат за президент, „стрелец“ използва чиста проба

„чекистки капан“ …

Ако не беше закономерен икономическият провал, Путин наистина можеше да се окаже властелинът на света, доказателство, че КГБ може да се справи по-добре с организацията на световната експанзия, отколкото Централният комитет. А само преди 40 години – преди победата на Тачър – Западна Европа гледаше на СССР като ловец на жертвата си.

Тогава всъщност Брежнев и Андропов бяха възпрепятствани единствено от най-разрушителното  оръжие в историята – Държавната комисия за планиране. (Има анекдот, в който служителите им отивали на парада на Червения площад с готови аритмометри – дори след преминаването на ракетите „Сатана“).

Сега, когато Путин отново през февруари 2014 г. се чувства „Царят на гората“, той се опитва да повали в нокдаун  Запада. Тогава дори Тръмп ще бъде разярен и ще се превърне в гризли, в която е изпратен смъртоносен изстрел. И във времето на Втората студена война ще започне сериозна битка…
Това вече сме го гледали в края на 1979 г., когато четирима старчоци от Кремъл решиха да влязат в Афганистан.

Нека да припомня също, че в САЩ втората вълна на финансовата криза тогава достига своя пик, рязко спада популярността на президента Картър с неговите мании за „човешки права“, както и престижът на цялата Америка – Никарагуа е завладяна от комунистите, провален е опитът да бъдат освободени попадналите в капан в Техеран дипломати (поради отказ да бъде изпратен хеликоптер! ) Англия се тресе от смъртоносната война, която Тачър води със синдикатите, особено с този на миньори … Във Франция за първи път от 1947 година е избрано комунистическо правителство. Италия е парализирана… В Израел се налага политическата конфронтация между победители десните (наследници на Жаботински) и останалите в опозиция леви сили, в лицето на несменяемата близо 30 години Комунистическа партия.

Но изведнъж срещу руснаците в Афганистан се обединяват САЩ, Китай и Саудитска Арабия, към които мълчаливо се присъединява и Иран (който по-късно ще подпомага с доставки на оръжие антикомунистическа опозиция в Никарагуа), а след това – „Солидарност“ в Полша.
Сега всичко изглежда като образ в огледало.

В САЩ имаме икономическо възстановяване, но всички се обединяват срещу президента, плюейки върху правата на човека. В същото време  Америка влезе в сблъсък с Китай.

В Англия – сме свидетели на политическо разделение, но сега сред консерваторите.

В Израел се води битка между либералите и десни националисти. Франция е въвлечена в митническа война с Америка.

НАТО и ЕС се пропукват по шевовете, но не заради подкрепените от Москва анти-ядрени и леви движения, а заради атентатите във Вашингтон и подкрепените от Москва крайно десни движения. В Полша избухнаха стачки заради политиката на десните консерватори.

САЩ и Израел санкционираха позицията по окупацията на 2/3 от Сирия от руски войски.

Изглежда, че е време да се удари Западът, който се раздира от противоречия и скандали. Смятам, че равносметката е въпрос на седмици. Най-противоречивият вектор в тази ситуация остава Украйна. Предупреждението на Путин за „ескалацията на напрежението в югоизточната част“ не беше безпочвено. Подобно нулирането на  книжните бумаги в Щатската хазна.

Налице е също така очевидно отвличащият ход на Путин – предложеният референдум за Донецкия басейн, успоредно с оттеглянето от „военните игри“ (частична демилитаризация в радиус от 200 км, която обаче не включва „ихтамнетов“) – чрез който си мисля, че руският президент търси привиден повод за излизане от задънената улица, в която е попаднала „Нова Русия“.

Тъй като „кръймнализмът“ е изчерпан…дойде време, когато Москва трябва да се откаже от дългосрочния патерналистичен модел. Следователно не ни остава нищо друго освен да продължим да подкрепяме пропагандната „анестезия“ в духа на „целия свят е срещу нас“. Така както съвсем неглупавият Андропов разглеждаше Афганистан като основно средство за галванизиране на разлагащото се „следбрежневско“ общество на „втора Испания“. И би трябвало да признаем, че армията единствено се занимаваше с изграждането на  училища в различни селища, учеше ни на умения да шофираме и как да стреляме по мишена.

Затова много се притеснявам, че спомняйки си за март 2014,  в Кремъл може да решат, че ако не могат да се справят със спортния „ерзац-криг“, защо да не повтарят Кримския „блиц криг“.

Въпреки недоумението ми, няма да питам, защото съм сигурен, че в съвсем обозримо бъдеще путинизмът ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие. Защото в  такива фашистки императорско-реваншистки системи рационализмът работи изключително добре за  подготовка на напълно авантюристични проекти. Такива се оказаха и блестящо планираната „Кримска операция“ и „хибридната“ окупация на Донбас от Русия през април 2014 година.

Евгений Илхов, Каспаров. Ru
Превод: Faktor.bg

Последните думи на Стив Джобс за живота …

.

„Първа и втора класа в самолета, кацат по едно и също време.“


Да, аз стигнах до върха на успеха в бизнеса. В очите на другите бях символ за успех и подражание.
Въпреки това с изключение на работата, имах малко поводи за радост. Накрая – богатството ми е само факт – цифри, които не топлят.
Сега, когато лежа на болничното легло, ясно си давам сметка, че всички успехи, с които някога бях толкова горд, са незначителни с наближаването на неизбежната ми смърт. Когато остана сам в тъмното и гледам студената светлина на медицинските уреди около мен, усещам леденото дихание на Смъртта. Да, тя ме чака и се усмихва…
Едва сега разбирам, че когато натрупаш пари, с които можеш да подсигуриш живота си, трябва да има и нещо друго, което да дава смисъл. Истории за любов, мечти от детството, изкуство…
Бог ни е направил така, да усещаме любовта, да я усещаме в сърцето си и да я споделяме с хората около нас. Тя (любовта) е пътеводната светлина и ни дава истинската сила. Мога да взема със себе си само спомените, които са наситени с любов. Не славата и парите. Любовта може да пътува със скоростта на светлината и да ви даде криле.
Поставяйте си цели, които може да постигнете и ги следвайте с цялото си сърце. То ще ви отведе там, където искате да бъдете. Всичко е в сърцето.
Знаете ли кое е най-скъпото легло? Болничното… Ако имате пари, може да наемете някой да кара колата ви, но не можете да наемете някой, който да „вземе“ заболяването, което ви убива.
Ако изгубите нещо, може и да го намерите, но едно нещо, което няма да намерите, ако го изгубите – това е живота. На какъвто и етап от живота си да се намирате сега, помнете, че един ден ще се изправите пред момента, в който завесата пада пред вас…
Моля ви, оценявайте любовта, която имате сега – отнасяйте се с всички добре и с уважение.
Това остава.
.
От Мрежата

Веселина Вл. Георгиева – баронеса Лина Ротшилд

.

Веселина Георгиева, баронеса Ротшилд, е родена през 1927 г. в София в заможното семейство на търговеца Владо Георгиев. Майка и Надежда е дъщеря на габровския търговец Стефан Родев, леля и Веска, на която е кръстена е омъжена за Кимон Георгиев. Сестра и Мария е архитект, омъжена за известния арх. Богдан Томалевски. Домът на Владо Георгиев е една от най-изящните за времето си къщи в София – днешното австрийско търговско представителство на ул. Гладстон (до у-ще Патриарх Евтимий). Къщата е проектирана от Иван Васильов и всъщност тя отваря на архитекта пътя към извесността и вратите на софийския хайлайф, за да проектира след това някои от шедьоврите на стара София  по Шипка и Оборище (вкл. къщата на Чапрашиков) Домът на сем. Георгиеви е винаги отворен за хора на изкуството.
Обичайни посетители са видни български музиканти, художници, литератори.”Вкъщи не помня вечер без гости. Все интересни хора. Личности като професор Балабанов, художника Константин Щъркелов, директора на операта Мойсей Златин, журналисти, писатели…” Лина завършва „Дойче шуле” в София и след това се насочва към рисуването и пластичните изкуства, керамиката. През 1947 г., едва 20-годишна, тя заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства. Попада в класа на прочутия професор Катлен. Няколко месеца след пристигането й във френската столица обаче желязната завеса се спуска окончателно. Това превръща младата красавица в бежанка. „През 50-те години в Париж беше страхотно, връща се в спомените си българката. Изкуството се ценеше повече и творците бяха особено търсени. Градът ми даде много. Благодаря на всичко, което видях там, на изложбите, на местата, които посещавах, на изключителните личности, с които общувах.” Веселина Георгиева преминава през всички изпитания на емигрантския живот. Дълги години е откъсната от корените си и от най-близките си хора. Успява обаче да пробие сама. Българката започва да аранжира витрини. Всичко, което съм работила в живота си, съм го работила с ръцете си, казва Лина. В началото правех букети от сухи цветя върху арматура от тел. Творенията ми имаха голям успех. В Париж първа към скулптурата я насочва българската художничка Рада Поптошева. Лина е подкрепяна от прочути художници като холандеца Кор Постма и съпругата му Лили ван Леер. През 60-те години Лина Георгиева продължава учението си при Мужен в Монпарнас. През 1963 г. биеналето във Венеция я среща с Алберто Джакомети. „Скулптурите на Джакомети ми вдъхнаха вяра в себе си“, възклицава Лина. Нейна творческа кражба от великия италианец е директната работа с ръце. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател и е бил Ърнест Хемингуей. Двамата разговарят с часове, споделят възгледите си за смисъла на живота Заразена от авантюристичния дух на великия писател тя посещава Израел, Египет, Флоренция. Особено обаче я поразява Индия и нейното спокойствие. „Бях жадна за живот, исках всичко да докосна, всичко да видя. Винаги съм изпитвала необходимост да пътувам, да опознавам различни хора и места. Всъщност това е ролята на твореца – вечно да търси нещо…Живяла съм няколко живота, поемам в една посока, после в друга, непрекъснато търся…Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата, най-вярна оставам на нея“, казва Веселина. Българката не пропуска светско събитие. С присъщата й жизненост успява да спечели хората около себе си. Времето и се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” е и бракът и с барон Едмонд де Ротшилд. Прочутият милиардер се жени за Лина през 1958 г. Няколко години по-късно се развеждат. Каква е причината за раздялата, не става известно. Когато обаче майката на богаташа е на смъртно легло, тя вика Веселина, за да й поиска прошка.. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” Тази зловеща прогноза Едмон де Ротшилд изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това умира. Версията е самоубийство. От оскъдните материяли, до които достигнах, не ми стана ясно дали репликата е коментар на демографските тенденции в България или лошо отношение към страната ни след развода с Веселина Георгиева. Българката много харесва древногръцкото изкуство, според нея то е чиста красота. Обича и етруското. Привлича и я изкуството на Черна Африка, особено ритуалните маски, които според нея носят необичайна тайнственост. Лина обожава да работи с глина. Харесва и камъка, но смята, че не е способна да го укроти. Важно е да почувстваш материята, земята, казва тя. Никога не съм се откъсвала от корените си и съм много горда, че съм българка. Принадлежим към древна цивилизация, тракийското изкуство е забележително. Църковните стенописи, иконите, манастирите… Българите са много талантливи. Познавам много творци, от които се възхищавам дълбоко, казва Лина. От 1989 г. датира сътрудничеството й с Леонард Дилман, белгийски колекционер и галерист. Той високо оценява нейното изкуство и го лансира. Лина Георгиева, баронеса Ротшилд прави изложби в Брюксел, Гщаад, Дюселдорф, белгийския замък Пти Ле. През 2004г. Георгиева представи свои творби в Унгарския културен център в София.”Скулпторката Лина Георгиева олицетворява отхвърля едно общество и официално утвърденото му изкуство, така нареченото модернистично изкуство и се бунтува срещу диктатурата на това общество и неговоро вместено в рамки художество. Човешките фигури, които изобразява, са изпълнени с носталгия и тревога”, казва за творчеството й художественият критик Шарл Вентинг.

http://stanimer.blog.com/1549719/

Георги Марков до Димитър Бочев – ПИСМОТО, 18-22. 02.1977 г., Лондон

Да четем Георги Марков!

Драги Митко,

     Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

     Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

     Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.  

     За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

     Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

     Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

     Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

     И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

     Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

     Драги Митко,

     Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

     След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

     Най-сърдечно твой

     Жоро

     Преписано от „Аз бях той  121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

 

     ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

     по преписка вх. № 7172/72 год. по описа на Софийска градска прокуратура

     ПО ОБВИНЕНИЕТО НА:

     ГЕОРГИ ИВАНОВ МАРКОВ

     По чл. 101, ал. I и чл. 108 от НК

…..

     6. В статията „Традиция, новаторство и модернизъм”, излъчена по радио „Дойче веле” на 6 март 1972 г., Марков нагло продължава да клеветничи, търсейки свобода за дейците на културата. Дори нещо повече, след като хули нас, безогледно поучава и „консервативно реакционните среди в западната култура”.

     „ …Очевидно позициите на комунистическата партия и власт и консервативно реакционните среди в западната култура са едни и същи. И едните, и другите се борят срещу модерното изкуство. Човек с изненада открива много сходство между отживели блюстители на допотопни национални традиции и привържениците на социалистическия реализъм.” Справка л. 61-62.

     …..

     Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков”, София, 1999, док. №42

.

 

Появата на наркотичните средства

.

5000 г.пр.Хр.

Шумерите са използвали опиума и доказателство за това била идеограмата им, която се превеждала като „HUL“, означаващо „радост, веселба“;

3500 г.пр.Хр.

Най-ранният исторически документ за производството на алкохол бил изображението на пивоварна фабрика върху египетски папирус;

3000 г.пр.Хр.

Това е приблизителната дата, когато е започнала употребата на чая в Китай;

2500 г.пр.Хр.

От тази година датират най-ранните исторически сведения за консумацията на макови семена около езерото Двелерс в Швейцария;

300 г.пр.Хр.

Гръцкият философ и натуралист Теофаст (371-287 г.пр.Хр.) е записал сведение, прието за най-ранното и неоспоримо доказателство за употребата на сока от маково семе;

1000 г.

Започва широката употреба на опиума в Китай и Далечния Изток;

1493 г.

Годината е свързана с въвеждане употребата на тютюн в Европа от Колумб и неговия екипаж при тяхното завръщане;

1525 г.

Немският лекар Парацелз въвел в медицинската практика тинктурата от опиум („лауданум“);

1613 г.

Изпращане на първата пратка от виржински тютюн от Джон Ролф (съпруга на индианската принцеса Покахонтас), от Джеймстаун до Англия;

1650 г.

Налагат се забрани за употребата на тютюн в Бавария, Саксония и Цюрих, които се оказват неефективни. Мурад IV (султан от Османската империя) наложил дори смъртно наказание при тютюнопушене на войниците, а именно обезглавяване, обесване и др..

1680

Според лекаря Томас Сиденхайм, сред средствата, които били дадени от Всемогъщия Бог за облекчаване на страданията, най-ефикасен бил опиумът;

1691

В германският град Люнеберг е въведено смъртно наказание за хората, използващи употребата на тютюн;

1736

Английският физик, Томас Довър, въвежда средство под формата на прах против изпотяване. Пудрата препоръчвал и за лечение на подагра. След преименуването на средството, „пудра на Довър“, то става един от най-широко приложимите опиуми през следващите 150 години;

1792

Годината е свързана с въвеждане на първите закони, които забраняват опиума в Китай. Наказанието, което налагали на хората, които си позволявали да продават опиум в магазините, било смърт чрез удушаване;

1800

Завръщайки се от Египет, наполеоновата армия въвжда канабиса (марихуаната, хашиша) във Франция. Френски писатели и артисти са въвели свой собствен ритуал на канабиса, който през 1844 година е довел до обособяването на специален клуб;

1805

Немският химик, Фридрих Вилхелм Адам Сертурнер, изолирал и описал морфина;

1841

Д-р Жак Моро е започнал прилагането на хашиша като средство за лечение на душевноболни хора;

1844

Годината е свързана с изолиране на кокаина в чистата му форма;

1845

В Ню Йорк е бил приет закон, забраняващ публичното продаване на алкохол, който обаче бива отменен едва след 2 години;

1847

Основаване на Американската медицинска асоциация.

1856

Проведена е втората война за опиума. С помощта на Франция, британците увеличили властта си за доставяне на опиум в Китай.

1864

Адолф фон Байер (асистент на Фридрих Кекуле – откривателя на бензеновата молекулярна структура) успява да синтезира първия барбитурат – барбитурова киселина.

1868

Д-р Джон Ууд, професор по медицина в университет в Пенсилвания и президент на американското философско общество, описал фармакологичните свойства и ефекти на опиума.

1883

Германският военен лекар, д-р Теодор Ашенбрандт, дава предписание за снабдяване на баварските войници с чист кокаин. Отбелязва и благоприятните ефекти на наркотика, а именно – по-голяма издръжливост на войниците.

1884

Световноизвестният психоаналитик, Зигмунд Фройд, лекувал своите депресирани пациенти с кокаин, след което самият той станал зависим.

1885

Годината е свързана със заключителен етап на кралската комисия, според който опиумът не е страшна и опасна субстанция, а по-скоро наподобява западния ликьор.

1889

През тази година болницата на Джон Хопкинс в Балтимор (Мериленд) отваря врати. Един от откривателите й, д-р Халстед, е бил толкова пристрастен към морфина, че продължил неговата употреба дори през своята кариера на хирург, чак до края на живота си – 1922 година.

1898

Хероинът (диацетилморфин) е синтезиран в Германия и е отличен като заместник на морфина. Приет е за безопасен и непредизвикващ зависимост. Това не продължава обаче дълго, тъй като е установено, че хероина предизвиква зависимост и пристрастяване към не малък брой хора.

1903

Променен е съставът на напитката кока-кола, който до този момент е съдържал кокаин. През 1903 година, той е заменен с кофеин.

1910

Бащата на американските закони против наркотичните средства, д-р Хамилтън Райт, заявява, че американските предприемачи давали на африканските работници кокаин с цел по-голяма работоспособност.

1912

През 1912 година се е състояло първото международно събрание в Хага, чиято основна тема е била опиума. Препоръчано е вземането на мерки на интернационално ниво за контрол на търговията с опиума. Следващите две години също са се провели такива срещи.

През същата година става и въвеждането на фенобарбитала с търговското име „Луминал“.

1920

Американското министерство на земеделието публикува памплет, подтикващ американците в отглеждането на марихуана (канабис) с цел печалба.

1920-1933

В САЩ е забранена употребата и производството на хероин.

1921

Цигарите са обявени за незаконни в 14 държави и е имало създадени 92 законопроекта за борба с цигарите в цели 28 държави. Младите жени, които пушели цигари са изгонвани от колежа, в който учели.

1924

В САЩ се забранява производството на хероин.

1928

Има данни, че един на всеки 100 германски лекари, консумирал по 0.1 грама и дори повече морфин.

1938

Химикът, д-р Албърт Хофман. успял да синтезира LSD. Пет години по-късно прил от съставката без да иска, след което описал и настъпилите ефекти върху себе си.

1946

Според проведени проучвания, в Китай е имало около 40 милиона пушачи на опиум.

1951

Проучване на Обединените нации е показало, че има около 200 милиона хора по света, които употребяват марихуана. Като основни места са посочени Египет, Индия, Мексико, Северна Африка и САЩ.

Годината е свързана и с публичното унищожаване чрез изгаряне на 20 хиляди фунта опиум, 300 фунта хероин и още други други средства за пушене. Събитието се е състояло в Кантон, Китай, където били екзекутирани и 37 опиум-зависими души (югозападен Китай).

1955

Шаха на Иран забранил отглеждането и употребата на опиум, който до тогава се е използвал в страната в продължение на хиляди години. С тази забрана „процъфтял“ незаконния пазар на опиум. През 1969 година забраната е била вдигната.

1956

В САЩ е въведен закон за контрол на наркотиците. Според този закон, всеки пълнолетен, хванат да продава хероин, е наказван със смърт.

1968

Установено е, че около 6-7 % от рецептите написани от Британската национална здравна служба били за барбитурати. Наркотика е ползван от около 500 хиляди британци.

1971

Тогавашният президент на Турция, Сунай, постановил, че обработването на маково семе и продукцията на опиум ще бъдат забранени през 1972 година.

framar.bg

За Ленин и парите на Запада

.

В чуждестранната постсъветска научна и публицистична литература, посветена на историята на Великата Октомврийска социалистическа революция и дейността на партията на болшевиките, нееднократно се споменава, че всички събития в този преломен за Русия период (особено във връзка със сключването на така популярния Брестки мир с Германия) са били обусловени от финансовите задължения на партията на Ленин към Берлин. Болшевиките, твърди западната преса, са получили уж пари от немския генерален щаб, за да спомогнат с това Русия да отслабне и да изгуби войната.

Много са хората, които смятат това за доказано чрез целия ход на събитията от онова време, започвайки с пътуването на Ленин и неговите съратници към Русия през територията на воюващата с нея Германия. Силно се акцентира върху свидетелствата на Александър Парвус, който пряко заявява за посредническата си роля уж при предаването на немските пари на болшевиките.

Хората с леви убеждения, приемащи горното за факт, оправдават болшевиките, заявявайки следното: та болшевиките са имали право да използват шанса, за да успеят с помощта на немските пари да организират революцията, да измъкнат страната от войната и да я поставят на пътя на строителството на социализма, което в крайна сметка доведе и до появата на най-мощната държава в новата човешка история – СССР. Що се отнася до задълженията пред Германия, продължават разсъжденията си хората с леви убеждения, това, според тях, е добре премерен ход на Ленин, защото така той е предвидил революцията в Германия, както и поражението й във войната, а следователно е разбирал, че по-късно всички обещания, дадени на кайзерова Германия, няма да струват и пукната пара.

Но да видим какво се е случило в действителност.

Може ли да се смята, че информацията „за немските пари“ е доставерен факт?

Да се вгледаме в две фигури, около които вече почти сто години се върти историческата интрига с немските пари: Парвус и Карл Мор.

Парвус

Това е псевдоним на Израил Лазаревич Гелфанд. Той е роден в Минска губерния, завършил Базелския университет, постъпил в социал-демократическата партия на Германия. По време на революцията през 1905 г. Парвус е избран за член на изпълкома на Петроградския Съвет. Последват арест и съд. Успява да избяга от заточението. Издава в Германия книгата „Из затворите по време на революцията. Бягството от Сибир“. Парвус става литературен агент на Максим Горки в Германия. Получава за постановката на пиесата „На дъното“ сто хиляди марки и профуква парите, за което чистосърдечно си признава пред Горки.

По време на Първата световна война Парвус предложил на немското правителство себе си: да вдигне из цяла Русия стачки и да подрони силата на “Мечката” отвътре. Документът, резултат от споразумението между Германия и Парвус, е популярен под името „Меморандум на д-р Гелфанд“. През 1915 г. Парвус създава в Копенхаген институт за изучаване на причините и последствията от войната, с който институт си сътрудничат руски емигранти.

Планът на Парвус бил приет от немците и те дали неголямо количество пари за антивоенна пропаганда в Русия. Най-вече, защото, първо, германската хазна била почти празна и немските чиновници стискали всяка марка. Второ, Парвус бил дребен агент и Берлин не хранел особено големи илюзии около особата му. И се оказали прави. След година от него изискали отчет за свършеното. Парвус не могъл да отчете изхарчените пари.

Ето какво пише Ленин на 20 ноември 1915 г. във вестник „Социал-демократ“:

„Парвус, проявил се вече като авантюрист по време на руската революция, сега се е хвърлил да издава някакво списанийце…Той лиже ботушите на Гинденбург, уверявайки читателите, че немският генерален щаб настоява за революция в Русия…“.

През лятото на 1916 г. началникът на Отделението за опазване на обществената сигурност и ред в Москва Глобачов, запознавайки се със слуховете за подготовката от Парвус на стачки, констатирал:

„Това са само мечти, които не е съдено да бъдат осъществени. Въобще не може и да става дума за създаването на някакво грандиозно движение, защото освен пари е нужен авторитет, който Парвус вече няма…“.

Но когато през 1917 г. революцията се състояла, Парвус получил забележително историческо алиби. И много наши съвременници все още вярват, че Парвус чрез някаква си дребна сума буквално с един замах е разрушил великата руска империя.

А каква била действителността: Ленин и другите болшевики-емигранти живеели доста бедно. През октомври 1916 г. (когато Парвус получава парите от немците) Ленин се оплаква на съратниците си:

„Дяволска скъпотия, няма с какво да се живее…“

Трябва да отдадем дължимото на Ленин, усещането му не го излъгало и в този момент. Той смятал Парвус за авантюрист, с когото не искал да има нищо общо, ама абсолютно нищо общо.

Втората фигура, която трябва да отбележим в историята е Карл Мор. Той е син на швейцарски аристократ. Марксизмът привлякъл вниманието му. Присъединил се към социал-демократите, помагал на руските революционери. Предполага се, че по време на войната е сътрудничил с немския посланик в Берн. Но в тези години вече руските емигранти подозирали, че Карл Мор е „немски агент“.

През май 1917 г. Мор предал на Задграничното бюро на болшевишката партия 73 000 шведски крони. Ленин не приел парите. ЦК на партията решил: „Предложението на Мор да бъде отхвърлено и всички по-нататъшни преговори по този повод да се смятат за недопустими“. Но Задграничното бюро не искало да се отказва от парите. В края на краищата те взели от Мор 114 000 шведски крони (това са около 33 000 долара).

Тези пари така и не попаднали в Русия. С тях била проведена през 1917 г. третата Цимервалска антивоенна конференция в Стокхолм. Тя се обявила категорично против Германия. Първата конференция на левите интернационалисти-социалисти била проведена на 5-8 септември 1915 г. в швейцарското селце Цимервалд. Конференцията след дълги дискусии призовала за свят без анексии и контрибуции, изграден на основата на самоопределянето на народите…

През август 1918 г. болшевикът Григорий Лвович Шкловский, работещ в Берн, съобщил на Ленин: „Мор е немски агент, продал се е за пари. Доказателствата са прекалено много“.

Ленин пише на члена на ЦК Карл Радек, командирован в Стокхолм:

„Що за човек е Мор? Напълно и абсолютно ли е сигурно, че той е честен човек? Че никога не е съществувало нито пряко, нито косвено съмнение за връзката му с немските социал-империалисти?…Много, ама много моля да бъдат взети всичик възможни мерки за най-строга и документална проверка на този човек. В случая не би трябвало да има място за каквито и да са подозрения, съмнения, слухове и прочие“.

Григорий Шкловский тогава работил в търговското представителство в Берлин. Той пише през септември 1921 г. на Ленин:
„Срещнах тук Мор. Вие, вероятно, помните, че го смятах за немски агент и протестирах срещу неговото посещение в Русия, с което дори си навлякох гнева на другаря Радек.  Изводите, които тогава си направих на базата на наблюденията ми върху работата на Мор и до днес никак не са променени…“.

След завършването на Гражданската война и смъртта на Ленин, Мор помолил да му бъдат върнати парите, които той дал на болшевиките. Той идвал в Русия, лекувал се в Кремълската болница, възстановявал се в Дома за отдих на ветераните от революцията. Последната част от парите били върнати с решение на ЦК от 9 септември 1927 г.

Историците свидетелстват, че и до днес не е намерен  нито един автентичен документ за контакти на Ленин и неговото обкръжение с немското правителство във връзка с  получаване на пари.

Сега да погледнем върху историята за връщането на емигрантите в Русия през пролетта на 1917-та година през територията на Германия, вражеска държава на Русия. Нима това не е доказателство за престъпен сговор с врага?

Сътрудничество между болшевиките и Германия не е имало. Имало е силен стремеж на болшевиките са свалят царската власт, а това е съответствало на интересите на Германия. Ето защо през 1917-та година немците разрешават на болшевиките-емигранти да преминат през цялата територия на Германия, макар да е трябвало да ги арестува като граждани на враждебна държава.

Избухнала Февруарската революция. Ленин имал отчаян стремеж към Русия. Пътищата били два – през Англия и Германия. Той разбирал, че англичаните задължително ще го арестуват – заради антивоенната му позиция. Излизало, че може би само немците по същата причина трябвало да го пуснат?

На 6 март 1917 г., страхотно възбуден от известията от Русия, Ленин пише на  Инес Арманд:

„Според мен, всеки би трябвало днес да е обхванат от само една мисъл – въстание. Какво чакат още хората! Разбира се, че нервите ми са опънати…Оставаше и да не са при тези събития! Да чакам тук, да стоя…Сигурен съм, че ще ме арестуват или просто ще ме задържат, ако тръгна на свой риск…В подобни моменти, както сега, човек трябва да умее да бъде находчив и авантюрист…А защо не?…
Вие ще кажете, че вероятно немците няма да дадат вагона. Дайте да се хванем на бас, че ще го дадат..“.

Меншевикът Юлий Мартов предложил да се заменят руски емигранти от Швейцария с интернирани в Русия немци и австрийци. Германия дала съгласието си.

Изпълнителната комисия на Централния емигрантски комитет изпратила телеграма на министъра на правосъдието от Временното правителство Александър Фьодорович Керенски с молба да се позволи минаването през Германия.

Подготовката за завръщането на руската емиграция от Швейцария през март и април на 1917 г. била обсъждана и в пресата. Англичаните и французите (съюзници на Русия) отказали да пуснат руските специалисти – противници на войната – през своя територия. Немската власт се съгласила. Не защото немското разузнаване било вербувало вече руските емигранти. Не си струва да надценяваме качествета на немското разузнаване тогава. Завръщането в Русия на очевидни противници на войната било изгодно на Германия.Както е повече от видно, немците  нямало нужда да вербуват когото и да е.

Немците решили да пропуснат емигрантите през своя територия. В Берлин очаквали сепаратистки мир с Русия. На 29 март 1917 г. канцлерът Теобалд фон Бетман-Голвег казва в Райхстага:

– Нямаме ни най-малко основание да се отнасяме враждебно към борбата на руския народ за свобода или да желаем връщането на стария автократичен режим. Точно обратното, искаме, доколкото имаме сили за това, за помогнем на нашия източен съсед в строителството на щастливо бъдеще и избавление от английското насилие. Германия винаги е била и ще си остане готова да сключи мир с Русия.

Но Ленин (когото уж смятат за германски шпионин) не знаел нищо за това. Той страдал: „В Русия, както е видно, няма да се доберем! Англия няма да ни пусне. През Германия също не можем да минем“.

на 2 април 1917 г. Германия разрешава замяната на руски емигранти срещу интернирани в Русия немци и австрийци. На 5 април германското военно командване обещава без проверка на документите да пусне 60 руски емигранти. Германия разчита, че радикалните руски социалисти ще изведат Русия от войната, което ще позволи да се прехвърлят всички сили на Западния фронт.

Пътуването съвсем не било тайно. Точно обратното, руските емигранти помолили за становището на левите партии от други страни по казуса. Видни социалисти от Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия съставили „Протокол за пътуване“, подкрепяйки правото на руските леви радикали да достигнат до Русия през Германия. Протоколът е публикуван във вестник в Стокхолм. А парите за пътуването били събрани трудно. С други думи казано, немско злато нямало. Нито грам.

На 9 април 1917 г. 52 човека напуснали Берн. От тях болшевики били 19. Останалите били есери и меншевики. Те също били убедени, че друг път да се доберат до Русия няма. Освен Ленин през Германия преминали още три групи политически емигранти. Така в Русия се върнали 159 човека. Юлий Мартов се върнал в Русия на 9 май. Болшевиките били малцинство.

Тогава защо тъкмо болшевиките били обвинени в предателство?

Всички пътували по маршрута Готмадинген – Щутгарт – Франкфурт на Майн – Щралзунд – Засниц на брега на Балтийско море, оттам в Стокхолм. Тъкмо тук с Ленин пожелал да се види Парвус. И Ленин на секундата отказал! Вечерта на 16 април той пристигнал в Петроград, където бил посрещнат тържествено.

На 4 април Ленин подробно се отчел за пътуването пред изпълкома на Петроградския Съвет на работническите и войнишките депутати. Депутатите одобрили дейстията му. Това е още едно потвърждение, че никакво сътрудничество с немците не е имало. Точно тук Ленин категорично възразил срещу сепаратиския мир с Германия:

– „Кайзер Вилхелм е кръвопиец, и разбира се, че не може и да става дума за мир с немците – това е безсмислено. Ние сме против сепаратисткия мир“.

Много бързо Ленин променил гледната си точка – не поради влиянието на някакви си немски пари, а защото с изключителната си интуиция усетил настроенията на войнишката маса. Е познал нещото, с което можел да привлече на страната на болшевиките милионите хора в сиви шинели от Русия. Но в острата политическа борба през 1917 г. обвинението за съвместна работа с немците било най-надеждния метод да се компрометират болшевиките. Именно така противниците на болшевиките обяснявали причините за внезапния успех на партията на Ленин.

„Ленин и неговата група вече са много богати, – удивено възкликвал помощникът на Керенски, известният социолог П. Сорокин, – вижте големия брой болшевишки вестници, памфлети, прокламации…броят им нарастна…Откъде пари – в това е въпросът“.

Финансовите отчети на партията на болшевиките са съхранени. През лятото на 1917 г. следователи от Временното правителство щателно ги проверявали. Болшевиките попълвали касите си чрез заеми и волни пожертвования. За издаването на армейски болшевишки вестници под натиска на войсковите комитети са давани пари дори и от командващите фронтове, при това всеки от командващите фронтове давал по 100 хиляди рубли. През май е закупена за 225 хиляди рубли типографията на Кавалергарска улица.
На 31 август 1917 г. в протокола от заседанието на ЦК е записано:

“Организационното бюро направи доклад, от който е видно, че състоянието на касата на ЦК е твърде лошо (има налични около 30 000)…”.

На 25 октомври 1917 г. в касата на болшевиките останали само 8 000 рубли…

“Никога не съм смятал болшевиките за  “ продажни агенти на немското правителство”, както ги нарича дясната и либералната преса, – пише философът Фьодор Степун, видна фигура във Временното правителство. – Аз винаги съм смятал болшевиките за твърде честни и идейно непоклатими…”.

Ленин разбрал: ако някой може да привлече войниците на страната на болшевиките, то това би било само обещанието за край на войната, да се демобилизира армията и да се пуснат облечените в сиви шинели селяни по домовете им – при семействата и земята. Колкото и да обвиняват Ленин в отсъствие на патриотизъм, в пораженчество и направо в предателство по отношение на Русия, по време на митингите Ленин повтарял отново и отново само това, което хората искали да чуят от него:

–    “Другари войници, спрете да воювате, вървете по домовете си. Обявете примирие с немците и обявете война са богаташите!”

В думите на Ленин се вслушвали все повече и повече хора. Броят на привържениците на болшевиките нараствал с всеки изминал ден.

Много хора били сигурни, че тъкмо болшевиките са вкарали разкол в армията – по заповед уж на немския генерален щаб. В действителност към 1917-та година руската армия така и не можела да настъпва. В най-добрия случай руската армия можела да заема само отбранителна позиция и да задържа немските сили. Но съюзниците допуснали грешка. Те настоявали за настъпление. И това последно, лятно настъпление през 1917 г. погубило руската армия. И веднага бил намерен виновник – вътрешен враг. През лятото на 1917 г. били обвинени болшевиките – за колаборация с немците.

Министърът на правосъдието от Временното правителство Павел Николаевич Переверзев предал на вестниците подготвени от министерството материали за връзките на болшевиките с немците. Една сутрин вестник “Живо слово” публикува от името на бившия болшевик и депутат от Държавната дума Григорий Алексеевич Алексинский и от бившия народоволец, после член на ЦК на партията на есерите Василий Семьонович Панкратов матириал със заглавие “Ленин, Ганецки и компания – шпиони!”.

Ето какво пише в “Живо слово”:

“На 16 май 1917 г. щабът на Върховното главнокомандване изпраща на военния министър протокол от разпита на 28 април тази година на прапорщика от 16-ти Сибирски стрелкови полк Ермоленко. От показанията, дадени пред началика на Разузнавателната служба към щаба на Върховния главнокомандващ, се установява следното: той е прехвърлен на 25 април тази година в тила на фронта на 6-та армия за агитация в полза на скорошното сключване на сепаратистки мир с Германия…

Офицерите на Германския генерален щаб му съобщили, че такъв род агитация води в Русия агентът на Германския генерален щаб…Ленин. На Ленин било възложено с всички сили да подрине доверието на руския народ към Временното правителство…Парите и инструкциите били препращани чрез доверени хора.

Според току-що постътили сведения, такива доверени хора в Стокхолм били: бовшевикът Яков Фюрстенберг, известен  повече с фамилията Ганецкий, и Парвус (доктор Гелфанд). В Петроград болшевикът М.Ю. Козловский. Козловский е главният получател на немските пари, превеждани от Берлин чрез «Disconto Gesellschaft» в Стокголм («Nya-Banken»), а оттам в Сибирска банка в Петроград, където понастоящем той има текуща сметка с над 2 000 000 рубли. Военната цензура е установила непрекъсната обмяна на телеграми от политически и паричен характер между германски агенти и болшевишките лидери”.

Вестниците тогава публикували уж достоверни материали, потвърждаващи факта, че преди завръщането си в Русия болшевишките лидери са получили голяма сума пари от немския генерален щаб. Новината предизвикала всеобщо и единодушно негодувание.

–    Изменници! Немски шпиони! Убийци! Смърт! Смърт на болшевиките!, – това се чувало из Петроград, за радост на авторите на черния PR – буржоазната и либерална пропаганда.

Сутринта на 5 юли войската превзела редакцията на “Правда”. Тълпата разгромила “гнездото на немците”.

На 7 юли били издадени заповеди за ареста на видни болшевики, започвайки с Ленин. Той казал на Лев Троцки:

–    “Сега ще ни застрелят. Това е най-подходящия за тях момент”.

Борис Никитин, началникът на контраразузнаването на Петроградския военен окръг, смятал болшевишките лидери за платени немски агенти. Никитин взел със себе си помощник-прокурора, 15 войника и тръгнал към квартирата на Ленин. Но той вече бил изчезнал оттам.

–Крупская, съдейки по спомените на Никитин, въобще не се изплашила:

“Изкачихме се по стълбите с войниците. В квартирата беше жената на Ленин Крупская. Тази жена е пределно нагла. Трябваше да я ударим с прикладите. Тя ни срещна с викове: “Жандарми! Съвсем като при стария режим!” и не престана да хвърля по тази тема своите забележки по време на обиска…Както и можеше да се очаква, в квартирата на Ленин не намерихме нищо съществено”.

След войната генерал Ерих Людендорф, който ръководи всички операции на немската армия на Източния фронт, твърди, че Ленин и Троцки били тайни немски агенти. Ако Людендорф пишел това сериозно, излиза, че немското разузнаване e подвело своя генерал, внушавайки му, че немското разузнаване е успяло да напрви от болшевиките немски агенти. Сега, през 21 век, вече е известно, че успехите на немските разузнавачи на Източния фронт са били мноооого скромни.

Разбира се, революцията в Русия била спасение за немската армия, която успяла да прехвърли свои части на запад, за да се изправи срещу Антантата. Но Ленин настоявал войната да бъде прекратена – не заради немските пари, а защото войниците не искали да воюват. През 1917 г. действащата армия наброявала повече от 7 милиона човека, от тях зависела съдбата на страната. Те мечтаели да се върнат по домовете си и да се заемат с разделянето на  земите на помешчиците и държавните такива. Ленин разбрал: само обещанието за незабавно прекратяван ена войната би могло да привлече войниците на страната на болшевиките.

Министърът на правосъдието от Временното правителство и върховен прокурор Павел Малянтович заповядал: “Улянов Ленин Владимир Илич да се арестува”. Ленин и Зиновиев, който бил член на ЦК и един от редакторите на “Правда”, напуснали града, защото ги заплашвал затвор и съд.

Шпиономанията, която обхванала Русия, работила с пълна сила. Най-успешна от комерсиална гледна точка била продажбата на американците на колекция фалшификати, които влезли в историята под името “документи на Сисон”.

Едгар Сисон пристигнал в Русия през ноември 1917 г. Той представлявал Комитета по обществена информация и трябвало да пропагандира политиката на президента на САЩ Удро Уилсън. Сисон не знаел руски и бил много доверчив. Той платил 25 000 долари за придобиване на документи уж за сътрудничеството на болшевиките с немците.

Комплектът материали той занесъл на американския посланик в Петроград Дейвид Франсис, бивш губернатор на Мисури. Той съобщил на Вашингтон на 10 декември 1917 г.: “Току- що разбрах от заслужаващ доверие източник, че правителството в Смолни се намира под абсолютен контрол на германския генерален щаб”.

Четири дена подред материалите с шифър се изпращали към Вашингтон. Когато ги разшифровали, ги занесли на държавния секретар на САЩ Робърт Лансинг. Американските политици решили, че тези материали дават обяснение на следния въпрос: защо болшевиките подписали с немците мир в Брест-Литовск. Уж Ленин и Троцки били купени.

Изненадващо, но Вашингтон не се потрудил да подложи  материалите дори на елементарна експертиза.Защото истината е следната: първоначално материалите били предадени в Петроград на британския дипломат Робърт Локарт. Той бил наясно с нещата в Русия и веднага казал, че материалите са фалшиви и не заплатил нищо.

Известният руски историк и професор Виталий Иванович Старцев, извършвайки огромна работа, установил, че т.нар. “документи на Сисон” са съчинени от умелия белетрист Фердинанд Антоний Осендовский. По-късно той заминал за родната Полша. А неговият приближен – бившият есер Евгений Петрович Семьонов предлагал създадените от него материали на чуждестранни дипломати. Никой друг не се поблазнил да притежава тези фалшификати, само американците, най-богатите и най-незапознатите със случващото се в Русия…
Евгений Семьонов в емиграция уверявал, че е получил документите от човек, работещ в Смолни. Той публикувал през 1921 г. серия статии във вестник “Последние новости”, който Павел Милюков издавал в Париж:

“Първонално работата вървеше много трудно, тя беше дори опасна именно вследствие на безпорядъка, царящ и в Смолни, и в щабовете и комисариатите (министерствата). Извънредното внимание заставяше нашите приятели и нас самите да се ограничаваме в първите седмици с копията, които нашите приятели с огромен риск доставяха…

Когато Съветът на Народните Комисари решил да се премести в Москва, в Смолни започнала трескава работа за опаковане на архивите, книжата и др. Всичко било опаковано в специални пакети…Приятелите забелязали, че в някакви пакети се намират интересни за нас документи. Под строга тайна съобщили на матросите, че именно в тези пакети е скрито донесеното в Москва злато! Разбира се, че в същата нощ болшинството пакети се оказали разкъсани…Нашите приятели взели от пакетите няколко оригинални документи”.

Цялата тази драматична история е напълно куха. Документите на Сисон изглеждат оригинални само за най-неориентираните и манипулирани хора: бланки, печати, подписи, изходящи номера и входящи документи…Професионалните историци бързо разкрили, че това са фалшификати. Сигурни фалшификати. Авторът се бил престарал – той измислил не само съдържанието на писмата, но и служебните бланки от никога несъществуващи в Германия министерства и разузнавателни служби. Американският дипломат Джордж Кенан, посветил живота си за изучаване на Русия, обръща внимание върху факта, че и немските, и руските “документи”  били напечатани на едни и същи пишещи машини…

“Социал-демократическото правителство на следвоенна Германия през 1919 г. – пише професор Старцев, – публикува памфлет за “германо-болшевишкия заговор” на Сисон. Немците доказват, че споменаващите се там немски разузнавателни учреждения никога не са съществували, а офицерите, които уж са подписали заповедите към болшевиките, не са зачислени в нито една служба. Те публикуват и истинските печати на сходни немски разузнавателни учреждения редом до печатите и щампите от “документите на Сисон”. И всеки може да се убеди, че последните са истински фалшификати…”.

“Забавно е, – отбелязва Старцев, – че след перестройката тези материали попаднаха в Русия и бяха приети за чиста монета”. Но по време на перестройката САЩ вече бяха стигнали сами до извода, че това са фалшификати…

Петя Паликрушева                                                                               worldtodaybg.com

 

Eпиграми на Змей Горянин

.

Основанията

От малък още лъжеше за трима

и глупостта му беше несравнима;

от мързел не научи занаят,

та затова — избран бе депутат.

1936 година.

 

Българийо любезна

Българийо любезна, как хубава си ти!

Където да излезна – зад мен стражар слухти…

1937 година.

 

Надеждата

Един през друг се хората изреждат

съвет да дават: как се управлява,

но  слава Богу – имаме надеждата,

че Бог рога на крава зла не дава!

1938 година.

 

Народни водачи

Народни водачи, а гледаш: край тях

кордони джандари се вият и лазят, —

дали от народна любов ги е страх,

дали пък народа от себе си пазят?

1938 година.

 

Потомъкът

Свързали се чума със вампир,

сътворили щастие и мир;

като минали години — ето:

депутат им станало детето.

1938 година.

 

Свободата 1

Тез, що се бориха за свобода, измряха,

до свободата други доживяха, —

а тези други готвят ново време —

пак шии във хомота да навреме.

1943 година.

 

Свободата 2

Ех, сладко нещо е, безпорно, свободата:

живей човек и й се радва — славно!

Но в друго нещо тука е бедата —

да: гладна свобода е робство най-безправно!

1946 година.

 

Не е лошо

Не е лошо да си бил министър,

стига да не си бил много тъп, —

а с ума си „далновидно-бистър“

да си се сдобил с имотец скъп.

1947 година.

 

Световните събития

Световните събития

Така се днес развиват

световните събития,

че щом се не посвива

пак бит ще бъде бития.

1949 година.

 

Няма нужда от пророци…

Няма нужда от пророци

днеска на земята; —

натежала от пороци —

тя си знай съдбата.

1950 година.

 

Ах, защо ли

Всички честни патриоти Ботев имитират,

ах, защо ли като Ботев и те не умират…

1950 година.

 

В блатото

На живота в блатото все така си става:

все потъва златото, а боклукът плава.

1950 година.

 

На един поет

Че ти не си поет – не е беда,

не са поети твърде много хора;

бедата, драгий, идва от това,

че пишеш и печатиш без умора.

1950 година.

 

На един художник

Напразно се гневиш, човече,

че нямало изкуство вече!

Я виж, например, как жените

си дорисувват красотите.

1950 година.

 

На Иван Вазов

Измина век, а векове ще минат

и твойте песни все ще се четат.

Но пак добре, че овреме почина,

та се изплъзна от Народен съд…

1950 година.

 

Напътствие

Писателю, за жътвата не трябва ни сърп,

ни жетварка, ами семе;

от книгите за да си вадиш хляба,

ще трябва да ги сееш дълго време.

1950 година.

 

Годините

Какви години, Боже!

Да си печелим хляба с това, което можем, а не с което трябва!

1950 година.

 

За обидата

Ти не мисли, че на обидите

бих отговорил със обида;

да се сравнява с какавидите,

могла би само какавида.

1950 година.

 

От знания много…

От знания много едно съм

измерил и с моя везна

„жената със златния косъм“

е всякоя чужда жена.

1950 година.

 

Si vis pacem

Капка по капка — сбира се вир;

бомба по бомба — сигурен мир!

1950 година.

 

Finito

Щом не са жените вече дами,

щом са хулиганите писатели —

сбогом, мои крехки епиграми,

мои малки весели приятели.

1950 година.

 

Хамелеон

Другарят —

господин —

бай Атанас

стои на сигурна позиция:

да бъде винаги на власт

и но кога във опозиция!

1950 година.

 

Pro domo sua

Каква файда, че тук „зората

ме е огряла първи път“,

щом пак тя си гря когато

ме съди „Народен съд“?!

1951 година.

 

Женското сърце…

Женското сърце е разтегливо,

майчиното – непроменливо.

1951 година.

 

Господи, ако спасиш света…

Господи, ако спасиш света

от ноктете зли на завистта,

той от друго сам ще се избави

и ще Те възлюби и прослави!

1951 година.

 

Така е нареден света…

Така е нареден света,

че всяко зло е за добро:

загубиш ли си съвестта —

намираш злато и сребро.

1951 година.

 

 

Какъв народ…

Какъв се народ извъди!

Синът баща си да съди,

че си протака живота,

та си не дава имота.

1951 година.

 

Окото синур няма…

Окото синур няма

и страда от това;

такваз земя голяма —

то вижда къс едва.

1951 година.

 

Ще дойде

Ще дойде пролетта, но тя

едва ли с цвят ще е накитена; —

та ка ще разцъфтят цветя

върху земя на кръв наситена?!

1951 година.

 

Синеока незабравка…

Синеока незабравка

е съседката ни Здравка,

ала повече се помни

със гърдите си огромни.

1951 година.

 

Стенограма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

.

Георги Йорданов извади непубли- кувана стеногра- ма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

Андрей Луканов споделя в сауната на съветското посолство с посланик Шарапов: “Ако Лилов оглави БКП, ще се избием…”

Най-после Георги Йорданов публикува стенограмата от последното заседание на Политбюро на ЦК на БКП, проведено на 9 ноември 1989 г.

След 23 октомври, когато Петър Младенов изпраща своето отворено писмо до ЦК, битките и “игрите” около отстраняването на Тодор Живков силно се изострят.

Точно в 17 часа на 9 ноември около елипсовидната маса на Политбюро сядат най-овластените мъже в държавата и всеки сваля картите. Дошъл е часът на истината. Прочетете кой какво казва по адрес на Живков и какво се случи след това.

“Зазори се. От Витоша се спусна приятен хлад. ” Така белетристично започва разказа си за 9 ноември Георги Йорданов във втори том на съчиненията си “Притаени мигове. Откровения”.

Йорданов, който тогава е кандидат-член на Политбюро и председател на Съвета за духовно развитие при МС, започва деня си в 6,30 часа с “обичайната игра на футбол в голямата зала на “Герена”. И то в каква компания! Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Гаврил Стоянов, Тодор Колев, Воин Войнов, Кирил Ивков, Тодор Барзов, Венцеслав Арсов, Стефан Павлов…

В 10.30 ч. Йорданов се среща с Андрей Луканов в коридора на Министерския съвет. Луканов носи последната информация от посланика на СССР Виктор Шарапов, с когото се среща и в сауната на спортния комплекс на съветското посолство..

Луканов се възмущава, че

Живков се изказал

неодобрително

и остро

срещу “много от нас” пред Шарапов. Живков предложил Александър Лилов за генерален секретар. “Това в никакъв случай не бива да се допуска – гневи се Луканов. – Казах го и на Шарапов – ако Лилов дойде, ние ще се избием. Съветските другари са се спрели на Младенов…”

В 15, 30 ч Луканов и Йорданов отново се срещат в коридора на МС. Луканов казва, че изборът за Петър Младенов е лично на Горбачов и на Политбюро на ЦК на КПСС.

Млако преди 17 ч около елипсовидната маса сядат членовете и кандидат-членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и председателят на Централната контролно-ревизионна комисия Начо Папазов. Отсъства Гриша Филипов, който е в Прага, Иван Панев – вече тежко болен, и Петър Дюлгеров, председател на профсъюзите.

“Точно в 17 часа Тодор Живков, който никога не закъснява – пише Георги Йорданов – небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващите и без увод започва.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари,

Утре е насрочен пленумът на Централния комитет и аз искам да поставя един предварителен въпрос, с който съм запознал някои от вас. Знаете, че преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията.

Сега отново поставям този въпрос и смятам, че на утрешното заседание на ЦК трябва да се включи в дневния ред да се разгледа моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар.

Причините са: първо, че

стоя вече 30 и

няколко години

начело на партията

и държавата; второ,

наближавам 80

Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение.Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред, генералният секретар на партията ще бъде винаги претоварен. Нашата партия е авангард, водеща партия, тя няма да отстъпи своите позиции на водеща партия. Затова и работата на генералния секретар няма да бъде лека, тя ще го държи в голямо напрежение.

Преди няколко месеца, когато разговаряхме по този въпрос, имаше се предвид да се издигне по-млад другар, примерно от поколението след революцията или по време на революцията, когато е бил младеж. Някакъв подобен вариант.

Така че аз отново поставям този въпрос. Миналия път го поставих писмено и сега поддържам това, което съм поставил писмено.

Кой да бъде избран за генерален секретар – това е работа на Политбюро. Аз съм разговарял поотделно с всеки един от членовете на Политбюро, с изключение на някои, които бяха издигнати в Политбюро в последно време, да се помисли кой да бъде издигнат.

Когато внесох този писмен документ, вече се беше формирало становището кой да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията. Аз мога да кажа сега, че становището, което беше формирано тогава, беше за другаря Георги Атанасов. С изключение на един другар, който се колебаеше, всички останали другари застанаха зад тази кандидатура. Разбира се, оттогава мина време, а и не само време, правилно е всеки член на Политбюро сега да се спре на кандидатура. Тук не бива да има ограничения. Може да бъде от състава на Политбюро, от секретарите на ЦК, а може да бъде от състава на ЦК на партията. Освен това ние по Устава на партията – мисля, че това е така – може да кооптираме в състава на ЦК. Това сме го правили. Ако се прецени, че такъв подходящ човек има извън ЦК, може да се отиде на кооптиране.

Така че моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията.

Смятам, че пленумът трябва да протече спокойно, а да се възложи на новоизбрания генерален секретар да внесе предложение за Политбюро и Секретариат. Аз смятам, че трябва да се преустрои в известна степен и самият Централен комитет, и Политбюро, и Секретариатът на ЦК. Но едва ли утре ние ще можем да направим това.

Това е, което мога да кажа по този въпрос.

Но категорично

поставям въпроса

да бъда освободен

Пак искам да подчертая, че все пак аз съм на възраст, тук се иска млад човек. Може би в началото ще има трудности, но той постепенно ще набере опит и ще се адаптира, щом има подкрепата на Политбюро и на Централния комитет на партията.

МИЛКО БАЛЕВ: Отчитате ли, др. Живков, временната обстановка сега?

ТОДОР ЖИВКОВ: Отчитам я. Навсякъде обстановката е сложна. Аз свърших по този въпрос.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Другари,

Аз лично, другари, трябва да кажа, че приемам предложението на др. Живков като политически целесъобразно, обективно назряло и като предложение, което, ако бъде прието, може да създаде допълнителни условия за по-нататъшно разгръщане на процеса на преустройство в страната. Ние трябва да кажем, и вероятно това утре ще се каже на пленума, че извървяхме един голям път след Априлския пленум. (…)

Аз моля моята кандидатура да не се има предвид и да не се обсъжда. Трябва да ви кажа, че на мен е поверена една изключителна отговорност като член на Политбюро. Трябва да ви кажа, че аз дори тази отговорност трудно нося. Говоря искрено, не мога да не говоря искрено. Защото аз предпочитам да бъда един силен член на Политбюро, а не слаб генерален секретар.

(…) Аз смятам, че ние в партийното ръководство имаме хора (в случая предлагам да обсъдим кандидатурата на Петър Младенов), които притежават онези качества, подготовка и способност да провеждат политическата линия. (…) Моля другарите да обсъдят и това предложение, което правя за нов генерален секретар.

Повече от 2 минути никой не взема думата.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Може би да дадем почивка на другарите, да помислят.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние становища сме изразявали.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Да дадем ли почивка?

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Не е необходимо.

ДИМИТЪР СТОЯНОВ:

Другари, аз сега научавам това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан. В такъв смисъл, че ние сега сме в един етап, когато искаме да разгърнем на широк фронт преустройството, когато ни остава една година до конгреса, когато се налага една по-голяма стабилност от всеки друг път, тъй като виждаме какво става наоколо в другите социалистически страни. И на този етап опитът, авторитетът на

др. Живков

ни е необходим

И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна. (…) Предлагам да обсъждаме въпроса за едно разтоварване на др. Живков, за една по-добра организация, но до конгреса да не правим промени. Аз не виждам нищо, което да налага сега да се правят промени.

СТОЯН ОВЧАРОВ

е нов кандидат-член на Политбюро. Той заявява, че мъдрото решение на Живков за оставката му трябва да бъде подкрепено. Подкрепя и кандидатурата на Младенов.

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:

Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на др. Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двусмислие този въпрос трябва да намери решение.

Другарят Живков

вярно е преценил

момента

Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос. (…)

Мисля, че предложението на др. Атанасов също трябва да бъде подкрепено. Аз може би най-добре от всички познавам др. Младенов и тази характеристика, която му направи др. Атанасов, е абсолютно точна.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

(…) Колкото и на мен да ми е тежко, тъй като ние с др. Живков работим толкова години, аз виждам, че трябва да стане промяна. Убеден съм, че трябва да стане тази промяна.

Що се отнася до това кой да бъде генерален секретар, др. Живков има право единствен той да посочи кой трябва да бъде генерален секретар на партията и да го постави на обсъждане. (…)

След като др. Георги Атанасов се отказва и си прави такъв сериозен отвод, аз също подкрепям изказаното и от него, и от другите другари мнение, че

др. Петър Младенов

има всички качества

да стане генерален

секретар,

с изключение само на едно, че физическото му състояние може би не е добро.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Искаш да кажеш, здравословното му състояние, а не физическото.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

Да, в такъв смисъл, здравословното му състояние в миналото, но предполагам, че в това отношение всичко е минало благополучно…

НАЧО ПАПАЗОВ:

Мисля, че в случая др. Живков, когото ние дълбоко уважаваме като държавник, стоял начело на цяла епоха в развитието на България, постъпва съвършено мъдро и правилно. Обстановката у нас е такава, че се налагат промени. Аз смятам, че в това отношение не бива да има никакво колебание. Ще бъде неправилно да кажем, че обстановката е добра. Напротив, обстановката никак не е добра.

(…) Аз уважавам много скромността и самокритичността на др. Георги Атанасов. Той просто ме развълнува. И моето мнение е, че

едно съчетание

между др. Георги

Атанасов и

др. Петър Младенов

ще бъде едно хубаво съчетание

ДОБРИ ДЖУРОВ:

(…) Предложението на др. Живков именно в контекста на тази сложност у нас, имам предвид и нашата социалистическа общност, и в международен аспект, просто му прави чест. Това е едно мъдро предложение. В него се оглежда реалната оценка на обстановката у нас. (…) Тя е сложна, с определени кризисни явления. Има две алтернативи за излизане от положението. Едната алтернатива е със старото ръководство начело с др. Живков да се опитаме да излезем от това тежко кризисно положение в нашата страна. Втората алтернатива е с ново ръководство.

Съпоставяйки едната алтернатива с другата, аз съм дълбоко убеден, че старото ръководство няма да може да излезе от тази именно обстановка, защото старото ръководство е загубило доверието и в партията, и в народа. Ако искаме да видим нещата такива, каквито са, те именно така стоят.

Затова в този контекст, във връзка с това ми се чини, че трябва да отидем към приемането на оставката на др. Живков като генерален секретар и председател на Държавния съвет. Разбира се, трябва по човешки, без предвзетости, без чувства, но с човешко отношение да се отнесем към неговото дело. Никой няма да е в състояние да отрече това голямо дело, което в периода, през който той възглавяваше нашата партия, се извърши. Поради това именно по човешки и по партийному трябва да се отнесем към оценката на неговата работа.

Аз напълно поддържам предложението, което беше направено от др. Георги Атанасов. Да се обединим около тази именно кандидатура, като към документа, с който ще излезем пред пленума, първата част да се отнася до др. Живков, а във втората част кратко, ясно и точно да се даде характеристика на др. Младенов.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

(…)Дълбоко съм убеден, че другарят Тодор Живков отговорно е обмислил предложението си да подаде оставка. Смятам, че решението му е достойно, целесъобразно. И аз на свой ред напълно го подкрепям. (…)

Ала днес, като приемаме оставката на др. Живков, имаме достатъчно основания да му изкажем искрена благодарност. Благодарност за повече от тридесетилетната му дейност начело на партията и държавата.

Без съмнение, историята ще даде безпристрастна, но вярна оценка за неговите заслуги като държавник и честен радетел за социалистическата модернизация на България. (…)

От дълго време ме

занимава една

мисъл, по-точно

една тревога

Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководствата се превръщат в драми, понякога дори в “панаири на суетата”?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това не бива да го допускаме.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

Да, наистина не бива вече да го допускаме. Защото все още при неизбежния процес на смяна в ръководството на различни равнища, както и при поколенческо обновление се вихрят страсти за реванш, отмъстителност, разчистване на сметки. (…)

У нас всяка промяна се съпътства с интриги, клюки. Подалият оставка или освободеният от длъжност по целесъобразност се подлага на унижения и незаслужени обиди. Нерядко беди и огорчения понасят неговото семейство, близките на изолирания довчерашен колега, приятел, другар. Всеки може да посочи примери как лица, заслужаващи признателност, се обливат с кал и хули. Дано със сегашната промяна на върха дадем доказателства за справедливост и, пак повтарям, за цивилизованост.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, да смятаме, че приемате решението. Аз бих предложил да се обединим около това.

МИЛКО БАЛЕВ:

Може някой да има възражение.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ако някой има възражения, да ги каже. Но аз моля да се обединим около формиращото се становище.

По искане на останалите участници в заседанието на Политбюро на Централния комитет на БКП др. Живков дава почивка от 20 минути, след която заседанието продължава до 19 часа…

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

(…) И бих искал просто да се присъединя към думите на др. Живков в неговото изложение за причините за даване на оставка от поста генерален секретар.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Моля само една бележка да направя. Аз не бягам от трудностите, но нямам сили да работя в такава обстановка поради възрастта ми. Аз не се плаша от трудностите. Само който не ме познава, той може да направи такова заключение.

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

Аз точно това казвам. Тази е постъпка на политически деец, който правилно оценява именно времето, когато трябва да напусне.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) По-голямата част от присъстващите около тази маса сме израснали под ръководството и подкрепата на др. Живков. Ние винаги сме се вслушвали в него. Мисля, че и сега също трябва да се вслушаме в него за това, което той направи, че е политически обмислено и че е в интерес на делото. Мисля, че му прави чест. Както друг път ни е давал пример, така и сега ни дава пример.

Другарят Живков предложи за нов генерален секретар др. Георги Атанасов. Той има всички качества за такъв. Другарят Георги Атанасов предложи др. Петър Младенов. И той има всички качества. И аз мисля, че това е един плюс на Политбюро на нашата партия, че има възможност да избира.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Плурализъм.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) Аз мисля, че за всичко това, което тази вечер обсъждаме, ние сме една партия, която стои близко до КПСС. Може би още тази вечер трябва да се информира ръководството на КПСС. Да се оформи едно решение на Политбюро. Може би др. Живков да извика съветския посланик и да го информира.

Нека все пак КПСС

да научи от нас,

а не от западните

радиостанции

ЕМИЛ ХРИСТОВ:

Съгласен съм с двете предложения. Нашата партия има две ценности от висш порядък, които ние трябва на всяка цена да запазим. Едната ценност е единството на партията. Втората ценност е ние да не позволим да бъдат оплюти ценностите на социализма.

ЙОРДАН ЙОТОВ:

Приемам всички съображения, които бяха изложени относно това, че една такава промяна ceгa ще съдейства за извършването на преустройството. Това е обаче едната страна. Трябва да си дадем сметка и за другата страна, а именно, че тази промяна е свързана и с редица трудности в осъществяването на този процес, всички да си дадем сметка за това, тъй като ние се лишаваме от един ръководител с най-голям опит между всички нас. Изключителен опит и в революционната борба, и в строителството на социализма от първия до днешния ден.

Тук др. Джуров каза, че никой не може да отрече това, което е постигнато. За съжаление, има хора и сега, които правят това. Аз се запознах със стенограмата на Клуба за гласност. Ами там няма нито една буквичка, не думичка, за положителна оценка на този извървян път от нашия народ.

Аз имам молба към всички другари, които присъстват тук, нека да си обещаем, нека да се закълнем, че ние не ще се поддадем на изкушението да тръгнем по този гибелен за партията ни път.

МИЛКО БАЛЕВ:

Искам да кажа няколко думи. Аз неслучайно зададох въпроса: “Вие преценили ли сте обстановката, в която подновявате това Ваше предложение?”

ТОДОР ЖИВКОВ:

Очевидно съм мислил.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние не сме разговаряли предварително по този въпрос. (…) Всички ние тук сме подчертавали и стабилността, и различията, които има нашата страна от някои нестабилни явления и процеси в други братски страни. Проблемът е сериозен. И ако се отиде с такова предложение, трябва да се помисли как пленумът на ЦК ще приеме тези съображения и тези предложения.

Но Вие, другарю Живков, отправихте апел да се обединим и да се излезе с единно предложение пред пленума.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това е много важно. Цивилизовано трябва да стане.

МИЛКО БАЛЕВ:

Много е важно, като имаме предвид и миналото. Аз си спомням как се проведе и Априлският пленум, и тази стабилност, която има в единството на партийното ръководство. Имаме си и отделни чувства, отделни лични свързаности. Аз сега не мога да отрека, толкова години съм израсъл под крилото на др. Живков, толкова години бях и началник на неговия кабинет. Другарят Петър Младенов също под това крило израсна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Някой път ще се срещнем да пием кафе.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Защо не троянска сливова?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Няма ли да се срещнем някой път да пием по нещо?

МИЛКО БАЛЕВ:

Вашият и вътрешен, и международен авторитет е изключително голям.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отнасям към този въпрос, значи аз съм го премислил. В това трябва да бъдете убедени…

МИЛКО БАЛЕВ:

Очевидно трябва да се обединим около предложението, което се прави. От друга страна, трябва да има и по-нататък такова ръководство, Политбюро, което да осъществи начертаната линия и задачите, които ще се предприемат. И аз съм от тези, още нямам 70 години, но ги наближавам.

ТОДОР ЖИВКОВ:

70 години е творческа възраст.

МИЛКО БАЛЕВ:

Вие говорите за две възрасти – биологическа и календарна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

80 години – това е друго нещо.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Другарю Живков, другари, аз смятам, че ние присъстваме на едно историческо заседание на Политбюро на нашата партия. Другарят Тодор Живков – това е етап в историята на Българската комунистическа партия, и то славен период, голям период, който, както и да се опитват, каквото и да правят да го зачеркнат някои, да го очернят, не биха успели. (…)

Аз мисля, че който и ще да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно, много трудно, тъй като, ако се огледаме тук, те с бай Добри, с Йордан, с Митко са били заедно партизани. Заедно е започнал с др. Кубадински, даже малко по-късно след априлския пленум. Начо е бил първи секретар на градския комитет по време на Априлския пленум. Ние другите сме по-млади, след това сме дошли, но така или иначе ние сме негово творение в определена степен с всичките положителни качества, които може да имаме сега, и с недостатъците, които сме имали заложени у себе си.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Помагаше ни, грижеше се за нас…

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Така е, така е.

Аз си мисля, че нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Тя не може да сгреши, това е партия мъдра.

Другарю Живков, тук се говори дали да бъде Георги, дали да бъде Петър. Няма никакво значение дали ще бъде Георги, Петър или Митко. Въпросът не е в това. Може да бъде Георги, може Андрей, може и Петко, и всеки може.

Аз мисля, че утре трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Той каза, ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно, докато можем. (…)

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Кой ще подготви документа и кой ще го прочете.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Дайте да се договорим.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ:

Другарю Живков, може би утре…

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава…

Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП приключва в 19 ч. и 10 минути.

Консерватизмът, либерализмът и сложните системи

.

Предговор

Система е дума от гръцки произход – Σύστημα и означава цялост, която е по – голяма и различна от частите.  Тя е нещо различно, а когато е динамична, има свой живот. Всичко, което живее, се развива. Понякога на резки скокове, понякога плавно. При нея няма причини и следствия, а взаимодействия. Следствие от това е, че всеки опит да се въздейства върху нея има непредвидени последствия, нещо което е станало закон в социологията.

Често зад тези последствия стоят механизмите на естествения отбор, както в случая със забраната на продажбата на алкохол в САЩ през 1920-та година. Тя изважда слабите и малките производители, които биват погълнати и заменени от големите. Това води до много по-усилена търговия и до множество човешки жертви. Друг пример е резистентността към антибиотици – лечението на бактериални инфекции с антибиотици води до развитието на супербактерии, които нищо не може да спре – дори една да оцелее от лечението, тя ще даде поколение, което не може да бъде спряно с използвания антибиотик. Както Насим Талеб твърди, антикрехките системи стават по-силни, когато са подложени на стрес в определени граници.

Другият тип неочаквани последствия са резултат от каскадни взаимодействия. По-дълги вериги в сложните системи, като най-добър пример са екосистемите. Репопулацията на вълци в Йелоустоун Парк води до каскадни промени, като оказва натиск върху популацията на елени, която оставена без естествен хищник преди това е нанесла тежки щети чрез поведението си[i]. Това ограничаване възстановяването популацията от бобри, за които остава повече храна, тъй като елените нямат възможност да ядат тяхната храна, въпреки трикратно увеличената си популация.  Тук регулацията е динамична, не чисто популационна. Увеличената популация от бобри строи язовири и образува езера, което продължава непредвиденият каскаден ефект – съхранява се вода за презареждане на запасите, нужни на екосистемата, осигурява се студена вода на рибите и т.н. В крайна сметка екосистемата се възстановява като дори се променят коритата на реките и тези каскади продължават и до ден днешен. Това е пример за естествена сложна система, в която тази намеса е поправяне на вреда нанесена от човека – връщат се избитите вълци. Промяната е добра, но е дългосрочни каскадни ефекти, непредсказуема във времето и пространството.  Повечето такива промени, обаче са лоши по много проста причина – системите са прекалено сложни, за да бъдат предвидими и разбираеми без изключително дълго проучване – в някои случаи дълго колкото целия им период на развитие. Системите създадени от човека, не правят изключение, като финансовата в САЩ, която произвежда кризи на няколко години въпреки традиционната оценка на риска, че това са събития, които би трябвало да се случват милиони пъти по – рядко. Опитите те да бъдат управлявани по централен път са толкова по – страшни, колкото по – затегнат е контролът. Плановата икономика в комунизма, която води до недостиг на стоки и задушава растежа е пример за това. Проблемът с опитите за стабилизация на системите не е, че са неуспешни, а, че са успешни – а най – стабилното състояние е смъртта.

Кризата от 2007-а година възроди либертарианските идеи чрез техния говорител Насим Талеб, дългогодишен трейдър и статистик, който заложи на кризата и спечели, чрез стратегия, създадена да се облагодетелствува от редките събития, наричани от него Черни Лебеди. Талеб, като една модерна версия на [ii] е против наивните намеси в сложните системи, поради каскадите от непредвидени странични ефекти, които нямат дългосрочна предсказуемост. Това отново връща на преден план идеалите на класическия либерализъм, от който либертарианската философия произхожда. Либерализмът на Лок и Хобс (и на Волтер) е вярата в рационалността на човека и това, че той е добър по природа, поради което набляга на ценността на свободата на индивида и на отдръпването на държавата от него в социален и икономически контекст. Основен момент при него е схващането, че обществото е просто сумата на частите си (няма такова нещо като общество, както Тачър казва). Основните аксиоми на либерализма обаче се използват и при режими с тотален контрол и централно планиране – ако хората са рационални, постъпват независимо едни от други и обществото е множество, а не система, то управлението на цените, на благата и всичко друго е просто въпрос на достатъчно количество изчислителна мощност. Основното възражение на Хайек за неефективността на бюрократите не важи, защото системата на управление може да бъде направена ефективна. Много от това, което Талеб пише в книгите си е засягано преди това от [iii] – сложни системи с каскадни ефекти, непредсказуеми дългосрочно последици и интервенции, които променят състоянието на системата в лоша посока. Това са все аргументи за малката държава и личната свобода, но както стана известно от когнитивните науки и бихевиористичната икономика, те се дължат на непълната рационалност и греховността на човека. Хората имат множество когнитивни отклонения, които се оказват полезни  – предприемачите подценяват риска и чрез фалитите си обогатяват информацията в системата, а малкото успешни движат икономиката. Отвращението от риска се оказва оптимално при серийни залагания – за да спечелиш, първо трябва да оцелееш, а рисковете се натрупват с времето. Рационалните елементи от поведението на хората в колективен контекст, пък се оказват вредни – на финансовия пазар ефективното обработване на информацията и следенето за предсказуеми шаблони от страна на всички агенти кара предсказуемостта да изчезне и превръща динамиката в хаотична – практически непредсказуема в дългосрочен аспект. Дилемата на затворника, при която рационалното поведение на предадеш другарчето, за да намалиш своята присъда води до затвор за двамата, вместо свобода (предаването е единственото доказателство), може да се разшири за много участници и да обясни много парадоксални на пръв поглед ситуации, в които рационалността е субоптимална и дори вредна – т.нар. трагедия на общото, при която всеки експлоатира общите ресурси на максимум за себе си, което поради крайния им капацитет накрая намалява общата печалба на всички.

Така класическият либерализъм отново влиза в противоречие със себе си – самият той е система от убеждения, която не е израснала органично от опита, а създадена отгоре – надолу по дедуктивен, умозрителен път. Либерали и хуманисти като Хайек и Талеб говорят и доказват вредите от наивните вмешателства в икономиката, външната политика, социалната сфера, но тези вреди се дължат на противоположността на либералните аксиоми – свободата е нужна защото човекът крайно, несъвършено и правещо грешки същество, грешки, които при правилна постройка на системата я облагодетелствуват и я превръщат в антикрехка. Свободата не е лекарство, когато човекът е рационален, не зависи от другите и е добър по природа – тогава може и един централен компютър с изкуствен интелект да управлява света. Свободата да грешиш, ограничената намеса в икономиката и отказът от наивно регулиране са пряко следствие на човешката природа. Това е причината в САЩ либертарианските идеи да бъдат прегърнати, усмирени, направени непротиворечиви и интегрирани в консерватизма. Там отказът от държава се превръща в децентрализация на управлението и намаляване на регулацията, изолационизмът се смекчава до отказ от наивен интервенционализъм, частният съд става честен. Анти-системността се превръща в реформаторски импулс – за пореден път консерватизмът е погълнал либерални идеи и ги е направил работещи, като ги е излекувал от техните противоречия.

Парадоксални идеи като отделен закон за всеки индивид, което не е фрактално, защото каквото и да е взаимодействие между хора изисква еднакви правила за тях;  частни правни институции, които са връщане към феодализма и всичко друго, което неограничената свобода носи, просто не устояват на проверката на Времето. Свободата навън е израз на самодисциплината отвътре, което е в основата на консерватизма. Тя не може да е неограничена, защото е родена от ограничение. Хората не са рационални и така е по – добре, защото противното е субоптимално. Те са смъртни и това е по – добре, защото само така като цяло могат да оцелеят. Те грешат и по – добре, защото само така се учат и развиват – понякога грешката учи сгрешилия, в други случаи тя носи полза на останалите – чрез саможертвите на рискуващите цялото става по – силно. Те са различни и по – добре – разнообразието в системите е тяхната сила, а то се поражда от несъвършенствата у хората и случайността. Да се греши е човешко, а да се прощава е Божествено – и именно това движи света. Прошката дава възможност за нови грешки и така развитието никога не спира.

Лъчезар Томов                                                                                                  misal.bg