Дюнме, една от големите енигми на Солун



Нито мюсюлмани, нито евреи, но по малко и от двете, солунските „дьонме” са най-влиятелната група в града в продължение на почти четири столетия. Слуховете, че основателят на модерна Турция Кемал Ататюрк е бил един от тях,
остават непотвърдени. Но след няколко дни в съвременен Солун човек се пита дали градът се е отърсил от влиянието на еклектичните, и често екстравагантни вкусове на изчезналата секта.


На изток от парка зад Бялата кула безцветните нови блокчета на Солун обграждат улиците, препречвайки пътя на свежия бриз откъм морето.

Бръснарници, сладкарници, гаражи и магазини се нижат в обичайния си ритъм. Жени простират по балконите, мотори профучават с вбесяващ шум, и изобщо всичко тече по обичайния за града начин, докато в средата на малкия квартал внезапно не се отваря площад. Постройката в средата му мигновено те приковава.

Това е Йени Джами, „новата джамия”. Странна смесица от Ар Нуво и мавърска архитектура от времето на Арабския халифат в Испания, тя започва с витраж над вратата, преминава през заоблени арки и завършва с остроъгълен, орнаментиран покривен фриз и две дървени часовникови кули, в декорацията на които личи мултиплицираната Звезда на Давид.

На входа се вижда невдъхновяващият, а и неверен надпис „Археологически музей”. Постройката, обаче, крие историята на една от най-необичайните религиозни общности на Балканите – евреите-мюсюлмани „дьонме”.

Номинално, тази сграда е строена за джамия. Вътрешността й е на иберийска синагога. Но тя не е нито едното, нито другото, а от 1962 г. не помещава и археологическия музей – след като е построена специална сграда за него половин километър на запад.

Ситуацията с джамията-синагога напълно съвпада със съдбата на нейните строители. Общността им, възникнала през XVII в. в града, e наричана от властите в Отоманската империя „обърнатите ризи”, каквото означава „дьонме” в буквален превод.

В основата на нейното синкретично вероизповедание е противоречивият Сабатай Зеви, който на 40-годишна възраст успява да скандализира еврейските общности в много балкански градове и сериозно да разтревожи Високата порта с твърденията си, че е пророк.

Роден в Смирна (Измир) в период на вълна от самозвани месии, той обикаля известно време източното Средиземноморие и привлича последователи със заявленията си, че ще ги поведе към Обещаната земя. (Днес това е повод мнозина да го смятат за основател на съвременния ционизъм). Според исторически документ, цитиран от Марк Мазовер в „Солун. Град на призраци”, със завръщането си в Смирна самопровъзгласеният пророк започва да се движи из града като „монарх, облечен в златни и сатенени дрехи, най-красиви и богати”. В ръката си носи „нещо като скиптър и обикаля, винаги съпровождан от много евреи, някои от които, за да го почетат, разстилат килими пред краката му.”

Следва период, в който Зеви кръстосва балканските градове и предизвиква размирици сред евреите. Тяхната най-многобройна и влиятелна общност в рамките на Отоманската империя по онова време е в Солун, и именно там той успява да предивдика грандиозен скандал, като споменава името божие на глас по време на проповед.

Ортодоксалните евреи го изхвърлят от града незабавно, но целостта на групата им е нарушена завинаги. Много заможни еврейски семейства разпродават имуществото си и замразяват бизнесите си в очакване на Месията. Според издадената през 1914 г. в Лондон The City of Dancing Dervishes and other Sketches and Studies from the Near East, H.C.Lukach, общността започва да се държи доста ексцентрично. Някои нейни представители се заравят в пръстта на градините си, оставяйки навън само лицата си, други се хвърлят в студените води на Бяло море в най-мразовитите зимни дни.

Самият Зеви е арестуван на път за Истанбул, след като прави заявление, че ще научи на разум султана. Високата порта му дава избор: да го обезглави незабавно, и той да продължи мисията си на светец от отвъдното, или да приеме исляма. Зеви доста лесно се спира на втората възможност, и е освободен. Много от последователите му го следват, и така се създава един от най-странните религиозни хибриди, познати в региона.

Историците определят деноминацията като мистичен ислям с елементи на юдаизъм. Последователите й се молят в джамии, правят посещения в Мека и спазват ритуалите на Рамадан. Удома обаче се придържат към обичаите на юдеите. Те се молят на Месията в името на „Бог, Бога на Израел”, докато молитвата им е съставена по модела на ислямската.

През следващите столетия вероучението на дьонме се разпространява от Египет до Италия и Полша, и се съхранява в леко модифициран вид в Смирна и сред голяма група евреи в Солун. Тяхната позиция в града се променя драматично. От парии в еврейската общност, те се превръщат в част от градския авангард. През 1900 г., когато е построена и джамията-синагога, те са между 10,000 и 15,000 – затворен кръг от добре образовани хора с изключителни финансови възможности. Икономическото и политическо им влияние в града далече надхвърля размера на общността им.

Интелектуалци и бизнесмени от техните среди подпомагат Младотурската революция за превръщането на Турция в светска държава и прокарват много други прогресивни идеи в Отоманската империя.

Съществува слух че самият Кемал Ататюрк, който е роден в турския квартал Кастра в Солун, е бил дьонме. Историците, обаче, досега не са открили доказателства.

Краят на сектата в Солун е сложен първо с пожара от 1917 г., който унищожава голяма част от луксозните им европейски вили в района на Модиано, а после и с договора за размяна на население между България, Гърция и Турция от 1923 г. Тогава всички дьонме са счетени за мюсюлмани и предадени на Турция, повечето от тях се заселват в Истанбул.

В течение на цялото си битие, дьонме са отхвърляни и от мюсюлманите, и от евреите като еретици. Самите те, изглежда, се отнасят относително леко към тази стигма, и с готовност приемат светските елементи на модерността в края на XIX и началото на XX в. Според мемоарите на солунчанина Есин Еден „те пушеха цигари с аромат на лимон в градините на модерните си вили покрай морето, играеха през цялото време карти и следяха модните тенденции в Европа. Слугите им бяха гърци, мебелите им бяха от Франция и Германия, а кухнята им беше смесица от „традиционна висша Отоманска кухня, както и сефарадска храна, но без еврейските закони на храненето да имат особено значение”.

Екстравагантните вкусове на дьонме, които са естествено продължение на избора им да последват месия като Зеви, личат във всяка тухла на Йени Джами. Построена от италианския архитект Виталиано Посели, тя е изненадваща дори в Солун, където човек свиква да се натъква на арабски казби, византийски руини, турски хамами или древни църкви ей така, както си броди между новичките блокчета.

Ако човек се вгледа в съвременния стил на живот в Солун, ще открие поне три прилики с културата на изчезналите дьонме: еклектика, вкус към елегантния, леко разточителен начин на живот, и към добрата храна.

Текст и фотографии Албена Шкодрова

Един агент с псевдоним на гангстер

Петър Семерджиев – Скарфас

Пропагандата от времето на Горбачовата Перестройка насетне успя да ни втълпи и внуши, че щом някой е станал жертва на репресиите при сталинизма, то той обезателно е чиста и неопетнена личност. Така например и у нас за „света вода ненапита” бе изкаран върховният палач и масов българоубиец през т.нар. „40 безотговорни дни” след 9 септември 1944 г. Трайчо Костов. Също такива „ангелоподобия” били и осъдените като „трайчокостовисти” около 400 ръководни комунистически дейци…
Сред тези „ангели на дявола“ има и един ямболия, който обаче в убийствено червеното време непосредствено след „народната победа” беснее, вилнее и вършее най-вече в Сливен и околностите. Този ,,черен ангел” се именува Петър Илиев Семерджиев и е роден на 16 юли 1917 г. в Ямбол.

Едва 17-годишен, той става автор на следния прелюбопитен документ, адресиран до околийския полицейски началник на Ямбол. В своята молба до него ученикът в ямболската мъжка гимназия пише: „Господин Началник, Бях подведен от комунистите и увлечен в престъпна дейност срещу Държавата. За това се разкайвам.
Обещавам да отдам целия си живот за Царя и нашата Татковина – България. Ще служа на полицията и съм готов по всяко време да изпълнявам техните задачи в борбата против комунизма и враговете на Царя и Отечеството“. Това негово заявление е с дата 24 август 1934 г.

По онова време, малко след преврата от 19 май 1934 г., с борбата против комунизма се занимава Отделение „А” при отдел „Политическа полиция” към Дирекция на полицията.
Най-популярният в общественото съзнание деец на Отделение ,,А” е известният Никола Гешев. Той работи в царската Държавна сигурност от 1 август 1925 г., става заместник-началник на Отделение „А” на 30 август 1937 г. и негов началник от 1 декември 1941 г. и казано с други думи, на 24 август 1934 г. едно 17-годишно ямболско ремсистче става ново попълнение в мрежата от информатори на Гешев и под този знак преминават следващите 10 години от живота и дейността му.

През това десетилетие (1934 – 1944 г.) Петър Семерджиев се навира на все по-високи постове в (про)комунистическите организации, явно за да може да ,,снася” по-меродавна и ценна информация на кукловодите си от царската Държавна сигурност.
Любопитен е и неговият агентурен псевдоним – Скарфас. Това (по-правилно Скарфейс) е всъщност прозвището на най-известния американски гангстер – Ал Капоне – и означава „Белязан” или по-точно „Човек с белег на лицето”. Този прякор Ал Капоне си спечелва, понеже по време на ранните си гангстерски подвизи получава дълбок белег на лявата си буза…

И тъй ,,Белязаният” платен секретен сътрудник на царската полиция между 1935 и 1938 г. учи в Сливен, понеже е изключен от ямболската гимназия. Неговият пряк ръководител в града е Желю Николов, който на 20 септември 1938 г. докладва на областния началник на служба „Държавна сигурност” в Бургас Мандров следното: „Донасям Ви, г-н старши командир, че от няколко дни пребивава в града ни лицето Петър Илиев Семерджиев от гр. Ямбол, който тази година завърши гимназия в Сливен. Същият през 1935 г. постъпи като ученик в града ни, когато ни служеше като секретен сътрудник както сред учащите се, така и сред цивилните”.

Съвсем наскоро след това донесение Скарфас е прехвърлен от подчинение на бургаската областна служба ,,Държавна сигурност” направо към Никола Гешев в София, понеже от 1938 г. младият ямболия става студент в Историко-философския факултет на Софийския университет.
Тъй като младежът е понатрупал опит като ръководител на всевъзможни младежки организации (въздържателно и стенографско дружества, Юнашки туристически съюз), през есента на 1938 г. той е определен за отговорник на новосъздаденото бюро за работа с гимназиите към ЦК на Работническия младежки съюз (РМС). На този пост Скарфас остава близо 3 години, като донесенията му за ремсови активисти са най-редовни и с тях Гешев допълва картотеката на полицейските досиета.

Точно от този период е запазена една разписка със следното съдържание: „Аз, долуподписаният Петър Илиев Семерджиев, получих сумата в размер на 300 (триста) лева от Желязко Георгиев, работещ в службата за държавна сигурност, за извършената работа по борба с комунизма и враговете на България“. Датата е 29 август 1939 г. Следва подпис на секретния сътрудник.
През лятото на 1940 г. Семерджиев е приет за член на нелегалната Българска работническа партия (БРП) и тогава вече Гешев веднага му съставя специално кадрово дело, определяйки го като „агент със стратегическо предназначение”.

Скарфас не се излага и в тази си роля и още през 1942 г. шефът му го препоръчва на резидента на хитлеристките тайни служби у нас – доктор Делиус, с думите: „Скарфас… от гр. Ямбол произхожда от градско семейство… С негова помощ бяха разкрити много нелегални организации и осъдени комунисти… От тях над 20 са осъдени на смърт. Много пъти е награждаван с морални и парични награди. Скарфас е проверен боец с големи амбиции и вяра в победата на Райха. Свързан завинаги с Държавна сигурност и с голямо желание изпълнява поставените му задачи…”

Между десетките „натопени” от Семерджиев е и всеизвестният сливенлия от Ямбол Радой Ралин (тогава по-популярен като Митко Модерното), а партизаните Пеню Кабаков и Мати Моис Рубенова загубват живота си в Стралджа пак със сигурност по негово донесение.
За парлама той два пъти е интерниран заедно с по-видни функционери на БРП (явно за да слухти сред тях) – първо през март 1941 г., а после – от 9 октомври 1942 до ноември 1943 г. Второто си задържане Скарфас изкарва в трудовия лагер „Кръсто поле”, Ксантийско, в Беломорска Тракия (тогава – в пределите на Целокупна обединена България).
Явно Никола Гешев добре си е направил разчетите с това едногодишно интерниране на своя агент, защото то послужва като трамплин за скорострелното издигане на агента му в комунистическата йерархия.

Съвсем скоро след освобождаването си от „Кръсто поле” и завръщането му в София Петър Семерджиев е изстрелян на поста политически секретар на Околийския комитет на Работническата партия в Сливен. Там Скарфас живее полулегално и постоянно пътува до Ямбол и обратно. И така – до март 1944 г., когато става партизанин в отряд „Хаджи Димитър”.
Гешев не може да е недоволен – неговият ,,агент със стратегическо предназначение” продължава да се развива успешно…

В този смисъл нека цитираме члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Георги Цанков. През ноември 1950 г. на пленум на Окръжния комитет на БКП в Ямбол на него му е поставен въпросът: „Какви са конкретните провокаторски действия в услуга на полицията на Петър Семерджиев, след като е дал декларация на полицията и след като беше следствен?”.

На което Цанков отговаря следното: „Конкретните действия на Семерджиев са такива, че преди 9 септември той е бил във връзка с Гешев, направо с полицая Гешев, и каквото е ставало и в каквато организация е работил, непрекъснато е докладвал на Гешев за всичко, което е вършил. По нареждане на Гешев става партизанин. Положението му в града (най-вероятно Сливен, б.а.) е било тежко, предстояло им е провал и Гешев му нарежда да стане партизанин и да се скрие. И там е вършил разстроителна работа…”

Но тъй като нито Гешев, камо ли пък Скарфас, са били в състояние да спрат хода на историята (персонализиран в нашия случай в лицето на Червената армия), „със стъпки бързи” приближава „най-светлата дата”… На нея – 9 септември 1944 г. – Семерджиев като секретар на Сливенския околийски комитет на БРП най-активно участва в налагането на „народната власт”.

Гешев вече го няма, а кадровото дело на „агента със стратегическо предназначение” Скарфас най-вероятно е изнесено от България и „пласирано” на някоя западна спецслужба… Така в следващите 5 години и половина провокаторът Семерджиев изживява стремителен възход в политическата си кариера. Като един от най-авторитетните сливенски ръководители на БРП (комунисти), едва 30-годишен той е привлечен на работа в апарата на ЦК на партията и така през 1947 г. се премества със съпругата си Ема Герон (женят се през същата година) в София.

В ЦК на БРП(к) той отговаря за политическата агитация (т.е. един вид комунистически Гьобелс). През декември 1948 г. на Петия конгрес на Българската комунистическа партия (БКП – „новото” старо име на БРП) той е избран за кандидат-член на Централния комитет с 921 от всичко възможни 942 гласа.
В полицейските архиви обаче са останали неунищожени редица донесения на Скарфас, вкл. и цитираната изцяло негова собственоръчна декларация от 24 август 1934 г.

Така през цялата 1949 г. с ожесточаването на борбата срещу „врага с партиен билет” градоносните облаци се сгъстяват над главата на младия ямболски политик(ан). За последен път името му се споменава официално в подписания от всички членове и кандидат-членове на ЦК на БКП некролог по повод смъртта на тогавашния партиен и държавен лидер Васил Коларов на 23 януари 1950 г.

След около месец в-к „Работническо дело” публикува кратка информация от Ямбол за проведено съвещание с окръжния партиен актив, на което Семерджиев е обвинен, че е вкоренявал антипартийни методи, целящи политически да изолират и унищожат предани партийни кадри. Въз основа на намерените полицейски архивни документи през февруари 1950 г. човекът на Гешев е арестуван, снет е от поста си на кандидат-член на ЦК и е изключен от БКП.

Като един от „трайчокостовската банда” той е осъден на 15 години престой зад решетките, от които излежава в София, Варна и Шумен най-вероятно малко над 6 години, понеже след историческия Априлски пленум (1956 г.) е помилван и освободен от затвора. Партийното му членство обаче не е възстановено поради доказаната му агент-провокаторска дейност…

Любопитен факт е, че когато Семерджиев е арестуван през февруари 1950 г., съпругата му Ема Герон (13 октомври 1920-11 март 2011 г.), сливенска еврейка и комунистическа активистка дълго време преди 9 септември 1944 г., се развежда с него, а след 1956 г. двамата (досущ като някои холивудски звезди) отново се събират и пак сключват брак…
За Ема Герон не се знае дали също е била агент на Гешев, но е сигурно, че през март 1944 г. е направила пълни самопризнания в Дирекцията на полицията. Може би затова наскоро след 9 септември 1944 г. тя е изключена от БКП, но през 1947 г. партийното й членство е възстановено.

Ема Герон от 1945 г. е висшистка, а от 1948 г. става асистент във ВИФ „Г. Димитров”. През 1954 г. вече е доцент, а от 1959 г. – кандидат на педагогическите науки. През 1973 г. тя става професор и ръководител на катедрата по психология във ВИФ. През същата година съпругът й Петър Семерджиев е реабилитиран служебно и работи като главен редактор във „Фотоиздат”.
Със заповед от 6 юни 1973 г. на Българския съюз за физкултура и спорт проф. Ема Герон е командирована да участва в Третия европейски конгрес по психология на спорта от 25 до 29 юни с.г. в Мадрид. С професорката заминава и съпругът й. И двамата са с редовни паспорти, валидни за Франция, Испания, Италия и Гърция.

На 20 юни 1973 г. сем. Семерджиеви излизат от България. Първо посещават Париж. По непотвърдени сведения от български дипломат тук Семерджиев (Скарфас) се е срещнал с Гешев. После семейството е в Мадрид и от там – в Рим. В столицата на Италия двамата се свързват с консулството на Израел, явно използвайки еврейския произход на Ема Герон. Получават визи и през Гърция отпътуват за Израел, където се настаняват да живеят в Тел Авив.

Петър Семерджиев започва работа като журналист и се поставя на разположение на радио „Свободна Европа”. От 15 май 1975 г. пък е редовен кореспондент на ,Би Би Си.
Невъзвращенецът Скарфас започва упорита кампания за дискредитирането на БКП и особено на нейните някогашни и тогавашни лидери като Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Живков. На Живков е посветен трудът му, озаглавен по ирония на съдбата „Нищожество, облечено в доспехите на величие” (1985 г.).

Скарфас много пише и говори за т.нар. Народен съд (1944/45 г.) и за процеса срещу Никола Петков (1947 г.), както и за ред други известни му факти и събития от най-новата българска история… Разбира се, неговите интерпретации са в пълна противоположност на официалната история на БКП отпреди 10 ноември 1989 г.
Останал си по душа (а може би дори е роден такъв) агент-провокатор, Семерджиев е един от корифеите на жанра „подлецистика” (формулиран през 1993 г. от писателя Христо Карастоянов)! Затова и когато през 2008 г., вече 91-годишен, някогашният агент на Гешев приключва земното си битие, това едва ли е опечалило мнозина…

Хараламби Баев историк и краевед

Кратка, виртуална история на Европа

Карта на Европа през 10 век от учебник по история в Англия.
В нашите учебници я няма.
Може би за да не обидим комшиите…

.

Мнението на най-видните слависти за езика на македонците

Проф. Л. Милетичъ

Изъ сп. „Македония“ априлъ 1922 година

Проф. Л. Милетичъ

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (4)

Това е ЧЕТВЪРТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

КРАСЕН СТАНЧЕВ И ГЕРГАНА ЖУЛЕВА ИЛИ ЗА НОМЕНКЛАТУРНАТА ТЕНДЖЕРА И НОМЕНКЛАТУРНИЯ ПОХЛУПАКГорните две лица се мъдрят в позорния списък на „интелектуалци“, които зареваха на умряло щом се разбра, че мога да бъда избран за следващ председател на Комисията по досиетата. Досега осветлих истинските биографии, номенклатурни (БКП и ДКМС), както и ДС зависимости на още няколко от този списък – Евгений Дайнов, Калин Манолов и агент „Сашо“, познат още като Илиян Василев. Защо се разпищяха и известните днешни либерали и пазарници, а в битността си преди 10 ноември 1989 г. – отрочета на висша комунистическа номенклатура Красен Станчев и неговата благоверна Гергана Жулева. Красен Станчев е син на Стефан Станчев – зам.завеждащ отдел в ЦК на БКП. Кр. Станчев завършва марксистко-ленинска философия в Ленинград през 1980 г. и започва работа като асистент по марксистко-ленинска философия в Академията по обществени науки и социално управления при ЦК на БКП. Първата му съпруга е дъщеря на висш номеклатурен кадър от Окръжния комитет на БКП във Бургас. Втората му съпруга е Гергана Жулева. Бащата на Гергана Жулева се казва Дело Жулев – ген.-майор от комунистическата БНА. Завършил Генералщабна академия в СССР през 1973 г. Началник на отдел „Бойна подготовка“ при командването на авиацията. Член е на Окръжния комитет на БКП в Ямбол. След смъртта му Гергана Жулева е покровителствана от двама негови братовчеди, висши комунистически номенклатурчици – Димитър и Стоян Жулеви. И тримата са родом от комунистическата цитадела, пазарджишкото село Лесичево. Димитър Жулев, чичото на Гергана Жулева е посланик на комунистическа България в Москва. Изключително близък с диктатора Тодор Живков и със съветския диктатор Леонид Брежнев покрай втората си съпруга Милка Калинова-Жулева, която е била топлата връзка между двете династии, тъй като е била лична приятелка на дъщерята на Брежнев – Галина. Другият чичо на Красенстанчевата втора съпруга е Стоян Жулев, член на ЦК на БКП. От 1964 до 1967 г. е началник на управление в Министерството на леката промишленост, зам.-министър на леката промишленост, първи зам.-министър на леката промишленост и накрая – министър на леката промишленост. В периода 1980-1988 г. е посланик на НРБ в Съединените щати. и член на ЦК на БКП от 1976 до 1990 г. Неговата дъщеря Калина Жулева днес съжителства с друга номенклатурна издънка – Мартин Заимов. Мартин Заимов е роден в Женева през 1962 г., с баща британски евреин, офицер от британското разузнаване още по времето на Втората световна война. Майка му, Клавдия Заимова е била обект на оперативна разработка с наименование „Горгона“, извършвана от Шесто управление на ДС. Кадрови служители на управлението и до днес си спомнят, че тя много обичала да досажда на Тодор Живков с претенциите и желанията си. След 10 ноември и тя, и двамата й сина се правят на едва ли не репресирани –нахалство, което е съвсем в реда на нещата за местните нрави. Клавдия Заимова е дъщеря на националния предател и злостен съветски агент ген. Владимир Заимов, който е бил член на Военния съюз от 1934 г. и негов политически секретар от 1935 г. Първото съветско военен аташе след възстановяването на дипломатическите отношения между България и Съветския съюз през 1934 г. е полковник В.Т. Сухоруков. Под негово косвено ръководство (пряко чрез Иван Винаров) Владимир Заимов започва да изпълнява отделни задачи за съветското военно разузнаване още през 1935-1937 г. От началото на 1939 г. той е вербуван за агент на съветското военно разузнаване с певдоним „Азорски“ от приемника на полк. Сухоруков, полк. Бенедиктов. Само случайни седесарски председатели като Пламен Юруков (дали някои помни, че СДС имаше и такъв председател до 2009 г.) могат да твърдят, че Владимир Заимов бил набеден в това. Каза го през 2007 г., когато т.н. „десни“ издигнаха Мартин Заимов за кандидат за кмет на София:„Пламен Юруков: Вчера направихме консилиум с проф. Бакалов и с други историци. Ген. Владимир Заимов не е бил никога съветски шпионин. Той не е сътрудничил на съветското разузнаване, нямал е нищо общо със съветското разузнаване.Водещият Г. Коритаров: Ама бюстът му стои в школата на КГБ и е герой на Съветския съюз.Пламен Юруков: Той е използван от комунистическата пропаганда, за да се покаже, че едва ли не подкрепата за комунистическото движение преди края на Втората световна война е било широко…”. Срамна работа. Да твърдиш, че Владимир Заимов не е бил съветски агент е глупаво. Все едно да извършиш демонстративно покушение над истината. Братът на Клавдия Заимова, Стоян Заимов, е кадрови служител на РУМНО. По-малкият й син пък, Михаил, също е със зависимости към репресивните служби на комунистическия режим. Според Решение № 2-409/08.10.2014 г. на Комисията по досиетата, Михаил Михайлов Заимов, роден на 16 март 1967 г. е вербуван от ОР Валери Тодоров от Второ главно управление на Държавна сигурност на 31 март 1989 г. като агент с псевдоним „Пиер“. Забелязахте ли годината? През пролетта на 1989 г. Михаил Заимов приема да стане агент на ДС. Тогава нямаше нормален човек, който да направи това, защото краят на режима се виждаше ясно, а и ако си бил против този режим (както непрестанно тръби днес брат му Мартин Заимов), тогава що щеш сред най-отблъскващата част на този режим. Трябва да си бил пълен негодник, за да станеш кука в онези месеци. Забележете нечуваното нахалство на тези хора – след години Мартин Заимов ще злоупотребява с темата за ДС като ту твърди, че „тайните ченгета винаги правят някакви тайни неща и винаги са потенциална заплаха за обществото“ , ту – че „Държавна сигурност стои зад генезиса на КТБ“:„Заимов беше категоричен, че от години е имало злоупотреба с власт, а в генезиса на КТБ стои Държавна сигурност… „ДС се е трансформирала в мрежа от влиятелни хора, които имат влияние върху политиците в България”, обобщи Мартин Заимов.“ Това е наистина уникална наглост! Дядо, брат, вуйчо, може би и майка му, всички около теб са били или съветски агенти, или куки на ДС (филиал на КГБ в България по признанието на диктатора Живков, направено при посещението на Ю. Андропов в България през 1969 г.) и ти се правиш на борец със същата тази ДС. Не знам за Вас, но мен подобни неща ме довеждат до ярост с подмяната и фалшификацията, които извършват. Как се съвместява този фалшив патос с фактите за обвързаностите със службите (съветски и български) на целия му род-нямам представа. А и самият Мартин Заимов непрекъснато го влече към висшата номенклатура на БКП. Първо ползва привилегиите ту, после в Лондон, докато ние не можехме да мръднем на запад от Драгоман. Следва брак във Франция с близка роднина на оглавявалия 22 години френската компартия генерален секретар Жорж Марше. За тази тайнствена французойка Заимов се запъва като магаре на лед, колчем някой повдигне темата. След развода с нея, децата му – дъщеря и син, остават да живеят в Париж, а той се връща в България. Докато след 10 ноември 1989 г. Мартин Заимов се прави на дисидент, преди това той е плътно до най-арогантните представители на висшата комунистическа номенклатура. Като Иван Славков например, при когото е работил в края на 80-те г. на позицията преводач в отдел „Протокол“ на Българския олимпийски комитет. И накрая, следва съжителство отново с издънка на тежка номенклатурна фамилия – Калина Жулева.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (3)

Това е ТРЕТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

ЧЕНГЕТО-НАТЕГАЧ ИЛИЯН ВАСИЛЕВАгент „Сашо“ – КТБ и Цветан Василев – хрантутниците са ни скъпиЕдин от най-циничните парадокси на прехода е, че СДС и ДСБ, които бяха и са най-кресливите по темата „Държавна сигурност и ченгетата“, не свършиха нищо по нея, когато имаха парламентарната власт, цялата изпълнителна власт, имаха свой президент и общественото мнение беше на тяхна страна. Нищо! Опитите им за осветяване на дейността на тоталитарните служби бяха ялови (съзнателно) и много недъгави. Не само това. По времето на Иван Костов като премиер в изпълнителната власт нахлуват цели партизански отряди от бивши щатни и нещатни служители на Държавна сигурност и РУМНО. Например, от 63 сътрудници на репресивните служби на комунистическия режим, 27 са се издигнали на ръководни позиции по време на управлението на ОДС и правителството на Иван Костов. Броят им е в пъти повече в сравнение с назначенията на сътрудници на ДС в митниците при останалите правителства – кабинетът Станишев е назначил 5 души, правителството на Сакскобургготски – 6, на Виденов – 6. От правителствата на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов и Иван Костов, с най-голям абсолютен брой предложени и назначени дипломати със зависимости към репресивните служби на комунистическа България е правителството на Иван Костов. Това правителство и президентът тогава Петър Стоянов назначиха три пъти повече секретни сътрудници и щатни служители на ДС и РУМНО, отколкото по времето на Виденов например. Сред ченгетата, които Иван Костов лично е промоцирал има особено гнусни фигури, които днес си умират да се правят на „десни“ стожери и закъснели „русофоби“. Думата ми е за ченгето Илиан Василев, агент „Сашо“ (псевдонимът му е неправилно изписан в решението на комисията по досиетата като „Сашо 11“) на Първо главно управление на Държавна сигурност, който по собственото му признание пред вербувалия го офицер е станал такъв заради силна идеологическа мотивация. Агент „Сашо“ е особено близък на великия „антикомунист“ и с непомръкваща слава „борец“ с ченгетата Иван Йорданов Костов. Затова през 1997 г. оглавява Агенцията за чуждестранни инвестиции след уволнението на Емилия Масларова и остава на този пост до 2000 г., когато заминава посланик в Москва. Да видим що за птица е този нахален и двуличен, но свръхактивен днес агент на Държавна сигурност. Когато прочетем неговото лично дело (ЛД), което се съхранява в архива на Комисията по досиетата, откриваме, че той е бил свръхактивен и много амбициозен агент още през 80-те години на миналия век. Илиян Драганов Василев е роден на 07.07.1956 г. в гр. София. Произхожда от семейство на служещи. Баща му е инженер, член на БКП от 1947 г. Бил е на задгранична работа дълги години като ръководител строежи в Сирия и Либия. Награждаван е с правителствени награди. Майка му е работила като икономист в Министерството на строежите. Илиян Василев е активен член на ДКМС от 1970 г. и още в гимназията е взел активно участие в комсомолския живот, поради което е бил избиран за член на Дружественото бюро на ДКМС. След време ще стане и член на казионното БЗНС – нещо, което е съгласувал с ПГУ-ДС, както пише в личното му дело неговият вербовчик ст. л-т Христо Христов. Агент „Сашо“ завършва 114-та гимназия с преподаване на английски език. Отбива военната си служба в НШЗО и в поделение в град Харманли. От 1976 г. е студент във ВИИ „Карл Маркс“, специалност „Международни отношения“. В института продължава неговата активна комсомолска дейност. Избиран е за член на Дружествения комитет на ДКМС, където е отговарял за учебно-възпитателната работа на комсомолците. Илиан Василев привлича вниманието на наводчиците от ДС още като студент през 1978 г., за което свидетелства запазена справка на Държавна сигурност. От 1981 г. той вече е на работа в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“. Справка на ДС от 1985 г. сочи, че Илиан Василев е имал контакти и с РУ-ГЩ= През 1986 г. с Илиан Василев е осъществен оперативен контакт от ДС. Снети са неговите оперативно значими връзки и са му възложени оперативни поръчения. Едно от тези поръчения на ПГУ-ДС е по време на 35-тия конгрес на БЗНС през май 1986 г. и организираната след това международна среща е кандидат-агентът да изучава представителя на Великобритания на тези мероприятия. Илиан Василев е бил крайно изпълнителен и много идеологически мотивиран кандидат-агент, впечатляващ с това всички служители на ДС, които са контактували с него. Затова в края на 1987 г. е направено предложение да бъде привлечен за секретен сътрудник на ПГУ-ДС. Четем личното дело на агент „Сашо“:„МВР Строго секретно!Соф. градско у-ние Утвърждавам:Рег. № 2400, екз. ед. Началник отдел 01 ДС1.03.1988 г. Софийско гр. у-ние МВР1080-София Майор: (п) (К. Василев) София, 01.03.1988 г.РАПОРТОТНОСНО: Извършена вербовка на Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник на ДССъгласно утвърденото предложение за извършване на вербовка, сръщата с кандидата проведох на 09.02.1988 г. на закрито. Вербовъчната беседа премина по предвидения в плана ред. Първоначално разговорът имаше общ характер. Впоследствие бяха дискутирани теми от съвременните международни отношения. На тази основа насочих разговора към естеството на работа на кандидата като отговарящ в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“ и разгледах развитието на досегашните ни контакти и тяхното значение…Поставяйки въпроса пряко за по-нататъшно сътрудничество, кандидатът изказа готовност като сподели, че приема сътрудничеството с органите на ДС по идеологически, морални и политически подбуди, тъй като е възпитаван в този дух. При така стеклите се обстоятелства, обясних новия етап в нашите взаимоотношения и основните им принципи: необходимостта информацията да се отразява писмено и същото, от конспиративни съображения да бъде подписвана с псевдоним, който той трябва да избере сега. Кандидатът се спря на името „Сашо“. С Василев бе уговорена двустранна връзка и следваща среща. Въз основа на горното,ПРЕДЛАГАМ:Да се утвърди извършената вербовка на лицето Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник и същият да бъде регистриран като такъв в служба на ПГУ-ДС.Нап. в 1 екз. Ст. разузнавач Отдел 01 ДС№ 1 – ЛД „Сашо“ Ст. л-т: (п)София, 15.02.1988 г. (Христов)“Нахалството на повечето от днешните „антикомунисти“, „десни“ и „русофоби“ е потресаващо. Да си бил кука на ДС и днес да се правиш на обратното е позорно. Та нали според признанието на самия Тодор Живков „Държавна сигурност е филиал на КГБ в България“. Публикувал съм и съм показвал документа с това фундаментално признание на правешкия каскет много пъти – надявам се да сте го запомнили. Е, добре, след като си бил агент на филиала на КГБ в България и си работил де факто за същото КГБ, днес не е ли малко наглеещо да си пръв „борец“ с руското влияние. Да си кажа правичката, с такива борци на Москва не й трябват агенти на влияние. Въобще даже няма да се учудя, ако след време разберем, че тази свръхактивност на агент „Сашо“ (също както преди 10 ноември 1989 г.) е мотивирана всъщност от московците, за да се профанизира и уязви морално народополезното дело за париране на московската пета колона. Тези двойни игри агент „Сашо“ ги може най-добре.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (2)

Това е вторият материал от поредицата от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия. Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите. Тук не могат да ми стъпят на малкия пръст. Епитетите, лъжите, интригите, манипулациите и „дълбокомислените“ описания ги оставям на тях. Те там са добри. Затова, докато бяха близо до управляващите, нищо в страната ни не мръдна на йота напред. Само се крадеше.

И така, какъв е бил преди 10 ноември днешният либертарианец Калин Манолов. Обикновена комсомолска номенклатура е бил, какъв друг може да е бил. Част от документите, които виждате са от архива на Комисията по досиетата. Те представляват характеристика на бившия кадрови офицер от ПГУ-ДС, отдел 8 /активни мероприятия/ Пламен Йотински /днес главен редактор на Агенция БГНЕС/ за кандидатстването му в БКП, докато е бил студент по журналистика в СУ „Кл. Охридски“. Под характеристиката стои името на другаря Калин Манолов, който през 1986-87 г. е член на Дружествения комитет на ДКМС във факултет „Журналистика“ на СУ. Редом до Люба Ризова, която пък е секретар на ДК на ДКМС. Вижте следващия документ – той пък е от архива на СДС. Подписан е от Калин Манолов през 1994 г. и в него той твърди:“Не съм бил член на общинско или по-висше ръководство на казионна партия и организация, включително и ДКМС.“ И Калин Манолов не е приятел с истината. И затова беше мнооого уплашен да не би някой да вземе да изнамери документи, които да влязат в разрез и с други негови твърдения в тази декларация.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (1)

Това е началото на поредица от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата.

Това написа в профила си във фейсбук най-тиражираният след скандалав студиото на Нова телевизия депутат Антон Тодоров.

Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава, казва Тодоров и започва отстрела с политолога Евгений Дайнов.

Тодоров го свързва с кръга съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир (Иван Костов), на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите, пише Тодоров.

И така, започвам с лицето Евгений Дайнов.

Кой е Евгений Дайнов и за какво се бори?

През август 1996 г. Иван Костов подписва пълномощно, с което Националният изпълнителен съвет на СДС упълномощава лицето Евгений Дайнов, с ЕГН 580511…. да установи политически контакти в Москва и да проведе консултации за посещение там на кандидата за президент на ОДС Петър Стоянов и председателя на СДС Иван Костов. Няма лъжа, няма измама – в архива на СДС съществува оригиналния документ на това пълномощно, факсимиле от което виждате тук. Няколко години по-късно Дайнов смята 1996 г. за края на руския вариант за България:

„След падането на Османската империя, през ХХ в. българското общество е разделено на русофили и русофоби. Според директора на ЦСП (Център за социални практики, какъвто е Е. Дайнов, бел. моя) това разделение измъчва българския политически и социален живот до 1996 г.- годината, която бележи „началото на края на руския вариант“ с падането на правителството на Виденов…“ Добре де, когато същата година си ходил до Москва, за да установяваш политически контакти на опозиционните водачи Костов и Стоянов, ти с кого си установявал тези контакти?! Кой е Евгений Дайнов, който е заслужил чак такова високо доверие и от седесарска страна, и от московска, че да установява подобни контакти? Ще приложим любимия ни метод, с който безпогрешно и безапелационно се разкриват седесарските наглеци.

Проверяваме какво е скрил другарят Дайнов в официалната си, сиропирана биография на сайта на НБУ, където днес преподава. Също както при повечето седесарските първенци по това време и при Дайнов има внезапна загуба на паметта с какво се е занимавал преди 10 ноември 1989 г. Нека видим документалната истина за тази толкова яростно изчегъртана част от неговата биография. Трябва да го разберем-не е за гордост, за срам си е. Прочетете кадровата справка на лицето Евгений Дайнов, която виждате на факсимилето. Тя е подписана от директора на Института по история на БКП при ЦК на БКП Давид Елазар.

Евгений Дайнов е зачислен от 1 март 1982 г. за аспирант в този институт със специално решение на Секретариата на ЦК на БКП. Ироничното е, че година по-късно, с подобно решение колега в Института по история на БКП към ЦК на БКП става Георги Първанов. Да, да, това е същият оня секретен сътрудник на Държавна сигурност, с псевдоним „Гоце“.

Колегата на „Гоце“, троцкистът и ляв анархокомунист Евгений Дайнов защитава дисертация с вселенски „важната“ и много значимата за израстването му като бъдещ „син“ шаман тема „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите съюза /1972-1981 г./.

Темата на дисертацията му явно е довела до неговото изграждане и като човек за специални поръчения в областта на отношенията на Ив. Костов и П. Стоянов с Москва. Забележете грифа горе вдясно на автореферата на тази десертация: „За служебно ползване“. Когато прочетете първия том от „Записки по революцията. В България и другаде“ на Е. Дайнов, разбирате, че по време на обучението си в Оксфорд той е бил заклет троцкист.Как е попаднал в Оксфорд през 70-те ли? Баща му Александър Дайнов е кореспондент на органа на ЦК на БКП в. „Работническо дело“. Вярвал е, и както по всичко изглежда, никога не е успял да се отърси от вярата си в перманентната революция. Писал е антрефилета за троцкистки издания:

„По някое време дойде да ме види друг голям началник на „Невестулките“-доста по-симпатичен от баш шефа-и ми предложи за пиша в теоретичния орган Trotskyism Today…Не че Trotskyism Today беше кой знае каква медия, но все пак станах редовен автор под псевдонима Леон Шмидт…Леон-като Троцки; Шмидт-по погрешка….В крайна сметка прописах и в годишника на Интернационала /троцкисткия „Четвърти интернационал-обединен секретариат/“.

Защо е важна тази негови ценностна и идеологическа посока ли? Защото едно към едно повтаря същите крайнолеви радикални залитания на голяма част от т.н. „неоконсерватори“ в САЩ, които започват да набират сила в края на 70-те г. на миналия век и после се превръщат в изключително влиятелен върху политиката и решенията на Републиканската партия и на няколко президенти фактор:

„Много евреи-троцкисти-и други европейски леви /но не повечето от тях/-стават все по-крайни и по-яростни антикомунисти. Много от тях подкрепиха виетнамската война и бяха изключително враждебно настроени към политиките на „детант“, провеждани от президентите Никсън, Форд и Картър.“ Голяма част от неоконсерваторите първоначално са били умерени социалисти, свързани с дясната фракция в Социалистическата партия на Америка и нейния наследник, партията на американските социалдемократи.

Далеч сме от мисълта да придаваме незаслужена тежест и важност на Е. Дайнов. Тези неизвестни или малко известни детайли от неговия живот са особено важни, защото те описват случилите се след време като че ли идващи от нищото негови позиции, контакти и възможности за влияние. И всичко това гарнирано с бъркотията, която се появява в главите на редовно назобените с наркотици левичари от 70-те години на миналия век. Как освен ако не си бил „назобен до хрилете с ЛСД в младостта си“, както самият той свидетелства в спомените си, може да се получи тази каша в главата ти, която после да пренесеш в СДС и в главите на седесарските вождове.

Когато в началото на 90-те години представят Дайнов на Костов, той е трябвало да опиша на една страница кой е и за какаво се бори. И ето какво сътворява:

„Уважаеми г-н Костов,
С неизбежното в балканските условия закъснения прилагам обещаното…Може би и без друго съм закъснял – да Ви предложа кратка биография, да знаете с кого се захващате. Ако биографията Ви безпокои, няма да се разсърдя да спрем нещата още сега“. И описва всичко, вкл. аспирантурата си в Института по история на БКП, четирикратния си отказ да стане член на БКП.

„В края на 1989 г. напуснах Института с политически обоснована оставка. Малко след това комунистически комплот ме изгони от СУ“ добавя Дайнов, сякаш предчувствайки на кои чувствителни струни на Костича да свири – дълбок комунистически генезис, отказ от членство в БКП, желание да изпере прокомунистическата си биография и да се представи едва ли не за дисидент и репресиран…

И накрая следват два особено влиятелни пред Костов аргумента. Първият е, че Дайнов е работил като съветник на Кръстьо Петков в периода януари-февруари 1990 г., т.е. по същото време, когато и Костича заработва близо 30 хиляди щ. долара от работа за КНСБ и Кр. Петков. И второ – представянето си Дайнов завършва със следните думи:

„Накрая. Навремето това, което знам и мога, се представяше на каузата безплатно и беше използвано без особено висок КПД. Днес това, което знам и мога, струва пари“.

Тук той хваща Костов направо за стомаха – та самият той е казал подобни думи на лидера на СДС Ж. Желев през 1990 г., когато срещу солидно заплащане иска да предостави на СДС базата си с данни за икономиката и финансите на страната, която е събрал, докато от средата на 80-те години е работил за режимни лаборатория и институт, съветващи Т. Живков, Гр. Филипов и М. Даков.

Спомнете си онзи момент в мемоарите на покойния Ж. Желев, когато описва как с потриване на палеца и показалеца черничкият и къдрокос Иван Костов обяснявал на Желев срещу какво би могъл да даде данните, с които разполага.

Ако човек се задълбочи в изследването на това какви хора бяха съветници на Иван Костов като премиер, ще остане потресен от фактите. Само и единствено щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност, както и сътрудници в идеологическите институти на ЦК на БКП.

Дайнов е от вторите.

Затова ведро си другарува с пресаташето на Костов в периода 1999-2000 г. Михаил Михайлов – агент на Шесто управление на Държавна сигурност с псевдоним „Пешко“.

Антон Тодоров

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук

Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ