Родните хакери

.

.


В последните 15-ина години, откакто активно пиша в родната Мрежа, може би над 50 мейла с долното съдържание съм получил.

Е, в началото искаха долари, а не биткоинти, защото последните не бяха открити…

Горките кандидат-хакери явно не знаят, че всички камери на компютрите ми са с физическа преграда пред обектива.

Да влезеш в камерата на някой е едно от най-лесните занимания за чирак-хакери, описано надълго и нашироко в Дълбоката Мрежа. Някъде около Милениума го научих и аз…

Но за друго ми е думата. С компютри се занимавам от началото на 90-те, а активно с Интернет от 97-ма.

Питам се, защо ли откакто нагазих в родната тиня, изведнъж ме налазиха глутница пишман-хакери? Преди пишех по немскоговорещи форуми и нямах проблем.
Явно нашенците ме имат за чуждоземен глупак, ама платежоспособен… Ами така де, от къде ще ме познават?

После защо хакнали, тази или оназ фирма или държавна институция. Ами за пари и то за дребни пари. А вредите са колосални.

Явно това е мечтата на доста родни подрастващи, комплексар-чекиджии…

За това трябват закони. Драконови закони, които да ги откажат.
Копирайте законите от Щатите. Не трябва да се преоткрива нещо, а да се взаимстват особеностите му, от страната, където е родом…

.

Старозагорските кланета

За кланетата в Стара Загора, за разлика от тези извършени по време на Априлското въстание се знае твърде малко. Дори в многотомната История на България тези събития са споменати съвсем бегло. В повечето други исторически източници за този период, историята за клането в града не се казва нищо, сякаш архивите са изчезнали и нечия невидима ръка е изтрила тази трагична част от българската история (Обр. 1). Единствените що годе свестни нови източници за юли 1877 г. са от сборника на Донка Йотова „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане”. Сборникът е съставен от автентични документи и свидетелства от онова време. Освен това в него са събрани ценни материали от книгите:


1. „Княжество България в историческо, географско и етнографическо отношение”. Г. Димитров. Том 3-ти на „Руско-турската освободителна война”, 1899г.
2. „Възпоминания от разбърканите времена”, 1885г. от Даскал Петър Иванов.
3. „Принос към историята на град Стара Загора”, 1908г. от Димитър Илков.


И трите книги заедно със сборника на Йотова са библиотечна рядкост и са запазени само отделни техни екзлемпляри. Тези книги, в които са поместени свидетелствата на много очевидци, ни дават точната картина за кланетата в Стара Загора, както и за извършителите им.

Лятото на 1877г. Руско-турската война е в разгара си. След няколко локални сражения руските войски освободили някои градове в С.България и преминали през Стара планина през прохода Хаинбоаз. Благодарение на внезапността си, Предният отряд успял да освободи Казанлък и Стара Загора. След този успех, настъпил обрат в турското върховно командване. Взето е решение за спешното прехвърляне армията на Сюлейман паша / 48 000 души, 700 черкези/ от Северна Албания в Дедеагач с помоща на английски параходи. В спешен порядък турските войски са прехвърление в Дедеагач и започват съсредоточаването си около Търново Сеймен /сега Симеоновград/ и Кара бунар /сега Гълъбово/. Направлението на ударът е с посока Стара Загора. Към армията на Сюлейман паша се присъединяват войските на Халюси паша от Чирпан / 7 батальона, 150 конни черкези и една планинска батарея./ и тези на Реуф паша /15 батальона, 330 конни черкези една полева и една планинска батарея. Именно тези части извършват едно от най-масовото военно престъпление по време на войната, избивайки по-голямата част от цивилното население на Раднево (4000 души) Стара Загора (14 500 души), с. Любенова махала (1000 души), Нова Загора и селищата в този регион.

Първите сведения за клането на българи в селата на юг от Стара Загора започнали да пристигат към средата на месец юли 1877г.:


„….На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Ранените били оставени в училището, а здравите настанили по къщите. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села. Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”


„…..На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Те разказвали, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала /дн.Любенова махала/ още на сутринта се разнесъл из целия град…. Село Дълбоки било запалено от черкезите, където избили много хора……”


Очевидно тези действия били извършени от предните отряди на башибозуци, или т.нар. „акънджии” от армията на Сюлейман паша, следвани от редовната войска, съгласно тактиката на турците. Същинските разрушения и кланета започнали след пристигането на основната армия, която изтласкала малобройните руски и казашки части от около 5 000 души, заедно с 800-900 души опълченци. Все пак с много героизъм тези хора успели да задържат два дни настъпващата огромна турска армия и дали възможност на една част от цивилното население и бежанци от селата да се изтеглят в посока към Казанлък. По бежанската колона от мъже, жени, деца, граждани и селяни, натоварени с багаж, от турските къщи стреляли и убили много хора.

Скоро след това черкезки отряди на коне, водени от Дай Ахмед през Аязмото отрязали пътя на бежанците към Казанлък и тези, които не успели да избягат от града, били вече обречени, тъй като попаднали във властта на нахлуващите от всички страни турски войници. Тук е мястото да се отбележи, че в щаба на Сюлейман паша се намирал и англичанинът Юлий Викед, който изпълнявал особени функции – бил агент на английското правителство и лице за връзка с него.


След като преградили пътя към Казанлък, черкезите на Дай Ахмед достигнали до местността „Кулов вир” в прохода и избили много хора. При воденицата „Башовите” избили около 50-60 души граждани и селяни. После пристигнали и още черкези, които избили стотици хора в теснините на това място.

За същото събитие Димитър Илков разказва:
„….Към залез слънце /19.07.1877г., стар стил/ черкезите пресекли пътя на бежанците при южното гърло на боаза и веригата към Казанлък се прекъснала моментално. Тогава настанала страшна касапницата около подножията на Аязмо баир. Шопорите и коритата на башбунарските чешми се оплискали с човешки кърви и вадичката, образувана от тези чешми, потекла към река Бедечка, червена като огън. Полянките в тази местност, доскоро зелени и приятни, заринали с глави, нозе, ръце и обезобразени трупове на деца, майки, родители, юноши и старци….”


Градът бил запален от турската артилерия и башибозуците; подпалили се спиртните складове на старозагорските ракиджии, които избухнали. В същото време по улиците и къщите на Стара Загора се „загнездил пъкълът”, по думите на Димитър Илков.:

„….Старозагорските мохамедани посрещнали войските на Сюлейман паша с радост. Те се сдружили с черкезите и башибозуците още на 19.07. върху беззащитното българско население да го изтребват, мъчат, безчестят и обират. Малките пеленачета намушквали на ятаганите си и ги подавали така на майките им, когато те се противели да се предадат доброволно на безчестието. Всички български мъже останали в града, били изклани безмилостно до един, започвайки от най-невинното сукалче, дори до престарелия стогодишник. Нищо не било пощадено, нищо не трябвало да остане. Останали недокоснати само евреите, които изкупили живота си с пари, с осрамяването на своите жени и дъщери и с шпионските си услуги, които оказвали на турците непрекъснато и след отминаване на опасността…”

Според свидетелствата на проф. Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър от Стара Загора, наред с турците в кланетата участвали чирпанските кърджалии и циганите.


Затваряйки обръча около Стара Загора, турските войски нахлули в града и започнали невиждани кланета и насилия, пред които Батак бледнее!…. Самият Юлий Викед разказва:


„….Аз не съм в състояние да опиша ужасите на сцените, на които за мое нещастие съм бил донякъде свидетел – очевидец и сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. На нещастния град Стара Загора налетели не човеци, а като че ли били някои бесни дяволи. В плен никого не взимали, а всеки, без разлика, с байонета пробождали, ил ис ятаган посичали и на повечето от ранените глави отрязвали. Болни, жени, деца, старци и всичко, що дишаше живот, без милост убивали, или в пламъците на горящи къщи хвърляли. Башибозуците, които дойдоха със Сюлейман паша от Албания, върлуваха и беснееха по-страшно от самите дяволи; те убиваха без ни най-малка причина всекиго, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло да се употреби такова наказание за албанските или други такива нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всякаква власт над побеснелите и преспокойно гледаха, докато се наситят….”


Тук Юлий Викед, макар привидно да се възмущава от действията на турците, се опитва да прехвърли вината за кланетата, изстъпленията и погромите изцяло върху нередовната турска войска /албанци, черкези и башибозук/, което е явна лъжа. Знаем, че тази войска сравнително малобройна /около 800 -1 000 души/, не е могла самостоятелно и в кратък срок да избие близо 15 000 души, число, което според мен е силно занижено, като се има в предвид, че голяма част от населението на Стара Загора не е успяло да избяга, а в града също е имало и около 40 000 бежанци от Чирпанско, Нова Загора и селата в областта.

Това, което пропуска Викед е, че „турците карали моми и жени да играят голи хоро; че бременни жени са разпаряни и рожбите им от утробата им вадени; че много момичета от изнасилвания са умирали; че живи хора в кладенци са хвърляни; някои са простирани на земята с вързани ръце и крака, а на гърдите им огън палели и кафе варили; онези които не давали или нямали пари, на врата им горещо желязо полагали; имало е хора, на които най-напред пръстите отрязвали, после носа, ушите, други части, докато издъхнат; на убитите мъже и жени членовете им режели и за поругаване в устата им ги слагали; някои на ръжен прекарвали и на огъня като чеверме ги пекли; други на дърветата разпъвали и с гвоздеи като Христа гио заковавали, а най-накрая никой не трябва да се учудва, ако кажем, че живи хора като овце са драни, а кожите им със слама пълнели и по дърветата окачвали…”


Ествествено българите се съпротивлявали на убийствата и тези, които имали оръжие, се барикадирали в къщите си, бранейки живота и честта си. Това дало повод по-късно турците от Стара Загора да обвиняват българите, че те са предизвикали турците да отидат до такава „крайност”.

А ето още подробности за клането в града:
„…….В къщата на Хаджи Димитра имало около 50-60 души селяни, все приятели, с жените, с жените и децата си. Турците нахлули вътре и започнали да убиват наред. Янка, съпругата на Трифон Спасов, успяла да избяга, но била застигната, уовена, и след като я обезчестили и отрязали езика. Тя кървави сълзи ронела и всячески се мъчела да даде някакави обяснения за турските зверства при избиването на хората, както и за нейното обезчестяване, но нищо не се разбирало от движенията й….”


„…. Къщата на Драгия Куюмджиоглу била на две отделения с по 5-6 стаи, изби, конюшни, сенници и широки дворове. В двете отделения се събрали около 500 души. Турците запалили къщата с газ и тя цялата пламнала… Щом се отворили вратите и окаяните българите се показали навън, почнали един върху друг да се повалят и всички били избити или изклани с изключение на неколцина, които незабелязано се промъкнали през тълпата…..”. В друго отделение на тази къща имало до 200 души граждани и селяни. Турците нападнали и без съпротивление влезли вътре. Най-напред уловили Стоил Куюмджи Драгиев, на когото отрязали ръцете от раменете и той паднал на земята. Всеки почнал да поднася парите си, часовник, пръстен и молел за милост, обаче нито един от тях не бил помилван, а всички били изклани; между тях имало и някакъв млад свещенник от селата, на който запалили брадата и косата с кибрит, после го полели с газ и жив го изгорили….”


„….. В къщата на кожухара Минчо имало събрани 200 души граждани и селяни – повечето жени….лутали се насам-натам, докато нападнали турците, които почнали да убиват когото където настигнат, да колят, и покрили целия двор с мъртви тела. Малцина сполучили да избягат през дола и то затова, че къщата била в края на града…..”

…”В един обширен двор се намирали къщите на Георги, Сава, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви, където се събрали повече от 200 души граждани и селяни. Турците, като нахлули в този двор, най-напред запалили онова отделение, което било пълно с жени. Огънят обхванал къщата, злощастните жени започнали да излизат, но щом се показала баба Драгулица навън, един манафин я застрелял и тя се проснала на земята, без да помръдне, а другите се върнали в горящата къща. В това време избата се изпълнила с такъв дим, че око с око не се виждали. Скритите там почнали един по един да излизат и да се търкалят около прага простреляни. Паднала Дешка Георгиева, паднал абаджията Кольо, натрупали се една върху друга селянки, другите се върнали назад, подът бил вече тук-там прегорял, провиснали черни трупове. Жени и деца пищят, пушките гърмят и след няколко минути къщата се сурнала и всичко утихнало. Хаджи Марко бил уловен и в гушата като свиня прободен. Той дълго време хъркал и най-после издъхнал. Други три отделения в този двор – така също заедно с хората – изгорели….”


„…..Вкупом около 150 отишли в къщата на Иван Лещов, а после на Стефан Тодоров и в избата на се скрили. След малко черкезите разбили пътните врата, изпълнили двора, взели да лискат газ по вратите накъщата и скритите в избата били принудени да излязат. Черкезите ги претърсили един по един. Взели всичко, което се намирало върху тях, после ги закарали в къщата на Малкоча, където отделили жените настрана, а мъжете до един изклали до самите пътни врати…..”


„…Тодор Славчов имал в къщата си едно затулено дамче за добитък, в което се наблъскали до 30 души граждани, селяни и един русин. Турците ги намерии надвечер и до един ги избили, а Никола Иванов, рязан по главата, по раменете, по ръцете паднал между убитите и там се спотайвал. След малко време дошли туркини за плячка и с възхищение казвали: „Машалла, машалла и тук има няколко свине убити”, като обикаляли избитите и се подигравали с тях; пристигнали десетина души турци, които започнали да преобръщат труповете и да ги претърсват. Една от туркините така силно ударила Никола по главата, щото цял потреперел от този удар и турците изново го накълцали. В такова положение той лежал между мъртвите без хляб и вода до събота и тогава избягал в Търново, където в болницата очиситили червеите от ранеите му и го изцерили…”


„…..В къщата на хаджи Станко Минчев се събрали до 300 души почти само селяни. Турците ударили огъня на къщата и едни от тях изгорели , а други, които искали да избягат, всички били убити и хвърлени в долапа на градината….”


„…..Къщата на Унджи Генчо била двуетажна, с осем стаи, изба, ракиджийница, две конюшни, широк, добре ограден двор. Около два часа цялото здание за запълнило с мъже, жени, деца, граждани и селяни. След малко време турците нападнали, счупили вратите, нахлули в двора и почнали да убиват наред и мъже, и жени, и деца – даже и пеленачетата. Избили почти всички, обрали ги, обрали къщата, а после я запалили. Туък баба Дафина Андонова неволно била зрителка на много неща. При това паднал убит мъжът и Андон, брат му Петър Славов, Неделковите четирима сина – Коле, Къне, Иванчо и Михаил, Марийка Михайлова и двете и деца, годиначета близнаци. В завръщането си след Освобождението, из пепелищата на тази къща изровили 250 глави и десетина коли кости, които закопали в две гробници в Пеленишките гробища…”


„…Според показанията на Марийка Иванова Ахънова, която била в къщата на Коле Гюпхаленеца до самата църква „Св.Троица”, там загинали много хора. В църквата и двора се събрали над 2 500 души, натъпкани един до друг , така че нямало игла къде да падне. Турците нахлули в църквата и клането, убиването и обирът продължили няколко часа. Ахънова скрита в един долап, била свидетел на всичко, и по-късно не намирала думи, с които да опише турските зверства при избиването на хората. В някои ъгли на църквата избитите оставали прави, защото нямало къде да паднат труповете…”


„….В къщите на Никола, Иванча и Симеона хаджи поп Димови жертвите наближавали числото на онези в църквата „Св.Троица”. В двете обградени със здрави стени двуетажни здания имало до 2 000 граждани и селяни, почти всички били зверски убити и обрани….”


„…Такава черница, наричана по турски шам-дудъ, се намирала в двора на Пенчо хаджи Славов, на която се качили мъже, жени и деца, повече от 30 души. Гъстите листа затулили и хората никак не се виждали; но някое от децата си изпуснало феса на земята, турците обърнали внимание, почнали да стрелят и скритите като пилци падали. В това турците намерили голямо удоволствие. Щом удареният се сгромолясвал и простирал на земята, казвали: „Още една гарга падна, стреляйте”! В разстояние на няколко минути под черницата било застлано с трупове…”


„….Къщата на Стоянча Попоглу, в която имало около 200 души граждани и селяни, след като била обградена от турците, после запалена, всички, които излизали навън, за да избегнат огъня там, на място оставали /убити/….”


„…..Побягналите към конака на Шемши бей около 250 души селяни, мъже, жени, деца – едни избити, а други до един изклани. В съседната къща на Кара Къне били изклани до 80 души мъже, жени и деца….”


„….Дворът на Салханата бил пълен с коли и около 400 души мъже, жени и деца от селата. Всички до един избити,,, В избата на Коле Кавалджиев и в къщата на Атанас хаджи Колев били избити до 150 души….”


„….Къщата на Сапунди Танев била пълна с с граждани и селяни от двата пола… Според показанията на Гана Василева тук били изклани до 500 души и дворът до четирите пръста в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнели. Само няколко момичета и млади жени били помилвани…”

„… Шопа Димитър, 70-75 годишен човек, богат търговец, считан от гражданите за милионер, уловен от турците заедно със сина си Наня, взели им парите къде каквото имали, после ги вързали, повалили ги на земята, напалили огън на гърдите им, сварили си кафе, пили и си отишли, а Димитър и синът му умрели от болки…”


„…..Двама турци от старозагорските села уловили един познат на на тях българин на име Марко, също селянин, повалили го на земята и го заклали. После го качили пред един дюкян на стряхата и викали: „Ха, Марковото месо е евтино, една ока пет пари”. Рязали късове и из улиците хвърляли.”….


„…. В лозята Османица /сега Гебран махала/ на една круша бил закован с гвоздеи на ръцете и краката един мъж и след Освобождението намерили голите кости…”


„…..Сали Дерлиоглу със своите двама другари отишли в къщата на съседа си Черен Кольо, уловили го и в двора на една черница по ръцете и краката го заковали…”


„…. На крушата в една нива /сега двор на Кольо Суровчето/ имало закачени „няколко кожи от хора пълни със сено”…”


„…. А сутринта закарали на Аязмо баир, дето по бадемите висели около 20 души мъже, жени, деца, а някои и с краката нагоре…”


„…На 70-годишния старец дядо Дянко рязали черепа и извадили с клечка мозъка му, като че ли правели някаква медицинска операция…”


„… Енчо Славов от същото село /село Саръ Смаил, дн.Самуилово/ бил в дома на свещенника Стайо и като сполучил да избяга, видял в една къща труповете на мъж и жена заголени, членовете им отрязани и поставени върху тях за поругаване…”


Според сведенията на Г.П.Русески, който обиколил 14 села в Старозагорска област след калнетата, само от тези села били избити около 3 200 души мъже, жени и деца.


От тези, които успели да избягат след кланетата в Стара Загора, по-късно умрели 1200 души от раните си, студ, глад и болести /само възрастни без да се броят децата/.

От заловените жени, млади момичета и деца по заповед на Сюлейман паша бил образуван специален лагер, където войниците дни наред ги изнасилвали групово и тероризирали по най-дивашки начин (лагерът се намирал в в дн. градина с паметника на св. Георги). Карали ги да им играят голи хоро и садистично се забавлявали с нещастните жени, загубили семсйствата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Цариград и Одрин. Техният брой надхвърлял 10 000 и само единици от тях успели по-късно да избягат и свидетелствали за убийствата и кланетата. В книгата на Димитров поименно са посочени някои от тези жени, продадени като роби, потурчени и ограбени.


От някои откъслечни данни става ясно, че в лагера на Сюлейман паша (намирал се на върха на Аязмото на 15 м източно от дн. църква на св. Теодор Тирон), а и на други места са извършвани ритуали и убийства на пленени българи. Например на 21 юли край женския лагер при Латинските гробища докарали около 50 души мъже граждани и селяни, навързани на въже. Турците ги закарали при шатъра на Сюлейман паша и ги застреляли, както били навързани. Други били горени живи на жертвеници, описани по-късно от даскал Петър Иванов.

Част от ритуалните убийства било разпъване на кръст и заковаване като Христос с гвоздеи на ръцете и краката и краката. Някои от ритуалите били по-особени. Отделените по-лични българи и българки (по-стройни, здрави и красиви) били заколвани на дръвници като животни. Събирали тази невинна християнска кръв и топели в нея дрехите си вярвайки, че с това се подмладяват и разхубавяват…


Свидетелствата на даскал Петър Иванов, записани във „Възпоминания от разбърканите времена” от 1885г. допълват цялостната картина на Старозагорските кланета, когато той посещава града след напускането му от турците:


„Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град вече нямаше… То беше само куп от развалини от страшни по-страшни. На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя” Сюлейман паша. По-страшнотот беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорки от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили-недраги в одринските кърища.


Всички тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изкални мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек, освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси, които окапали от изгнилите женски глави…. Черквите изгорени, опозорени…пълни с изгнили человечески трупове. Черквите „Св.Троица”, „Св. Богородица” и „Св.Николай” с трупове, разрушени и дупките от гюллета/снардяите/ още се забелязват тук-там. Само „Св.Димитър” беше оцелял, защото беше здраво озидана, само отвътре беше изгоряла.

Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.


На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града, особено баира наречен Аязмото. Тук аз видях нови дири от най-безчеловечни свирепости. Освен многото кости и глави, които се срещаха на всяка крачка, на едно дърво видях цял един човешки скелет. Обесеният нещастник се сплул на дървото, без да имало някой да го снеме, и само скелетът му беше останал. Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени от „героите”на Сюлейман пашовата войска. По-нататък друго възмутително зрелище. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа. Повзрях се в нея и за голямо мое удивление видях, че това беше человеческа кожа, от която заключих, че притежателят и трябжа да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Биконсфилда. Англичанинът я взе и я занесе със себе си. След няколко дни събраха отчасти костите и главите /от които повечето бяха разцепени с нож/ на изкланите нещастници и ги заровиха в Новомахленските гробища, близо до Чирпанския път. Нека не остане без забележка, че повечето от изкланите принадлежат на околните села от Старозагорската и Чирпанската околия, които се били събрали в град Стара Загора за защита.


От разказките на някои стари жени, кото останали живи и били зрителки на турските свирепости, научих че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат в ръцете на зверовете турци, били предмет на най-позорни истезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските си страсти на мъчителите си, се изкали до една. Писъкът на тези нещастници стигал до небето, но то било глухо към техните стенания….

Ти трепериш читателю, от разказа на тези ужаси; имай присъствие на духа. Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си денонощно, викат „отмъщение, когато настане сгода за тази ценна минута…”

Ние не знаем дали лорд Биконсфилд е получил кожата на живоодрания българин от Стара Загора. Едно е сигурно, че цветущ град като Стара Загора, известен със занаятите си и богатите български търговци, бил унищожен, изгорен, сринат до основи; изклани и избити по най-варварски и мъчителен начин били над 14 000 българи; повече от 1 200 умрели от глад, болести и епидемии /тифус/, а 10 000 били отведени в робство в Турция и много от тях никога не се върнали.


Вечна памет на всички онези, намерили смъртта си в руините на града!

protobulgarians.com

———————–

Тест, дали си десен или ляв

.

Ако десният не обича оръжията, той просто не си купува.
Ако левият не харесва оръжията, той иска оръжията да бъдат забранени.


Ако някой десен е вегетарианец, той не яде месо.
Ако някой ляв е вегетарианец, той иска да забрани месото за всички.


Ако някой десен е хомосексуалист, той тихо си живее живота.
Ако някой ляв е хомосексуалист, той непременно изисква към себе си уважение в законодателен режим.


Ако някой десен се разори, той мисли за това как да подобри положението си.
Левият размишлява как да поведе разорените.


Ако десният не харесва някой водещ на шоу, превключва на друг канал.
Левият изисква тези, които не му харесват, да бъдат забранени и уволнени.

Десният атеист просто не ходи на църква.
Левият атеист иска забрана на религията и дори споменаването на Бог.

Ако десен прочете всичко това, той ще го препрати на приятелите си да се посмеят.
Левият ще се почувства дълбоко оскърбен.

Фалшивите новини

Фалшивите новини се разпространяват мълниеносно, защото винаги са по-пикантни.

Три въпроса, които да помогнат за справяне с фалшивите новини.

Кой е първоизточникът?
Какво липсва?
Как ви кара да се чувствате?

Спри,
помисли,
провери!

1. Кой е първоизточникът?

Надеждният източник е най-сигурен.

Ако не знаете източника, разгледайте страницата с информация или се запитайте защо някой споделя историята.

Ако не е посочен източник, потърсете го.

Анализирайте внимателно изображението или илюстрацията, за да разберете дали не е била публикувана преди към друга история и да разберете първоизточника й.

Ако нещо не е като трябва и буди съмнения, бъдете внимателни.

Фалшивите новини могат да бъдат скрити и замаскирани в сайтове така, че да изглеждат истински. Затова търсете индикаторите: фиктивен URL адрес (след кликване на линк или препратка не се отваря страницата с първоизточника), неточен правопис или необичайно графично оформление.

2. Какво липсва?

Прочетете цялата история, не само заглавието.

Само едно кликване може да ви помогне да разпознаете фалшивата новина. Прочетете цялата история и търсете изображения, цифри или цитати без посочени източници или такива, които са извадени от контекста на съдържанието.

Изображенията могат да бъдат дигитално подправени и графично манипулирани чрез фотошоп.

Фалшивите новини най-често съдържат изображения или видеа, които са били манипулирани, подправени и променяни с цел за доказателство на измамната теза. Дори реалните снимки могат да изглеждат не като такива чрез допълнително добавяни надписи или дати в кадъра.

Проверете чрез търсачките как реагират други хора или потребители към въпросната новина, обърнете внимание какви източници посочват те.

Сверете информацията с тази на вашите доверени новинарски сайтове – ексклузивните новини често се улавят от различни източници. Като правило доверените сайтове не бързат с публикуването на непроверени факти и разчитат на своята кореспондентска мрежа за проверка. За удостоверяване на новини относно кризисни ситуации търсете официалните аварийни служби и центрове за преодоляване кризи и бедствия.

3. Как ви кара да се чувствате смисълът на възприетото съдържание?

Хората, които създават и разпространяват фалшиви новини, целят да ви манипулират с тяхното съдържание за тяхна изгода.

Това, че те могат да ви разгневят или разтревожат, че могат да ви разклатят емоционалната стабилност, за тях автоматично означава повече кликове и респективно финансова печалба. Ако информация привлече вниманието ви, проверявайте я, преди да споделите линка в социалните мрежи.

Ако историята е прекалено хубава, нереална, за да е истина, което предизвиква необосновани положителни емоции, то най-вероятно е манипулация и трябва да се провери за достоверност.

Надеждата също се явява удобен емоционален инструмент за манипулация.
Чудодейните лекове и чудесата не съществуват.

Не бъдете единственият, който не разпознава шегата и майтапа.

Понякога шегите и сатирата не са явни. Забавните или скандални подробности, начинът, по който са написани, или сайтът, на който са публикувани, може да са симптоми за разпространение на фалшива новина.

Fullfact.org

45 правила за безсрамно щастлив живот

Тайната за щастлив живот

1. Животът е несправедлив, но все пак е прекрасен.

2. Ако се съмняваш, направи още една крачка напред.

3. Животът е твърде кратък, за да го прекарваме в ненавист.

4. Работата ти няма да се погрижи за теб, когато си болен. Това ще направят твоите приятели, родители и близки. Пази тези отношения.

5. Всеки месец плащай вноските си по кредитите си.

6. Плачи заедно с някого. Това лекува по-добре отколкото плача в самота.

7. Не е задължително да печелиш всеки спор. Просто се съгласи или не се съгласи.

8. Допустимо е да се ядосваш понякога на Бог. Той ще разбере.

9. Започни да спестяваш за пенсия от първата заплата.

10. Когато работата стигне до шоколад, безсмислено е да се съпротивляваш.

11. Примири се с миналото си, за да не погуби то настоящето ти.

12. Може да си позволиш да заплачеш в присъствието на децата си.

13. Не сравнявай живота си с този на някой друг. Нямаш си понятие в действителност какво им се налага да преживеят.

14. Ако някои отношения трябва да са тайни, не си струва да участваш в тях.

15. Всичко може да се промени с едно мигване на окото. Но не се вълнувайте: Бог никога не намига.

16. Вдишай дълбоко. Това успокоява мислите.

17. Избави се от всичко, което не може да бъде наречено полезно, красиво или забавно.

18. Това, което не те убива, те прави по-силен.

19. Никога не е късно да имаш щастливо детство. Обаче второто детство зависи изключително от теб.

20. Когато дойде момента да следваш това, което наистина обичаш в живота, не казвай „не“.

21. Пали свещи, наслади се на хубави чаршафи, носи красиво бельо. Не пази нищо за особени случаи. Особеният случай е днес.

22. Подготви се за изобилие и каквото ще да става.

23. Не чакай старостта, за да облечеш ярко червена рокля.

24. Най-важният орган в секса е мозъкът.

25. Никой освен теб не носи отговорност за твоето щастие.

26. При всяка т. н. катастрофа си задай въпроса: Ще бъде ли важно това след 5 години?

27. Винаги избирай живота.

28. Прощавай на всички и за всичко.

29. Не се вълнувай какво мислят другите за теб.

30. Времето лекува почти всичко. Дай на времето време.

31. Не е важно добра ли е или лоша ситуацията – тя така или иначе ще се промени.

32. Не се приемай на сериозно. Никой не прави това.

33. Вярвай в чудеса.

34. Бог те обича затова, че е Бог, а не за това, което си направил или не.

35. Не е необходимо да изучаваш живота. Ти се появяваш в него и правиш толкова, колкото успееш.

36. Да се състариш е по-изгодната алтернатива, отколкото да умреш млад.

37. Твоите деца имат само бъдещето.

38. Това, което има смисъл накрая е, че си изпитал любовта.

39. Всеки ден излизай на разходка. Чудеса стават навсякъде.

40. Ако съберем на куп проблемите си и ги сравним с чуждите, бихме избрали своите.

41. Завистта е чисто губене на време. Ти имаш всичко, което ти е необходимо.

42. Въпреки всичко, най-хубавото предстои.

43. Не е важно как се чувстваш. Стани, облечи се и излез сред хората.

44. Отстъпвай.

45. Макар и живота да не е опакован с панделка, той е подарък.

chetilishte.com

Вотът в чужбина

Чаках умишлено ЦИК да оповести официално резултатите, та да пусна накрая и моите два цента, относно вотът на сънародниците ни в чужбина.
Поздравявам Демократична България, затова че съумяха почти изцяло да го придърпат към себе си.
Разбира се, това не бе винаги така.
Поначало преди години никоя политическа сила не обръщаше внимание на тази маса от избиратели. До ден днешен те почти на са особено активни (а имат много висок потенциал), освен политизираното им ядро, което се зароди, някъде след изборите 2009-та.
Приобщи ги ДСБ, след една статия на тогавашната ПиАр-ка на партията, Адриана Белла-Белева.
Ама защо, какво предизвика тази промяна в отношението на партията, спрямо емигрантите? За това ме сърбят пръстите, да разкажа, та въжеиграчи да не си приписват измислени заслуги.
По онова време, по една или друга причина, бях доста навътре с делата на Кърниградска.
Стигало се е и до такива комично-сконфузни ситуации, че Костов идвайки, на другите кимваше, а на мен подаваше ръка. Де да знам, защо? Може би причината бе, че идвах най от далеч, знам ли. А и не е и интересно.
Ама отнесох се в детайли. Да се върна пак към изборите извън страната.
Тогава бяха съвсем символични. По една, едва две, в много големите западни страни. Хората и да искаха, не можеха заради разстоянията да гласуват.
Та тогава, месеци преди изборите 2009, вдигнах телефона в посолството и ги направих на нищо, докато не разрешиха втора секция в Културния дом.
Радвах се, защото бях помогнал, повече сънародници да могат да гласуват, а не да се отказват, виждайки километрични опашки.
Звъннах и на Ади (Адриана Белла-Белева), ама тя ме поля със студен душ, обяснявайки ми, че тези гласове не били интересни и било само губене на време и ресурси.
Говорихме дълго. Между половин и един час. Тогава международните разговори бяха още доста скъпи, та добре, че ползвах фирмения ми мобилен, чиито разговори отписвах от данъците.
Пак се отнесох. Да се върнем на разговора ни.
Мъчих се да я убедя, че трябва едно протоколно рамо от ДСБ, та усилията ми да получат някакъв официален характер.
Хъка-мъка, накрая да не ми скърши хатъра, с рициново масло склони да публикува една статия във вестника, та да видим резултата, т.е. как ще реагират нашенците в другите страни.
Междувременно се обадих на много мои приятели-единомишленици, емигранти, та да ги подготвя да започнат агитация и те.
Статията излезе и успеха надмина и най-големите ми/ни очаквания. Като отприщена река заваляха от всякъде обаждания на българи в чужбина да помагат.
Започна се. Някои познати се притесняваха и ме молеха да се обаждам със скрит номер, да се обаждал от тяхно има по местните посолства. Помня, че на една позната от Щутгард, Лидия Фауст, през смях обесник, че от нейно име, едва ли ще ме вземат на сериозно… 😉
Разбира се, в тази мътна вода на повсеместна еуфория, на бърза ръка се наместиха и плеада въжеиграчи, регистрирайки една след друга бутафорни НПО, търсещи, бързи и лесни пари, около старите емигранти.
Това ме отврати и се отдръпнах. Не исках името ми да се замесва с организации за търговия с „Рога и Копита“. Ролята на балкански Остап Бендер винаги ме е отвращавала, от дъното на душата.
И така до днес.
Защо драснах тези редове, ли? Та облагодетелстваните сега да знаят, от къде започна всичко…, а не да мислят, че е тяхна заслугата да организират тези хора.
Всичко започна с една насила изпросена статия, ама така е с повечето хубави работи. Започват с една идея… и малко с Божия помощ, късмет.

Лудото Ленче – една от перлите на суинг София през 50-те

Лудото Ленче беше красива, интелигентна, изключително вежлива, засмяна. Много обичаше разходките и срещите из старата махала. Че е леко хахо, личеше само от шашавите й вързулки из косите – какви ли не фльонги, панделки, плетени въженца с мъниста, шапки на майка й от 30-те години…

Иначе – спретната, чиста, все в стари роклички… Обичаше да присяда при леля Любка шивачката – тази на ул. „Цар Симеон“.Там постоянно влизаха и излизаха клиентки. И Ленчето – хоп, като дойде някой, можеше да си бърбори колкото ще. Леля Любка не я хокаше и не я пъдеше, защото:

1. Бяха съседки. Волната хубавица имаше изпръхнала от годините къща с двор на гърба на дома шивачница, само че с вход оттатък, откъм улица „Кирил и Методий“;

2. Елена (Лудото Ленче) беше от стар и уважаван род с отишли си без време от мъка по нея родители. Тоест обитаваше божия свет сам сама.

3. По цял ден леля Любка работеше вкъщи. Живото й тегло (плюс-минус 120 кг) не й позволяваше да ходи да шие във фабрика. И като един вид инвалид си беше изкарала разрешение от Коларовски районен народен съвет да полага труд за родината само по адрес на местоживеене… Какво й пречи Ленчето?! Птичка божия, нека си чурулика… Като няма клиентела, вземе, та й прикърпи някоя дрешка отпреди войната.

4. Като повечето възрастни жени в махалата между операта, Сточна гара и Лъвов мост топлата кръгла модистка бе дълбоко религиозна. Това, да остави сама душица да се лута, а понякога и да гладува?… Сама на студа в порутената къща?… Никога! И манджичка ще й сипе, и на топло ще я държи. Няма само да принася на тоя гладник – Моя! Като има за него, ще има и за Ленчето. Точка! Повече няма да се разправяме, ами иди купи вестник! Да видим какво става с международното положение.

5. С безумни щуротии и скечове Лудото Ленче бе породило сумати вицове из суинг София. Името й се бе превърнало в нарицателно из бохемските компании, журове и вечеринки, по ресторантите „България“, БИАД, „Опера“, бар „Луна“, „Бамбука“, Дома на юристите, на островчето на езерота „Ариана“… Столицата през 50-те беше малка, от четирите гари („Подуяне“, Сточна, Централна и „Север“) до края на Борисовата градина, пардон – Парка на свободата.

Злите приказки прескачаха от език на език бързи като бълхи… Кой знае какво може да пръкне в главата на някой „майтапчия“? Сред бесни танци и отрядници с червени ленти на ръкавите – джаз, буги-буги, рокендрол, туист, алкохоли, наше Ленче една от перлите на „тумбите“ суингове… Аа, няма да стане тая! Елена е искрена и беззащитна като дете. По-добре между ютията и клиентите в „модния салон“, отколкото по улиците…

Излишно е да казвам, че информацията ми е точна, достоверна и от първа ръка – в случая от 1-2 улични преки. Точно тогава, в началото на 60-те, всяка сутрин водех майка си на детска градина – на гърба на нашия двор откъм улица „Цар Симеон“. Значи надолу към Владайска река по ул.“Дунав“, завиваш надясно по „Симеон“ и на другия ъгъл е Цъ Дъ Гъ (целодневната детска градина). Сред акордеони, хорца, стихове за Дядо Мраз и „светлото бъдеще“ със строги даскалици. С две закуски – сутрин и след морна дрямка, разходки под строй, другарски обяд и задължителен следобеден сън. Разпъваха ни малки сгъваеми креватчета в голямата дневна и заедно с момиченцата полягвахме по нощнички, авангардно и разкрепостено. Кискане, шушу-мушу между завивките, въпроси, тайни. През лятото – къпане само по бели шапчици в басейна с жабата… Делничното ни „служебно облекло“ – еднакви красиви роклички престилки… Мъж, вече цял метър от земята, а в къса рокличка?… Пфу!

Та още половин пряка по ул.“Цар Симеон“ към булевард „Волгоград“ и се стигаше до дома ателие на леля Любка. Хубави, масивни къщи, коя на два, коя на три етажа. Потопени в дворове от люляци, божури, дюли, орехи и гълъби, но стегнати и събрани в полис от вещи архитекти.

Разчупени, с прозорци към улицата, с плетени от желязо тумбести или прави балкончета, с дялани от един камък стъпала пред входа, с изумително красиви резбовани и ковани дървени портали.

В началните години на 20-ото столетие, когато къщите били строени, домовете в Драз махала били шармантни, чистички и свежи като току-що завършили гимназистки. След бомбардировките през 1941-1944 г. над близките товарна Стокова гара и центъра на града кокетките с апликации, винетки, чупки и акценти решително бяха сменили стила си от “модерн”, “необарок” или “сецесион” на… “пъпчив пубертет”. От запалителни бомби, взривове, осколки, детонации повечето фасади бяха с изчоплени мазилки като от ръката на нервен, чешещ се младеж.

Двайсет години по-късно към раните от войната се бяха прибавили цъфнали люспи стара боя и смели кръпки от вар… Цялата задна стена на нашата къща на “Дунав” 36 беше надупчена като от картечница – осколки от въздушната бомба, “разчистила терена” за новия детски дом- градина.

Всъщност хубавата Елена с джувките беше доктор – почти завършила медицина в Германия в края на Втората световна война. Веселите случки от 50-те се бяха случили в дните, когато сладураната зацепвала с ума. От болестта… Когато беше наред, Лудото Ленче се радваше на дълбоко уважение в старата махала. Защото помагаше на хората въпреки страшно тъжната си лична история.

Елена била вече последен курс от следването, имала си хубава любов, годеник. Точно в най-шантавите години на Германия през Втората световна война. Изпратили годеника й на фронта, а след месец- два го върнали в пощенски плик. Само името му и

“Геройски загинал за Третия райх”… Хубавата Елена от София тихо и дълбоко тъгувала за изтрития от живота й съпруг. Като завършващ студент ходела на лекции и практикуми в Берлин, давала дежурства по болниците. Мъка, кървища, ужаси…

Имало и други българи в медицинския факултет, но тя била най- добрата, отличничката. Завист ли, идиотщина ли, но на едно упражнение по анатомия решили да се пошегуват с хубавата, но тъжна Елена. Правели дисекции в моргата, тя работела със скалпела над някакъв труп. Обстановка, подобна на гравюра от Дюрер или на вече халюциниращия от алкохола Гоя… Тежък каменен сутерен, полумрак, слаба светлина, бягащи сенки по приземните прозорци… На друг свят била Елена, говорела мислено с годеника си, когато кракът на умрелия младеж на масата мръднал… Още веднъж… Леко, но пак! Писък, грак от дълбините на ада, студ в гърлото, мрак в зениците… Свлякла се на пода в несвяст… Тук, в немската морга, приключил и следването, и отличничеството, и докторството на Елена. Ония гамени, българчетата, да вземат да вържат с тънък конец палеца на трупа. И в най-тихия момент отдалеч да подръпнат крака му. Все едно е жив…

Баба ми често ме водеше в “модния салон” на леля Любка – да й поразшири някой тоалет от младини, да остъргаме по чинийка вишнево сладко с чаша студена вода. Няма начин да не сме си говорили сладко-сладко и с Лудото Ленче. Благо и уютно като с момиченцата от близкия клуб “Целодневен детски дом”. Но нямам конкретен образ, само нещо мило, топло, ефирно, играещо по воалите пара от грамадната ютия на леля Любка. Мама Оля също разказваше историята на Лудото Ленче, но старата дама страдаше от логорея и бълхи по езика, та по-настрана…

Втората ми директна среща с Лудото Ленче е на вечно отворената ни врата на двора, между широки дъски, с щръкнали от старост жили. Прекрасната Дора – майка ми, говори нещо с хубавата Елена с фльонгите. Пристига и нахилената ми леля с голям дървен камион, жълт, с червени фарове. Подарък мечта, Ленчето – настрана… Но точно в този момент доктор Елена дала спасение на малката ми сестра. Бебе, няма и годинка, но като почне да реве, се свлича от креватчето и удря главата си в пода до припадък… Прегледи, консултации – растат му зъбки, да си чеше венците, мажете ги с еди-какво си… Не и не! Докато Лудото Ленче изслушала внимателно мама, подържала бебето в ръце и отсякла: възпалние на средното ухо!…

– Изтичай до “Плод зеленчук”, купи връзка праз лук. Отрязваш от бялото колкото един пръст, печеш на котлона, то става сокче вътре. Пробваш го на ръката да не пари. Капеш в ухото на детето, докато го изцедиш цялото…

Мама беше от хората, които вярваха на Елена. Още първата вечер бебето спало като къпано… Помни: праз лук парченце, печеш бялото и капеш сокчето – за ухо!

А другото чудо на Лудото Ленче само в нашето семейство (защото бе помогнала на много закъсали) беше пак срещу непонятно за балканските медици зло – косопаса. Пак на малкото момиче. Тогава точно се бяха появили антибиотиците. И покрай възпалението на ухото – трапанация на тъпанчето, та аха-аха да оглушее русото дяволче… За цял живот! И докторите, нали е модно, дай антибиотик, дай… Докато една сутрин мама Дора намерила на възглавницата цяло кичурче от косата на детето.

Родната медицина пак нещо “вокруг – дооколо” и пак нищо. А болестта пълзи… Та немската докторица – с жълта книжка до живот, без право на практикуване, праща младата майка в аптеката. Заръката: ще купиш мравчена киселина, тя е без рецепта. Това, което яде косата на детето ти, е бактерия, животинче, микроскопично насекомо. Него го мори само мравчената киселина. Помни: за косопас – мравчена киселина! Просто топиш памуче и мажеш петното и корените наоколо. След 2-3 дни косата тръгва пак… Данке шойн, доктор Ленче!

Третото чудо ме споходи във възмъжателния период. В някаква бишканица прелетя шега, че сме като Луди Ленчета и попитах за нея. Със светла усмивка мама Дора каза, че е починала. Не дочакала старостта. И бърбораната въведе нов смут в младата ми душа. Нещо като собствения й стрес от забравени текстове на СССР маршовете с хор “Маяковски” в моминските й години, на концерт в началото на 50-те…

Пролет или есен, при мокро време или пред буря душевно смутените зациклят. Обземат ни творчески идеи, дълбока тъга или искрящ ентусиазъм. В такъв ден се качило Ленчето на тавана в празната си стара къща. Водела я прогресивна коафьорска цел – обновяване на прическата. Ровила що ровила, и забелязала, че има прекалено много дрехи от майки, бащи, дядовци, баби… Слязла решително долу, турила и дамска чантичка на ръката и право в църквата “Света Параскева”. Тая на улица “Раковска”. Но не при младия отец Стоил, дето лазел под огромния купол да лови гълъби и да ги хапва с приятели, а при другия – дъртия козел, дето не може да пее, а само врещи.

– Отче, здравейте! Отче, добър ден! Отче, как сте днес? И-имам много дрехи, и-искам да ги даря на бедните. Да… Отче, е-ела да ги видиш!… Да!… Немотия е. Да… Ще облечем някого за зимата да не мръзне… Да… – Ленчето с грейнали очи пощипва навързани канапчета, хартийки, панделки по главата си. На минута-две потръпва от тикове, след секунда-две ще се взриви от възторг… Ясно.

В ранен следобеден час един божи служител ще предпочете тиха дрямка пред бляскаво модно ревю с вехтории… Но се съгласил. Култовата случка се разиграла в дома на Ленчето бързо, елегантно и отчайващо откровено. Влезли. Завела хубавицата дядо ти поп до стълбата към тавана. Ама тя не била като за ходене с парапет отстрани, а градинска, забодена в отворената капандура на тавана. Пожарникарите размятат такива… Пъргаво припнала дарителката нагоре. Хич не й идва наум, че духовният баща е с калимявка, расо, артрит от хладния храм, чанта, бяла коса и брада… Като опряла глава в тавана, усетила, че той не идва след нея. И се обърнала рязко… Наместникът на Бога хлъцнал. Отръскал видението от зениците, опитал да се съвземе.

Тя се върне стъпало-две надолу, наведе се, подаде ръка… Направи стъпка нагоре, ръкомаха, говори… Тънката й рокличка пощурява от бързите движения. Платът разкрива тайните на Сътворението… Дядо поп нещо срича, заеква, опитва се да я успокои, да се прекръсти, забравя по средата със зинали уста, сменя боите на лицето… По белите й стройни крака спирка за погледа няма… Няма!… Грабнал чантата дядо ти поп, та чак на двора. И право в кафенето… След седмица цяла суинг София се кикотела до припадък от танца на Лудото Ленче – натюр, върху свещеник и стълба.

Козльо, козльо, дядо попе… Защо си се раздрънкал? Че и на мен сега, след толкова години, да ми е срамно (но светло) от приказки? От друга страна пък, Лудото Ленче е част от езиковата култура на България днес… И малко хора знаят, че пъргавата умница не е само весело нарицателно, а съвсем истинска, витална личност.

Георги – Момчил Попов

Ухание в Мрака

.

Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.

Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.

Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.

Хора, които обичат да се смеят на грешките си.

Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.

Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.

Които не бягат от отговорностите си.

Които защитават човешкото достойнство.

Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.

Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.

Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

.

Мариу ди Андраде (1893 – 1945) е бразилски поет, писател, есеист и изследовател на културата. Интелектуалец от най-висока класа, творил през първата половина на 20в., един от бащите на южноамериканския модернизъм.

 

Последните думи на Стив Джобс за живота …

.

„Първа и втора класа в самолета, кацат по едно и също време.“


Да, аз стигнах до върха на успеха в бизнеса. В очите на другите бях символ за успех и подражание.
Въпреки това с изключение на работата, имах малко поводи за радост. Накрая – богатството ми е само факт – цифри, които не топлят.
Сега, когато лежа на болничното легло, ясно си давам сметка, че всички успехи, с които някога бях толкова горд, са незначителни с наближаването на неизбежната ми смърт. Когато остана сам в тъмното и гледам студената светлина на медицинските уреди около мен, усещам леденото дихание на Смъртта. Да, тя ме чака и се усмихва…
Едва сега разбирам, че когато натрупаш пари, с които можеш да подсигуриш живота си, трябва да има и нещо друго, което да дава смисъл. Истории за любов, мечти от детството, изкуство…
Бог ни е направил така, да усещаме любовта, да я усещаме в сърцето си и да я споделяме с хората около нас. Тя (любовта) е пътеводната светлина и ни дава истинската сила. Мога да взема със себе си само спомените, които са наситени с любов. Не славата и парите. Любовта може да пътува със скоростта на светлината и да ви даде криле.
Поставяйте си цели, които може да постигнете и ги следвайте с цялото си сърце. То ще ви отведе там, където искате да бъдете. Всичко е в сърцето.
Знаете ли кое е най-скъпото легло? Болничното… Ако имате пари, може да наемете някой да кара колата ви, но не можете да наемете някой, който да „вземе“ заболяването, което ви убива.
Ако изгубите нещо, може и да го намерите, но едно нещо, което няма да намерите, ако го изгубите – това е живота. На какъвто и етап от живота си да се намирате сега, помнете, че един ден ще се изправите пред момента, в който завесата пада пред вас…
Моля ви, оценявайте любовта, която имате сега – отнасяйте се с всички добре и с уважение.
Това остава.
.
От Мрежата

Тежкото бреме на независимостта

.

На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.

За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.

Причините и поводите

Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.

Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.

От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в  наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.

Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.

Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник  в съответния момент.

А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.

Резултатите

Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.

В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.

Честит празник, българи!

terminal3.bg