Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук

Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

One Coin – Колко струва една изцяло татуирана кожа?

Константин Игнатов, по-младият брат на д-р Ружа Игнатова, основателката на измамата One Coin, е сключил споразумение с прокуратурата на Щата Ню Йорк, за да спаси кожата от надвисналата над него 90 годишна присъда.
Не е автора на блога моралния съдник да коментира постъпката, още повече имайки предвид, че между престъпници доблест няма. Те предават и майка си, за да се спасят.
Та така. Препотентният празноглавец бе арестуван на летището в Лос Анджелис, като предварително му бе организиран капан от американските служби за сигурност и от самото начало на пребиваването му в Щатите е бил под наблюдение.
След това вече в затвора в Ню Йорк май е имало план за организиране на негово бягство, ако съда го беше пуснал под гаранция, ама и то толкова зле организирано, че освен една ленива усмивка, друго не предизвиква.
Ще спомена само, че частен самолет с българска регистрация е пристигнал ПРАЗЕН на НюЙоркско летище и чакал някой…, който така и не дошъл, ама веднага след като на Игнатов му е отказана гаранцията, самолета е отлетял.
Подобна дилетанщина е повече от траги-комична, ама айде…

По-долу можете да си свалите пълния текст на споразумението между Константин Игнатов и американската прокуратура, което се публикува за пръв път у нас.

$160 млрд. спасяват СССР през войната

През Втората световна война западните съюзници предоставят на СССР огромна помощ за над 160 милиарда долара най-вече чрез договора за ленд-лийз (заем-наем). Дълго време омаловажавана от съветската историография, именно тази подкрепа спасява СССР от разгром.

Москва е изплатила едва 7% от западната помощ.

Въпреки това в първите десетилетия след войната пропагандата в Източния блок тръби, че САЩ и Великобритания са оставили съветската армия да се бие сама в най-тежките фази на войната. И че започнали да доставят храни и боеприпаси и открили втория фронт прекалено късно – чак когато изходът й е вече бил ясен.

Пропагандата умишлено пропуска и факта, че Хитлерова Германия и Сталиновият СССР цели 2 години след началото на войната са съюзници и че едновременно окупират Полша. Всъщност истината е, че още на 3 септември 1939 г. англичаните и французите откриват първия фронт срещу хитлеристите в Западна Европа.

За първи път от съветска страна оценка на ленд-лийза дава икономистът Николай Вознесенски в книгата си “Военная экономика СССР в период Отечественной войны”, издадена през 1948 г. Според него доставките по него възлизат само на 4% от военната продукция на СССР

Вознесенски не посочва по каква методика е изчислявал. След него в съветската литература данните му се повтарят отново и отново, пак без каквито и да било пояснения.

Но дейци като маршал Георгий Жуков и Анастас Микоян отдават голямо значение на ленд-лийза. Маршал Жуков казва: “Но не трябва да отричаме, че американците ни предоставиха толкова материали, без които не бихме могли да формираме нашите резерви и не бихме могли да продължим войната.” (От донесение на председателя на КГБ В. Семичастни до Никита Хрушчов с гриф “строго секретно”, цитирано в книгата на Н. Зенкович “Маршалы и генсеки”, Москва, 1997, стр. 161-162).

В спомените си Хрушчов цитира Сталин да казва, че “този път без американска помощ щяхме да изгубим войната”. “Значението на икономическото сътрудничество със САЩ не може да бъде оценено”, казва в наши дни пред “Руски дневник” директорът на Международния център за история и социология на Втората световна война и нейните последици Олег Будницки.

“Преизчислени по курса за 2003 г. и отчитайки инфлацията, доставките от САЩ възлизат на $110 милиарда, а заедно с британските и канадските доставки – на $130 милиарда. По днешния курс тази сума набъбва над 160 милиарда долара. По някои основни направления тези доставки са имали изключително значение. Например през първата половина на 1942 г. Западът доставя три пъти повече танкове на СССР, отколкото той е загубил в сраженията САЩ са доставили и 15 000 самолета за съветската авиация, сред които изтребители “Еъркобра” и бомбардировачи “Бостън”. Към онзи момент това са били най-съвременни самолети. С “Еъркобра” е летял знаменитият съветски ас Александър Покришкин, както и цялата му ескадрила. Той е свалил 59 германски самолета, 48 от които с американската техника”, посочва Будницки.

Още по-категоричен е руският историк Борис Соколов: “Без тези западни пратки по наем-заем СССР не само нямаше да е в състояние да спечели Великата отечествена война, той не би бил в състояние дори да се противопостави на германските нашественици, тъй като сам не е могъл да произведе достатъчно количество оръжие и военно оборудване, както и достатъчно гориво и боеприпаси. Съветските власти са били добре запознати със зависимостта си от ленд-лийза. Затова и Сталин казва на Хари Хопкинс (пратеник на Рузвелт в Москва през юли 1941 г.), че СССР не може да се сравнява с мощта на Германия като окупатор на Европа и нейните ресурси.”

Със сигурност без англо-американските доставки СССР не би издържал, особено в началния период на войната (1941-1942 г.). Съветската индустрия произвежда колосално количество танкове, но въпреки това получава близо 10 000 танка от Великобритания и САЩ.

Малко известна подробност е, че повечето от танковете Т-34 са произвеждани с английска стомана. Този факт подрива тезата за мощната съветска индустрия, пренесена в Урал и Сибир, която бълвала милиони тонове първокачествена стомана. Всъщност танковите, авиационните и другите военни заводи до лятото на 1942 г. работят само с американски и английски материали.

Още през юни 1941 г., дни след нападението на хитлеристите, Лондон изпраща първия конвой с помощи за СССР по опасния арктически морски път до Мурманск. През септември той докарва 40 изтребителя “Хоукър Хърикейн” и 55 механици и пилоти, които да окажат незабавна помощ на пристанището и да обучат съветските пилоти. След това има още много корабни конвои до Мурманск и Архангелск. На връщане те носят златото, с което СССР е плащал на САЩ част от доставаните боеприпаси.

От септември 1939 до май 1945 г., воюваща и сама нуждаеща се от помощ, Великобритания доставя 7000 самолета, 27 бойни кораба, 5218 танка, 5000 противотанкови оръдия, 4020 камиона и линейки, самолетни двигатели на стойност 1,5 млрд. лири, 600 радара и сонара и стотици корабни оръдия. Много важни са и доставките на храни, дрехи и медикаменти – общо 4 млн. тона, като само изпратените обувки са 15 млн. чифта. В съответствие с англо-съветската спогодба за военни доставки от 27 юни 1942 г. помощите са напълно безплатни.

От ноември 1941 г. към американската помощ по лендлийза е включен и СССР. Обемът й за него е за $10, 8 млрд., които по стойност към 2015 г. отговарят на $160 млрд.

Американският посланик в Москва Аверил Хариман инструктирал делегацията на САЩ с думите: “Давайте, давайте и давайте, не разчитайте да се върне. Не трябва да мислите за получаване на каквото и да било в замяна.”

Според клаузите на договора доставените технически материали (автомобили, военна техника, оръжие, суровини и т.н.), унищожени, изгубени, но използвани по време на войната, не подлежат на заплащане. Освен това доставеното по ленд-лийза имущество, което след края на войната е годно за употреба за граждански цели, трябва да бъде платено напълно или частично чрез предоставени от САЩ безлихвени кредити. За доставките е имало 3 основни маршрута – през Северния или през Южния Атлантически океан, от Персийския залив през Иран и през Тихия океан.

Една от главните доставки е авиационният бензин. СССР не можел да произвежда бензин с високо октаново число. Доставените западни самолети обаче са летели именно с такова гориво. Освен това “ахилесовата пета” на Съветската армия са били средствата за свръзка и транспортът, тъй като съветската промишленост не е можела да задоволи нуждите нито като обем, нито като качество.

През 1942 г. нефтените доставки на СССР от Баку, Грозни и Майкоп са много затруднени. Оттам би трябвало да дойдат 85% от нефта. Но петролопроводът Баку-Батуми е демонтиран от страх да не бъде завладян,

а маршрутът за доставка на нефт по Волга е блокиран от германците при Сталинград. В резултат добивът на нефт се свива двойно. През 1941 г. той е 23 млн. т., а през 1943 – 12 млн. тона. Ето защо в първите доставки от САЩ 78%, или 145 996 тона са нефтопродукти.

По отношение на транспортните средства настъпателните операции на Съветската армия биха били невъзможни без американските джипове и камиони, посочват историци. Само през 1941 г. Червената армия е загубила 58% от автомобилите си. За да компенсират тези загуби, съюзниците са доставили в СССР над 400 000 бройки, предимно камиони.

СССР е крайно зависим и от железопътния транспорт, но само около 92 локомотива са произведени в СССР, а 2000 заедно с 11 000 вагона са доставени от съюзниците му. Пак от тях СССР се сдобива и с 18 700 самолета.

Макар данните на различните източници за доставената техника да не съвпадат, тя очевидно е била огромна. Според руския историк Юрий Фелшчински за периода 1941-1945 г. СССР е получил 10 000 танка (около 10% от всички), 9600 оръдия, 1860 локомотива, 11 600 вагонни платформи, 52 000 джипа, 375 000 камиона, 8000 влекача, 35 000 мотоциклета и 132 000 картечници. Освен това 128 товарни кораба, 3 ледоразбивача и 281 бойни кораба. Дори шаситата на легендарните “катюши” са били от американски камиони “Студебейкър”.

Много съществена е била доставката не само на техника, но и на суровини: метали, химикали и продукция, която не се е произвеждала в СССР. Например повече от половината съветски самолети са били направени с алуминий от съюзниците, а общото количество доставени цветни метали надхвърля 500 000 тона.

Ако при оръжията, боеприпасите и машините доставките са много важни, за продоволствието те са решаващи и без тях СССР не е можел да воюва. Американските хранителни доставки са общо 4 915 818 тона. САЩ предлагат даже повече от това, което СССР иска, и се стига до дефицити на вътрешния им пазар.

Една четвърт от свинското месо на Америка отива в СССР, а за армията на САЩ остават 14%. В СССР се доставя краве и овче масло, което довежда до криза на американския пазар. Това масло, заедно с плодови сокове, сухи, пресни и консервирани плодове и други витаминозни продукти са спасение за ранените съветски войници.

СССР е премълчавал размера на помощите, но не това е проблемът. Според договора за ленд-лийза стоките са могли да бъдат използвани за граждански, а не за военни цели само със съгласието на доставчика. Но част от тях попадат в “затворените магазини” (достъпни само за хора от високите етажи на властта). Появяват се и в ресторанти, което значи, че държавата е търгувала с тях на вътрешния пазар през войната. Западни стоки попадат и на черния пазар. Но за да не дразни Сталин, Държавният департамент нарежда на дипломатите си да не придирят дори и при тежки нарушения като препродаването на доставки в Иран, Полша и Финландия.

Изчислено е, че само доставените от САЩ и Канада храни са могли да изхранват 10-милионна армия през цялата война. На фона на историята с доставките бие на очи контрастът с историята на изплащането им като дълг след войната. Ако се вярва на мемоарите на Микоян, те не са плащани или са плащани отчасти. Самите условия на договора предвиждат унищоженото във войната да не се изплаща заради това, че било подарък за СССР в най-трудните за него години.

До края на войната СССР връща на САЩ 1,07 млн. т. нефтопродукти, приема и ремонтира кораби на съюзниците и ги зарежда с гориво. През 1947 г. дългът му е бил определен на $2,6 милиарда, но през 1948 г. е редуциран до $1,3 млрд. СССР отказва да го плати.

През 1951 г. дългът му е редуциран повторно до $800 милиона, но нов договор за изплащането му е подписан чак през 1972 г., и то само за $722 милиона със срок на изплащане до 2001 г. Има и условие изплащането да стане само ако на СССР бъде отпуснат кредит. Тук трябва да се има предвид и че през 1972 г. стойността на долара е паднала над 10 пъти спрямо 1947 г.

През 1973 г. СССР плаща $50 млн. и пак прекратява плащанията. Това става заради промяна в законодателството на САЩ, известна като поправката “Джексън-Ваник” (тя забранява търговията на определени артикули със СССР). През 1990 г. дългът за пореден път е предоговорен на $674 милиона със срок на погасяване до 2030 г. Смята се, че в момента дългът на Русия като правоприемник на СССР по този договор е $100 милиона и погасителните вноски досега са покрили едва 7% от доставеното през войната.

24часа.бг

„Първата пушка“ неосъществената македонска свобода

Владимир Перев

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време.

Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,

отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм

Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната,  в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един …

Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това не е сигурно. 
Преди германските войски да влязат в Сърбия, семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града. Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача – да убие пазача на входа.

Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„

След това нещата се случват

като в древна трагедия

Същата вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа. Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.

 Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена  за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка…
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.

За белградските терористи Москва беше единственият учител,

там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.

На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп – Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието  е на Плетвар … сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.

Така приключва животът на партизанина, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.

faktor.bg

Деветосептемврийско

Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли когда пришьол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…
Взе на мама златните пендари
и дори галошите ми стари.
Помниш ли, как кушаше картошки?
Наконец забърса три кокошки.
После си преспал със какa Сия
и изпил си всичката ракия.
А след време чухме и мълвата,
че си гръмнал тате във главата!
Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих дъщеря си Маня.
Залъкът си давахме насила
на Русия – тая дива сила.
После цели девет петилетки
грабихте уран и руди редки.
Грабихте и жито, папироси…
Зарад тебе ходим голи-боси!
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…
Пазеше и немците, и чехите.
И ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята.

Радой Ралин

Как да спрем инфаркт само за 1 минута

Знаете ли, че всъщност можете да спрете инфаркт в неговите последствия с проста, но невероятната и завладяваща сила на лютия червен пипер?

Вярно е! Лютият червен пипер може действително да спресърдечен пристъп за около 60 секунди!

Как да използвате лютив червен пипер, за да спрете сърдечната атака бързо!

Фамозният лечител, като д-р Джон Кристофър заявява: “През 35-годишната си практика, както и работа с хората и преподаване, аз никога не съм “изпуснал” пациент, който има симптоми на инфаркт. Причината е в това, че веднага, щом отида до пациента, още преди да е спрял да диша, вземам мерки – Изпива чаша лют червен чай (една чаена лъжичка лют в чаша топла вода, и в рамките на една минута се изпива и състоянието му се подобрява.

Следва да се отбележи, че този доктор, както и много други лекари, говорят от личен опит, а не спекулират, когато се отнася до това мощно растение.

Какви са най-добрите практики в използването на лют червен пипер, базиращи се на опита на тези, които действително са го използвали?

Първо, червеният пипер трябва да бъде най-малко 90 000 топлинни единици или 90 000 (HU), за да бъде в състояние да спре сърдечен пристъп. Ако той е най-малко 90 000 HU и лицето е все още в съзнание, препоръката е да се смесват 1 чаена лъжичка лют червен прах в чаша топла вода (това е по същество “лют червен чай”), и да го дадете на страдащия, да пие.

Ако лицето е в безсъзнание, препоръката е да се използва люта тинктура или екстракт, отново на най-малко 90 000 HU и да се сложат няколко пълни пипети отдолу на езика. Както беше отбелязано по-горе, от д-р Кристофър, в 35 години на практика никога не е загубил дори 1 случай на сърдечна атака, ако лицето все още диша, когато той пристига и отдава това на разумното използване на лют червен пипер.

Други употреби на червения лют пипер

Една от най-печелившите употреби на лют червен пипер е като катализатор в други билкови комбинации. Като общо правило следва да се добави към почти всички билкови комбинации, с изключение на тези, класифицирани като комбинации направени специално за проблеми нервните. Защото той има стимулиращ ефект върху тялото, ускорява кръвообращението като по този начин кара да се подобри храносмилането, както и усвояването. Поради това може да се подобри или да се увеличи ефективността на практически всяка билкова формула.

В действителност, често се използва по този начин във формулите за артрит, различни женски оплаквания, инфекции, проблеми със сърцето или кръвообращението, лаксативи, диуретици, язви, проблеми с щитовидната жлеза и т.н.

Хранителен профил на червения лют пипер

Той има най-малко 26 различни хранителни вещества! Той съдържа минерали като цинк, селен, калций и магнезий. Той също така съдържа витамини като витамин А и витамин С. Освен това съдържа както “сурови влакнини” и “хранителни влакнини”, както и въглехидрати.

Червеният лют пипер определено изглежда, че е божия “нитроглицерин”, когато става въпрос за сърдечен удар и ако имате сърдечни проблеми, би било неразумно да напускате дома си, без него.

Скала на Сковил – енциколопедия на лютото!

Скала на Сковил е библията на любителите на люти чушки. По същество представлява относително проста сравнителна таблица, отразяваща нивото на Чист капсаицин(Capsaicin или капсацин), което се съдържа във всяка чушка.

Единиците, в които се измерва лютивината на всяка една чушка се наричат Топлинни Единици или SHU (съкратено от Scoville Heat Unit).

Мерителната единица съествува от 1912, когато Уилбър Линкълн Сколвил успява да намери относително точен начин за измерване на количеството капсаицин, съдържано в люта чушка. Метода се състои в разреждане на екстракт от измерваната чушка с подсладена вода. Това се прави до момент, когато лютивината спре да се усеща.

В момента нивото на  капсаицин се измерва с уреди разбира се.

Валидност на Скала на Сковил

Имайте предвид, че скалата на Сковил е индикиативна – т.е има чушки, които варират доста в своите показатели. Аз например съм ял българска селска чушка, култивирана по начина “да садим най лютите”, която според мен си е почити в средата на скалата…

В днешно време Скалата на Сковил се използва за всичко, което съдържа капсацин и стана изключително популярна след като консумацията на люти чушки се популяризира толкова много. Последния хит в Американските ресторанти е да ти замерят лютата чушка при сервиране!

kalvacha.com, bulshitstore.com

Родните хакери

.

.


В последните 15-ина години, откакто активно пиша в родната Мрежа, може би над 50 мейла с долното съдържание съм получил.

Е, в началото искаха долари, а не биткоинти, защото последните не бяха открити…

Горките кандидат-хакери явно не знаят, че всички камери на компютрите ми са с физическа преграда пред обектива.

Да влезеш в камерата на някой е едно от най-лесните занимания за чирак-хакери, описано надълго и нашироко в Дълбоката Мрежа. Някъде около Милениума го научих и аз…

Но за друго ми е думата. С компютри се занимавам от началото на 90-те, а активно с Интернет от 97-ма.

Питам се, защо ли откакто нагазих в родната тиня, изведнъж ме налазиха глутница пишман-хакери? Преди пишех по немскоговорещи форуми и нямах проблем.
Явно нашенците ме имат за чуждоземен глупак, ама платежоспособен… Ами така де, от къде ще ме познават?

После защо хакнали, тази или оназ фирма или държавна институция. Ами за пари и то за дребни пари. А вредите са колосални.

Явно това е мечтата на доста родни подрастващи, комплексар-чекиджии…

За това трябват закони. Драконови закони, които да ги откажат.
Копирайте законите от Щатите. Не трябва да се преоткрива нещо, а да се взаимстват особеностите му, от страната, където е родом…

.

Старозагорските кланета

За кланетата в Стара Загора, за разлика от тези извършени по време на Априлското въстание се знае твърде малко. Дори в многотомната История на България тези събития са споменати съвсем бегло. В повечето други исторически източници за този период, историята за клането в града не се казва нищо, сякаш архивите са изчезнали и нечия невидима ръка е изтрила тази трагична част от българската история (Обр. 1). Единствените що годе свестни нови източници за юли 1877 г. са от сборника на Донка Йотова „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане”. Сборникът е съставен от автентични документи и свидетелства от онова време. Освен това в него са събрани ценни материали от книгите:


1. „Княжество България в историческо, географско и етнографическо отношение”. Г. Димитров. Том 3-ти на „Руско-турската освободителна война”, 1899г.
2. „Възпоминания от разбърканите времена”, 1885г. от Даскал Петър Иванов.
3. „Принос към историята на град Стара Загора”, 1908г. от Димитър Илков.


И трите книги заедно със сборника на Йотова са библиотечна рядкост и са запазени само отделни техни екзлемпляри. Тези книги, в които са поместени свидетелствата на много очевидци, ни дават точната картина за кланетата в Стара Загора, както и за извършителите им.

Лятото на 1877г. Руско-турската война е в разгара си. След няколко локални сражения руските войски освободили някои градове в С.България и преминали през Стара планина през прохода Хаинбоаз. Благодарение на внезапността си, Предният отряд успял да освободи Казанлък и Стара Загора. След този успех, настъпил обрат в турското върховно командване. Взето е решение за спешното прехвърляне армията на Сюлейман паша / 48 000 души, 700 черкези/ от Северна Албания в Дедеагач с помоща на английски параходи. В спешен порядък турските войски са прехвърление в Дедеагач и започват съсредоточаването си около Търново Сеймен /сега Симеоновград/ и Кара бунар /сега Гълъбово/. Направлението на ударът е с посока Стара Загора. Към армията на Сюлейман паша се присъединяват войските на Халюси паша от Чирпан / 7 батальона, 150 конни черкези и една планинска батарея./ и тези на Реуф паша /15 батальона, 330 конни черкези една полева и една планинска батарея. Именно тези части извършват едно от най-масовото военно престъпление по време на войната, избивайки по-голямата част от цивилното население на Раднево (4000 души) Стара Загора (14 500 души), с. Любенова махала (1000 души), Нова Загора и селищата в този регион.

Първите сведения за клането на българи в селата на юг от Стара Загора започнали да пристигат към средата на месец юли 1877г.:


„….На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Ранените били оставени в училището, а здравите настанили по къщите. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села. Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”


„…..На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Те разказвали, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала /дн.Любенова махала/ още на сутринта се разнесъл из целия град…. Село Дълбоки било запалено от черкезите, където избили много хора……”


Очевидно тези действия били извършени от предните отряди на башибозуци, или т.нар. „акънджии” от армията на Сюлейман паша, следвани от редовната войска, съгласно тактиката на турците. Същинските разрушения и кланета започнали след пристигането на основната армия, която изтласкала малобройните руски и казашки части от около 5 000 души, заедно с 800-900 души опълченци. Все пак с много героизъм тези хора успели да задържат два дни настъпващата огромна турска армия и дали възможност на една част от цивилното население и бежанци от селата да се изтеглят в посока към Казанлък. По бежанската колона от мъже, жени, деца, граждани и селяни, натоварени с багаж, от турските къщи стреляли и убили много хора.

Скоро след това черкезки отряди на коне, водени от Дай Ахмед през Аязмото отрязали пътя на бежанците към Казанлък и тези, които не успели да избягат от града, били вече обречени, тъй като попаднали във властта на нахлуващите от всички страни турски войници. Тук е мястото да се отбележи, че в щаба на Сюлейман паша се намирал и англичанинът Юлий Викед, който изпълнявал особени функции – бил агент на английското правителство и лице за връзка с него.


След като преградили пътя към Казанлък, черкезите на Дай Ахмед достигнали до местността „Кулов вир” в прохода и избили много хора. При воденицата „Башовите” избили около 50-60 души граждани и селяни. После пристигнали и още черкези, които избили стотици хора в теснините на това място.

За същото събитие Димитър Илков разказва:
„….Към залез слънце /19.07.1877г., стар стил/ черкезите пресекли пътя на бежанците при южното гърло на боаза и веригата към Казанлък се прекъснала моментално. Тогава настанала страшна касапницата около подножията на Аязмо баир. Шопорите и коритата на башбунарските чешми се оплискали с човешки кърви и вадичката, образувана от тези чешми, потекла към река Бедечка, червена като огън. Полянките в тази местност, доскоро зелени и приятни, заринали с глави, нозе, ръце и обезобразени трупове на деца, майки, родители, юноши и старци….”


Градът бил запален от турската артилерия и башибозуците; подпалили се спиртните складове на старозагорските ракиджии, които избухнали. В същото време по улиците и къщите на Стара Загора се „загнездил пъкълът”, по думите на Димитър Илков.:

„….Старозагорските мохамедани посрещнали войските на Сюлейман паша с радост. Те се сдружили с черкезите и башибозуците още на 19.07. върху беззащитното българско население да го изтребват, мъчат, безчестят и обират. Малките пеленачета намушквали на ятаганите си и ги подавали така на майките им, когато те се противели да се предадат доброволно на безчестието. Всички български мъже останали в града, били изклани безмилостно до един, започвайки от най-невинното сукалче, дори до престарелия стогодишник. Нищо не било пощадено, нищо не трябвало да остане. Останали недокоснати само евреите, които изкупили живота си с пари, с осрамяването на своите жени и дъщери и с шпионските си услуги, които оказвали на турците непрекъснато и след отминаване на опасността…”

Според свидетелствата на проф. Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър от Стара Загора, наред с турците в кланетата участвали чирпанските кърджалии и циганите.


Затваряйки обръча около Стара Загора, турските войски нахлули в града и започнали невиждани кланета и насилия, пред които Батак бледнее!…. Самият Юлий Викед разказва:


„….Аз не съм в състояние да опиша ужасите на сцените, на които за мое нещастие съм бил донякъде свидетел – очевидец и сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. На нещастния град Стара Загора налетели не човеци, а като че ли били някои бесни дяволи. В плен никого не взимали, а всеки, без разлика, с байонета пробождали, ил ис ятаган посичали и на повечето от ранените глави отрязвали. Болни, жени, деца, старци и всичко, що дишаше живот, без милост убивали, или в пламъците на горящи къщи хвърляли. Башибозуците, които дойдоха със Сюлейман паша от Албания, върлуваха и беснееха по-страшно от самите дяволи; те убиваха без ни най-малка причина всекиго, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло да се употреби такова наказание за албанските или други такива нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всякаква власт над побеснелите и преспокойно гледаха, докато се наситят….”


Тук Юлий Викед, макар привидно да се възмущава от действията на турците, се опитва да прехвърли вината за кланетата, изстъпленията и погромите изцяло върху нередовната турска войска /албанци, черкези и башибозук/, което е явна лъжа. Знаем, че тази войска сравнително малобройна /около 800 -1 000 души/, не е могла самостоятелно и в кратък срок да избие близо 15 000 души, число, което според мен е силно занижено, като се има в предвид, че голяма част от населението на Стара Загора не е успяло да избяга, а в града също е имало и около 40 000 бежанци от Чирпанско, Нова Загора и селата в областта.

Това, което пропуска Викед е, че „турците карали моми и жени да играят голи хоро; че бременни жени са разпаряни и рожбите им от утробата им вадени; че много момичета от изнасилвания са умирали; че живи хора в кладенци са хвърляни; някои са простирани на земята с вързани ръце и крака, а на гърдите им огън палели и кафе варили; онези които не давали или нямали пари, на врата им горещо желязо полагали; имало е хора, на които най-напред пръстите отрязвали, после носа, ушите, други части, докато издъхнат; на убитите мъже и жени членовете им режели и за поругаване в устата им ги слагали; някои на ръжен прекарвали и на огъня като чеверме ги пекли; други на дърветата разпъвали и с гвоздеи като Христа гио заковавали, а най-накрая никой не трябва да се учудва, ако кажем, че живи хора като овце са драни, а кожите им със слама пълнели и по дърветата окачвали…”


Ествествено българите се съпротивлявали на убийствата и тези, които имали оръжие, се барикадирали в къщите си, бранейки живота и честта си. Това дало повод по-късно турците от Стара Загора да обвиняват българите, че те са предизвикали турците да отидат до такава „крайност”.

А ето още подробности за клането в града:
„…….В къщата на Хаджи Димитра имало около 50-60 души селяни, все приятели, с жените, с жените и децата си. Турците нахлули вътре и започнали да убиват наред. Янка, съпругата на Трифон Спасов, успяла да избяга, но била застигната, уовена, и след като я обезчестили и отрязали езика. Тя кървави сълзи ронела и всячески се мъчела да даде някакави обяснения за турските зверства при избиването на хората, както и за нейното обезчестяване, но нищо не се разбирало от движенията й….”


„…. Къщата на Драгия Куюмджиоглу била на две отделения с по 5-6 стаи, изби, конюшни, сенници и широки дворове. В двете отделения се събрали около 500 души. Турците запалили къщата с газ и тя цялата пламнала… Щом се отворили вратите и окаяните българите се показали навън, почнали един върху друг да се повалят и всички били избити или изклани с изключение на неколцина, които незабелязано се промъкнали през тълпата…..”. В друго отделение на тази къща имало до 200 души граждани и селяни. Турците нападнали и без съпротивление влезли вътре. Най-напред уловили Стоил Куюмджи Драгиев, на когото отрязали ръцете от раменете и той паднал на земята. Всеки почнал да поднася парите си, часовник, пръстен и молел за милост, обаче нито един от тях не бил помилван, а всички били изклани; между тях имало и някакъв млад свещенник от селата, на който запалили брадата и косата с кибрит, после го полели с газ и жив го изгорили….”


„….. В къщата на кожухара Минчо имало събрани 200 души граждани и селяни – повечето жени….лутали се насам-натам, докато нападнали турците, които почнали да убиват когото където настигнат, да колят, и покрили целия двор с мъртви тела. Малцина сполучили да избягат през дола и то затова, че къщата била в края на града…..”

…”В един обширен двор се намирали къщите на Георги, Сава, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви, където се събрали повече от 200 души граждани и селяни. Турците, като нахлули в този двор, най-напред запалили онова отделение, което било пълно с жени. Огънят обхванал къщата, злощастните жени започнали да излизат, но щом се показала баба Драгулица навън, един манафин я застрелял и тя се проснала на земята, без да помръдне, а другите се върнали в горящата къща. В това време избата се изпълнила с такъв дим, че око с око не се виждали. Скритите там почнали един по един да излизат и да се търкалят около прага простреляни. Паднала Дешка Георгиева, паднал абаджията Кольо, натрупали се една върху друга селянки, другите се върнали назад, подът бил вече тук-там прегорял, провиснали черни трупове. Жени и деца пищят, пушките гърмят и след няколко минути къщата се сурнала и всичко утихнало. Хаджи Марко бил уловен и в гушата като свиня прободен. Той дълго време хъркал и най-после издъхнал. Други три отделения в този двор – така също заедно с хората – изгорели….”


„…..Вкупом около 150 отишли в къщата на Иван Лещов, а после на Стефан Тодоров и в избата на се скрили. След малко черкезите разбили пътните врата, изпълнили двора, взели да лискат газ по вратите накъщата и скритите в избата били принудени да излязат. Черкезите ги претърсили един по един. Взели всичко, което се намирало върху тях, после ги закарали в къщата на Малкоча, където отделили жените настрана, а мъжете до един изклали до самите пътни врати…..”


„…Тодор Славчов имал в къщата си едно затулено дамче за добитък, в което се наблъскали до 30 души граждани, селяни и един русин. Турците ги намерии надвечер и до един ги избили, а Никола Иванов, рязан по главата, по раменете, по ръцете паднал между убитите и там се спотайвал. След малко време дошли туркини за плячка и с възхищение казвали: „Машалла, машалла и тук има няколко свине убити”, като обикаляли избитите и се подигравали с тях; пристигнали десетина души турци, които започнали да преобръщат труповете и да ги претърсват. Една от туркините така силно ударила Никола по главата, щото цял потреперел от този удар и турците изново го накълцали. В такова положение той лежал между мъртвите без хляб и вода до събота и тогава избягал в Търново, където в болницата очиситили червеите от ранеите му и го изцерили…”


„…..В къщата на хаджи Станко Минчев се събрали до 300 души почти само селяни. Турците ударили огъня на къщата и едни от тях изгорели , а други, които искали да избягат, всички били убити и хвърлени в долапа на градината….”


„…..Къщата на Унджи Генчо била двуетажна, с осем стаи, изба, ракиджийница, две конюшни, широк, добре ограден двор. Около два часа цялото здание за запълнило с мъже, жени, деца, граждани и селяни. След малко време турците нападнали, счупили вратите, нахлули в двора и почнали да убиват наред и мъже, и жени, и деца – даже и пеленачетата. Избили почти всички, обрали ги, обрали къщата, а после я запалили. Туък баба Дафина Андонова неволно била зрителка на много неща. При това паднал убит мъжът и Андон, брат му Петър Славов, Неделковите четирима сина – Коле, Къне, Иванчо и Михаил, Марийка Михайлова и двете и деца, годиначета близнаци. В завръщането си след Освобождението, из пепелищата на тази къща изровили 250 глави и десетина коли кости, които закопали в две гробници в Пеленишките гробища…”


„…Според показанията на Марийка Иванова Ахънова, която била в къщата на Коле Гюпхаленеца до самата църква „Св.Троица”, там загинали много хора. В църквата и двора се събрали над 2 500 души, натъпкани един до друг , така че нямало игла къде да падне. Турците нахлули в църквата и клането, убиването и обирът продължили няколко часа. Ахънова скрита в един долап, била свидетел на всичко, и по-късно не намирала думи, с които да опише турските зверства при избиването на хората. В някои ъгли на църквата избитите оставали прави, защото нямало къде да паднат труповете…”


„….В къщите на Никола, Иванча и Симеона хаджи поп Димови жертвите наближавали числото на онези в църквата „Св.Троица”. В двете обградени със здрави стени двуетажни здания имало до 2 000 граждани и селяни, почти всички били зверски убити и обрани….”


„…Такава черница, наричана по турски шам-дудъ, се намирала в двора на Пенчо хаджи Славов, на която се качили мъже, жени и деца, повече от 30 души. Гъстите листа затулили и хората никак не се виждали; но някое от децата си изпуснало феса на земята, турците обърнали внимание, почнали да стрелят и скритите като пилци падали. В това турците намерили голямо удоволствие. Щом удареният се сгромолясвал и простирал на земята, казвали: „Още една гарга падна, стреляйте”! В разстояние на няколко минути под черницата било застлано с трупове…”


„….Къщата на Стоянча Попоглу, в която имало около 200 души граждани и селяни, след като била обградена от турците, после запалена, всички, които излизали навън, за да избегнат огъня там, на място оставали /убити/….”


„…..Побягналите към конака на Шемши бей около 250 души селяни, мъже, жени, деца – едни избити, а други до един изклани. В съседната къща на Кара Къне били изклани до 80 души мъже, жени и деца….”


„….Дворът на Салханата бил пълен с коли и около 400 души мъже, жени и деца от селата. Всички до един избити,,, В избата на Коле Кавалджиев и в къщата на Атанас хаджи Колев били избити до 150 души….”


„….Къщата на Сапунди Танев била пълна с с граждани и селяни от двата пола… Според показанията на Гана Василева тук били изклани до 500 души и дворът до четирите пръста в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнели. Само няколко момичета и млади жени били помилвани…”

„… Шопа Димитър, 70-75 годишен човек, богат търговец, считан от гражданите за милионер, уловен от турците заедно със сина си Наня, взели им парите къде каквото имали, после ги вързали, повалили ги на земята, напалили огън на гърдите им, сварили си кафе, пили и си отишли, а Димитър и синът му умрели от болки…”


„…..Двама турци от старозагорските села уловили един познат на на тях българин на име Марко, също селянин, повалили го на земята и го заклали. После го качили пред един дюкян на стряхата и викали: „Ха, Марковото месо е евтино, една ока пет пари”. Рязали късове и из улиците хвърляли.”….


„…. В лозята Османица /сега Гебран махала/ на една круша бил закован с гвоздеи на ръцете и краката един мъж и след Освобождението намерили голите кости…”


„…..Сали Дерлиоглу със своите двама другари отишли в къщата на съседа си Черен Кольо, уловили го и в двора на една черница по ръцете и краката го заковали…”


„…. На крушата в една нива /сега двор на Кольо Суровчето/ имало закачени „няколко кожи от хора пълни със сено”…”


„…. А сутринта закарали на Аязмо баир, дето по бадемите висели около 20 души мъже, жени, деца, а някои и с краката нагоре…”


„…На 70-годишния старец дядо Дянко рязали черепа и извадили с клечка мозъка му, като че ли правели някаква медицинска операция…”


„… Енчо Славов от същото село /село Саръ Смаил, дн.Самуилово/ бил в дома на свещенника Стайо и като сполучил да избяга, видял в една къща труповете на мъж и жена заголени, членовете им отрязани и поставени върху тях за поругаване…”


Според сведенията на Г.П.Русески, който обиколил 14 села в Старозагорска област след калнетата, само от тези села били избити около 3 200 души мъже, жени и деца.


От тези, които успели да избягат след кланетата в Стара Загора, по-късно умрели 1200 души от раните си, студ, глад и болести /само възрастни без да се броят децата/.

От заловените жени, млади момичета и деца по заповед на Сюлейман паша бил образуван специален лагер, където войниците дни наред ги изнасилвали групово и тероризирали по най-дивашки начин (лагерът се намирал в в дн. градина с паметника на св. Георги). Карали ги да им играят голи хоро и садистично се забавлявали с нещастните жени, загубили семсйствата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Цариград и Одрин. Техният брой надхвърлял 10 000 и само единици от тях успели по-късно да избягат и свидетелствали за убийствата и кланетата. В книгата на Димитров поименно са посочени някои от тези жени, продадени като роби, потурчени и ограбени.


От някои откъслечни данни става ясно, че в лагера на Сюлейман паша (намирал се на върха на Аязмото на 15 м източно от дн. църква на св. Теодор Тирон), а и на други места са извършвани ритуали и убийства на пленени българи. Например на 21 юли край женския лагер при Латинските гробища докарали около 50 души мъже граждани и селяни, навързани на въже. Турците ги закарали при шатъра на Сюлейман паша и ги застреляли, както били навързани. Други били горени живи на жертвеници, описани по-късно от даскал Петър Иванов.

Част от ритуалните убийства било разпъване на кръст и заковаване като Христос с гвоздеи на ръцете и краката и краката. Някои от ритуалите били по-особени. Отделените по-лични българи и българки (по-стройни, здрави и красиви) били заколвани на дръвници като животни. Събирали тази невинна християнска кръв и топели в нея дрехите си вярвайки, че с това се подмладяват и разхубавяват…


Свидетелствата на даскал Петър Иванов, записани във „Възпоминания от разбърканите времена” от 1885г. допълват цялостната картина на Старозагорските кланета, когато той посещава града след напускането му от турците:


„Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град вече нямаше… То беше само куп от развалини от страшни по-страшни. На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя” Сюлейман паша. По-страшнотот беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорки от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили-недраги в одринските кърища.


Всички тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изкални мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек, освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси, които окапали от изгнилите женски глави…. Черквите изгорени, опозорени…пълни с изгнили человечески трупове. Черквите „Св.Троица”, „Св. Богородица” и „Св.Николай” с трупове, разрушени и дупките от гюллета/снардяите/ още се забелязват тук-там. Само „Св.Димитър” беше оцелял, защото беше здраво озидана, само отвътре беше изгоряла.

Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.


На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града, особено баира наречен Аязмото. Тук аз видях нови дири от най-безчеловечни свирепости. Освен многото кости и глави, които се срещаха на всяка крачка, на едно дърво видях цял един човешки скелет. Обесеният нещастник се сплул на дървото, без да имало някой да го снеме, и само скелетът му беше останал. Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени от „героите”на Сюлейман пашовата войска. По-нататък друго възмутително зрелище. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа. Повзрях се в нея и за голямо мое удивление видях, че това беше человеческа кожа, от която заключих, че притежателят и трябжа да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Биконсфилда. Англичанинът я взе и я занесе със себе си. След няколко дни събраха отчасти костите и главите /от които повечето бяха разцепени с нож/ на изкланите нещастници и ги заровиха в Новомахленските гробища, близо до Чирпанския път. Нека не остане без забележка, че повечето от изкланите принадлежат на околните села от Старозагорската и Чирпанската околия, които се били събрали в град Стара Загора за защита.


От разказките на някои стари жени, кото останали живи и били зрителки на турските свирепости, научих че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат в ръцете на зверовете турци, били предмет на най-позорни истезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските си страсти на мъчителите си, се изкали до една. Писъкът на тези нещастници стигал до небето, но то било глухо към техните стенания….

Ти трепериш читателю, от разказа на тези ужаси; имай присъствие на духа. Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си денонощно, викат „отмъщение, когато настане сгода за тази ценна минута…”

Ние не знаем дали лорд Биконсфилд е получил кожата на живоодрания българин от Стара Загора. Едно е сигурно, че цветущ град като Стара Загора, известен със занаятите си и богатите български търговци, бил унищожен, изгорен, сринат до основи; изклани и избити по най-варварски и мъчителен начин били над 14 000 българи; повече от 1 200 умрели от глад, болести и епидемии /тифус/, а 10 000 били отведени в робство в Турция и много от тях никога не се върнали.


Вечна памет на всички онези, намерили смъртта си в руините на града!

protobulgarians.com

———————–

Тест, дали си десен или ляв

.

Ако десният не обича оръжията, той просто не си купува.
Ако левият не харесва оръжията, той иска оръжията да бъдат забранени.


Ако някой десен е вегетарианец, той не яде месо.
Ако някой ляв е вегетарианец, той иска да забрани месото за всички.


Ако някой десен е хомосексуалист, той тихо си живее живота.
Ако някой ляв е хомосексуалист, той непременно изисква към себе си уважение в законодателен режим.


Ако някой десен се разори, той мисли за това как да подобри положението си.
Левият размишлява как да поведе разорените.


Ако десният не харесва някой водещ на шоу, превключва на друг канал.
Левият изисква тези, които не му харесват, да бъдат забранени и уволнени.

Десният атеист просто не ходи на църква.
Левият атеист иска забрана на религията и дори споменаването на Бог.

Ако десен прочете всичко това, той ще го препрати на приятелите си да се посмеят.
Левият ще се почувства дълбоко оскърбен.