Фалшивите новини

Фалшивите новини се разпространяват мълниеносно, защото винаги са по-пикантни.

Три въпроса, които да помогнат за справяне с фалшивите новини.

Кой е първоизточникът?
Какво липсва?
Как ви кара да се чувствате?

Спри,
помисли,
провери!

1. Кой е първоизточникът?

Надеждният източник е най-сигурен.

Ако не знаете източника, разгледайте страницата с информация или се запитайте защо някой споделя историята.

Ако не е посочен източник, потърсете го.

Анализирайте внимателно изображението или илюстрацията, за да разберете дали не е била публикувана преди към друга история и да разберете първоизточника й.

Ако нещо не е като трябва и буди съмнения, бъдете внимателни.

Фалшивите новини могат да бъдат скрити и замаскирани в сайтове така, че да изглеждат истински. Затова търсете индикаторите: фиктивен URL адрес (след кликване на линк или препратка не се отваря страницата с първоизточника), неточен правопис или необичайно графично оформление.

2. Какво липсва?

Прочетете цялата история, не само заглавието.

Само едно кликване може да ви помогне да разпознаете фалшивата новина. Прочетете цялата история и търсете изображения, цифри или цитати без посочени източници или такива, които са извадени от контекста на съдържанието.

Изображенията могат да бъдат дигитално подправени и графично манипулирани чрез фотошоп.

Фалшивите новини най-често съдържат изображения или видеа, които са били манипулирани, подправени и променяни с цел за доказателство на измамната теза. Дори реалните снимки могат да изглеждат не като такива чрез допълнително добавяни надписи или дати в кадъра.

Проверете чрез търсачките как реагират други хора или потребители към въпросната новина, обърнете внимание какви източници посочват те.

Сверете информацията с тази на вашите доверени новинарски сайтове – ексклузивните новини често се улавят от различни източници. Като правило доверените сайтове не бързат с публикуването на непроверени факти и разчитат на своята кореспондентска мрежа за проверка. За удостоверяване на новини относно кризисни ситуации търсете официалните аварийни служби и центрове за преодоляване кризи и бедствия.

3. Как ви кара да се чувствате смисълът на възприетото съдържание?

Хората, които създават и разпространяват фалшиви новини, целят да ви манипулират с тяхното съдържание за тяхна изгода.

Това, че те могат да ви разгневят или разтревожат, че могат да ви разклатят емоционалната стабилност, за тях автоматично означава повече кликове и респективно финансова печалба. Ако информация привлече вниманието ви, проверявайте я, преди да споделите линка в социалните мрежи.

Ако историята е прекалено хубава, нереална, за да е истина, което предизвиква необосновани положителни емоции, то най-вероятно е манипулация и трябва да се провери за достоверност.

Надеждата също се явява удобен емоционален инструмент за манипулация.
Чудодейните лекове и чудесата не съществуват.

Не бъдете единственият, който не разпознава шегата и майтапа.

Понякога шегите и сатирата не са явни. Забавните или скандални подробности, начинът, по който са написани, или сайтът, на който са публикувани, може да са симптоми за разпространение на фалшива новина.

Fullfact.org

45 правила за безсрамно щастлив живот

Тайната за щастлив живот

1. Животът е несправедлив, но все пак е прекрасен.

2. Ако се съмняваш, направи още една крачка напред.

3. Животът е твърде кратък, за да го прекарваме в ненавист.

4. Работата ти няма да се погрижи за теб, когато си болен. Това ще направят твоите приятели, родители и близки. Пази тези отношения.

5. Всеки месец плащай вноските си по кредитите си.

6. Плачи заедно с някого. Това лекува по-добре отколкото плача в самота.

7. Не е задължително да печелиш всеки спор. Просто се съгласи или не се съгласи.

8. Допустимо е да се ядосваш понякога на Бог. Той ще разбере.

9. Започни да спестяваш за пенсия от първата заплата.

10. Когато работата стигне до шоколад, безсмислено е да се съпротивляваш.

11. Примири се с миналото си, за да не погуби то настоящето ти.

12. Може да си позволиш да заплачеш в присъствието на децата си.

13. Не сравнявай живота си с този на някой друг. Нямаш си понятие в действителност какво им се налага да преживеят.

14. Ако някои отношения трябва да са тайни, не си струва да участваш в тях.

15. Всичко може да се промени с едно мигване на окото. Но не се вълнувайте: Бог никога не намига.

16. Вдишай дълбоко. Това успокоява мислите.

17. Избави се от всичко, което не може да бъде наречено полезно, красиво или забавно.

18. Това, което не те убива, те прави по-силен.

19. Никога не е късно да имаш щастливо детство. Обаче второто детство зависи изключително от теб.

20. Когато дойде момента да следваш това, което наистина обичаш в живота, не казвай „не“.

21. Пали свещи, наслади се на хубави чаршафи, носи красиво бельо. Не пази нищо за особени случаи. Особеният случай е днес.

22. Подготви се за изобилие и каквото ще да става.

23. Не чакай старостта, за да облечеш ярко червена рокля.

24. Най-важният орган в секса е мозъкът.

25. Никой освен теб не носи отговорност за твоето щастие.

26. При всяка т. н. катастрофа си задай въпроса: Ще бъде ли важно това след 5 години?

27. Винаги избирай живота.

28. Прощавай на всички и за всичко.

29. Не се вълнувай какво мислят другите за теб.

30. Времето лекува почти всичко. Дай на времето време.

31. Не е важно добра ли е или лоша ситуацията – тя така или иначе ще се промени.

32. Не се приемай на сериозно. Никой не прави това.

33. Вярвай в чудеса.

34. Бог те обича затова, че е Бог, а не за това, което си направил или не.

35. Не е необходимо да изучаваш живота. Ти се появяваш в него и правиш толкова, колкото успееш.

36. Да се състариш е по-изгодната алтернатива, отколкото да умреш млад.

37. Твоите деца имат само бъдещето.

38. Това, което има смисъл накрая е, че си изпитал любовта.

39. Всеки ден излизай на разходка. Чудеса стават навсякъде.

40. Ако съберем на куп проблемите си и ги сравним с чуждите, бихме избрали своите.

41. Завистта е чисто губене на време. Ти имаш всичко, което ти е необходимо.

42. Въпреки всичко, най-хубавото предстои.

43. Не е важно как се чувстваш. Стани, облечи се и излез сред хората.

44. Отстъпвай.

45. Макар и живота да не е опакован с панделка, той е подарък.

chetilishte.com

Вотът в чужбина

Чаках умишлено ЦИК да оповести официално резултатите, та да пусна накрая и моите два цента, относно вотът на сънародниците ни в чужбина.
Поздравявам Демократична България, затова че съумяха почти изцяло да го придърпат към себе си.
Разбира се, това не бе винаги така.
Поначало преди години никоя политическа сила не обръщаше внимание на тази маса от избиратели. До ден днешен те почти на са особено активни (а имат много висок потенциал), освен политизираното им ядро, което се зароди, някъде след изборите 2009-та.
Приобщи ги ДСБ, след една статия на тогавашната ПиАр-ка на партията, Адриана Белла-Белева.
Ама защо, какво предизвика тази промяна в отношението на партията, спрямо емигрантите? За това ме сърбят пръстите, да разкажа, та въжеиграчи да не си приписват измислени заслуги.
По онова време, по една или друга причина, бях доста навътре с делата на Кърниградска.
Стигало се е и до такива комично-сконфузни ситуации, че Костов идвайки, на другите кимваше, а на мен подаваше ръка. Де да знам, защо? Може би причината бе, че идвах най от далеч, знам ли. А и не е и интересно.
Ама отнесох се в детайли. Да се върна пак към изборите извън страната.
Тогава бяха съвсем символични. По една, едва две, в много големите западни страни. Хората и да искаха, не можеха заради разстоянията да гласуват.
Та тогава, месеци преди изборите 2009, вдигнах телефона в посолството и ги направих на нищо, докато не разрешиха втора секция в Културния дом.
Радвах се, защото бях помогнал, повече сънародници да могат да гласуват, а не да се отказват, виждайки километрични опашки.
Звъннах и на Ади (Адриана Белла-Белева), ама тя ме поля със студен душ, обяснявайки ми, че тези гласове не били интересни и било само губене на време и ресурси.
Говорихме дълго. Между половин и един час. Тогава международните разговори бяха още доста скъпи, та добре, че ползвах фирмения ми мобилен, чиито разговори отписвах от данъците.
Пак се отнесох. Да се върнем на разговора ни.
Мъчих се да я убедя, че трябва едно протоколно рамо от ДСБ, та усилията ми да получат някакъв официален характер.
Хъка-мъка, накрая да не ми скърши хатъра, с рициново масло склони да публикува една статия във вестника, та да видим резултата, т.е. как ще реагират нашенците в другите страни.
Междувременно се обадих на много мои приятели-единомишленици, емигранти, та да ги подготвя да започнат агитация и те.
Статията излезе и успеха надмина и най-големите ми/ни очаквания. Като отприщена река заваляха от всякъде обаждания на българи в чужбина да помагат.
Започна се. Някои познати се притесняваха и ме молеха да се обаждам със скрит номер, да се обаждал от тяхно има по местните посолства. Помня, че на една позната от Щутгард, Лидия Фауст, през смях обесник, че от нейно име, едва ли ще ме вземат на сериозно… 😉
Разбира се, в тази мътна вода на повсеместна еуфория, на бърза ръка се наместиха и плеада въжеиграчи, регистрирайки една след друга бутафорни НПО, търсещи, бързи и лесни пари, около старите емигранти.
Това ме отврати и се отдръпнах. Не исках името ми да се замесва с организации за търговия с „Рога и Копита“. Ролята на балкански Остап Бендер винаги ме е отвращавала, от дъното на душата.
И така до днес.
Защо драснах тези редове, ли? Та облагодетелстваните сега да знаят, от къде започна всичко…, а не да мислят, че е тяхна заслугата да организират тези хора.
Всичко започна с една насила изпросена статия, ама така е с повечето хубави работи. Започват с една идея… и малко с Божия помощ, късмет.

Лудото Ленче – една от перлите на суинг София през 50-те

Лудото Ленче беше красива, интелигентна, изключително вежлива, засмяна. Много обичаше разходките и срещите из старата махала. Че е леко хахо, личеше само от шашавите й вързулки из косите – какви ли не фльонги, панделки, плетени въженца с мъниста, шапки на майка й от 30-те години…

Иначе – спретната, чиста, все в стари роклички… Обичаше да присяда при леля Любка шивачката – тази на ул. „Цар Симеон“.Там постоянно влизаха и излизаха клиентки. И Ленчето – хоп, като дойде някой, можеше да си бърбори колкото ще. Леля Любка не я хокаше и не я пъдеше, защото:

1. Бяха съседки. Волната хубавица имаше изпръхнала от годините къща с двор на гърба на дома шивачница, само че с вход оттатък, откъм улица „Кирил и Методий“;

2. Елена (Лудото Ленче) беше от стар и уважаван род с отишли си без време от мъка по нея родители. Тоест обитаваше божия свет сам сама.

3. По цял ден леля Любка работеше вкъщи. Живото й тегло (плюс-минус 120 кг) не й позволяваше да ходи да шие във фабрика. И като един вид инвалид си беше изкарала разрешение от Коларовски районен народен съвет да полага труд за родината само по адрес на местоживеене… Какво й пречи Ленчето?! Птичка божия, нека си чурулика… Като няма клиентела, вземе, та й прикърпи някоя дрешка отпреди войната.

4. Като повечето възрастни жени в махалата между операта, Сточна гара и Лъвов мост топлата кръгла модистка бе дълбоко религиозна. Това, да остави сама душица да се лута, а понякога и да гладува?… Сама на студа в порутената къща?… Никога! И манджичка ще й сипе, и на топло ще я държи. Няма само да принася на тоя гладник – Моя! Като има за него, ще има и за Ленчето. Точка! Повече няма да се разправяме, ами иди купи вестник! Да видим какво става с международното положение.

5. С безумни щуротии и скечове Лудото Ленче бе породило сумати вицове из суинг София. Името й се бе превърнало в нарицателно из бохемските компании, журове и вечеринки, по ресторантите „България“, БИАД, „Опера“, бар „Луна“, „Бамбука“, Дома на юристите, на островчето на езерота „Ариана“… Столицата през 50-те беше малка, от четирите гари („Подуяне“, Сточна, Централна и „Север“) до края на Борисовата градина, пардон – Парка на свободата.

Злите приказки прескачаха от език на език бързи като бълхи… Кой знае какво може да пръкне в главата на някой „майтапчия“? Сред бесни танци и отрядници с червени ленти на ръкавите – джаз, буги-буги, рокендрол, туист, алкохоли, наше Ленче една от перлите на „тумбите“ суингове… Аа, няма да стане тая! Елена е искрена и беззащитна като дете. По-добре между ютията и клиентите в „модния салон“, отколкото по улиците…

Излишно е да казвам, че информацията ми е точна, достоверна и от първа ръка – в случая от 1-2 улични преки. Точно тогава, в началото на 60-те, всяка сутрин водех майка си на детска градина – на гърба на нашия двор откъм улица „Цар Симеон“. Значи надолу към Владайска река по ул.“Дунав“, завиваш надясно по „Симеон“ и на другия ъгъл е Цъ Дъ Гъ (целодневната детска градина). Сред акордеони, хорца, стихове за Дядо Мраз и „светлото бъдеще“ със строги даскалици. С две закуски – сутрин и след морна дрямка, разходки под строй, другарски обяд и задължителен следобеден сън. Разпъваха ни малки сгъваеми креватчета в голямата дневна и заедно с момиченцата полягвахме по нощнички, авангардно и разкрепостено. Кискане, шушу-мушу между завивките, въпроси, тайни. През лятото – къпане само по бели шапчици в басейна с жабата… Делничното ни „служебно облекло“ – еднакви красиви роклички престилки… Мъж, вече цял метър от земята, а в къса рокличка?… Пфу!

Та още половин пряка по ул.“Цар Симеон“ към булевард „Волгоград“ и се стигаше до дома ателие на леля Любка. Хубави, масивни къщи, коя на два, коя на три етажа. Потопени в дворове от люляци, божури, дюли, орехи и гълъби, но стегнати и събрани в полис от вещи архитекти.

Разчупени, с прозорци към улицата, с плетени от желязо тумбести или прави балкончета, с дялани от един камък стъпала пред входа, с изумително красиви резбовани и ковани дървени портали.

В началните години на 20-ото столетие, когато къщите били строени, домовете в Драз махала били шармантни, чистички и свежи като току-що завършили гимназистки. След бомбардировките през 1941-1944 г. над близките товарна Стокова гара и центъра на града кокетките с апликации, винетки, чупки и акценти решително бяха сменили стила си от “модерн”, “необарок” или “сецесион” на… “пъпчив пубертет”. От запалителни бомби, взривове, осколки, детонации повечето фасади бяха с изчоплени мазилки като от ръката на нервен, чешещ се младеж.

Двайсет години по-късно към раните от войната се бяха прибавили цъфнали люспи стара боя и смели кръпки от вар… Цялата задна стена на нашата къща на “Дунав” 36 беше надупчена като от картечница – осколки от въздушната бомба, “разчистила терена” за новия детски дом- градина.

Всъщност хубавата Елена с джувките беше доктор – почти завършила медицина в Германия в края на Втората световна война. Веселите случки от 50-те се бяха случили в дните, когато сладураната зацепвала с ума. От болестта… Когато беше наред, Лудото Ленче се радваше на дълбоко уважение в старата махала. Защото помагаше на хората въпреки страшно тъжната си лична история.

Елена била вече последен курс от следването, имала си хубава любов, годеник. Точно в най-шантавите години на Германия през Втората световна война. Изпратили годеника й на фронта, а след месец- два го върнали в пощенски плик. Само името му и

“Геройски загинал за Третия райх”… Хубавата Елена от София тихо и дълбоко тъгувала за изтрития от живота й съпруг. Като завършващ студент ходела на лекции и практикуми в Берлин, давала дежурства по болниците. Мъка, кървища, ужаси…

Имало и други българи в медицинския факултет, но тя била най- добрата, отличничката. Завист ли, идиотщина ли, но на едно упражнение по анатомия решили да се пошегуват с хубавата, но тъжна Елена. Правели дисекции в моргата, тя работела със скалпела над някакъв труп. Обстановка, подобна на гравюра от Дюрер или на вече халюциниращия от алкохола Гоя… Тежък каменен сутерен, полумрак, слаба светлина, бягащи сенки по приземните прозорци… На друг свят била Елена, говорела мислено с годеника си, когато кракът на умрелия младеж на масата мръднал… Още веднъж… Леко, но пак! Писък, грак от дълбините на ада, студ в гърлото, мрак в зениците… Свлякла се на пода в несвяст… Тук, в немската морга, приключил и следването, и отличничеството, и докторството на Елена. Ония гамени, българчетата, да вземат да вържат с тънък конец палеца на трупа. И в най-тихия момент отдалеч да подръпнат крака му. Все едно е жив…

Баба ми често ме водеше в “модния салон” на леля Любка – да й поразшири някой тоалет от младини, да остъргаме по чинийка вишнево сладко с чаша студена вода. Няма начин да не сме си говорили сладко-сладко и с Лудото Ленче. Благо и уютно като с момиченцата от близкия клуб “Целодневен детски дом”. Но нямам конкретен образ, само нещо мило, топло, ефирно, играещо по воалите пара от грамадната ютия на леля Любка. Мама Оля също разказваше историята на Лудото Ленче, но старата дама страдаше от логорея и бълхи по езика, та по-настрана…

Втората ми директна среща с Лудото Ленче е на вечно отворената ни врата на двора, между широки дъски, с щръкнали от старост жили. Прекрасната Дора – майка ми, говори нещо с хубавата Елена с фльонгите. Пристига и нахилената ми леля с голям дървен камион, жълт, с червени фарове. Подарък мечта, Ленчето – настрана… Но точно в този момент доктор Елена дала спасение на малката ми сестра. Бебе, няма и годинка, но като почне да реве, се свлича от креватчето и удря главата си в пода до припадък… Прегледи, консултации – растат му зъбки, да си чеше венците, мажете ги с еди-какво си… Не и не! Докато Лудото Ленче изслушала внимателно мама, подържала бебето в ръце и отсякла: възпалние на средното ухо!…

– Изтичай до “Плод зеленчук”, купи връзка праз лук. Отрязваш от бялото колкото един пръст, печеш на котлона, то става сокче вътре. Пробваш го на ръката да не пари. Капеш в ухото на детето, докато го изцедиш цялото…

Мама беше от хората, които вярваха на Елена. Още първата вечер бебето спало като къпано… Помни: праз лук парченце, печеш бялото и капеш сокчето – за ухо!

А другото чудо на Лудото Ленче само в нашето семейство (защото бе помогнала на много закъсали) беше пак срещу непонятно за балканските медици зло – косопаса. Пак на малкото момиче. Тогава точно се бяха появили антибиотиците. И покрай възпалението на ухото – трапанация на тъпанчето, та аха-аха да оглушее русото дяволче… За цял живот! И докторите, нали е модно, дай антибиотик, дай… Докато една сутрин мама Дора намерила на възглавницата цяло кичурче от косата на детето.

Родната медицина пак нещо “вокруг – дооколо” и пак нищо. А болестта пълзи… Та немската докторица – с жълта книжка до живот, без право на практикуване, праща младата майка в аптеката. Заръката: ще купиш мравчена киселина, тя е без рецепта. Това, което яде косата на детето ти, е бактерия, животинче, микроскопично насекомо. Него го мори само мравчената киселина. Помни: за косопас – мравчена киселина! Просто топиш памуче и мажеш петното и корените наоколо. След 2-3 дни косата тръгва пак… Данке шойн, доктор Ленче!

Третото чудо ме споходи във възмъжателния период. В някаква бишканица прелетя шега, че сме като Луди Ленчета и попитах за нея. Със светла усмивка мама Дора каза, че е починала. Не дочакала старостта. И бърбораната въведе нов смут в младата ми душа. Нещо като собствения й стрес от забравени текстове на СССР маршовете с хор “Маяковски” в моминските й години, на концерт в началото на 50-те…

Пролет или есен, при мокро време или пред буря душевно смутените зациклят. Обземат ни творчески идеи, дълбока тъга или искрящ ентусиазъм. В такъв ден се качило Ленчето на тавана в празната си стара къща. Водела я прогресивна коафьорска цел – обновяване на прическата. Ровила що ровила, и забелязала, че има прекалено много дрехи от майки, бащи, дядовци, баби… Слязла решително долу, турила и дамска чантичка на ръката и право в църквата “Света Параскева”. Тая на улица “Раковска”. Но не при младия отец Стоил, дето лазел под огромния купол да лови гълъби и да ги хапва с приятели, а при другия – дъртия козел, дето не може да пее, а само врещи.

– Отче, здравейте! Отче, добър ден! Отче, как сте днес? И-имам много дрехи, и-искам да ги даря на бедните. Да… Отче, е-ела да ги видиш!… Да!… Немотия е. Да… Ще облечем някого за зимата да не мръзне… Да… – Ленчето с грейнали очи пощипва навързани канапчета, хартийки, панделки по главата си. На минута-две потръпва от тикове, след секунда-две ще се взриви от възторг… Ясно.

В ранен следобеден час един божи служител ще предпочете тиха дрямка пред бляскаво модно ревю с вехтории… Но се съгласил. Култовата случка се разиграла в дома на Ленчето бързо, елегантно и отчайващо откровено. Влезли. Завела хубавицата дядо ти поп до стълбата към тавана. Ама тя не била като за ходене с парапет отстрани, а градинска, забодена в отворената капандура на тавана. Пожарникарите размятат такива… Пъргаво припнала дарителката нагоре. Хич не й идва наум, че духовният баща е с калимявка, расо, артрит от хладния храм, чанта, бяла коса и брада… Като опряла глава в тавана, усетила, че той не идва след нея. И се обърнала рязко… Наместникът на Бога хлъцнал. Отръскал видението от зениците, опитал да се съвземе.

Тя се върне стъпало-две надолу, наведе се, подаде ръка… Направи стъпка нагоре, ръкомаха, говори… Тънката й рокличка пощурява от бързите движения. Платът разкрива тайните на Сътворението… Дядо поп нещо срича, заеква, опитва се да я успокои, да се прекръсти, забравя по средата със зинали уста, сменя боите на лицето… По белите й стройни крака спирка за погледа няма… Няма!… Грабнал чантата дядо ти поп, та чак на двора. И право в кафенето… След седмица цяла суинг София се кикотела до припадък от танца на Лудото Ленче – натюр, върху свещеник и стълба.

Козльо, козльо, дядо попе… Защо си се раздрънкал? Че и на мен сега, след толкова години, да ми е срамно (но светло) от приказки? От друга страна пък, Лудото Ленче е част от езиковата култура на България днес… И малко хора знаят, че пъргавата умница не е само весело нарицателно, а съвсем истинска, витална личност.

Георги – Момчил Попов

Ухание в Мрака

.

Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.

Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.

Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.

Хора, които обичат да се смеят на грешките си.

Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.

Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.

Които не бягат от отговорностите си.

Които защитават човешкото достойнство.

Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.

Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.

Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

.

Мариу ди Андраде (1893 – 1945) е бразилски поет, писател, есеист и изследовател на културата. Интелектуалец от най-висока класа, творил през първата половина на 20в., един от бащите на южноамериканския модернизъм.

 

Последните думи на Стив Джобс за живота …

.

„Първа и втора класа в самолета, кацат по едно и също време.“


Да, аз стигнах до върха на успеха в бизнеса. В очите на другите бях символ за успех и подражание.
Въпреки това с изключение на работата, имах малко поводи за радост. Накрая – богатството ми е само факт – цифри, които не топлят.
Сега, когато лежа на болничното легло, ясно си давам сметка, че всички успехи, с които някога бях толкова горд, са незначителни с наближаването на неизбежната ми смърт. Когато остана сам в тъмното и гледам студената светлина на медицинските уреди около мен, усещам леденото дихание на Смъртта. Да, тя ме чака и се усмихва…
Едва сега разбирам, че когато натрупаш пари, с които можеш да подсигуриш живота си, трябва да има и нещо друго, което да дава смисъл. Истории за любов, мечти от детството, изкуство…
Бог ни е направил така, да усещаме любовта, да я усещаме в сърцето си и да я споделяме с хората около нас. Тя (любовта) е пътеводната светлина и ни дава истинската сила. Мога да взема със себе си само спомените, които са наситени с любов. Не славата и парите. Любовта може да пътува със скоростта на светлината и да ви даде криле.
Поставяйте си цели, които може да постигнете и ги следвайте с цялото си сърце. То ще ви отведе там, където искате да бъдете. Всичко е в сърцето.
Знаете ли кое е най-скъпото легло? Болничното… Ако имате пари, може да наемете някой да кара колата ви, но не можете да наемете някой, който да „вземе“ заболяването, което ви убива.
Ако изгубите нещо, може и да го намерите, но едно нещо, което няма да намерите, ако го изгубите – това е живота. На какъвто и етап от живота си да се намирате сега, помнете, че един ден ще се изправите пред момента, в който завесата пада пред вас…
Моля ви, оценявайте любовта, която имате сега – отнасяйте се с всички добре и с уважение.
Това остава.
.
От Мрежата

Тежкото бреме на независимостта

.

На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.

За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.

Причините и поводите

Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.

Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.

От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в  наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.

Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.

Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник  в съответния момент.

А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.

Резултатите

Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.

В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.

Честит празник, българи!

terminal3.bg

 

Енергиен обмен при жените и мъжете

.

50644wideКакво е това жена, коя е жената и с какво се различава от мъжа? Господ Бог не е създал просто така мъжа и жената – те се различават помежду си. Доколкото всеки от нас има свои специфични функции, то и енергиите се движат по различен начин.
Във Ведите се казва, че всеки човек има 7 най-активни енергийни центъра, които наричаме чакри. На практика те са много повече, но основните са 7. Ние сме устроени така, че при мъжете и жените в тези центрове енергията се движи по различен начин. В някои по посока на часовниковата стрелка, в някои – обратно. Какво ни дава активността или пасивността на чакрите и как се получава така, че да се допълваме взаимно.
Безопасност
Започваме отдолу нагоре. Най-долната чакра е МУЛАДХАРА. Тя отговаря за отглеждане на потомство и е устроена по такъв начин, че при мъжа е активна, а при жената пасивна, т.е. мъжът отдава енергия, а жената приема.
Това означава, че това е мъжка функция – да дава защита. Защита за преживяване на жената. Да обезпечава базовата безопасност. Нашата задача е да концентрираме вниманието си върху своите задължения. Задължението на жената на това място е да се научи да приема. В болшинството от нас има проблеми с приемането. По замисъл ние сме длъжни изцяло да се доверяваме на мъжа и да се облегнем на рамото му, вярвайки, че той може да се погрижи за нас.
В много от нас има всякакви родови сценарии и различни травми. Много често ние не позволяваме на мъжа да се грижи за нас изобщо. Много често жените казват: „Ох, така бих искала силно рамо”. Но на практика се оказва, че е толкова трудно да се довериш на някого и затова предпочиташ да си свършиш всичко сама.
Ако жената започне сама да се грижи за издръжката, например на себе си и своите деца, то чакрата започва да работи в мъжки вариант, започва да става активна. Ако при това редом до жената има мъж, то не му остава друго, освен неговата чакра да стане пасивна, т.е. той започва да приема, а жената да отдава. Много е трудно да се обърне после тази ситуация. Защото отказвайки се от това, на жената ще й се стори, че сякаш скача без парашут. Трябва да се разбере, че ако имате мъж, но предпочитате да се грижите сами за своята безопасност, то по този начин сами вземате мъжката функция и това е в ущърб и на вашата женственост, и на неговата мъжественост.
Наслаждение
После следва втората чакра – СВАДХИСТХАНА. Тя отговаря за насладата и желанията и работи различно. При жените е активна, а при мъжете пасивна. Т.е. ние отдаваме, а мъжете приемат.
Даже във Ведите се казва, че мъжът е наслаждаващият се, а жената е тази, чрез която се наслаждава. Това показва, че нашата задача, като жени, се състои в това, да създадем на мъжа комфорт и уют. Много често жените протестират срещу този пункт, казвайки – как така, защо сме длъжни да им прислужваме, защо сме длъжни да им създаваме удоволствия и да изпълняваме всичките им желания? Каква е тази световна несправедливост?
На практика тук всичко е справедливо. Защото от 7 чакри – 3 са активни при жените, 3 са активни при мъжете и 1, последната (7), работи еднакво при всички. Затова тук няма никаква несправедливост – има просто разделение на ролите. За нас е важно да разберем, че мъжът също дава нещо, а нашата задача е да му подарим наслада и да изпълняваме неговите желания – и тогава вече не всичко изглежда толкова зле.
Тук влизат всякакви наслади, включително и сексуалните, насладата от храна, реда в дома. Т.е. идеалната жена е длъжна да създаде на мъжа такъв свят, в който той с лекота може да се намира, да му е комфортно и неговите основни желания да бъдат удовлетворени. И не просто да бъдат удовлетворени, а той да изпитва наслада от това. В това е същественото различие.
Ще приведа прост пример. Ние с мъжа ми имаме любим ресторант и там готвят много вкусно. Т.е. при същите цени кухнята е превъзходна, в нея даже пържените картофи са изумителни. И буквално вчера ние пристигаме, а той вече беше закрит. Но пък беше открит нов ресторант до него и решихме да похапнем в него. Оказа се, че там цените са същите, и храната е вкусна, но в нея лисва онова сладко зрънце, частичката от душата. Оказа се, че похапнахме вкусно, но наслада нямаше.
Същото е и в семейството. Може да сготвите на мъжа си някакви пържени картофки или яйца, но с такова отношение – „яж и ме остави намира”. А можете да направите това така, че всеки път след закуска, обед или вечеря той да получава наслада.
По същия начин можете да постъпите и в сексуалните отношения. Можете да изпълнявате съпружеския дълг и да казвате – „кога най-после ще свърши това?”, а можете да направите така, че мъжът действително да се наслаждава на процеса. Нищо, ако това не е всеки ден, даже не всяка седмица. Нека да бъде ежемесечен карнавал – но затова пък какъв!
Пари
Продължаваме с третата чакра – МАНИПУРА. Това са парите, жизнената енергия, постиженията. Тя е активна при мъжете, съответно пасивна при жените. Тоест мъжът дава на жената. Жената приема. И тук жените пак имат проблем.
Аз доста често получавам писма, че жената не може да взима пари от мъжа си. Или се срамува да му поиска пари за някоя рокля. Често се случва, когато жената е работила сама, обезпечавала се е, а после се омъжва и излиза по майчинство. И тя не работи, иска нещо да купи, а се срамува да поиска от мъжа си.
И точно в такава ситуация става много сериозен конфликт. Защото ако жената се отказва да взима пари и жизнена енергия, то или мъжът престава да дава и преминава в малко по-различна позиция, или доходите и енергията му намаляват. Т.е. една от причините, поради която мъжете заработват по-малко е, че жената нищо не иска. Жената казва, че на нея нищо не й трябва, „ботуши не ми трябват, аз още старите не съм износила”.
Ако жената има такова отношение към себе си, отношение към парите и отношение към мъжа, то мъжът няма да заработва много, защото просто не му трябват. Мъжете по природа са доста аскетични. Вие навярно сте виждали квартири на ергени, на тях им трябва съвсем малко. Легло, печка, тиган, яйца за закуска и това е всичко. И нищо повече не им трябва.
Понякога в тази ситуация мъжът престава да печели и става жиголо. Или намира онази, която ще го стимулира за постижения със своите изисквания и желания.
Затова наше задължение като жени е да се научим да приемаме от мъжете пари, подаръци, да приемаме някакви постижения и подвизи, които те правят в наше име.
Има и друг вариант, когато жената започва да печели много. Тя започва да мисли, че това е най-важната й задача в живота – да обезпечава семейството, да го храни, „това жалко човече нищо не може” и т.н.
Т.е., ако жената решително се ангажира с активността в този аспект, то за мъжа не остава нищо. Жената е взела всичко. На него му остава само да приема. Тогава той става домошар, под чехъл.
Любов
Следващата чакра е АНАХАТА – сърдечната. Тя отговаря за любовта и симпатията. Това е наша, женска чакра. Т.е. ние, като жени, сме длъжни да даваме, а мъжът да приема. Обратното е некомфортно.
При болшинството от вас навярно е имало такъв поклонник, който е изпълнявал всичките ви капризи, който е правел всичко, което искате – и цветя, и това, и онова. И в устата ви гледа, и просто такава любов, и вечер ви посреща, и сутрин ви изпраща. А вие го гледате и разбирате – добър човек, чудесно момче, но не мога да го обичам. И се самоупреквате за това, че е толкова добър, а не го обичате.
Просто затова защото мъжът е взел активността в тази чакра, в сърдечния център. Той е започнал да дава и жената няма избор. Тя не може да обича. А ЛЮБОВТА – ТОВА Е НАШЕТО ЖЕНСКО НАЧАЛО!
Ако жената не може да обича, да се реализира в тази чакра, то на нея й е много тежко. И затова такива отношения най-често не могат да се реализират. Затова желанието „аз искам мъжът ми да ме ухажва романтично, да прави това и онова, и ето така да ме обича, и иначе да ме обича” е просто красива картинка. Ако се случи така, то на практика това изобщо няма да ви зарадва.
Затова се радвайте, ако мъжете ви не приемат отговорността за този център и ви позволят да се реализирате в него. Тогава вие ще можете изцяло да разгърнете потенциала си в него, да правите приятни сюрпризи и да го глезете.
Това не означава, че той цял живот само ще приема и няма да дава нищо в замяна. По-скоро, той също ще прави нещо за вас, но това няма да бъде в този център. Това ще бъде например на нивото на трета чакра – т.е. ще ви прави някакви подаръци, или на първа – някак ще започне да се грижи за вас по отношение на жилище или някакви базови вещи.
Затова не очаквайте от мъжете неземна романтика и изпълняване на капризите ви, защото то е наша отговорност – да изпълняваме желания, да даваме наслада и да обичаме. Това е женска отговорност. Мъжът ще ви отговори с нещо друго. С подаръци и усещане за безопасност.
Себеизразяване
Петата чакра е ВИШУДХА – общуване, себеизразяване. Мъжът дава – жената приема. Мъжът е активен.
За мъжа е важно да изразява себе си, да се реализира в живота. За жената основната реализация е семейството. Реализирането извън семейството е вторично.
Ако жената се е научила да дарява любов в четвъртия център, но тази енергия се издига в мъжа по-високо, и той иска не само да заработва пари, не само да обезпечи семейството на базово ниво. Той вече иска да остави свои следи в историята, някакво наследство. Иска с нещо да подобри този свят – на това ниво често мъжът започва да върши велики дела, глобални подвизи.
И всички тези подвизи се правят в името на жените. Нашата задача на това място е – да приемаме. Радостно и с любов. Както принцесите и кралиците приемат почести от сражаващите се рицари. За да има за кого те да извършват кръстоносни походи, да защитават Родината или да спасяват планетата от екологична катастрофа.
Затова, ако вие искате вашият мъж не само да преживява и да печели за хляба, а действително да се реализира и да променя света – учете се да го обичате. Енергията на вашата любов е способна да повдигне в него енергията до петия център.
Освен това, този център е центърът на общуването. Например добре е, ако приятелите на семейството това са приятелите на мъжа.Не вие го водите в своята компания и го заставяте да общува с вашите приятелки, а той ви въвежда в някакъв свой кръг, създава ви някакво общуване и създава връзки между семействата.

Ясновидство
Шестата чакра е АДЖНА. Жената отдава, мъжът приема.
По принцип жената следва да бъде главен помощник на своя мъж. И основната нейна помощ не се състои в това да прави нещата, които той обича, а да му предостави това, което той не притежава по природа – ясновидство.
Да допуснем, че жената винаги дава много добри съвети на мъжа. Тя притежава интуиция и често чувства и казва – „нещо този човечец, с когото искаш да подпишеш договор, не ми харесва”. В идеалната ситуация мъжът се вслушва в нейните предчувствия. Ако той има достатъчна значимост в своите три центъра – реализиран е като глава на семейството, в кариерата и има някаква мисия – лесно приема препоръките на жена си.
Жената много често усеща някои неща и казва – „слушай, този човек не ми харесва, хайде да не работим с него; или – аз предчувствам, това няма да свърши добре”. Минава някакво време и всичко се случва тъкмо така.
При мен често става така, когато някой човек не ми харесва, макар и без видима причина. Преди не казвах на мъжа си. А после се получава ситуация, в която човекът се разкрива в не съвсем добра светлина.
Аз разбрах, че моята задача е да предпазя мъжа си. И започнах да му споделям усещанията си. В началото той не ми се доверяваше. Но след две сериозни ситуации започна да ме пита за мнението ми относно хората. Особено във връзка с партньорството и съвместната работа с някого.
Ние сме души
Седмата чакра е САХАСРАРА. Тя работи при всички еднакво – това е връзката ни с Бог. И няма значение дали сме мъж или жена. На първо място всички сме души, а душата няма пол.
Половите различия са важни тук, на Земята, за да изпълним мисията си, поради която сме се родили. Половата принадлежност ни създава рамки, които можем да запълним така, както изберем. Може да се каже, че давайки ни женско тяло Господ просто стеснява кръга и по-точно обозначава ролята, която трябва да изиграем тук .
А как е при вас?
Най-големите изкривявания обикновено са по четирите долни чакри. Те създават база за хармония на по-висшите нива. Затова голямата наша задача в този живот е да се научим да приемаме от мъжа от първата и третата чакра. И освен това – да се научим да отдаваме от втората и четвъртата. Което всъщност най-често не умеем.

От Фейсбук

Четиво за носталгици по Соц-а

.

%d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b8Преди часове получих информация от наш човек в Хавана ( ) по основна тема “автомобили и пътен транспорт”.
Докато е още топла, да прочетем за постиженията на Куба под мъдрото ръководство на Комунистическата партия.
Внимателно да четат и младите, и носталгиците по времената отпреди 1989 г. у нас.

“Бате, Голфа няма аналог тук. Имам предвид, че тук ЕВТИНА кола няма. Най-евтината кола, която може да се купи май е полски фиат, за 6,7,8к USD. Лада – 8-15к. Almendron (стара американска кола) – 6,10,15,20,25,30к. Модерна кола – ебало си е мамата. Тико 20к. Пежо 205 – 20к. Пежо 405 30к. Пежо 208 60к. Toyota Yaris 45к.

Тук важното е да е кола, да се движи, да може да се товари. Кола тук има един човек на всеки 500 или 1000 души (измислям си, но ако се окаже, че са повече – не бих се учудил).
Защо мислиш, че половината автопарк на острова е от американски коли, произведени преди 1959-та? Щото обичат антики? Не. Щото няма други. Тук колите са вечни, всичко се оправя, ремонтира, скалъпва. Нищо не се изхвърля. Пълно е с полски фиатчета, лади, москвичи, има волги, VW костенурки, стари шкоди от 60тте.
Американските коли (almendrones) пък се използват за работа, за товарене, повечето са маршрутки. За лична кола почти не се използват, защото са неикономични и трудни за поддръжка. Тъй като са снадени се трошат често, изискват непрекъсната поддръжка, която може да им се осигури само ако изкарват кинти. Те вървят от 10-20-30к, в зависимост от подобренията и състоянието.
По-новите, модерни коли обикновено са служебни или рентакар. Има и частни, които са продадени на някви хора по някви начини, примерно – една рентакар кола, след еди колко си години експлоатация се продава. Говоря ти за предимно китайски коли, тук там някоя корейска. Една такава кола ти знаеш, че нова в Бг струва 13,14,15к долара. Е тук, използвана няколко години – прас: 39к! Take it or leave it.
Абе тук мутресите се возят в лади бе!
Има и други коли, които не ми е ясно как са влезли, виждам джипове Toyota от 1999та, Mercedes 190, fiat punto, Mitsubishi lancer, те такива…

Чувам, че на някви известни хора, музиканти, артисти, спортисти и бог знае кой още им било позволено еди кога си, при еди кви си условия да си вкарат коли…
Въобще, тук колата е статус, лукс… В квартала улиците са пусти. Минава една кола на пет минути.
А без кола (95% от хората) си просто един pobre diablo. Такситата са скъпи за кубинците, маршрутките и те не са евтини, но в час пик забрави да хванеш някоя, ходиш километър по улицата и махаш кат улав и никой не ти спира.
А рейсовете… Да не обяснявам дори в най-бедните години в Бг никога не е било така.
Въобще тук транспорта е нещо страшно. Питай Оскар дали е ходил до Винялес или Варадеро? Пича за 30 години не е излизал от Хавана, не е пътувал никъде познава Куба по-малко от мен

.
Шибана страна, шибана, измъчвана от глад и жажда страна, %d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0където хората, незнайно защо са по-учтиви, по-мили, по-щедри и по-усмихнати от нас
Колите са нереално скъпи, наистина. Ама това става като смесиш пазарна и централизирана икономика, предприемачество – с монопол, свобода – със забрани и ограничения… Някъв абсурд.

От една страна тук примерно можеш да се регистрираш като частник – дъводелец, или строител, или обущар… но от друга: никъде, НИКЪДЕ не продават легално дърво, никъде не продават легално стомана, никъде не продават кожа, гума… Няма реално откъде да купиш суровина.

От една страна едно Тико е 20к. От друга: апартаментът на баща ми (90 квадрата) е 12к, супер апартамент 100 квадрата на пъпа на Хавана 50к, цигари 7 песо (малко повече от четвърт долар), газта, тока, телефона и рейса – много евтини. Храната с купони: направо без пари (вярно е, че е едно нищо).

От една страна:
Спане в хотел в центъра 200$,
от друга: спане в частна къща 30$.

Бутилка водка 30$, но литър наливен ром 1$.

Бутилка от литър и половина минерална вода: 2$. Сок от гуаяба на улицата: 5 песо (четвърт долар).

Средна заплата в държ. сектор 20$. ТаксИ до летището: 25-30$.

Скапано малко хладилниче куча марка (и в Илиянци няма да намериш такъв) 400$. Човек да ти чисти стълбището цял месец: 8$.

Маршрутка – половин-един долар. Рейс 40 сентавос (около 3-4 стотинки).

Дайкири в El Floridita: 6$.
Ебане на улицата 10-15-20$.

Пс: Бензина и нафтата са скъпи, но само балъците си ги купуват от бензиностанцията. Черния пазар е много голям. Купони няма. Идва пича със служебната кола и налива 10 литра, но му се таксуват 20. Разликата му се изплаща по 50 цента, примерно. След това тия десет литра се продават на К.А. на черно за долар.

Пс2: Проверих цените на колите под наем. Най-икономичния клас: 70 долара на ден, следващия: 100 долара.”

От Фейсбук

 

Притча за двете криви тухли

.

78165914_10_800x600_dekorativni-oblitsovachni-tuhli-Една история, която ще ви накара да видите по друг начин себе си, другите и живота въобще. Една история, която ще ви промени и ще ви обогати. Една история, която трябва да прочетете!

След като купихме земята за манастира през 1983 г., останахме без пукнат грош… Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя…

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да є се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването, развеждах един посетител и той я видя.
– Хубава стена – подхвърли той непринудено.
– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?
Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една
„хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност, добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.
– Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били
първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.

из Отвори сърцето си – будистки приказки за щастие от Аджан Брам

gnezdoto.net