Признанието на Стойчо Мошанов

.

МошановВ неотдавна излязлата си книга „Свидетелствам под клетва“, посветена на разнопосочно тълкувани страници от близката ни история, авторът Дянко Марков отделя място и на спорната фигура от българската политика през 40-те години на века Стойчо Мошанов. Това е повод още един автор да вземе отношение кой е Мошанов и предал ли е българските интереси на руснаците.

Защо не успяха преговорите за примирие в Кайро през 1944г.? Каква беше причината България да не се споразумее със САЩ и Великобритания?

Ако това беше станало, България не би попаднала в ръцете на Сталин, съветската армия не би ни окупирала и на 9 IX 1944 г. не би се отворила вратата за болшевизацията на нашата страна! В този смисъл преговорите в Кайро имат съдбоносна роля за бъдещето на България. По темата е писано много. Разглеждани са различни версии. Най-странните обяснения могат да се прочетат в книга по темата, написана от ключовата фигура в тези преговори – Стойчо Мошанов. (Моята мисия в Кайро, Стойчо Мошанов, ИК „Български писател” ИК ”Петекс – Petex“, София, 1991г.)

Обясненията на Мошанов

Виждаме от неговите обяснения, че като пълномощник на българското правителство той приема да изпълни мисията си. Датата е 22 юли 1944г. Заминавайки в тези пълномощия, Мошанов не бърза да подпише примирието. Започва да поставя условия на правителството, което го е упълномощило. Сред тях са искания за реформиране на самото правителство и включването в състава му на хора от бившата опозиция. Премиерът Иван Багрянов, повярвал в „англофилството” на Стойчо Мошанов, очаква от него бързо сключване на примирие и влизане в сътрудничество със съюзниците.

В книгата си (стр. 224) Мошанов подчертава, че на 1 септември е отклонил връчването на условията по примирието. След връчването е било възможно България да направи някои възражения и след разглеждането им да се пристъпи към подписване.

Мошанов твърди, че е постъпил по този начин, за да не станела България ябълката на раздора между съюзниците. Самият той обаче опровергава комунистическите и съветски измислици, тиражирани по-късно, че в условията е било предвидено окупиране на България от съюзнически войски или от турски войски.

Условията за примирие на САЩ и Великобритания

За тези измислици, разпространявани от Цола Драгойчева при нейното посещение в Женева и от други лица близки до Петко Стайнов (във вариант 10 годишна турска окупация на България), научаваме от писмото от 16 декември 1945г. от вече бившия български посланик в Анкара – Никола Балабанов. Той нарича тези слухове „изопачаване на фактите и съчиняване на басни”. Писмото е публикувано изцяло в книгата на Мошанов. Има и твърдения, че условията за примирие, включвали искането на гръцкото правителство в изгнание за окупация на някои български територии.

На стр.310 Мошанов дори споменава, че след срещата си с Нячбъл Хюг Хъгесън – британски посланик в Анкара, че „условията за примирие (с България- б.м.) били като за победена страна, но не представлявали безусловна капитулация”. Същата информация – „условията са строги, но не много строги” от английска страна Мошанов получава и от английският представител на преговорите в Кайро – Стийл. Точно на 1 септември същият Стийл заявява на Мошанов, че „Няма време за губене! Съюзните генерални щабове са готови и не могат да чакат!”

Очевидно военните части на двете съюзни държави са планирали да преминат през Гърция и България и да се срещнат със съветската армия в Румъния и Унгария в общ натиск срещу отстъпващите германци.

Архивите проговарят

Днес американските архиви за войната са достъпни за проучване. Документът, съдържащ условията за примирие, което да се предложат на България на 1 септември 1944г., е достъпен. Той се състои от 13 точки и никъде в него не се говори за турска окупация или за гръцките искания. Подготвеният текст за подписване от България включва прекратяване на военните действия със съюзниците. България е трябвало по това споразумение да прекъсне отношенията си с Германия и нейните съюзници както и да обезоръжи техни войски на наша територия. Българската армия е трябвало да се изтегли от заетите територии на други държави и да се разреши на войски на съюзниците да придвижват свободно своите войски през българската територия.

Самолетите и плавателните съдове (вкл. тези по Дунава) щели да се използват от съюзниците. Изисква се освобождаване на военнопленниците на съюзниците, каквито тогава е имало, освобождаване на затворниците, осъдени по политически причини или като резултат от дискриминационно законодателство, което също е трябвало да се отмени. Очаквало се е от България да сътрудничи в задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления. Страната ни е трябвало да възстанови имуществото на Обединените нации ( в смисъл на държавите, засегнати от действията на Тристранния пакт) и да възстанови нанесените щети. Също така България е следвало да осигури снабдяването и обслужването на съюзническите войски, намиращи се на нейна територия, нужни за целите на войната. В последната точка на този документ, който Мошанов е отказал да подпише, се споменава, че България трябва да отговори евентуално и на други искания, свързани с възстановяването на мира и сигурността.

Не става въпрос за безусловна капитулация, за отнемане на територии или за окупация. Властта в България е щяла да се упражнява от българското правителство.

Затова пък след включването на Съветския съюз в преговорите условията, които се налагат на България, са много по-тежки. България пропуска исторически шанс!

Играта на Стойчо Мошанов

За времето на своята мисия Мошанов връща няколкократно мандата, който има от правителството. Той иска извършване на промени в правителството, включване в него на определени лица от старата опозиция и пр. На 2 септември Мошанов отказва мандата да подпише примирие от името на правителството, начело с Константин Муравиев. В телеграмата си от 3 септември 1944г. той изказва неудовлетворение от състава на Муравиевия кабинет и изисква сътрудничество със СССР.

На 5 септември пълномощията му са потвърдени от правителството, но той отново не ги приема. На същата дата Съветският съюз обявява война на България и мисията в Кайро се обезсмисля. Американският представител в преговорите в Кайро, Харолд Шанц допуска, че поведението на Стойчо Мошанов е мотивирано от желания за политическо бъдеще при новия режим. (вж. Студената война на Балканите, Майкъл Бол, Фондация „Българска наука и култура”, София, 1999г. стр.105)

Кой е Стойчо Мошанов

В статията „Обратната страна на медала” от Асен Манов ( в. „Про и Анти”, 1 септември 2005 г.) авторът изнася факти за безпринципното политическо поведение на Стойчо Мошанов през годините. Той е член на Демократическата партия, но я напуска през 1923 г. Включва се във военната лига и в Сговора на Ал.Цанков. Участва в преврата срещу Стамболийски и е депутат в 21-во, 22-во, 23-то и 34-то Народно събрание, на което е и председател. Участва в преврата на 19 май срещу Демократическата партия, след което става Министър на финансите и народното стопанство. На този политически въжеиграч е била поверена съдбата на България през август-септември 1944 г.

Мошанов и Виноградов

На 20 септември 1944 г. на връщане от Кайро Мошанов минава през Анкара. Там първото нещо, което прави, е да се отбие при съветския посланик Виноградов и да го информира за своята мисия. България продължава да е във война със Съветския съюз чак до началото на 1947 г., когато се сключва мирният договор в Париж. В този случай, извършеното от Мошанов е напълно недопустимо спрямо българските интереси.

Самопризнанието

В архива на Георги Димитров са запазени две писма на Стойчо Мошанов. Едното е до някой си Григоров, чрез когото авторът му очаква другото писмо да бъде предадено на Г. Димитров – тогава вече министър-председател. Датирани са на 10 декември 1947г. и изпратени от Търговище, където Мошанов е интерниран. В писмата си той протестира срещу публикация в софийския вестник „Новини” от Владимир Огнянов, озаглавена „Противобългарска централа в Цариград”. Там мисията на Стойчо Мошанов и Киселов, изпратени от ”предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро” е определена като предателска. Изразът „Предателската мисия на Мошанов ….” е причина той да поиска да информира лично Г. Димитров за преговорите в Кайро.

„Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати, с които тогава бяхме във война, не успе. И тя не успе по моя вина именно, за да не стана предател спрямо бъдещето на страната”, признава и се оправдава Мошанов.

Затова пък в другото писмо – до Григоров, Мошанов е по-многословен. Така например за срещата с Виноградов той обяснява : „Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има предвид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми, защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанов (Никола Балабанов, българският посланик в Анкара – б. м.) ми заяви: „Вие имате наистина голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирието в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”

По-нататък Мошанов добавя, че след завръщането си в България се е срещнал с първия политически представител на руското командване в България, Димитър Георгиевич Яковлев. „На една среща в с.Панчарево до София, той ме помоли да му разкажа за мисията в Кайро. След разговора, г-н Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го изпрати в Москва. „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната, но и за славянството”.

Това била оценката на Яковлев. От двете писма разбираме, че Мошанов първо е информирал съветските власти. След това е информирал Кимон Георгиев. Получил е и благодарности за начина, по който е изпълнил мисията си в Кайро от Министъра в правителството на Отечествения фронт Петко Стайнов.

Стойчо Мошанов не искал да стане предател на бъдещето на страната и затова отказал да подпише примирието в Кайро.

Предателството е въпрос на дата

Прочутият наполеонов външен министър Талейран при спор с Императора дали монархистите са предатели, заявил „Сир, предателството е въпрос на дата!”

Така е и в случая с Мошанов. На 1 септември 1944г., когато отказва мандата за подписване на примирие със съюзниците, той извършва предателство спрямо българските интереси и бъдещето на България.

Но след 9 септември 1944г., когато в България е извършен про-съветски преврат, отварящ вратата за болшевизация на страната, станала възможна в най-голяма степен заради действията на Мошанов в Кайро, тогава разбира се той е герой. Но не български герой, а герой на новата просъветска власт!

Той обаче не получава в замяна това, което очаква. Включва се в поредна конспирация и 10 години лежи в затвора. След 1989 г. България се откъсна от съветската орбита и пое свой път към Европа и НАТО, възстановявайки своята независимост.

Днес оценката за действията на Стойчо Мошанов не могат да бъдат двусмислени.

В Кайро той е предал българските национални интереси.

Двете писма на Стойчо Мошанов от архива на Георги Димитров

Първо писмо

Любезни г. Григоров,

Тук приложена притварям една молба до г. Министър-председателя. Тя е написана по повод една статия в в. Новини, в която моята мисия в Кайро, през август – септември 1944 год., се таксува за предателска. От моето завръщане от Кайро изминаха вече три години и за пръв път мисията ми се таксува за предателска.

Непосредствено след завръщането ми от Кайро, на път за София, в Анкара, придружаван от пълномощния министър Н. Балабанов, посетих съветския посланик г. Виноградов. Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има пред вид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанова ми заяви: „Вие имате голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирие в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”

Пристигнах в София почти едновременно с първия политически представител при руското командване в България – г. Димитрий Боршович Яковлев.

На един обед в с. Панчарево, до София, той ме помоли да му разкажа за мисията си в Кайро. След разговора, г. Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го препрати в Москва, защото, ми заяви той: „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството”.

Направих доклад и на правителството в лицето на тогавашния Министър- председател г. К. Георгиев, министъра на външните работи г. Стайнов, които ми благодариха за начина по който съм изпълнил мисията си и след известно време г. Георгиев пред учредителния конгрес на „Звено” и г. Стайнов на публично събрание в Пловдив са подчертали заслугите ми. По късно притискан от ляво и дясно аз направих някои частични публични съобщения,  но цялата истина за преговорите в Кайро публично до днес не е изнасяна. Аз не съм я изнасял даже когато е трябвало да браня личната си чест, понеже съм считал, че въпросът не е личен мой, а на държавна целесъобразност.

Дали и днес, след договора за мир, когато ръцете на България са напълно развързани във външно-политическо отношение, трябва да се изнесе на публично обсъждане цялата истина, това може да реши само правителството.

Затова е необходимо да направя изчерпателен устен и документален доклад. Не се лаская от надеждата да го направя лично на г. Министър-председателя, но бих могъл да го направя например лично Вам. Затова и молбата ми до г. Министър- председателя я препращам чрез Вас.

Аз за сега съм въдворен на местожителство в гр. Търговище, където обаче съм свободен. Ако се наложи да дойда до София за да направя доклада си, много Ви моля да ми се спести препращането по етапен ред, или пък да дам доклада си пред органи на милицията. Аз бих желал да дам съображенията си за и против публичното изнасяне на въпроса пред лице компетентно и оторизирано.
Като се надявам, че благодарение на Вашия такт, Вие ще намерите най-правилното разрешение на въпроса, моля Ви да приемете сърдечните ми поздрави.

Стойчо Мошанов, Търговище, 10 декември 1947 г.

Второ писмо

Уважаеми г. Министър-председателю,

В брой 147 от 1 декември т.г. на в. Новини, е поместена статия под надслов: „Противобългарска централа в Цариград.” Тя съдържа между другото и следния пасаж:

„Все същия Делиорман посреща Багряновите делегати Стойчо Мошанов и Киселов изпратени от предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро”…

и по нататък:

„След неуспеха на предателската мисия на Мошанов”…

Верно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати с които тогава бяхме във война не успя. И тя не успя по моя вина, именно за да не стана предател спрямо бъдещето на страната. Аз до сега не съм изнасял публично истината защо не се сключи примирието в Кайро, даже когато е трябвало да защитя личната си чест, понеже съм считал, че тоя въпрос не е мой личен, а на държавна целесъобразност, който само правителството може да реши.

Аз Ви моля да ми се даде възможност да направя изчерпателен доклад за станалото в Кайро. Не се лаская от надеждата, че мога да го направя лично Вам, но моля той да Ви стане известен, за да бъдете напълно осветлен по едни събития, които бяха сериозно премеждие за независимостта на страната и да се реши дали е целесъобразно да се изнесе днес на публично обсъждане.

Приемете г. Министър-председателю изразите на голямата ми към Вас почит.

Стойчо Мошанов, Търговище, 10. XII. 1947

Лъчезар Тошев/Медияпул

(Авторът е депутат от СДС. Публикацията е преработена версия на статия на Л. Тошев във в. „Българска армия“, 3 септември 2011г.)

Една легенда – Анжело Куюмджийски – най-богатият българин

.

Когато видях за първи път красивата крайморска къща на Станчовата алея във Варна, останах без дъх – уникална конструкция, витражи и доста други орнаменти, изискан късен сецесион, сякаш бе покрита с патината на времето и разкошната зелена растителност, даже излъчваше някаква тайнственост. Запитах стария Сашо Сталийски, на когото бях на гости, чие е това архитектурно бижу, и чух интересна история: „На Анжело Куюмджийски. Беше най-богатият човек в България. Няма Буров, няма Чапрашиков, дори Асен Николов не беше толкова богат. Няколко пъти тук съм виждал да идва Царя, за пари, разбира се. Анджело не контактуваше с всеки, идваха най-вече негови лични приятели – депутати, министри и нали ти казах – Царя и семейството му. Чест гост му бе Кирил, царският брат. За толкова години баща ми да е отишъл най-много два-три пъти на гости на Анжело. Абе, беше малко потаен, после изчезна и тази вила я подари ли, продаде ли я, нещо неясно се въртеше. По-късно комунистите я взеха и направиха приемна от нея.”

Тогава ми стана адски интересно да науча повече за този човек. Разрових се и разкрих смайващи неща, но и много легенди, защото самият Анжело е бил освен авантюрист от световна класа и много потаен, а често действията му са граничели с далаверата, измамата, комбинирането на несъвместими неща, но и много благородство към българското племе. Оказа се, че на този човек, магнат от световна класа, търговец на тютюни, аферист, производител, меценат, няма запазена нито една снимка, ама наистина нито една. Не знаем как е изглеждал един човек със значително място в родната ни история, но за това по-късно.

В регистрите на община Самоков е записано, че през 1886 год. в града е роден Челеби Нисим Куюмджийски, а няколко години по-късно е добавено: Рахамим Куюмджийски. Още от тук започват загадките и легендите. Стари самоковци ми разказаха подробно за рода, но и много противоречия за самия Анжело. В Самоков той е по-известен като Ангел Куюмджийски. В края на 19 век в кондиката на църквата е записано, че е извършено православно кръщение на детето от мъжки пол Ангел Куюмджийски. Самият Ангел-Анжело още от малък се българеел, странял от еврейските деца в Самоков и се заигравал с децата от съседната махала – българчета. И от тук още започват легендите. Оттогава тръгва версията, че старият самоковски златар Нисим Куюмджийски, син на Бохор Кюмурджията, е осиновил последното си дете, чиито родители били отнесени от страшна болест, май туберкулоза. Детето било съвсем малко, а бай Нисим бил голям приятел с баща му и решил да го прибере и направи свое дете. Така се появил Челеби-Анжело-Ангел Куюмджийски. Семейството на Нисим златаря /куюмджия означава златар/ било вече нетолкова заможно, клоняло към самоковската беднотия, едвам поддържали предишния стандарт. По това време еврейските семейства в Самоков живеели много задружно в махала Мойсеева. Семейството на бай Нисим дружало със семейството на Ариетата, често сядали на една софра по празници. И двете семейства били ученолюбиви и интелигентни. През лятото наемали къщата на Пиперкови на Продановския рид до Самоков и почивали там, където били летните вили на богатите християни и турци от града. Когато закъсвали с парите, жената на бай Нисим Венезия започвала да му „трие сол” на главата и все споменавала за богатството на Ариетата, а златарят отвръщал: „Ариетата си имат виенската мая. Изгонили ги от Виена, ама дошли в балканската паланка с почести и пари. Виена си е Европа, там и кучетата са по-нахранени и по-интелигентни…”

Малкият често се застоявал дълго в православните храмове в града, особено се захласвал по иконите, на които били изрисувани ангелите /може би затова е избрал името Ангел?/, помагал в службите на свещеника, дори започнал да припява на хора. Баща му Нисим съвсем не се противял на тези му странности, а може би пък и да е вярна легендата за осиновяването и кръвта да го е теглила към вярата на истинските родители. Старите самоковци разказваха преди 15-ина години, че някъде тогава Ангел-Анжело се бил заклел в църквата, че

ще стане известен в целия свят, 

че ще е богат и ще го уважават всички. Така разправял свещеникът от църквата, така разправяли хората дълго време след смъртта му. Някъде съвсем в края на 19 век малкият решил, че трябва да вземе съдбата си в свои ръце, и започнал на изкупува тиквени семки от приятелите и семействата им, после ги изпичал в домашната фурна и след това обикалял Самоков да ги продава по чаршията и Щипи пазар в града. Започнали да му викат „Семкарчето”.

Kuyumdjiyskata-kashtaОт 20-те години на 20 век е останала една рисунка на къщата на Куюмджиевия род в Самоков, където бай Нисим златарят създал и отгледал семейството си. Рисувана е от самоковския художник Васил Захариев, който по-късно е станал придворен художник. Той бил на почит в царското семейство и винаги бил с тях, когато идвали в „Царска Бистрица”, дори и след смъртта на Борис Трети. Сега някогашната улица „Мойсеева”, където живеели куюмджийте в Самоков, носи името на художника Васил Захариев.

Една от легендите за Анжело Куюмдийски твърди, че той никога не е учил, че всичко научил сам, че животът го очукал твърде рано, още разнасяйки тиквените семки по чаршията, но това съвсем не е истина. През 1909 год. Ангел е вече красив, наедрял и впечатлителен младеж. Дядо Нисим нямал парите да издържа момчето да учи, но пък то имало вече добри контакти с американските мисионери в Самоков, които финансирали и поддържали Американския колеж в града – сегашната гимназия „Константин Фотинов”, която и аз съм завършил. Та американските мисионери били впечатлени от самоковското семкарче и решили да го подготвят със солидно образование. Инвестирали смело в младежа и решили да го изпратят да учи в Париж, в Сорбоната. Дали още тогава мисионерите не са вербували Куюмджиев за американската кауза, няма да научим никога. Преди да замине за Франция, младежът решава да смени името си Ангел, което му звучало твърде славянски, и през 1909 год. в самоковската община вече е записан като Анджело. И заминава от Самоков към Париж вече Анджело, по-късно „д” ще отпадне от името.

Други легенди говорят, че бил една година учител в Плевенското лозарско училище, а после станал брояч на парите в Балканската банка.

Младият самоковец в Сорбоната

впечатлява преподавателите си и завършва с пълен отличен и златен медал. Талантливият младеж още като студент създава здрави контакти във финансовия елит на Франция, съветва предприемачи и е затрупан с предложения за работа, но той е решил друго, а може би и менторите му – американските мисионери, са имали други планове. Като студент му е оказана висока чест и той е приет в еврейската масонска организация „Джойнт”, което му дава още един куп контакти във финансовия елит на Европа. От Франция Анжело пристига със солидни знания и контакти с европейския елит, води си и белгийска булка, но в Самоков е посрещнат на нож и от евреи, и от българи: „От къде на къде това семкарче, син на фалиралия златар бай Нисим, намери толкова пари да стане френски адвокат? Продал е душата си на фарисеите, станал е шпионин” – така говорят в рилското градче. Разочарован от отношението на самоковските първенци, Анжело се установява в София, където невероятната му комбинативност, финансовата и правната грамотност му дават възможност да започне да придобива собствености в най-престижните индустриални и финансови дружества.

Още през 1919 год. в София за първи път се създава борса за търговия с ценни книжа и акции. Най-активния играч в тази нова за България дейност става Анжело Куюмджийски, който обича да рискува и скоро натрупва огромен запас от дялове в български предприятия. Смело играе и по европейските борси.

Още не е навършил и 40 год., и вече има достатъчно собствен капитал да основе Франко-белгийска банка, която много бързо става основен кредитор на най-перспективните предприятия, което пък позволява на собственика й да контролира значителна част от индустриалното производство на България, особено износа. По-късно банката става Френско-българска банка, след като Куюмджийски изкупува белгийския дял. Някъде по това време магнатът заявява, че поведението на българските политици зависи от техните полици, които той пази в касата си. В пресата е обвиняван, че е международен аферист, който винаги се забърква в най-скандалните сделки, но срещу него няма и ред в съдебните архиви. Особено близък е с големите тютюневи търговци братя Чапрашикови и чрез тях с лидерите на Демократическата партия, като Никола Мушанов и Александър Малинов. Анжело оглавява управителния съвет на най-могъщото дружество по това време – „Обединени тютюневи фабрики”, и практически чрез него започва да дърпа конците и изгражда стратегията на Тютюневия картел, който държи монопола за износ на най-конвертируемата българска стока по това време – тютюна. Съдружници са му все големите имена в този бизнес – братя Чапрашикови, Белчеви, Томасян. След Първата световна война Испания се е превърнала в център на търговията с тютюн в Европа, защото през нея минават качествените тютюни от Северна Африка, за испанските поданици има специални преференции в тази особено печеливша индустрия и нашият герой Анжело Куюмджийски става испански поданик. По това време не съществува двойно гражданство и той е принуден да се откаже от българското. Прави го, а парите му свършват останалото. Той получава всички преференции в търговията с тютюни на испански поданик. Но не може най-богатият българин да не е гражданин на родината си. И тогава той прави една от големите си афери за пореден път със самоличността си. Представя в самоковската община свидетелство, издадено от Самоковското израилско синагогално настоятелство. Това свидетелство и до днес се пази в общината в Самоков и е изцяло фалшиво. Фалшиви са подписите на председателя на настоятелството Хаим Юда Коен и на секретаря Исак Коен. В свидетелството е записано, че Елиезер Куюмджийски и Челеби Куюмджийски са едно и също лице. Челеби е рожденото име на Анжело, преди да стане Ангел, а Елиезер е неговият най-голям брат, който е с 13 год. по-голям от него и умира през 1939 год., но Анжело благодарение на тази фалшификация става пак поданик на Царство България. Еврейското настоятелство се опитва да възрази на явната далавера, но Куюмджийски им отговаря, че те, евреите, цял живот са били мошеници, та още една далавера няма да им навреди. Останалото се урежда с парите на магната. Делото, заведено от Коен в самоковския районен съд, е оттеглено. И Куюмджийски против всички международни разпоредби остава номинален гражданин на две държави – България и Испания. Дейността на Куюмджийски се разраства, наближават смутни времена и му трябва сериозно представителство в големите европейски банки. Нужно му е безпрепятствено да прехвърля финансови активи, но по-малко съмнения ще има от страна на големите акули, ако това става от държава със сериозен авторитет. И Анжело Куюмджийски изиграва за втори път номера с гражданството. Подава документи в Белгия да стане техен гражданин не само защото е белгийски зет, ами по това време оперира с най-големите местни банки. Нещата са отработени – подава заявление, че се отказва от българско гражданство и иска да бъде гражданин на страната, от която е жена му – Белгия. Тук ще отворим малка скоба за неговата жена. Тя е изключително фина и красива дама, със сериозно потекло в Белгия, в рода й се преплитат само благородници, но е няма по рождение, не може да говори /дали е случайно?/ и кандидатурата за жених на красивия и заможен българин идва добре дошла за семейството й. Така Анжело бързо става белгийски гражданин, но все пак си е българин и той особено държи на това. Една вечер събира самоковските евреи, поне ръководителите на синагогата, и лаконично им обяснява, че е по-силен от цялата им общност и му трябва документ с по-специфичен характер. На другия ден вече има документ, че Челеби Куюмджийски и Рахамим Куюмджийски са едно и също лице. Този Рахамим е средния брат във фамилията, роден през 1883 год. И този документ се пази в самоковската община. С него Анжело-Ангел отново получава българско гражданство и е едновременно – българин, белгиец и испанец. Изобретателният евреин дарява за „услугата” огромна сума на еврейското настоятелство в Самоков и още по-голяма сума на местната гимназия, поддържана от американските мисионери, които го изпращат да учи в Париж. На тържеството по случай направеното дарение в двора на гимназията благодетелят държи реч, в която казва: „На България й трябват даскали, много добри даскали и се надявам вие да подготвите такива”. Дядо ми, Манол Стоянов Джавезов /р. 1911 год./ бе завършил тази гимназия и от фондацията на Куюмджийски е изпратен да учи педагогика във Виена, после се завръща в България и става даскал, защото имал такъв договор с американската мисия в Самоков. Дори години след това Анжело

Куюмджийски особено държи на самоковската гимназия

и дори по комунистическо време тя бе останала със странен статут заради особената собственост. След 1944 год. комунистите я отнемат от настоятелството на американския колеж и я правят като всички соцучилища в страната, но един ден се официално писмо от американското посолство, в което изрично се обяснява, че гимназията е собственост на американската мисия и на един много авторитетен човек в САЩ, наречен Анжело Куюмджийски и ако тя не остане педагогическо училище, ще последват много сериозни санкции срещу държавата България. Аз самият също завърших тази гимназия и в дипломата ми от 1981 год. изрично е изписано „Педагогическа гимназия „К. Фотинов”. Бе останала единствената педагогическа гимназия в страната, защото заплахата на енигматичния Куюмджийски действаше още.

През 1925 год. има една любопитна история. След атентата в църквата „Св. Неделя” се появяват съмнения, че част от парите при атентаторите са от авоарите на Анжело, но всякакви документи по случая с финансирането от неговата банка изчезват, истината е, че финансовият благодетел на престъпниците комунисти Марко Фридман също е евреин и в него намират огромна сума пари при арестуването му. Самият Анжело яростно отрича това и твърди, че винаги се е борил с комунистите, като сочи позицията си по отношение на самоковската комуна. А историята е следната. Някъде около 1920 год. самоковските комунари печелят местните избори и правят първата в България комуна. Твърде скоро обаче се оказва, че те са изхарчили всички пари в общинската хазна и тръгват да организират хайки за събиране на пари от богатите самоковци. Тогава се надигат селата около града на бунт. Финансовият благодетел на селяните е митичният Анжело Куюмджийски, който заявява пред местен вестник: „Не може такъв град като Самоков да се управлява от най-големите гащници и простаци”. Селяните се надигат на бунт и с коси и криваци нападат общината в Самоков, избиват половината комунари и слагат край во веки веков на Самоковската комуна. За погрома самите комунисти обвиняват Куюмджийски.

Сдобил се и с белгийско гражданство, Анжело Куюмджийски става един от основните играчи на международните борси. Определян е за най-големия спекулант на борсата, но е факт, че в условията на финансова криза той става приказно богат, дори до европейските стандарти. В България става основател на българското параходно дружество заедно с друг богаташ – Асен Николов от с. Микре, Ловешко. Двамата в края на 30-те години притежават флотилия два пъти по-голяма от тази на държавата. Куюмджийски става собственик на българското индустриално керамично дружество „Изида” в гр. Елин Пелин и е подпредседател на акционерното дружество „Орел”. Създава и финансира щедро вестник „Отечество” – силно патриотично издание, което по-късно се възприема като орган на ратниците с лозунга си „Напред и нагоре!”

В навечерието на войната той извършва

най-голямата измама срещу хитлерова Германия

Немците му имат доверие като стар техен клиент и му поръчат да им достави уранова руда някъде от Азия. Куюмджийски обещава и прибира тлъсто капаро. Наема един стар кораб, който едва се придвижва, но го товари и тръгва. Корабът е напълнен с опаковани в контейнери камъни, но той уведомява германците, че корабът е пълен и плава към тях и получава сериозна сума от договореното. Някъде в Индийския океан корабът потъва, но целият екипаж от българи се спасява с изключение на охраната, която е от немци. Легендата разказва, че българите са ги избили още по-рано, при тръгването на кораба и после сами са потопили кораба. Куюмджийски дори прибира застраховката, която е направил предварително в „Лойд”. Германците са бесни и го издирват, за да го ликвидират, но испанският гражданин, който е сключил договора, го няма никъде. В същото време Обединените тютюневи фабрики продължават да са най-големият доставчик на тютюн за Германия, а зад тях стои самоковският аферист.

При издирването ми се натъкнах на страховити легенди, които за съжаление няма как да се докажат и страшно съжалявам, че не съм знаел историята по-рано, та да разпитам дядо ми, който е познавал Анжело. Поне щях да науча как е изглеждал този човек. Една от легендите гласи, че Анжело Куюмджийски е имал двойник, момче от Самоков, който имал някаква прилика с оригинала и на много места се е представял за бизнесмена и борсова акула. Двойникът го следва навсякъде, дори и след емиграцията. А в Самоков още се разказва историята, че през 1955 год. в общината се появил човек, който се представил за… Анжело Куюмджийски и оставил нотариално заверен препис от акт за дарение на общината. Странното е, че в някои източници се твърди, че Анжело е починал през… 1953 год. Друга една легенда разказва за голямата му любов Ирина, която е била лекарка в Самоков и той особено държал на нея. Тук вече идва действителността. Истината е, че

прототипът на Борис Морев в романа на Димитър Димов „Тютюн” 

е точно Анжело Куюмджийски. Димов е живял в Самоков и е бил добре запознат с неговата история, дори името на любимата му е заимствано едно към едно от оригинала, историята със жената на Морев е също такава като на истинския прототип. Поради политическите главоблъсканици самият Димов не е говорил открито за истинския прототип, но пред приятели винаги е споделял, че много от чертите са взети от Куюмджийски. Също така в романа съществуват и неговите приятели братя Чапрашикови и Демократическата партия и т.н. В Боровец и днес съществува вилата на Анжело, която той подарява на любимата си Ирина, където са правили срещите си, и още има стари самоковци, които с удоволствие ще ви разкажат историята на българския Крез и неговата Ирина.

Истината е, че през целия си живот Анжело остава българин и много обича Самоков. И тук се намесват приказките за двойника, но е безспорен факт, че той не оставя много чисто материални неща тук, дори снимка не оставя, но пък в българската държава остават построените от него къщи, които са били архитектурни шедьоври още тогава. Проектирани са от български архитекти, защото самият Куюмджийски твърди, че имаме много кадърни архитекти. anjelo_koumdjiiski

Първата къща я завършва през 1929 год. и е на ул. „Оборище” № 25-29 и е била образец за лукс и разточителство по онова време. Тя стои и до днес – това е сегашната резиденция на френския посланик. anjelo_koumdjiiski1.

Втората къща е построена на съседната улица „Велико Тръново” и тя се отличава с изключителната ефективност, още тогава е отоплена изцяло с локално парно отопление и отделен водопровод. Завършена е през 1935 год. Тази къща той я продава, когато не е в България през 1947 год., на САЩ и тя става дълго време приемна на американския посланик. Дарява още няколко сгради на общините в Самоков, Елин Пелин и София.

Усетил идването на войната и антиеврейските закони, а може би по друга причина, в началото на 40-те год. Анжело Куюмджийски изчезва от България. И тук легендите са в повечко. Според едни заминава през 1939 год., според други през 1940 год., но най-достоверната версия е, че заминава през 1941 год. най-напред за Париж, а след това за Ню Йорк, където прехвърля бизнеса си, но никога не прекъсва връзките си с България и Европа. Преди да замине от тук, Анжело предприема една странна стъпка. Издирва и унищожава или изтрива всички снимки, които са съхранили по някакъв начин образа му. Това е причината да нямаме достигналадо нас нито една фотография на енигматичния български евреин. Дори в архивите на Самоков не може да се открие и детска фотография на бившия Ангел или Челеби. Има на братята, на баща му, но негова снимка няма никъде и нито един музей не притежава такава. Някъде през 2003 или 2004 год. от дядото на един приятел от Самоков – Пламен Сайменов – получих една фотография, за която той твърдеше, че е на Анжело Куюмджийски, той бил работил в негова фирма в Самоков. От нея ме гледаше човек с определено волева физиономия, квадратна брадичка и решителен поглед. Показах я на Сашо Сталийски, който е виждал многократно истинския Анжело, и той отсече: „Това не е Анжело, той изглеждаше по съвсем друг начин, това не е негова снимка!”. Отново пълна мистерия или пък историята с двойника, но така или иначе фотография на тази енигма няма и това си е.

Малко преди да замине завинаги от България, Анжело Куюмджийски си прави пластична операция и сменя лицето си. За това вече има многобройни свидетелства, включително в книгата на местния краевед Христо Ярловски

„Семкарчето милионер или възкръсващият евреин”

Със сменена физиономия заминава за САЩ и веднага става американски гражданин, а през 1943 год. е произведен направо в полковник от американското разузнаване, което говори, че Анжело Куюмджийски е бил и преди това техен човек. На срещата в Техеран между тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чълчил – присъства като част от американската делегация семкарчето от Самоков Анжело Куюмджийски, но този път като високопоставен представител на американското разузнаване. През 1943 год. той е част от плана на ген. Уйлян Донован /директор на стратегическите служби на САЩ/ „Проекта К.” като Куюмджиски. Планът е одобрен лично от президента Рузвелт и ген. Донован изпраща на мисия в Истамбул полк. Анжело Куюмджийски, полк. Джадуин и майор Мъри Гърфейн, които пристигат на 1 декември 1943 год. със задачата да влязат във връзка с българските власти и да договорят примирие. Не се стига до края на мисията заради протеста на Англия, че американците не са съгласували мисията на Донован с тях, и новата мисия е преместена в Кайро, където пък нерешителността на Стойчо Мошанов е непреодолима пречка. По-късно Анжело Куюмджийски вече в САЩ ще сподели – „Винаги съм се старал да помагам на България, но нашите политици са цървули и затова нищо не става”.

Преди това оставя на България един силен спомен за себе си. На 13 юли 1937 год. Анжело Куюмджийски заделя 7 милиона долара и регистрира фондация с името „Фондация за подпомагане на бедни студенти”. В учредителния акт вписва, че с 30% от приходите й всяка година ще се издържат по двама бедни български студенти в най-престижните европейски университети, след като са завършили българското си образование с отличен успех. Един от първите стипендианти на тази фондация е и моят дядо. Останалите 70% от приходите според желанието на Куюмджийски отиват за изхранване на бедните студенти в трапезарията на Студентския дом в София. И досега се разказват истории как в най-гладните години на войната в Студентския дом се е сервирала най-качествената храна. Той продължава да подпомага студентите чак до 1953 год., когато комунистите одържавяват цялото имущество и пари на фондацията.

На Парижката мирна конференция през 1946 год. в едно кафене в Монмартър се е състояла една среща, съдбовна и за двете страни. На чашка калвадос се срещат Анжело Куюмджийски и Иван-Асен Георгиев – най-големият шпионин в историята на България. Банкерът му признава, че по това време изкупува на ниски цени облигациите на българските държавни заеми до войната и после ги продава на правителството на по-високи цени, признал му също, че е тясно свързан с ФБР. Дали още тогава Анжело е вербувал Иван-Асен, не се знае, но през 1956 год., когато той лети за представителството на ООН в Ню Йорк, пак в Париж се среща с българския евреин и му казва директно: „Искам да работя за американците!” За два дни му е уредена среща с американските секретни служби с посредничеството на Куюмджийски и българският представител в ООН започва работа за тях. И така чак до провала му през 1963 год. Иван-Асен Георгиев е разстрелян след кратък процес на 4 януари 1964 год. в Централния софийски затвор и по това време Анжело Куюмджийски си е жив и здрав и още работи в САЩ, често пътува до Париж и няма нищо общо приказките и легендите, че той умира през 1953 год. Според български емигранти в САЩ Анжело умира през 1968 год. в Ню Йорк на 82 год., но други твърдят, че си е отишъл в средата на 70-те години на преклонна възраст. И тук легендите са повече от допустимото. Няма легенда обаче в спомените на Ванче Михайлов – легендарния ръководител на ВМРО. Там той пише, че цялата му издръжка в Италия и разходите на организацията са поети от „родолюбивия български евреин от Самоков милионерът Анжело Куюмджийски”. Щедрите хонорари на Иван-Асен Георгиев също са плащани изцяло от бившето семкарче.

След 1989 год. доста хора затърсиха богатството на Анжело Куюмджийски, но отново удариха на камък. За този човек се знаеше твърде малко, за деца никъде не се споменаваше, знаеше се, че е оставил голяма сума пари на бившата си любима Ирина, но тя отдавна бе покойник, а каквото не бе продал, предварително го бе завещал на българската държава за благотворителни цели. Останалата информация вероятно я има само в тайните досиета на американските тайни служби, нашенската ДС в началото на 70-те години провожда специална делегация в САЩ с тайна мисия да научат нещо повече за енигматичния българин. Май няма никакъв резултат от мисията на ченгетата.

Освен авантюрист, продавач на семки, банкер, умел борсов играч, индустриалец, търговец на тютюн, експортьор, аферист от международен мащаб, американски шпионин и висш служител на тайните служби на САЩ, строител, дипломат, меценат на български студенти и ВМРО, Анжело /Ангел/ Нисим Куюмджийски си остава преди всичко голям българин и самоковец!

Христо Марков / Faktor.bg

ЗАГАДКА: Възможно е на тази снимка на видни наши финансисти от 2 август 1938 г. да е и Анжело Куюмджийски, тъй като е документирано, че е присъствал на повода, по който тя е правена. Повечето от лицата на нея са известни – долу седнали от ляво надясно са Добри Божилов, Стефан Бочев и Марко Рясков, а горе вдясно е Стойчо Мошанов. Блогерът се обръща с молба към читателите, които могат да го разпознаят или притежават негов портрет да му пишат на info@bulblog.com

Image_4910491_3_0.

Отменя се легализацията за документите в ЕС

.

document-428336_1280Европейският парламент гласува отмяната на легализацията на документи в рамките на ЕС.

Гражданите на Европейския съюз, които се преместват да живеят, учат или работят в друга страна-членка, ще се изправят пред по-малко бюрокрация и проблеми в общуването си с администрациите на различните държави, ще спестят време, нерви и пари. Това ще е ефектът от новите европейски разпоредби, с които се опростяват процедурите за признаване на официални документи, издадени в друга страна от Европейския съюз. Предложението за регламент на Европейския парламент и на Съвета за насърчаване на свободното движение на гражданите и предприятията чрез опростяване на приемането на някои официални документи в Европейския съюз и за изменение на Регламент (ЕС) №1024/2012 бе гласуван от Европейския парламент на пленарното му заседание през изминалата седмица, съобщиха от неговата пресслужба.
Евродепутатите одобриха нови правила за процедурите, чрез които се доказва достоверността на официални документи, придобити в друга държава-членка. Така те подкрепиха предложението на Европейската комисия за намаляване на бюрокрацията за гражданите и фирмите при техни трансгранични действия. За да влезе в сила обаче, след гласуването на първо четене от Европейския парламент предложението трябва да бъде одобрено и от Съвета на ЕС, в който са представени правителствата на страните-членки.
Новият регламент предвижда редица административни изисквания и формалности, като например печатът апостил, необходимостта от легализиране или превод, да бъдат премахнати. В обхвата на новото законодателство влиза изключително широк кръг официални документи, чието признаване ще става по-лесно благодарение на приетите разпоредби.
Това са документи за раждане, смърт, име, сключване на брак, семейно състояние, за национална принадлежност и гражданство, чисто съдебно минало, регистрацията на имот или на фирма, регистрирано партньорство, правен статут и представителство на дружество, недвижимо имущество, права на интелектуална собственост.
Евродепутатите искат даже повече документи да бъдат обхванати от опростените процедури и предлагат сред тях да са също така образователните, данъчните и осигурителните документи.
Към момента гражданите и фирмите трябва да доказват достоверността на всички тези документи, като представят заверени копия и легализирани преводи. Законодателният акт елиминира редица формални изисквания, които пораждат разходи на пари и време за гражданите и бизнеса при движение в различните страни-членки на ЕС. Новите правила регламентират освобождаването на официални документи от нуждата да бъдат легализирани (т.е. тяхната достоверност да бъде потвърдена от страната-издател, например с апостил). За да се премахне или намали нуждата от преводи на официалните документи и заверени копия, се предвижда да бъдат въведени нови стандартни многоезични формуляри за документи в ЕС, които гражданите могат да използват вместо тези на национално ниво.
Членовете на Европарламента са и за приемане на незаверени копия или преводи. Ще се подобри административното сътрудничество между страните в ЕС, като при “основателни съмнения” проверката на документите ще се прави чрез т.нар. Информационна система за вътрешния пазар. Според оценки намаляване на бюрокрацията по документите ще спести на гражданите и бизнеса в ЕС до 330 млн. евро.
newsbg.eu

Презрението на комуниста към човешкия талант

.

Lubo-KanovНикой не може да изчисли колко потенциални личности на процъфтяваща България са били угробени от търнокопа на каскетлиите с червените ленти и съветските шмайзери

Д-р Любомир Канов

Забележителната черта на комунизма е неговата изключителна липса на въображение. Това идва от основоположниците му и, разбира се е основна черта на неговите последователи през всичките тези десетки години, които скоро ще станат един век на активна развала на човешкото общество. Говорено е и е казано ясно от поетите за естетическата грозота, която комунизмът олицетворява, за низкия му вкус, за неговата уродливост като физическо присъствие и като безобразие, когато се намесва в архитектурата, изкуството и културата на една цивилизация. Но по-малко е казано за липсата на въображение на комуниста и по-точно за неговата пълна неспособност да проумее и да си въобрази човека като потенциал или като ценност.

Нито един режим, следващ болшевишката система за организиране на обществото не можа да си представи какво представлява не само отделният човек, но и каква невероятна съзидателна сила са хората заедно и като индивиди, просто поради даденият им по природа инстинкт да създават и измислят неща, от които всички могат да се ползват и да живеят по-добре.

Теоретиците на марксизма

винаги се вторачват в средствата за производство, в машините, които пеят из небето синьо, благоговеят пред търнокопа и мистрията, но никога не могат да проумеят работата на ума и на човешката изобретателност, която променя завинаги света, който обитаваме към по-добро. Презрението на комуниста към човешкия талант и креативност се изразява в неговия светоглед, където се говори не за човеци, а за човешки маси, не за хора, а за членове, не за служители на хората, а за анонимни органи без лице или индивидуална отговорност. „Масите“ се разглеждат като механични неодушевени инструменти за постигане на социалистическа утопия, която обаче изключва личното благоденствие, лична собственост или просперитет на всеки, насилствено въдворен в нейното постигане, освен главните идеолози.

Теорията е проста и лесна за запомняне: хората са два вида: бедни и богати и бедните с търнокопите трябва да унищожат богатите, и да им вземат парите и средствата за производство. Защо един е беден, а друг богат – не подлежи на никакъв анализ, а умствената дейност и оригиналността са подозрителни и се наказват с понижение в скалата на обществените ценности. Народите се разглеждат от комунистическите лидери от типа на Ленин, Сталин, Мао, Кастро, Пол Пот, или източноевропейските сатрапи с изключително скотовъдско презрение, като група от безлични единици, които могат да бъдат пожертвани във всеки момент, така както се коси трева или както се секат дървета и летят някакви безполезни трески под брадвата на диктатурата. На никой от тези бездарни и зловещи масови убийци не може да му хрумне, че в тези, с такава безгрижна лекота простреляни черепи на образовани и талантливи хора в Катинската Гора от въоръженият с два пистолета палач Иван Блохин – персонален убиец-ударник, награждаван лично от главния марксист Йосиф Висарионович, те унищожават потенциалните стихове на някой Чеслав Милош, ненаписаната музика на потенциалния Шопен или неконструирания хеликоптер на Сикорски. Никой не може да изчисли колко потенциални фермери и земеделски стопани на процъфтяваща България са били угробени от търнокопа на каскетлиите с червените ленти и съветските шмайзери, по безчислените кални дерета и ровини, през дъждовните и страшни дни на октомври 1944.

Неизброими са жертвите на комуниста,

но още по-невъзможно за пресмятане е колко човешки талант и потенциал е закопан и затрит от него – от Колима до Потсдам и от Пхенян до Естония. Обаче нищо не трепва в тъпото му лице, няма сянка на съмнение и вина за нанесените щети, и каква непоправима вреда са нанесли върху собствените си народ, колко много такива като него са допринесли и продължават да допринасят за неговия упадък. Няма въображение комунистът, за да си представи не само колко хора е унищожил, но и колко от техните възможни талантливи наследници е затрил, и не им е позволил да се родят, колко открития, колко културни постижения, колко несъздадена красота е погубил. За него е безразличен индивидът, „масата“ е безкраен източник на възпроизводство, ресурс, който не бива да се жали, жените ще родят нови хора, когато предишните се изхабят или ги смели душегубката, докато машината, локомотивът, както е описан от Платонов, е одушевен и важен елемент, много повече от човека.

Средство за производство! По наше време москвичът беше достигнал като ценност средностатистическата стойност на един човек на средна възраст, но определено беше по-ценен от стария родител на село. Той, вече грохнал, биваше заставен да продаде каквото има на село, за да се купи с парите москвича и да се пресели в панелката при „децата“, където дялайки хурки с джобното ножче в кухнята постепенно стигаше до

деня, в който се обесваше

някоя ранна сутрин в коридора, някъде в блоковете на ж.к. Свобода…

Сега обаче си припомних нещо друго. Това е един разговор от преди много години с един истински убеден комунист. Той имаше златна коронка на един от предните си зъби и беше родом от село Дивотино. Аз тогава бях млад медик, а той беше високопоставен дипломат, допускам след Рабфак и изучаване и полагане изпит по Кратката История на КПСС от Й. Сталин. Известно време беше дипломатствал в Москва и изглежда беше пил там от самия извор дълбока обществена и социална мъдрост, защото, макар и с неизличим дивотински диалект след дългите години служба като дипломат, се опитваше да вразумява мен и неколцината приятели, които покрай гаджето на дъщеря му, имахме привилегията да сме слушатели на неговите прозрения. Онова просто нещо, което той беше разбрал и ни втълпяваше бе, че ние никога няма да можем да разберем „тези неща“, които се отнасят за същността на комунизма и за „величието“ на неговата теория. Най-важното бе, че тя не подлежи на обсъждане. Тези постулати бяха отвъд нашия разум, достъпни само за висши умове, които управляват държавата и процесите, но същевременно бяха аморфни и непознаваеми за индивидуалния човек, защото бяха разтворени в онова колективно цяло, което се нарича „Партията“. Ние впрочем бяхме от донякъде заблудените от ХХ и ХХII Конгрес на КПСС, бяхме вече чели „Един Ден на Иван Денисович“ и си мислехме, че може да се обсъжда комунизмът и неговото възможно очовечаване, и дори да се разсъждава гласно. Този дивотински комунист и дипломат обаче твърдо и без колебание отричаше даже и простата възможност да се мисли или да се обсъжда въпросът за ръководната роля на Партията от „масите“, каквито очевидно бяхме и ние в очите на такива като него. Запомних преди всичко неговата самодоволна убеденост в това, че всеки опит за самостоятелно мислене е в забранителната територия и че всеки, който си мисли, че Партията ще позволи своеволие, ще бъде поставен на мястото му по надлежен ред. Беше прав, разбира се. Той даже не го казваше заплашително, просто сладкодумно просвятваше със златното зъбче така, както един бръснар например би говорил за някой футболен мач. В цялата му посредственост и явна недообразованост нямаше дори сянка на морално съмнение или въображение за алтернативите на неговия „дивотински“ светоглед. И тука не искам да кажа нищо лошо за хората от Дивотино, а просто да обознача онази форма на

интелектуална неразвитост, която комунизмът така успешно култивираше

Ще приключа своят разказ с очаквания финал, а именно, че неговите деца, предполагам по съответния ред на привилегиите, учиха в най-елитните училища и получиха длъжности в най-високия разред, според тогавашната представа за успех. Дъщерята завърши архитектура, а това беше много желана специалност от децата на номенклатурата и получи синекурна длъжност в един от най-безгрижните институти в центъра на столицата. Ние, както си му е редът заминахме по разпределение из провинциите и впоследствие, съгласно възгледите си, попаднахме в политическия затвор. Синът пък на споменатия по-горе дипломат завърши съответните дипломатически школи в Съветския Съюз, а след десети ноември, макар и да не е ясно какви икономически знания е притежавал и защо именно той, извърши първата масова приватизация на собствеността преди Костовата. В момента този ценен кадър е, доколкото знам, банкер в Лондон и съпруг на друга дъщеря на виден комунист, известен с това, че е скачал с подковани обуща върху българския издател и писател Райко Алексиев, заедно с друг подобен комунист Крум Кюлявков, докато са го смазали до смърт, и който след няколко дни е починал в страшни мъки. Тази дъщеря на въпросния комунистически убиец в момента се подготвя да оглави Обединените Нации.

Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе

.

karti_bg_1421919833
Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

.
Георги Георгиев

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена…

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави…

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица…

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77…

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално освобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Constantinople_conference.png

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Bulgarian-Exarchate-1870-1913.jpg ).

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва – цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията…

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor1.pdf

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor2.pdf

фактор.бг

Издъхва Странджата – най-истинският хъш на България

.
Ivan_Strandzhata_IMARO_RatevoНа 25 март преди 139 години в Браила издъхва една от най-митичните и обаятелни фигури в българската история и литeратура – Странджата.

Вазовият хъш от „Немили недраги” в действителност от плът и кръв е патриотът-родолюбец и борец за освобождението на България Никола Тодоров Странджата. Никой в България днес не се пита дали той е реална историческа фигура, защото образът му отдавна е част от националната идентичност.

Никола или Нено Странджата е роден в Търново през 1834 г. Кръстник му е Кръстю Момчев – член на мезлиша и градската търновска община. От малък се изявява като смел, пъргав и ловък. Градската легенда разказва, че един ден бащата на Нено купува дърва, натоварени на волска кола от един турчин. Когато почват да ги разговарват, 10- годишното момче извиква “ Мога да прескоча колата натоварена с дърва.” “ Ако можеш, дървата с колата и воловете, ще ви ги дам безплатно”, казал турчинът с насмешка. Нено се отдалечава десетина крачки от колата, запретва си късите панталонки, втурва се и със силен скок прескача колата. Нено се потупва по гърдите и се обръща към турчина с думите: “Беним странджа”( aз съм юнак).От тогава му остава името Странджа. Турчинът верен на думите си, трябва да остави колата и воловете и почва да плаче. Бащата на Нено го успокоява, като му казва да остави само дървата и да си вземе колата и воловете.

Неможейки да понася робството, вече порасналият Никола напуска Търново и става революционер. С материалната подкрепа на Добродетелната дружина през 1867 г. в България навлизат две чети, за да установят настроенията и готовността на българското население за въстание – четата на Панайот Хитов, през април-август и четата на Филип Тотю – през май-август, а Никола Странджата вее знамето на войводата.Връщайки се от България в Румъния, той отваря кръчма-кафене в Браила. Много хъшове намират подслон и храна при него. Самият Вазов прекарва 2-3 месеца в кръчмата на Странджата. Впечатлен от своя благодетел, той го описва в своите произведения като най-уважавания хъш. Вторият знаменосец на Ботевата чета Димитър Стефанов Казака също посещавал кръчмата на Странджата – човекът, приел нерадостния живот на хъш. Издъхва от туберкулоза в Браила в ръцете на Вазов (Бръчков) с мечтата да дойде в България и да умре за нея. Деня, в който издъхва страстния родолюбец, камбаните на Браила бият за Благовещение, 25 март.

139 години по-късно днес също е Благовец. Да почетем в сърцата си паметта на Странджата, който вечно ще остане част от Свободата ни.

faktor.bg

Думи на Атанас Буров, които днес звучат стряскащо актуално

.

буров1. „Ако имате 8 часа работното време – работете 11 часа. Това е вашият дялов капитал в живота. А ако работите 15 часа, ще забогатеете. Един час на денонощието мисъл за бъдещето ще сте по-предвидливи. Без работа няма просперитет, няма богатство, няма слава и пари. Това е всичко!
Баща ми работеше по 18 часа на денонощието и ни остави двайсетина милиона лева капитал.“

2. „Отвръщайте с добро на човека, който е до тебе и ти помага в твоите занимания. Ако ти му помогнеш днес на непознатия, той ще ти помогне утре.
Не бъдете злопаметни – забравяйте обидите. От едното влязло, в другото излязло. Дума дупка не прави.“

3. „Никога, никога не се радвайте много на хубавите неща. Винаги си казвайте: „Има и бедни, има и страдащи хора – да помислим за тях. И да им дадем един залък повече“. И помнете, че за богатия е по-лесно да е щедър, а за съвестния да е по-милостив.
А власт, която незаконно отнема собственост, мисли само за себе си и урежда своите хора, е предварително закопана, порочна и престъпна власт. Тя ще умре, ще загине.“

Личен архив, чернова, 1940-47 г. /Най-вероятно съвети към своите деца Стефан и Недялка – бел. на ред./

4. „Какво има да стане със собствеността като институт подир столетия, аз не зная и не искам да бъда пророк върху социални възможности, които днес не мога да предвидя. Онова обаче, което зная и което твърдя със всичката сила на моето убеждение, то е, че този институт е изиграл в развитието на човешкия живот най-крупната роля, каквато въобще един институт може да изиграе…Този институт е възбудил човешката енергия към максимално напрежение и …всъщност е гарантирал развитието на човечеството.“

5. „Капиталът, дори банков, не е нито спекулативен, нито производителен, нито кожодерски. Той е капитал, то е едно средство за производство. И същият този капитал, който в даден момент може да действува като спекулативен капитал, утре, ако има добри условия, ще се обърне в продуктивен капитал. Къде е резервоарът на този капитал, тъй да се каже? Това са спестяванията, които по-специално се намират в банките.“

6. „По отношение на вътрешния и външния капитал…Чуждият капиталист няма да дойде сам да направи фабрика, той няма да дойде сам да раздава кредит. Той ще търси известна българска група, солидна, с която ще влезе в известни отношения, в сътрудничеството на която ще повери свойте средства, която ще трябва да го гарантира във всяко отношение…Ако обаче българският капиталист стои в затвора, ако българското дружество е изложено да плаща 100% от своите печалби, ако цялата тази отровна атмосфера пълни парламента, пълни събранията, пълни редакциите на вестниците, ако ние се задушаваме в едно чувство на омраза и завист….кажете ми, за бога, кой разумен чужденец ще дойде спокойно в тая подивяла страна да хвърля своите милиони.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

7. „Ние смятаме, че от чисто буржоазна точка, работничеството трябва да бъде протежирано, не защото искаме да демагогствуваме, а защото едно производство засилено изисква като предварително условие едно работничество обезпечено материално, повдигнато културно, което да чувствува интереса, който има самото то, да запази и засили производството.”
Из реч, произнесена на 29 юни 1919 г.“

8. „Нейната историческа мисия е била да скъса веригите, които са сковавали не само свободната човешка мисъл, но и свободния човешки труд…Буржоазията е всичката онази просветена част на един народ, която по инстинкт и по интерес бди и пази режимите на политическата и стопанската свобода… Онази част от буржоазията, която смята да образува от себе си някаква привилегирована класа, за да използува благата на държавата и обществото, онази буржоазия, която често пъти търси наемници, за да пазят нейните интереси в ущърб на обществените интереси, тя не е буржоазията, за която говоря.“

Из реч, произнесена на 21 май 1933 г.

9. „За мен и за вас, господа, във времената, в които живее България, при това общо недоверие, при тия още незаздравени рани…може да има само една разумна политика:да се свием в черупката си и да заработим с общи усилия за нашето вътрешно консолидиране, за нашето издигане като културна държава, за нашето финансово и стопанско закрепване, за да представляваме един елемент с по-голяма стойност на европейския пазар.“

Личен архив, чернова, 1920 г.

10. „Никой да не си представя, че е възможно искрено, дълго и трайно приятелство между България и нейните съседи, ако цената на туй приятелство бъде пожертвуване правата на българските малцинства.“

11. „Каква политика препоръчвам? – политика на търпеливо чакане, политика на непрекъсната доказателство за нашето лоялно миролюбие и нашето желание и воля да бъдем разбрани от нашите съседи; политика на близост и търсене подкрепа у всички велики държави без изключение.“
.
12. „Ние трябва да бъдем европейци, ако чувствуваме, че имаме нужда от Европа… В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Личен архив, чернова, 4 юни 1933 г.

13.  Два дни след черновата Атанас Буров държи реч в Народното събрание:

„Ние трябва да бъдем европейци, ако чувстваме, че имаме нужда от Европа. Ако смятаме, че сме всесилни, че можем да ритнем, тъй как да кажа, тази помощ, че можем сами да разрешим тази проблема – тогаз можем да бъдем каквито щем – и азиатци, и балканци, и т.н. Но едва ли има двама свестни хора в България да си правят илюзия, че ние можем със свои собствени сили да разрешим някоя проблема. Която и да било от нашите проблеми ще се разреши чрез съгласието на европейските държави. Но за да спечелим тяхното съгласие, ние трябва да държим сметка за психологията на тези народи. Ние трябва пред тяхната съвест да бъдем прави и за това всичко онова, което ни излага пред тях, трябва старателно да го избягваме.
В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Из реч, произнесена в Народното събрание на 6 юни 1933 г.

14. „България стоеше на първо място по отношение на своята стопанска независимост. Ние се гордеехме, че в младата България, с български капитали, с български инженери, с български работници ние направихме пристанища, направихме железници, създадохме материалната култура на България. Построихме фабрики и тръгнахме към едно интензивно стопанско развитие.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

15. „Времето безпощадно помита всичко и съсипва всичко в душите на хората. То заличава светлите имена и идеали, ако те не се възпеят от гении. Кой в България щеше да знае Георги Бенковски – като гений на революцията, ако не бе Захари Стоянов. А какво би било, ако в Ботевата чета имаше един Захари Стоянов? Ехе – светът, целият свят щеше да види един гений, едно чудо на вселената – Ботев.“

16. „Аз съм вече паднал, фалирал политик. Комунистите не обичат еретиците, свободомислещите, хората с далечни, стратегически цели. Те обичат реалното – властчицата, мазнинката, пържолката. Те са хитри и има кой да ги учи. Оня там с мустака бди и следи, защото България за цялата комунистическа империя е раят, тя е раят на земята.“

17. „България има лозя, градини, масло и малини. Тя има ягоди и вино, хубаво вино. А където има вино, там има и всичко друго за ядене. И той – „великият“, ще иска да го храните със зеленчуци и плодове. Той току тъй не влезе в България, знаеше, че влиза в блажен оазис. Ето защо той няма да допусне България да му се изплъзни. И ще ви насилва, без да разберете. Но аз няма да го видя…“

highviewart.com

 *****************************************************************************************

Атанас Буров до Смарайда:“Ти и България сте ми двете любовници“

Burovi

Това пише банкерът на жена си. Личната му кореспонденция допълва обществено-политическия му портрет с различен нюанс.

„Мисля за България, мечтая за теб. Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и на сърцето ми. И двете сте ми еднакво мили, еднакво необходими, еднакво най-важните стимули на живота ми. Да изтръгна едната или другата от сърцето си, значи да откъсна част от себе си, да осакатя живота си“. Това е откъс от писмо на Атанас Буров до неговата съпруга Смарайда. Писано е в тежък момент, когато принуден от обстоятелствата и политическата ситуация в България, Буров е изгнаник в Париж, бягайки от ожесточения към него земеделски режим на Александър Стамболийски. По това време двамата са женени вече десет години. И ако за обществената, политическата и стопанската дейност на Буров е изписано и се знае много, то чрез писмата до жена му надникваме в неговия интимен свят и допълваме познатия образ с един друг, различен нюанс.

——————-

За личния живот на Атанас Буров и до днес се разказват легенди. В повечето от тях доминират клюките, жълтите истории, както често се случва с ярките и забележителни личности. От човек на човек се предават украсени случки за неговите похождения и любовни авантюри. Но неговата внучка Магдалена Каблешкова, омъжена за родственик на революционера Тодор Каблешков, споделя: „Знам, че отношенията между моя дядо и моята баба са били много искрени и чисти. Той се е отнасял към нея с голямо уважение и никога не й е изневерявал. Дори да е имал похождения с жени, те най-вероятно са били преди да се ожени за нея, но не и след това“, казва тя.

Вероятно до голяма степен определяща за топлотата и нежността в отношението на Буров към Смарайда Салабашева е и разликата в годините.

Двамата се запознават на прием в двореца

по случай 18-ия рожден ден на престолонаследника Борис III. Тогава Смарайда, или както всички са я наричали – Майда, е на 17 години и за първи път я представят на обществото. Атанас Буров е с 20 години по-възрастен и с опит в политическия живот на България. Бил е депутат в Третото Велико народно събрание (1911 г.) и дори подпредседател на парламента от 1 февруари 1912 г. Участва в Балканската война, а след нея се връща в политиката.

Завършва Априловската гимназия в Габрово и учи финанси и право в Париж. Според Жоро Цветков, автор на книгата „Атанас Буров. Живот за България“, на него нищо човешко не му е чуждо. Обича хубавата храна и удоволствието му е двойно, когато е поднесена красиво. Отбягва алкохола. Намира време за развлечение и отмора. Играе бридж и ходи на лов. Смята се, че е бил надарен с богата мисъл и енергия. Обича литературата, философията, поезията, произведенията на изкуството и езиците. Познава френската и руската литература, а Достоевски е един от любимите му автори.

Впрочем един от фактите, известни за него, е, че е майстор както в анонсирането, така и при изиграването на картите в бриджа. В световните първенства, проведени през 1933 и 1935 година, печели отличия и званията

олимпийски състезател и национален шампион по бридж

Атанас Буров и Смарайда Салабашева се сгодяват през май 1912 година. Единственото, което има значение за него, е чувствата им да бъдат взаимни.

През юли 1913 година той например й пише: „Аз заслужавам твоята обич, Майдо, ако не за друго, то за дълбочината, святостта и чистотата на моята любов към теб. Но главно аз искам любовта ти, защото те искам щастлива, а ти не можеш да бъдеш напълно щастлива, ако не любиш човека, с който ще живееш цял живот, каквито и други вънкашни условия на щастие той да ти създаде.“

Двамата се женят в края на април 1913 година. Красотата и доброто възпитание на Смарайда е оценено не само от чуждите посланици, които посещават дома им, но и при пътуванията им в чужбина.

Атанас Буров и Смарайда имат две деца – Стефан и Недялка, като по-буйният от двамата и истинското момче в дома е дъщерята. Смята се, че тя носи характера на баща си и е неговата слабост.

Топлотата на чувствата, които откриваме в писмата на Буров до Смарайда, писани в началото на техния съвместен живот, нежността и благоговението пред семейството, в чийто център е съпругата му, Буров запазва до края на дните си.

В късния период на съвместния им живот, около 1939-1940 година, когато банкерът вече наближава 65-ия си рожден ден, авторът на книгата Жоро Цветков описва Смарайда така: „Атмосферата и уюта в дома на Буров в столицата и във вилата край Варна създава неговата съпруга Смарайда, или, както всички я наричат, мама Майда.

Годините са придали царствена осанка на фигурата й

Очите й, сини и дълбоки като морска вода, виждат всичко и всичко знаят за най-близките хора. Облеклото й е изискано, в тон с модата, съобразено със сезона, с часа от деня и мястото. Цялата излъчва спокойствие, властна сила и едва доловимия аромат на любимия й парфюм „Шанел“.

През 1949 г. тя споделя заточението на Буров в Дряново. Тук тя се грижи за разклатеното здраве на съпруга си, който по това време трябва сутрин и вечер да се разписва в полицейския участък.

И на фона на 40-те години усилен труд и обществена дейност, отдадени за и в името на България, няма по-тъжен и по-несправедлив начин, по който един такъв държавник да завърши живота си. През 1952 година процесът на Народния съд срещу него го осъжда на 20 години строг тъмничен затвор. Тогава Атанас Буров е на 76 години.

В затвора престоява около година и половина – първоначално в Коларовградския (Шуменския) затвор, а в края на 1953 г. – в Пазарджишкия затвор. През пролетта на 1954 г. здравословното му състояние се влошава и на 20 март изпраща последното писмо до жена си: „Искам да те видя в началото на април, да поживея поне 10 радостни, щастливи минути. Обичам те с цялото си сърце и душа. Твой Атанас“.

Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор от хроничен миокардит и пълна сърдечна недостатъчност на 79-годишна възраст.

Когато получават известието, жена му Смарайда и дъщеря му Недялка заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че

в края на арменските гробища са погребани и затворници

Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден двете отиват да си вземат сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща. Намират мястото изравнено с булдозер и утъпкано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат дори сили да заплачат. И в смъртта Буров не е оставен на спокойствие.

Сега по повод 50-та годишнина от смъртта му фондацията на негово име финансира поставянето на паметник на мястото на първоначалното погребение.

Но въпреки всички перипетии, белязали живота на Атанас Буров, съдбата се подрежда така, че накрая, дори и в смъртта си, той остава с любимата си жена. През 1983 година, когато арменските гробища край Пазарджик са закрити, дъщеря му пренася това, което е останало от тленните му останки в София и ги погребва в гроба на майка си – Смарайда Салабашева.

Днес и двете им деца, синът и дъщерята, са вече покойници. Живи са техните дъщери – Елена Младжова и Магдалена Каблешкова. Първата живее със семейството си в Сан Франциско, а втората – в Шотландия.

Юлияна Янкова/segabg.com

Българите от чужбина – чужденци в България?

.

emigrantiОмраза и завист? Професор Юлиана Рот се включва в рубриката ни „Пътуващите българи“ със свое мнение, което за мнозина сигурно ще прозвучи предизвикателно.

.

Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт – естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.

Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.

Завист и омраза?

В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?

Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?

Всички емигранти – в общ калъп

В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.

Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина – чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.

Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически

В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.

Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.

Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен

dw.de

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 1): Иван Костов – първа услуга на партиен другар

.

Image_772179_5Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg