Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе

.

karti_bg_1421919833
Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

.
Георги Георгиев

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена…

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави…

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица…

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77…

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално освобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Constantinople_conference.png

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Bulgarian-Exarchate-1870-1913.jpg ).

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва – цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията…

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor1.pdf

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor2.pdf

фактор.бг

Издъхва Странджата – най-истинският хъш на България

.
Ivan_Strandzhata_IMARO_RatevoНа 25 март преди 139 години в Браила издъхва една от най-митичните и обаятелни фигури в българската история и литeратура – Странджата.

Вазовият хъш от „Немили недраги” в действителност от плът и кръв е патриотът-родолюбец и борец за освобождението на България Никола Тодоров Странджата. Никой в България днес не се пита дали той е реална историческа фигура, защото образът му отдавна е част от националната идентичност.

Никола или Нено Странджата е роден в Търново през 1834 г. Кръстник му е Кръстю Момчев – член на мезлиша и градската търновска община. От малък се изявява като смел, пъргав и ловък. Градската легенда разказва, че един ден бащата на Нено купува дърва, натоварени на волска кола от един турчин. Когато почват да ги разговарват, 10- годишното момче извиква “ Мога да прескоча колата натоварена с дърва.” “ Ако можеш, дървата с колата и воловете, ще ви ги дам безплатно”, казал турчинът с насмешка. Нено се отдалечава десетина крачки от колата, запретва си късите панталонки, втурва се и със силен скок прескача колата. Нено се потупва по гърдите и се обръща към турчина с думите: “Беним странджа”( aз съм юнак).От тогава му остава името Странджа. Турчинът верен на думите си, трябва да остави колата и воловете и почва да плаче. Бащата на Нено го успокоява, като му казва да остави само дървата и да си вземе колата и воловете.

Неможейки да понася робството, вече порасналият Никола напуска Търново и става революционер. С материалната подкрепа на Добродетелната дружина през 1867 г. в България навлизат две чети, за да установят настроенията и готовността на българското население за въстание – четата на Панайот Хитов, през април-август и четата на Филип Тотю – през май-август, а Никола Странджата вее знамето на войводата.Връщайки се от България в Румъния, той отваря кръчма-кафене в Браила. Много хъшове намират подслон и храна при него. Самият Вазов прекарва 2-3 месеца в кръчмата на Странджата. Впечатлен от своя благодетел, той го описва в своите произведения като най-уважавания хъш. Вторият знаменосец на Ботевата чета Димитър Стефанов Казака също посещавал кръчмата на Странджата – човекът, приел нерадостния живот на хъш. Издъхва от туберкулоза в Браила в ръцете на Вазов (Бръчков) с мечтата да дойде в България и да умре за нея. Деня, в който издъхва страстния родолюбец, камбаните на Браила бият за Благовещение, 25 март.

139 години по-късно днес също е Благовец. Да почетем в сърцата си паметта на Странджата, който вечно ще остане част от Свободата ни.

faktor.bg

Думи на Атанас Буров, които днес звучат стряскащо актуално

.

буров1. „Ако имате 8 часа работното време – работете 11 часа. Това е вашият дялов капитал в живота. А ако работите 15 часа, ще забогатеете. Един час на денонощието мисъл за бъдещето ще сте по-предвидливи. Без работа няма просперитет, няма богатство, няма слава и пари. Това е всичко!
Баща ми работеше по 18 часа на денонощието и ни остави двайсетина милиона лева капитал.“

2. „Отвръщайте с добро на човека, който е до тебе и ти помага в твоите занимания. Ако ти му помогнеш днес на непознатия, той ще ти помогне утре.
Не бъдете злопаметни – забравяйте обидите. От едното влязло, в другото излязло. Дума дупка не прави.“

3. „Никога, никога не се радвайте много на хубавите неща. Винаги си казвайте: „Има и бедни, има и страдащи хора – да помислим за тях. И да им дадем един залък повече“. И помнете, че за богатия е по-лесно да е щедър, а за съвестния да е по-милостив.
А власт, която незаконно отнема собственост, мисли само за себе си и урежда своите хора, е предварително закопана, порочна и престъпна власт. Тя ще умре, ще загине.“

Личен архив, чернова, 1940-47 г. /Най-вероятно съвети към своите деца Стефан и Недялка – бел. на ред./

4. „Какво има да стане със собствеността като институт подир столетия, аз не зная и не искам да бъда пророк върху социални възможности, които днес не мога да предвидя. Онова обаче, което зная и което твърдя със всичката сила на моето убеждение, то е, че този институт е изиграл в развитието на човешкия живот най-крупната роля, каквато въобще един институт може да изиграе…Този институт е възбудил човешката енергия към максимално напрежение и …всъщност е гарантирал развитието на човечеството.“

5. „Капиталът, дори банков, не е нито спекулативен, нито производителен, нито кожодерски. Той е капитал, то е едно средство за производство. И същият този капитал, който в даден момент може да действува като спекулативен капитал, утре, ако има добри условия, ще се обърне в продуктивен капитал. Къде е резервоарът на този капитал, тъй да се каже? Това са спестяванията, които по-специално се намират в банките.“

6. „По отношение на вътрешния и външния капитал…Чуждият капиталист няма да дойде сам да направи фабрика, той няма да дойде сам да раздава кредит. Той ще търси известна българска група, солидна, с която ще влезе в известни отношения, в сътрудничеството на която ще повери свойте средства, която ще трябва да го гарантира във всяко отношение…Ако обаче българският капиталист стои в затвора, ако българското дружество е изложено да плаща 100% от своите печалби, ако цялата тази отровна атмосфера пълни парламента, пълни събранията, пълни редакциите на вестниците, ако ние се задушаваме в едно чувство на омраза и завист….кажете ми, за бога, кой разумен чужденец ще дойде спокойно в тая подивяла страна да хвърля своите милиони.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

7. „Ние смятаме, че от чисто буржоазна точка, работничеството трябва да бъде протежирано, не защото искаме да демагогствуваме, а защото едно производство засилено изисква като предварително условие едно работничество обезпечено материално, повдигнато културно, което да чувствува интереса, който има самото то, да запази и засили производството.”
Из реч, произнесена на 29 юни 1919 г.“

8. „Нейната историческа мисия е била да скъса веригите, които са сковавали не само свободната човешка мисъл, но и свободния човешки труд…Буржоазията е всичката онази просветена част на един народ, която по инстинкт и по интерес бди и пази режимите на политическата и стопанската свобода… Онази част от буржоазията, която смята да образува от себе си някаква привилегирована класа, за да използува благата на държавата и обществото, онази буржоазия, която често пъти търси наемници, за да пазят нейните интереси в ущърб на обществените интереси, тя не е буржоазията, за която говоря.“

Из реч, произнесена на 21 май 1933 г.

9. „За мен и за вас, господа, във времената, в които живее България, при това общо недоверие, при тия още незаздравени рани…може да има само една разумна политика:да се свием в черупката си и да заработим с общи усилия за нашето вътрешно консолидиране, за нашето издигане като културна държава, за нашето финансово и стопанско закрепване, за да представляваме един елемент с по-голяма стойност на европейския пазар.“

Личен архив, чернова, 1920 г.

10. „Никой да не си представя, че е възможно искрено, дълго и трайно приятелство между България и нейните съседи, ако цената на туй приятелство бъде пожертвуване правата на българските малцинства.“

11. „Каква политика препоръчвам? – политика на търпеливо чакане, политика на непрекъсната доказателство за нашето лоялно миролюбие и нашето желание и воля да бъдем разбрани от нашите съседи; политика на близост и търсене подкрепа у всички велики държави без изключение.“
.
12. „Ние трябва да бъдем европейци, ако чувствуваме, че имаме нужда от Европа… В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Личен архив, чернова, 4 юни 1933 г.

13.  Два дни след черновата Атанас Буров държи реч в Народното събрание:

„Ние трябва да бъдем европейци, ако чувстваме, че имаме нужда от Европа. Ако смятаме, че сме всесилни, че можем да ритнем, тъй как да кажа, тази помощ, че можем сами да разрешим тази проблема – тогаз можем да бъдем каквито щем – и азиатци, и балканци, и т.н. Но едва ли има двама свестни хора в България да си правят илюзия, че ние можем със свои собствени сили да разрешим някоя проблема. Която и да било от нашите проблеми ще се разреши чрез съгласието на европейските държави. Но за да спечелим тяхното съгласие, ние трябва да държим сметка за психологията на тези народи. Ние трябва пред тяхната съвест да бъдем прави и за това всичко онова, което ни излага пред тях, трябва старателно да го избягваме.
В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Из реч, произнесена в Народното събрание на 6 юни 1933 г.

14. „България стоеше на първо място по отношение на своята стопанска независимост. Ние се гордеехме, че в младата България, с български капитали, с български инженери, с български работници ние направихме пристанища, направихме железници, създадохме материалната култура на България. Построихме фабрики и тръгнахме към едно интензивно стопанско развитие.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

15. „Времето безпощадно помита всичко и съсипва всичко в душите на хората. То заличава светлите имена и идеали, ако те не се възпеят от гении. Кой в България щеше да знае Георги Бенковски – като гений на революцията, ако не бе Захари Стоянов. А какво би било, ако в Ботевата чета имаше един Захари Стоянов? Ехе – светът, целият свят щеше да види един гений, едно чудо на вселената – Ботев.“

16. „Аз съм вече паднал, фалирал политик. Комунистите не обичат еретиците, свободомислещите, хората с далечни, стратегически цели. Те обичат реалното – властчицата, мазнинката, пържолката. Те са хитри и има кой да ги учи. Оня там с мустака бди и следи, защото България за цялата комунистическа империя е раят, тя е раят на земята.“

17. „България има лозя, градини, масло и малини. Тя има ягоди и вино, хубаво вино. А където има вино, там има и всичко друго за ядене. И той – „великият“, ще иска да го храните със зеленчуци и плодове. Той току тъй не влезе в България, знаеше, че влиза в блажен оазис. Ето защо той няма да допусне България да му се изплъзни. И ще ви насилва, без да разберете. Но аз няма да го видя…“

highviewart.com

 *****************************************************************************************

Атанас Буров до Смарайда:“Ти и България сте ми двете любовници“

Burovi

Това пише банкерът на жена си. Личната му кореспонденция допълва обществено-политическия му портрет с различен нюанс.

„Мисля за България, мечтая за теб. Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и на сърцето ми. И двете сте ми еднакво мили, еднакво необходими, еднакво най-важните стимули на живота ми. Да изтръгна едната или другата от сърцето си, значи да откъсна част от себе си, да осакатя живота си“. Това е откъс от писмо на Атанас Буров до неговата съпруга Смарайда. Писано е в тежък момент, когато принуден от обстоятелствата и политическата ситуация в България, Буров е изгнаник в Париж, бягайки от ожесточения към него земеделски режим на Александър Стамболийски. По това време двамата са женени вече десет години. И ако за обществената, политическата и стопанската дейност на Буров е изписано и се знае много, то чрез писмата до жена му надникваме в неговия интимен свят и допълваме познатия образ с един друг, различен нюанс.

––––––-

За личния живот на Атанас Буров и до днес се разказват легенди. В повечето от тях доминират клюките, жълтите истории, както често се случва с ярките и забележителни личности. От човек на човек се предават украсени случки за неговите похождения и любовни авантюри. Но неговата внучка Магдалена Каблешкова, омъжена за родственик на революционера Тодор Каблешков, споделя: „Знам, че отношенията между моя дядо и моята баба са били много искрени и чисти. Той се е отнасял към нея с голямо уважение и никога не й е изневерявал. Дори да е имал похождения с жени, те най-вероятно са били преди да се ожени за нея, но не и след това“, казва тя.

Вероятно до голяма степен определяща за топлотата и нежността в отношението на Буров към Смарайда Салабашева е и разликата в годините.

Двамата се запознават на прием в двореца

по случай 18-ия рожден ден на престолонаследника Борис III. Тогава Смарайда, или както всички са я наричали – Майда, е на 17 години и за първи път я представят на обществото. Атанас Буров е с 20 години по-възрастен и с опит в политическия живот на България. Бил е депутат в Третото Велико народно събрание (1911 г.) и дори подпредседател на парламента от 1 февруари 1912 г. Участва в Балканската война, а след нея се връща в политиката.

Завършва Априловската гимназия в Габрово и учи финанси и право в Париж. Според Жоро Цветков, автор на книгата „Атанас Буров. Живот за България“, на него нищо човешко не му е чуждо. Обича хубавата храна и удоволствието му е двойно, когато е поднесена красиво. Отбягва алкохола. Намира време за развлечение и отмора. Играе бридж и ходи на лов. Смята се, че е бил надарен с богата мисъл и енергия. Обича литературата, философията, поезията, произведенията на изкуството и езиците. Познава френската и руската литература, а Достоевски е един от любимите му автори.

Впрочем един от фактите, известни за него, е, че е майстор както в анонсирането, така и при изиграването на картите в бриджа. В световните първенства, проведени през 1933 и 1935 година, печели отличия и званията

олимпийски състезател и национален шампион по бридж

Атанас Буров и Смарайда Салабашева се сгодяват през май 1912 година. Единственото, което има значение за него, е чувствата им да бъдат взаимни.

През юли 1913 година той например й пише: „Аз заслужавам твоята обич, Майдо, ако не за друго, то за дълбочината, святостта и чистотата на моята любов към теб. Но главно аз искам любовта ти, защото те искам щастлива, а ти не можеш да бъдеш напълно щастлива, ако не любиш човека, с който ще живееш цял живот, каквито и други вънкашни условия на щастие той да ти създаде.“

Двамата се женят в края на април 1913 година. Красотата и доброто възпитание на Смарайда е оценено не само от чуждите посланици, които посещават дома им, но и при пътуванията им в чужбина.

Атанас Буров и Смарайда имат две деца – Стефан и Недялка, като по-буйният от двамата и истинското момче в дома е дъщерята. Смята се, че тя носи характера на баща си и е неговата слабост.

Топлотата на чувствата, които откриваме в писмата на Буров до Смарайда, писани в началото на техния съвместен живот, нежността и благоговението пред семейството, в чийто център е съпругата му, Буров запазва до края на дните си.

В късния период на съвместния им живот, около 1939-1940 година, когато банкерът вече наближава 65-ия си рожден ден, авторът на книгата Жоро Цветков описва Смарайда така: „Атмосферата и уюта в дома на Буров в столицата и във вилата край Варна създава неговата съпруга Смарайда, или, както всички я наричат, мама Майда.

Годините са придали царствена осанка на фигурата й

Очите й, сини и дълбоки като морска вода, виждат всичко и всичко знаят за най-близките хора. Облеклото й е изискано, в тон с модата, съобразено със сезона, с часа от деня и мястото. Цялата излъчва спокойствие, властна сила и едва доловимия аромат на любимия й парфюм „Шанел“.

През 1949 г. тя споделя заточението на Буров в Дряново. Тук тя се грижи за разклатеното здраве на съпруга си, който по това време трябва сутрин и вечер да се разписва в полицейския участък.

И на фона на 40-те години усилен труд и обществена дейност, отдадени за и в името на България, няма по-тъжен и по-несправедлив начин, по който един такъв държавник да завърши живота си. През 1952 година процесът на Народния съд срещу него го осъжда на 20 години строг тъмничен затвор. Тогава Атанас Буров е на 76 години.

В затвора престоява около година и половина – първоначално в Коларовградския (Шуменския) затвор, а в края на 1953 г. – в Пазарджишкия затвор. През пролетта на 1954 г. здравословното му състояние се влошава и на 20 март изпраща последното писмо до жена си: „Искам да те видя в началото на април, да поживея поне 10 радостни, щастливи минути. Обичам те с цялото си сърце и душа. Твой Атанас“.

Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор от хроничен миокардит и пълна сърдечна недостатъчност на 79-годишна възраст.

Когато получават известието, жена му Смарайда и дъщеря му Недялка заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че

в края на арменските гробища са погребани и затворници

Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден двете отиват да си вземат сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща. Намират мястото изравнено с булдозер и утъпкано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат дори сили да заплачат. И в смъртта Буров не е оставен на спокойствие.

Сега по повод 50-та годишнина от смъртта му фондацията на негово име финансира поставянето на паметник на мястото на първоначалното погребение.

Но въпреки всички перипетии, белязали живота на Атанас Буров, съдбата се подрежда така, че накрая, дори и в смъртта си, той остава с любимата си жена. През 1983 година, когато арменските гробища край Пазарджик са закрити, дъщеря му пренася това, което е останало от тленните му останки в София и ги погребва в гроба на майка си – Смарайда Салабашева.

Днес и двете им деца, синът и дъщерята, са вече покойници. Живи са техните дъщери – Елена Младжова и Магдалена Каблешкова. Първата живее със семейството си в Сан Франциско, а втората – в Шотландия.

Юлияна Янкова/segabg.com

Българите от чужбина – чужденци в България?

.

emigrantiОмраза и завист? Професор Юлиана Рот се включва в рубриката ни „Пътуващите българи“ със свое мнение, което за мнозина сигурно ще прозвучи предизвикателно.

.

Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт – естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.

Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.

Завист и омраза?

В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?

Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?

Всички емигранти – в общ калъп

В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.

Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина – чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.

Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически

В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.

Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.

Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен

dw.de

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 1): Иван Костов – първа услуга на партиен другар

.

Image_772179_5Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg

Геноцидът на българите в Западна Тракия – 1913 г.

.

genocidПървият геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. 

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили  на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села. Турците ги нападат  с дивашка злоба. След 20 юли подлагат  населението на истински погром.

Най-много  пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от  1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено.

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60  жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.

Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.

В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки  и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят .  Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите,  консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември  турците  влизат  в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.

„Когато на 23 септември турците  подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят,  вземат единствено вярното  решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те  нападат башибозука . В завързалата се престрелка  е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът  се насочва  към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат  към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда  бежанците  непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души,  неволно се  отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от  200 турски войници. Настава жестока  сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят  само в болни и извратени мозъци –  са неописуеми. За тази трагедия  по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са  задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв.  Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население  да се съвземе  и да премине рекат.а  През този кошмарен ден са убити  100 души, а ранените са  300 души.  На другия ден  идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени  са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват  бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля  турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.

На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на  тракийски бежанци, които изминават 150 км.,  за да се спасят от зверствата на турците.

д-р Петър Ненков / otbrana.com

 

Как прекарах 10.11.1989

.
22Нали сега стана модерно да се разказват спомени, кой, какво си спомня за 10-ти, та да пусна и аз моите 5 гроша (това бяха дребните пари в Австрия, отговарящи на стотинките в България, по онова време) в касичката на спомени.
Та така. Денят сигурно е започнал обикновено и стереотипно, като съм следвал служебните си ангажименти, защото спомените ми започват някъде привечер, когато с група луди глави, все политически емигранти, решихме да посетим ресторант „Рила“ на Гумпендoрфергюртел.
Държеше го бивш готвач на бай Тошо – Иван Аркутински, известен в емигрантските среди, като бай Иван Мръсника. Наричахме го така, защото държеше ресторанта на Посолството, работеше без всякакви разрешения, но данъчните и общинските власти, по неписани споразумения с тогавашното българско посолство, не предприемаха никакви мерки.
Австрия и особено Виена, от край време си е била розова…
В „задълженията“ на бай Иван Мръсника влизаше главно, да придумва прясно избягали емигранти (всяко начало е трудно, няма две мнения), да се завърнат в България с обещание, че няма да лежат в затвора, след завръщането си. Колко объркани глави е почернил, той си знае, ама няма как да го питам, защото сега Дяволите в Ада за заети с него, предполагам да го пържат на бавен огън.
Някой ще запита, ами като е било такова свърталище на червени гниди, какво сте търсили там да ходите? Много просто. Правеше ни удоволствие да ги дразним, като образно им описвахме, как ще им режем уши и носове, като дойдат родните бунтове. Трябва да каже, че емигрантите живеехме с мисълта, че рано или късно и в България ще настъпят народни антикомунистически брожения, като в Унгария 56-та и Чехословакия 68-ма и ние въоръжени ще се върнем да се заемем с „дезинфекцията“…
Уви, у нас не стана, ама това е друга тема на разговор, загатната ТУК.
Отплеснах се. Говорехме за 10-ти. Бяхме се разположили в ресторанта, дразнехме бай Иван и Ленчето (жена му) и чакахме други мишки от Посолството, за да ги захапем и тях.
Изведнъж, малко след 8 часа връхлетя Боян Радев и започна да ни целува. В интерес на истината, той беше единствения служител на Посолството, който смееше да контактува с емигранти. Явно това е била една от задачите му.
„Какво бе, какво бе Бояне? Да не би мъжко да ти се роди?“ го питахме ние, а той зачервен като домат (пиян беше), само повтаряше „Свърши се, свърши се“ и се кикотеше. Какво се е „свършило“, чак след минути успяхме да разберем, като ни каза, че бай Тошо е паднал в България.
Да си кажа правото, в първия момент останахме, като изтръпнали и никой никак не реагира. Аз самия се мъчех да преценя или по-скоро да претегля, Боян пиян на мотика ли е или говори донякъде истини!?
В един момент, без да сме се договорили, всички излязохме на улицата да търсим улични телефони и да звъним на роднини и приятели в България за да разберем истината. Кой с кого и колко време е говорил не знам, ама аз се уверих, че е истина и след около половин час се върнах в ресторанта. Персонала беше се изпокрил, малкото гости от Посолството разотишли, Боян изчезнал, а двама-трима емигранти пееха някакви ботеви песни и си наливаха сами алкохол зад бара.Lukanov-i-Lilov25
Оставих малко пари на масата и си тръгнах, за да отида в една друга кръчма, където се събираха само емигранти и да им разкажа уникалната новина. Това беше. Вечерта я завършихме в ранни зори и си мислехме, че скоро ще бъдем полезни на измъченото ни Отечество.
Жалко, че това не стана. Големите бяха са разбрали, всичко да мине безкръвно, а само парите да се преместят на други места…

.

Чарлз Дикенс е живял в продължение на две години в Бургас (1853-1855)

.

CharlesdickensАнглийският писател Чарлз Дикенс е живял в продължение на две години в Бургас (1853-1855). Той е и първият западен журналист, писал за морския град. Дикенс е автор на пътепис със заглавие „Сведения за Бургас по Чарлз Дикенс“.

За тази част от живота на писателя се знае много малко. За нея пише единствено Стоян Райчевски в книгата си „Старият Бургас“. В Англия също има малко източници за битието и преживяванията на писателя в Бургас.

Роден е на 7 февруари 1812 година в Портсмут. Принуден е още на 12 години да започне работа в местна фабрика срещу заплащане от 6 шилинга на седмица. Тези първи тежки години дават голямо отражение върху творчеството му. Той сменя няколко професии. Едва 16-годишен става и репортер на свободна практика. Паралелно с това започва да учи и за юрист.

Дикенс се развива бързо като журналист и скоро започва да отразява политически събития. На 21-годишна възраст публикува първия си разказ – „Обед на Поплар Уок“. Печели бърза популярност в Англия и расте с висока скорост и в кариерата си като журналист.

През 1838 г. издава романа „Приключенията на Оливър Туист“, който го прави истинска знаменитост. Писателят създава нов стил, който се харесва и на широките маси, и на аристокрацията. Описва ужасяващите условия, при които живеят бедните слоеве в Англия, и става популярен в цял свят.

Издава серия от нови романи, разкази, пише и пиеси. Обикаля света, посещава и САЩ за около месец. Създава си реална представа за обществено-социалните порядки по това време и ги описва в своите творби.

Развива невероятна дарителска и благотворителна дейност. Благодарение на него се намират пари за болници, приюти, училища, строят се цели квартали за бедни.

Неговите книги, разкази, репортажи се издават в големи тиражи и издателите му плащат космически за времето хонорари, за да работят с него, което позволява на Дикенс да обиколи цяла Европа. В периода 1850-1852 г. той посещава Италия, Швейцария, Испания и Франция.

Като политически коментатор се интересува живо и от балканския проблем.

След избухването на Кримската воина той сам пожелава да пътува за балканските провинции на империята, за да проучи живота там. Именно през този период Дикенс посещава и Бургас. По това време сегашният голям областен център е селище с около 3-4 хиляди души население, част от Анхиалската кааза и Силистренския санджак.

Вече е започнала трансформацията на градчето като важен търговски център. В писанията Дикенс описва Бургас, който тогава се споменава и под името Пиргос, като място, където се продават риба, жито и кожи. Среща са си давали много търговци от цялата страна, а и от Цариград и Бурса.

Любопитен факт е, че по това време в Бургас са живеели основно турци, евреи, арменци и гърци. Българското население било много малко и съсредоточено на територията на сегашното рибарско селище Ченгене скеле.

В пътеписа си Дикенс описва българите като обезправено население, което служи основно за прислуга на османските господари и еврейските търговци. Основният поминък за местните бил риболовът. Българите обаче не са имали право директно да търгуват с тази стока, а са били принудени да продават рибата на еврейски прекупвачи на ниски цени. Много малко нашенци имали разрешение да правят бизнес, като това е ставало само с височайше разрешение от пълномощници на султана.

През тези години правилата били затегнати заради бушуващата Кримска война, която Русия е водела с империята и нейните съюзници. Правилата за българите били много строги, за да не се бунтува раята и да няма възможност за забогатяване.

Интересен факт е, че Дикенс обикаля и Странджа. Той пренощувал в къща в сегашното село Факия, където за първи път хапнал от т. нар. странджански дядо. Деликатесът се е харесал много на писателя, който описал и неговия изумителен вкус.

Когато пренощувал в сегашното Малко Търново, Дикенс бил изненадан, че в селище, което тогава наброявало 2500 души, имало две килийни и едно девическо училище.

При гостуването си опитал специално приготвена домашна ракия, която му е била предложена със свежа салата и катък. Водачи в планината на английския класик били турски офицери, изпратени директно от султана да го придружават.

По онова време Османската империя и Англия били съюзници и Дикенс като военен кореспондент имал големи привилегии. Той обикалял целия регион, но основно бил установен в гостилница в Бургас, която се е намирала на място близо до сегашната жп гара. Обичал да се храни с нещо като прототип на сегашната шкембе чорба, която се продавала с големи питки хляб.

По време на обиколките си Дикенс разпитва и местното население, от което научава, че в планината има много хайдушки чети, които воюват срещу империята и че хиляди българи се бият доброволно на страната на Русия в Кримската война. От местните хора разбира, че в лицето на имперска Русия българите виждат надежда за бъдещо освобождение.

В периода 1853-1855 г. великият класик посещава много селища и пътува на юг до днешен Истанбул, а на север до земите на сегашна Молдова. Базата му обаче била в Бургас. Освен че създава пътепис за морското градче, той публикува и статии в английската преса за положението в този затънтен край. Така Европа научава за първи път за Бургас именно от Дикенс.

След края на дългата командировка, той се завръща в Англия и в серия от статии прозорливо прави прогнози, че скоро на Балканите ще има мощни освободителни движения.

След като се завръща в Англия, той продължава своята работа като писател, журналист и драматург. Преживяното в България обаче оставя реален отпечатък върху творчеството му, като неговата външнополитическа активност става все по-голяма.

През 2013 г. Чарлз Дикенс беше предложен за почетен гражданин на Бургас. Докладната записка беше внесена от местната структура на НФСБ. Предложението предизвика бурни дебати в местния парламент, но в крайна сметка по неизвестни причини то беше отхвърлено.

Източник: КРОСС

.

Чарлс Дикенс - БургасИнтересно описание за бургазлии е включеното сведение за Бургас в 23-ти том на съчиненията на големия английски писател. Публикувано eпреди това в редактирания от него седмичен вестник “HouseholdWords”.

Предполага се, че материалите, които Дикенс е редактирал, са изпратени от някой кореспондент или сътрудник. Подобен описателен текст има за Варна, Месемврия, Ахелой и Созопол. 

                                     1853 – 1855

              Сведения за Бургас по Чарлз Дикенс

“Най-важното черноморско пристанище на Румелия е Бургас, разположен в средата на широк залив, защитен от север от последните възвишения на Балканската планинска верига. В залива могат да хвърлят котва големи кораби. От 1848 год. той става спирка за австрийските параходи, които пристигат от Цариград за 10 часа.

Цялата експортна търговия на Североизточна Румелия се извършва чрез Бургас, откъдето се изнасят пшеница, ечемик, царевица, лой, масло, сирене и други местни продукти. Между тях най-главен артикул е розовата вода, а колкото може да се каже за внос, почти не съществува такъв.

От всички жители 2000 са мохамедани, а останалите 1000 са гърци (т.е. православни), малко рая или свободни граждани. Последните си имат собствена черква, чийто свещеник води и първоначалното училище.

Турците имат училище, а също и джамия и баня, в която се допускат и християни. Околностите на града са добре обработени и засети с лозя. Копае се глина, която се праща на производителите в Цариград и Одрин, където се правят лули.

Чалс Дикенс БургасКлимът не е здравословен поради блатата наоколо. Тези, които заболеят от треска, отиват да се лекуват в топлите минерални бани в местността, наречена Лиция (дн. Бургаски минерални бани – бел. а.), разположена всред обширна равнина на разстояние от два часа път.
Там имаше построено само едно обикновено здание за баните, а посетителите бяха принудени да си изграждат временни колиби или да спят в закритите си каруци. В момента обаче там е построен малък кервансарай с магазин за бакалски стоки.

Смятаме, че тези неголеми подробности могат да бъдат интересни сега, когато вниманието на всички е насочено към западния бряг на Черно море и когато пристанищата и градовете, които описваме накратко, се посещават в момента от британската ескадра.”

Автор: Соня Кехлибарева

.

jhw-v08-p0340In the towns the Bulgarians have adopted the Greek or Servian costumes; but the peasants have a national dress. It consists of a pair of trowsers, somewhat European in aspect, without folds, and of a kind of waistcoat puckered about the waist by a red or white sash, over which is a round jacket without a collar; the whole made of a coarse whity-brown cloth, of home manufacture, called soukno. Those who want to appear a little more elegant wear a kind of jacket with sleeves slit up to the shoulder, and adorned with embroidery. When the rains of winter come on, the inhabitant of the plain has a good hooded cloak to put on, the mountaineers wear a capote made of sheepskin. Add to this, a close woollen cap, brown or black, round which a white handkerchief is sometimes wound so as to form,
as it were, a half turban, and mittens made of thick leather, brown or variegated socks,
and sandals (something in the form of a boat) fastened on the foot by thirty or forty
thongs; and we have a complete idea of the kind of folks who may now be seen bringing
provisions to the Turkish army, through the rains that are lashing the great steppes of
Bulgaria.

The Bulgarian has long since lost the right of carrying arms, except when on a journey.
On such occasions his appearance is more picturesque than ever; for he binds round
his waist a huge leathern band with three lappets, in the holes of which he carries a pair
of pistols and a long heavy dagger, ostentatiously exhibited in fine weather, but carefully
covered when it rains by a kind of apron of leather thereunto provided. In general these
bands are black or brown, but some people indulge in the luxury of red morocco, and
add embroideries of white silk or shells arranged in quaint figures.

In the neighbourhood of the city of Sophia, the traveller is surprised at meeting figures
that remind him of the knights of the middle ages. Over a long tunic with sleeves in
white cloth is thrown a kind of coat, also white, open in front and slit on each side,
without sleeves. The trowsers are white, and kept in place by a red sash bound round
the tunic. Over the whole is thrown a great white cloak, bordered with red cord; and on
the head is worn either a small white turban, or a sheepskin cap with its white wool.
Pedestrians cover their feet with the usual sandal, but horsemen wear quaint-looking
boots. It would be difficult to exaggerate the picturesque effect of this costume, when seen
for the first time in sunny weather.

The Bulgarian women, especially when unmarried, are gracefully and sometimes richly dressed. They wear a short petticoat of red cloth, bordered by black velvet bands, and a boddice made of stuffs of various colours, adorned in front with pieces of moneygold or silverTurkish or foreign, arranged with great taste. At a distance
they seem to be defended by a bright cuirass. They arrange their hair in pretty plaits, over
which they throw a white veil, or coif. The richness of a young girl’s dowry is known by
the quantity and quality of the ornaments of her boddice, and the value of the necklaces
which the most fortunate wear. All Bulgarian womenrich or poor, old or young, married
or widowsthink it absolutely necessary to wear round the wrist a bracelet of gold, of
silver, or of blue glass, according to their fortune. If they were to be deprived of this they
would consider themselves most miserable.

At a distance of six hours’ march, says our authority, from the little maritime tower of
Burgas, lies the village of Coporani, where we first saw the costume above described worn
by young girls, whose beauty made it appear the most elegant we had ever seen. It was in
the month of April, on the Saturday of the last week of Lent. We had put up in the
house of one of the magnates of the place, and were preparing to rest after the fatigues of
the journey, although there remained yet two hours of daylight. Suddenly we heard in the
distance a song chanted by feminine voices, which every now and then increased in power
to repeat the chorus. We asked our waggoner to explain what these sounds meant;
and he told us that the young maidens of the village were going from house to house, singing the Resurrection of St. Lazarus, and celebrating the solemnity that was to take place on the morrow, or Palm Sunday. Presently there appeared, at the entrance of the little court of our house, a bevy of young girls dressed out in their most elegant costumes,
and singing, as they stood in a modest attitude

.

Канадският милиардер Игнат Канев се завърна в родното си село Горно Абланово

.

ignat-kanevКанадският милиардер Игнат Канев се завърна в родното си село Горно Абланово за да отпразнува своят 88-и рожден ден. Той е роден на 6 октомври 1926 г. в русенското село, като тази година отново ще спази традицията да подари нещо за празника си на обществеността.

Миналата година през октомври бе открит „Канев център“ в Русенския университет, построен с финансовата подкрепа на българина, а сега на 6 октомври ще бъде открит новият културен дом в родното село на Игнат Канев.

Канев ще остане в България само седмица, като през това време има напрегната програма с много срещи. Една от тях вече бе с кмета на Русе Пламен Стоилов, с когото иска да популяризират заедно културните забележителности на Русе и региона. Той се срещна и с президента Росен Плевнелиев, който бе в крайдунавския град за откриването на новия завод за авточасти.

Най-важните събития обаче предстоят на 6 октомври. Те са свързани с изграждането на културния център в Горно Абланово, който е стара мечта на милиардера. Той е вложил над 300 000 лв. в построяването му.

„На 6-ти ще празнуваме. Хем рожден ден, хем отваряне на центъра. Ще има библиотека, ще има там за сватби, кръщене, различни беседи. Така че да има хората къде да се събират и няма да има нужда 40-50 км да идват в града да търсят зала, като се женят. Ще си имат всичко там“, каза още Канев.

Той призна, че силно го тегли към родния край и затова все по-често се завръща в България и Русе. „Колкото по-остарееш, толкова по-милееш“, каза с усмивка милиардерът.

bgnow.eu