Георги Марков до Димитър Бочев – ПИСМОТО, 18-22. 02.1977 г., Лондон

Да четем Георги Марков!

Драги Митко,

     Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

     Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

     Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.  

     За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

     Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

     Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

     Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

     И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

     Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

     Драги Митко,

     Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

     След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

     Най-сърдечно твой

     Жоро

     Преписано от „Аз бях той  121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

 

     ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

     по преписка вх. № 7172/72 год. по описа на Софийска градска прокуратура

     ПО ОБВИНЕНИЕТО НА:

     ГЕОРГИ ИВАНОВ МАРКОВ

     По чл. 101, ал. I и чл. 108 от НК

…..

     6. В статията „Традиция, новаторство и модернизъм”, излъчена по радио „Дойче веле” на 6 март 1972 г., Марков нагло продължава да клеветничи, търсейки свобода за дейците на културата. Дори нещо повече, след като хули нас, безогледно поучава и „консервативно реакционните среди в западната култура”.

     „ …Очевидно позициите на комунистическата партия и власт и консервативно реакционните среди в западната култура са едни и същи. И едните, и другите се борят срещу модерното изкуство. Човек с изненада открива много сходство между отживели блюстители на допотопни национални традиции и привържениците на социалистическия реализъм.” Справка л. 61-62.

     …..

     Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков”, София, 1999, док. №42

.

 

За Ленин и парите на Запада

.

В чуждестранната постсъветска научна и публицистична литература, посветена на историята на Великата Октомврийска социалистическа революция и дейността на партията на болшевиките, нееднократно се споменава, че всички събития в този преломен за Русия период (особено във връзка със сключването на така популярния Брестки мир с Германия) са били обусловени от финансовите задължения на партията на Ленин към Берлин. Болшевиките, твърди западната преса, са получили уж пари от немския генерален щаб, за да спомогнат с това Русия да отслабне и да изгуби войната.

Много са хората, които смятат това за доказано чрез целия ход на събитията от онова време, започвайки с пътуването на Ленин и неговите съратници към Русия през територията на воюващата с нея Германия. Силно се акцентира върху свидетелствата на Александър Парвус, който пряко заявява за посредническата си роля уж при предаването на немските пари на болшевиките.

Хората с леви убеждения, приемащи горното за факт, оправдават болшевиките, заявявайки следното: та болшевиките са имали право да използват шанса, за да успеят с помощта на немските пари да организират революцията, да измъкнат страната от войната и да я поставят на пътя на строителството на социализма, което в крайна сметка доведе и до появата на най-мощната държава в новата човешка история – СССР. Що се отнася до задълженията пред Германия, продължават разсъжденията си хората с леви убеждения, това, според тях, е добре премерен ход на Ленин, защото така той е предвидил революцията в Германия, както и поражението й във войната, а следователно е разбирал, че по-късно всички обещания, дадени на кайзерова Германия, няма да струват и пукната пара.

Но да видим какво се е случило в действителност.

Може ли да се смята, че информацията „за немските пари“ е доставерен факт?

Да се вгледаме в две фигури, около които вече почти сто години се върти историческата интрига с немските пари: Парвус и Карл Мор.

Парвус

Това е псевдоним на Израил Лазаревич Гелфанд. Той е роден в Минска губерния, завършил Базелския университет, постъпил в социал-демократическата партия на Германия. По време на революцията през 1905 г. Парвус е избран за член на изпълкома на Петроградския Съвет. Последват арест и съд. Успява да избяга от заточението. Издава в Германия книгата „Из затворите по време на революцията. Бягството от Сибир“. Парвус става литературен агент на Максим Горки в Германия. Получава за постановката на пиесата „На дъното“ сто хиляди марки и профуква парите, за което чистосърдечно си признава пред Горки.

По време на Първата световна война Парвус предложил на немското правителство себе си: да вдигне из цяла Русия стачки и да подрони силата на “Мечката” отвътре. Документът, резултат от споразумението между Германия и Парвус, е популярен под името „Меморандум на д-р Гелфанд“. През 1915 г. Парвус създава в Копенхаген институт за изучаване на причините и последствията от войната, с който институт си сътрудничат руски емигранти.

Планът на Парвус бил приет от немците и те дали неголямо количество пари за антивоенна пропаганда в Русия. Най-вече, защото, първо, германската хазна била почти празна и немските чиновници стискали всяка марка. Второ, Парвус бил дребен агент и Берлин не хранел особено големи илюзии около особата му. И се оказали прави. След година от него изискали отчет за свършеното. Парвус не могъл да отчете изхарчените пари.

Ето какво пише Ленин на 20 ноември 1915 г. във вестник „Социал-демократ“:

„Парвус, проявил се вече като авантюрист по време на руската революция, сега се е хвърлил да издава някакво списанийце…Той лиже ботушите на Гинденбург, уверявайки читателите, че немският генерален щаб настоява за революция в Русия…“.

През лятото на 1916 г. началникът на Отделението за опазване на обществената сигурност и ред в Москва Глобачов, запознавайки се със слуховете за подготовката от Парвус на стачки, констатирал:

„Това са само мечти, които не е съдено да бъдат осъществени. Въобще не може и да става дума за създаването на някакво грандиозно движение, защото освен пари е нужен авторитет, който Парвус вече няма…“.

Но когато през 1917 г. революцията се състояла, Парвус получил забележително историческо алиби. И много наши съвременници все още вярват, че Парвус чрез някаква си дребна сума буквално с един замах е разрушил великата руска империя.

А каква била действителността: Ленин и другите болшевики-емигранти живеели доста бедно. През октомври 1916 г. (когато Парвус получава парите от немците) Ленин се оплаква на съратниците си:

„Дяволска скъпотия, няма с какво да се живее…“

Трябва да отдадем дължимото на Ленин, усещането му не го излъгало и в този момент. Той смятал Парвус за авантюрист, с когото не искал да има нищо общо, ама абсолютно нищо общо.

Втората фигура, която трябва да отбележим в историята е Карл Мор. Той е син на швейцарски аристократ. Марксизмът привлякъл вниманието му. Присъединил се към социал-демократите, помагал на руските революционери. Предполага се, че по време на войната е сътрудничил с немския посланик в Берн. Но в тези години вече руските емигранти подозирали, че Карл Мор е „немски агент“.

През май 1917 г. Мор предал на Задграничното бюро на болшевишката партия 73 000 шведски крони. Ленин не приел парите. ЦК на партията решил: „Предложението на Мор да бъде отхвърлено и всички по-нататъшни преговори по този повод да се смятат за недопустими“. Но Задграничното бюро не искало да се отказва от парите. В края на краищата те взели от Мор 114 000 шведски крони (това са около 33 000 долара).

Тези пари така и не попаднали в Русия. С тях била проведена през 1917 г. третата Цимервалска антивоенна конференция в Стокхолм. Тя се обявила категорично против Германия. Първата конференция на левите интернационалисти-социалисти била проведена на 5-8 септември 1915 г. в швейцарското селце Цимервалд. Конференцията след дълги дискусии призовала за свят без анексии и контрибуции, изграден на основата на самоопределянето на народите…

През август 1918 г. болшевикът Григорий Лвович Шкловский, работещ в Берн, съобщил на Ленин: „Мор е немски агент, продал се е за пари. Доказателствата са прекалено много“.

Ленин пише на члена на ЦК Карл Радек, командирован в Стокхолм:

„Що за човек е Мор? Напълно и абсолютно ли е сигурно, че той е честен човек? Че никога не е съществувало нито пряко, нито косвено съмнение за връзката му с немските социал-империалисти?…Много, ама много моля да бъдат взети всичик възможни мерки за най-строга и документална проверка на този човек. В случая не би трябвало да има място за каквито и да са подозрения, съмнения, слухове и прочие“.

Григорий Шкловский тогава работил в търговското представителство в Берлин. Той пише през септември 1921 г. на Ленин:
„Срещнах тук Мор. Вие, вероятно, помните, че го смятах за немски агент и протестирах срещу неговото посещение в Русия, с което дори си навлякох гнева на другаря Радек.  Изводите, които тогава си направих на базата на наблюденията ми върху работата на Мор и до днес никак не са променени…“.

След завършването на Гражданската война и смъртта на Ленин, Мор помолил да му бъдат върнати парите, които той дал на болшевиките. Той идвал в Русия, лекувал се в Кремълската болница, възстановявал се в Дома за отдих на ветераните от революцията. Последната част от парите били върнати с решение на ЦК от 9 септември 1927 г.

Историците свидетелстват, че и до днес не е намерен  нито един автентичен документ за контакти на Ленин и неговото обкръжение с немското правителство във връзка с  получаване на пари.

Сега да погледнем върху историята за връщането на емигрантите в Русия през пролетта на 1917-та година през територията на Германия, вражеска държава на Русия. Нима това не е доказателство за престъпен сговор с врага?

Сътрудничество между болшевиките и Германия не е имало. Имало е силен стремеж на болшевиките са свалят царската власт, а това е съответствало на интересите на Германия. Ето защо през 1917-та година немците разрешават на болшевиките-емигранти да преминат през цялата територия на Германия, макар да е трябвало да ги арестува като граждани на враждебна държава.

Избухнала Февруарската революция. Ленин имал отчаян стремеж към Русия. Пътищата били два – през Англия и Германия. Той разбирал, че англичаните задължително ще го арестуват – заради антивоенната му позиция. Излизало, че може би само немците по същата причина трябвало да го пуснат?

На 6 март 1917 г., страхотно възбуден от известията от Русия, Ленин пише на  Инес Арманд:

„Според мен, всеки би трябвало днес да е обхванат от само една мисъл – въстание. Какво чакат още хората! Разбира се, че нервите ми са опънати…Оставаше и да не са при тези събития! Да чакам тук, да стоя…Сигурен съм, че ще ме арестуват или просто ще ме задържат, ако тръгна на свой риск…В подобни моменти, както сега, човек трябва да умее да бъде находчив и авантюрист…А защо не?…
Вие ще кажете, че вероятно немците няма да дадат вагона. Дайте да се хванем на бас, че ще го дадат..“.

Меншевикът Юлий Мартов предложил да се заменят руски емигранти от Швейцария с интернирани в Русия немци и австрийци. Германия дала съгласието си.

Изпълнителната комисия на Централния емигрантски комитет изпратила телеграма на министъра на правосъдието от Временното правителство Александър Фьодорович Керенски с молба да се позволи минаването през Германия.

Подготовката за завръщането на руската емиграция от Швейцария през март и април на 1917 г. била обсъждана и в пресата. Англичаните и французите (съюзници на Русия) отказали да пуснат руските специалисти – противници на войната – през своя територия. Немската власт се съгласила. Не защото немското разузнаване било вербувало вече руските емигранти. Не си струва да надценяваме качествета на немското разузнаване тогава. Завръщането в Русия на очевидни противници на войната било изгодно на Германия.Както е повече от видно, немците  нямало нужда да вербуват когото и да е.

Немците решили да пропуснат емигрантите през своя територия. В Берлин очаквали сепаратистки мир с Русия. На 29 март 1917 г. канцлерът Теобалд фон Бетман-Голвег казва в Райхстага:

– Нямаме ни най-малко основание да се отнасяме враждебно към борбата на руския народ за свобода или да желаем връщането на стария автократичен режим. Точно обратното, искаме, доколкото имаме сили за това, за помогнем на нашия източен съсед в строителството на щастливо бъдеще и избавление от английското насилие. Германия винаги е била и ще си остане готова да сключи мир с Русия.

Но Ленин (когото уж смятат за германски шпионин) не знаел нищо за това. Той страдал: „В Русия, както е видно, няма да се доберем! Англия няма да ни пусне. През Германия също не можем да минем“.

на 2 април 1917 г. Германия разрешава замяната на руски емигранти срещу интернирани в Русия немци и австрийци. На 5 април германското военно командване обещава без проверка на документите да пусне 60 руски емигранти. Германия разчита, че радикалните руски социалисти ще изведат Русия от войната, което ще позволи да се прехвърлят всички сили на Западния фронт.

Пътуването съвсем не било тайно. Точно обратното, руските емигранти помолили за становището на левите партии от други страни по казуса. Видни социалисти от Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия съставили „Протокол за пътуване“, подкрепяйки правото на руските леви радикали да достигнат до Русия през Германия. Протоколът е публикуван във вестник в Стокхолм. А парите за пътуването били събрани трудно. С други думи казано, немско злато нямало. Нито грам.

На 9 април 1917 г. 52 човека напуснали Берн. От тях болшевики били 19. Останалите били есери и меншевики. Те също били убедени, че друг път да се доберат до Русия няма. Освен Ленин през Германия преминали още три групи политически емигранти. Така в Русия се върнали 159 човека. Юлий Мартов се върнал в Русия на 9 май. Болшевиките били малцинство.

Тогава защо тъкмо болшевиките били обвинени в предателство?

Всички пътували по маршрута Готмадинген – Щутгарт – Франкфурт на Майн – Щралзунд – Засниц на брега на Балтийско море, оттам в Стокхолм. Тъкмо тук с Ленин пожелал да се види Парвус. И Ленин на секундата отказал! Вечерта на 16 април той пристигнал в Петроград, където бил посрещнат тържествено.

На 4 април Ленин подробно се отчел за пътуването пред изпълкома на Петроградския Съвет на работническите и войнишките депутати. Депутатите одобрили дейстията му. Това е още едно потвърждение, че никакво сътрудничество с немците не е имало. Точно тук Ленин категорично възразил срещу сепаратиския мир с Германия:

– „Кайзер Вилхелм е кръвопиец, и разбира се, че не може и да става дума за мир с немците – това е безсмислено. Ние сме против сепаратисткия мир“.

Много бързо Ленин променил гледната си точка – не поради влиянието на някакви си немски пари, а защото с изключителната си интуиция усетил настроенията на войнишката маса. Е познал нещото, с което можел да привлече на страната на болшевиките милионите хора в сиви шинели от Русия. Но в острата политическа борба през 1917 г. обвинението за съвместна работа с немците било най-надеждния метод да се компрометират болшевиките. Именно така противниците на болшевиките обяснявали причините за внезапния успех на партията на Ленин.

„Ленин и неговата група вече са много богати, – удивено възкликвал помощникът на Керенски, известният социолог П. Сорокин, – вижте големия брой болшевишки вестници, памфлети, прокламации…броят им нарастна…Откъде пари – в това е въпросът“.

Финансовите отчети на партията на болшевиките са съхранени. През лятото на 1917 г. следователи от Временното правителство щателно ги проверявали. Болшевиките попълвали касите си чрез заеми и волни пожертвования. За издаването на армейски болшевишки вестници под натиска на войсковите комитети са давани пари дори и от командващите фронтове, при това всеки от командващите фронтове давал по 100 хиляди рубли. През май е закупена за 225 хиляди рубли типографията на Кавалергарска улица.
На 31 август 1917 г. в протокола от заседанието на ЦК е записано:

“Организационното бюро направи доклад, от който е видно, че състоянието на касата на ЦК е твърде лошо (има налични около 30 000)…”.

На 25 октомври 1917 г. в касата на болшевиките останали само 8 000 рубли…

“Никога не съм смятал болшевиките за  “ продажни агенти на немското правителство”, както ги нарича дясната и либералната преса, – пише философът Фьодор Степун, видна фигура във Временното правителство. – Аз винаги съм смятал болшевиките за твърде честни и идейно непоклатими…”.

Ленин разбрал: ако някой може да привлече войниците на страната на болшевиките, то това би било само обещанието за край на войната, да се демобилизира армията и да се пуснат облечените в сиви шинели селяни по домовете им – при семействата и земята. Колкото и да обвиняват Ленин в отсъствие на патриотизъм, в пораженчество и направо в предателство по отношение на Русия, по време на митингите Ленин повтарял отново и отново само това, което хората искали да чуят от него:

–    “Другари войници, спрете да воювате, вървете по домовете си. Обявете примирие с немците и обявете война са богаташите!”

В думите на Ленин се вслушвали все повече и повече хора. Броят на привържениците на болшевиките нараствал с всеки изминал ден.

Много хора били сигурни, че тъкмо болшевиките са вкарали разкол в армията – по заповед уж на немския генерален щаб. В действителност към 1917-та година руската армия така и не можела да настъпва. В най-добрия случай руската армия можела да заема само отбранителна позиция и да задържа немските сили. Но съюзниците допуснали грешка. Те настоявали за настъпление. И това последно, лятно настъпление през 1917 г. погубило руската армия. И веднага бил намерен виновник – вътрешен враг. През лятото на 1917 г. били обвинени болшевиките – за колаборация с немците.

Министърът на правосъдието от Временното правителство Павел Николаевич Переверзев предал на вестниците подготвени от министерството материали за връзките на болшевиките с немците. Една сутрин вестник “Живо слово” публикува от името на бившия болшевик и депутат от Държавната дума Григорий Алексеевич Алексинский и от бившия народоволец, после член на ЦК на партията на есерите Василий Семьонович Панкратов матириал със заглавие “Ленин, Ганецки и компания – шпиони!”.

Ето какво пише в “Живо слово”:

“На 16 май 1917 г. щабът на Върховното главнокомандване изпраща на военния министър протокол от разпита на 28 април тази година на прапорщика от 16-ти Сибирски стрелкови полк Ермоленко. От показанията, дадени пред началика на Разузнавателната служба към щаба на Върховния главнокомандващ, се установява следното: той е прехвърлен на 25 април тази година в тила на фронта на 6-та армия за агитация в полза на скорошното сключване на сепаратистки мир с Германия…

Офицерите на Германския генерален щаб му съобщили, че такъв род агитация води в Русия агентът на Германския генерален щаб…Ленин. На Ленин било възложено с всички сили да подрине доверието на руския народ към Временното правителство…Парите и инструкциите били препращани чрез доверени хора.

Според току-що постътили сведения, такива доверени хора в Стокхолм били: бовшевикът Яков Фюрстенберг, известен  повече с фамилията Ганецкий, и Парвус (доктор Гелфанд). В Петроград болшевикът М.Ю. Козловский. Козловский е главният получател на немските пари, превеждани от Берлин чрез «Disconto Gesellschaft» в Стокголм («Nya-Banken»), а оттам в Сибирска банка в Петроград, където понастоящем той има текуща сметка с над 2 000 000 рубли. Военната цензура е установила непрекъсната обмяна на телеграми от политически и паричен характер между германски агенти и болшевишките лидери”.

Вестниците тогава публикували уж достоверни материали, потвърждаващи факта, че преди завръщането си в Русия болшевишките лидери са получили голяма сума пари от немския генерален щаб. Новината предизвикала всеобщо и единодушно негодувание.

–    Изменници! Немски шпиони! Убийци! Смърт! Смърт на болшевиките!, – това се чувало из Петроград, за радост на авторите на черния PR – буржоазната и либерална пропаганда.

Сутринта на 5 юли войската превзела редакцията на “Правда”. Тълпата разгромила “гнездото на немците”.

На 7 юли били издадени заповеди за ареста на видни болшевики, започвайки с Ленин. Той казал на Лев Троцки:

–    “Сега ще ни застрелят. Това е най-подходящия за тях момент”.

Борис Никитин, началникът на контраразузнаването на Петроградския военен окръг, смятал болшевишките лидери за платени немски агенти. Никитин взел със себе си помощник-прокурора, 15 войника и тръгнал към квартирата на Ленин. Но той вече бил изчезнал оттам.

–Крупская, съдейки по спомените на Никитин, въобще не се изплашила:

“Изкачихме се по стълбите с войниците. В квартирата беше жената на Ленин Крупская. Тази жена е пределно нагла. Трябваше да я ударим с прикладите. Тя ни срещна с викове: “Жандарми! Съвсем като при стария режим!” и не престана да хвърля по тази тема своите забележки по време на обиска…Както и можеше да се очаква, в квартирата на Ленин не намерихме нищо съществено”.

След войната генерал Ерих Людендорф, който ръководи всички операции на немската армия на Източния фронт, твърди, че Ленин и Троцки били тайни немски агенти. Ако Людендорф пишел това сериозно, излиза, че немското разузнаване e подвело своя генерал, внушавайки му, че немското разузнаване е успяло да напрви от болшевиките немски агенти. Сега, през 21 век, вече е известно, че успехите на немските разузнавачи на Източния фронт са били мноооого скромни.

Разбира се, революцията в Русия била спасение за немската армия, която успяла да прехвърли свои части на запад, за да се изправи срещу Антантата. Но Ленин настоявал войната да бъде прекратена – не заради немските пари, а защото войниците не искали да воюват. През 1917 г. действащата армия наброявала повече от 7 милиона човека, от тях зависела съдбата на страната. Те мечтаели да се върнат по домовете си и да се заемат с разделянето на  земите на помешчиците и държавните такива. Ленин разбрал: само обещанието за незабавно прекратяван ена войната би могло да привлече войниците на страната на болшевиките.

Министърът на правосъдието от Временното правителство и върховен прокурор Павел Малянтович заповядал: “Улянов Ленин Владимир Илич да се арестува”. Ленин и Зиновиев, който бил член на ЦК и един от редакторите на “Правда”, напуснали града, защото ги заплашвал затвор и съд.

Шпиономанията, която обхванала Русия, работила с пълна сила. Най-успешна от комерсиална гледна точка била продажбата на американците на колекция фалшификати, които влезли в историята под името “документи на Сисон”.

Едгар Сисон пристигнал в Русия през ноември 1917 г. Той представлявал Комитета по обществена информация и трябвало да пропагандира политиката на президента на САЩ Удро Уилсън. Сисон не знаел руски и бил много доверчив. Той платил 25 000 долари за придобиване на документи уж за сътрудничеството на болшевиките с немците.

Комплектът материали той занесъл на американския посланик в Петроград Дейвид Франсис, бивш губернатор на Мисури. Той съобщил на Вашингтон на 10 декември 1917 г.: “Току- що разбрах от заслужаващ доверие източник, че правителството в Смолни се намира под абсолютен контрол на германския генерален щаб”.

Четири дена подред материалите с шифър се изпращали към Вашингтон. Когато ги разшифровали, ги занесли на държавния секретар на САЩ Робърт Лансинг. Американските политици решили, че тези материали дават обяснение на следния въпрос: защо болшевиките подписали с немците мир в Брест-Литовск. Уж Ленин и Троцки били купени.

Изненадващо, но Вашингтон не се потрудил да подложи  материалите дори на елементарна експертиза.Защото истината е следната: първоначално материалите били предадени в Петроград на британския дипломат Робърт Локарт. Той бил наясно с нещата в Русия и веднага казал, че материалите са фалшиви и не заплатил нищо.

Известният руски историк и професор Виталий Иванович Старцев, извършвайки огромна работа, установил, че т.нар. “документи на Сисон” са съчинени от умелия белетрист Фердинанд Антоний Осендовский. По-късно той заминал за родната Полша. А неговият приближен – бившият есер Евгений Петрович Семьонов предлагал създадените от него материали на чуждестранни дипломати. Никой друг не се поблазнил да притежава тези фалшификати, само американците, най-богатите и най-незапознатите със случващото се в Русия…
Евгений Семьонов в емиграция уверявал, че е получил документите от човек, работещ в Смолни. Той публикувал през 1921 г. серия статии във вестник “Последние новости”, който Павел Милюков издавал в Париж:

“Първонално работата вървеше много трудно, тя беше дори опасна именно вследствие на безпорядъка, царящ и в Смолни, и в щабовете и комисариатите (министерствата). Извънредното внимание заставяше нашите приятели и нас самите да се ограничаваме в първите седмици с копията, които нашите приятели с огромен риск доставяха…

Когато Съветът на Народните Комисари решил да се премести в Москва, в Смолни започнала трескава работа за опаковане на архивите, книжата и др. Всичко било опаковано в специални пакети…Приятелите забелязали, че в някакви пакети се намират интересни за нас документи. Под строга тайна съобщили на матросите, че именно в тези пакети е скрито донесеното в Москва злато! Разбира се, че в същата нощ болшинството пакети се оказали разкъсани…Нашите приятели взели от пакетите няколко оригинални документи”.

Цялата тази драматична история е напълно куха. Документите на Сисон изглеждат оригинални само за най-неориентираните и манипулирани хора: бланки, печати, подписи, изходящи номера и входящи документи…Професионалните историци бързо разкрили, че това са фалшификати. Сигурни фалшификати. Авторът се бил престарал – той измислил не само съдържанието на писмата, но и служебните бланки от никога несъществуващи в Германия министерства и разузнавателни служби. Американският дипломат Джордж Кенан, посветил живота си за изучаване на Русия, обръща внимание върху факта, че и немските, и руските “документи”  били напечатани на едни и същи пишещи машини…

“Социал-демократическото правителство на следвоенна Германия през 1919 г. – пише професор Старцев, – публикува памфлет за “германо-болшевишкия заговор” на Сисон. Немците доказват, че споменаващите се там немски разузнавателни учреждения никога не са съществували, а офицерите, които уж са подписали заповедите към болшевиките, не са зачислени в нито една служба. Те публикуват и истинските печати на сходни немски разузнавателни учреждения редом до печатите и щампите от “документите на Сисон”. И всеки може да се убеди, че последните са истински фалшификати…”.

“Забавно е, – отбелязва Старцев, – че след перестройката тези материали попаднаха в Русия и бяха приети за чиста монета”. Но по време на перестройката САЩ вече бяха стигнали сами до извода, че това са фалшификати…

Петя Паликрушева                                                                               worldtodaybg.com

 

Тежкото бреме на независимостта

.

На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.

За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.

Причините и поводите

Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.

Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.

От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в  наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.

Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.

Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник  в съответния момент.

А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.

Резултатите

Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.

В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.

Честит празник, българи!

terminal3.bg

 

Стейтмент

.

Един от най-добрите ми приятели, човек отявлен антикомунист, единственият който успява да избяга от затвора и от България по време на излежаване на 8 годишна присъда, който само като се изкашляше и цялата ДС се вдигаше на крак, да не би пак да е замислил атентат или най-малко покушение над „наше“ външнотърговско представителство в чужбина по времето на Тошовата ера и заради когото са ми били монтирали подслушвателни устройства във виенското ми жилище (има го описано в досието ми), защото му помогнах при бягството и после настаних да живее у дома, та оттам се обади в посолството да плаши посланика, ама това е дълга история, която не ми се разказва тук…,
та да не се отклонявам от тезата и да не ви губя времето в разни описания, този същия човек ми се обажда вчера поред нощ от друг континент да изрази притеснение, че Бойко се бил срещал с руския посланик на четири очи…
До къде я докарахме с дезинформацията!?
Доказаните антикомунисти, да не могат да различат просото от плявата!?
За не знам си кой път повтарям личното си становище – Борисов има определено някои сенки в миналото си, ама той извървя за последните 8 години един дълъг път на развитие и в момента съм повече от убеден, че той е единствения, който може да се опре на путиновата и ердоганова, заплахи.
Как ли – с вродения си инстинкт на полугладно улично коте. Нещо което в учебници не се учи, а се придобива от живот близо до действителността на улицата.
Вярвам в него и най-вече, защото не е препотентен всезнайко, а е склонен да се учи от грешките си. Нещо действително много важно, защото всеки от нас, понякога греши.
Ще каже някой, „няма ли по-свестен десен гражданин от Борисов в България?“
Има…, ама не вече в Родината, а навън.
Двайсет години изчерпаха надеждите и стоицизма на много от нас, че нещо ще се промени в схемата стъкмена от ДС през есента на 89-та.
В този ред на мисли, за сега няма по-читав от него (с всичките му кусури, които са ми ясни).
Така да се каже, той е едноокия между слепците.
Веднага ще ме апострофират някои, че има много по-интелигентни от него.
ОК, да приемем, че е така, ама те пък са и в пъти по-корумпирани, та не им ща ни меда, ни жилото…

Не на последно място разбира се вярвам в него и защото Западните ни основни приятели, Германия и Щатите, стоят зад него.
Ако на мен нещо, като на лаик, може да би е убегнало, на техните анализаторски щабове, едва ли би се случило.
Това исках да потвърдя за не знам си кой път, от гледна точка на един НЕОБВЪРЗАН с никоя партия, милеещ за Родината си българин, избягал от комунистическата тирания, много преди Комунистическия преврат на Десети.
.

КОНТРАБАНДАТА С КАПТАГОН – ОТ ФАТИК ДО БОБИ БЕЦ И ЦВЕТАН ЦАНЕВ

.

kaotagonОбвиненията срещу управлението на БКП за незаконен износ на амфетамин

В началото на 80-те години на ХХ век НРБ е обвинена в осъществяване на нерегламентиран износ на препарата амфетамин, който се произвежда в страната, в композиция с ацетилсалицилова киселина. Амфетаминът е психоактивно вещество, което стимулира централната нервна система. Образува се по синтетичен път. Днес в България амфетаминът и неговите производни са обявени за наркотици, а производството и разпространението им се наказва със затвор.
Обвиненията срещу управлението на БКП в НРБ са отправени от два органа на ООН – от комисията на ИКОСОС по наркотичните вещества и от Международния съвет за контрол върху упойващите средства. Висшето партийно ръководство е принудено да реагира, защото подобно обвинение има изключително негативно влияние върху страната. Министерството на народното здраве информира с официално писмо Съвета за контрол върху упойващите вещества, че от 15 ноември 1983 г. НРБ е преустановила производството и износа на амфетамин.

През 1985 г. обаче обвиненията срещу НРБ се подновяват. През октомври същата година в посолството на НРБ във Виена се провежда среща с представители на Международния съвет за контрол на наркотиците при ООН по тяхно искане. В съвета са представени доказателства, че амфетамин българско производство се продава в няколко африкански страни, като например Бряг на слоновата кост и Нигерия.

Опаковките са заловени след обявеното от българските власти спиране на производството на наркотичното вещество. Българските дипломати заявяват, че НРБ стриктно спазва международните актове за производството, употребата и търговията, свързана с наркотични и психотропни вещества. Заявява се, че заловените опаковки са вероятно от количества, изнесени законно преди 1983 г.

В същото време на територията на страната е организирано производството на друг лекарствен продукт от групата на амфетамините – каптагон. Той действа стимулиращо и се използва за подобряване на психичното състояние на личния състав на армията или полицията при екстремни ситуации.

Така комунистическа България се сдобива с печалната слава на страна, която се занимава с незаконно производство и износ на наркотични вещества. С произведения в НРБ медикамент е снабдявана армията на Садам Хюсеин в Ирак и различни търговци на наркотици в страни от Близкия и Средния изток, както и в Африка. Интересът на комунистическата власт към производството и износа му е поради високата печалба във валута.
В края на 70-те години управлението на БКП е спасено от втори фалит (1978) с отпуснат от СССР кредит. С него който е компенсирана неплатежоспособността на НРБ, затънала в дългове към западни банки за 6 млрд. долара. Под натиска на съветския лидер Леонид Брежнев, който е недоволен от лошото финансово и икономическо състояние на своя най-верен сателит, Тодор Живков е принуден да оглави през 1979 г. специално създадената Валутна комисия към Политбюро. Нейната задача е да се ограничат до минимум валутните разходи на страната и да се потърсят пътища за увеличаване на приходите.

В тази връзка по предложение на тогавашния министър на външната търговия Христо Христов е приета т.нар. резервна валутна програма. С нея се реализират допълнителни валутни приходи главно от реекспорт и други специфични операции, сред които и контролираната от ДС контрабанда. Производството и износът на каптагон стават едно от новите допълнения в списъка на традиционните стоки за „скрит транзит“ като цигари, алкохол и ценни метали, което носи значителни приходи.

Ролята на Исмет Тюркмен-Шабан

В началото каптагонът се внася официално от оригиналния му производител, западногерманската фирма „Дегуса“ – Хамбург. Човекът, който прави това, се казва Исмет Рашид Тюркмен-Шабан3. Той произхожда от кюрдско-сирийски клан и през 70-те години емигрира от Сирия в НРБ. През 1981 чрез фирмата на Шабан „Тюркмен“ каптагонът е внесен официално в НРБ от фирмата – производител във ФРГ. От България той се реекспортира за Близкия изток на много по-висока цена.

Исмет Тюркмен-Шабан действа с най-висши протекции от комунистическия режим и Държавна сигурност и се превръща в един от най-доверените хора на ДС по линия на контрабандните канали.

През 1988 г. той е награден с орден „Кирил и Методий“ – първа степен. Умира през 1998 и е наследен от сина си Исмет Шабан – Малкия Фатик, сочен за една от основните фигури в трафика на амфетамини и автомобили след промените. Фатик, известен още като Филип Димитров Найденов, прекръстил се в почит към бащата на близкия му приятел Илия Павлов („Мултигруп“), е застрелян през 2003 в София. След смъртта му бившият главен секретар Божидар Попов (1997-2000) публично заявява, че Фатик е бил агент на няколко управления на ДС.

След първите вноски на каптагон Стария Фатик обаче започва да играе ролята само на формален получател на стоката. Според показанията му в заведеното след промените разследване той е знаел, че не може да търгува с каптагон без разрешение на МВТ, и е поискал такова. Той се среща с Божидар Йорданов, когото познава като служител на „Сокотрейд“, една от фирмите на „Кинтекс“. Йорданов е бивш кадрови служител на Второ главно управление на ДС, а впоследствие е привлечен на работа в Трета дирекция „Скритн транзит” на „Кинтекс”, чрез която се осъществява партийно-държавната контрабанда.

След срещата с Фатик Йорданов поема продажбата на каптагона, внесен от „Тюркмен“. Шабан получава 25 пфенинга процент, а Йорданов – пазарната разлика. Човекът на „Кинтекс“ обаче помага на Шабан да получи кредит от 5 млн. германски марки от Минералбанк. С тях трябва да се внесат 1 млн. опаковки каптагон от ФРГ. Сделката включва превод на 400 000 долара по резервната валутна програма, а по сметката на „Интерпред“, осигурило гаранцията за кредита – около 150 000 долара.

Сдружението „Интерпред” е създадено през 1969 г. като държавно предприятие с изключителни права за представителство и търговско посредничество на чуждестранни фирми в НРБ.

Пратката с каптагон пристига в София през август 1986 г. От същата година обаче лекарственият препарат каптагон влиза в забранителната листа на Световната здравна организация. Каптагонът е получен на аерогара София. Пратката е следвало да бъде освободена и да постъпи в складовете на „Интерпред“, но на летището се появява Божидар Йорданов, вече като ръководител на „Икомев“ (друга фирма, използвана за скрит транзит, регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн още от времето на „Тексим”), и се разпорежда, че той поема контрола върху стоката.

Шабан много добре знае какво означава това и не протестира. Той дори не получава дължимата комисиона, но понякога при бизнеса с Държавна сигурност се случват и такива обрати.

Производството на каптагон

Пак през 1981 г., когато Исмет Шабан започва официалния внос на каптагон, ДСО „Фармахим“ и Химико-фармацевтичният комбинат (ХФК) – София, сключват договор за разработване на технология за производството на каптагон. ДСО „Фармахим“ включва фармацевтичните комбинати в София, Троян, Разград и гр. Станке Димитров (днес Дупница). След промените софийският завод влиза в структурата на „Софарма“ АД, а тези в Троян, Разград и Дупница – в „Актавис оперейшънс“ ЕООД.

Производството на каптагон в НРБ обаче нарушава патентните права на официалния производител. Осигурява се внос на комплексна линия за производство на лекарствения препарат. Това става със знанието и разрешението на Държавна сигурност, а продукцията се реализира чрез „Кинтекс“. Генералният директор на оръжейната фирма Иван Дамянов обяснява, че търговските сделки с каптагон до 1985 г. са се осъществявали чрез Трета дирекция „Скрит транзит“ с директори Стамо Хаджийски и Божидар Йорданов. Дейността се извършва съвместно с „Фармахим“ по препоръка и под контрола на Второ главно управление на ДС. В схемата участва ливанецът Абдул Хамид Шамаа, получил българско гражданство, известен още като Виктор Мартин Радев. Любопитно е, че името на Шамаа се свързва с образуваната през 1990 г. заедно с МВР фирма „Безконтактни мултиплексорни вериги“ за търговия със специална техника, в която е съдружник. Впоследствие при увеличението на капитала той е изваден от дружеството.

Признанията за държавната контрабанда с наркотика

Началникът на отделение „Крупна валутно-контрабандна дейност и „Кинтекс“ в едно от управленията в МВР Стефан Лилов посочва, че до 1986 е съществувал договор с Шамаа, който е купил поточна линия. Единствено той е имал правото да продава каптагон и по този начин с част от печалбата е изплащал линията. Продажбата се осъществява чрез „Кинтекс“, а след това чрез фирмите „Олтрейд“ и „Икомев“. Божидар Йорданов, човекът, посветен в схемите, потвърждава това пред прокуратурата през 1991 г. по дело №4 за икономическата катастрофа на управлението на БКП (разпитан е във Виена, откъдето след 1990 г. движи свой бизнес):

„За лекарствения препарат каптагон разполагам с информация от постъпването си в „Кинтекс“. Това е лекарствен препарат, който има тонизиращ ефект. В началото се е внасял от Германия оригинален такъв, а впоследствие Шамаа е внесъл в страната машина за неговото производство. Знаех, че това производство се осъществява без лицензно право и е незаконно. В началото на 1986 разбрах, че препаратът е поставен под международен контрол.”

Архивните документи сочат, че производството на каптагон се реализира на три места – в Научноизследователския химико-фармацевтичен институт (НИХФИ) – Дървеница, в Илиянци и в ХФК „Станке Димитров“ (днес в Дупница).

През 1985 г. Трета дирекция в „Кинтекс“ изненадващо е закрита. Мотивът на висшето партийно ръководство на чело с Тодор Живков е НРБ да не бъде уличена в контрабанда от страна на Турция след започването на „възродителния процес”. Операциите с каптагон обаче, както и останалата контрабанда, са пренасочени към „Икомев“. Една от ключовите фигури в тези операции – Божидар Йорданов, разкрива:

„Непосредствено след образуването на представителството на „Икомев“ устно ми беше разпоредено от министър Христов да изнеса от страната останалите количества каптагон, които бяха произведени в страната и бяха на Шамаа. Нито аз, нито моите служители имат общо с изнасянето. Нашето участие е било само с оглед намирането на клиентите и получаването на стоката от „Фармахим“ и предаването й на въпросните клиенти. Въпросът за производството на каптагон е бил разрешен още по време на „Кинтекс“. Това е било съгласувано с представители на държавните органи и МВР. Известно ми е, че транзитирането на каптагон е било одобрено лично от Григор Шопов. Той е огледал складовите бази и е изказал одобрение. В качеството ми на директор на представителството на „Икомев“ беше заварено едно наследство, свързано с производството и търговската реализация на каптагона.“

Второ главно управление на ДС и схемата на контрабанда на каптагон

Създадена е и специална система, по която забраненият лекарствен препарат да се изнася от страната. Едно от правилата в нея е, когато „Икомев“ осигури потенциални клиенти, да уведоми съответното звено във Второ главно управление на ДС, което отговаря за подсигуряването на тази „специфична“ търговия. От ДС извършват проверка на клиента и сделката се сключва само след одобрението му. Изнасянето на пратките също са поставени в максимално поверителен режим и са обвързани с митниците и ГКПП. За всяка календарна година се изготвя списък на транспортните средства, които „Икомев“ използва. Освен регистрационния номер на колите се вписва и поредният им номер в списъка. На тази основа се създават шифровани таблици, които се разпращат до ГКПП в страната и до оперативния дежурен на Второ главно управление (ВГУ) на ДС. При влизане и излизане на превозното средство с телеграма от контраразузнаването се уведомява съответното ГКПП, което означава да не се извършва проверка.

Атанас Вълчев, началник на ГКПП Капитан Андреево в периода 1985-1990, потвърждава, че след обаждане на дежурния офицер на ВГУ по предварително предоставени таблици със зашифровани номера на моторните превозни средства, предимно с югославска и турска регистрация, същите са пропускани след формална митническа проверка, като пренасяли специални товари. При някои случаи товарите са придружавани от служител на „Икомев“. Двама от служителите на митницата са назначени специално да обработват само сделките на фирмата.

Божидар Йорданов разказва за случай, при който лекарственият препарат се изнася от склада на „Фармахим“ и след това се продава на турски търговец на име Деличай. С него е поддържал личен контакт началникът на втора кантора от Трета дирекция „Скрит транзит“ в „Кинтекс“ Тодор Чорбанов. При закриването на дирекцията Чорбанов минава на работа в „Икомев“, а впоследствие е прехвърлен към държавната фирма „Тератон“, ръководена от Младен Мутафчийски. При получаването на стоката Деличай заплаща такса извън стойността на пратката. През 1987 г. „Икомев“ изнася 1 889 950 опаковки каптагон, а през 1988 г. – 1 344 414 опаковки, произведени от ХФК – София.

Конкурентите на „Икомев”

Макар и да получава монополно право да извършва „скрития транзит“, „Икомев“ не е единствената фирма, която търгува със забранения наркотик каптагон. Една от външнотърговските централи, която се опитва и осъществява сделки с него, е „Трансимпекс“. Нейният генерален директор Янко Чибуков след промените признава пред следствието, че основните участници в операциите с препарата са служители от 19-а кантора „Реекспортни операции“ в организацията. Генералният представител на „Икомев“ прибавя и имената на още две фирми:

„Известно ми е, че около началото на 1986 г. „Маимекс“ организираха производство на каптагон. Подобна дейност се опита да осъществи и генералният директор на „Туристпотреб“ Тачо Станчев.“ И за двата случая Божидар Йорданов сезира министъра на външната търговия Христо Христов.

Операциите на „Ширио”

Поверителен доклад до Министерския съвет от представителя на фирмата „Ширио”, едно от дружествата, създадени за специални търговски операции, включително и износ на каптагон | Източник: Архив на desebg.com.
„Ширио“ е следващата фирма, замесена в износа на каптагон. През 1988 от нейно име от „Фармахим“ са купени около 40 000 опаковки. Сделката се движи от Господин Николов, който е назначен в „Ширио“ още след създаването й през 1988 г., но според генералния представител на фирмата Емилиян Гебрев това става с ходатайство. Николов, който е бивш служител на „Кинтекс“, е обвинен впоследствие от Гебрев, че работи не в интерес на „Ширио“, а на „Икомев“.

Така или иначе, Господин Николов като служител в „Ширио“ сключва сделка с турския търговец Метин Тургут за износ на каптагон. От получените 149 кг е осъществен първоначален износ на 20 процента през митница Бургас (Малко Търново). В свое писмено обяснение пред следствието генералният директор на „Ширио“ Емилиян Гебрев декларира, че не се е разпореждал или давал указания на Николов за доставка, продажба или транспортиране на каптагон.

В качеството си на длъжностно лице е дал съгласие, че фирмата може да извършва транзитиране на медикаменти, но само при стриктно спазване на международните изисквания за този вид дейност. Той не е бил информиран от Николов, че чрез „Ширио“ ще се транзитира каптагон.

Боби Бец и контрабандата на каптагон

Най-големият конкурент на „Икомев“ в контрабандата със забранения лекарствен препарат обаче се оказва един агент на Държавна сигурност. През 1987 г. „Икомев“ открива, че през бургаската митница се изнася пратка каптагон от лицето Борислав Божилов (1941-1997). Неговата дейност е описана от бившия началник на Шести отдел в Шесто управление на ДС Димитър Иванов, участвал в задържането му през 1983 г.:

„Борислав Божилов работи като международен шофьор в системата на СОМАТ. В началото на 80-те години създаде собствена транспортна фирма, с която по една-две дестинации успешно конкурираше държавния монополист СОМАТ главно чрез подкупи. Беше си купил диплома за висше образование от Финансово-стопанския институт в Свищов, движеше се спокойно сред елита на държавата и когато го арестувахме, беше с мерцедес, по-нов модел от тези на членовете на Политбюро. Възможностите му за далавери и корупция в голяма степен се дължаха на връзките му в Държавна сигурност.“
Божилов е известен с прякора Боби Бец, взет от името на германския транспортен бизнесмен Вили Бец, когото Божилов вози при едно от посещенията му в страната за преговори със СОМАТ. Димитър Иванов разкрива: „Боби Бец беше нещатен сътрудник на транспортния отдел на Второ главно управление, имаше служебни карти на Държавна сигурност и на КАТ, които размахваше наляво-надясно.“ Описва го като човек, който кара “златист мерцедес 600 SEL с тъмни стъкла, облечен с костюм за 2000 долара, риза за 200, пуши „Ким“ и ухае на „Дюпон“ от двадесет метра“.

През 1983 г. Божилов е арестуван от служители на Шесто управление и съден за корупция. Ето как бившият началник на Шести отдел описва привилегированото му положение дори след ареста: “В следствието беше поставен в отделна стая със собствен телевизор, присъдата си изтърпя във вилата на Министерството на транспорта на Щъркелово гнездо край язовир „Искър“. Там имаше на разположение уиски и английски цигари, както и възможността да го посещават момичета за удоволствие. Продължаваха връзките му с деца на министри. Дори когато беше освободен предсрочно след една година, указът за помилване не беше публикуван в Държавен вестник.“

За хората в ДС като Димитър Иванов не е тайна, че Борислав Божилов се занимава и с каптагон:

„Всичко, което Боби Бец постигаше, беше подплатено с пари. Плащаше у нас, плащаше и по чуждите граници от Лондон до Техеран. Като тръгнеха неговите камиони да превозват товари, той вървеше отпред с мерцедеса си и даваше пари на ръка на митничарите. Возеше лекарства и козметика, между тях и каптагон. Изглежда, Боби беше излязъл от контрола на държавата и работеше повече за себе си, защото отговорни фактори бяха решили да го елиминират.“

Включването на „Трансимпекс”

До „елиминиране“ обаче не се стига, напротив, Божилов е вкаран активно в схемата на незаконния износ на каптагон. След като е уволнен от СОМАТ, от 1985 г. той започва работа във ВТО „Трансимпекс“ като стоковед, а длъжността му е специалист по търговия към фирмата „Шамаимпекс“ – Австрия, дъщерна на „Трансимпекс“. По собствените му думи за назначаването му в „Трансимпекс“ „ми беше оказано съдействие от ген. Кирил Величков – тогава началник на Четвърто управление на ДС“. По думите на Божилов в края на 1985 г. „Трансимпекс“ е комисионер чрез Шамаа в продажбата на каптагон за около 50 000 опаковки – износ за арабски страни. Шамаа го информира, че преди това има сделки с този лекарствен препарат чрез „Кинтекс“. Божилов влиза в схемата по предложение на генералния директор на „Трансимпекс“ Янко Чибуков до министъра на външната търговия Христо Христов за осъществяване на сделка с медикамента по линия на „скрития транзит“. Министърът я одобрява.

Именно тази операция обаче е засечена от „Икомев“. Боби Бец и Божидар Йорданов се срещат, но между тях възниква конфликт, тъй като и двамата твърдят, че са в правото си да търгуват. Божидар Йорданов дори търси намесата на началника на Четвърто управление на ДС ген. Кирил Величков, но сделката не е иззета от „Икомев“ и износът се извършва от Шамаа.

Разкритията за каптагона, Луканов, Живков и Петър Младенов

Пред следствието след 1989 г. Борислав Божилов обаче разкрива подробности, които отвеждат до хора от върховете на властта. След започване на разследването бившият министър Христо Христов споделя с Божилов следното:

„През 1986 г. или 1987 г. се е състояло съвещание на генералните директори на фирмите производителки с участие на търговските по повод на осъществяването в страната на производство на каптагон и подобни на него медикаменти фалшификати. Съвещанието е ръководено от Андрей Луканов. Христов ми каза после, че на това съвещание е било утвърдено становището за продължаване на производството.“

Генералният представител на „Икомев“ също говори за срещи на високо равнище, на които са поставяни въпросите около незаконната търговия със забранения каптагон:

„При Петър Младенов беше проведена среща по повод публикации в западната преса, които свързваха името на Тодор Живков с незаконен трафик на злато. Присъстваха Младенов, министър Христов, ген. Величков (Кирил Величков, началник на управление „Икономическо“ във Второ главно управление, от 1986 г. началник на новосъздаденото Четвърто (икономическо) управление на ДС, б.а.) , ген. Иванов, министър Георги Танев и аз. Младенов повдигна въпроса, но аз му отговорих, че златото е законна дейност, но много по-опасен е въпросът, свързан с търговията с каптагон. Срещата беше през 1988 г. Ние вече бяхме спрели търговията с него. Младенов и ген. Величков подкрепиха това становище. Тогава Христов отговори, че наистина е ставала търговия, но нека Петко Данчев отговори защо все още се произвежда каптагон“.

След октомври 1989 г. Боби Бец става директор и съдружник във фирмата „Комко“ – Австрия. Тя е със седалище във Виена. Нейният предмет на дейност е търговия с всякакъв вид стоки, а уставният й капитал е 500 000 австрийски шилинга. По реда на Указа за стопанска дейност №56 е разрешено на фирмата да открие представителство в София. Уставният фонд на филиала на „Комко“ в София е 125 000 щатски долара.

Предметът на дейност е широк – износ на селскостопански и промишлени суровини, полуфабрикати и готови продукти срещу насрещен внос на строителни машини и съоръжения, машиностроително оборудване; транспортни и спедиторски услуги; организиране на свободни безмитни зони; изграждане и експлоатация на търговско-сервизни и комунално-битови комплекси по магистралите в страната и в чужбина.

Според една прокурорска справка служители на фирмата протичат по дело 63/1990 на Главно следствено управление на МВР за операции с лекарствени препарати под международен контрол.

„Комко” – Хамбург и контрабандирането на каптагон. Цветан Цанев.

В аферата с каптагон се включва и още една фирма с идентично название – „Комко“, но със седалище в Хамбург. Тя е регистрирана през 1986 със съдружници – българинът Цветан Цанев и Хартмуд Барч по 45 процента и германката Рауцен Берг. Цанев посочва, че „за извършване на търговска дейност в България на фирмата по препоръка на генералния директор на ВТО „Трансимпекс“ Чибуков е назначен представител в България Борислав Божилов“.

Боби Бец хвърля повече светлина около дейността на Цанев и хамбургската „Комко“:

„През периода 1986-1987 г. Цанев се е свързал чрез служител на „Химимпорт“ с генералния директор на ХФК „Станке Димитров“ Борис Васев. На срещата се поставя въпросът за 1 млн. блистера каптагон. По-късно се сключва договор между „Комко“ – Хамбург, и ДСО „Фармахим“ за производство на каптагон, вписан като „диперон“ по указание на МВТ, за 2 млн. опаковки. Цената на покупката е 1,50 долара за опаковка, или 0,75 долара за блистер. Христов ми съобщи, че министър-председателят Георги Атанасов е знаел и е разрешил производството и износа на каптагона, като преди това в тази дейност са били ангажирани и Луканов, Дойнов и Петър Младенов, съответно Христов и ген. Величков от МВР. В тази връзка са се изготвяли и предложенията за производство на определени количества, както и начините, средствата и методите за изнасянето им от страната.“
Цветан Цанев е собственик и на фирмата „Фершепт“ – Скопие. Тя разполага със складова база в италианското пристанище Бари и извършва спедиторски услуги. Чрез нея се транзитират някои от пратките каптагон. По договор между „Комко“ и ХФК „Станке Димитров“ са складирани 2 млн. опаковки каптагон на депо в с. Палатово в училище, строено като цех. Препаратът се изнася в Югославия и оттам в Ливан. Част от него е изнесена успешно, а друга е задържана при транспортирането в Кипър. През 1988 част от пратката е върната поради лошо качество – нарушено филмово покритие и неспазено химическо съдържание.

Количеството каптагон е изнесено чрез ГКПП Гюешево. Началникът на Четвърто управление на ДС ген. Величков дава указания в най-кратки срокове да го изнесат. Два камиона се преработват в ХФК „Станке Димитров“, а продуктът се съхранява до износа в базата на ВТО „Трансимпекс“ на Щъркелово гнездо.

През 1989 г. в складовете на „Икомев“ също се намират остатъци от каптагон. Те са от внесения три години по-рано от ФРГ препарат от Исмет Шабан – Фатик. Той се обръща с молба към генералния представител на „Икомев“ Божидар Йорданов, който му освобождава останалото количество и Шабан го реализира зад граница.

Замитане на следите след промените

След започване на следствието Божидар Божилов и Божидар Йорданов се подвизават във Виена. Там двамата се срещат, като Йорданов е придружен от генералния директор на „Тератон“ Младен Мутафчийски. Божилов им казва, че е уредил делото да бъде спряно, но след това то било възобновено. Той е предупреден да не говори пред следователите излишни неща. Боби Бец посочва в показанията си: „Йорданов поиска да се обадя на Красимир Саманджиев, който да разговаря с началника на Главното следствено управление ген. Леонид Кацамунски за спиране на разследването. Йорданов беше покровителстван в цялата си дейност от бившия зам.-министър на вътрешните работи ген. Саманджиев.“

През 1993 г. Прокуратурата на въоръжените сили прекратява секретното дело за незаконното производство и износ на забранения препарат. Никой не е изправен пред съда. Мотивът на прокуратурата е, че към онзи момент каптагонът се води психотропно, а не наркотично вещество и не се преследва от Наказателния кодекс.

Из книгата „Империята на задграничните фирми” на журналиста Христо Христов

Четиво за носталгици по Соц-а

.

%d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b8Преди часове получих информация от наш човек в Хавана ( ) по основна тема “автомобили и пътен транспорт”.
Докато е още топла, да прочетем за постиженията на Куба под мъдрото ръководство на Комунистическата партия.
Внимателно да четат и младите, и носталгиците по времената отпреди 1989 г. у нас.

“Бате, Голфа няма аналог тук. Имам предвид, че тук ЕВТИНА кола няма. Най-евтината кола, която може да се купи май е полски фиат, за 6,7,8к USD. Лада – 8-15к. Almendron (стара американска кола) – 6,10,15,20,25,30к. Модерна кола – ебало си е мамата. Тико 20к. Пежо 205 – 20к. Пежо 405 30к. Пежо 208 60к. Toyota Yaris 45к.

Тук важното е да е кола, да се движи, да може да се товари. Кола тук има един човек на всеки 500 или 1000 души (измислям си, но ако се окаже, че са повече – не бих се учудил).
Защо мислиш, че половината автопарк на острова е от американски коли, произведени преди 1959-та? Щото обичат антики? Не. Щото няма други. Тук колите са вечни, всичко се оправя, ремонтира, скалъпва. Нищо не се изхвърля. Пълно е с полски фиатчета, лади, москвичи, има волги, VW костенурки, стари шкоди от 60тте.
Американските коли (almendrones) пък се използват за работа, за товарене, повечето са маршрутки. За лична кола почти не се използват, защото са неикономични и трудни за поддръжка. Тъй като са снадени се трошат често, изискват непрекъсната поддръжка, която може да им се осигури само ако изкарват кинти. Те вървят от 10-20-30к, в зависимост от подобренията и състоянието.
По-новите, модерни коли обикновено са служебни или рентакар. Има и частни, които са продадени на някви хора по някви начини, примерно – една рентакар кола, след еди колко си години експлоатация се продава. Говоря ти за предимно китайски коли, тук там някоя корейска. Една такава кола ти знаеш, че нова в Бг струва 13,14,15к долара. Е тук, използвана няколко години – прас: 39к! Take it or leave it.
Абе тук мутресите се возят в лади бе!
Има и други коли, които не ми е ясно как са влезли, виждам джипове Toyota от 1999та, Mercedes 190, fiat punto, Mitsubishi lancer, те такива…

Чувам, че на някви известни хора, музиканти, артисти, спортисти и бог знае кой още им било позволено еди кога си, при еди кви си условия да си вкарат коли…
Въобще, тук колата е статус, лукс… В квартала улиците са пусти. Минава една кола на пет минути.
А без кола (95% от хората) си просто един pobre diablo. Такситата са скъпи за кубинците, маршрутките и те не са евтини, но в час пик забрави да хванеш някоя, ходиш километър по улицата и махаш кат улав и никой не ти спира.
А рейсовете… Да не обяснявам дори в най-бедните години в Бг никога не е било така.
Въобще тук транспорта е нещо страшно. Питай Оскар дали е ходил до Винялес или Варадеро? Пича за 30 години не е излизал от Хавана, не е пътувал никъде познава Куба по-малко от мен

.
Шибана страна, шибана, измъчвана от глад и жажда страна, %d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0където хората, незнайно защо са по-учтиви, по-мили, по-щедри и по-усмихнати от нас
Колите са нереално скъпи, наистина. Ама това става като смесиш пазарна и централизирана икономика, предприемачество – с монопол, свобода – със забрани и ограничения… Някъв абсурд.

От една страна тук примерно можеш да се регистрираш като частник – дъводелец, или строител, или обущар… но от друга: никъде, НИКЪДЕ не продават легално дърво, никъде не продават легално стомана, никъде не продават кожа, гума… Няма реално откъде да купиш суровина.

От една страна едно Тико е 20к. От друга: апартаментът на баща ми (90 квадрата) е 12к, супер апартамент 100 квадрата на пъпа на Хавана 50к, цигари 7 песо (малко повече от четвърт долар), газта, тока, телефона и рейса – много евтини. Храната с купони: направо без пари (вярно е, че е едно нищо).

От една страна:
Спане в хотел в центъра 200$,
от друга: спане в частна къща 30$.

Бутилка водка 30$, но литър наливен ром 1$.

Бутилка от литър и половина минерална вода: 2$. Сок от гуаяба на улицата: 5 песо (четвърт долар).

Средна заплата в държ. сектор 20$. ТаксИ до летището: 25-30$.

Скапано малко хладилниче куча марка (и в Илиянци няма да намериш такъв) 400$. Човек да ти чисти стълбището цял месец: 8$.

Маршрутка – половин-един долар. Рейс 40 сентавос (около 3-4 стотинки).

Дайкири в El Floridita: 6$.
Ебане на улицата 10-15-20$.

Пс: Бензина и нафтата са скъпи, но само балъците си ги купуват от бензиностанцията. Черния пазар е много голям. Купони няма. Идва пича със служебната кола и налива 10 литра, но му се таксуват 20. Разликата му се изплаща по 50 цента, примерно. След това тия десет литра се продават на К.А. на черно за долар.

Пс2: Проверих цените на колите под наем. Най-икономичния клас: 70 долара на ден, следващия: 100 долара.”

От Фейсбук

 

Фридман: Клинтън не разбра политическото движение, което взима превес по света

.

%d0%b4%d0%b6%d0%be%d1%80%d0%b4%d0%b6-%d1%84%d1%80%d0%b8%d0%b4%d0%bc%d0%b0%d0%bdДоналд Тръмп беше избран за президент на Съединените американски щати. Степента на изумление бе безпрецедентна. Социолозите бяха шокирани. Медиите – изненадани. Финансовата борса – смаяна. Много от членовете на Републиканската партия останаха удивени, а Демократите изгубиха неочаквано почвата под краката си. Мисълта, че мъж с възгледите, ценностите и поведението на Тръмп би могъл да заеме поста на президент, беше направо невъобразима. Не, не искам да кажа, че те не се съгласяваха с него или че се надяваха да загуби. Те просто намираха вероятността, мъж като него да спечели изборите, за абсурдна. Това е причината за загубата на Хилари Клинтън. Демократическата партия, която я номинира, се беше отдалечила твърде много от партията, която Франклин Д. Рузвелт създаде и която Линдън Джонсън води. В основата на тяхната партия бяха белите представители на работническата класа. Либерализмът на Рузвелт и Джонсън беше построен върху нуждите и интересите на тази група. Група, която може и да е загубила значимостта си, но все още съставлява най-големия етнически и социален дял от американско общество. Днес тази част от обществото, както и преди съм коментирал, е в опасност. Средната класа, със среден семеен доход в Калифорния от около 4 300 долара на месец, би могла да си закупи скромна къща или автомобил, но със сигурност не може да си позволи да изпрати децата си в колеж. Поради непосилните условия за студентски заеми, техните наследници ще трябва да потърсят бъдеще отвъд границите на страната. Долната средна класа пък получава средно нетно възнаграждение от около 2 600 долара на месец. Едно поколение по-рано най-бедните представители на средната класа можеха да си закупят малка къща в не чак толкова добър квартал. Сега те са притиснати в ъгъла и могат да наемат единствено апартамент. И докато либералите са загрижени за социалното неравенство, долната прослойка на средната класа се притеснява дали въобще ще може да печели достатъчно пари, че да поддържа приличен жизнен стандарт – две много различни лица на една и съща монета.

Оказа се, че Тръмп е наясно с този проблем. Той разбра и че това са хората, загубили културните войни, които бяха поведени от предходното поколение. Техните църкви и родители ги научиха, че хомосексуализмът е също толкова голям грях, колкото е абортът и предбрачният секс. Не евангелизмът беше толкова проблематичен обаче, колкото беше чувството за вина, което той проповядваше. Мнозина от тази класа бяха прегрешавали, но междувременно те бяха наясно, че извършваното от тях е грях и уважаваха догмите, на които бяха обучени, въпреки че не винаги ги спазваха. В рамките на една генерация, долната и средната класа в Америка бяха неочаквано изместени. Честта и достойнството, което те изпитваха от тежкия труд и печеленето на достатъчно добри пари за семействата им, остана в миналото. Те откриха, че ценностите им, които преди бяха считани за нещо нормално, днес са категоризирани като фобии и болестни състояния, от които трябва да се отърват в името на политическата коректност. Моралните норми, на които бяха възпитавани като деца, вече не могат да бъдат спокойно изразени в публичното пространство. Така средната класа вече нямаше място в Демократическата партия. Представителите й смятаха, че демократите не само ги презират, но и че ценят правата и културата на имигрантите далеч повече, отколкото възгледите на бялата средна класа. Това беше отчасти вярно. Но само отчасти – партията не ценеше просто имигрантите, а горните слоеве на средната класа, високо образованите победители в културните войни. Когато Хилари Клинтън произнесе неочакваната си реч за „кошниците” от „достойни за съжаление” хора на Тръмп, тя разкри пропастта, създадена от ДП, между образованите граждани и членовете на работническата класа, която бе изпълнена с взаимна ненавист. В изявлението си тя каза, че съществуват две „кошници” (или две групи) хора – в едната са всички хомофоби, ксенофоби и женомразци, а в другата – бедните, оставени на произвола на съдбата. Не беше ясно дали тя причислява бедните като „достойни за съжаление хора”, но със сигурност направи грешка като нарече не само самия Тръмп нежелан, но и всички негови последователи. Явно тя не осъзнаваше необходимостта от техните гласове. Това, което Клинтън и елитът не осъзнаха беше, че тази група е достатъчно голяма, за да служи като база на Тръмп и да му симпатизира. Резултатите от екзит полововете показаха, че враждебността от страна на жените към Тръмп всъщност я нямаше. Над 20 на 100 от латиноамериканците също дадоха гласа си на Тръмп. Той успя да създаде обединение, каквото Клинтън смяташе за невъзможно. Обединение по-силно и от нейното. Елитът прояви неразумна надменност по отношение на жените, латиноамериканците и останалите, намеквайки че единствено „достойните за съжаление” биха подкрепили човек като Тръмп. Твърдението на Хилари относно Тръмп ме порази, когато за първи път го чух. Тогава тя беше само на няколко точки преднина от Тръмп, което означаваше, че почти половината страна го беше подкрепила. Имплицитно тя беше заявила, че половината страна е „жалка”. Подобно изказване беше не само неуважително, но и я изобличи като ужасен политик. За да спечели изборите тя трябваше да държи здраво всички свои симпатизанти и да спечели малко от тези на Тръмп. Използваното от нея определение обаче само накара мнозина да оттеглят подкрепата си. Това не беше резултат само на лоша политика. Грозната дефиниция представлява и дълбоко вкоренен вътрешен проблем. Елитът на Съединените щати (а всички страни имат и се нуждаят от такъв) се е капсулирал извън останалата част от обществото. Това е сходно със ситуацията във Великобритания, където елитът се изпълни с гняв заради резултатите от референдума и запрати с всичка сила епитети към тесногръдото мнозинство, което гласува „за” оттеглянето на Великобритания от ЕС, наричайки го необразовано, ограничено, неспособно да осъзнае проблематичността на ситуацията и т.н. Икономически напрежения се натрупват във всяко едно общество и във всяка точка на света. В момента европейските държави се сблъскват със същия стрес както Щатите, при това с още по-голяма интензивност. Националистическите движения се надигат в много от тези страни. Те са настроени враждебно срещу Европейския съюз, противопоставят се на неконтролируемата имиграция и посрещат с неодобрение политики, които целят налагането на строги икономии, засягащи именно средната и долната класа, без това да упражнява значителен ефект върху благосъстоянието на елита. Тръмп също е част от тази криза. Докато европейските националисти опонират на Европейския съюз, Тръмп иска да предоговори НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия). Докато европейците се борят срещу неконтролируемата бежанска криза, Тръмп се обявява срещу мюсюлманската и мексиканската миграция. Докато европейците търсят начин за премахване на строгите икономии, Тръмп говори за данъчни облекчения, с които да стимулира инвестициите. Дали тези политики са уместни, няма значение. Това, което има значение е, че подобна продължителна икономическа дисфункция ще има неизбежни политически последици. Тази президентска кампания се въртеше около факта, че Клинтън не разбираше политическото движение, което взима превес по света и неведнъж го отхвърляше като маргинално. За разлика от нея Тръмп не само го разбираше, но и успя да се възползва от него, така че да спечели президентското място. Има и още един важен елемент. Той спечели изборите си и благодарение на обвинението си, че Вашингтон и медиите нехаят за икономическия проблем. В по-късен етап от кампанията си той настоятелно твърдеше, че елитът на Вашингтон е абсолютно откъснат от реалността, в която другите класи живеят. Аз спокойно мога да твърдя – Тръмп беше по-добрият политик. Той спечели не със съкрушителна, но пък с решаваща победа. Слабостта на Клинтън беше, че в центъра на политическата върхушка тя повярва в силата единствено на своята позиция. Тя отхвърли Бърни Сандърс, въпреки неговото влияние и никога не прие Тръмп насериозно. Оцени трите точки преднина в социологическите проучвания като достатъчно предимство. Това беше проява на самодоволство, което обаче прикри липсата на разбиране, че един политически вулкан беше на път да изригне сред представителите на средната класа и че много други американски граждани споделят мисълта, че нещата се влошават. Клинтън не успя да види един огромен проблем, който нейните предшественици от Демократическа партия (Рузвелт и Джонсън) вече бяха видели. Съветниците й също не го забелязаха. Вместо това те концентрираха вниманието си върху един невъздържан мъж, който хвърля обиди наляво и надясно и е абсолютно неподходящ за висок пост. За съжаление, гласоподавателите обърнаха повече внимание на невежеството на Клинтън, отколкото от грубостта на Тръмп. Някои най-вероятно ще прехвърлят вината за загубата на писмото на директора на ФБР Джеймс Коми. Това неминуемо допринесе за резултата, но не беше решаващия фактор. Икономическата дисфункция води до политически проблеми, а Клинтън не разбира значението й. Някъде в ума й е фактът, че бели мъже без диплома от колеж са й се опълчили, й показа единствено, че само „достойни за съжаление” хора са й опонирали. А защо белите мъже без диплома за висше образование трябва да бъдат окачествявани като „жалки” е изключително важен въпрос. Във всеки случай, изборът е изненада само заради погрешните изводи от анкетите. Възможно е Тръмп да е водил доста дълго време. Липсата на точност в анкетните данни трябва да се отбележи, тъй като ако знаеше, че изостава, Клинтън най-вероятно щеше да помисли по-задълбочено върху положението си. Тръмп поведе изпълнена с омраза кампания. Бях дълбоко обиден от атаката му върху Джон МакКейн, не толкова заради въпроса дали МакКейн е герой или не, а защото Тръмп заяви, че уважава повече пилотите, които не са били сваляни. Като главокомандващ на него ще му се налага да ръководи войски в опасни ситуации. Как един командир ще заповяда на пилотите си да стрелят, ако те знаят, че ако бъдат свалени, това ще ги лиши от уважението на техния началник? Това бяха избори, които изобилстваха от обидни коментари. Тръмп определено водеше в това отношение, но коментарите на Клинтън бяха директна нападка върху класовата принадлежност на гласоподавателите, което беше в пъти по-стряскащо. В крайна сметка те взеха решение. Тръмп ще бъде президент и то с множество обещания, както всички кандидати правят. Да се отхвърли възможността за реализация на тези обещания е като да се отхвърли идеята, че той би бил издигнат от Републиканската партия или че би спечелил изборите. Подобно на всички политически лидери обаче, той ще бъде ограничен от реалността. Трудно ми е да си представя какъв би бил обликът на неговото управление, но аз така си мислех и че няма да бъде номиниран от републиканците. Важното е да бъдем предпазливи, ако решим да пренебрегнем този човек.
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“
Превод: БГНЕС

Аритметиката на Лола Монтескьо

.

Image_5570109_126Доста се позабавлявах вчера с  журналистка ни, Капка Тодорова, известна още под псевдонима 

А) Момето не може да смята.

Б) Дезинформира умишлено.
В) Хаотично мята цифри.

Ама да започна от начало.
В материала момето е написало, че на изборите в Австрия, печелившият кандидат (Ван дер Белен) е постигнал това с 3% разлика, което е меко казано смехотворно, да не кажа груба манипулация на истината, която беше 10 пъти по-малка, т.е. 0,3%.
DokВ течение на коментираното бях изключително добре информиран, по простата причина, че живея в Австрия над 30 години (политически емигрант бях, избягал от комунистическия Рай, през далечната 1984-та, а от 87-ма съм австрийски гражданин), т.е. повече от половината ми живот съм прекарал в Австрия и политическите и обществени събития в тази страна, пряко ме засягат.
Честно да си кажа, доста ме натъжи, че се залъгват българските читатели със свободни съчинения. Независимо дали от липса на действителна информация, комични математически познания или груба умишлена дезинформация, написаното уронва авторитета на едно от що годе реномираните български издания.
Затова ѝ написах на стената следния постинг:

„Капке, Ван дер Белен спечели в Австрия не с 3%, а с 0,3%. Не е едно и също, ако ти е убегнало по математика.“

Kapka Todorova - Kopie.

Божеее, като се впрегна таз‘ жена да ме убеждава, че не съм бил прав, щото видите ли… и носи от девет кладенци глупости, коя от коя все по-големи небивалици, та да склоня на нейното.
Ама няма начин. В статията тя сама си противоречи, помествайки първо победа с 3%, а после публикувайки реалния резултат, който беше 50,3% за Ван дер Белен и 49,7% за Хофер.
Забележката ѝ, че първо написала 3%, защото изпратила материала преди да завършат изборите, на базата на някакво съвсем ранно преброявана (добре, че не е използвала резултата след преброяването само на първия получен вот, защото тогава победата щеше да е за един от двамата кандидати, според нейните изследвания,  100 процентова), не може да отговаря на истината и е инфантилна детска лъжа, защото в същия материал, веднага след „процентите‘ помества и разликата в гласовете (31000), които отразяват 0,3% разлика. Да не говорим, че по-долу тя описва и реалния резултат, ама без да „изчислява“ разликата. С други думи, лъжлива повлекана, която с всички средства се стреми за кашира плиткоумието си.
Това ме кара да съм почти сигурен, че чисто и просто математиката не ѝ е най-силната страна, меко казано.
Последното убеждение ми се затвърди и когато изневиделица, около полунощ, към дискусията цъфна и един  млякащ „софиянец“, уж живущ в Германия, снимал се гол до кръста в профилната снимка. Що за птица беше този тип и въобще реален ли е или трол под чуждо име и с измислен профил, е друг въпрос.
Комичното беше, че и той реши да пробва математическите си дарби и пльосна небивалицата, че и аз не бил съм прав, защото 50,3-49,7=0,6, което значело, че и аз не съм бил прав и победата била 0,6%…
Всичко това става под еуфористичния поглед на милата „журналистка“, която лайква ли лайква, всеки негов постинг.
Тогава излязох от нерви и написах обяснение, разбираемо като за инфантилни, давайки следния пример:

Ако в едни избори има 100 гласоподаватели, които представляват 100-те процента, то всеки гласоподавател е и 1% от общата маса.
Да приемем, че 51 от тях гласуват за печелившата страна, а за губещата остават съответно 49 гласа, то печелившата печели с 1 глас или с 1%, а не 51%-49%=2%, защото единия човек натежал на везната, не може да се удвои…
Тоест, брои се това, което е над 50%. С него се печелят избори при двама кандидати.


Елементарно е, ама в часовете по смятане не трябва да си се щипал със съучениците/съученичките…
Явно това обяснение съкрушикапка тодорова тотално „журналистката“ защото тя побърза да изтрие всичко и на бърза ръка да ме отстрани, за да не развалям имиджа ѝ, при комичната ситуация, в което сама се беше затлачила до шия, аплодирайки тоз‘ балкански гений.
За съжаление, триенето на компрометиращи постинги и блокирането на неудобни контакти, помага само повърхностно и кратко, защото фундаменталните проблемите, които снишаващия се по този начин, остават.
Между другото, на мен ми стана ясно, че каката така затъна в блатото, та единствения изход за нея е да ме блокира и да изтрие дискриминиращото я, на собствената ѝ стена. Усетих го, когато въпреки подчертано учтивия ми тон (целейки в никакъв случай да не ѝ дам възможност за нещо друго да се заяде и да премести темата), дори на ‚Ви‘ общувайки с нея, получих предупреждение за особен тон. Тогава всичко ми стана ясно. Въпрос на време е, да не ѝ издържат нервичките и всичко да изтрие. Защото по-лесно е така, а и беше посред нощ и е очаквала, че малко хора са били свидетели на джапането ѝ в калта.
Както и да е, ама това само по себе си дава и повод за размисъл, колко достоверни са някои самоизтъкващи се на всяка крачка, списващи братя и сестри, както и какъв е техния действителен умствен багаж.
Да си верен на работодателя ти и да следваш безкомпромисно политиката на медията, не винаги дава добра атестация за професионален журнализъм.
Както и нейния ‚politisch-korrekten Erziehungs-Journalismus‘ няма да ѝ помогне да бъде забелязана от немските издания. Ще си продължи в родните, като прибягва и до социални помощи в Германия.
Нахвърлих тези редове, та дано момето не прави за напред подобни грешки. Тогава няма и да  изпада често,  в подобни комични ситуации.
А иначе ѝ желая, здраве и добро настроение!

Стефан К.

Българските концертмайстори по света

.

  1. Албена Данаилова – Виенска държавна опера от 2008 г., Wiener Philharmoniker (Австрия) от 2011 г.
  2. Биляна ВучковаEnsemble United Berlin; Work in progress – Berlin (Германия)
  3. Божидар Шопов – Sioux City Symphony Orchestra – Айова (САЩ)
  4. Борислава Илчева – Baton Rouge Symphony Orchestra – Луизиана (САЩ)
  5. Васко ВасилевОркестър на Кралската опера Covent Garden – Лондон (Великобритания) от 1993 г.
  6. Валя ДервенскаPhilharmonisches Orchester Heidelberg (Германия) от 2011 г.
  7. Велияна ЙордановаOrquestra Sinfonica Portuguesa – Лисабон (Португалия) помощник-ктм
  8. Веселин ДемиревAalborg Symfoniorkester (Дания)
  9. Веселин ГелевLondon Philharmonic Orchestra (Великобритания) – помощник-ктм
  10. Веселина МаниковаNoord Nederlands Orkest – Грьонинген (Холандия) помощник-първи ктм
  11. Веско Пантелеев Eшкенази – Het Koninklijk Concertgebouworkest – Амстердам (Холандия) от 2000 г.
  12. Владимир ЛазовNDR Radiophilharmonie – Хановер (Германия) помощник-ктм
  13. Владимир СтанушевHofer Symphoniker (Германия) помощник-ктм
  14. Гергана ГерговаFestival Strings Lucerne; Театро Реал – Мадрид (гост)
  15. Даниел ДимовOrquesta Sinfónica de la UANL (Мексико) (в този оркестър всеки трети е българин 
  16. Димитър ИвановFrankfurter Opern- und Museumsorchester (Германия)
  17. Дора БръчковаDeutsche Radio Philharmonie Saarbrücken Kaiserslautern (Германия)
  18. Евгени РачевOrquestra Sinfônica a Universidade Estadual de Londrina (Бразилия)
  19. Емил ШейтановManassas Symphony Orchestra – Северна Вирджиния (САЩ)
  20. Зефира Вълова – Бароков ансамбъл Les Ambassadeurs (Франция)
  21. Зорница БахароваStaatsphilharmonie Nürnberg (Германия) – втори ктм
  22. Иван КръстевPhilharmonisches Orchester Giessen – Гисен (Германия) втори ктм
  23. Искрена Йорданова – Бароков ансамбъл Divino Sospiro (Португалия) от 2004
  24. Йоанна КаменарскаPhilharmonisches Staatorchester Hamburg (Германия) от 2008 г.
  25. Калина КолароваPhilharmonisches Orchester Hagen (Германия) трети ктм
  26. Катя ПоповаHollywood Bowl Orchestra (САЩ)
  27. Кирил ЛаскаровArkansas Symphony Orchestra (САЩ) от 1999 г.
  28. Константин СтайковSüdwestdeutsche Philharmonie Konstanz (Германия) втори ктм, от 2015 г. вече артистичен директор (според сайта на оркестъра)
  29. Лилия ДонковаOrquestra de Câmara de Cascais e Oeiras (Португалия)
  30. Маргарита ЩереваAmazonas Filarmônica – Манаус (Бразилия)
  31. Мариан КраевMünchner Symphoniker (Германия)
  32. Мариана Тодорова (Роева)Orquesta Sinfónica de RTVE – Мадрид (Испания) от 1997 г.
  33. Марио СеряковBruckner Orchester Linz (Австрия)
  34. Мила ГеоргиеваSWR Stuttgart (Германия)
  35. Мирослав ЧакърянJohannesburg Philharmonic Orchestra (ЮАР)
  36. Михаил КътевStaatorchester Mainz (Германия)
  37. Николай КацарскиHofer Symphoniker (Германия) трети ктм
  38. Николай МинчевWuppertal Sinfonieorchester (Германия)
  39. Петър ЕнчевTheater Trier Orchester (Германия)
  40. Росица Жекова-ГозаTulsa Symphony (САЩ)
  41. Румен ЛукановSønderjyllands Symfoniorkesters (Дания)
  42. Светлин РусевOrchestre philharmonique de Radio France – Париж (Франция)
  43. Симеон СимеоновSacramento Philharmonic (САЩ) помощник-ктм
  44. Цветелина КръстеваОркестър на операта в Кайро (Египет)
  45. Цветозар ВутевKamloops Symphony (Канада)
  46. Юри ТошмаковBrandenburgisches Staatsorchester Frankfurt (Германия)
  47. Яна ДешковаAalborg Symfoniorkester (Дания)

.

Гласуване в чужбина

.

111aСтоя и гледам, как многобройни измислени герои се пенят, относно гласуването в чужбина и инстинктивно се сещам за изборите през 2009.
Тогава с цялото си сърце и душа подпомагах Синята коалиция (изживях ужасно разочарование, ама човек се учи докато е жив и то преди всичко за съжаление от грешките си) и се чудех как мога да бъда полезен, осъзнавайки, че все пак живея в чужбина, а нямам намерение да се завръщам преди пенсиониране окончателно в България.
Възможностите ми бяха ограничени, въпреки че пътувах на лични разноски всяка седмица със самолет до София, за да мога да участвам в демонстрации и други мероприятия организирани от Синята коалиция, но това не беше за мен, достатъчно. Затова на своя глава реших да издействам още една изборна секция във Виена.
След луди скандали (които никога не са ме плашили) с хора от посолството, накрая склониха и така се появи втората секция в австрийската столица.
Lidia FaustВеднага звъннах на моя позната в Германия (Лидия Фауст от Щутгарт), разказах ѝ какво съм постигнал и я окуражих да направи същото. За съжаление първата ѝ реакция беше пораженска, обяснявайки ми че в Германия това не е възможно. На настояванията ми все пак да опита, тя ми предложи, да съм се обадил пак аз и в Германия, представяйки се за българин живущ там. Разбира се отказах да използвам лъжи, но и обещах да накарам от ДСБ да ударят едно рамо.
Речено сторено, обадих се директно през личния ѝ ДжиЕсЕм на ПР-ката на ДСБ Адриана Белла БалевАдриана-Белла Белева с която бегло се познавахме покрай различни инициативи на ДСБ и я помолих партията да излезе с някакво решение по казуса. В началото Ади ме поля с ледено студен душ, обяснявайки ми, че това е кауза пердута, нямали нито време, нито средства, които да заделят за подобни невъзможни дейности, защото възможностите за успех били нулеви.
Наложи се повече от половин час да я убеждавам, като най-силния ми аргумент оставаше, че сам съм го постигнал, не само първи, но и без абсолютно никаква чужда (разбирай политическа), помощ. Накрая склони да помисли по въпроса по-сериозно и на другия ден излезе статия от нея, в която от името на ДСБ беше повдигнат въпроса за гласуването на българите зад граница.
Дотук добре…, ама след това веднага изригна една лавина от вечно навсякъде присъстващи, квичащи кибици, до болка познати, опитващи се чрез различни формати и обяздващи различни идеи (с единствената цел да бъдат видяни и разпознати),  да спретват всякакви организацийки, в които най-често от самите тях плюс семеен и тясно приятелски кръг се взимаха решенията, като за баластра се привличаха дори мъртви души или хора неподозиращи, че са тапосани да членуват там.
С други думи „Вождове много, индианци да не кажа няма, ама съвсем малко“.
Наглостта стигна дотам, че в „името на гласуващите зад граници“, в България се измайсториха лобистки НПО по въпроса, преследвайки по-комерсиални цели чрез различен лобизъм, от малкото реални бизнесмени в страната.
Това не само ме демотивира, а и отврати до дъното на душата ми и се отдръпнах от всякакви инициативи и всякакви политически формирования.
От тогава гледам да не се обвързвам с никой, защото се убедих, че у нас всяка добра идея на даден искрен инициатор, моментално се преработва в лабораториите за политинженерство и се превръща в доходоносна крава за определен брой, едни и същи нагло-нахални навлеци.
Като заключение да спомена, че споделям опита си не за друго, а да са наясно младите в каква комерсиална месомелачка им е определена ролята на полезните идиоти, та мелницата на тарикатите, да може да се завърти, успешно…
После да не каже някой, че не е бил предупреден.