Геноцидът на българите в Западна Тракия – 1913 г.

.

genocidПървият геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. 

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили  на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села. Турците ги нападат  с дивашка злоба. След 20 юли подлагат  населението на истински погром.

Най-много  пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от  1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено.

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60  жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.

Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.

В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки  и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят .  Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите,  консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември  турците  влизат  в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.

„Когато на 23 септември турците  подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят,  вземат единствено вярното  решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те  нападат башибозука . В завързалата се престрелка  е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът  се насочва  към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат  към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда  бежанците  непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души,  неволно се  отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от  200 турски войници. Настава жестока  сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят  само в болни и извратени мозъци –  са неописуеми. За тази трагедия  по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са  задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв.  Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население  да се съвземе  и да премине рекат.а  През този кошмарен ден са убити  100 души, а ранените са  300 души.  На другия ден  идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени  са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват  бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля  турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.

На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на  тракийски бежанци, които изминават 150 км.,  за да се спасят от зверствата на турците.

д-р Петър Ненков / otbrana.com

 

Ein Gedanke zu „Геноцидът на българите в Западна Тракия – 1913 г.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert