.
Нали сега стана модерно да се разказват спомени, кой, какво си спомня за 10-ти, та да пусна и аз моите 5 гроша (това бяха дребните пари в Австрия, отговарящи на стотинките в България, по онова време) в касичката на спомени.
Та така. Денят сигурно е започнал обикновено и стереотипно, като съм следвал служебните си ангажименти, защото спомените ми започват някъде привечер, когато с група луди глави, все политически емигранти, решихме да посетим ресторант „Рила“ на Гумпендoрфергюртел.
Държеше го бивш готвач на бай Тошо – Иван Аркутински, известен в емигрантските среди, като бай Иван Мръсника. Наричахме го така, защото държеше ресторанта на Посолството, работеше без всякакви разрешения, но данъчните и общинските власти, по неписани споразумения с тогавашното българско посолство, не предприемаха никакви мерки.
Австрия и особено Виена, от край време си е била розова…
В „задълженията“ на бай Иван Мръсника влизаше главно, да придумва прясно избягали емигранти (всяко начало е трудно, няма две мнения), да се завърнат в България с обещание, че няма да лежат в затвора, след завръщането си. Колко объркани глави е почернил, той си знае, ама няма как да го питам, защото сега Дяволите в Ада за заети с него, предполагам да го пържат на бавен огън.
Някой ще запита, ами като е било такова свърталище на червени гниди, какво сте търсили там да ходите? Много просто. Правеше ни удоволствие да ги дразним, като образно им описвахме, как ще им режем уши и носове, като дойдат родните бунтове. Трябва да каже, че емигрантите живеехме с мисълта, че рано или късно и в България ще настъпят народни антикомунистически брожения, като в Унгария 56-та и Чехословакия 68-ма и ние въоръжени ще се върнем да се заемем с „дезинфекцията“…
Уви, у нас не стана, ама това е друга тема на разговор, загатната ТУК.
Отплеснах се. Говорехме за 10-ти. Бяхме се разположили в ресторанта, дразнехме бай Иван и Ленчето (жена му) и чакахме други мишки от Посолството, за да ги захапем и тях.
Изведнъж, малко след 8 часа връхлетя Боян Радев и започна да ни целува. В интерес на истината, той беше единствения служител на Посолството, който смееше да контактува с емигранти. Явно това е била една от задачите му.
„Какво бе, какво бе Бояне? Да не би мъжко да ти се роди?“ го питахме ние, а той зачервен като домат (пиян беше), само повтаряше „Свърши се, свърши се“ и се кикотеше. Какво се е „свършило“, чак след минути успяхме да разберем, като ни каза, че бай Тошо е паднал в България.
Да си кажа правото, в първия момент останахме, като изтръпнали и никой никак не реагира. Аз самия се мъчех да преценя или по-скоро да претегля, Боян пиян на мотика ли е или говори донякъде истини!?
В един момент, без да сме се договорили, всички излязохме на улицата да търсим улични телефони и да звъним на роднини и приятели в България за да разберем истината. Кой с кого и колко време е говорил не знам, ама аз се уверих, че е истина и след около половин час се върнах в ресторанта. Персонала беше се изпокрил, малкото гости от Посолството разотишли, Боян изчезнал, а двама-трима емигранти пееха някакви ботеви песни и си наливаха сами алкохол зад бара.
Оставих малко пари на масата и си тръгнах, за да отида в една друга кръчма, където се събираха само емигранти и да им разкажа уникалната новина. Това беше. Вечерта я завършихме в ранни зори и си мислехме, че скоро ще бъдем полезни на измъченото ни Отечество.
Жалко, че това не стана. Големите бяха са разбрали, всичко да мине безкръвно, а само парите да се преместят на други места…

.