Вождът-слънце*

.

.

Да представяш за истина онова, в което се вижда лъжата: такъв е механизмът, чрез който диктатурата съществува безпроблемно. В книгата си „Култът към Сталин“ историкът Ян Плампър обяснява как възниква обожествяването.

И боговете били смъртни – подобна мисъл трябва да е споходила умовете на многобройните верноподаници на Сталин, когато през март 1953 г. „бащицата на народите“, обожествяваният вожд умира след инфаркт. Спомени на очевидци сочат, че мнозина в тогавашния Съветски съюз са приели смъртта му като опустошителна катастрофа, едва ли не като някакъв Апокалипсис. В съзнанието на верноподаниците му той е бил дотогава – точно като боговете – безсмъртен; дотолкова са били свикнали с вездесъщието на всемогъщия, че изобщо не са могли да си представят света без него.

Неговата дума е била закон, неговата личност – олицетворение на новия ред. Но как става така, че точно в комунистическия Съветски съюз се случва именно онова, което спасителният план на марксизма по никакъв начин не предвижда? Как се стига до култа, как се свързва обожествяването на една личност с  колективизма и с  „движещата сила на историята“, в чието име болшевиките вземат властта? Известният историк Ян Плампър дава ясни и убедителни отговори на тези въпроси в книгата си „The Stalin Cult“ („Култът към Сталин“), публикувана неотдавна в Yale University Press.

Хитрината на „нескромната скромност“

Подобно на всички култове към личността през 20 век, и култът към Сталин трябва да се разглежда като възможност на модерното време, смята Плампър. Без сакрализацията на човека, без идеята за суверенния народ и без техническите средства за мобилизиране на масите култът би останал просто претенция без ефект. За какво им е бил обаче на болшевиките култът към вожда? Плампър не дава еднозначен отговор на този въпрос, но обяснява как се поражда и развива култът.

Обожествяването започва още през 1929 г., когато редакцията на „Правда“ използва 50-тия рожден ден на Сталин като повод за пищна инсценировка на превъзнасянето му. Самият Сталин не само желае култа към неговата личност, а и го контролира. Нито един портрет на вожда не бива да се публикува без неговото лично одобрение. Плампър отбелязва, че Сталин поощрява един вид „нескромна скромност“: публично диктаторът иронизира възхваляването на неговата личност, зад закрити врата я насърчава. Секретарят му дава наставления на фотографи, художници и редактори какви да са точно портретите и как да се ретушират, ако трябва.

Вождът-слънце

Постепенно се налага каноническият образ на вожда като център на една империална господстваща система. Докато Ленин бива представян динамично, в революционна поза, Сталин е статичният полюс и центърът, който излъчва всемогъщество и сила. Както и да бъде представян – било като „бащицата на народите“, било като приятел на децата или като вожд на световния пролетариат, – той неизменно е в центъра, всички останали са само фон. За съзерцателя на съответния портрет Сталин се превръща в бляскаво средоточие на всичко. Обкръжението на вожда, пише Плампър, подържа тесни връзки и дава детайлни инструкции на художниците как да рисуват култовите картини.

Пропаганда и оцеляване

Култът към Сталин може да се разгръща само в едно затворено общество, в което няма алтернативни източници на информация. В такова общество никой не може да говори за Сталин другояче, освен в модуса на възхищението. Плампър цитира в книгата си думи на ентусиазирани поклонници, които разказват за Сталин така, сякаш култът към него е завладял и душите, и телата им. Как обаче биха говорили преследваните, измъчваните, затваряните, стигматизираните? Какво биха казали за онзи, който изглежда на портретите като божествено същество? Не можем да знаем това, защото пропагандната машина не е позволявала по никакъв начин да се чуе гласа на тези хора.

Но защо режимът е използвал терор и насилие, след като култът е предизвиквал одобрение и без видима принуда? Властта на сталинистката диктатура се гради на способността й да кара хората публично да изразяват като истина онова, зад което всеки съзира всъщност лъжата, заключава Ян Плампър. Общественото признаване на диктатурата не е нищо друго, освен стратегия на оцеляване, която не може да ни каже нищо за истинската вяра на хората.

Jan Plamper: The Stalin Cult. Yale University Press, New Haven 2012

http://www.dw.de/

*) Заглавието е променено от автора на блога.
.

МЪЛЧАНИЕТО НА МАЙСТОРА

.

Подарената “свобода” е неосъзнато робство. Свобода на лизинг. Трябва да се изплаща постоянно. Докато не пукне лизингодателя. Или ние. Загубили сме сетивността си за нея, но бавно, типично по балкански, я възвръщаме.
Затова и Словото не е това, което е. Думите губят значението и силата си, защото са изричани не от когото трябва и когато трябва. Заради продажната ни интелигенция. Юридическият ни елит – един билюк професори (иначе изключителни умове) от две десетилетия се занимава с перфекционизиране на юридически схеми за ограбване на Родината и узаконяване на грабежа. Гледаш го – мозък и половина, пък се продава за няколко кирливи хилядарки на мултаците или тем подобна кадесарска паплач. А държавата е ограбена с милиони. Тъжна картинка. Но преподава на студенти, пише, брише. Гилдията ръкопляска. Финансовият ни елит е затънал в лай..та още повече. Той участва пряко в грабежа. Но и той говори, пише, брише. Справедливост, социална държава, ред, законност и накрая инфлация на словото, подпомагана от медии, пълни с продажна журналистическа паплач, която най-добре от всичко умее да мълчи сpещу заплащане. Телевизиите канят и официализират в национален ефир все по-често чалга певици, манекенки и други подобни проститутки, като някои от тях стават и водещи на предавания. Това го търпим. Почваме да свикваме. Къде е гласът на интелигенцията ? Тази гнусна смрад ли е душата на нацията? Безличния СЕМ очевидно също се е превърнал в духовен ибрикчия на чалгата. И всички мълчат, не се съпротивляват срещу тази лайнарщина, а това е още по-страшно, защото, когато се обезличи духът на една нация следва нейното изчезване.
Агресивната духовна съпротива е част от спасението.
Понякога мълчанието е по-силно от виковете. Скоро прочетох следната информация за големия наш художник Владимир Димитров – Майстора: “…През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край: „Моми“ (ок.1925-1935), „Моми-сестри от с. Дивля, Радомирско“ (ок. 1928-1930), „Цветница“, „Фамилия“ (ок. 1928), „Девойка от Кюстендилско“ (ок. 1930-1935), „Жетварка“ (1930-1935), „Мома с ябълки“ (ок. 1930-1935), „Жетварка от с. Шишковци“ (1935), „Жетвари на обяд“ (ок. 1935-1938), „Копачки“ (ок. 1935-1938), „Селско момиче сред макове“ (1935-1938) и други. През 1944 г. е удостоен със званието „почетен гражданин на гр. Кюстендил… Вл. Димитров – Майстора умира на 19 септември 1960 год.”.
Замислих се защо няма нито една известна картина на Майстора, рисувана след 1944 г.? Та това са 16 г. Ослепял ли е, осакатял ли е…? Поразрових се и разбрах, че има три, четири картини, които обаче не се излагат, а се държат в склад. Изглежда са рисувани по поръчка на някой “другар”.
Стигнах до извода, че човека сам е спрял да рисува. Това е бил начинът му да се противопостави, да протестира мълчаливо, да откаже колаборация… И какво ли да рисува? “Жетвари на обяд”, които не искат да се разделят със земята си или “Жетварка”, чиято бащина нива е отнета и е станала по принуда тъкачка-многостаночница, а в родното село след половин век ще са останали три срутени къщи. Как ви звучи “Комбайнерка”? Може би е трябвало да нарисува портрет на Вожда или Мирчо Спасов, бригадирите, димящите комини, панелените пролетарски коптори, манифестациите, ДОНОСНИЦИТЕ, насилието над душите и телата, цензурата… Как се рисува цензура? Или доносник? А лагер?
Мълчаливо се е съхранил за поколенията без да се докосне до тази сган мръсна. И мълчанието му още се чува. Лошото е, че простакът не чува мълчанието. „Интелектуалците“ ни от десетилетия са закачени на кранчето на властта. Който слушка – папка!
Ще ми се примерно акад. Светлин Русев да осветли лаичните ми догадки за това творческо мълчание, да ми каже, аджаба, защо Майстора е спрял да рисува. Но едва ли ще го стори…Но неговото мълчание ще бъде тихичко, няма кой да го чуе.
В по-ново време спонсорството и меценатството са приоритет на клефуците на Властта – мултаци, калтаци, милиционери, банкери. Дъртия комунистически клефук е предал караула на младото клефуче. Затова интелектуалците биват промоцирани, издавани, спонсорирани…. Иска се голям талант да твориш десетилетия и нищо стойностно да не остане за поколенията.
Ляв интелектуалец ми звучи като дървено желязо. Интелигенция ни е конформистка, безлична, бездарна, но платена и най-лошото – агонизиращо елитарна. Няма дух и тяло, безформен плужек. Винаги съгласна с властта и с плащащия. Тя дори не умее да мълчи…Мълчи когато й се плаща за това. Но остави духовна разруха след себе си. Чалгализация на една нация. Родната полюция ни пази. Шибана многословно-мълчалива интелигенция, изоставила народа си… С подарена “свобода”. Недостойна за истинска.
Когато се обезличи духът на една нация следва нейното изчезване. Агресивната духовна съпротива е част от спасението.

Георги Георгиев

Големият финал на Иван Костов

.

СДС вече не иска Иван Костов. Тази прясна новина звучи като логичен финал на историята за една от най-мрачните и противоречиви фигури в съвременната българска политика. Любопитното в неговия случай е, че стигна до тъжния залез на кариерата си съвсем сам, без чужда помощ. В това отношение Костов няма конкуренция.

Това е човекът, който оглави първата демократична сила през 1994 г. и управлява страната от 1997 до 2001 г., извършвайки невиждана приватизация на икономиката. Същият, който през годините пожертва всичките си политически приятели и положи огромни усилия, за да разцепи и неглижира партията си. Единственият, който си позволи да се разсърди на българския народ, след като загуби изборите.

На прочутата ХIII национална конференция на СДС Иван Костов се изправи пред претъпканата зала 1 на НДК и обяви: „Аз престанах да представлявам българските избиратели, защото допуснах да се прекъсне връзката ми с тях. Няма да се
връщам заедно с вас при хората и да възстановявам тази връзка. Няма да извървявам отново пътя, който вече съм изминал. Ще остана на мястото си. Няма да правя компромис с позициите си, няма да се съобразявам с настроенията на избирателите, нито ще правя усилия да се харесвам. Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движели. Ако не днес, то след няколко години със сигурност гражданското общество ще е напълно убедено, че това е вярната посока.“

След това абсурдно мегаломанско слово той мълча цели две години. Хора, работили с него в миналото, разказват, че в този период са го срещали в разни софийски заведения и когато го поздравявали, той дори не им кимвал в отговор. Толкова бил обиден и отвратен от нас, българското население.

Ако обаче тръгнем назад по пътя на СДС, трудно ще открием основания за подобна реч. Да си припомним например цинизма, с който правителството му се бореше с престъпността. Акциите „Комар“ през 1997 г., при които уж МВР прибра
всички луксозни автомобили, докато собствениците им докажат произхода на средствата си. Буря в чаша вода! Никой вече не помни, че шефовете на мафиотските групировки Дмитрий Минев-Руснака, Младен Михалев-Маджо и Красимир Маринов-Маргина бяха снимани на влизане и на излизане от МВР, където ги прие лично тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев. Естествено, нищо в този момент не се случваше без благословията на Иван Костов.

Само тази демонстрация на нежни отношения между правителството и мутрите беше достатъчна, за да изчезне СДС от политическата карта.
По време на царския мандат се разплете и друг фрапантен случай. Майкъл Чорни обяви, че е превел 200 хиляди долара на фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“. „Бях принуден да ги преведа. Казаха ми, че това е необходимо, ако искам с моите неща всичко да е наред“, призна скандалният бизнесмен, когото Командира изгони от България и обяви за заплаха за националната сигурност.

Оказа се, че съпругата на Костов е получавала щедри дарения и от още един
милиардер. Медиите разкриха, че през 1997 г. са й били преведени 80 хиляди долара от швейцарската фирма „Теленорд“, зад която бе руснакът Григорий Лучански. Той също бе обявен за мафиот от правителството на Костов и по-специално от тогавашния шеф на контраразузнаването Атанас Атанасов, който и до днес е верен на лидера на ДСБ.
Едно от най-интересните и вероятно най-точните определения за личността на Костов даде преди години Йордан Василев, съпруг на покойната Блага Димитрова, създател на СДС през 1989 г. и първи главен редактор на в. „Демокрация“. В интервю за „24 часа“ през декември 2006 г. той каза: „Проблемите в СДС са причинени от няколко фактора, но на първо място ще сложа характера на Иван. Не е виновен, че има такъв характер. Това не се променя. Той не може да събира, той пропъжда.“

Факт е, че още докато беше премиер, Костов направи ремонт на кабинета си, при който изгони 10 от общо 13-те министри. Но те не бяха просто чиновници, а най-близките му в политиката, неговите партньори в управлението на партията и на държавата. Казват, че ги изгонил, когато станали по-богати от него. Може и да не е вярно, но Костов със сигурност положи усилия максимално да ги унижи, замествайки ги с фигуранти или с хора без нужния политически опит и лидерски качества. Най-драстичен бе примерът с депутат, известен като Христо Манекена, когото Командира назначи през 1999 г. за шеф на бюджетната комисия в парламента. Тогава „24 часа“ публикува стенограма от заседание на тази комисия, от която личи, че Манекена въобще не е наясно какво представлява Законът за държавния бюджет.

Въобще цинизмът на Иван Костов е пословичен и цялата драма с разпада на СДС е лесно обяснима, имайки предвид личните му политически амбиции. Първото, с което отврати избирателите, беше превръщането на съюза в партия, за да може да я управлява като преторианска гвардия. Още в средата на своя премиерски мандат той
заговори за създаването на „бутикова партия“, защото СДС ставал прекалено масова организация. По онова време членовете й бяха стотици хиляди и докато сините фенове се чудеха защо любимият им съюз върви към провал, той вече планираше разцеплението и създаването на ДСБ. Преди 2001 г. анализаторите предвидиха, че Костов се опитва да влезе в ролята на балансьор по подобие на Доган – да ръководи малка, но влиятелна структура, която да има думата при всяко преразпределение на властта. Последният му опит да изграе тази роля беше преди парламентарните избори през 2009 г., когато се опита да партнира на ГЕРБ. Но те се усетиха навреме.

Днес Костов е сред най-мразените, но и най-загадъчните личности у нас. За него вървят всякакви булевардни легенди – че е работил за КГБ, че е натрупал милиарди и т.н. „Той беше поканен в СДС от Андрей Луканов, – твърдеше навремето Йордан Василев. – Мога да го кажа със сигурност, защото мой колега журналист е присъствал на срещата им. Дотолкова Луканов не е смятал Костов за важна птица, че го кани в кабинета си пред журналист. Луканов казал: Знам, че искате да работите за нас, но сега през януари ще има кръгла маса и сме ви определили за квотата на СДС. Ще се обадя на Желю.“
Дали след всичко това някой отново ще повярва на Костов? Дали ще му помогнат да влезе и в следващия парламент? Едва ли, щом дори СДС не го пожела. Май това наистина беше финалът.

http://www.24chasa.bg/

Петър Стоянов – лични и бизнес връзки

.

За да разберете ролята на Петър Стоянов в българския преход и причините за неговата активност напоследък трябва да се запознаете накратко с някои факти. Още непълнолетен – в гимназията в родния си град Пловдив проявява голяма политическа активност и е удостоен с поста комсомолски секретар. Държавна сигурност още от ученическата му възраст планира да го използва за своите цели. Семейството му и той са подбрани много внимателно от ДС. Майка му – Стоянка е в ръководството на казионното БЗНС в град Пловдив по комунистическо време и по време на комунистическата власт става общински съветник в Общинския съвет на гр. Пловдив. Брат и е партиен секретар в родното и село Долни Воден. Баща му Стефан, след като бива задържан и въдворен от ДС с цел вербовка подписва декларация за сътрудничество с ДС и става активен агент. По време на активното си сътрудничество дава подробна информация за опозиционно настроените към комунистическата власт. Кумове на Стоянка и Стефан са известни партизани, чиито имена ще спестим поради съображения, които не можем да съобщим в този текст засега / за тези, които биха се усъмнили в достоверността на тази информация ще уточним само, че могат да разберат повече за тях от съседите им, живущи в номенклатурната бяла кооперация до градската градина в гр. Пловдив, която се намира близо до турското консулство /. Стоянка и Стефан са много близки с генерал Томов от комунистическата армия. С подкрепата на ДС и Томов осигуряват на синовете си лека служба в казармата. Брат му – Емил Стоянов /активен агент на ДС/ се включва в борбата с дисидентите преди 10 ноември 1989г. като се включва в подписката срещу гладуващия за граждански свободи и демокрация намиращ се под домашен арест поет Петър Манолов / същата е публикувана в казионните вестници по това време/. Преди 10 ноември 1989 г. е изпратен на творческа командировка, като поет в ГДР. Емил Стоянов е главен редактор на казионните студентски вестници във ВСИ и ПУ гр. Пловдив. Активно се бори с това в университетския вестник да се публикуват материали с анти комунистически отенък до 1990г. Съпругата на Петър Стоянов – Антонина – агент на ЩАЗИ е вербувана по време на следването й в ГДР – Лайпциг от “братските служби”. Трябва да отбележим, че Антонина е завършила Международна търговия и отношения, а не право и за да и бъде призната юридическа правоспособност са приложени манипулации и нарушения на административните разпоредби от страна на Петър Стоянов и лобито на ДС в министерство на правосъдието. Въпреки силните им позиции, са необходими 2 години, за да легитимират това закононарушение. Баща й Найден – висш комунист – шеф на ветеринарната лечебница в гр. Пловдив по комунистическо време напуска семейството когато 16-годишна ученичка забременява от него и е принуден от партията да се ожени за нея, за да се замаже скандалната ситуация. След втория брак той продължава активно да общува с първото си семейство, като осигурява с партийна протекция приемането на Антонина в английската езикова гимназия в гр. Пловдив, а след това и следването и в Източна Германия. ДС допълнително впримчва Петър Стоянов и чрез съпругата му като се възползва от заснетите материали на нейни лични интимни срещи със актьор от театъра в гр. Пловдив и чужденци в един от известните мотели. Семейството на Антонина е със здрави комунистически убеждения – сестра и Цветанка Кузманова дълги години е ректор на „комунистическата крепост“ – ВСИ (Висш Селскостопански Институт) гр.Пловдив. Показателен е факта, че синът и Борис (в момента лекар – акушер гинеколог) 1994 г. участва лично в агитацията в полза на БСП, обикаляйки с автомобил Лада и плакати на БСП с други твърди симпатизанти преди изборите, които довеждат правителството на Жан Виденов на власт 1995г. Антонина има любовна връзка с Петър Делчев, отговорник за съд, адвокатура и прокуратура в ДС – Пловдив, преди 10 ноември. Петър Стоянов е направляван, така че да се внедри в средите на творческата интелигенция преди 10 ноември. За осъществяването на тази задача му съдейства Петър Анастасов /съученик на Людмила Живкова, чиито баща е бил шеф на ТКЗС в село Марково – пловдивско, заемащ поста I-и заместник началник отдел изкуство и култура към ЦК на БКП, когато началник на отдела е Владимир Живков. ДС помага на Петър Стоянов да издаде книгата „Разводът“ в тираж 8000 екземпляра и му осигурява контакти с представителите на интелигенцията преди 10 ноември. Осигурява му се контакт с интелигенцията по селскостопански бригади, където в непринудена атмосфера трябва да изпълнява песни на Висоцки и други на китара, заедно с д-р Златко Илиев /син на активни борци против фашизма и капитализма и член на БКП, а по настоящем на СДС/ и Лазар Лазаров. След доказва способностите си на вътрешния фронт, Петър получава много по-отговорна задача. Възложено му е да стане личен адвокат на Паоло Денучи – италиански гражданин, агент на ДС обявен за издирване от Италия чрез Интерпол, заради връзки с мафията, пране на пари, сделки с износ на оръжия и търговия с наркотици. Тъй като Паоло Денучи е ограничен в своите пътувания, на Петър Стоянов е възложено да представлява неговите интереси като адвокат в чужбина. Целта е не само изпълняването на конкретните задачи, а и обучението на Стоянов с цел подготовката му за бъдещата му мисия. Стоянов посещава, като адвокат на Денучи Рим и Виена вече в качеството си на агент за свръзка. От чужбина се връща с нов автомобил Алфа Ромео – който заменя семейния трабант. Трябва да отбележим, че в последствие Паоло Денучи става собственик на пловдивския футболен клуб Ботев, чрез фирма „Дин-пан“, където Петър Стоянов е с 49%. Едно от най-важните досиета унищожени от ген.Семерджиев е това на Петър Стоянов – агент „Виктор“. След 10 ноември Стоянов отстоява позициите на „перестройката“ и светлосините идеи. Той става говорител на СДС, но не дава нито една пресконференция. В родния му град Пловдив работи в СДС с братя Огнян и Славян Сапареви. Единия от тях става шеф на телевизията с подкрепата на БСП, а другият в последствие, както знаем стана депутат от БСП през 2001 г. Действайки съвместно с д-р Емануил Манев, Николай Близнаков и братя Сапареви, братя Стоянови активно подриват анти комунистическите сили като застават твърдо против стачката на 39-мата гладуващи депутати срещу комунистическия вариант на новата Конституция. /трябва да отбележим, че сред 39-мата има активни агенти на ДС/ Все още силното СДС Пловдив се опитва да спре Петър Стоянов. Координационния съвет на СДС гр. Пловдив през 1991 г. се взима решение, че не трябва да се допуска до ръководни постове, поради това че е използвал фалшифициран протокол с номинация от 106 члена на гражданските клубове за демокрация в квартал Тракия, а организация с толкова члена там няма /в момента това писмо се съхранява от синдикалния лидер на „Подкрепа“ гр. Пловдив – Атанас Кръстев/. След това се взима и решение за неговото изключване. Кукловодите от ДС обаче намират обиколен път за осигуряване на техния план чрез т. наречения “софийски маршрут”. Петър Стоянов се сближава с Радой Ралин, Йордан Василев и кинорежисъора Евгени Михайлов. Работи съвместно и с Филип Димитров – /по настоящем взима всеки месец от лобито на Стефан Софиянски 3000 лв. от общинска банка – София под формата на заплащане на юридически услуги и ползва офис на бул. Витоша/. За Филип Димитров няма да говорим в този текст подробно. Стоянов бива назначен със съдействието на Лучников и Ф. Димитров за зам. правосъден министър, като са заобиколя мнението на координационния съвет на СДС Пловдив и групата от 13 народни представители на СДС от Пловдив. В последствие Лучников разбира трагичната си грешка, когато е твърде късно. Ф. Димитров назначава бащата на П. Стоянов – Стефан Стоянов за областен управител на Пловдив, грубо не съобразявайки се с мнението на координационния съвет на СДС Пловдив, който има издигнати 4 официални кандидатури. Като зам. министър Стоянов веднага се облагодетелства с покупката на безценица на голям ведомствен апартамент в ЖК „Дървеница“, който в последствие препродава на много висока цена. След падането на правителството на СДС от власт – декември 1992 г. Петър Стоянов стои на поста зам. министър до април 1993 г. като си отива последен от екипа на СДС, за да не се разкрие ролята му. След това ползва офис в шест етажната сграда на бившата „Орбита“, използвана преди това за комсомолски нужди, – в близост до един от офисите на ген. Любен Гоцев. По време на цялата си политическа кариера поддържа постоянни контакти с ген. Гоцев като една от срещите им в хотел Шератон бива засечен от функционери на СДС, но случая успешно е потулен. В родния си град Пловдив изгражда политически и бизнес кръг, в който фигурират бизнесменът Рашко Груев с верига от бензиностанции „Хаджията Груев“, Андрей Павлов собственик на ресторант „Малкия Новотел“, Анастас Бадев зам. кмет по културата в община Пловдив(от семейство на активни борци от смолянския край. В момента негови роднини са на ключови позиции в управляваната от БСП община в град Смолян.), Младен Влашки, член на НИС на СДС – дясната ръка на Петър Стоянов в СДС /народен представител 1997-2001 от СДС – вербуван от ДС още като ученик в немската езикова гимназия в гр. Пазарджик, след като участва в унищожаване на дневници и обир на Кореком със свои съученици. За разлика от съучениците си не получава наказание, след като е задържан поради съгласието си за сътрудничество. Вербуван е от кадровия служител на ДС Максим Радев, който след преместването си в гр. Пловдив отговаря за културните дейци и участва в групата на ДС, ръководещи обкръжението на П.Стоянов. Единствения български студент от Пловдивския Университет пратен за една година да пише дипломната си работа за Херман Хесе в Австрия преди 10 ноември.Като студент е бил в един УЧКОМ със следващия по същото време в ПУ настоящ министър на МВР – Румен Петков. Като президент Петър Стоянов съдейства да бъде отново заведен като действащ агент на службите, за да не бъде разкрит от комисията към Народното събрание. Едно от най-наглите документни престъпления в историята на българския съд е свързано с П.Стоянов. ДС „изпира“ предварително имиджа на Стоянов за президентските избори като по време на издигането му за президент организира заличаването на следите на започналото бракоразводно дело с Антонина, заведено в асеновградския съд, заради връзката и с военен прокурор. Скандалът между тях излиза извън контрол, но скоро е потушен от господарите от ДС, които ги принуждават да се сдобрят и притискат военния прокурор да се раздели с Антонина. Сотир Цацоров шеф на асеновградския съд разпорежда заличаване на следите от започналото дело. За 2 нощи книгата с номерата на бракоразводните дела е преписана наново и следите са заличени от служителите. За благодарност за добре свършената работа Сотир Цацаров е назначен впоследствие за шеф на пловдивския съд. Едно от най-важните неща, които трябва да се знаят е че кукловодите в БСП умишлено издигат Пирински за кандидат президент, знаейки за проблема с двойното му гражданство, който го лишава от правото да бъде кандидат Президент, за да може да предизвикат объркване сред избирателите си като сменя в последния момент кандидатурата му с тази на слабо известния и неборбен кандидат – Иван Маразов. По този начин се помага на избирането на Петър Стоянов. Така дългоподготвения агент „Виктор“ достига върха на своята кариера като бива избран за български президент. Оттук нататък генералите на ДС осъществяват един от най-успешните си ходове, когато Стоянов успява да спечели доверието на американци и западноевропейци. Започва висшия пилотаж, когато от една страна чрез агент „Виктор“ трябва да бъде спряна декомунизацията – като се спира закона за лустрацията, всяват се раздори в СДС чрез приближените до него Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев и Стефан Софиянски, а от друга той се представя за пламенен демократ във външнополитически план. Успява да спечели доверието на някои западни служби и им представя погрешна информация за ставащото в държавата. Трябва да отбележим, че освен че е направляван от ген. Гоцев и неговото обкръжение Стоянов успява да заблуди редица западни фактори, че е техен човек и да трупа политически и материални облаги от това. Проявява също и голяма лична амбиция и находчивост в своя кариеризъм. Отбелязваме накратко някои от материалните придобивки на сем. Стоянови:

1. Парцела на улица „Строител“ гр. Пловдив, на който се намира имота на родителите на П. Стоянов е взет на безценица по комунистическо време. Раздавани са парцели на комунисти и висши военни.

2. Пета палата на Пловдивския Панаир – на името на подставеното лице Наташа Тодорова, която в момента съжителства с общинския съветник в гр.Пловдив от НДСВ, а преди това от СДС Андрей Захариев /бивш агент на ДС/.

3. Усвоени около 1000000 лева от двата милиона дадени от Майкъл Чорни, чрез M-tel за финансиране на Роженския събор.

4. Значителни материални подаръци по време на I-та му кандидат президентска кампания от Красимир Стойчев /“Трон“/, който след взрива пред жилището му до хотел Радисън в София и убийството на баща му в Австрия се оттегли от видимия политически и бизнес живот.

5. Голяма къща с дворно място в Бистрица, където зимата прекарват родителите на П. Стоянов.

6. Огромен свръх луксозно обзаведен апартамент до Народния театър в София, купен от наследниците на архитект Гендович.

7. Огромен мезонет в Лозенец

8. Апартамент в кооперацията до парк хотел Москва, построена с парите на външното разузнаване по времето на мандата на Димо Гяуров принадлежащ на Емил Стоянов.

9. Вила в Симеоново на Емил Стоянов.

10. Луксозния хотел „Империал“гр. Пловдив, /бившо студентско общежитие „Каменица“/, намиращ се до дома на родителите на П.Стоянов.

11. Цех за обработване на дървен материал – дъскорезница в Лъки.

12. Сем. Стоянови реституират 1000 декара гори около село Манастир, въпреки че са имали собственост от 200 декара и са едни от единичните случаи на реституция на гори в България, поради това че горите според компетентните органи са били държавна собственост и преди 9 септември ,а хората са копували правото на сеч и ползване. В момента реституираните земи безконтролно се сечат от семейството.

13. 40% от акциите на Комбинат за Цветни Метали – Пловдив.

14. Кланица в село Маноле, приватизирана от бащата на Антонина – Найден, с помощта на бащата на П.Стоянов – Стефан по време на мандата му като областен управител.

15. Източени в сътрудничество с Анастас Бадев и Младен Влашки 200000 лв от програма „Европейски месец на културата“, чрез фондация “ Европейски месец на Културата“ , чиито едноличен управител е Бадев. (Роднини – подставени лица на Бадев в момента са в спор с бизнес партньори за собственост върху хотел на черноморието)

16. Участие в най-големия грабеж в историята на гр. Пловдив – заграбването на 144 декара от гората до гребната база от „Увеселителен Парк“ АД съвместно с Иван Павлов (братовчед на Илия Павлов)- представител на РЕИ Холдинг – фалирало дружество от бивши служители на ДС, чрез офшорни фирми регистрирани от Димо Гяуров (бивш любовник на Антонина) по време на мандата му като шеф на НРС. Фамилия Стоянови и тяхното обкръжение – 33% от стойност на земята приблизително 30000000 евро.

17. Апартамент в Лондон

18. Апартамент в Женева

19. Влогове в швейцарски банки. Трябва да отбележим, че дъщерята на Стоянов – Фани учи в най-скъпото учебно заведение в Швейцария, като месечните и разходи са около 4000 швейцарски франка. Сина му учеше в Лондон, също в свръх скъпо учебно заведение. Чрез П. Стоянов (агент „Виктор“) генералите от ДС прикриха голяма част от агентите-политици, чиито дела ген. Семерджиев не успя да унищожи като ги активираха отново като действащи сътрудници.Постигнаха фарса на 2 последователни президентски избора да издига свои кандидати един срещу друг и така да си гарантира абсолютната сигурност на успеха. Успяха да заблудят западната общественост за ставащото в България

Информацията е препечатана от Интернет форум.

Гергьовден – Празникът на Свети Георги Победоносец

.

Гергьовден в България се нарича денят, в който се чества Свети Георги Победоносец, 6 май. Обявен е за официален празник в Република България, както и за Ден на храбростта и Българската армия. Празнуват българските овчари и хората, занимаващи се с овцевъдство. Професионален празник и на всички, които се занимават с българската етнография.

Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване. Празникът е официално учреден на 9 януари 1880 г. с указ № 5 на княз Александър I Батенберг. По-рано на 1 януари с указ № 1 е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. През 1946 г. комунистическото управление прекъсва традицията на празника, която е възстановена на 27 януари 1993 г. с постановление № 15 на Министерския съвет.

До голяма степен този празник произлиза от легендата за Св. Георги, в която той се преборва със страшна ламя, заплашваща жителите на плахо градче. В замяна на собствения си живот гражданите давали своите деца на чудовището. Кога дошъл редът на царската дъщеря, обратът дошъл с появата на Свети Георги и неговата победа над злото същество.

Това е един от най-празнуваните именни дни в страната. Отбелязва се като имен ден на носещите имената Георги, Гергана, Гинка, Галина, Галя, Ганка, Ганчо, Габриела и др.
Традиционно ястие на този празник е приготвянето на цяло агне – курбан. Посветено в жертва на Бог, агнето и неговата колитба се свързва с езическите ритуали, дошли от Славянската и прабългарска религия.

Съществува легенда за обреден ритуал, че на Гергьовден агнето се коли до бяла стена на къща или друга стопанска постройка. Кръвта, която блика от прерязаното гърло на агнето по правило облива стената. По петната, които остават, се гадае каква ще бъде годината – добра и плодородна или бедна.

Друг ритуал повелява, кръвта на закланото гергьовско агне да се поръси по земята, за да носи плодородие.

Като цяло празникът се свързва с началото на лятното полугодие, скотовъдната дейност и плодородието. Смята се, че на Гергьовден дъждът е плодороден и целебен.

ГЕРГЬОВДЕН е един от най-големите пролетни празници, съвпадащ с разцвета на природата е Гергьовден. Затова той е наречен още “цветен Георги”.

Народът разделя годината на два цикъла: летен – от Гергьовден до Димитровден, и зимен – от Димитровден до Гергьовден.
От Гергьовден започва новата скотовъдна година, доенето на млякото, клането на агнета, подновяването на трудовите договори.

Срещу Гергьовден и на самия празник се извършват множество обичаи и обреди, целящи да подсигурят здравето на хората, приплода на животните и опазването на основния животински продукт – млякото.

Централен момент в обредността е задояването на овцата, която първа се е обагнила през годината. Тя се окичва с венец от къпина, глог, здравец, коприва, завързани с червен конец. Същият венец се окачва и на вратата на кошарата. Задояването на млякото прави млада жена, във фертилна възраст. На менчето, в което се дои млякото се привързва китка цветя с червен конец. Първа запива млякото млада жена, за да се раждат женски агнета.

На Гергьовден за пръв път се приготвя и прясно сирене, което не се соли, за да не пресъхне млякото на овцете. То също се окичва със зеленина: чесън, бук, глог, коприва.
Тревите, цветята, разлистените клонки заемат съществено място в гергьовденската обредност.

Това е начин да се пренесе по имитативен път силата на зелената растителност, жизнеността на природата върху човека и животните. Затова в утрото на празника къщите, градините, стопанските помещения осъмват окичени с букови клонки, с клонки от разцъфнала ябълка или друго плодно дърво.

Наред с обичаите за здраве и плодородие се извършват и обреди за прогонване на злото, което може да повлияе зле на животните и да отнеме плодовитостта и млечността им. Народът упражнява защитна магия чрез използване на растения и храсти, покрити с тръни и бодли, жилещи и лютящи, със силна и натрапчива миризма – чесън, коприва, глог, къпина.

Нощта срещу Гергьовден е добра за правене на магии, тогава “играе” заровеното имане, а свети Георги ръси земята с роса за здраве и изцеление от болести. Затова хората казват, че по Гергьовден всяка капка е жълтица. Поверието гласи, че който се окъпе в течаща вода на този ден, ще бъде здрав през година, а жени, които нямат деца, ако се отъркалят по голо в сутрешната роса, ще заченат.

На празника – за здраве, берекет и плодовитост при животни и хора, всички трябва да се залюлеят на гергьовските люлки, да се претеглят на кантарите, вързани на зелено дърво,за да проверят пълна или празна ще е годината им и да се повеселят с песни и танци.

Цялата ритуалност и магичност на празника е осмислена от християнската обредност, чрез посвещаването му на Свети великомъченик Георги победоносец (ок.284-ок. 305 г.)
Този велик Христов мъченик живял и пострадал по времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.).

Още юноша, Георги постъпил на служба в императорската войска и едва 20-годишен достигнал до чин военен трибун (началник на легион). Бил красив, умен и способен младеж и императорът го направил и член на държавния съвет, без да подозира, че той бил християнин.

По това време срещу тях били повдигнати люти гонения: залавяли ги, затваряли ги в тъмница и ги подлагали на страшни мъчения. Понеже младият Георги бил наследил от покойната си майка голямо богатство, наредил робите да бъдат освободени, а имотът и парите раздадени на бедните. Така той се подготвил за велик подвиг в името на Господ Иисус Христос.

Явил се в двореца в Никомидия, столицата на тогавашна Витиния, и смело защитил християнската вяра. Напразно бил съветван и увещаван от императора да се откаже от Христа. Заради твърдата му вяра бил подложен на различни мъчения, от тежки по-тежки: слагали огромен камък върху гърдите му; връзвали го гол на дървено колело с набити пирони; държали го три дни в яма с негасена вар; обували му железни нагорещени обуща и го карали да тича с тях; давали му да пие силни отрови.

Благодарение на силната си вяра в Христос Георги понесъл стоически всички мъчения. Сам Господ Бог му се явил и само с допира на ръката Си излекувал раните му. На новите мъчения, измисляни от страна на императора, Георги смело отговарял: “По-скоро ти ще се умориш да ме мъчиш, отколкото аз – да понасям мъченията.”

Мнозина, като подкупвали стражата, посещавали св. Георги в тъмницата и го молели да ги поучава в закона Господен. Идвали и езичници, които той съветвал да се откажат от идолопоклонството и да повярват в Христа. При него идвали и болни, и той ги изцерявал с молитвата си.

Преданието разказва, че веднъж в тъмницата при св. Георги дошъл беден земеделец, на когото единият вол паднал в яма и умрял, та не могъл вече да оре нивите си. Светият мъченик съжалил нещастника в неговата беда и му казал: Иди си у дома, брате, волът ти е жив. Земеделецът повярвал на думите му, върнал се у дома си и намерил вола жив. Тогава той високо изповядал вярата си в Бога, за което бил осъден на смърт, която посрещнал с радост. От тогава е останало поверието, че св. великомъченик Георги пази от беда стадата.

В навечерието на смъртта си той бил утешен от явилия му се Спасител, Който го ободрил и му обещал небесна радост. На сутринта мъченикът помолил пазача на тъмницата да пусне при него един слуга, който денем и нощем прекарвал пред вратите на тъмницата. Светецът го утешил, помолил го да изпълни завещанието за имуществото и се простил с него. Мнозина, като видели твърдостта на Георги, веднага повярвали в Христа. Повярвала и Александра, съпругата на императора.

Диоклетиан наредил и двамата да бъдат посечени с меч. По пътя към мястото на наказанието Александра припаднала и предала Богу дух. При вида на такава блажена смърт Георги прославил Бога и бодро продължил към своята Голгота. Когато стигнали на определеното място, мъченикът спокойно навел глава под меча на палача и бил обезглавен на 23 април 306 година. Така той завършил достойно изповеданието на Христа и запазил вярата непорочна, за което получил нетленния венец на правдата.

http://www.public-republic.com/