В навечерието на Втората световна война България става фаворит на Балканите

.

Митре Стаменов

Доскоро икономисти и историци марксисти ни втълпяваха, че България в навечерието на Втората световна война с “дребното си земеделие и слаборазвита промишленост” била една от най-изостаналите страни в Европа. Тези твърдения се опровергават от официалните данни на статистическите годишници и публикации по това време.
През отиващото си столетие българският народ преживя периоди на разруха и години на икономически възход и добруване. След Световната криза, времето от 1935 до 1939 г. е период на дългоочакван икономически подем, най-значителният за целия мирновременен период. Изострените политически борби и страсти, продължели повече от десетилетие, разпилявайки националната енергия, принуждават цар Борис III да хване работата „изкъсо“ и да насочи страната към стопанско възраждане. В доклад до Държавния департамент във Вашингтон американският пълномощен министър в София Ф. А. Стърлинг пише: „Легацията научи от поверителен и твърде достоверен източник, че цар Борис обмисля сериозен план да отърве страната от политическото объркване, причинено от неспособността на партиите да постигнат споразумение… Заедно с общественото мнение той също бил отвратен от тяхната морална корупция, егоизъм и упадък и щял да назначи кабинет по свой избор измежду най-добрите личности в страната, стоящи над партийните интереси, едно честно, силно и патриотично правителство.“
Тази задача Цар Борис възлага на д-р Георги Кьосеиванов, изтъкнат дипломат от европейска величина, общественик и политик, който поема държавното кормило на 23 ноември 1935 г. По време на своя мандат до 16 февруари 1940 г. той пет пъти реконструира кабинета. За министри привлича специалисти с доказани професионални способности, с обществен авторитет на граждани и патриоти. Правителството си поставя следните основни задачи: успокояване на страната; стабилизиране на финансите; стимулиране на творческия порив у народа; помощ за съживяване на селското стопанство и развитие на индустриалното производство; укрепване на държавния апарат, деморализиран от честите промени по политически причини; организиране на синдикати на чисто професионална и стопанска основа, без политически функции.
Тази политика среща разбиране и широка подкрепа у народа, което проличава на проведените общински избори през 1927 г., когато за пръв път в българската история жените получават право на глас.
Възходът на селското стопанство започва през 1935 г. и достига връхната си точка в навечерието на Втората световна война. Той се дължи на няколкото поредни добри реколти и на постепенното повишаване цените на селскостопанските произведения, което увеличава покупателната сила на селяните, съставляващи 78% от населението на страната. Известна роля изиграват компенсационните сделки с Германия, Австрия, Унгария и Чехословакия за износ на залежали тютюни срещу внос на индустриални стоки, машини и съоръжения.
Българската земеделска и кооперативна банка неколкократно увеличава кредитирането на селското стопанство при ниски лихви – за закупуване на селскостопански инвентар, машини, торове, сортови семена и др. Само през 1939 г. тя отпуска на земеделски стопани и кооперации кредити в размер на 1,5 млрд. лв. Това довежда до увеличаване на средните добиви, на общия обем и доход от селското стопанство. Важна роля изиграват създадените през 1937 г. селскостопански камари, които активно участват при определянето на основните насоки на селскостопанската политика в страната.

Общ доход от селско стопанство за периода 1935-1939 г.
……..година…….. доход в млн. лева
…….1935 …………….19 985
…….1936 …………….20 646
…….1937 …………… 24 594
…….1938 …………… 26 911
…….1939 …………… 31 466

През ноември 1938 г. министър на земеделието става Иван Багрянов, крупен земевладелец, добре познаващ нуждите на селото. С поредица закони и инициативи той се изявява като голям реформатор и допринася за интензификация на българското земеделие и подобряване бита и културата на селяните. Най-значимото му мероприятие в Законът за земеделските пенсии. С него България става първата страна в света, която осигурява старините на земеделските стопани, навършили 60 години.
Наличието на достатъчно суровини и вносът на съвременни машини и съоръжения съдействат за ускореното развитие на индустрията, чиято продукция в неизменни цени през 1941 г. достига 18,16 млрд. лв. срещу 11,16 млрд. лв. през 1934 г. при средногодишен прираст 6,9%. Водеща е хранително-вкусовата промишленост, която дава 62% от цялата промишлена продукция. По своята концентрация, макар и не в много големи предприятия, България се приближава до развитите държави. В предприятията с над 50 работници работят 75,2% от всички работници в промишлеността, а с над 200 работници – 40%.
След 1935 г. външната търговия на България бързо нараства, като през цялото време търговският баланс е активен.
.
Външната търговия в навечерието на Втората световна война в млн.лв. по текущи цени
……………………Внос……..Износ……..Оборот……..Салдо
……..1935……..3009……..3253………….6262………..+214
……..1938……..4934……..5578………..10 512………..+664
……..1939……..5197……..6065………..11 262………..+868

.
В навечерието на Втората световна война вътрешната търговия се оживява. Общата стойност на стокооборота през 1939 г. нараства на 29 305 млн. лв. срещу 14 546 млн. лв. през 1934 г.
За първи път в историята на България се пристъпва към цялостна регламентация на вътрешната търговия. Към Министерството на търговията се създава Висш търговски съвет като консултативен орган.
През втората половина на 30-те години акционният капитал, със значително чуждестранно участие, завладява почти всички отрасли на икономиката. В областта на кредита т.нар. „петорка“, в която влизат освен българските банки още Френско-българската банка и Итало-българската търговска банка, държи в ръцете си 50,4% от капитала на всички акционерни централи и провинциални банки. В застрахователното дело четири дружества от общо 23 са съсредоточили в ръцете си 66% от капиталите.

. Със Закона за индустрията от 1936 г. държавата определя задачите на отделните предприятия и отрасли, характера на производството и производствения процес. В областта на селското стопанство чрез Дирекция „Храноизнос“ влияе върху цените на селскостопанските произведения. Установява контрол върху износа и пълен надзор върху цените на вътрешния пазар. В края на 1939 г. „ножицата“ между цените на индустриалните и селскостопанските произведения се затваря и това се отразява благотворно върку бюджета на държавата, който през 1939 г. приключва с излишък от 270 млн. лева. Спестовно-застрахователните дружества се поставят под държавен контрол.
Подемът на икономиката довежда до подобряване на жизненото равнище на широки слоеве от населението. През1939 г. доходът на селското население нараства с 37% в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.

……..Цени на основните хранителни стоки през 1939 г.
……..Артикул…………..Цена, лв.
……..Бял хляб……………..5,78
……..Прясно месо……….5,08
……..Телешко месо……20,48
……..Сирене ……………..25,73
……..Яйца …………………..1,55
……..Ориз………………….16,50
……..Захар………………..25,13
……..Олио………………….14,32

.
В страната настъпва ред, спокойствие и сигурност. В селата къщите не се заключват. Между хората съществува уважение и взаимопомощ.
Икономическият възход на България в навечерието на Втората световна война още по-добре се откроява, като се направи сравнение на нейните постижения с тези на съседните държави:

Селскостопанска продукция на глава от населението в кг през 1938 г.
………………..България …. Гърция….Румъния….Турция….Югославия
Пшеница…….280 …………..142…………245 …………258…………..197
Ръж………………38………………9 ………….26 …………..31…………….15
Ечемик…………52…………….35 ………….42 …………..58…………….27
Тютюн…………..5,60………….5,99………..0,63………..3,22….. ……..0,96

Брой на домашните животни през 1938 г. на 100 души от населението
…………….България Румъния Гърция Югославия
Овце ……….140……….122…………60………62
Крави……….29,6……..14,2……….22………26,4
Коне…………..8,41 …….7,1…………1,3……..7,89

Добити въглища в кг. през 1938 г. на жител от населението
България…….Румъния…….Турция…….Югославия
…..293…………….100……………..146…………….324

Авоари в чужбина на глава от населението през 1938 г.
България….Румъния….Турция….Югославия
….98…………….97……………81………….70

.
От посочените данни се вижда, че България в навечерието на Втората световна война почти по всички показатели е на едно от първите места сред балканските си съседи.
Преди 60 години далновидни държавници за кратък период извеждат България от криза на завидна икономическа висота. Днес, вече десетилетие, българският народ живее в разруха и нищета и чака своите избавители.

.

За правото да казваш каквото мислиш

.

Георги Марков

Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем…

… Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото – още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието – трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.

Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост…

… Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в „Дойче веле“, нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че „Дойче веле“ ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече – за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам…

Текстът се публикува със съкращения. Излъчен е по радио „Дойче веле“.

http://publicistika.blogspot.com/

Лекарство срещу фискални провали

.

Кенет Рогоф

Дали не е време повечето държави да създадат независими надзорни институции, които да внасят обективност в дебатите за националните бюджети? Бърнард Мадоф, излежаващ доживотна присъда за огромните си финансови измами, наскоро обобщи мнението  на много хора за бюджетната политика, заявявайки, че

„цялото правителство е една Понци схема“

Може би това е самозалъгването на човек, който ще умре в затвора, след като рекордната му пирамидална структура на стойност 50 млрд. долара беше разобличена през 2008 г. По мое мнение мястото на Мадоф в книгите с рекорди ще бъде запазено още дълго време.

И все пак като се има предвид, че много от правителствата на най-големите страни света са изправен пред смъртоносната комбинация от неустойчиво равнище на дълга, безпрецедентни пенсионни задължения и по-слаб растеж, трябва да се запитаме какъв е фискалният план

В ново изследване, озаглавено „Десетилетие на дълга“, Кармен Рейнхарт (от Университета в Мериленд) и аз показваме, че общият публичен дълг в Съединените щати, включващ федералните, щатските и местните задължения, е преминал рекордните 120% от БВП, регистрирани след края на Втората световна война.

Япония, разбира се, е в още по-лоша форма – с дълг, надминаващ 200% от БВП. Въпреки че голяма част от него е покрита от валутните й резерви, сега страната е изправена пред огромни разходи за преодоляване на щетите от катастрофалното земетресение в съчетание и с негативен демографският тренд. Дълговите нива на много други държави също са неудобно близо до 150-годишни върхове въпреки относителния мир в по-голямата част от света.

Няма лесен начин за решаване на проблема. Засега ниските лихви по света ограничават разходите, свързани с обслужване на дълга. Задълженията обаче могат да бъдат намалявани постепенно за дълги периоди от време, докато реалните (коригирани с инфлацията) лихвени проценти могат да се повишават значително по-бързо дори и в развитите държави.

Дълговите кризи имат способността да връхлитат неочаквано

засягайки особено силно държавите, при чиито равнища на задълженията няма място за грешки или непредвидени бедствия.

Eдин от вариантите е създаване на независими институции за фискален надзор ( бел. ред. – т.нар. фискален борд в българския вариант). Най-бързата и директна полза от създаването на такива институции ще е наличието на контрапункт  при евентуални прекалено наивно-оптимистични прогнози на правителствата за растеж и приходи. Тези структури биха могли дори да принудят управляващите да разкриват скритите разходи на държавните гаранции и извънбалансовите си задължения.

Крайно време е да се обмислят нови подходи. Разбира се, склонността към трупане на дефицити в модерните политически системи не може да бъде премахната с една проста промяна. По същия начин не може да се избегне и опасността от поява на дългови и инфлационни кризи в бъдеще. Много държави се нуждаят от задълбочени реформи, които да повишат ефективността на данъчните им системи и да направят социалните им програми – включително пенсионнтие схеми – по-реалистични.

Появата в последно време на фискални надзорни съвети е обещаващо институционално начало. Редица държави като Дания, Холандия, САЩ и Белгия имат дългогодишни агенции за надзор на фискалната политика. Такава например е Бюджетна комисия към Конгреса на САЩ (CBO). Въпреки че тези институции са доказали полезността си, в повечето случаи те са доста ограничени.

CBO например може да прави дългосрочни бюджетни прогнози, базирани на нейните собствени оценки за растеж. Комисията обаче много често е принуждавана под политически натиск

да приема неправдоподобни „поправки“

които неутрализират ефективността на критиката на политиките за справяне с дефицита.
За да осигурят повече прозрачност и правдоподобност на фискалните данни, редица правителства създават специални фискални съвети с по-голяма независимост, използвайки модела на централните банки. Водещи в това отношение са Швеция, Великобритания, Словения и Канада. Компетенциите например на шведския съвет са особено големи. Той не само прогнозира, но и има право да се вглежда по-дълбоко в

мотивите за правителствените политики

и последиците от тях. Подобни органи щяха  да окажат безценна помощ по време на финансовата криза. В САЩ например, ако такава агенция съществуваше, тя можеше да пресметне разходите и ползите от плановете за стабилизиране на икономиката, успокоявайки Конгреса и данъкоплатците.

Не можем да очакваме, че тези институции ще станат важни и влиятелни колкото централните банки, поне не в близкото бъдеще – бюджетната политика е много по-сложна и многопосочна от паричната. И все пак създаването им ще е важна стъпка за налагане на здрав фискален разум.

Независимо колко добре са устроени обаче тези надзорни агенции няма да са достатъчни сами по себе си. Всяко поколение се изкушава да си казва: „Моите внуци ще са два или три пъти по-богати от мен, така че какво толкова, ако платят малко дълг?“ Освен това и политическият цикъл създава силни тежнения към трупане на дефицит, тъй като лидерите се стремят да украсят чувството за икономическо здраве и просперитет,

повишавайки публичните разходи за сметка на скрити дългове

и свиване на дългосрочните инвестиции. За да са устойчиви на  политическия натиск, фискалните агенции трябва да бъдат периодично одитирани от международни организации като Международния валутен фонд. По този начин ще бъде запазена тяхната независимост и ще се насърчи отчетността.

Трябва да се подсигурим по някакъв начин срещу възможността някой ден Бърнард Мадоф да се окаже прав за правителствата и неговата Понци схема вече да не е най-голямата в историята. При всички случаи по-голямата прозрачност и независимост при оценката на правителствените политики ще помогне срещу трупането на огромни дефицити. Това определено е една от малкото работещи идеи на фона на безплодния политически пейзаж.

* Авторът е преподавател по икономика  в Харвардския университет, бивш главен икономист в Международния валутен фонд. Текстът е предоставен от Project Syndicate

http://www.dnevnik.bg/