.
Роналд Уйлсън Рейгън, роден на 6 февруари 1911 в Темпико, щата Илиной, САЩ, в семейството на Джон-Едуард и Нели Уйлсън Рейгън, беше избран през 1980 за 40-ти президент на Съединените американски щати. Като кандидат от Републиканската партия, той спечели изборите с огромно мнозинство пред съперника си от Демократическата партия Джими (Джеймс Ърл) Картър, 39-я президент на САЩ, който се бе кандидатирал за втори мандат, но загуби. През 1984 Рейгън беше преизбран. Така той прекара в Белия дом два мандата – от 20 февруари 1981 до 20 февруари 1989.
Рейгън е завършил колеж в 1932, след което има успешна кариера в киното и по-късно в телевизията. През 1966 е избран за губернатор на Калифорния (щата с най-голям брутен вътрешен продукт) и е преизбран през 1970
От тук нататък, каквото ще напиша за този човек, е лично мое мнение, оформило и утвърдило се с професионалния ми интерес към събитията в крайната фаза на студената война. Всъщност тази фаза, според мен, точно съвпада с осемте години от президентството на Рейгън, просто защото, за да стане тя крайна и за да завърши с падането на Берлинската стена и с последвалите епохални размествания на пластовете в международния живот, главният “виновник” беше точно този, както обичаше да го представя глупавата комунистическа пропаганда, “третостепенен холивудски актьор”. А той с оказа един от най-великите американски президенти.
Няколко думи за първото му избиране. Рейгън беше смятан за ултраконсерватор. (Характерна особеност на политиката в САЩ е, че консерватори и либерали има и в Демократическата, и в Републиканската партия.) Смятан беше също и за отявлен антикомунист. Вярно е и едното, и другото, доказа го цялата му дейност. Мисля, че именно тази негова репутация, потвърждавана непрекъснато и от изказванията и делата му, беше главната причина за съкрушителната му изборна победа над Картър. Защо?
Защото през цялото десетилетие на 70-те комунизмът печелеше в различни точки на света, а Западът се отбраняваше. Това бяха годините, когато колониалната система се разпадаше, в Азия, Африка и Латинска Америка се появяваха нови държави. В закономерно развиващият се исторически процес двете безспорни сили в двуполюсния свят, САЩ и СССР, се състезаваха за позиции и влияние. Близкият и Средният изток се тресяха от конфликти (както впрочем е и досега), в поредица от новите държави връх взеха прокомунистически елементи, много от тях възприеха измисленото от КГБ определение “некапиталистически път на развитие”. Това бяха годините на втората след 1967 израело-арабска война, на намесата на кубински войски със съветски генерали в Ангола и Етиопия, на бягството на шаха от Иран и победата на ислямизма в най-силния и надежден до тогава съюзник на Запада в този страшно невралгичен регион. Като капак на всичко дойде и нахлуването на СССР в Афганистан. Затова Рейгън спечели Белия дом така убедително – защото Картър бе слаб и нерешителен президент, а Рейгън излъчваше сила. Американецът, който от дете е възпитаван да се състезава (и да печели), бе видял и разбрал, че губи и ръководейки се от обичайното си за такива случай заключение “нещо трябва да се направи”, даде безкомпромисно гласа си за Рейгън.
Бившият губернатор на Калифорния оправда имиджа си. През 1983, след два комунистически преврата в Гренада, той изпрати там морски пехотинци. През 1986, след като Либия на Кадафи обяви залива Сидра в Средиземно море за свои териториални води и реши с два съветски “Миг-19” да потопява корабите на Шестия американски флот (миговете бяха мигновено свалени, разбира се), Триполи и Бенгази бяха бомбардирани. (Но не толкова заради Сидра, колкото заради подкрепата и участието на Либия в международния тероризъм.) И редица други примери мога да дам за втвърдяването на американската политика на регионално равнище през президентството на Рейгън. Главното обаче, постижението, което ще остави името му завинаги записано в историята, е начинът, по който този президент очисти света от “империята на злото”.
Казвам “начинът”, понеже по онова време и най-прозорливите наблюдатели не смятаха, че изобщо има такъв “начин”. Никой и за миг не бе допускал, че е възможно СССР и международният комунизъм да изчезнат. (А да не би пък някой от нас тук да е мислил друго!) Но Рейгън, каубоят от екрана, освен, че притежаваше необикновен нюх, ами и се беше обкръжил със специалисти от най-висока класа. И, както по-късните събития доказаха, “начинът” бе открит. Излезе, че както и друг път е ставало, той е фасулски прост и може би затова никой не се е сещал за него. Рейгън обаче се сети и прецени, че проблемът ще се реши едва ли не от само себе си, стига ефективно да се впрегнат гигантските сили на Америка.
Така Рейгън заложи на четири неща: на икономическия потенциал, на индустриалния потенциал, на военния потенциал и на постиженията на науката и технологиите. И се облегна на богатството. Какво направи? Вдигна военния бюджет до космическите за онова време 300 милиарда долара годишно. Съветският блок разбира се, пропищя, че “стопанинът на Белия дом” форсира надпреварата във въоръженията. Но Рейгън целеше именно това. Той знаеше, че в Кремъл от цифрите ще им се завие свят. Защото цялото така наречено двуполюсно равновесие всъщност зависеше от условието силите на САЩ и СССР да са равностойни. Но как да са равностойни, откъде Съветският съюз да вземе толкова пари?
Така беше нанесен ударът за нокдаун. Нок-аутът обаче дойде с оповестеното от Рейгън решение да се построи антиракетната система, станала известна като “звездни войни”. Проектът беше фантастичен както като отбранително съоръжение, пращащо по дяволите равнопоставеността на двете ядрени сили в способността им да реагират на ракетно нападение, така и (което бе именно решаващото) като стойност. Тоест като цена. И дойде ефектът. А той бе колкото неочакван, толкова и парадоксален – в Кремъл замаяните глави вместо да се замаят повече, изведнъж се избистриха. На Горбачов очите му се отвориха за безпощадната истина, че със СССР в тогавашния му вид е свършено. Е, с “перестройката” си той сигурно се е надявал, че като префасонира и разкраси системата, ще успее да я запази. Уви, нишката на чорапа бе вече дръпната.
Така според мен стоят нещата през съдбоносното десетилетие на 80-те. Днес вече съвременниците на всичко, което се случи след 1989 знаят през какво мина и продължава да минава човечеството. И в частност през какво мина България.
Петко Бочаров
.
Само пет са нациите, които са по-нещастни от българите – установи проведено наскоро проучване. България се представя доста зле и в една друга класация – за готовността на хората да помагат на по-бедните и по-нещастните..
България изглежда много зле в графиката на германския седмичник „Ди Цайт“, който измерва страните в света по два показателя: по субективното усещане за щастие на хората и по готовността им да даряват. От списание „Икономист“ наскоро научихме, че българите – заедно с хаитяните – са сред най-нещастните хора в света. А от Световния индекс на благотворителността за 2010 година, който публикува Фондацията Charities Aid разбираме, че българите са сред националностите, които даряват най-малко, и най-рядко практикуват всякакъв вид благотворителност.
Българите – на светлинни години от отличниците
Индексът, впрочем, е изготвен на базата на допитвания на Галъп в 153 страни по света. От тези 153 страни само в 12 хората са по-сдържани в благотворителността от българите: Камбоджа, Пакистан, Румъния, Руанда, Бангладеш, Китай, Литва, Гърция, Сърбия, Украйна, Бурунди, Мадагаскар. Критериите, по които се измерва готовността да помагаш, са: даряване на пари, отделяне на време за благотворителност, отзивчивост да помогнеш на непознат човек.
В България 17 процента от хората са готови да дарят пари, едва 3 на сто биха отделили от свободното си време, за да помогнат, и цели 30% са готови да подкрепят непознат. Ето за сравнение данните на отличниците в класацията – Австралия, Нова Зеландия, Канада, Ирландия, Швейцария, САЩ. В Австралия и Нова Зеландия около 70% от хората са готови да даряват пари, около 40 на сто жертват свободно време за благотворителни цели, а около 60 процента биха помогнали на непознат.
И така, българите не са сред шампионите по благотворителност и… не се чувстват щастливи. Преди две седмици британското списание „Икономист“ излезе със статия под заглавието „Богатите, бедните и България – парите наистина могат да ви купят щастие“. Статията потвърждава опасенията на скептиците, които не вярват на поговорката, че щастието не се купува с пари. Според цитираното изследване колкото по-богата е една държава, толкова по-щастливи се чувстват гражданите й.
България и Хаити: открийте разликите!
В България усещането за щастие е високо точно колкото в Хаити и по-ниско отколкото в Ирак – 3,8 по 10-степенна скала.
Дания, Япония, Германия и САЩ са еднакво богати, но щастието в Дания се оценява с 8, в САЩ – със 7,1, в Германия – с 6,4, в Япония – едва с 6. В Хонг Конг при същото богатство хората се чувстват щастливи на равнище 5,5 – колкото двойно по-бедните португалци. По-нещастни от българите са само хората в Того, Сиера Леоне, Грузия, Буркина Фасо и Коморските острови.
Логичен е въпросът, който негласно поставя публикацията в германския „Ди Цайт“: дали готовността да даряваш и да участваш в благотворителност няма нещо общо с усещането за субективно щастие? Ако отговорът е положителен, тогава лошата класация на българите в двете измервания ще има тъжно обяснение.
http://www.dw-world.de/
.
Дилма Вана Русеф Линяресе родена на 14 декември 1947 г. в град Белу Оризонте, столица на бразилския щат Минас Жераис. Неин баща е българинът Петър Стефанов Русев (1900-1962), напуснал родината си през 1930 г. и заселил се в Бразилия след Втората световна война.
На младини Русеф е градска партизанка и създава бойната група „Палмарес“.
Под нейно ръководство групата извършва серия нападения срещу военни, както и обири на банки. Най-големият й удар е отмъкването на 2,5 млн. долара от дома на губернатора на щата Сао Паулу през 1969 г. На следващата година Дилма Русеф е заловена и жестоко измъчвана. Лежи 3 години в затвора.
След излизането си на свобода Русеф се заселва в Порту Алегре – столицата на най-южния бразилски щат Риу Гранде ду Сул.
Именно в този град започва политическата й кариера. Дилма Русеф е дълги години министър на енергетиката на Риу Гранде ду Сул.
През 2003 г. новоизбраният бразилски президент Инасиу Лула назначава Русеф за федерален министър на мините и енергетиката. През 2005 г. тя е издигната за шеф на кабинета на държавния глава, като за първи път постът получава министерски ранг.
А през пролетта на 2010 г. Дилма Русеф бе номинирана за кандидат-президент на Бразилия от името на Трудовата партия на Лула. Печели изборите на 3 октомври и е новият президент на Бразилия.
Дилма Русеф е разведена, има дъщеря.
.
Още за рода ѝ:
Корнажеви и Негенцови – рода с Дилма Русеф
.
.
Повод да седна и да напиша долните редове ми даде празнуването на един мой имен ден, на който присъстваха и доста мои приятели, българи, част от които стари политически емигранти от преди 10-ти, както и по-млади хора, присъединили се към българската колония след т.н. ‚промяна‘, т.е., излезли от страната с легални лични задгранични паспорти (документи).
Та няма да сме нашенци, ако под действието на алкохола, не започнем да спорим (да се подърляме) за нещо, като се съберем да празнуваме, ама в случая, смятам (може би съм малко пристрастен), че принципно, веднъж за винаги трябва да се постави някаква яснота по въпроса, с широко добилата популярност думичка ‚емигранти‘.
Не съм филолог за да се впусна да изследвам корена на думата ‚емигрант‘, ама според мен, от чисто човешки личен аспект, не мога да приравня, свързаното с ред екстремни рискове, минаване през границата (било то през браздата на „зелено“, било то чрез подправени документи или по някой си „трети“, по своему креативен, ама пак рисков начин) и… изселването по икономически причини от България с редовни документи, като предварително е проучено и съгласувано с други близки и познати в съответната страна това заминаване (изселване). Някак си двете неща не са еднозначни и ако се приравнят, то първата изключително малочислена група, някак си ще се размие в масата на търсещите само по-добър жизнен стандарт, хора.
Не ме разбирайте погрешно, аз не упреквам тези мои сънародници, които от битови съображения (нужди) са напуснали страната, дори ментално ги поощрявам и се мъча, колкото е по силите ми да им помогна в началото, ама също правя разлика между политически емигрант, икономически изселник (историята ни е пълна с подобни масови събития, още от турско време) или само временен гурбетчия (последното не е в някакъв унизителен подтекст споменато, а също е напълно разбираема човешка реакция – все пак имаме само по един живот, де…).
В този ред на мисли, смятам, че е в пъти по-правилно, ако постепенно думичката ‚емигрант‘ се замести с ‚изселник‘, за да може, ако действително за емиграция се говори, то да се акцентува на рисковете, които дадената персона на времето е предприел/а, за да се измъкне от комунистическа България.
Мога тези мои думи да подкрепя с разкази за мои приятели, стари политически емигранти, които дори са хващани по повече от един път за бягство зад границата, лежали са в затвора след всеки неуспешен пореден опит и накрая пак са успели да осъществят едно успешно бягство и някак си да се доберат до Запада преди 10-ти…
Та тях последните, някак сърцето не ми дава да ги приравня към тези, които всяка година си ходят в България на море (или на село) и после връщайки се в новата им държава, не забравят да си донесат по някой и друг буркан с печена капия, приготвена от мама… 😉
.
ПП. За не дотам добрият ми стил на изразяване, моля за снизхождение, ама и аз вече 27 год. съм извън страната…, та езиковото богатство се топи… (упс)
.
.
Магията на Божич се пренася в деня на Рождество Христово! Светли празници на всички приятели!
Във времето, когато се раждало небесното Слънце, а пророци в далечна и нечувана Юдея предсказали раждането на Спасителя, българите празнуват Бъдни вечер. Наричат празника още Мали Божич – време, изпълнено с тайнственост, в което гадателки и ясновидки се отдават на магии и заклинания за здраве, щастие и късмет.
Мъжете приготвят бъдник – дебело крушево дърво, в който палят големият огън – символ на небесното слънци. Жените месят обреден хляб – боговица, вечерник, светец, който слагат в средата на празнична трапеза, на която нареждат царевица, чесън, лук, боб, ябълки,ошав, пуканки, орехи и различни постни ястия. От всяка гозба оставят по малко за починалите близки, което на сутринта носят на гробищата.
В деня на големия църковен празник Рождество Христово – 25 декември, по стара обичай отбелязваме Коледа. Вестта за раждането на Исус донасят коледарите – момчета между 12 и 18 години, празнично облечени, с дрянови тояги, пишно украсени. Те обикалято къщите, пеят песни и благославят за здраве и късмет. В знак на благодарност стопните ги даряват с кравайчета, орехи, ябълки, сушени сливи.
По традиция във всяка къща се нарежда празнична трапеза, на която жените слагат много и разнообразни ястия, както след голям пост. На софрата винаги има пита, пача, свинско печено и пържолки, свинско месо с праз, баници със сирене или месо, пастърма със зеле, сърмички от зелеви лита, печена кокошка, млечна сладка баница, плодове, ошав, пуканки и бъклица със студено, руйно вино.
Българите благославят Христос и си пожелават здраве и живот, да е плодородна годината и всеки да намери своето щастие и късмет.
Именници днес са Христо, Христина, Манол, Емануил и други.
ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО!
http://frognews.bg/
.
.
John Lennon:
So this is Christmas
and what have you done
Another year over
and a new one just begun
And so this is Christmas
I hope you have fun
the near and the dear ones
the old and the young
Хор:
A very merry Christmas and a happy new year
let´s hope it´s a good one without any fear
John Lennon:
And so this is christmas
for weak and for strong
the rich and the poor ones
the road is so long
and so happy Christmas
for black an for white
for the yellow and red ones
let´s stop all the fights
Хор:
A very merry Christmas and a happy new year
let´s hope it´s a good one without any fear
John Lennon:
and so this is Christmas
and what have we done
another year over
and a new one just begun
and so happy Christmas
we hope you have fun
the near and the dear ones the old and the young
Хор:
A very merry Christmas and a happy new year
let´s hope it´s a good one without any fear
Допълнителен глас:
War is over, if you want it oder Aaaaaaaaah
.
.
Берлин и Париж обявиха, че блокират приема на България и Румъния в Шенген, докато двете страни не решат вътрешните си проблеми. С това те приканват Брюксел да извади тоягата и да прибере морковите – твърди Емилиян Лилов..
И има, и няма изненада в искането на Париж и Берлин да отложат влизането на България в Шенгенското пространство. Изненада е, ако приемем, че членството в Шенген наистина се подчинява на други закони в сравнение с тези в ЕС. За Шенген те са повече технически, по-малко политически и донякъде икономически. За икономическите София няма от какво да се притеснява – усвоила е 100 процента от предвидените за това европейски средства, и дори осигури 56 милиона лева национално финансиране.
Хроника на БГ-скандалите
През последните две години експерти от Брюксел направиха пътечка до България, за да се уверят на място, че страната изпълнява техническите критерии за членство. И наистина – досега никой не е казал обратното. Включително никой в Париж и Берлин. И от тази гледна точка задействането сега от тях на „внезапната спирачка“ на влака от София през Букурещ за Шенген идва малко изненадващо.
Но не много. Защото очевидно критериите изобщо не опират да някакви технически неща. А пак до политически. Каквото впрочем беше и решението за членството в ЕС – политическо. Логично е, че политическо ще бъде и решението за Шенген.
Очевидно Брюксел си е извадил поуки от прибързаното приемане на България и Румъния в ЕС преди 4 години. Днес почти никой вече не оспорва тезата, че двете страни не са били готови за членството, и че Евросъюзът е сбъркал, подавайки им тогава моркова вместо тоягата.
Четирите години на българското членство в ЕС се превърнаха в един вид хроника на резултатите от неизпълнените критерии за членство – неспирни корупционни скандали, конфликти между изпълнителната и съдебната власт, между премиер и президент, компроматни войни и дипломатически скандали, разюздана престъпност.
Призракът на старите грешки
За никого не е тайна, че Брюксел отдавна търси начин да обвърже влизането на България (и Румъния) в Шенгенската зона с успехите в борбата срещу корупцията и организираната престъпност. Така и са записали двамата вътрешни министри в писмото си до еврокомисарката Сесилия Малстьром – двете страни трябва най-напред да решат проблемите си с корупцията и престъпността.
Ясно е, че Берлин и Париж гледат на Шенген като на последен лост за натиск върху София и Букурещ. Тази възможност беше пропусната преди 4 години. Сега с решението си да блокират приемането на двете страни те предпазват ЕС от повторение на същата грешка. Но ще сбъркат, ако не останат твърди докрай. Включително, ако се наложи да държат вратата на Шенген затворена още години, а не месеци. Което ще зависи само от София и Букурещ.
http://www.dw-world.de/dw/article/0,,14731272,00.html
.
В България най-доходоносният бизнес в момента е политиката и затова всеки неуспял в друго авантюрист, се пробва там. Според мен, за да се изкорени тази порочна практика, трябва да се възстанови член 155 от Търновската конституция, който предвижда да бъдат съдени министрите, които са извършили измяна, предателство, престъпления или вреди на държавата с цел лична облага.
Още повече, че историческият опит с нашите политикани показва, че облагодетелстване от политика не е нещо ново в сравнително младата ни история, като независима държава.
От назначените 589 министри след Освобождението всеки трети, или общо 197 души са били в затвора. Статистиката е с дата, малко преди 2000 год. Ако се привлекат под отговорност и министри от последните 3 бивши правителства, както и от настоящето, то бройката неимоверно ще се увеличи… и ще клони към всеки втори…
.
.
.
На 20 декември, преди 67 години, един български пилот участва в неравна битка. Небето над София е „потъмняло” от американските тежки бомбардировачи B-24 Liberator (по нашему „Освободител”…), „летящите крепости” B-17 и стоте съпровождащи ги изтребителя. Цел е околовръстната железопътна линия и всичко, разположено в близост до нея. Някъде по това време и големият английски държавник и „приятел” на България Уинстън Чърчил е заявил, че София трябва да бъде сравнена със земята и на нейно място да се посадят картофи.
За назидание…
Срещу американската армада се вдигат 56 български изтребителя – 36 от добре въоръжените, но бавни френски „Девоатин” D-520 и 20 от по-новите „Месершмит” Me-109G2. В кабината на една от немските машини е 27-годишният поручик Димитър Списаревски. Роден в Добрич, той в съвсем ранна възраст се налага да напусне родния си край заедно с родителите си. Една от тежките клаузи на Ньойския договор потвърждава румънското владение над Южна Добруджа, а бащата на Списаревски е човек, който не може да се примири с окупатора и да крие идентичността си.
Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия в София, след което се записва във Военното училище. Според свидетелства на хора, които са общували с него, Спаича (както са му казвали приятелите му) бил голям родолюбец, но и човек с буен нрав и силно изразено чувство за справедливост. Затова и в биографията на Списаревски има не един и два случая, когато високомерни германци и самозабравили се в любовта си към СССР или Райха нашенци са си получавали заслуженото от пилота заради обидни думи към България. Впрочем, сред „изпатилите си” е и бъдещият член на ЦК Стоян Гюров. Годините минават и т.нар „Символична война”, обявена от Царство България в края на 1941г. се превръща в съвсем истинска… поне във въздуха. Англо-американски бомбардировачи разрушават както инфраструктурни обекти, така и жилищни квартали в по-големите родни градове. Понякога даже от небето се сипят играчки, запалки, цигари и пр., в които има експлозив. Осакатените деца са в най-добрия случай десетки.
Връщаме се обратно на 20 декември 1943г. Българските летци нападат въздушната армада в покрайнините на София. Най-активен в атаките е поручик Списаревски. Въпреки усилията, вражеските машини упорито не искат да падат. Той набелязва един изостанал бомбардировач и открива огън с картечниците и оръдието си по него. „Освободителят” се запалва и пада.
Списаревски се оказва насред американското бомбардировъчно съединение и се насочва към командирската машина. Няма достатъчно муниции, за да я свали, но това не го спира. „Ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби”, е казал той на един от другите пилоти дни по-рано. Малкият „Месершмит” се врязва в гигантския бомбардировач и двете машини се превръщат в огнено кълбо над Пасарел. Оцелява само един от картечарите на „Освободителя”, които бил изхвърлен от експлозията, а парашутът му се задействал автоматично.
Уви, тази история все още е непозната за мнозина даже в този си съвсем съкратен и непълен вариант. Гореспоменатият шамар срещу бъдещия член на ЦК вероятно си е казал думата, защото дълги години името на Списаревски тъна в забрава, а в последствие се появиха и хора, твърдящи, че летецът е бил „легионер”, „бранник”, участвал е в операции срещу партизаните и какво ли още не. В случая бих се доверил на автора на първото цялостно изследване по темата „Списаревски” Делян Иванов, който не е открил доказателства за подобни „смъртни грехове”.
Идеологията няма чак такова значение, всъщност даже самата война е на заден план. Списаревски е пример за истински патриот, които без грам колебание поставя интересите на мнозинството над своите собствени. Било е война, пилотирал е самолет изтребител – дал е живота си за това 4 600 кг. взривно вещество да не паднат от 6 километра височина върху един български град.
Никой не очаква всички български граждани да изпитват непреодолимо желание да умират за родината си (и дано скоро да не се налага). За сметка на това, надали са нужни свърхчовешки усилия на духа, за да преодолеем своя вечен егоизъм и нихилизъм. Сигурно ми е малко житейският опит, но все пак вярвам, че страната ни е толкова лошо място за живеене, защото с неохота правим всичко, ползите от което излизат извън рамките на панелния ни дом.
Затова служителите се правят, че работят, а шефовете им се правят, че им плащат; затова корупцията е норма, а не престъпление; затова все пускаме бюлетини, без да сме чели дребния шрифт и затова цъкаме тихо с език, когато губим гражданските си права в името на някаква „виртуална” сигурност.
Ако стане чудо и се превърнем от „най-тъжното място на света” (според The Economist) в страна, населена с родолюбиви хора с гражданско съзнание, това неминуемо ще промени и т.нар политическа класа. Така един ден ще видим и български държавници да заемат национално отговорна позиция по някой въпрос (като например Западните покрайнини) без да търсят някакви краткотрайни политически дивиденти.
Впрочем, поздравявам хората, които се сетиха за Списаревски през последните няколко дни. Само за едно не бих се съгласил с тях – нека има паметник на загиналите американски летци в двора на посолството в София. „Мъртвият не ни е враг” е казал Дебелянов и е имал нещо предвид.
Нека, обаче, се появи поне паметна плоча на Спаича (и другите 24 паднали летци) в същия този двор и нека неговият скромен паметник (скрит в периферията на пл. „Народно събрание”) бъде обърнат да гледа към Парламента. За да се подсещат някои хора вътре какво е дал един обикновен войник на страната, която управляват.
Автор: Явор Николов
.
