Разликите между НЕГО и НЕЯ

.

Мъжете и жените се различават много в начина си на мислене, в навиците и предпочитанията си. Проучвания доказват, че мъжете и жените възприемат по различен начин както себе си, така и околните. Ето някои примери:

 

.

Мъжете и жените са устроени по различен начин. Това е неоспорим факт и заключение, до което са стигнали множество учени, изследвали феномените „мъж” и „жена”. Причината за това е разликата в развитието на мозъчните полукълба. ТОЙ има по-добра ориентация в пространството, смята наум по-бързо, движенията му са по-целенасочени и точни. ТЯ пък може да се похвали с дар слово и гъвкавост, възприема по-бързо промените и притежава по-добра памет. Разликата между НЕГО и НЕЯ обаче не се изчерпва само с това, тя обхваща още:

Облеклото: 64% от мъжете не биха завързали връзка с жена, чийто стил не харесват. В това отношение жените са по-толерантни. 72% от тях са на мнение, че винаги могат да променят облеклото на партньора си според своя собствен вкус.

Самооценката: погледне ли се в огледалото, ТОЙ се възприема като по-привлекателен и по-мускулест, отколкото всъщност е. В отражението си ТЯ пък вижда една с 5 килограма по-дебела жена.

Ухажването: 79% от мъжете си падат по смели жени. Това обаче важи само по време на флирт. Проучвания показват, че мъжете се разочароват от дамата си, ако още на първата среща им се отвори парашутът за секс. За да хлътнат по някоя жена на мъжете – средностатистически – им е нужна само една среща. Жените се влюбват едва след половин година.

Концентрацията: концентрацията и вниманието на мъжа се изострят само 10 минути след първата чаша кафе. При жените това отнема повече време.

Козметиката: ТОЙ има 6 верни приятели: сапунът, шампоанът, дезодорантът, пяната за бръснене, афтършейвът и гелът. ТЯ има най-малко 15.

Ориентацията: мъжете навъртат километраж, а жените питат. 85% от мъжете никога не питат минувачи за правилния път, но затова пък през целия си живот изминават почти 40 000 излишни километра поради загубвания.

Организацията: жените умеят да вършат по няколко неща едновременно, за мъжете това е много по-трудно. ТОЙ не умее едновременно да ходи и да участва във важен разговор – виновна е отново структурата на мозъка му. За един някогашен американски президент дори се казваше, че не може едновременно да дъвче дъвка и да слиза по стълбичката на самолета 🙂

Сръчността: преди да сглоби една етажерка, жената чете указанията, а мъжът отдавна е готов с конструкцията, при това накрая му остават най-малко три излишни чарка 🙂

http://www.dw-world.de/

„Свежият“ априлски полъх…

.

Инструкция до окръжните и околийските началници на МВР за приемане на решение София да бъде прочистена от вражески и престъпни елементи, ноември 1956 г.

Лично, строго секретно!

До окръжните и околийски началници на МВР в Народна Република България

Другари,

Столицата на нашата страна – София, е наситена с много вражески и престъпни елементи. Наред с такива, които са се родили и живеят в София още отпреди 9 септември 1944 г., след тая дата, по един или друг начин вражески и престъпни лица са напуснали населените места в провинцията, в които са живели дотогава, дошли са в София и са се настанили в разни търговски организации и други учреждения и заведения. Такава голяма концентрация на вражески и престъпни лица в София, много от които са развивали и развиват контрареволюционна и престъпна дейност или се занимават с нечестни дела, представлява опасност и пречка за правилното изпълнение на поставените от Партията и Правителството задачи. Немалка част от тези лица даже са получили и софийско жителство.

Наложително е столицата да се прочисти от такива вражески и престъпни елементи. За да се проведе правилно това мероприятие и за да не се допусне в никакъв случай да пострадат някои честни трудещи се хора, е необходимо окръжните и околийски управления на МВР да извършат следното:

1. Срочно да се представят на ръководството на МВР списъци, към които да се приложат справки за онези вражески, престъпни и, чужди на нашата народна власт елементи – бивши индустриалци, търговци и кулаци, фашистки управници, активни участници във фашистки организации, бивши царски офицери и полицаи, осъждани за криминални и стопански престъпления, спекуланти, хулигани и др.. такива, които в годините след 9 септември 1944 г. са напуснали населените места, в които са живеели дотогава и са се настанили в София. Тези списъци и справки трябва да се съгласуват с околийските комитети на Партията.

2. За да се реши правилно поставената задача, необходимо е да се изготвят два вида списъци:

а) списък на лицата, които трябва да бъдат изселени от София и които могат веднага да бъдат настанени в собствените им домове в провинцията или в такива на свои близки и може да им се намери подходяща работа в производството и селското стопанство или са пенсионери;

б) списък на лицата, които трябва да бъдат изселени от София, но които в момента нямат собствени домове в провинцията или такива на близките им и по-трудно може да им се намери работа в тези населени места, в които са живели по-рано.

3. Справките за всяко лице поотделно, които трябва да се изпратят заедно със списъците, трябва да съдържат следните основни данни:

а) трите имена на лицето;

б) дата на раждането;

в) къде е роден;

г) от какво семейство произхожда;

д) какво е семейното му положение (жена, деца, възраст, работят ли те и къде);

е) на какъв адрес живее сега (в София);

ж) какво е работил в миналото, какво и къде работи сега в София;

з) докога е живял на старото си местожителство и с какво се е занимавал;

и) има ли сега там къща или къде може да бъде настанен (баща, братя, сестри, деца и др.);

к) накратко да се посочи каква вражеска или престъпна дейност е имал в миналото;

л) какво се знае сега за неговото отношение към Партията, народната власт и нейните мероприятия.

4. Така съставените списъци и справки за лицата от околиите, за които се счита, че трябва да бъдат извадени от София и върнати на старите им местожителства, трябва да се изпратят за преглед в окръжните управления на МВР и съгласуват с окръжните комитети на Партията.

5. От околийските и окръжни управления на МВР, съгласувано със съответните комитети на Партията, трябва да се доложи има ли места и възможности за настаняване на ново местожителство на вражески и престъпни елементи и за колко семейства, в кои населени места на околията (за всяко селище поотделно), където може да упражняват някакъв труд – например в ДЗС, ТКЗС, мини и др. предприятия, нуждаещи се от работна ръка и какви са там битовите условия. (Това не се отнася за околиите по южната граница.)

6. Окръжните и околийски управления на МВР се задължават да прилагат строго паспортния режим към онези вражески елементи, които са били изселени от София и не им е възстановено старото жителство и които самоволно, без разрешение, се завръщат в София.

В същото време околийските и окръжни управления на МВР да установят и съобщят в Министерството за такава категория лица, като се посочат адресите, на които живеят сега в София. В списъците да се посочи имат ли там квартири и от какво са се препитвали.

7. Софийско окръжно управление МВР да разработи и ми представи за утвърждение цялостен план както по установяването и определянето на лицата за изселване, така и за организацията на тяхното изселване от столицата.

Обръщам вниманието на всички началници, че въпросът е много сложен и при неправилни и прибързани действия от тяхна страна могат да се получат и отрицателни резултати. Затова към възложената задача трябва да се подходи много сериозно, внимателно и задълбочено, като предварителната подготовка се запази в пълна тайна.

Данните, които ще се дават за отделните лица, трябва да бъдат действителни, точни и проверени. В никакъв случай не трябва да се изхожда от лични настроения и отношение към дадено лице.

Списъците и справките за лицата от престъпен характер по линия на НМ да се съставят отделно от тези за вражеска, антинародна и контрареволюционна дейност – по ДС.

Министър на вътрешните работи
генерал-полковник: (п)

.

„Да се запази за вечни времена“, София, 2002, информационен бюлетин на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление към Генералния щаб

Новата сексуалност: ще раждаме деца без да ги „правим“

.
Откривателят на противозачатъчните хапчета Карл Джераси, американски учен с български корени, е на път да погребе рожбата си. Според него бъдещето принадлежи на размножаването без секс. Ето и неговата теза:

.

Карл Джераси е смятан за бащата на противозачатъчното хапче. Джераси е американски учен с еврейски корени – баща му е сефарадски евреин от България, а майка му – ешкеназка еврейка от Австрия. Джераси е роден през 1923 година във Виена, но част от детството си прекарва в България. Когато е на 5 години, майка му се връща с него в Австрия. Заради националсоциализма обаче те отново се преместват в България, а оттам емигрират за САЩ.

Сбогом на противозачатъчните!

Самият Джераси би предпочел откритието му да не се нарича „антибебе хапче“, тъй като предназначението му всъщност е да се раждат само наистина желаните деца. Джераси цитира изследване на Световната здравна организация от 1955 година, според което за 24 часа по света се осъществяват 100 милиона полови акта. Резултат от тях са един милион оплождания, от които 50 процента са неочаквани, а половината от тях – нежелани. Последствията се свеждат до 50 000 незаконни аборта. А данните надали са се променили в положителен смисъл и до днес.

За откритието си, пуснато на пазара за първи път преди 50 години в Съединените щати, Джераси получава съвсем не само похвали. И като че ли напоследък предпочита да говори повече за работата си като писател и драматург, на която се е отдал напоследък. Известният учен прогнозира, че през следващите години изобретеното от него хапче все повече ще губи значението си, а изкуственото оплождане ще става все по-популярно. „И днес има между три и четири милиона души, които са дошли на света без родителите им да са правили секс“ – казва Джераси.

Сперматозоидите са в състояние да се съхраняват безпроблемно с години, по-проблематично бе до момента запазването на яйцеклетките, но науката прави гигантски крачки напред в това отношение. В най-близко бъдеще ще се окаже възможно за дълъг период да се запазват не само сперматозоидите, но и яйцеклетките, благодарение на което сексуалността ще придобие съвсем нов образ

Радикалният обрат – след десетина години

Така младите двойки, които биха искали да имат деца по-късно, биха могли да консервират съответните си клетки, за да износят бебето по-късно. При което би било напълно достатъчно единият от партньорите да се стерилизира, за да може жената да се освободи от необходимостта да взима хапчета в продължение на години.

Джераси подкрепя прогнозите си с доказателства – и сега при 33 процента от браковете в Съединените щати поне единият от партньорите се е стерилизирал. Във Великобритания процентите са 23, а в Германия – 6. Жените, които се решават на тази стъпка, са три пъти повече от мъжете. Според Джераси светът на новата сексуалност ще се утвърди в рамките на десетина години. А раждането на деца без класическото им „правене“ ще се превърне в нещо нормално в голяма част от света.

http://www.dw-world.de/

Кой какъв е – най-разпространените клишета

.

Германците са перверзни и ходят с чорапи и сандали, французите пък смърдят – това само две от най-разпространените клишета в мисленето ни за другите народи. По следите на предразсъдъците се отправя един българин…

.

За да разбере какво мислят другите за нас, българският дизайнер и илюстратор Янко Цветков, който живее в Лондон, е изработил карта на Европа, в която се оглеждат най-разпространените предразсъдъци за отделните нации. Янко Цветков е нарисувал 8 карти на Европа, в които отделните страни носят имената на съответната представа за тях според 7 различни националности.

Какво виждат американците

За американците Русия е страна на комунисти, скандинавските държави са „Социалистически съюз“, Германия е страната, която произвежда най-перверзните порно-филми, французите са „миризливи хора“, а Турция е „Ястие за деня на благодарността“ – заради съвпадението във фонетичния състав на думите „пуйка“, на англ. „Turkey“ и името на страната.

За американците районът на запад от Черно море, в който попадат Румъния и България, носи името „Дракула“, Испания е „Мексико“, а Португалия – „Бразилия“. Ирландия пък не е Ирландия, а „Св. Патрик“, Исландия е „Уикилийкс“, а Италия – страната на кръстниците на мафията.

Най-добре в очите на американците изглеждат Швейцария – „Пари в брой“, Белгия – „Шоколад“ и Австрия, която е оприличена на ябълков пай. Бившите социалистически страни, без Румъния и България, вкл. трите балтийски републики, са буферна зона, а страните от Западните Балкани плюс Словения – т.е. Хърватия, Македония, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Албания американците смятат за „Родина на злото“. И накрая – Средиземно море за американците не е море, а… плувен басейн.

През „очилата“ на французите

За французите Русия е „Мечтата на Наполеон“, финландците са производители на мобилни телефони, шведите са консуматори на кюфтета (заради шведския специалитет от кайма „Кьотбулар“), а норвежците са народ, който обича студеното време. В очите на французите поляците категорично са водопроводчици; Литва, Латвия и Естония са балтийски племена, румънците са бедните братя, молдовците – бедните братовчеди, а българите – нископлатен народ.

Турците са категорично неевропейци в очите на французите, гърците са нация от вдигащи шум космати хора, а италианците – вдигащи шум приятелски настроени хора. Испанците са танцьори на фламенко, португалците са съюзници на англичаните, които пък са „убийци на девици“. И още – белгийците и швейцарците са полу-французи, холандците – пушачи на марихуана, чехите са анти-европейци, а словаците – някакви славяни. В германците французите виждат „най-добрите си приятели“, а в австрийците – бивш най-голям враг.

Германецът за околните и себе си

В представите на германците на картата на Европа Швеция фигурира като Икеа, Финландия като производителка на мобилни телефони, Русия е находище на природен газ, а Украйна и Беларус – газопреносни страни. Поляците са производители на зеленчуци, австрийците живеят в райха на шницелите, швейцарците са „шоколади“, а унгарците – „гулаш“.

Чехия е просто Прага, а Словакия – Братислава; Румъния е „страната на вампирите“, а България – на ракията; Турция е доставчик на работна ръка, Гърция и Испания предлагат евтини хотели, испанските острови Майорка, Ибица и Менорка са обозначени като „Германия на Балеарите“, а Португалия е „Океания“; Хърватия и Словения са места за почивка, а страните от бивша Югославия – неизследвана територия.

Стигаме и до западните съседи на Германия – Белгия в представите на германците е вафла, Холандия е „трева“, Франция е „Райхът на Айфел“, датчаните са викинги, англичаните са хакери на шифровани кодове, Ирландия е просто уиски, а Исландия – гейзери. И накрая – германците за себе си: западните провинции са „Спестовна каса“ (Sparkasse), а източните (бившата ГДР) са пролетариат.

България за другите, другите за България

А ето и какво мислят за заобикалящата ги действителност в Европа българите. В Русия те виждат своя „голям брат“, в днешна Украйна разпознават своята пра-родина, в Румъния виждат бедния си съсед, в Турция – капалъ чаршия, гърците смятат за хора, които чупят съдове, македонците – за гръцки славяни, а сърбите са свободен и непредсказуем народ.

И още – българите смятат Черна гора за „Южна Сърбия“, унгарците – за порно-звезди, словенците са небалканизиран народ; Австрия е опера, Швейцария е пари, Франция – „сирене и други парфюми“, а Германия е „Федерална република Фолксваген“. В Испания българинът вижда „своето работно място от 9 до 17 ч. и от понеделник до петък“, а Ирландия оприличава на един голям пъб.

Холандците са стиснати, англичаните – прото-американци, датчаните – викинги; Швеция е страната на АББА, Финландия – на телефона „Нокиа 1100“, Норвегия е много, много далеч, балтийските републики са място, където българинът никога не е бил, а Италия е „Спагетия“. Обратно – италианците смятат България за страна на детегледачките, англичаните – за място, откъдето идват имигранти, а германците свързват българите и България с ракията.

Кой къде живее?

Българският дизайнер е съставил и карта, наречена „Кой къде живее“. Според нея на територията на ЕС живеят субсидирани фермери, в Швейцария – банкери, а в Норвегия – егоисти-риболовци. Русия е параноидната петролна империя, украинците са крадци на газ, Турция е страна, в която няма Youtube, а Черно море е безпетролно…

http://www.dw-world.de/

Как се става конспиратор

.

Конспиративните теории са по същество неясни и объркващи, въпреки че се базират на реални факти. Абсурдът им се дължи на „вградените“ измислици, които задължително са насочени срещу куп вражески фигури…

 

.

.

Конспиративните теории имат за цел да предизвикат ирационално недоверие и съмнение в определени групи от хора, било то тайни служби или етнически общности. Те са породени от неразбирателството между два народа или пък от недоверието към дадена част от обществото. Измислените догадки относно съответната група прерастват в злобни нападки с ясен резултат – поредната теория за световен заговор.

Добрите срещу лошите

Най-популярният мотив, на който се градят повечето подобни измислици, е разделянето на хората на добри и лоши. Добрите сме ние, а лошите са другите, чуждите, непознатите. Много от подмолните интриги, насочени понякога срещу цели народи, са резултат на предразсъдъци – например твърдението, че евреите искат да завладеят света.

Тайни служби от ранга на ЦРУ, Мосад и КГБ са също от години главни действащи лица във фантасмагориите. Причината за това е съвсем проста – дейността на тези служби е секретна, поради което никой не знае какво точно вършат те.

Ако искате да съставите конспиративна теория, трябва да направите следното – избирате си цел, например ЦРУ, и свързвате всяка световна катастрофа и всеки голям проблем с тази тайна служба. Не забравяйте, че трябва да свързвате „виновника“ само с действителни факти. Само така хората ще ви повярват. Най-добрият пример за подобна връзка са атентатите от 11 септември, които се превърнаха в любим мотив на съставителите на конспиративни теории.

Зад идеите за световен заговор стоят четири вида „болни мозъци“. Първият са „преследваните“. Те са странни личности и в повечето случаи страдат от психическо разстройство. Техните теории по принцип не се славят с голяма популярност. Вторият тип са така наречените „обезумели просветители“. Те самите са последователи на някоя вече позната теория и с цената на всичко се опитват да убедят целия свят в истинността й.

Третата категория теоритици са „идеолозите“. Те съчиняват свои собствени истории и търсят последователи. Един от най-популярните „идеолози“ е швейцарецът Ерих фон Деникен. Според него в далечното минало Земята не е била обитавана само от динозаври, а и от извънземни. Научни доказателства в подкрепа на тезата му не са открити, разбира се.

Вечно актуалният „лов на вещици“

Най-опасни са „ловците на вещици“. Историята познава много жертви на налудничави теории. В съвременната епоха явлението „лов на вещици“ още не е напълно изчезнало. То се среща най-вече в общности, където религиозни фанатици осъждат невинни хора в практикуване на магьосничество и окултизъм.

През 15 век доминиканският инквизитор Хайнрих Кремер съставя наръчник с инструкции за разпознаване на вещици и дава началото на безброй мъчения и убийства, извършени под общия знаменател „лов на вещици“. Негов последовател е американският сенатор Джоузеф Маккарти, станал известен през 50-те години на 20 век с гоненията и нападките си срещу симпатизанти на комунизма и срещу хора, заподозрени в шпионаж за СССР.

http://www.dw-world.de/

Държавна сигурност – майката на българските спецслужби

.

Държавна сигурност не е измислена от комунистите, а против комунистите. За първи път страховитото словосъчетание Държавна сигурност се споменава в Закона за защита на държавата през 1924 г. Тогава тя е само отдел към Дирекция на полицията и има основно контраразузнавателни функции. Постепенно и в царска България ДС започна да играе ролята на своеобразна политическа полиция, вътрешнополитическо разузнаване и следене на партийни лидери. В периода 1941-44 г. отдел “Държавна сигурност” се е занимавал с борбата против комунистите и с противодействие на съветското влияние и подривна дейност по време на Втората световна война. Веднага след 9 септември 1944 г. ДС попада под контрола на Българската работническа партия-комунисти и започва да изпълнява функциите, които тя му нарежда. Дейността й е особено любопитна за тях, тъй като в нейните архиви се крият информаторите на полицията срещу антифашистите. През цялото си съществуване до 1990 г. Държавна сигурност е подвластна на комунистическата партия. До степен, че няма нормативен документ, който да регламентира нейната дейност като държавна структура, но има редица запазени решения на Политбюро и ЦК на БКП, които изясняват нейният статут като орган на партия. Така че е доста голяма заблудата, че Държавна сигурност е управлявала държавата при Живков. По-скоро е вярно обратното – че Държавна сигурност е служила основно на комунистическата партия и нейните лидери.

Първите седем години на ДС

Овладяването на отдел “Държавна сигурност” от дошлите на власт комунисти става много бързо. Първоначално нейните задачи са определени в съответствие със задачите за укрепване на управлението им в годините след 1944 г. Една от първите й приоритети е била да добива информация за представителите на западните страни в Съюзническата контролна комисия и това е било може би най-чистата контраразузнавателна дейност. Втората й функция е била да се следят опозиционните партии, които са били преки съперници на БРП-комунисти, а третата след приемането на Закона за народния съд – проследяване и задържане на лица, издирвани от този съд. Така още в смутните години между 1945 и 1950 г. Държавна сигурност започва да оформя своята физиономия като основен репресивен апарат на комунистическата партия.
За истинската рождена дата на Държавна сигурност се смята 1947 г., когато отдел “Държавна сигурност” към Дирекция на народната милиция се превръща в Дирекция “Държавна сигурност”. Това става със специално постановление на Министерския съвет. Държавна сигурност става подразделение на МВР с четири отдела, които са се занимавали с проследяване, задържане и разследването на врагове на партията и народа. За бързо съдене на враговете е бил създаден и отдел “Следствен” към дирекцията. Този отдел е бил доста мрачен, като се имат предвид неговите функции за разследване на контрареволюционни елементи. През 1949 г. покрай Закона за опазване на държавната тайна към Държавна сигурност се създава специална служба “Държавна тайна”.
Дядото на сегашната Национална служба за сигурност се е казвал Второ управление на Държавна сигурност, оформено в началото на петдесетте години. Тогава контраразузнаването се структурира с шест отдела и две отделения. Петдесетте години са един от най-мрачните периоди на социалистическа България и за това голяма заслуга имат структурите на Държавна сигурност, които са арестували, следели, правили обиски, фабрикували доказателства и пращали хора в лагерите и затворите.

Разузнаване и военни

Горе-долу по същото време се поставят и основите на външното разузнаване.
Военното разузнаване, което през 1945 г. все още запазва своите контури, започва да се реорганизира. Първоначално новите властници не пипат кадровия състав на военното разузнаване поради включването на България във Втората световна война на страната на Съветския съюз. Единствената промяна е, че военните части се ръководят от политкомисари по руски образец. В началото на петдесетте години обаче голяма част от тези разузнавачи вече са по затворите основно по идеологически съображения. През 1947 г. военното разузнаване става разузнавателен отдел, а военната политическа полиция се отделя от него и става отдел “Специален”, а ВКР се обединява с контраразузнаването. Така през 1951 г. е създадено Трето управление на ДС с десет отдела, което всъщност е военното контраразузнаване.
Успоредно с изграждането на Държавна сигурност започва и създаването на структури на всички отдели по околии. Това важи както за контраразузнаването, така и за ВКР и военното разузнаване. Това особено важи за пограничните райони поради заплаха от диверсия.
Пак по това време е създадена и структура за външното разузнаване, което е различно от военното външно разузнаване и е отдел на подчинение на Държавна сигурност. В общи линии от това време датира и практиката служители на външнополитическото разузнаване и на военното разузнаване да служат под прикритие в българските дипломатически мисии в чужбина. Изследователи твърдят, че има запазени в архивите на Министерството на отбраната специални постановления, в които тази практика е регламентирана. Структурирането на външното разузнаване е обусловено от международното положение и новите ангажименти на България към създалата се социалистическа общност. От 1944 г. до 1989 г. и във външнополитическото, и във военното разузнаване е имало т. нар. съветски съветници, които не са били нищо друго освен служители на Главно разузнавателно управление на СССР и освен за свръзка са бабували на изграждането на българските спецслужби и са ги наставлявали.

КДС – оригиналът

Прословутата абревиатура, която стряска съня на всички през целия социалистически период – КДС, е измислена през 1963 г. Тогава Дирекция “Държавна сигурност” става комитет към МВР. Общо взето, тогава структурата на Държавна сигурност започва да придобива вида, какъвто тя има и през последните години на социализма. Само две години по-късно КДС минава на пряко подчинение на Министерския съвет. През 1969 г. обаче комитетът отново минава под шапката на МВР и става Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност. По-правилно е обаче да се каже, че МВР минава на подчинение на Държавна сигурност, тъй като министър става дотогавашният шеф на КДС Ангел Солаков. Негов първи заместник и пряк наблюдател на дейността на КДС става обвитият в мрачна слава Мирчо Спасов, който дотогава е бил зам.-директор на КДС. Вторият заместник на Солаков – Григор Шопов, също дотогава е бил зам.-директор на КДС. Така на практика МВР е изцяло обсебена от кадрите на Държавна сигурност.
Всъщност структурата на Държавна сигурност такава, каквато тя стана известна на българската общественост в края на 1989, е създадена именно през 1969 г. Тогава се утвърждава и конструкцията на ДС с две главни управления – Първо и Второ, съответно разузнаване и контраразузнаване, и четири управления: Трето – ВКР, Четвърто – техническо, Пето – УБО, и Шесто – борба с идеологическата диверсия.

Икономиката – дело на всеки

В началото на седемдесетте години на двете главни управления им се вменява допълнителна задача – да работят по опазване и развитие на икономиката на страната. Това е отбелязано със създаването на специални икономически отдели в разузнаването и контраразузнаването, но до изграждането на самостоятелни управления се стига едва в средата на 80-те години. Идеята е да се подпомага икономиката на страната чрез хора, които се обучават навън – чрез разузнаването и чрез опазване от икономически шпионаж, транспорта и селското стопанство – задача на контраразузнаването. До средата на 80-те години в контраразузнаването има четири отдела, които се занимават с различните отрасли на икономика, а в разузнаването има два. През 1986 г. в рамките на Второ главно управление се създава Четвърто самостоятелно управление “Икономика”, като една от функциите му е да предпазва от корумпиране ръководните стопански кадри и специалистите и да следи за разхищение на народното стопанство. Сред правомощията на Държавна сигурност е попадало и създаването и контролирането на държавните контрабандни канали на оръжие, наркотици, цигари и други стоки. Затова в повечето външнотърговски дружества от типа на Кинтекс, които са се занимавали с тази дейност, 70 на сто от служителите са били служители на Държавна сигурност или Разузнавателното управление към Министерството на народната отбрана (РУМНО). През 1984 г. се взима решение за създаване на фирми в чужбина за заобикаляне на ограниченията на Запада за нови технологии. По принцип решението е на политбюро, но фирмите са се управлявали от хора на Първо главно управление и РУМНО.

Четвърто НТР или УНТР

Сред обществото битува една заблуда, че Четвърто управление на Държавна сигурност всъщност е прословутото разузнавателно управление, познато като НТР, което се е занимавало с кражби на технологии от западните държави, реализирало проекта “Нева” и т.н. Грешката идва от абревиатурата, която и в двата случая означава научно-техническо разузнаване. Четвърто управление на ДС всъщност е техническа служба, която се е занимавала с подслушването и обезвреждането на бомби. Неин пряк наследник е доскорошната служба, а сега дирекция “Оперативно-техническа информация” към МВР (СОТИ, сега ДОТИ). Служителите на СОТИ забъркаха скандала с подслушвателните устройства на главния прокурор Филчев. Към Държавна сигурност е имало и други технически служби като самостоятелни отдели – за защита на връзките, външно проследяване, архив и картотеки и др.
Управление “Научно-техническа информация” – митичното НТР, за чиито служители след 1990 г. се твърди, че са приватизирали външнотърговските фирми, е създадено в средата на 80-те години чрез обединението на 7-и и 11-и отдел на Първо главно управление. То е със статут на самостоятелно управление в рамките на ПГУ. Неговите служители са работили под прикритие зад граница и са управлявали външнотърговските фирми, създадени с извънбюджетни сметки. Наистина голяма част от тези фирми са били “приватизирани” от своите служители. В един доклад от 1997 г. бившият вътрешен министър Богомил Бонев твърдеше, че оборотът на тези фирми през 1989 г. е около 700 милиона долара.

Мрачното Шесто

Славата на Шесто управление като най-мрачния репресивен апарат за интелигенцията всъщност се носи от средата на 80-те години, когато негови служители започват усилена работа по смяната на имената на българските турци. Иначе Шесто управление е създадено за борба с идеологическата диверсия, но постепенно започва да разширява дейността си и да изземва функциите на Второ главно управление. Контраразузнаването постепенно се отърсва от идеологическата си насоченост и търсенето на врага с партиен билет от 50-те и 60-те години и се насочва към икономиката и борба с чуждите разузнавания, вербуване на чужденците, следене на посолствата или филтриране на български граждани, заподозрени в “предателство на родината”. Шесто управление, напротив – работи по интелигенцията и идеологическата диверсия, чуждите и българските журналисти и не на последно място по елита на партията. Шести отдел се е занимавал именно с разложението сред висшите партийни кадри и тяхното обкръжение. Но наред с това в него се е намирал и отдел за борба с терора, който разкри серията от бомбени атентати на турската група в периода 1983-1985 г. За ролята на Шесто е изписано много, особено за “заслугите” му около демократичните промени, но и до днес редица неща от неговата дейност остават тайна.

Краят на ДС

Със закриването на Шесто управление на 5 януари 1990 г. започва краят на Държавна сигурност. Тогава част от кадрите в него се пренасочват към пресцентъра на МВР, с идеята това да стане самостоятелна служба към Държавна сигурност. Друга част от служителите на Шесто, които са работили по турския и арабския национализъм, ислямските фундаменталисти, терора, отиват в новосъздадената Служба за защита на конституцията, която става наследник на Второ главно управление на ДС на 26 февруари 1990 г. Няколко дни по-късно с указ на Държавния съвет е създадена Националната разузнавателна служба и тя излиза от структурите на МВР. Трето управление на ДС – военното контраразузнаване, преминава на управление към Министерството на отбраната. На 16 март същата година е закрито и оперативно-техническото управление – Четвърто, и се създава Службата за оперативно-техническа информация към МВР. Закрива се и четвърти самостоятелен отдел и той се преобразува в Служба за защита на връзките.
Пето управление на ДС – УБО, става Национална служба за охрана. Година по-късно Националната служба за защита на конституцията става Национална служба “Сигурност” и се създава Централната служба за борба с организираната престъпност, като гръбнакът й стават служители от Шесто управление за борба с контрабандата на културно-исторически паметници.
Така безславно завършва историята на Държавна сигурност, но призракът й досега тегне върху българските политици. Една от причините е, че Държавна сигурност е поддържала огромен апарат от агенти, много хора са били принуждавани да сътрудничат пряко волята си, а други са избирали точно този път, за да се издигат в кариерата. Опитите да се разсекретят досиетата на Държавна сигурност досега останаха неуспешни, защото желанието се сблъскваше със серия от компромати, политически целесъобразности и нагли отрицания. От вече единадесетгодишния преход стана ясно, че спецслужбите няма и не искат да се променят въпреки многобройните реорганизации.

Анархията на спецслужбите

Последните десет години държавата се разтърсваше от скандали, инспирирани от специалните служби. Почти няма афера, в която някоя служба със специален статут да не бъде замесена. От фабрикуването на “оня списък” до последните публикувани доклади на НСБОП за спиртната афера и на НСС за връзките на Богомил Бонев с икономически субекти и нарушенията на Марин Маринов и Едит Гетова. Изобщо в демократичната ни държава стана все по-удобна употребата на специалните служби за политически борби.
След публикуването на “оня списък” последва скандалът с албанската сделка и замесването на имената на двама от съветниците на Филип Димитров в нея. Така през 1992 г. падна първото правителство на СДС. Информацията беше изнесена от тогавашния шеф на НРС Бриго Аспарухов. Причината беше, че Филип Димитров запита Конституционния съд на кого трябва да е подчинена разузнавателната служба.
След това дойде скандалът “Орион”, който постави началото на края на правителството на Жан Виденов. Докладите за “Орион” бяха на ЦСБОП и НСС. По време на газовата война с Русия в първата година на Костовото управление пак спецслужбите атакуваха със свои разработки субектите в този спор. Само преди година докладът на НСС за корупция във висшите етажи на властта стана причина Иван Костов да ремонтира основно първото си правителство и т.н.

Служби без закон

Една от основните причини за тези скандали безспорно е липсата на законова база на някои от специалните служби. Националната разузнавателна служба все още действа с указ от нейното създаване през 1990 г., който препраща към тайни постановления от 1974 г. Разузнавателното управление на Министерството на отбраната също не е регламентирано със специален закон, военното контрарузнаване също. Националната служба за охрана също действа с укази и постановления.
От специалните служби само дейността на НСС и НСБОП е регламентирана по Закона за МВР от 1997 г.
Липсата на закон естествено поставя под невъзможност контрола над НРС, РУМНО и ВКР. Това състояние за тях обаче е доста удобно, защото така се превръщат в затворени общества, които се подчиняват на свои си правила и им позволява да правят каквото си искат, като се подчиняват само на прекия си началник.
Идеята да се създаде закон за сигурността, в който да бъде регламентирана работата на всички специални служби, изглежда, ще се провали. Този закон беше прокламиран преди няколко месеца, но доработката му беше забавена. В основата му беше залегнал унгарският пример. Унгария прие закона си през 1995 г. чрез агенция за сигурността, на която са подчинени всички специални служби. Тя координира и контролира работата на тайните ченгета, без да може да ги управлява. Обещанието за приемането на такъв закон обаче се разми, а до края на този парламент остава прекалено малко време, за да се очаква, че той ще бъде приет. Това състояние на службите много прилича на действието на Държавна сигурност – да работи дълги години без закон, подчинена само на политическата целесъобразност.
Липсата на нормативна база или наличието на калпава регламентация обаче дава възможност и на политици, и на ченгета да употребяват правомощията си така, както на тях им е добре. Затова поне до изборите държавата ще се тресе от скандали, в които все по-често ще се чува “източници от спецслужбите”.

http://www.capital.bg/

ДС – машина за легитимност, легенди и фалшиви биографии

.

Държавна сигурност обикновено е описвана като политическата полиция на комунистическия режим, като институцията, чиято основна задача е да потисне дисидентите или другите инакомислещи хора през комунизма. Акцентът в тази теза пада върху репресивните характеристики на системата, която има възможност да провали живота на един човек само въз основа на недоказани доноси или съмнения в неговата политическа лоялност. Същата теза защитават и жертвите на ДС, доколкото те въобще някога са получавали трибуна и възможност за морално възмездие в посткомунистическа България.

Репресия и пропаганда

Това описание на ДС в никакъв случай не може да се нарече некоректно. То обаче далеч не съдържа цялата информация за същността и ролята на ДС през комунизма. Репресията е само една от страните й, макар и от най-съществените. Наред с тези си функции ДС има далеч по-широки задачи и правомощия, свързани с набавянето на липсващата политическа легитимност на режима. Начините, по които ДС трябва да осигури обществената подкрепа, варират от политическо насилие, през активни мероприятия за компрометиране на едни хора или промотиране на други и се стигне до стремеж за манипулиране на общественото мнение в страната или чужбина чрез контрол на по-важните обществени групи и провеждането на мащабни пропагандни кампании. Това се отнася за всички структури на системата – както разузнавателните, така и контраразузнавателните имат задача не само да парират появата на политическа опозиция, но и активно да убеждават обществеността в правилността на решенията на партийното ръководство.

Универсален инструментариум

На пръв поглед контраразузнаването (политическата полиция) би трябвало да разчита в своята работа основно на репресията. Това обаче не отговаря напълно на истината. Тъй като контраразузнавателните управления разполагат с най-много информация в държавата, те имат възможност също така да свеждат партийната политика по възможно най-приемливия за обществото начин – чрез разпространение на слухове, манипулиране на общественото мнение чрез медиите или привличане към сътрудничество на неформалните лидери на определени обществени групи. Крайната цел е ясна – осигуряване подкрепа за управляващия режим.

Измамно е също така първоначалното впечатление, че тъй като работи в чужбина и във враждебна среда, разузнаването разчита само на агентурата и в много по-малка степен на репресиите. За провеждане на специфичните си кампании за пропагандиране на комунистическия строй обаче то има и задължението да контролира дейността на българската емиграция – отначало да не бъде допуснато формирането на антикомунистически център, а впоследствие – за да бъдат спрени гласовете на тези емигранти, които има опасност да се превърнат в мотивираща сила за инакомислещите вътре в страната. В това отношение разузнаването също има ясни репресивни функции, а враждебната среда, в която работи, го прави изключително брутално и престъпленията му – публични и обществено значими.

Същата функция да легитимира режима изпълняват и културно-историческото разузнаване в структурата на Първо главно управление, както и широко рекламираната борба на Шесто управление с иманярството и незаконния износ на антики от България. Обяснението е, че непопулярността на режима може частично да бъде компенсирана чрез стимулиране на патриотизма и умерения национализъм. Много вероятно за създаването на тези структури съществуват и чисто практически причини, тъй като изпратени в чужбина по линия на културно-историческото разузнаване хора могат да бъдат използвани и за изпълнението на задачи на други отдели в управлението.

Поради всички тези причини трудно могат да бъдат приети опитите на част от ДС (контраразузнаването и конкретно Шесто управление) да бъдат обявени за органи на политическата репресия, а другите (предимно разузнаването) да бъдат квалифицирани като защитници на националните интереси. Всъщност двете основни направления в ДС се разграничават само и единствено по мястото, където извършват дейността си. По-вярно е твърдението, че за контролирането и потушаването на политическото недоволство вътре в страната контраразузнаването използва средства, които отначало са били разработени за нуждите на разузнаването.

Работилница за фалшиви биографии

Като се имат предвид методите на работа на тази система, може да се направи извод по какъв начин ДС е имала възможност да влияе върху процеса на прехода в България. Най-известният е директното включване в политиката на офицери или секретни сътрудници. Друго средство от арсенала на ДС е практиката на системата да „произвежда“ биографии. Този аспект често остава в периферията на общественото внимание, концентрирано предимно върху репресивните характеристики на системата и нейната отговорност за проваляне на кариерата или живота на политическите противници на компартията. „Производството“ на биографии е обратната страна на същата монета. Тази практика отново е измислена от разузнаването, но тя намира широко приложение и вътре в страната.

На езика на системата тя се нарича „изграждане на легенда“ на разузнавача и това е нормален процес, който се използва от всяко разузнаване по света. Дилемата на прехода е, че всички тези служители в посттоталитарните общества получиха правото да използват своите легенди като доказателство за богата и успешна професионална биография, а това им даде възможност да бъдат обществено приемливи и влиятелни личности. Същият подход е широко използван и от политическата полиция вътре в страната.

Въпросът за произведените биографии има две морални страни. Едната е доколко служителите на разузнаването или агентите на контраразузнаването имат право да използват легендата си в цивилния живот, след като тази биография е изградена само за прикритие на същинските им функции и не може да бъде доказателство за професионални качества в работата им в институцията под прикритие. Другата страна е съществуването на такъв опит в производството на биографии, който може да превърне в публична фигура почти всеки човек, независимо от неговите реални качества. За съжаление мащабите на този процес на производство и използване на фалшиви биографии могат да бъдат разкрити едва след пълното декласифициране на досиетата на ДС, макар че дори и тогава неговото публично осъждане ще е почти невъзможно.

Друга важна характеристика на ДС е желанието на някои бивши офицери да излязат от конспиративността и анонимността, на която са обречени във времената на комунизма. След кратък период в началото на 90-те години, когато имаше опасност от търсене на някакъв вид възмездие от тях, някои офицери се превърнаха в публични фигури и дори успяха да представят своята дейност по времето на комунизма като обществено приемлива. Частично това е и обяснението за взрива от мемоарна литература на бивши работници в системата непосредствено след падането на комунизма.

Пренасочване на нетърпимостта

Безплодният дебат за наследството на ДС беше едно от средствата за релативизиране на целия процес на преход в България. След 1989 г. обществената нетърпимост беше насочена срещу доносниците на политическата полиция вътре в страната. С изключение на офицерите от Шесто управление обаче другите „оперативни работници“ останаха встрани от тази нетърпимост, а няколко години по-късно дори потърсиха обществено признание. От настоящото състояние на архивните източници обаче може да се заключи, че ако става дума за морална отговорност за извършените от ДС репресии, то нея със сигурност трябва да я понесат работещите в системата офицери, чиято дейност много трудно може да бъде квалифицирана като защита на националната сигурност.

Що се отнася до доносниците, наличните документи доказват, че ДС е имала възможност да привлече (включително принудително) всеки интересуващ я човек, както и да осигури неговото сътрудничество, докато е необходимо на системата. В този смисъл отварянето на архивите ще даде информация и за това кои от сътрудниците са правили това доброволно и кои са били принудени.

Би било пресилено да се твърди, че практиките на ДС – производство на биографии, активни мероприятия, манипулиране на общественото мнение, конспиративни теории – са наложени в българското общество след 1989 г. от бившите служители на ДС. Но няма да е пресилено твърдението, че методите и средствата на ДС могат да бъдат прилагани успешно в демократична среда до момента, в който широката публика узнае техния произход и получи информация за конкретните примери за тяхната употреба по времето на комунизма.

Тогава ще бъде разкрита и старателно изгражданата легенда на комунистическия режим в България, както и на неговата Държавна сигурност.

.

ДС и емиграцията – изолиране, разлагане, компрометиране

.

Държавна сигурност има за задача да осигурява политическата лоялност към режима не само вътре в страната, но и сред българската емиграция в чужбина. Макар и да изглежда странно, това е една от основните задачи на ДС. Тя е обяснима за ранния период на комунистическия режим, когато ДС е трябвало да парира опитите за създаване на силни опозиционни групи в емиграция, които се представят пред света като реални конкуренти на комунистическата власт (вероятно службите са били достатъчно добре запознати със случаи в световната история на международно признати правителства в изгнание). Но ако това е възможен мотив за работа срещу емиграцията най-късно до средата на 60-те години, след този период основната цел е именно осигуряване на политическата лоялност на емиграцията, тъй като тя гарантира и пропагандни успехи за режима.

ДС е институцията, която притежава цялата информация за състоянието на българската общност в чужбина и за настроенията в нея. Политиката към емиграцията може да бъде разделена на няколко периода, които в известен смисъл съвпадат с периодизацията на историята на самата ДС. В първите години приоритет е контролът върху „вражеските емигранти“, особено в съседните държави, поради опасения от организиране на антикомунистически „банди“, които да бъдат прехвърляни на българска територия. От средата на 50-те години заедно с относителния икономически успех на режима е налице процес на активно търсене на политическа легитимност и пропагандни успехи, включително чрез привличане на част от емигрантите обратно в страната. Този период на относителна либерализация се дължи най-вече на съзнанието за идеологическото превъзходство на комунистическите режими през този период, подплатено със съответните икономически и технологични успехи.

Водоразделът – 1966 г. и раждането на Шесто

Относително толерантната политика към емиграцията е ревизирана през 1966 г., когато Политбюро приема „Решение за пресичане на дейността на българската емиграция срещу България“. Това е истински завой и е показателно за началото на идеологическото затваряне на комунистическия режим, част от което е и ограничаването на контактите между българските граждани и емигрантите. Инициатор е самата ДС, като в мотивите на предложението е констатиран пълен провал на следваната до този момент линия на привличане на емиграцията. Според ДС към 1966 г. емигрантите са 5933 души, от които 372 са класифицирани като „невъзвращенци“. Малцина са се възползвали от амнистията, дадена съгласно указ от 1954 г. На пръв поглед исканата промяна се дължи на присъщата за спецслужбите параноя да виждат навсякъде заговори срещу властта. Реалната причина е обаче именно съзнанието за загубената идеологическа битка със Запада. Според терминологията на ДС завърналите се в страната емигранти извършват „идеологическа диверсия“, като демонстрират непознат за българските стандарти начин на живот. „При завръщането си донасят голяма сума долари, идват с леки коли и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото. Други получават високи пенсии от капиталистическите страни. Има сериозно основание да се счита, че тези средства се дават от чуждите разузнавания. На практика се получава така, че изменникът на родината, извършил престъпление, когато се завърне в родината, се обезщетява“, се казва в решението от 27 декември 1966 г.

Затова тези емигранти са оценени като заплаха, поставяща под въпрос легитимността на режима и ДС иска коренна промяна в досегашната политика. Спира привличането обратно на бежанци и на българските институции в чужбина се разпорежда да изолират емигрантите, спира и действието на амнистията. В същия документ се предвижда и забрана за срещи между емигрантите и техни роднини, ограничаване на кореспонденцията, както и на възможността емигрантите да изпращат пари и колети.

Това решение почти съвпада със създаването през 1967 г. на Шесто управление на ДС, което в перспектива също поема работата срещу емиграцията. Това е и границата между двата периода в историята на ДС – този на относителна либерализация и този на новия възход на спецслужбите. Пражката пролет от 1968 г. само катализира втвърдяването на комунизма в България, но този процес е започнал поне две години по-рано и не е директно свързан със събитията в други държави.

Последните 12 години – триумфът на Първо главно

Следващата стъпка е през 1977-1978 г., когато пак по инициатива на ДС Политбюро приема две решения, които фактически мобилизират цялата структура на Държавна сигурност да се бори срещу емиграцията. Този път вече ясно е формулирана водещата роля на разузнаването, а другите управления имат спомагателна роля. За новите мерки се изисква подготовката на мащабна програма за противодействие на заплахата от страна на емигрантите. Тя следва три посоки. Първата е да се работи „за политическото, идейното и организационното разлагане, компрометиране и изолиране на вражеската емиграция, да се пресекат каналите, по които тя получава попълнения, да се сведат до минимум бягствата зад граница…“. Втората насока е „усъвършенстване на нашата система за подбор и подготовката на кандидатите за пътуване в капиталистическите и развиващите се страни“. Третата насока е възприемането на диференциран подход по отношение на вражеската и политически неактивната емиграция – открито репресивна линия към вражеската и по-либерално към неактивната, но без това да означава търпимост към нея.

Доклад на колегиума на МВР от 1989 г. потвърждава, че до последно нищо от това отношение не се е променило.

.

ДС и държавните учреждения

.

Въпросът за отношенията между Държавна сигурност и другите държавни институции е пряко продължение на темата за отношенията между ДС и компартията. Част от същата тема са и отношенията между политическото и военното разузнаване, както и между военното контраразузнаване и армията.

От гледна точка на ДС другите държавни ведомства представляват почти единствено „учреждения за прикритие“, т.е. – структури, задължени от партийните решения да предоставят своите щатове за назначаване на офицери от ДС за изпълнение на специфични задачи.

Разузнаването – най-важната институция

Най-широката мрежа от офицери под прикритие използва разузнаването – както политическото, така и военното. Тези служби имат право да внедряват свои офицери на най-ниското стъпало на съответното ведомство, които след това имат кариерно развитие подобно на всички останали служители в тази институция. Може да се предположи, че при контраразузнаването това е било по-скоро изключение – за него е било по-изгодно, а и по-евтино да разчита в тези учреждения повече на секретни сътрудници, отколкото на офицери под прикритие.

От тази гледна точка може да се каже, че разузнавателните управления са едни от най-важните институции в държавата, тъй като техните интереси винаги са поставяни над интересите на другите държавни институции. Уверено може да се твърди, че външнополитическите ведомства на комунистическа България, които са най-честите „учреждения за прикритие“, до голяма степен представляват продължение на функциите на разузнаването.

Още първият документ (от 1 август 1950 г.), който регламентира отношенията между разузнавачите и техния пряк ръководител – посланика или търговския представител, дава предимство на разузнавача. Посланикът е длъжен да му създаде условия да си върши работата, а резидентът не е длъжен да изпълнява заповедите на посланика.

Това положение несъмнено е било източник на редица конфликти, тъй като политическият (т.е. партийният) статут на посланика във всички случаи е по-висок от този на резидента, а от друга страна, той е лишен от правото да изпълнява ефективен контрол върху него.

Шпионите на БНТ, БТА, БНР…

Редица партийни документи задължават МВнР, Министерството на външната търговия, БТА, БГА „Балкан“, телевизията, радиото и отделните вестници да оказват необходимото съдействие на разузнаването. Това обикновено се изразява в предоставянето на специален щат от учреждението за хора на разузнаването.

Друга форма е изискването ведомствата да дават на разузнавачите възможности за специализации в чужбина или за работа в международни организации. Практиката в това отношение надхвърля дори най-смелите очаквания на незапознатите. В чужбина се откриват специални „стажантски длъжности, на които се изпращат за срок от 1-2 години млади кадри, за да се повишава тяхната езикова квалификация, да се опознава по-добре животът в капиталистическите страни“.

Тези основополагащи принципи са валидни до края на комунистическия режим, като списъкът на ведомствата за прикритие става още по-голям през 1988 г., когато се предвижда увеличаване с почти една трета на щатовете под прикритие в тези ведомства.

Контраразузнаването – държава в държавата

Подробната регламентация обаче изненадващо отсъства в достъпните документи за отношенията между контраразузнаването и държавните учреждения. Обяснението е сравнително лесно – контраразведките работят основно чрез секретни сътрудници и не съществуват ограничения за тяхното работно място. Това всъщност осигурява на контраразузнаването безгранични възможности да контролира всички държавни ведомства и икономически структури.

Указ от 1974 г. не само задължава гражданите доброволно да съобщават всяка подозрителна информация на ДС, но и дава право на офицерите от системата да се намесват в тяхното лично пространство, включително като проникват в жилищата със или без съгласието на техните обитатели. Същото важи и за влизане в която е да било държавна институция или предприятие. Единственото изключение са партийните сгради, които са забранени за провеждане на вербовъчни срещи и за явочни квартири.

Тези правила очертават политическата полиция като държава в държавата.

ВКР – слуга на много господари

Приблизително същите права има и военното контраразузнаване спрямо военните поделения. Тук обаче доста подробно е регламентирано какво се прави, за да се избегнат конфликтите между двете силови ведомства, каквото са ДС и армията. Причината ВКР да е в структурата на ДС, а не в Министерството на отбраната, е стремежът за постоянен политически контрол върху силовите структури и избягване събирането на твърде много власт в ръцете на един министър. Стига се до куриозни ситуации участието, транспортирането и издръжката на хората на ВКР по време на военни учения да се изплащат след това от МВР.

Формулировките недвусмислено показват, че в прерогативите на ВКР е и дейността като политическа полиция в армията, която поддържа непрекъсната връзка с МВР, с Генералния щаб, с политическите ръководства в поделенията и с местните партийни структури. В резултат на тази изкривена система за взаимен контрол вероятно всички равнища в армията са били оплетени в обща мрежа от подозрения и конспирации, в която всеки е усещал достатъчна заплаха за собствената си кариера, за да допусне каквото и да било самостоятелно действие или неразумна постъпка.

.

ДС и БКП – брак с кисела физиономия

.
Отношенията между Държавна сигурност (ДС) и компартията е най-важната тема, когато става дума за мястото на ДС в тоталитарната държава.

Философията на властта в комунистическа България предполага ДС да бъде обект на контрол от страна на компартията, но в моменти на кризи този партиен контрол представлява много повече декларация, отколкото реален факт. В такива периоди се стига до фактическа безконтролност на ДС, която работи до голяма степен по свои собствени вътрешноинституционални правила.

Политическата лоялност към БКП е водещият принцип, на който се подчинява работата на ДС. Или поне това е централното разбиране на компартията към системата на репресивните органи. Почти всички документи за отделните структури на ДС съдържат в себе си магическата формула, че служители в тях могат да станат само хора, „безпределно предани на БКП“.

Част от същата философия е и принципът за пълно разделение между партия и служби за сигурност, като висшестояща е партията. С други думи, на ДС се забранява да участва в процеса на вземане на политически решения.

ЮЗДИТЕ

БКП изработва няколко механизма, за да си гарантира този политически контрол. Първият от тях е създаването на конкретен отдел в ЦК за пряко наблюдение на ДС. В периода 1950-1965 г. това е отдел „Административен“ (по-късно – „Военен“). След това чак до падането на комунизма през 1989г. партийният контрол над ДС е изцяло в ръцете на Тодор Живков. Вторият механизъм е фигурата на министъра на вътрешните работи, който винаги произхожда от партийната номенклатура.

Мнозина от служителите на ДС и днес споделят, че винаги е имало напрежение между „професионалистите“ и „политиците“ – парашутисти в МВР. Те обясняват това и с доводи като необразованост на политическата номенклатура и произтичащата от това комплексираност на управляващите, обградили се с „упорито създаваната, вярна и жадна за власт комсомолска прослойка“.

В ДС недоволстват още, че дори не се черпи съветски опит за издигане чак до ниво министър на „очевидно по-подготвени от тях хора от разузнаването“. Третият механизъм за политически контрол над ДС е Колегиумът на МВР, създаден през 1962 г. Той превръща ръководството на министерството във фактически колективен орган с неприкрита цел да не допуска концентрирането на прекалено много власт в ръцете на министъра. Целта на всичко това е пълен политически контрол от страна на БКП и премахване на опасността от автономни действия на силовите структури.

КОЙ КОГО КОНТРОЛИРА

Отношенията между партия и ДС съвсем не са така безоблачни, както ги представят идеолозите на комунистическата система. Има две основни причини за това. Първата е липсата на професионален хоризонт за развитие пред силовите ведомства отвъд достигането на среден пост в ръководството на МВР. Втората е изкушението на лидера на БКП и държавата да се обърне към ДС като гарант на неговата политическа стабилност в момент на криза и загуба на политическо доверие.

ДС контролира целия информационен поток в тоталитарната държава и трудно се примирява с подчиненото си положение. Структурите й, които знаят повече, отколкото партийното ръководство, и те се стремят да влияят върху политиката по начин, който облагодетелства именно системата на ДС. Израз на тази тенденция е стремежът на „професионалисти“ от системата да търсят излаз към политическа власт и паралелна на държавата реализация – например случаят с аферата „Тексим“.

Повечето примери за служители на ДС с достъп до политическа власт са на хора от разузнаването и са от 80-те години. Такива са зам.-министрите на външните работи Живко Попов и Любен Гоцев, както и Петър Башикаров, който става първи зам.-министър на външната търговия.

Тлеещият конфликт между „професионалистите“ и „политиците“ се решава различно в зависимост от силата на режима. Когато има криза – както е в края на режима на Вълко Червенков и преди падането на Тодор Живков – властта на ДС става все по-голяма, а зависимостта на партийния и държавен лидер от службите го кара да бъде все по-отстъпчив към техните претенции.

Признак за това е създаването на Шесто управление и особено неговата активна дейност през втората половина на 80-те години по отношение на партийната номенклатура. Това е показател за увеличаване тежестта на службите в йерархията на комунистическата власт и симптом за намаляване на политическия контрол над тях, тъй като на теория той трябва да се осъществява от същите хора, които са сред потенциалните обекти на политическата полиция.

ДС И ПРЕХОДЪТ

В продължение на над 20 години до падането на комунизма на ДС е забранено да вербува в партийната и комсомолска номенклатура, но не и сред редовите партийни членове. През април 1989г. обаче и това е силно ограничено със заповед това да се прави „само при доказана необходимост“. Вербуването по по-усложнена процедура вероятно е и един от каналите за въздействие на ДС върху процеса на демократизация в България след 1989 г., тъй като след началото на прехода антикомунистическите партии имаха категорично изискване техните членове да не са били преди това членове на БКП.

Частично по този начин може да бъде обяснен и процесът на релативизиране на прехода в България, защото от самото му начало общественото съзнание беше объркано в оценката си за бившите членове на партията и сътрудниците на ДС. Най-важният извод от тази ситуация е, че когато става дума за морална отговорност за извършените от ДС политически репресии, тя лежи преди всичко върху действащите офицери от системата.
.