Социалната функция на пазарното изпитание – печалба и загуба

.

ProfitAndLossМного наивни наблюдатели на пазарната икономика отхвърлят грижата за „резултата под линия“ като чисто случаен социален обичай. На тези критици им се струва безсмислено, че завод произвеждащ, да кажем, лекарства или обувки за малки деца, спира там, където собственикът преценява, че печалбата е максимизирана.

Робърт Мърфи

Със сигурност би било физически възможно да се произведат повече шишенца аспирин или повече обувчици, но шефът не позволява, защото това би „загубило пари“ на организацията. От другата страна, много привидно-излишни джаджи и ненужни луксозни стоки биват произведени всеки ден в пазарната икономика, защото са доходни. Наблюдатели, които са възмутени от тази система, могат да приемат мотото: „Производство за хора, не за печалби!“

Такива критици не оценяват напълно необходимата услуга, която пазарното изпитание на печалба и загуба върши за участниците в пазарната икономика. Независимо от съществуващата социална система, тъжният факт е, че във физическия свят съществува оскъдност – няма достатъчно ресурси, за да се произведат всички блага и услуги, които хората желаят. Заради този недостиг, всички икономически решения включват икономически компромиси – извършване на едно нещо за сметка на друго. Когато оскъдни ресурси се посветят на производството на повече шишенца аспирин, например, непременно ще има по-малко ресурси в наличност за произвеждането на всичко останало. Не е достатъчно да се попита „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства?“ Правилният въпрос е „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства и по-малко от другите блага и услуги, които ще трябва да бъдат жертвани за да се произведат повече лекарства?“

В стандартните учебници по икономика, икономическият проблем често се определя като решението на едно общество как да разпредели оскъдните ресурси в производството на специфични блага и услуги. В действителност, „обществото“ не решава нищо. Отделни членове на обществото взимат решения, които си взаимодействат, за да определят крайната съдба на всички ресурси на разположение на човечеството. В чиста пазарна икономика, всички в обществото следват правилата да частната собственост, които определят правото на собственост върху специфични единици от ресурси.

В този контекст, пазарните цени се формират, когато индивиди се включват в доброволни размени един с друг. Цените, които се получават, дават способността на предприемачите да изчислят (очакваните) печалби и загуби от различни възможни дейности. Взаимодействието между притежателите на собственост в доброволни размени е това, което „определя“ кои блага и услуги бъдат произведени, но сигналите, създадени от пазарните цени – и, следователно, изчисленията за печалби и загуби – помагат на собствениците да взимат информирани решения.

Може да е от полза да се отдалечим малко и да погледнем по-голямата картина. Предприемачите предлагат пари на собствениците на трудови услуги, капитал и природни ресурси. Те тогава използват тези вложения, за да произвеждат блага и услуги, които продават на потребителите за пари (вижте фигурата долу).

Когато определено предприятие престава да работи това в крайна сметка означава, че потребителите не са били склонни да харчат достатъчно пари на крайния продукт, за да се покрият паричните предложения, които предприемачът е трябвало да направи, за да отклони оскъдните ресурси от други предприемачи, които са искали средства за своите инициативи.

Figure1

За да се разбере този принцип по-конкретно, нека разгледаме един абсурден пример. Да предположим, че успешен строител почива и завещава фирма на глупавия си син. На сина му хрумва да построй нови жилищни сгради покрити с чисто злато. Правилно предвижда, че би имало високо търсене за сгради където асансьорът, коридорите и кухненските рафтове са покрити с ценния метал. Всъщност, синът може да дава апартаментите под наем за много-по високи цени, отколкото собствениците на апартаменти в неговия район.

Разбира се, това не е цялата история. Дори и приходите му да са високи, производствените разходи на глупавия син са астрономични. Освен труда, дървесината, бетона и другите нужни материали, той трябва да изхарчи стотици милиони долари закупуването на огромни количества злато. Счетоводителите му го осведомяват, че независимо от високите му приходи, той губи невероятни количества пари поради решението  да покрие апартаментите със злато. Или ще трябва да му дойде ум в главата скоро, или  ще разпилее цялото си богатство. Така или иначе, той няма да е в бизнеса със златни апартаменти за дълго време.

Сега, ако интервюираме сина и го попитаме какво се е случило, той би могъл да каже „Прекалено е скъпо да се използва злато в моя бизнес.“ Но забележете, че това не може да важи за всички предприемачи. В края на краищата, причината, поради която златото е толкова скъпо е, че другите купувачи плащат толкова висока цена за него. Например, бижутери все още  смятат за изгодно да купуват злато, за да правят огърлици и обеци и за зъболекарите все е изгодно да се използва злато за пломби. Никои бижутер не би казал „прекалено е скъпо да използвам злато в моя бизнес.“

 Обобщено казано, системата на печалби и загуби предава исканията на потребителите на собствениците на ресурсите и на предприемачите, когато те решават колко ресурси да впрегнат във всяка възможна линия на производство. В края на краищата,  нито собствениците на златните мини, нито шефовете на големите индустрии определят как златото ще бъде използвано в пазарната икономика. Вместо това, тези решения главно се водят според това как потребители решат да изхарчат парите си. Търсенето на потребителите на нормални апартаменти, вместо такива покрити със злато, заедно с искането им за огърлици покрити със злато вместо сребро, е това, което води до положението, че апартаменти покрити със злато са абсурдно непечеливши, докато огърлици покрити със злато за напълно разумни.

Пазарното изпитание на печалба и загуба дава структура на системата на свободната търговия. Хора могат свободно да започнат нови бизнеси и да продават ресурсите си (включително и трудовите услуги на техните тела) на когото сами  решат. В пазар основан на институцията на частна собственост, печалбите възникват, когато предприемач взима ресурси на дадена пазарна стойност и ги превръща в готови стоки (или услуги) с по-висока пазарна стойност.  Точно в този важен смисъл печелившите предприемачи правят услуга на всички други в икономиката. Без обратната връзка връзка на изчисленията на печалби и загуби, предприемачите изобщо не биха знаели дали ресурсите, използвани в техните бизнес начинания, са използвани икономически.

Превел Майкъл Тончев

Оригиналната статия на Робърт Мърфи, „The Social Function of Profit-and-Loss Accounting“, се намира на http://mises.org/daily/5654

Ломската изгора на Джон Кенеди

.

Congressman_John_FД-р Петър Вутов е висш комунистически функционер и дипломат. През 1960-62 е посланик на НРБ в САЩ. В мемоарите си „По моя дълъг дипломатически път”, изд „Ера”, 2004, ПВ разказва следната любопитна история: при неофициална среща в 1962 с президента Кенеди, в присъствието на съпругата му Ж.Кенеди и брат му Р. Кенеди, той изведнъж през смях казал, че българките са изключителни жени, България е красива, а брат си посъветвал да внимава с българките, ако някога отиде в страната им. Това е много интересно свидетелство, но какво точно се е случило?

През лятото на 1939, младият Джон ломКенеди пътува по тихия, бял Дунав и отсяда в хотел „Солун”, най-скъп тогава хотел в Лом. Кенеди: „На пристанището в Лом срещнах момиче, което няма да забравя никога. Беше красиво, грациозно, имаше очарователен летен тен,огнени черни очи и къдрави коси”.

Посланикът на НРБ уведомява шефовете си в М-вото на външните работи за тази невероятна история, които незабавно сигнализират ДС. ДС започва разследване, което продължава цели три години. И така точно при аферата с Горуня, април 1965, става ясно името на момичето и то благодарение на друго изумително съвпадение – оказва се, че разследващият офицер и тайнствената приятелка на американския президент са от едно и също село – Мокреш, на 19 км Лом. Името на вече зрялата жена е Пръвка Софрониева, род. 1920. Става скандал, защото въпросната Пръвка и съпругът и Бончук са известни комунисти, партизани, организатори на акции и пр. През 1965 и двамата са комунистически активисти от средната номенклатура, заподозрени, че поддържат Горуня против Живков. Но накрая всичко е прикрито, защото Живков не иска повече неприятности след и без това крайно неприятните събития около Горуня.

И все пак какво се е случило в отдавна отминалия летен ден край Дунава? Пръвка се запознала с Кенеди на пристанището в Лом и успяла да отговори на въпросите му, свързани с пътешествието. Разбирали се на френски, немски и руски с помощта на преводачка от посолството на САЩ в Лондон, която придружавала Кенеди. /В 1939 бащата на Кенеди е амер.посланик в Лондон, така че е било лесно да бъде осигурена преводачка/. За благодарност Кенеди поканил момичето на вечеря в най-представителния ресторант на града. Американецът харесал бг кухнята и два пъти поръчал на оркестъра да изпълнят шлагера „Ти си селско момиче” от известния в онези дни композитор Спартак Бутански, може би заради обикновеното селско момиче, седнало до него. Двамата излезли в лятната нощ и посрещнали зората по пейките на красивата градска крайречна градина. Но цялата нощ ли са прекарали в градината? По този решителен въпрос Кенеди, Петър Вутов, ДС и историята мълчат. Като знам, обаче, прочутата женска световна репутация на Кенеди, мисля, че е твърде възможно голяма част от нощта двамата да са прекарали не само край Дунава.

В началото на 1961, Пръвка Софрониева, която живее в София, вижда огромен цветен портрет на новия президент на САЩ на витрината на амер. п-во на бул. „Стамболийски”. Не знам какво се е случило в душата и, когато разпознава в снимката някогашния приветлив чуждоземен пътешественик, но комунистическата партизанка избухва в ридания.

Да, странни и винаги различни са пътищата на Съдбата.

Огнян Даскарев/Фейсбук

Обелките на чесъна връщат младостта!

.
mladostЧували сте, и сигурно знаете колко полезни са обелките на лука, но едва ли предполагате какви ползи за здравето имат белите сухи обелки на чесъна.
Бялата, нежна и суха обелка на чесъна се ползва за лечение на много болести още от древните гърци. При първите признаци на настинка или грип (при настъпване на обикновена настинка и болки в гърлото) е достатъчно да вземете шепа-две от чесновите шушулки, да ги сложите в чист тиган, в който има малко мазнина и да вдишате изпаренията.

Но имат и други, по-различни свойства. Те ще ви помогнат да удължите младостта.

За да направите това, в определени дни от месеца, трябва да пиете напитка от бялата кора чесъна.

Как се прави?

– Вземете една шепа обелки от чесън.
– Сварете около половин литър вода и изчакайте 1-3 минути и след това водата се излива върху обелките и се захлупва.
– След като се охлади, изпийте една чаша от тази напитка, най-добре е да не сте яли преди това, като не е задължително да е сутрин.

Внимание!

В никакъв случай не трябва да се пие гореща тази напитка. Трябва да е напълно изстинала, дори студена.

За един ден трябва да се изпиват не повече от 4 чаши от тази лекарствена напитка. Може да бъде приготвена предварително, тъй като обикновено е необходимо дълго време да се охлажда.

Мъжете трябва да пият от напитката с обелките от чесън от 10 до 20 чаши всеки месец. Дамите трябва да използват този подмладяващ еликсир до 30 чаши месечно.

Само след около два месеца ще се насадите на чиста, свежа и мека кожа, бръчките ще намалеят, а пъпки, петна и други несъвършенства.

Нито ден без чесън! Защо?

Питагор нарича полезния чесън „цар на подправките“
Чесън е бил намерен в гробниците на фараоните, споменат е в Библията, известен е и като средство, което плаши вампирите. Това растение се нарича „воняща роза“, а в действителност е близък роднина на лилията.

Защо чесънът е толкова миризлив?

В чесъна се съдържа около половин процент етерични масла, богати на алицин и други серни съединения, които в контакт

с въздуха произвеждат характерния мирис.

Въпреки неприятната миризма, алицина е мощен антиоксидант, който добре се бори със свободните радикали. Освен това убива микробите и дори раковите клетки.

Чесънът има и други миризливи съединения, които са полезни за здравето. Например, диалил подобрява производството на специален протеин, който участва в поемането на желязото от клетки. Той също така намаляват активността на възпалителните процеси в организма.

Също така полезният чесън е отличен източник на селен. Това растение е в състояние да поеме селена от почвата, дори когато този минерал е в незначителни количества.

Чесънът нормализира съсирването на кръвта и намалява нивото на „лошия холестерол.“ Редовната консумация на чесън може да е допълнителна мярка за защита от атеросклероза, сърдечни удари и инсулти.

Също така подправката чесън е отличен източник на витамин C, витамин B6 и манган, които са необходими за здравето на сърдечно-съдовата система.

bolime.net

Сок от черен бъз и други известни рецепти на Петър Димков

.

hiebleБъз-бъз! Дойде времето за бъз? По-точно за бъзака, Sambucus ebulus, тревистият бъз, чиито плодове се предпочитат пред тези на дървесния му братовчед.

Те съдържат захари, валерианова, ябълчна и винена киселина, дъбилни вещества, смоли, пектин, витамин С, витамини от групата В, каротин, желязо, аминокиселини.

Растението се използва от дълбока древност за лекуване на различни болести, това може да се прочете в книгата „Билките във всеки дом“, на издателство „Медицина и физкултура“, 1986 г.

Любопитното за бъзака е, че е непридирчив и човек не би му обърнал внимание, ако не знае какви качества притежава. Най-важното от тях е свойството му да засилва имунната система, поради което се използва при грипни епидемии и като профилактично средство срещу рак.

Но!

Народният лечител Петър Димков предпочита черния бъз във формата на дърво Sambucus nigra, известно и като свирчовина! Според него това е най-ценната българска билка. Ето какво пише той в „Съкровището на черния бъз“, глава от книгата „Петър Димков за живота без болести“ на Николай Антонов:

„Това е едно чудно растение… Добитъкът, който пасе по склоновете, яде наесен черните зърна на бъза така, както човек яде баклава… А веднъж наблюдавах какво правят лястовиците, преди да отлетят на юг: няколко дни наред лакомо кълват зърната на бъза – само тях! – и се зареждат със сили да прелетят огромното разстояние…“

И още: „Навремето нашите умни търговци, понеже са знаели тези рецепти, приготвяли мармалад от бъз и го продавали в буркани в Цариград. Ханъмите какво ли не давали за този мармалад“!

„За да бъде красива, да се подмладява, да гони от себе си ста­ростта, всяка жена трябва да се взема 3 пъти преди ядене сутрин, обед и вечер сироп от зрели зърна на бъзак по 1 супена лъжица“, добавя Лечителят, цитиран от Антонов…

Как се приготвя този сироп – вижте рецептите на Димков.

Ето рецептите от „Съкровището на черния бъз“, глава от книгата „Петър Димков за живота без болести“ на Николай Антонов.

Плодът е най-активната част на растението. Бере се в края на август. След това клонките и зелените плодове, които са отровни, се изхвърлят. Има силно антиканцерогенно (противораково) действие, укрепва организма, повишава съпротивителната му сила срещу грип и други заболявания.

Рецепти
Плодът се измива добре, с вилица се отбират зърната от дръжките. По-нататък се постъпва както при приготвяне на плодови сиропи: нарежда се в стъклен съд ред плод, посипва се със захар, оставя се да престои три седмици. Прецежда се през марля, като се внимава някое зрънце от плода да не попадне в шишето със сиропа. (Препоръчват се тъмни шишета). Бутилката със сиропа се държи между двата прозореца на слънце. Пие се по една супена лъжица три пъти на ден преди ядене. Дозата се удвоява при грипна епидемия.

Вино

Прецеденият за сиропа плод се изсипва в по-голям стъклен съд, залива се с вода (на един килограм плод – три литра вода). След 2-3 седмици се получава вкусно вино. Пие се по една винена чаша преди хранене три пъти на ден. Действа като сиропа.

Мармалад

Мармалад от бъз се приготвя по следния начин: плодът се измива, пресова се, за да изтече само сокът, който се прецежда. Вари се на умерен огън до сгъстяване и се насипва в бурканчета още горещ. Мармаладът се взема по една чаена лъжичка преди ядене. Притежава в най-концентриран вид всички благотворни въздействия на растението, регулира стомашно-чревната и пикочо-половата система, действа антиканцерогенно, кожата побелява, погледът се избистря, повишава се тонусът на живот.
Това съветва Димков.

Но днес мнозина предпочитат по-бързи рецепти:
Най-лесно е плодовете да се изсушат – разстилат се да съхнат, за предпочитане на сянка, въпреки че есенното слънце не е силно. После се съхраняват в хартиени пликове. Препоръчва се всяка сутрин на гладно да се сдъвчат по десетина зърна и това може да се прави през цялата година, твърдят билкари.

framar.bg

Иван Костов е силно зависим от миналото си

.
икБившият премиер бяга от точните и изчерпателни отговори за пребиваването си в Кременчук и в Москва през 70-те и 80-те години на миналия векВ средата на 70-те години Иван Костов е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна, където по това време има няколко военни училища, които подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България. Част от тези хора в момента са на ключови позиции, заяви пред glasove.com политологът Антон Тодоров. И още: В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.

Да започнем този разговор с анализ на сегашното състояние на Синята коалиция. Нейните лидери все по-често атакуват правителството и се разграничават от него, а в същото време продължават да го подкрепят в парламента или поне да гласуват „въздържал се”, а не „против” някои скандални според самите тях решения.

Някои хора, които са изучавали повърхностно политическата теория, сигурно ще кажат, че това е някакъв балкански макиавелизъм. Аз смятам, че това е по-скоро балкански опит за практикуване на политика. На времето в село Медвен имало един род, казвали им Дъновците, които съчетавали с голяма лекота бомбето с цървулите. Мисля, че днешната десница по странен начин преповтаря този политико-етнографски опит. Българската десница в по-голямата си част представлява една, ще използвам този русизъм, сиеминутна коалиция, тоест тематична коалиция във връзка с някакво благо. Един близък до сините политолог наричаше много често някои неща, които нямаха нищо общо с общественото благо, стремеж към обществено благо. Ако погледнете последното гласуване за премахването на изборността на районните кметове, ще видите, че след един дълъг шлейф и ходене по медиите на десни говорители, които громяха това предложение, преди няколко дни при гласуването половината от тях се въздържаха, а другата половина изобщо не гласуваха. Това показва за пореден път, че тези „модерни” десни лидери не изповядват ключовата аксиома на западното политическо поведение „practice what you preach”, тоест практикувай каквото проповядваш.

Как можем да тълкуваме въздържането и отсъствието от парламента – като подкрепа или като знак за разграничаване, както твърдят сините?

Ако използваме либералната терминология на Доган, това е някакъв сговористки вектор, който след местните избори следващата година би трябвало да доведе до едно политическо тяло, което да изработи политически договорки, изпълващи със съдържание фразата: „Спечелихме местните избори”. Няма да забравя как след изборите през 2009 г. срещах в НДК Найден Зеленогорски, шефа на тогавашния предизборен щаб на Синята коалиция, който ми каза: „Е, сега доволен ли си от резултата”. Те, горките, имаха 15 депутати, а той ме пита дали съм доволен от резултата! Ако трябва да обобщя моето мнение за политиката на т.нар. стара десница на подкрепа към сегашното управление, мисля, че фразата на Дън Сяо Пин за перестройката е много на мястото си: „Силен гръм, но слаб дъжд”. Макар че Костов и ДСБ се облагодетелстваха – те имат 5 депутати и 5 представители на висши места в изпълнителната власт.

Нека се опитаме да направим анализ на тази политическа сила и на биографията на нейните избиратели през политическия портрет на Иван Костов. Без съмнение Костов е моторът на Синята коалиция и лидерът вдясно. Някои дори го припознават като алтернатива на Борисов, а и той самият се заявява като такъв. Как се стигна дотам, че Иван Костов подкрепи Бойко Борисов? Само преди няколко години ДСБ наричаха Борисов мутра и се заявяваха като негова категорична естетическа и политическа алтернатива. Те дори сезираха главния прокурор Борис Велчев заради публикация за връзките на Борисов с мафията в американското списание „Конгрешънъл Куотърли”.

За да отговорим на този въпрос, трябва неизбежно да направим едно връщане в миналото и да припомним някои неща, които се знаят от не много хора. Костов е силно зависим от миналото си. В средата на 70-те години той е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Милошев Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна. Трябва да признаем, че по това време няколко военни училища в Украйна – включително в Лвов и в Кременчук – подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България, които е трябвало да оглавят военните структури във военно време. Част от тези хора в момента са на ключови позиции и аз много държа да ги спомена. Това са шефът на Съюза на писателите Николай Петев, шефът на Съюза на журналистите Милен Вълков, днешният най-високопоставен българин в структурите на НАТО Велизар Шаламанов, прословутият бивш шеф на стопанския отдел в Министерството на отбраната Стуци Ламборджинито, несменяемият партиен секретар на МНО Любомир Денов, който в момента е журналист в „24 часа”, видният атлантик Максим Минчев, който също е завършил военна журналистика, и Огнян Стефанов. Това е една монолитна и солидна група, чиито членове се подкрепят взаимно. Костов е завършил там специална школа за криптошифровчици. В тази школа е бил и Кольо Парамов, който между другото разказа част от тези неща в едно интервю по БНТ. След връщането си от Украйна Костов е прехвърлен във ВМЕИ „Ленин” на подчинение на проф. Саркис Саркисян, виден представител на арменската общност в България и професор по философия, който е бил много близък на Тодор Павлов.

Прекъсвам ви, за да ви попитам за изворите на тази информация. Вие говорите като биограф, който е изучавал живота на Иван Костов. Кои са вашите източници и можете ли да докажете, че информацията ви е достоверна?

В момента пиша дисертация, която се казва „Елитите на прехода”. Част от методологията на добиване на информацията представлява преки интервюта с хора, които са били свидетели. Един от тях е човекът, когото споменах преди малко и който разказа част от тези неща в интервю по Националната телевизия.

Само че свидетелството на един човек, независимо дали това е Кольо Парамов или някой друг, не е много надеждно научно доказателство.

Има и изявление на бившия вътрешен министър Богомил Бонев, който през декември 2004 г. даде цяла пресконференция по този въпрос и застана с името си зад тази информация и изрази готовност да отиде на детектор на лъжата заедно с Иван Костов, където да им бъдат задавани въпроси конкретно по този казус.

Проблемът е, че това са политически опоненти на Костов. В отговор неговите привърженици казват, че очерняте и омаскарявате този човек, защото той направи много за България и удари руската мафия, която беше покровителствана от Богомил Бонев.

Там е проблемът, че това не е точно така. В даден момент самият Костов беше близък до руската мафия. Нека не забравяме, че той беше особено близък с три семейства – семейството на Йордан Соколов, семейството на Мая и Георги Кирчеви и семейството на Светлин Нейнски. Тези семейства – особено Кирчеви – в определен момент бяха изключително близки с кръгове около Майкъл Чорни. Самият Богомил Бонев и Кирил Радев неведнъж са разкривали това как са били изнудвани представители на руската мафия. В управителния съвет на днешното дружество „Петрол” има две ключови личности, които са изключително близки на Костов – единият е бившият социален министър Иван Нейков, а вторият е фамозният бивш директор на Българския спортен тотализатор Неделчо Прошков, който е близък роднина на днешния кмет на район „Лозенец” Прошко Прошков. Ако се заровите в биографията на Неделчо Прошков, ще видите, че срещу него беше заведено дело доста преди това да се случи на Вальо Топлото, за абсолютно същите магарии – подаръци, масажи… До 2002 г. Неделчо Прошков беше шеф на Спортния тотализатор. Има публична информация по въпроса, говори се за милиони левове, които са източени в рекламни фирми. Това е същият човек, който си боядиса колата синя, когато СДС спечели изборите, и облече жълто сако, когато НДСВ дойдоха на власт.

Аз пак настоявам да се върнем към въпроса за източниците. Ще го кажа направо – за мен Кольо Парамов не е особено надежден източник, а Богомил Бонев, който беше уволнен и засегнат от Костов, реагира честолюбиво. Струва ми се, че когато твърдите нещо толкова сериозно като това, че Костов е бил съпричастен на структурите на ГРУ, би трябвало да представите много по-сериозни доказателства. Иначе се получава обратният ефект. Нека не забравяме, че у нас има немалко хора, които възприемат Костов като един от най-добрите политици на България. Те реагират така: „Вие сте обидени и го клеветите”. Важно е да се опитаме да бъдем максимално обективни към образа на един политик.

Вижте, нали не очаквате да извадим документи, че Костов е бил съпричастен към съветското военно разузнаване. Аз мисля, че тези неща ще станат ясни едва след години. Рано или късно пълната информация със свидетелства на хората от тези военни училища и школи ще бъде събрана. Не бих казал, че Кольо Парамов не е надежден източник, защото този човек е сериозно подготвян и обучаван в рамките на бившия Варшавски договор. Но и самият Костов говори по този въпрос в интервю за списание „Максим”: „Случи се в началото на 70-те, когато се явих на много тежки изпити и отидох в едно авиационно училище в украинския град Кременчук. Месец-два се обучавах за пилот, но ме приеха в Икономическия и се върнах в България. Беше дълго и драматично пътуване, наложи се да си разпродам всички дрехи, за да се върна. Благодарение на този избор сега не съм пенсионер от авиацията”.
Това е абсолютна легенда за неговото пребиваване в Украйна. Освен това малко се знае, че в периода 1982–1984 г. той е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. За това пише в своя статия и колегата Петьо Цеков от в. „Сега”. Добре е да го попитате откъде е неговата информация. Позовавам се изключително и само на публични източници. Статията е „Костов или Бисеров, изберете сами” от 27 февруари 2001 г.: „В периода 1981–1984 г. е слушател в Институт за повишаване на квалификацията в Москва”. Най-интересно е, че когато се връща в България след 1984 г., Костов става съветник към една ключова валутна комисия, която е към правителството и в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов. Мнозина цитират статията му от 30 ноември 1989 г. в „Работническо дело” , но тогава вече се е случило падането на Живков. Нека се върнем малко по-назад – на 10 юли същата година в сп. „Отечество” има публикация на Костов за икономическата реформа и реформирането на комунизма, която става основа за доклада на Луканов, изнесен пред Политбюро три дни по-късно.

Каква е тезата на тази статия?

Тезата е, че комунизмът трябва да бъде реформиран и да се отвори в по-голяма степен. В общи линии реформаторство в оня перестроечен ракурс.

Всъщност в тези статии може да бъде открит политическият възглед на Костов по онова време. В статията си в „Работническо дело” от 30 ноември 1989 г. той застъпва изцяло тезата за водещата роля на комунистическата партия и не допуска създаването на политическа опозиция.

Така е. Което показва, че не разчитаме единствено и само на някакви много скрити тайни документи, за да се уверим в някои факти. Коментирайки всичко това с хора от ДСБ, аз съм виждал неведнъж градацията на отхвърлянето. В момента, в който няма нищо, те казват: „Дайте ни някакви факти”. Изваждаме публични факти, те казват: „Тия факти са невалидни, защото еди-какво си”. Изваждаме фактите за сътрудничеството с Луканов и за писането на неговите доклади, те казват: „Прекрасно, той е бил толкова ценен, че дори и БКП са го оценили”. Отиваме по-нататък и изваждаме това, което бившият президент Желев описва недвусмислено в мемоарите си от 2005 г., където разказва за жеста, който му направил Костов, искайки „сухо”, за да сътрудничи на СДС. Можем да си представим реакцията на Желев – как ли му е прозвучало цялото това нещо в ония ранни месеци, когато нямаха никакви пари. Забележете, че освен това Костов е заявил, че разполага с много сериозна база данни. Желев цитира този факт в мемоарите си от 2005 г. Той си спомня как при идването си Костов, когото описва като смугъл, черничък къдрокос мъж, направил този специфичен жест с потриването на пръстите и казал, че разполага с база данни и компютърна система, в която е вкарана цялата икономическа, политическа и обществена информация на страната. Прощавайте, но всеки, който си спомня онова време, може да си даде сметка колко хора можеха да работят с електронноизчислителни машини и с онова поколение компютри. Второ, интересен е самият факт, че имаш достъп до информация, която със сигурност има някаква степен на секретност. В интервюто за списание „Максим”, което вече цитирах, Костов казва: „Аз съм икономист по професия, но мога и да програмирам машини, за да смятат”. Това е една, също не много известна, криптоложка част от неговите опитности. Ние постепенно ще създаваме неговия образ на базата на мозайка от такъв тип свидетелства. Не очаквайте да извадим папка, в която пише: „Костов е човекът на Москва в България”. Напротив, аз смятам, че неговите, да ги наречем, антируски втурвания през 2000 и 2001 г. бяха предизвикани от няколко фактора. Първо, скарване с част от хората, които имаха икономическа дейност и бизнес интереси и които той удари чрез държавната машина и второ, натискът от страна на Съединените щати за известна еманципация на България от руската ос. Това е част от тъмното минало, което предопределя начина, по който се случи преходът в България.

Споменахте отношението на Костов към Русия. У нас той е възприеман като един от най-яростните противници на руската политика в България. Той е човекът, за когото ще ви кажат, че откъсна България от руската ос, че промени геополитическата орбита на България, и това стига, за да влезе в историята.

Тезата е, че Костов е отцепил България от руското влияние. Дайте да видим дали това е така. България днес е може би икономически по-зависима от Русия, отколкото по времето на Тодор Живков. Само един пример – прословутият „Нефтохим” в тоталитарното си битие е бил нефтохимически комбинат с огромна номенклатура от химически продукти, които се получават на базата на сложен крекинг на много видове нефт. Поради тази причина в периода 1991–1999 г. е доставян нефт от над 14 страни – включително американски нефт, нефт от Алжир, от Израел, от Иран, от Нигерия… На практика през 1999 г. след приватизацията на „Нефтохим” нефтохимическият комбинат става нефтена рафинерия, която е 100% зависима от руснаците и от „Лукойл”. Задавам риторичния въпрос – това връщане назад ли е, или е обособяване от руската орбита?

Чувал съм обяснението, че офертата на руснаците е била много добра и че „Нефтохим” е работил с руско гориво, поради което други кандидати от по-големи фирми не са имали възможност да работят с тази технология.

Аз казвам, че това не е вярно. „Нефтохим” е обработвал, включително по времето на Костов през 1998 г., нефт от 14 различни страни. Кое е несъвместимото? Приватизацията на „Лукойл” е нещо изключително интересно и за нея трябва да се направи голямо изследване. Странно е обаче, че по тази тема има омерта и никой няма да ви каже и думичка по нея, включително бившият шеф на Агенцията по приватизация Захари Желязков. Цялата приватизация по времето на Костов беше направена по начин, който изключва възможността от нея да произлезе нормален, да го наречем, морален капитализъм, с цялата условност на това понятие. Погледнете приватизацията на ЦУМ. Там всички говорят за Георги Гергов. На практика Гергов купува ЦУМ през 2003–2004 г., и то по един доста странен начин, като взема заеми от различни банки, свои пари той няма. На практика същинската приватизация на ЦУМ става през 1999 г. от един хонконгски клон на английската офшорка и инвестиционен фонд „Риджън Пасифик”. Ако потърсите нещо за „Риджън Пасифик” в интернет, няма да излезе нищо. Азиатска инвестиционна компания, която купи ЦУМ и Хеброс Банк. Само че е много интересно да видим кой е бил представител за България.

Кой?

Ами светото семейство Мая и Георги Кирчеви. Това са собствениците на фирма „Хрисома”. Мая Кирчева е член на „Бъдеще за България”, а самият Георги Кирчев е собственик на много имоти в София, включително на падналата сграда на ул. „Алабин”, която уби две момичета преди няколко години. Това е човекът, който на практика е представител на тази неясна структура „Риджън Пасифик”, която купува ЦУМ. Искам да кажа, че тази приватизация странно и страшно напомня за приватизацията в Русия. Добре е да си припомним как започна олигархизацията на Русия. Наскоро попаднах на едно изявление на Анатолий Чубайс, който обяснява, че приватизацията в Русия била извършена по този брутален и дивашки начин заради целите на антикомунизма – раздържавявайки по този начин държавното богатство, те искали да убият комунизма, като му изтръгнат икономическата база. В това отношение нашите десни бяха силно русифицирани. Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията”.

Съществува и друга теза – сините поеха управлението на България след тежката Виденова криза и за да изпълнят критериите за кандидатстване за членство в ЕС, трябваше да направят моментално раздържавяване. Те бяха пресирани да извършат приватизацията бързо, тъй като предишните управления бяха отлагали този процес. Второ, действително парите бяха у комунистите… Изобщо, поставен по този начин, разговорът не изглежда много читав.

Защо обаче нещата не се случиха по този начин в другите страни, включително и в Румъния. Румъния в момента строи ядрена централа за сумата 4 млрд. долара с канадски реактори “Канду”, които имат опция за произвеждане на оръжеен плутон. И в тази инвестиция участват единствено и само западни капитали и фирми. Обратно, България за дълги времена е обречена да остане в орбитата на Русия. Следващият ми аргумент е казусът „Белене”. Малко хора знаят, че на практика възстановяването на строежа на „Белене” не е приумица и решение само на Сакскобургготски – чисто формално неговото правителство взе решение през 2005 г. по този въпрос. Фактите показват, че през 2000–2001 г. тогавашното правителство на ОДС предприема поредица от стъпки, които подготвят почвата за последвалото решение на НДСВ. Става дума за един доклад, написан от специална комисия, която е създадена с решение от 26 януари 2000 г. на Висшия експертен съвет на Агенцията по енергетика и на НЕК. В този доклад АЕЦ „Белене” е определена като новата ядрена мощност на България и е предпочетена пред строежа на блок 7 на АЕЦ „Козлодуй”. Малко по-късно, през януари 2001 г., Петър Жотев, който е вицепремиер в правителството на Иван Костов, подготвя доклад за състоянието на АЕЦ „Белене” и препоръки строежа да бъде размразен. И най-странното, което следва, е, че този доклад за възстановяване на строежа на „Белене” разцепва БСП, тъй като половината от социалистите са против възстановяването на този строеж.

Мисля, че този доклад беше прочетен от трибуната на Народното събрание.

Да, но когато преди няколко дни тези факти бяха припомнени в едно телевизионно предаване, ресорният депутат на ДСБ по тези въпроси Иван Николаев Иванов каза, че това не е вярно и че всъщност Петър Жотев не бил така близък до СДС. Но нали той беше вицепремиер?! Още по-скандално беше изявлението на съпредседателя на парламентарната група на сините Ваньо Шарков, който заяви преди няколко дни пред радио К2, че Петър Жотев бил чуждо тяло в СДС и бил влязъл в централата на СДС едва в края на мандата.

Това е нахално твърдение. Петър Жотев напусна ДСБ огорчен, тъй като беше предпочетен пред Светослав Малинов, който беше поставен на първо място в листата на ДСБ в Бургас.

Жотев беше шеф на Банковата консолидационна компания, беше представител на Световната банка, изобщо ключова персона. Твърдението, че е бил чуждо тяло в СДС, е скандално, но да приемем, че е вярно. В изявление от 12 декември 2000 г. Йордан Соколов, който тогава беше водач на листата на ОДС в Плевенския избирателен район, казва по време на съвместна пресконференция с Петър Жотев и Найден Зеленогорски, че до месец в кабинета ще бъде внесен доклад за продължаване на строителството на АЕЦ „Белене” и че самият Соколов щял да лобира за атомната електроцентрала. Има една много хубава статия по темата на Галина Александрова от в. „Капитал” от януари 2001 г. – „АЕЦ “Белене” настърви енергийните лобита”. Бих приключил темата за руското влияние с думите – гледайте какво правят политиците, а не какво говорят. Ще ми се да припомня и едно изявление на Костов от март 2009 г., когато той каза буквално следното: „Аз мога да работя с много хора, мога да работя и с БСП. Спомнете си, че аз бях начело на управлението, когато БСП се включи в консенсуса за евроатлантически ценности и се извърши този голям геополитически завой. Сегашният президент беше човекът, с когото ние постигнахме и аз лично съм постигнал консенсус, за да бъде страната член на НАТО”. Как връзваме това изявление на Костов за постигането на консенсус с БСП с твърденията му, че Гоце е изпращал писма на Милошевич и че е бил срещу НАТО, които се ползват като пропагандна тояга. За всички хора, които се занимават задълбочено с политиката в България, е очевидно, че тя напомня на куфар с двойно дъно. И ако някога биваме обвинявани в конспиративни теории, то е само защото се опитваме да отворим второто дъно.

Думите на Костов имат и друго тълкувание – той казва: „Аз съм толкова добър и мощен политик, че мога да обърна и най-върлите противници на една добра кауза, така че те да работят за нея”. Той казва: „Аз обърнах БСП в посока на европейската ориентация, която ние зададохме”.

Да, но срещу това изявление има поне десет, в които той твърди точно обратното. Така че бих искал да уточним кога всъщност той казва истината, защото това са две взаимно изключващи се тези. Ако си постигнал стратегически консенсус със сегашния президент, то това трябва да има съответния политически код и от него трябва да следва съответното политическо говорене и действие. Аз мисля, че има точно обратна тенденция. В момента НАТО е пробита като швейцарско сирене и хората от старата гвардия не могат да приемат, че алиансът на практика вече не е съюз за колективна отбрана, какъвто беше през 80-те години, а една паневропейска система за колективна сигурност, такава каквато я виждаха късните андроповски стратези – Европа от Атлантика до Урал и пр. Тоест това е една разводнена, бих казал, сантиментално сълзлива коалиция, в която са включени и хора с чувствителни души като холандските гейове, които според американския генерал Джон Шийн са предизвикали клането в Сребреница поради невъзможността да окажат военен отговор на добре екипираните сръбски главорези, които избиха хиляди мюсюлмани

Като се връщаме назад, нека припомним, че Костов спря руските самолети, които трябваше да отидат в Косово на помощ на сръбската съпротива срещу САЩ.

Лека му пръст на Холбрук, който сигурно може да разкаже много неща, включително за един мит, който дори националистите спрягат – за прословутите албанци, които трябваше да дойдат в България и Костов ги е спрял. Какво се случи на практика в Прищина? Дебаркирането на т.нар. десантчици руски командоси беше договорено между САЩ и Русия и това вече е публична истина. Ако някой си мисли, че Костов е застанал с цялата си воля и сила между американско-руските отношения, дълбоко се лъже.

Искате да кажете, че не е имало особен смисъл от прелитането на тези самолети?

Абсолютно, това не е прерогатив на Костов, не е нещо, което той е взел като решение на своя глава. Този опит за еманципация на Костов ми напомня страшно много на опита за еманципация на Тодор Живков, който бил направил “възродителния” процес напук на волята на Москва.

Сега обаче Иван Костов и Мартин Димитров се обявяват най-категорично и яростно против строежа на АЕЦ “Белене”.

Имам едно подозрение, за което нямам кой знае колко факти. Костов в момента се опитва да направи това, което е правил и през 1998 г., когато беше премиер. Всъщност той действа на индианския принцип – добро е, когато Голямо перо открадне коня на Малко копито, но ако Малко копито открадне коня на Голямо перо, това е зло. Тоест ако БСП или фирми на БСП и ДПС стоят на входа на турския газ, който трябва да диверсифицира в България доставките на газ, това е зле. От няколко месеца Костов провежда разговори с негов близък акран, казано на чист български, в Турция, който е в газовия бизнес. Това забавяне при взимането на решение за връзка между България и Гърция при диверсификацията на доставката на газ е също в някаква степен подсказано от този човек. В момента най-голямото бизнес дело на Костов и оторизирани от него хора е да яхнат диверсификационната връзка за газ между Турция и България. Сега ровя в тази посока и мисля, че рано или късно ще извадя конкретни доказателства по този въпрос.

Как можем да опишем линията Костов – Борисов и връзката й с линията СИК?

Тя е тънка червена линия. Знаете, че разделението беше следното – СИК са вляво, а висаджиите помагат на десните. В същото време, ако човек погледне връзките на бивши и днешни седесари със СИК, ще остане много силно изненадан. Аз искам да дам втори живот на една прекрасна статия на журналистката Ива Рудникова и фотографа Живко Ангелов от в. „Капитал”, които през 1996 г., по време на най-големия ентусиазъм и нарастваща мощ и подкрепа за СДС публикуваха „Новото лице на СДС пъпчаса от мутри”. Статията е от 29 септември 1996 г. и там има култови реплики, изречени от Костов и от Марио Тагарински. Става дума за една среща в прословутия ресторант „Олимп” във връзка с набирането на средства за кампанията на новото лице Петър Стоянов. Между другото, като казвам тънка червена линия, веднага искам да добавя, че сикаджийската връзка се вижда по-късно и в бизнес делата на днешния съпруг на евродепутатката Надежда Михайлова. Светлин Нейнски е човек, който през 2002 г. притежаваше голяма част от акциите на “Софияленд”. Това е една много мътна и криминална бизнес история. Негови съдружници са били двамата синове на изпълнителния директор на СИК Димитър Петков. Най-странното е, че в едно интервю на самия Светлин Нейнски във в. „Стандарт” от 2006 г., след като цялата работа се разпада, той казва: „Точно заради страха да не се правят политически спекулации Костов ме накара да извадя напред като съдружници братята Попови и тяхната фирма „Пио технолоджи”, в която аз не участвах”. Освен това се оказа, че доскорошният председател на общинския съвет в Свищов – град, който се управлява три мандата от син кмет – Андрей Захариев е бил шеф на фирма на братята Маргини и на Димата Руснака, която е регистрирана на името на жената на убития Димата Руснака. Дотук аз изброих около 10 факта, които водят до една и съща линия на разсъждение – има пряка връзка между организираната престъпност и организираната политика. Мисля, че на Запад са нужни доста по-малко факти, за да бъдат направени съответните изводи.

Все пак един човек не може да бъде само черен или само бял. Дотук ние описваме Иван Костов само в негативен план. Мнозина смятат обаче, включително и аз доскоро, че той е един от най-успешните политици на Българя, че за разлика от другите той има чувство за държавност и за политическа мисия, че действа решително и компетентно.

Ако приема тезата, че Костов е голям държавник, това означава да си направя ритуално самоубийство като политически анализатор, тъй като разговаряме вече близо час и аз твърдя и доказвам точно обратното. Първият въпрос, който задават на студентите по политология, е: „Има ли морал в политиката”. И всички отговарят: „Не, в политиката няма морал”. Отговорът на подготвения преподавател е: „В политиката има морал, но той не е всекидневният морал”. Голямото постижение на Макиавели е, че той модернизира политическото, като вкарва там другия, политическия морал. Ако изходим от това, искам да кажа следното – Иван Костов вероятно има свое тълкуване за политическия морал, но неговият политически морал е сътворен в дебрите на московските служби, институти и школи, в които е бил. Този човек е народен представител в продължение на седем мандата. В сегашното Народно събрание само четирима са като него – Юнал Лютфи, Ахмед Доган, Любен Корнезов и Георги Пирински. Погледнете биографиите на тези хора и ще видите, че всеки от тях е свързан по някакъв начин с това, което наричаме секретни служби, тайни лостове на властта и специални роднински връзки. Подобна политическа дълготрайност при такива слаби резултати показва, че някой е сложил наметало върху тези хора и не позволява те да бъдат атакувани, като същевременно ги премества като пешки по шахматна дъска.

Защо обаче ченгетата и тези, които наричаме олигарси, мразят Костов? Преди десет години, когато Костов беше на власт, направиха чудеса, за да го очернят в медиите.

Вижте, преди Борисов да дойде на власт като премиер, аз чувах много тежки думи от страна на Васил Божков за него. Но фирмите на Божков в момента са в консорциума, който строи магистрала “Тракия” и поради ред причини вероятно ще създадат много сериозни проблеми. Пак казвам, важно е да разграничаваме онова, което се говори, от това, което се прави на практика. Това според мен е най-важният принцип, който ще ни позволи да избягаме от типичното за симпатизантите на Костов говорене.

Какъв е профилът на неговите симпатизанти, опишете ги?

Аз самият съм по-близък до СДС и мога да ви кажа как изглежда профилът на седесарите, но имам наблюдения, бил съм на няколко събрания на ДСБ, включително в София, където е тяхната цитадела и където председател е ген. Атанасов. Бях изумен от това как хора, които са професори и имат своето място в науката, стоят като добре дресирани животни или като добре обучени войници. Там например се започва някаква тема, но в момента, в който лидерът – в случая Атанасов – каже: „По тази тема повече няма да се разговаря”, никой не казва гък. Мисля, че д-р Николай Михайлов ги беше определил като гръцки менади, които се изправят с гърдите си срещу всеки, който реши да атакува лидера. Става дума за някакво политико-обществено зомбиране, което не съм в състояние да анализирам.

Аз си спомням една наша бегла среща в Казанлък. Тогава ние създавахме ДСБ, а вие участвахте в някакво заседание на СДС. Какво си мислехте, когато се създаваше ДСБ?

При създаването на ДСБ имаше много сериозно очакване, включително в средите на СДС. Включително от страна на тогавашния, а и сегашен председател на СДС в Казанлък Николай Александров, който беше на крачка да премине заедно с цялата организация на СДС там в ДСБ. Много хора тогава очакваха от ДСБ да роди новото дясно. Още тогава се говореше за нова и стара десница, като новата десница беше ДСБ, а старата – СДС. В един момент ДСБ стигна до нивото да бъде просто част от старата десница. През 2007 г., когато се създаваше Синята коалиция, Костов каза: „Това, което казах тогава, е, че при разделението духът напусна СДС. Само че дух без тяло не може. Стремежът на ДСБ да бъде верен на принципите и на ценностите за сметка на силно отслабване на волята за власт и на стремежа да отидеш във властта се оказа непечеливша политическа комбинация. От друга страна, в СДС остана достатъчно воля за власт. Така че тези неща трябва да бъдат балансирани очевидно наново”. Ето как на чисто вербално ниво човекът, който разцепи СДС, в един момент се появи като негов обединител.

Как си обяснявате липсата на съпротива срещу това? Имам предвид липсата на смислена политическа алтернатива. Костов прави каквото си поиска, а от страна на СДС няма отпор, той не намери там достоен опонент.

На този въпрос има два отговора – единият е оптимистичен, а другият е песимистичен. Ще започна с песимистичния. Сините, СДС или старата десница, както искате ги наречете, дотолкова са излинели от липсата на власт, че са готови на всичко, което може да ги доближи до властта. Започнахме разговора с гласуването на Изборния кодекс. Това гласуване също има интересен прочит. На местните избори е напълно възможно сините да пласират тук-там свои хора. Да не забравяме, че двама от районните кметове в Столичната община са на сините. В Бургас, където кметът е на ГЕРБ, има двама зам.-кметове, които са от СДС, като единият от тях е по ключовото направление „Строителство”. Това е единият, да го наречем, прагматичен прочит на нещата. Тоест СДС си оставя отворена вратичка за колаборация със спечелилия. СДС и ДСБ нямат политическа хигиена и не се гнусят да си сътрудничат дори с БСП, каквото и да казват на думи. Аз се сещам поне за едно място, където председателят на общинския съвет – говоря за прословутата община Свищов –е член на БСП и беше избран с гласовете на СДС. На последната общинска конференция същият този Андрей Захариев, който друсаше кръшни чалгаджийски танци заедно с Величко Адамов, ректора на университета там, се извини на седесарите като им каза: „Искаме вашето извинение за това, че се налага по прагматични причини да гласуваме заедно с БСП”.
Оптимистичният поглед е в рамките на това, че българското разбиране за правене на политика винаги съдържа очакването да бъде направено някакво обединение. Погледнете тези фамозни заглавия във Фейсбук – „Един милион българи, нека да покажем, че можем…”. Има някакво перверзно разбиране за общо действие. Това не е общото действие, характерно за западната цивилизация. Това е общото действие на прословутия руски философ Николай Фьодоров, който между другото подготвя тоталитарната държава на болшевиките. Ако трябва с едно изречение да опиша разликата, ще използвам прословута фраза на Чоран, който казва: „Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена, отвъд Виена започва проклятието”. Мисля, че това е обяснението за перманентната русификация.

Моят въпрос беше свързан с алтернативата.

Вероятно за една част от десния електорат е невъзможно да си представи политическо организаторство извън тези хора, извън способностите им да организират някакви ресурси и да свършат някаква чисто организационна и политическа работа. Аз мисля, че нещата трябва да бъдат оставени на спонтанността. Ако българите действително имат нужда от дясно, то ще се намерят начини и хора, които да организират и обособят нормална десница. Наскоро четох интервю с Умберто Еко, който казва: „Големият проблем на изследователя е, че той залага тълкувателни рамки в рамките на своя съзнателен живот, който не надвишава 40–50 максимум 60 години. Има процеси в днешна Европа, които са започнали от Ренесансова Европа, има процеси, които са свързани с разпадането на Османската империя, и голяма част от проблемите на Балканите и в Южна Европа са свързани с тези вековни процеси”.

Антон Тодоров

За „притискащата демокрация“, Рокфелер и българското селянче

.

13356126-cartoon-farmer-with-small-hay-cart--vector-illustration„Веднъж попитали Хенри Кисинджър, бивш държавен секретар на САЩ: – Какво представлява „притискащата дипломация“?
Кисинджър отговорил: – О, това е уникален еврейски метод. Ще ви обясня с пример. Да речем, че искате да омъжите дъщерята на Рокфелер за обикновено селско момче от България. – Какво? Как може да стане такова нещо? – Много лесно. Отивам в едно българско село, избирам си един приятен младеж и му казвам. – Искате ли да се ожените за американска еврейка? Той объркано отговаря: – У нас тук е пълно с момичета. Аз продължавам: – Да, но тя е дъщеря на милиардер! Младежът се почесва по главата и казва: – Е, това променя нещата… Тогава отивам в Швейцария на среща в банката и питам: – Искате ли да имате за президент на банката българско селянче? – Фу, – отговарят от банката. – А ако той е бъдещия зет на Рокфелер? – Е, това разбира се променя нещата.. Отивам при Рокфелер и му казвам: – Искате ли за зет български селянин? А той възмутено: – Какво говорите, в нашето семейство всички са финансисти! Казвам му: – Да, но той е председател на управителния съвет на швейцарската банка! Рокфелер се замисля и клати глава: – О, но това променя нещата! Сузи, ела тук. Господин Кисинджър ти е намерил годеник. Той е президент на Швейцарската банка! Сузи недоволно мърмори: – Ох, все финансисти, скучни и неприятни. Но аз й казвам: – Да, но той е едно здраво и силно българско момче! А тя с възторг: – О-о-о Това променя нещата…“

frognews.bg

Виждам разгневена тълпа с вили. И идва за нас… плутократите

.
Nick-HanauerНай-вероятно не ме познавате, но точно като вас, аз съм представител на онези 0,01 процента, горди и несъжаляващи за нищо капиталисти. Аз създадох, участвах в създаването на и инвестирах в повече от 30 компании в различни индустрии – от съвсем малки – като нощни клубове, до огромни – от рода на Amazon.com – там бях първият инвеститор, който не беше член на семействата на основателите.

След това създадох aQuantive, компания за интернет реклама, която по-късно продадох на „Майкрософт“ за 6,4 милиарда долара. Кеш.

Заедно с няколко приятели притежавам банка.

Казвам ви това, за да ви покажа как в много отношения не съм по-различен от който и да било от вас, мои скъпи милиардери.

Като вас имам добро разбиране и перспектива за това какво е бизнес и капитализъм. Като вас бях награден повече от щедро за успеха си с живот, който 99,99% от американците не могат дори да си представят. Къщи по целия свят, личен самолет, т.н., и т.н. Знаете за какво говоря.

През 1992 все още продавах възглавниците, които произвеждахме семейно, на големите вериги магазини, а интернет беше бавно и непознато нещо.

Но спокойно мога да кажа, че дори тогава много от моите клиенти, големите вериги магазини, вече бяха обречени. Осъзнах, че в момента, в който интернет стане достатъчно бърз и сигурен хората, щяха да започнат да пазаруват онлайн. Довиждане, книжарници, магазини за дрехи, магазини за техника.

Това, че осъзнах какво ще се случи малко по-бързо от другите, беше основната част от успеха ми.

Късметът ми дойде от това, че имах двама приятели, и двамата невероятно талантливи, които също видяха потенциала на мрежата. Сигурно никога не сте чували името на единия  от тях – Джеф Таубер, или другия – Джеф Безос. Толкова бях развълнуван от бъдещите възможности, които мрежата предлагаше, че казах на двамата, че съм готов да инвестирам във всяка идея.

Така се случи, че вторият Джеф – Безос, ми се обади първи с предложение. И така, аз му помогнах да започне мъничкия си бизнес за онлайн продажба на книги.

Другият Джеф започна онлайн магазин, наречен Cybershop. За съжаление, доверието в онлайн трансакциите не беше голямо и беше прекалено рано за подобна идея – хората не искаха да купуват стоки, които не могат да видя и пипнат „на живо” (за разлика от книгите, чието качество не се променя – гениалното прозрение на Безос).

Cybershop не се справи и мина в групата на „поредния дотком”. Amazon беше относително по-успешен. Сега си имам много голяма яхта.

Но нека говорим откровено. Не съм най-умният, нито най-работливият. Бях посредствен ученик и нямам никакви технически познания, нито съм добър с компютрите. Това, което ми помага, мисля, е желанието да поемам рискове и добрият усет за бъдещето.

Да виждаш предстоящите събития е основно изискване за добрия предприемач.

И какво виждам в нашето бъдеще?

Виждам разгневена тълпа с вили. И идва за нас.

Докато хората като мен и вас си живеят живот, който надминава мечтите на който и да било плутократ в човешката история, остатъкът от страната – 99,99 процента, изостава.

Разделението между имащите и нямащите се задълбочава, и то с огромна скорост. През 1980, най-богатият 1% е контролирал около 8% от приходите на САЩ. Най-бедните 50% си делели около 18%. Днес най-богатият 1% има около 20% дял, а най-бедните 50% си делят едва 12%.

Но проблемът не е в неравенството. Известно неравенство е задължително за всяка добре функционираща капиталистическа икономика.

Проблемът е, че в нашия случай неравенството е по-високо от всякога и се влошава от ден на ден.

Страната ни се движи от капитализъм към феодализъм. Освен ако драматично не променим политиката си, средната класа ще изчезне напълно и ще се превърнем във Франция от 18 век. Преди революцията.

И така, имам послание за хората като мен, за отвратително богатите, които живеем в добре бранените си богаташки балончета:

Събудете се, хора. Това няма да продължи дълго. Ако не направим нещо, за да поправим гигантското неравенство в икономиката, разгневената тълпа ще дойде пред вратите ни.

И ще си носи вилите

Нито едно общество не може да поддържа подобно постоянно нарастващо неравенство. 

Всъщност в цялата човешка история няма нито един пример, в който е имало подобно акумулиране на богатства, без вилите да излязат. Покажете ми общество с големи социални различия и аз ще ви покажа полицейска държава. Или пък бунт. Няма примери за обратното.

Въпросът не е дали, въпросът е кога? 

Много от нас си мислят, че сме специални, защото “това е Америка”. Мислим си, че сме имунизирани срещу силите, които започнаха арабската пролет, руската и френската революции. Знам, че вие, драги, от тези 0,01 процента напълно отричате аргументите ми, много от вас дори са ми казвали в очите, че не съм с всичкия си.

И да, знам, че сте убедени, че неравенството е измислица, понеже веднъж сте видели бедно дете с iPhone.

Ето какво искам да ви кажа: живеете в измислен свят. Това, в което всички искате да вярвате, е, че когато нещата стигнат критична точка и преминат от „кофти за масите” в „опасно и социално дестабилизиращо”, ние някак си ще сме разбрали предварително.

Всеки студент по история ще ви каже, че номерът не става така.

Революциите, също като фалитите, стават бавно и  после много бързо.

Един ден някой се самозапалва, после хиляди хора са на улицата и преди да разберете какво става, цялата страна гори.

И ние няма да имаме време да стигнем до летището, да скочим на частните си самолети и да отлетим за Нова Зеландия.

Винаги е ставало така.

И ако неравенството продължи, ще стане точно така. Ние няма да можем да предвидим кога и ще бъде ужасно за всички. Но особено ужасно за нас.

Най-ироничното в тази ситуация е това колко напълно ненужна и самооборваща се е.

Ако направим нещо, ако променим политиката си така, както, да кажем, Рузвелт направи през Голямата депресия, така че да помогнем тези 99% и да спрем революционерите и откачалките, онези, които първи ще заразмахват вилите, това ще е най-добрият изход за нас, богаташите.

Не само ще си спасим кожите, но и с почти пълна сигурност ще станем дори по-богати. 

Тук трябва да следваме модела на Хенри Форд, който бързо осъзнава, че всички служители във фабриката му в Мичиган са не само евтина работна ръка, която може да експлоатира – те са и огромна група консуматори. Форд осъзнал, че ако повиши надниците им до космическата за онова време сума от 5 долара на ден, те щели да могат да си позволят да си купят кола. От него.

Каква чудесна идея. Моето предложение е следното: нека да го преиграем.

Трябва да опитаме да направим нещо. Идиотските политики в момента намаляват хората, които могат да си позволят да купуват стоките ми. Или вашите стоки.

Когато осъзнах това, реших да напусна удобния си малък супербогат свят и да започна да се занимавам с политика. Не директно, кандидатствайки за офис или ставайки един от редицата милиардери, които подкрепят някой кандидат.

Вместо това реших да се опитам да променя мисленето с нови идеи – подкрепяйки това, което аз и съавторът ми, Ерик Лиу, наричаме „средна икономика”.

Това е дълго отлаганата промяна във възгледите за икономиката, които са приемани за почти свещени в партийните редици и които причиниха постепенния й упадък  и прецакаха американската средна класа.

„Средната икономика” отрича концепцията, че икономиката е ефикасна, механична система и предлага много по-акуратния възглед за комплексна екосистема, изградена от хора, които зависят един от друг.

Точно затова в основата на капитализма трябва да лежи идеята, че ако служителите имат пари, бизнесите имат повече клиенти. Това прави консуматорите от средната класа, а не богатите бизнесмени като нас, истинските създатели на работни места.

Средната класа дава пари на нас, а не обратното. 

На 19 юни 2013 „Блумбърг“ публикува моята статия „Защитата на един капиталист за минимална надница от 15 долара”. Форбс отговори с „Ник по пътя към лудостта”.

Въпреки това едва няколко седмици след публикацията моят приятел Дейвид Ролф, организатор на синдиката на работниците в сферата на услугите, започна стачка сред служителите във веригите за бързо хранене, изисквайки минимална надница от 15 долара на час.

И едва 350 дни след публикуването на статията ми кметът на Сиатъл Ед Мъри подписа наредба за същото нещо, превръщайки го в закон.

Как се случи това, чувам ви да питате?

Случи се, защото ние напомнихме на масите, че те се изворът на растежа и просперитета, не ние, богатите. Напомнихме им, че когато служителите имат повече пари, бизнесите имат повече клиенти и имат нужда от повече служители. Напомнихме им, че ако служителите, които живеят с надница, която е една идея над границата на бедността, данъкоплатците не би трябвало да доплащат разликата.

И когато свършихме с напомнянето, 74% от гласоподавателите в Сиатъл се съгласиха, че 15 долара на час минимална заплата е страхотна идея.

Основният довод срещу повишаването на минималната надница, който се предлага от републиканците, техните спонсори, а и от доста от демократите е, че повишаването на минималната заплата ще причини намаляване на работните места.

Този довод е показателен за настоящия възглед към икономиката. Ако сте учили „Основи на икономиката” в университета, знаете, че ако надниците се увеличат, служителите трябва да се съкратят. Законът за търсенето и предлагането и такива ми ти работи…

Тогава обаче защо имаме Джон Бойер и други републиканци в Конгреса, които твърдят, че ако поставите по-висока цена на труда, ще получавате по-малко от него?

Сериозно?

Защото ето какво е странно.

По време на последните три десетилетия компенсациите за президентите на компаниите нарастваха 127 пъти по-бързо, отколкото тези за работниците. От 1950 съотношението между заплатите на президентите и служителите се е повишило с 1000 процента, и не, пръстът ми не се подхлъзна на нулата.

Президентите получаваха 30 пъти по нормалната заплата, сега взимат около 500 пъти повече. И все пак нито една компания, за която аз съм чул, не е елиминирала висшия си мениджмънт или ги е аутсорснала в Китай, или е намерила начин да бъдат заместени от компютър.

Вместо това сега имаме повече от всякога изпълнителни президенти и висш мениджмънт.

Същото важи за финансовите служители и технологичните специалисти. Те ни струват все повече и повече и ги наемаме все повече и повече.

Това е номерът с нас, хората от бизнеса – ние си харесваме клиентите богати и служителите – бедни.

Откакто е имало капитализъм, капиталистите казват същото при всеки опит за повишаване на надниците. 75 години оплаквания от големия бизнес – от моментът, в който минималната надница е приета като закон, когато жените изискват равно заплащане, когато законите срещу детския труд влизат в сила.

Всеки път капиталистите казват  същото нещо по същия начин: „Ще се разорим. Ще трябва да затворим. Ще трябва да уволним всички“.

Не се е случило досега.

Всъщност изследванията показват, че когато служителите са по-добре платени, бизнесът като цяло е по-добър.

Повечето от вас сигурно мислят, че 15 долара минимална заплата в Сиатъл е безумие, което поставя икономиката ние в риск. Но в Сиатъл дори настоящата ни надница от 9,32 долара е с 30% по-висока от федералното изискване.

И съсипана ли е икономиката ни?

Е, оплакващи се икономисти, вижте какво казват цифрите: на национално ниво има два града с най-висок растеж на заетостта от малки бизнеси – Сан Франциско и Сиатъл. Познайте сега кои градове имат най-висока надница? Сан Франциско и Сиатъл. Най-бързо развиващият се град в Щатите? Сиатъл. 15 долара не е рискова политика. Просто е добавка към стратегията, която вече дава възможността на нашия град  да бие вашия град по точки.

И ако се замислите, е напълно логично. Ако служител изкарва 7,25 на час, каква част от надницата на този човек ще се върне в касите на местните малки бизнеси?

Почти никаква, ето каква.

Този човек ще си плати наема, ще напазарува от най-евтината верига магазини и, ако има късмет, ще си купи карта за градския транспорт. Но няма да иде на ресторант. Няма да си купи нови дрехи. Няма да купи цветя на 8 март.

Дали това е тема, много по-сложна, отколкото я описвам?

Разбира се. Има много фактори, които участват в определянето на заетостта.

Но моля ви, моля ви, спрете да настоявате, че ако плащаме повече на работниците на надница, безработицата ще стигне невиждани нива и ще съсипе икономиката. Това е пълна глупост.

Най-лошата част от сегашната икономика не е вярването, че ако богатите забогатеят още повече, това е добро за икономиката. Най-лошото е вярването, че ако бедните забогатеят, това е лошо за икономиката.

Знам, че всички вие смятате, че задължаването на бизнеса да плаща на служителите повече е нечестно или прекалена намеса.

Повечето от вас вярват, че трябва да следваме добрите примери на фирми, които плащат на служителите си толкова, че да не умрат. Или да позволим на пазара да определи цената.

Но! Когато тези, които налагат лошите примери, като МакДоналдс, плащат на служителите си абсолютния минимум, това, което казват е, че биха плащали на служителите си дори по-малко, ако беше легално. В големи групи хората не правят правилното нещо. Затова икономиката ни може да бъде ефективна само ако се води от закони.

Уол-Март е най-големият работодател в страната с 1.4 милиона служители в САЩ и повече от 25 милиарда печалба преди данъци. Спокойно може да си позволи да плаща на милиона минимално платени служители допълнителни 10 хил на година, да ги измъкне от пълна бедност и да им позволи да пазаруват в Уол-Март.

Това не само ще спести на данъкоплатците допълните разходи по лечение, социални помощи и финансова подкрепа, но Уол-Март ще изкарва по още 15 милиарда преди данъци.

Уол-Март няма (и не бива) да предлага на служителите си повече от конкуренцията си. Но, за да имаме функционираща икономика, всички фирми трябва да са задължени, а не помолени да плащат надници, с които може да се живее, а не оцелява.

Ние, богатите, сме погрешно убедени от образованието си и обществото, а след това сме убедили и себе си, че ние сме основния фактор за създаване на работни места. Но истината е, че

никога няма да има достатъчно супер-богати американци, че да поддържат икономиката самостоятелно.

Аз лично изкарвам около 1000 пъти повече от средния американец, но не купувам 1000 пъти повече неща. В последните няколко години семейството ми е купило няколко коли, не 3000. Купувам си по няколко ризи и панталона на година, както повечето американци. Купих си два чифта чудесни вълнени паналона, които моят партньор Майк нарича „мениджърските панталони”. Предполагам, че бих могъл да купя 1000, но защо да го правя? Вместо това си спестявам парите, с което обаче не правя много за икономиката.

Затова забравете за идеята, че Америка е велика заради хора като мен, вас, и Стив  Джобс.

Знаете истината, дори и да не искате да я признаете – ако се бяхме родили в Сомалия или Конго, ние всички щяхме да сме босоноги, седнали на прашния път и продаващи плодове от кошница. Не че Сомалия или Конго нямат добри предприемачи. Просто най-добрите им предприемачи са принудени да продават плодове от кошница до прашния път, защото това е всичко, което клиентите им могат да си позволят.

Така че защо да не поговорим за „Нова сделка за американския народ”?

Една, която ще се хареса и на левите, и на десните?

Първо, бих помолил приятелите ми от Републиканската партия да се замислят реалистично за намаляването на размера на правителството. И да, да, да, прави сте – федералното правителство е прекалено голямо. Но няма начин да намалите служителите му, не и в момента. Рейгън и Буш имаха по 8 години всеки да го направят, и се провалиха с гръм и трясък.

Републиканците и демократите в парламента няма да намалят правителството само с позитивно мисли.

Единственият начин действително да се намали екипът на правителствените организации е да се върнем обратно в основните икономическите принципи – трябва да намалим нуждата от правителство.

Ако хората получаваха по 15 долара на час и повече, нямаше да имат нужда от купони за храна. Нямаше да имат нужда от помощ с наемите си. Няма да имат нужда от мен и вас, за да си плащат медицинските грижи.

Ако консуматорската средна класа се завърне, няма да имаме нужда от голям социален апарат. В същото време приходите от заплащане и данъци ще се увеличат, намалявайки дефицита.

С други думи, това е икономически подход, който може да обедини дясно и ляво. Може би това е причината за неизбежното разбуждане на дясното. Дори републиканци като Мит Ромни и Рик Санторум наскоро подкрепиха увеличаването на минималната надница, влизайки в конфликт с другите от партията си.

Сигурен съм, че всички можем да се съгласим, че тази промяна няма да започне във Вашингтон.

Там мисленето е закостеняло, аргументите – консервативни. И от двете страни.

Но, според мен, това е напълно приемливо. Повечето социални движения са започнали с победи на общинско и щатско ниво. Битката за 8-часовия работен ден, която приключи в столицата през 1938, започна на места като Илинойс и Масачузетс в късните 1800.

Движението за социално осигуряване започна в Калифорния през 1930.

Дори „Обамакеър” щеше да е невъзможна без примера на Мит Ромни в Масачузетс.

За съжаление, много малко демократи и никой от републиканците разбират това. Президентът, макар че е с добри намерения, също не го схваща. В тазгодишната си реч той спомена за нуждата от по-висока надница, но не каза, че по-малко неравенство и възраждане на средната класа ще спомогнат за по-бързо растеж на икономиката.

Вместо това, аргументите, които чуваме от повечето демократи са все същите стари оплаквания за социалната неправда.

Единствената причина да помагаме на работниците е съжалението.

Републиканците казват растеж. Демократите казват справедливост. И губят всеки път.

Но само защото двете партии във Вашингтон не са го разбрали още, не значи, че ние, богатите, можем просто да продължим както досега.

Тонът на разговора вече се променя, дори милиардерите да не го чуват.

Знам какво си мислите. „Окупирай Уолстрийт” и всички останали „капитализмът-е-зло” протести изчезнаха без следа. Но това не е вярно.

Разбира се, трудно е да накараш хората да спят в парка в името на социалната справедливост. Но протестите, които имахме в началото на финансовата криза през 2008 наистина положиха началото на промяната в дебата – от дългове и задължения към социално неравенство.

Само дето много от плутократите не схванаха посланието. 

Скъпи 1-процентковци, много от нашите сънародници започват да вярват, че капитализмът е проблем.

Аз не съм съгласен, сигурен съм, че и вие.

Капитализмът, когато е добре управляван, е най-великата социална структура за създаване на благоденствие в човешкото общество.

Но безконтролният капитализъм има склонност към централизация и последващ колапс.

Може да бъде контролиран така, че да носи облаги на малкото в краткосрочен план или на многото в дългосрочен. Работата на демократите е да го побутнат към второто.

Затова инвестирането в средната класа работи. А данъчните облекчения за хора като нас – не.

Балансирането на силата на работниците и милиардерите чрез повишаването на минималната надница не е лошо за капитализма. То е безценен инструмент, който умните капиталисти могат да използват, за да построят капитализма стабилен и траен. И никой няма повече ползва от това, колкото квадрилионерите като нас.

Най-старият и най-важният конфликт в човешките общества е битката между концентрацията на власт и богатство. Хората на върха като нас винаги са казвали на тези на дъното, че съответната позиции са правилни  и добри за всички.

Исторически това е било божествено право, сега е икономика.

Що за глупост е това?

Наистина ли съм по-добър човек? Наистина ли имам право да определям морала и икономиката? А вие?

Моето семейство, Ханауер, е започнало в Германия, продавайки пера и възглавници. Когато Хитлер ги изгонил, те се озовали в Сиатъл, в притежание на друга компания за възглавници. Три поколения по-късно, аз спечелих от това. После извадих огромен късмет, че в ерата на Интернет имах приятел на име Безос.

Дори и най-добрите от нас, обаче, в лошо стечение на обстоятелствата, могат да се окажат босоноги, на прашния път, с кошница плодове пред тях.

Никога не трябва да забравяме тази мисъл, или това, че Съединените Американски щати и тяхната средна класа ни направиха това, което сме, а не обратното.

Или пък можем да си поседнем на палубите на яхтите си, да не правим нищо.

И да чакаме разярената тълпа с вилите.

Ник Ханауер, Политико (glasove.com)

Глобализаторът, който дойде от студа

.
Unbenannt-1 KopieРазкрития на Джо Щиглиц – носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка

Грег Паласт

Докато слушах обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка, очите ми се опулиха до изхвръкване. Например от разкритието как МВФ и финансовото министерство на САЩ са фалшифицирали изборите в Русия.

„Осъдиха хората на смърт,“ каза бившият апаратчик.

Той беше като изваден от книга на Джон льо Каре. Страхотният агент идва от студа, минава на наша страна и в многочасови интервюта разтоварва паметта си от чудовищните неща, извършени в името на една политическа идеология, зад която той е прозрял пълната й прогнилост.

Но пред мен седеше не някой изхабен шпионин от времето на Студената война, а къде по-сериозен „улов“. Джоузеф Щиглиц е бивш главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред е до голяма степен негова осъществена теория.

Интервюирах Щиглиц в продължение на няколко дни – в Кеймбридж, в един лондонски хотел и във Вашингтон през април 2001 г. – по време на голямата говорилня на Световната банка и Международния валутен фонд. Вместо да председателства срещите на министри и банкери, Щиглиц бе държан в безопасно изгнание отвъд полицейските кордони – барабар с протестиращиге монахини с огромния дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, родителите на деца, болни от СПИН, и други недоволни от глобализацията. Някогашният най-вътрешен човек бе станал пълен аутсайдер.

През 1999 г. Световната банка го уволни. Не му бе позволено кротко да се оттегли; научих, че финансовият министър на САЩ Лари Самърс настоявал за публично отлъчване за Щиглиц, който за първи път, и то съвсем меко, бе изразил несъгласието си с глобализаторския стил на СБ.

Тук, във Вашингтон завършихме последното от няколкочасовите интервюта за „Обзървър“ и Би Би Си за истинските, често скрити действия на МВФ, СБ и собственика на 51% от акциите й – щатското финансово министерство.

Тук от неназовани източници (не Щиглиц) получихме набор документи с гриф „поверително“, „с ограничен достъп“, „да не се огласява без разрешение на Световната банка“.

Щиглиц ми преведе една от бюрократщините – „Стратегия за държавно подпомагане“. Има такава стратегия за всяка по-бедна държава, разработена, според СБ, след внимателно проучване в страната. Но според Човека Отвътре проучванията на банковите екипи се състояли предимно от подробна инспекция на петзвездните хотели. Те приключвали със среща на чиновниците със съответния просещ финансов министър, на когото връчвали за „доброволен“ подпис предварително изготвено от банката споразумение. (Разполагам с доста такива документи.)

Банката връчва все една и съща програма от четири стъпки.

Първата стъпка е приватизацията, която според Щиглиц е по-точно да се нарича рушветизация. Местните държавници, вместо да се опълчат срещу разпродажбите на държавните предприятия, използвайки изискванията на Световната банка да се затварят устите на местните критици, радостно шиткат електрическите и водоснабдителните си компании, разказва Щиглиц. „Виждаше се как им лъсват очичките при перспективата да получат 10-процентни комисиони в швейцарски банкови сметки за клъцването на няколко милиарда от продажната цена на националните активи.“

И правителството на САЩ знаеше това, обвинява Щиглиц, поне в случая на най-голямата „рушветизация“ – разпродажбата през 1995 г. в Русия. „Мнението на финансовото министерство на САЩ беше, че ходът е великолепен, тъй като искаме Елцин да бъде преизбран. Не ни пука, че изборите няма да са честни, а купени. Искаме парите да идат при Елцин като финансови инжекции за неговата кампания.“

Щиглиц не е психар, бълнуващ за световни заговори. Човекът е бил много вътре в играта като председател на икономическия съвет на президента Клнтън, тоест бил е член на кабинета му. Най-пагубно според него е, че подкрепяните от САЩ олигарси са оглозгали индустрията на Русия и в резултат на корупционната схема националното производство се е свило наполовина и е довело до депресия и глад.

Планът на МВФ и СБ с мотото „спасете икономиката си сами“ е абсолютно един същ за най-разнокалибрени държави. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. Теоретично дерегулацията на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат от страната. За нещастие, както стана в Индонезия и Бразилия, парите се движеха само навън и все навън. Щиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Суми в брой влизат само за спекулации с недвижими имоти и валута, но и при най-слабия сигнал за неприятности просто изчезват. Резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове. И когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30%, 50% и 80%, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове.

„Резултатът можеше да се предвиди“, казва Щиглиц за приливните вълни на „горещи пари“ в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти изядоха стойността на собствеността, сринаха индустриалното производство и ометоха държавните хазни.

Точно в този момент МВФ повлича задъхващата се нация към стъпка номер три: пазарно ценообразуване – причудлив термин за повишаване цените на хранителните продукти, водата и енергоносителите. Това води, както може да се очаква, до стъпка три и половина, която Щиглиц нарича „МВФ бунт“.

Този бунт е болезнено предвидим. „Държавата е напълно съсипана, а МВФ се възползва от ситуацията, за да изстиска и последната й капка кръв. Нагнетяват парата все повече и повече, докато целият котел експлоадира“ – това се случи в Индонезия през 1998 г., когато МВФ спря помощите за храна и гориво за бедните. В Индонезия избухнаха безредици. Има и други примери – боливийските бунтове за цените на водата миналата година и през февруари т. г., метежите в Еквадор заради натрапеното от Световната банка увеличение на цените на газа. Човек остава с впечатлението, че и бунтовете са заложени в плана.

И си е така! Щиглиц не е знаел, че хора на Би Би Си и „Обзървър“ във Вашингтон са успели да се доберат до няколко документа от Световната банка, всички с досадните грифове „поверително“, „за ограничено ползване“, „не подлежи на разпространение“. Един от тях е „Временната стратегия за подпомагане на страната“ – за Еквадор. В него няколко пъти с пълно равнодушие се съобщава, че стратегията ще предизвика „социални безредици“ – според бюрократичния им израз за една пламнала държава.

Това не е изненадващо. В секретния доклад e отбелязано, че планът американският долар да стане валутна единица на Еквадор е сринал 51% от населението под прага на нищетата. Планът на СБ за „подпомагане“ включва и съвет да не се обръща внимание на страданията и да се потъпкват гражданските вълнения с „политическа решимост“ – и с още по-високи цени.

Бунтовете, предизвикани от МВФ (под бунтове разбирам мирни демонстрации, разпръснати с куршуми, танкове и сълзотворен газ), предизвикват ново паническо изнасяне на капитали и фалити на правителства. В това икономическо „подпалвачество“ има и добра страна – за чуждите корпорации. В такива моменти те дооглозгват остатъците от активите – примерно, още някоя минна концесийка или пристанище, разпродадени като на пожар на съответните смешни цени.

Щиглиц отбелязва, че МВФ и СБ не са чак толкоз безсърдечни привърженици на пазарната икономика! Например МВФ изсипа десетки милиарди долари, за да спаси от банкрут индонезийските финасисти след прекратяването на субсидиите за хранителни продукти – а всъщност спаси американските и европейски банки, от които индонезийците бяха взели заеми.

Моделът се очертава – в тази система има много губещи, но само един печели. „Един“ в случая е събирателен образ на западните банки и американската хазна. Те обират каймак за милиарди долари от тая безумна международна капиталова маслобойна. Щиглиц ми разказа как в началото на кариерата си в Световната банка е имал злочесто запознанство с новия президент на Етиопия, избран в първите демократични избори. СБ и МВФ наредили на Етиопия да прехвърли парите за помощи към сметка във валутния резерв на САЩ, който изплаща мизерна 4-процентна лихва. В същото време Етиопия била принудена да заема долари при лихва 12%, за да изхрани населението си. Новият президент умолявал Щиглиц за позволение парите за помощи да послужат за възраждане на нацията. Но не! Плячката отпътувала директно за подземните трезори във Вашингтон.

Стигаме до четвъртата стъпка на това, което МВФ и СБ наричат „стратегия за намаляване на бедността“: това е свободната търговия, но по правилата на Световната търговска организация и Световната банка. Щиглиц оприличава свободната търговия в стил СТО на опиумните войни. „И те са се водели, за да се отворят пазарите“, казва той. Както през 19-ти век, днес европейците и американците събарят бариерите пред своите стоки на пазарите на Азия, Латинска Америка и Африка, но същевременно барикадират собствените си пазари срещу селскостопанската продукция на страните от третия свят.

В опиумните войни Западът използва военни блокади, за да отвори нови пазари за необузданата си търговия. Днес Световната банка може да поръча финансова блокада, която е също толкова ефикасна – и понякога също толкова смъртоносна.

Щиглиц особено се възмущава от т. н. „Споразумение за правата върху интелектуалната собственост на Световната търговска организация“. Именно въз основа на това споразумение новият световен ред „осъжда хората на смърт“, като налага върху патентованите лекарства непосилни мита и отчисления за западните фармацевтични компании.

Между другото, не се мъчете всеки път да разшифровате какво беше МВФ, какво – СБ, и какво – СТО (Световната търговска организация). Това са взаимнозаменяеми маски на една обща властова система. Преплетени са посредством т. нар. „спусъчен механизъм“. Звучи застрашително, а ето как действа: щом се тегли заем от СБ за училищни нужди например, „спусъкът“ автоматично задейства изискването да се изпълняват всички условия, налагани върху съответната държава от правилата и на СБ, и на МВФ (средно по 111 за държава).

Всъщност, казва Щиглиц, МВФ изисква от длъжниците си наказателна търговска политика, която надхвърля официалните правила на Световната търговска организация.

Най-голямото притеснение на Щиглиц е, че секретните планове на Световната банка, основани на абсолютистката й идеология, не подлежат на никакво обсъждане или несъгласие. Въпреки натиска и усилията на Запада за въвеждане на демократична избирателна система в целия развиващ се свят, тъй наречените програми за намаляване на бедността всъщност подкопават демокрацията.

Пък и не сработват, пустите му планове. Под мъдрото ръководство на МВФ производителността в Черна Африка се срина в бездънна пропаст… А да има някоя страна, избягнала печалната участ? Да, отговаря Щиглиц – Ботсвана! С кой номер? „Просто казаха на МВФ да се разкара оттам.“

Добре де, г-н Многознайко Щиглиц, ами вие по кой начин бихте подпомогнали развиващите са страни? На това предизвикателство професорът отговори така: с радикална поземлена реформа, която да разбие едрата частнособственическа система; с атака срещу ограбващите лихварски ренти (най-често на стойност 50% от добива на арендатора), които се налагат от поземлените олигархии по цял свят.

Не можех да не го попитам и друго – защо, щом той е бил баш икономистът на СБ, банката не се е вслушала в тия негови предложения.

„Ако се отрече правото на частната поземлена собственост, това ще размести властовите елити. А това хич не е приоритет на банката.“

Така си е…

И най-сетне питам – кое го е накарало да си захвърли хубавата служба?

Оказва се, това бил отказът на банките и американското министерство на финансите да променят политиката си дори при очевидния провал на монетарните им танци в 4 стъпки, причинили толкова страдания и лишения. Всеки път, когато свободно-пазарното лечение на нечия икономика даде фира, МВФ просто настоява да се приложат още по-надълбоко мерките на свободния пазар.

Като средновековни лечители са“, сухо каза Човекът Отвътре. „Когато пациентът умре, казват – брей, май не трябваше да спираме кръвопускането, а? Имаше в него още кръвчица за източване!“

… От разговорите с Щиглиц ми стана убеждението, че за да се излекуват световните кризи и мизерията, решението е съвсем просто: да се разкарат кръвопийците.

От Мрежата