В миналото се смяташе, че ерген със солидно богатство има всичко, което иска една жена. Но сега изглежда, че мъжете са тези, които се придържат към максимата на Джейн Остин, и с удоволствие биха оставили жената да изкарва хляба в семейството.
Американско изследване, цитирано от в. „Дейли телеграф“, показва, че днешните млади съпрузи са първото поколение, което не смята жените с равно или по-добро образование от тяхното за „заплашителни“. Проучването потвърждава, че браковете на предишните поколения, където съпругът е по-високо квалифициран и следователно е по-вероятно да изкарва хляба, издържали повече.
Но сега тенденцията се е преобърнала. Щампата, че връзка, при която жената има „предимство в образованието“, е по-вероятно да се разпадне, е изчезнала и двойките, които имат еднакво образование, е по-вероятно да останат заедно, отколкото такива, при които съпругът е по-високо образован.
Изследването, ръководено от проф. Кристине Шварц, социоложка от университета в Уисконсин, стигнало до извода, че се наблюдава голяма промяна спрямо традиционния модел на брака „мъж, изхранващ семейството-домакиня“. Авторите му опровергават твърденията, че нарастващото участие на жените на работното място подкопава традиционното семейство.
За целите на изследването авторите отчели съдбата на хиляди двойки, които сключили брак в последните над 50 години. Браковете между 50-те и 80-те години на миналия век, при които съпругата имала по-високо образование от съпруга, били с около една трета по-застрашени от разпадане, отколкото тези, при които съпругът бил по-високо квалифициран.
Но при двойките, които се оженили в началото 90-те години на миналия век, бракът издържал повече, ако жената имала еднакво образование с това на мъжа. Същото се отнасяло и за двойките, които сключили брак в началото на новия век.
Въз основа на статистиката за браковете в САЩ учените определили три групи двойки, които се оженили в края на 50-те години на миналия век, в края на 70-те години и в началото на новия век. След това те били разделени в три категории – двойки, при които съпругата е по-високо образована от съпруга, измерено в години посещаване на училище и вероятност от завършване на колеж, двойки, при които съпрузите имат еднакво ниво на образование, и двойки, при които съпругата е по-ниско образована от съпруга.
В двете групи от 50-те и 70-те години жените, които били по-образовани от съпруга си, били изложени на 34% по-голям риск да се разведат, отколкото дамите с по-ниско образование от това на мъжа си. Но при двойките, които се оженили в началото на 21-и век, картината се променила. В тази група жените, които били по-слабо образовани от съпруга си, били изложени на 40% по-голям риск да се разведат, отколкото по-образованите дами. В същото време представителките на нежния пол, които имали еднакво образование с това на мъжа си, било с една трета по-малко вероятно да се разведат, отколкото жените с ниско образование.
Как Ню Йорк премахна графитите и стана най-безопасният мегаполис в Америка
През 1980 г. Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците, е опасно, а да се пътува в метрото, е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк, си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.
Ето разказ на очевидци за нюйоркското метро от тези времена:
„След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, вземай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета, без да платят. Беше някаква транспортна версия на Дантевия ад.”
Градът е в лапите на
най-свирепата епидемия от престъпност
в цялата си история.
После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.
Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?
Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell: The Tipping Point):
„Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг.
Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал,
подканящ към по-сериозни престъпления.
Гладуел се занимава със
социалните епидемии
Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.
Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти. Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста.
33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.
Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици.
Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.
Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в нюйоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с…
борба срещу графитите
Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност… Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:
„Графитите са символ на краха на системата. Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.”
И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение”, разказва той по-късно.
В края на всеки маршрут
правят пунктове за миене
Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмитите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание.
„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях: „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили…”
През 1990-а началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той
се захваща яростно с… гратисчиите
Защо? Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за липсата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно.
Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечени полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона.
„За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо – разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!… Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.”
През 1994-та за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В „Уикипедия” пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия
да се развие в цял Ню Йорк
Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.
Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления.”
Верижната реакция е прекъсната
В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.
Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата…
Когато Христос ходел из Галилея и вършел чудеса, Мария Магдалена се обърнала към него за помощ. Той я изцерил от болестта, от която страдала, а благодарната Мария го следвала до смъртта му. Тя първа видяла възкръсналия Господ и утешила скърбящите с думите: “Христос възкресе!” Като първа благовестница тя е призната от църквата за равноапостолна.
***
От писанията из Евангелието на Филип
„Три жени вървяха с Господ през цялото време. Мария – майка му, и нейната сестра, и Магдалена – тази, която наричаха негова спътница. (…)
Господ обичаше Мария повече от всички ученици и често я целуваше в устата. Останалите ученици, като го видяха, че обича Мария, му казаха: Защо я обичаш повече от всички нас? Спасителят им отвърна, каза им: Защо не обичам вас като нея?“.
Иван Костов (Чичко Скрудж): Критиките към нас, вложителите на КТБ, е разюздан популизъм.
Глас от публиката: Ванка и ние искахме милиони да спестим от закуските, ама нещо не ни се отдаде… Ти как го направи?
.
От наследство, не е. В автобиографията си при кандидатстване да влезе в редиците на БКП, собственоръчно е написал „майка – слугиня, баща – ратай“. Значи до други чалъми е опрял, ама какви ли може да са били те? Всеки има право до три пъти да познае.
***
Петима души имат общо 300 млн. в КТБ. Още 46 имат депозити над 1 млн. лева. Двама от тях са Иван Костов и Вежди Рашидов. Вторият поне има обяснение за неговите…, а първия трябва или да е фокусник или крадец.
Диабет и рак са измислени заболявания. Паркинсон няма, ако имате здрави черва, което се постига с гимнастика, ходенето гони хипертонията, категоричен е ученият, създал медицината за космонавти.
Проф. Иван Павлович Неумивакин е доктор на медицинските науки, лауреат на държавни отличия, член на Руската академия на естествените науки. Автор е на повече от 200 научни разработки, изобретател със защитени 85 авторски документа. 30 години специализира космическа медицина. Той е бащата на уникалната болница, известна като „болница в космическия кораб“. Той е разработил множество принципи и методи за оказване на медицинска помощ на космонавтите по време на полет, особено при тези с по-голяма продължителност. Негови открития се използват и от американските специалисти в НАСА. Името му повече от 40 години се свързва с алтернативната медицина. – Проф. Неумивакин, нова вид медицина ли проповядвате или тълкуване на познатата досега?
– Занимавам се единствено с познанието за на личната отговорност на всеки човек за собственото му здраве Освен това изучавам законите на физиологията, по които функционира човешкият организъм. Днешната медицина не прилага и не се придържа към тези закони, въпреки че без тях не може да се излекува каквото и да било заболяване. Сега сякаш се предпочита да се дават луди пари за скъпи лекарства и вносна апаратура. – В България повече от 20 години продължават споровете за елтернативната медицина…
– Но u в момента по телевизията показват как е невъзможно човек да се излекува от болестта на Паркинсон, например. Въпреки че много лекари разбират как точно стоят нещата. Проблемът е в това, че никой не желае да променя системата. Изучават се болести като тази на Паркинсон и множествена склероза, които въобще не съществуват.
– Това не е ли много крайно мнение?
– Съществува болестно състояние на стомашно-чревния тракт. Тези болни са със запек по 10-15 дни, червата им не функционират. А това е тежко отравяне, по-лошо от чернобилската. И докато работата на червата не се нормализира, нищо не може да се направи за тези болни.
– Официалната медицина не е излекувала нито един от тях напълно, защо?
– Разчита се на лекарства. При нас тези хора след 2-3 месеца вече ходят на пазар, ръцете им не треперят. Мен са ме обвинявали в използване на неразрешени лекарства и едва ли не ме изкараха престъпник. Аз обаче не се предадох и издадох книгата „Пътят за избавяне от болести, които не съществуват. Хипертония. Диабет.“ Хипертония няма. Това, което наричат тежка хипертония, се лекува за 2-3 месеца. А що се отнася до диабета, ще ви препоръчам новата си книга „Диабетът: митове и реалност“. Как да кажа, че има диабет, когато няма такъв? – Това не е ли автореклама повече? Нали все пак има над 300 милиона души в целия свят, които страдат от това, че задстомашната жлеза не изработва инсулин? – Задстомашната жлеза е просто един работник. При нас дори съществува обществена организация „Довиждане, диабет“. 2 седмици – и диабет няма! Само с физкултура около един час всеки ден. Но и още нещичко… Тялото – това е нашият двигател. По-добре трябва да се грижим за този мотор, а не да страдаме и пием лекарства. Диабетиците трябва да отделят особено голямо внимание на краката си. Там е цялата система. Нужна е всекидневна гимнастика. – И ще се изработва инсулин? – Разбира се! Всичко това е физиология. Нужно е там, вътре в нашия организъм, да се създадат нормални условия за живот на клетките. Вижте само с какво тъпчат децата сега – всякакви сладкиши със стабилизатори, оцветители, кока-кола също и пр. На 3-4 годинки има деца с диабет. На организма е нужна само тази захар, която се образува като краен продукт от преработването на храната. А от сегашните „нови“ продукти захарта в кръвта веднага се покачва, задстомашната жлеза е принудена да изработва повече инсулин. Но тя не е вечна, задъхва се. – Вече открива диабет дори при кърмачета… – Това е от родителите, от майката най-вече. Но не в смисъла на наследственост. Наследствени заболявания, освен шизофрения, хемофилия и алкохолизъм, няма. Когато майката е била бременна, е яла повече излишни неща и ето – у детето се развива диабет. Предразположеност, разбира се, съществува, но, образно казано, при равни условия. Ако детето живее както родителите си – в смисъл на хранене и поведение, болестта ще се появи точно на този фон. В нашия център са идвали цели семейства с диабет – бабата, майката, бащата, но детето няма диабет. Възрастните са разбрали каква е същността на диабета и са се постарали детето им да живее по друг начин – повече физкултура, закаляване, здравословно хранене, консумация на полезни продукти като моркови и т.н. А захар – само по големи празници и на рождения ден. И диабет няма. Както няма и рак. – Извинете, но това също звучи като някаква фантастика…
– Ракът е състояние, до което неграмотните хора сами са се докарали. Човек преминава границата на „замърсяване“ на организма. Само по дъговата обвивка на окото мога да определя степента на това замърсяване при даден човек за 5 минути. Условно казано, ако мръсотията в организма е 35 процента, човек може да има язва, перфорация или възпаление. Но когато тя вече е вече 36, 37, 38 процента, аз казвам: ако днес все още няма онкологична проява, утре или вдругиден ще има. В мръсотия клетката не може да съществува нормално, тя започва да мутира. Когато масата на тези клетки превиши критичната точка, както при ядрен взрив, вече нищо не може да се направи. И ето това се нарича метастази.
– Как можем да се справим с тази мръсотия?
– Половината болести могат да се излекуват само с вода. Хората престанаха да пият вода, особено по-възрастните. А трябва да се пие минимум литър и половина, два, през лятото дори по три литра вода на ден. А може и повече. Чистата вода – това е електролит, това е енергия и информация, която тя носи. Защо бабите баят на водата – шепнат й добри и хубави думи и от това тя започва да работи? Тази информация, заключена във водата, започва да работи. Ако човек пие малко вода, кръвта се сгъстява и сърцето не може да я изтласква нормално… Това е природен закон, който днес официалната медицина изцяло игнорира. Почивката края вода също е най-полезна и разтоварваща. А къде е сърцето? Аз твърдя, че сърцето е в петите. – В какъв смисъл? – Имам предвид капилярите. Ако капилярите работят лошо, а сърцето не може да изтласка сгъстената кръв, тя се натрупва в големите кръвоносни съдове, кръвното налягане се повишава и… ето ви хипертония.
– А кое кара капилярите да работят лошо?
– Те се намират в мускулите. Затова трябва да се прави физкултура, гимнастика, много движения. Гимнастиката е задължителна всеки ден. Ако днес вие не отделите поне половин час за гимнастика, този ден за вас е загубен. В случая възрастта не играе никаква роля. За възрастните хора това е особено важно. Разбира се, могат да се направят изключения. Примерно по празници и някакви събития и срещи. Но след това отново трябва да подновите системата си. В момента всичко се разделя на съставни части. Но ако разглеждаме човека на ниво цялостен организъм, излиза, че заболявания просто няма. Например една болест като витилигото се лекува за 2-3 месеца, заедно с други заболявания. Просто чрез прочистване на организма. – Говорите за прочистване на организма и всичко изглежда много лесно, но какво всъщност означава това? – Когато не сте сдъвкали достатъчно добре храната, когато пиете вода по време на ядене, вие сте направили всичко възможно тя да не се преработи. Нашият организъм е устроен много интересно. Стомашният сок съдържа солна киселина. Хлябът и кашата се преработват за половин час, максимум един и концентрацията на киселината е по-слаба. Месото, рибата, яйцата изискват по-силна киселина и 2-3 часа време за разлагане. А пък за мазните храни, за пържените са необходими поне 4 часа, за да се преварят в тази киселина. Вие сте взели някаква течност и сте я изпили. И по този начин сте разредили стомашния сок, намалили сте концентрацията на киселината и храната съответно започва да гние. Тези гнили остатъци се натрупват по вътрешната стена на дебелото черво. Никаква клизма не би могла да ги отстрани. Всичко това се абсорбира и всмуква, става неделима част от клетката. Оттук мръсотията отива в черния дроб. Ето откъде идват 30-35-те процента замърсяване. Всичко това се насочва от черния към белите дробове, където вече не достига кислород. След това сърцето прекарва мръсотията в бъбреците – също толкова замърсени, както и черният дроб. И накрая – в ставите и в кръвоносните съдове. Научете се да се храните правилно, дъвчете дотогава, докато цялата приета храна не се просмуче със слюнка. Не е толкова трудно да се разбере, че добре сдъвканата храна ще отиде в стомаха гладко, като по масло.
Пийте вода преди ядене. Изпивайте на ден от литър и половина до 3 л вода. Наситете организма си с вода като промиваща система и всичко ще заработи както трябва. – Вие казвате, че трябва да пием вода преди ядене? – Разбира се. Но на чаша вода трябва да капвате по 5-10 капки кислородна вода. – Това не е ли опасно?
– Кислородната вода е нужна, за да работи защитният механизъм на имунната система. Той убива и доубива всички наши вътрешни врагове. А 5-10 капки наистина не са малко. В моята практика се е случвало дори при 1-2 капки човек да изгуби съзнание. – Но ако пием дневно 10 чаши вода с по 10 капки кислородна вода в нея, това вече са 100 капки. Не е ли много? – В случая кислородната вода действа като катализатор – превежда в действие всички реакции. И основното е, че тя започва мощно да преработва и да изхвърля от организма всичкия боклук, който се е натрупал в него. Понякога, след 7 до 10 дни от организма излиза рядка мръсотия, която мирише много лошо. Това означава, че организмът се изчиства.
– Говори се, че има случаи, когато кислородната вода е изгаряла лигавицата на стомаха на някои хора… – Окисът не е панацея. Най-важното е дозата да не се превишава. – Какво трябва да правим, за да запазим здравето си?
– Най-важното е да използвате естествените механизми, заложени от природата, и да се научите правилно да се отнасяте към здравето си. Това е цяла система, включваща физкултура, хранене, екология, периодично прочистване на организма
Задължително трябва да пиете вода. Във водата е истината. Ако промените начина си на живот, можете да излекувате всяко заболяване, дори рак. Та нали причината за него е същото това замърсяване, затлачване на организма. Наскоро четох за жена, която била с рак на белите дробове и с метастази. Отказали да я оперират. Тя започнала да се закалява и да води здравословен начин на живот. Сега вече е на 80 години, а наскоро поставила световен рекорд по маратонско бягане и получила златен медал.
Много важна е оптимистичната психологична настройка. На човек трябва всичко да му е наред, особено у дома.
Дами и господа от випуск ’97, мажете се с плажно масло! Ако трябва да ви дам само един съвет за бъдещето, той би бил за плажното масло. Дългосрочната полза от употребата му е доказана от учените, докато останалата част от съветите ми не се базират на друго, освен на личния ми опит. Ще ви ги кажа сега.
Радвайте се на силата и красотата на младостта си. Всъщност, както и да е! Вие ще разберете силата и красотата на младостта си едва когато те вече са избледнели.
Повярвайте ми, след 20 години, когато разглеждате старите си снимки, ще си припомните по начин, който сега не можете да си представите, колко много възможности е имало пред вас и колко невероятно сте изглеждали. Ще видите, че не сте толкова дебели, колкото сте си мислили.
Не се тревожете за бъдещето. Или пък се тревожете, но знайте, че притеснението ви ще бъде от полза не повече от дъвченето на дъвка по време на решаване на уравнение по алгебра. Истинските проблеми в живота ви ще бъдат неща, които никога не са минавали през разтревожения ви ум. От този вид неща, които ви поразяват в 4 часа следобед в някой мързелив вторник.
Всеки ден правете нещо, което ви плаши.
Пейте.
Не бъдете безотговорни към сърцата на другите. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към вашето сърце.
Не си губете времето в ревност. Понякога ще водите, понякога ще изоставате. Надпреварата е дълга и в крайна сметка е със самите вас.
Помнете комплиментите, които получавате. Забравяйте обидите. Ако успеете, кажете ми как сте го постигнали.
Пазете старите си любовни писма.
Изхвърляйте старите си банкови извлечения.
Протягайте се.
Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво да правите с живота си. Някои от най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 20-годишна възраст какво ще правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни, които познавам, все още не знаят.
Вземайте много калций. Бъдете внимателни с коленете си. Ще ви липсват, когато ги няма.
Може би ще се ожените, може би не. Може да имате деца, може и да нямате. Може би ще се разведете на 40 години, а може би ще танцувате патешкия танц на 75-годишнина от сватбата си.
Каквото и да се случи, не сe поздравявайте или самообвинявайте твърде много. Вашият избор е наполовина късмет. Както и изборът на всеки друг човек.
Радвайте се на тялото си. Използвайте го по всякакъв начин. Не се страхувайте от него или от това, което другите мислят за него. То е най-великият инструмент, който някога сте притежавали.
Танцувайте, дори ако единственото място, където го правите, е вашият хол.
Четете упътванията, дори да не ги следвате.
Не четете списания за красота – само ще ви накарат да се чувствате грозни.
Опознайте родителите си. Някой ден те ще си отидат завинаги.
Бъдете мили с братята и сестрите си. Те са вашата връзка с миналото и хората, които е най-вероятно да ви останат верни и да бъдат до вас в бъдеще.
Поживейте в Ню Йорк, но го напуснете, преди да ви направи твърде груби. Поживейте в Калифорния, но я напуснете, преди да ви направи твърде мекушави.
Работете упорито да запълните разликите помежду си в географското разположение и начина на живот. Колкото повече остарявате, толкова повече ще се нуждаете от хора, които са ви познавали на младини.
Пътувайте.
Приемете някои вечни истини: Цените ще се повишават. Политиците ще флиртуват с вас. И вие ще остареете. И когато това се случи, ще си въобразявате, че когато сте били млади, цените са били поносими, политиците благородни, а децата са уважавали възрастните хора.
Уважавайте възрастните.
Не очаквайте някой да ви помага. Може би ще имате доверителен фонд. Може би ще се ожените за богат човек. Но никога не може да знаете кога този източник ще се изчерпа.
Не прекалявайте с третирането на косата си или на 40-годишна възраст тя ще изглежда все едно че сте на 85.
Внимавайте чии съвети приемате, но бъдете търпеливи с тези, които ви ги дават. Съветите са форма на носталгия. Раздаването на съвети е вид изваждане на миналото от мястото му, забърсване на миналото, боядисване на грозните му части и преработване, за да се представи то с по-висока стойност.
Но имайте ми вяра за плажното масло.
„Речта за плажното масло“ e добре написан текст, но тя никога не е прознасяна от Кърт Вонегът и в действителност е един от ранните класически примери за градска легенда и интернет измама.
българският превод е разпространяваният в интернет текст
Ленив ден в малко гръцко село. Дъжд се сипе като из ведро, улиците са опустели. Времената са трудни, хората са затегнали коланите, всеки е задлъжнял на някого, всеки живее на кредит. Точно в този ден един богат германски турист решава да се отбие в селото, паркира автомобила си пред скромния местен хотел и влиза вътре. Слага банкнота от 100 евро на рецепцията и казва на собственика, че първо иска да погледне стаите и тогава ще реши дали да наеме някоя за през нощта.
Хотелиерът му дава няколко ключа и в момента, когато чужденецът се качва на горния етаж, той тутакси грабва банкнотата от 100 евро и тича до близката месарница, за да плати дълга си на месаря. Месарят взима банкнотата от хотелиера и хуква надолу по улицата, за да се разплати с фермера, от когото купува прасета. Фермерът взима банкнотата от 100 евро и бързо отпрашва да си плати сметката за храна и гориво към фермерския доставчик. Фермерският доставчик взима банкнотата от 100 евро, която му е дал фермерът, и тича да си плати дълга за вино и узо в местната таверна. Кръчмарят приема банкнотата от 100 евро и мълчаливо я приплъзва към местната проститутка, която в този момент отпива от питието си на бара, и която заради кризата влизала в положение на клиентите си и също предлагала услуги на кредит. Проститутката взима банкнотата от 100 евро и забързва към скромния местен хотел, за да си плати за стаята, която ползва. Собственикът на хотела приема банкнотата и я поставя на мястото, на което е била до преди малко, така, че богатият чужденец да не заподозре нищо.
В този момент, туристът слиза обратно до рецепцията, посяга към банкнотата от 100 евро, като обяснява, че стаите не задоволяват вкуса му, прибира си парите в джоба, качва се в колата си и напуска селото. Никой нищо не е произвел. Никой нищо не е спечелил. Но пък сега вече цялото село се е издължело и гледа на бъдещето с много повече оптимизъм.
– Юн каве е апорт газет булгар – поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: – Не съм ги забравил тия ваджии френските.
Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.
– Чакай да видим какви новини има, какво става по света – каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:
– Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…“
Алеко Константинов
I.
Бай Ганьо и Бочоолу вестникаря в центъра на Виена:
– Гърсон бе, хей! Юн каве!
– Ганьо, защо на френски бе, нали сме във Виена? Пък то и сервитьорчето тук е българче.
– Верно, Бочо, но нали съм тук изолиран и се обърквам – добре че са електронните газети да се информирам.
– Ганьо, бе, как ти хрумна да утрепеш Данко Харсъзина – сега ще ни изкара червата този кръволок.
– Млъкни, дрънканици да не слушам! А пък и стените уши имат – кой знае какви ги кроят срещу мене с Дребнорибков.
– Те че ги кроят, кроят ги. И твоят Маймун Хасан, дето толкоз пари му даде, че и бонус башка, и той взе срещу тебе да дрънка. Казвал бил той, че бай Ганю е голям мошеник, ама никой не слушал. Тръгна в телевизията ти с гавази да влиза, реве, че пари си му дължал…
– Ай, айдука му с айдук! Но нейсе, като си курдисам работите пак ще допълзи при мене, на свирка ще свири и кючек ще играе. Ти остави лакардиите, Бочо, ами кажи колко чувалчета докара?
– Докарах, Ганьо, колкото побра самолета, но май ще е за последно, че нашият човек от ВИП-а го уволниха и може да се разприказва.
– Ба, бошлаф! Ще пътуваш с камиона тогава: аз на онова добиче Данко парите си не оставям! В чувалчетата по петстотин ли ги докара?
– Корнишоните са по петстотин в чувал, но лангите излязаха по двеста. Едвам излетяхме бе, Ганьо!
– Какви корнишони…. какви ланги, бе ахмако?!
– Ами… как бе, Ганьо! Гуньо не ти ли каза колко поскъпнали краставиците на пазара във Виена. Решихме да напълним самолета и да ударим кьоравото – и касиерката е вътре в далаверата. Заради нея и един бидон розово масло докарахме.
– О-о-х майко! О-о-х майко! Какво да правя, като само серсеми са край мене… Удар ще получа…
– Недей така, бе, Ганьо – сигурна е тая работа с краставиците!
– Млъкни! Ти си най-големия хайванин! Чета вчера твойта газета и, ако те не познавам, ще взема да река, че и ти си ме предал, бе! „Ганю туй обрал, Ганю онуй прибрал“, а пък Данко – изкипрен целия в бяло, до дясното рамо на Али Язовира и даже пред Данчо Ментата!
– То, Ганьо, такованката… за конспирацията, бе! Не ми връзвай кусур! А то Данко си е едричък, а пък Данчо – фъстък, та затуй тъй излизат на кадрото…
– Бошлаф! Ти, кога искаш, и Руското можеш от Бокал Хайван по-бабаит да изкараш – нали те знам аз, ама нейсе…
– Сериозно, Ганьо, страшно е сега към нас – трябва най-прикрито да действаме! Али и Данко са вдигнали всичко: Дребнорибков арестува наред из банката – и касиерката вече е в кауша. Данчо се дере от телевизора, че със закон банката ти ще вземе и парите й в друга ще прехвърли. Гуверньорът Паликлечков и той е с тях – депутатин май са му обещали да става…
– Така е, Бочо. От главите си и от пуста лакомия теглим. Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама да се справим ние честните хора с тях, бе. Като са плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили – бактисали хората! Затова тук като им замиришеш на някой нашенец – яко дим бягат…
– Ама кажи си сега правичката, бай Ганьо – къде е по-хубаво, във Виена ли, в София ли?
– Млъкни, Бочо, не ме прекъсвай! Така добре я бяхме нагласили у нас! Данко реди обществените нареди, на тогоз скръцне със зъби, на оногоз някоя пара даде, и – всичките тлъсти сметки – ето ти ги у банката. А аз – знаеш ме – съм човек широко скроен, ларж. На никой от тези серсеми, дето сега ни гонят, заем не съм отказал. И какво получавам за награда, Бочо, какво? Маймун Хасан даже срещу мен да вземе да говори!
– Ама ти, Ганьо, си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм те хвалил!… Те викат Ганю такъв, Ганю онакъв. – „Да ме прощавате – викам, – не е тъй.“
II.
Открито писмо на Бай Ганьо до медиите в България:
Уважаеми дами и господа,
Скъпи колеги,
От няколко месеца насам срещу мен е предприета една голяма и мръсна уйдурма! Данко Харсъзина, заедно с Али Язовира, Ментолов и Дребнорибков искат да ми вземат банката, като разклатят доверието в цялата система.
Съветвам ви, господа и дами, да не се мамите на хубавите им думи, и не се вдавайте на техните ласкания, и не вярвайте на разни пръскани от тях слухове и измислици за някакви си липсващи пари, чувалчета и прочее. Изсмуканите от пръстите числа за огромни загуби на банката, лъжи дето и в газетите на Бочоолу ги няма, се разпространяват отдавна от лакеите на тези, които искат да ми я вземат (банката). Не е ли странно, че единствените доводи, приведени от гусин гуверньора Паликлечков, са липсата на досие-папирите на кредитополучателите? Нима някой си мисли, че това е било възможно? Че аз тези досиета ги знам наизуст барабар с папирите, гусин Гуверньор – нали половината са на тези, дето сега ме гонят!
Чии нареди следвате Вие, гусин гуверньор? Защо не допуснахте сахлан акционерите да намерят работещо алъш-вериш решение за банката? Свободата на алъш-вериша е на първо място – държавната регулация идва по подир. Та не можем ли ние с Гуня, Бочоолу и други уважавани търговци да решим проблемите, които и без друго ги няма. Та ние да не сме на гроб камък! Защо подминахте без уважение нашите писмени и устни прошения? Или може би обслужихте интересите на определен кръг от хора (макар че какви хора са тези кръволоци!), около Данко Харсъзина, заинтересовани от това да не изплатят своите задължения към банката?
Гусин Паликлечков,
Вие ме обвинихте, че съм изнесъл в чували огромна сума пари в деня преди поставянето на банката под черезвичайно надзирание! Изнесени били стотици милиони! Краставици, трънки и глогинки! Бочоолу ми е свидетел, че нищо такова не се е случило! Ако лъжа, да пукна! Тъй като на всички стана ясно, че тази уйдурма е режисирана от определен кръг хора, рекетиращи мен и банката в продължение на години, държа да информирам обществеността, че съм дал натурално заверени показания пред Иречека в Прага.
С уважение,
Бай Ганю
III.
Из Закона за банката на Бай Ганьо Балкански (ББГБ), вносители – Али Язовира и Йордан Ментолов:
….
Чл. 1 ББГБ се закрива и се открива нова, здрава банка – Харсъз Банк ООД.
Чл. 2 В Харсъз Банк ООД отиват всички сметки, освен тези на Бай Ганя и свързаните с него лица (най-вече Бочоолу и Гуньо Пелтека). Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица, не са свързани лица с Бай Ганьо, колкото и да са били свързани допреди три месеца. Техните пари да не се барат!
Чл. 3 Ако Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица не си обслужват или не са си обслужвали заемите, и поради това в балансите на Харсъз Банк ООД се отвори дупка, да се запълни с държавна пара бол!
Чл. 4 Гуверньорът Паликлечков за нищо не е виновен, защото няма нито нужните правомощия, нито нужните способности…
“България плува и няма да потъне!”…”Ний искаме да живеем в най-тесни отношения с русите, но при едно условие: да не ни бъдат господари те. … С една дума, малко работи има, които могат да ни дадат кураж за продължение на борбата, която досега водихме срещу русите. Но ние ще я продължаваме, че каквото даде Бог.”
Стефан Стамболов пред в. “Таймс” 1886 г.
Август 1886 година. Организираният от Русия преврат срещу Батенберг се е провалил, но ситуацията продължава да бъде силно напрегната и води в крайна сметка до доброволната абдикация на Княза. След абдикацията на княз Александър вътрешнополитическите аспекти на кризата стават значително по-маловажни от нейните външнополитически измерения.
Русия не само не оценява, но и не забелязва позитивния момент в българската позиция. У ръководителите на руската царска дипломация остава погрешното, но твърдо убеждение, че не е възможно да се възстанови и запази руското влияние в България с други средства освен с тези на заплахите и грубия натиск. „Пълно и безусловно подчинение” е линията, която трябва да приеме България, срещу уверенията на Александър III, че ще се грижи бащински за народните интереси. Осъществяването на тази линия не включва непременно окупация, но и не предвижда избирането на български държавен глава. В Петербург разчитат главно на крайната русофилска опозиция около Драган Цанков, която, поставена на власт с руска помощ, би осигурила практически безусловното подчинение на страната. Алтернативата на тази тактика е предизвикването на вътрешни размирици, бунтове и метежи, които да предпоставят „де факто” руската намеса. И единият, и другият вариант не предполагат посочването на кандидатура за българския престол, преди да бъде възстановен руският контрол върху управлението на Княжеството. За осъществяването именно на тази линия, било в едната, или в другата посока, е организирана прочутата в историята на европейската дипломация мисия на генерал-майор барон Николай Каулбарс.
Генералът пристига в София на 13 септември 1886 г. като руски дипломатически агент и едва представил акредитивните си писма, започва да бомбардира правителството с ултимативни ноти, циркуляри и заплашителни писма, с които изисква да се отложат изборите за Велико народно събрание, да се освободят от ареста офицерите детронатори, да се отмени военното положение и др.Той дори предприема обиколка в Северна България, за да призове населението и военните гарнизони към пряка и открита съпротива срещу регентството и правителството, което „не се съобразявало с волята на императора”. По негово предложение два военни клипера акостират на варненското пристанище, изпратени от руското правителство като демонстрация на сила. Тактиката на Каулбарс, която в българската историография и досега често се оценява като „грешка и непохватни действия”, всъщност е драстична, недопустима от всяка гледна точка, намеса във вътрешните работи на страната и крие много рискове от ескалация на напрежението.
Въпреки това българското правителство, избрало пътя на допустимия компромис, проявява извънредна търпимост към действията на генерала-дипломат и отстъпва пред повечето от исканията му. Израз на желанието на България да се помири с Русия дава и Великото народно събрание, което на 29 октомври избира за български княз принц Валдемар, син на датския крал Християн IX и кралица Луиза, близък на руския двор, брат на руската царица Мария. Но по лично внушение на всерусийския император Александър III датският крал отказва избора от името на сина си. Твърдата позиция на Русия логично насочва нещата към разрив и на 6 ноември 1886 г. Николай Каулбарс съобщава на външния министър, че „императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в “сегашния му състав”. Руското дипломатическо агентство с целия персонал и консулите напускат страната.
Пропадналият избор на Валдемар Датски и скъсването на руско-българските дипломатически отношения променят параметрите на българската криза. От спор между Русия и България, в който европейската дипломация участва зад кулисите, въпросът за избор на български княз става общоевропейски. Военноморската демонстрация на Русия, както и въобще провокативното поведение на нейната дипломация в България, са рязко и недвусмислено порицани най-напред в Австро-Унгария. Двуединната монархия се обявява против присвоеното от Петербург право сам да решава българския въпрос и настоява това да стане в съгласие със съществуващите договори и като се държи сметка „за справедливите желания на българите”. От своя страна първият министър на кралица Виктория, лорд Робърт Солсбъри, изразява „възмущението и съжалението на цяла Европа”, нейното изумление и дълбоко порицание към руските посегателства „върху правата на един независим народ”. Позициите на Лондон и Виена предизвикват силно безпокойство у руското правителство, което бърза да оповести в декларация, че ще изчака развоя на събитията и, че „Н. В. Императорът ще действа с мирни средства, без да се отдалечава от постановленията на договорите, поне докато същите договори бъдат съблюдавани от другите сили”. Да се изчака развоят на събитията според езика и практиката на руската дипломация съвсем не означава да се оставят събитията без контрол: Петербург лансира кандидатурата на грузинския княз Николай Мингрели за български владетел, обвързвайки я с предварителното условие за промяна в регентството и правителството и избора на ново Велико народно събрание. Предложението е направено по официален път чрез Високата порта, но всъщност няма за цел да разреши българския въпрос, тъй като от неофициалните сондажи се знае, че кандидатурата няма да бъде приета от Англия, Австро-Унгария и Италия.
За руското правителство е важно да уреди отношенията си с Германия и Австро-Унгария в рамките на изтичащия „съюз на тримата императори” и от изпълнението на тази задача зависи активизирането или въздържането по българския въпрос. Що се отнася до позицията му към България, то тя става непроменена. За император Александър III възстановяването на руското влияние може да стане не чрез избор на княз, а „чрез свалянето на софийските негодяи и замяната им със стабилно временно правителство с руски военен министър“. Единствената надежда на руския самодържец за свалянето на регентството и правителството е във „военното движение” на българските емигранти, които – казва той – „ние трябва да поддържаме материално и с пари”.
И Русия наистина подклажда и подпомага въоръжените метежи, планирани от българските офицери емигранти. В началото на 1887 г. създаденият на румънска територия комитет установява връзка с гарнизоните в Силистра и Русе с оглед подготовката на въоръжено въстание и свалянето на регентството и правителството. Бунтовете в двата града избухват съответно на 17 и 19 февруари, но са бързо и решително потушени, деветима от ръководителите са заловени и осъдени на смърт от военно-полеви съд. Положението в крайграничните райони е овладяно, но нестабилната обстановка в страната, както и опитът на Русия да организира колективна намеса в България, показват опасността от продължаването на безкняжието. В периода до избухването на бунтовете българските държавници успешно отблъскват руския натиск, изчаквайки великите сили да се разберат по кандидатурата за български княз.
След много перипетии, диппломатически совалки и тайни споразумения, които няма да описваме тук, изборът на съдбата пада върху Фердинанд. С пристигането на Кобургския принц в България приключва периодът на регентското управление, а заедно с това и най-острият етап от развитието на българската криза. С персонифицирането на монархическия институт страната излиза от опасното положение на неопределеност, предполагаща и предпоставяща външна намеса. Завършва един цикъл от важни политически промени, най-впечатляващата от които е, че България се отърсва от руската опека, без това да предполага заместването й с нечия друга. Българскитедържавници, предизвикани от грубия и в много отношения оскърбителен за достойнството на държавата руски натиск, си извоюват правото да решават съдбините на своята страна. Независимо от качеството на решенията, коефициентът на тяхната полезност и цената за осъществяването им, преодолян е дълго напластяваният комплекс на „малката и освободена държава”, която не може да има самостоятелна политика. Българската държава доказва, че сама може да реди своята съдба – каквато и да е тя.
Изборът на държавен глава е самостоятелен успех на българската дипломация, победа на политическия курс на националистическите политически среди. В условията на изострящи се международни противоречия, при открито демонстрираната враждебност на Русия регентът Стефан Стамболов, министрите Константин Стоилов и Григор Начович и техните най-близки сътрудници, вдъхновявани от политическия идеал за държавна независимост, имат куража, усета и политическия реализъм да наложат свой изход от кризата -намирането на княз и довеждането му в страната като средство и бариера срещу чуждите вмешателства. Руската намеса в официалната българска политика е елиминирана, без това да означава, че се отваря път за друга. Създадени са благоприятни предпоставки за взаимодействие със сю-зерена Турция, както и за взаимно изгодно сътрудничество с Англия и Австро-Унгария.