Обикновено добавяме подправки към ястията, за да им придадем по-добър вкус и аромат. Освен това обаче, подправките имат и полезни за здравето свойства. Добавянето на подправки, които съдържат антиоксиданти, предпазва от уврежданията, които причиняват мазните храни.
Доказано е, че употребата на червеният и черен пипер, канелата, риганът, розмаринът и чесънът намалява вредата от мазните храни за сърцето.
Учени от университета на Пенсилвания са провели изследване, при което са добавяли по две чаени лъжички смес от подправки – червен и черен пипер, риган, розмарин, чесън, канела и карамфил към всяко ястие, което са консумирали доброволци със затлъстяване. След края на изследването установили, че добавянето на тези подправки към мазната храна намалява реакцията на триглицеридите с около 30%. Мазнините увеличават нивата на триглицеридите в кръвта и ако това се получава твърде често или ако покачването е твърде високо, нараства опасността от сърдечносъдови заболявания.
Опити от българското правителство за спасяване на 11 000 евреи от Македония и Северна Гърция е имало, въпреки че сред местното население в тези територии е нямало организирани протести в тяхна защита. Това каза проф. Мартин Минчев от Университета на Калгари, Канада, цитиран от Фокус. По думите му, в сложната политическа игра за спасяването на българските евреи общественото мнение в страната играе централна роля. То се използва от правителствените кръгове и лично от цар Борис за осуетяване на депортациите.
„За съжаление местното население от тези територии, за разлика от местното население в стара България, не реагира по никакъв начин на депортациите. Известно е, че еврейското население по тези земи е било Ладино, с произход от Испания, и дори и в езиково отношение не е било добре интегрирано с местното население. Може би поради това, организирани протести е нямало и до правителствените кръгове в София не са достигнали ясни негативни послания от местните общини противопоставящи се на депортациите, които да дадат повод на българските власти да ги спрат.
През февруари 1943 г. става ясно, че планът за изселване с кораби в Палестина, замислен за тези евреи като начин да се отклони немският натиск и да се подменят исканите депортации, се проваля. „Интерес представлява например информацията от израелски и американски източници (например много важната книга „История на Израел – от Възхода на Ционизма до наши дни“ от Хауърд М. Сашар) за малко известния факт, че чрез швейцарски дипломатически канали, в края на 1942 и началото на 1943 г. България сондира Великобритания да изпрати с кораби през Черно море свое еврейско население за Палестина, вместо да го депортира с влакове в Германия, както й е поискано от нацистка Германия. Получава се отказ лично от външния министър на Великобритания – Антони Идън, придружен и от многозначителен коментар, който съм публикувал в английската и българската версии на Уикипедия по този въпрос. Дори и след този отказ, правителствени и други кръгове в България продължават да се опитват да отложат или да отклонят депортациите”, твърди проф. Мартин Минчев.
Евреите били последователно прогонвани през вековете . Крим – през 1115 г. и 1350 г.; . Силезия – през 1155 и 1494 г.; . Германия – през 12 век, 1348 г., 1510 г. и 1555 г. – по време на Контрареформацията и след излизането на трактата на Лутер – „За евреите и техните лъжи“; . Англия и Уелс през 1290 г.; . Франция – през 1182 г., 1306 г., 1321 и 1394 г.; . Прованс – през 1430 г.; . Унгария – през 1349 г. и 1360 г.; . Австрия – през 1421 г., последвано от различни места в Германия през XVI век; . Литва – през 1445 г. и 1495 г.; . Испания – през 1492 г. е най-известното прогонване, ведно с изгонване и от Сицилианското кралство със Сардиния – през същата 1492 г., последвано от Португалия – през 1497 г.; . Тунис – през 1535 г.; . Неаполитанското кралство – през 1541 г.; . Папската държава – през 1569 г. и 1593 г. (Бр. 10/2013 на „Златоградски вестник”)
Mаймонидес е бил сефарадски евреин, равин, теолог, философ, лекар, живял в Испания. 1135-1204. Доста поучителни правила.
В МИШНЕ ТОРА Маймонидес включва една глава, отнасяща се до даването (цедака), както и до закона (мицва) за даване на бедните. „ЦЕДАКА“ означава „ПРАВЕДНОСТ“. Дълбоко е залегнало в еврейския закон, че за евреите е абсолютно задължително да помагат на бедните, не само защото ги съжаляват, но защото даването е тяхно религиозно задължение. В Мишне Тора Маймонидес отбелязва ОСЕМ НИВА НА ДАВАНЕ:
Най-високото ниво е да се предложи работа, образование или пари и то така, че нуждаещият се никога повече няма да се нуждае от цедака в живота си. Това ниво на даване е най-задоволяващото от всички и то е свързано с еврейската поговорка: „Ако дадеш на някого риба, ще го нахраниш за целия ден, но ако го научиш как сам да си лови рибата, ще го нахраниш за цял живот!”
1. Най-високото ниво над всички е да затвърдиш доброто име на друг юдеин, дарявайки го или когато му дадеш заем, или ако го направиш партньор, или ако му намериш работа, като изпълнение на заповедта да „подкрепиш ръката му”, докато той се стабилизира така, че да няма повече нужда от помощта на хората. Защото е казано в ”Левит 25: 35 Ако осиромашее брат ти, и видиш, че ръката му трепери, тогава да му помогнеш, като на чужденец или пришелец, за да живее при тебе. 36 Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та да живее брат ти при тебе. 37 Парите си да не му дадеш с лихва, нито храната си да му дадеш за печалба.” Това означава, подкрепи ръката му, докато престане да има нужда от подкрепа (на общността) или от милостиня.
.
2. Под това ниво е онзи, който дава цедака на бедния, без да знае на кого, както и получателят не познава благодетеля си, защото това е в изпълнение на заповедта от Небето (Б-г). Това е като тайна служба в Храма. Там, където праведния дава в тайно, а добрият бедняк използва подареното му анонимно. Това е повече, отколкото да пуснеш дарение в кутията за цедака, Не трябва да се пускат пари в кутията, ако не знаем дали онзи, който отговаря за нея, е верен, разумен и истински равин.
.
3. Под това ниво е онзи, който знае кого дарява, но получателят не знае кой е дарителят. Най-мъдро е да го направиш тайно, оставяйки дарението при вратата на бедния. Това, в буквалния и преносния смисъл, е по-добре да се направи, ако онзи, който отговаря за кутията с цедака, не е достоен за доверието ни.
.
4. Под това ниво е онзи, който не знае на кого дава, но бедният знае кой е дарителят. Най-добре е да се опаковат монети на ролца и да се обърнат наопаки, та когато бедният ги извади така, да не се засрами.
.
5. Под това ниво е онзи, който дава на бедния, преди той да му е поискал (да го е помолил).
.
6. Под това ниво е онзи, който дава, след като са го помолили.
.
7. Под това ниво е онзи, който дава на бедния с радост и усмивка.
.
8. Под това ниво е онзи, който дава на бедния без желание.
Днес честваме Успение на Пресвета Богородица или познат още като Голяма Богородица. Това е един от най-големите християнски празници. Той се чества както от православни, така и от католици и от други християнски деноминации.
Празникът е посветен на смъртта на Божията майка или на успението й. Апостолите се събрали от местата, където проповядвали, за да се простят със Света Богородица и да я погребат на този ден, сочи преданието. Божията майка отива при сина си и напуска този свят на 64-годишна възраст, според Светото писание. Три дни преди смъртта й Архангел Гавраил й казва, че Бог иска да я вземе в своето небесно царство, за да царува вечно с него. Богородица иска да види Светите апостоли заедно за последно и после да почине. Желанието й се изпълва и те се пренасят пред вратите на дома й в Йерусалим. Три дни след това Исус Христос слиза от небесата за душата на Света Богородица. Погребват в пещера край Гетсимания, затварят входа й с камък. След няколко дни го махат, за да може закъснелият апостол Тома да се поклони пред тялото на Богородица, но намират само плащеницата й.
„Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни.“ Това чуват апостолите и виждат в облаците Божията майка, обкръжена от ангели. В нейна памет църквата отслужва тържествена литургия и прави „въздигане на хляба“.
Днес във всички епархии на Българската православна църква се чества големия християнски празник с литургия. В катедралния храм „Успение Богородично“ на град Пловдив за храмовия празник на Пловдивската катедрала Негово високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай ще отслужи Архиерейска Света Литургия, която ще започне в 09, 00 часа.
Мара, Мария, Марийка, Мари, Марин, Мариян, Марияна, Мариана, Мариан, Маша, Мика, Мира, Мариета, Мариела, Марио, Преслав и Преслава са хората, които имат имен ден днес.
Колкото и да се мъчат парцалите на Пеевски да издигнат на някакъв пиедестал Реформаторския блок, елементарната човешка причинно-следствена обосновка на ситуацията говори, че те не биха могли да съберат и половината от сбора на отделните им компоненти. Защо ли? Много просто. Ето защо.
. 1. Сектантите гласуваха за Костов, защото са му сляпо верни, което не само не важи за Радан, ами в него виждат промушил се между капките кариерист, без партиен стаж. Повечето тайно го ненавиждат. 2. За Пръмовица никой няма да гласува, защото електората ѝ беше съставен главно от дежурните лекета, които търсят зародиша на нова партия, ега и те там да се доберат до властта. Правиха някаква асоциация с ГЕРБ, ама останаха излъгани. Сега пък съвсем всичко се разми и тази опция въобще отпадна. С други думи – зеро – банката печели. 3. Надка Едикоясивмомента и Иваджелиста, не могат дори собствените си роднини да накарат да ги подкрепят, камо ли друг. Надка-патка има обещанието на Командира, че пак ще бъда първа в листата за евродепутати, ама този път Манго ще ѝ го върне за номера с току що миналите избори. Халваджия за бозаджия. Няма що. 4. Зелените след толкова напъване и луди крясъци, дори не могат да покълнат, ами изравят земята около тях, та коренчето да се смята за растение. Е, само с ентусиазъм на Кришна – поклонници, не става. 5. СДС е отдавна разбито и дори и бранда отдавна се обезцени и не привлича никой.
6. Май и още някакви там са се наместили, ама при тях столовете в управата са повече от кандидатите да седнат на тях, та не си направих труда дири да ги запомня.
В заключение бих добавил лошия привкус от взаимното оплюване по време на току що миналата предизборна кампания. Това, че лидерите от немай къде са преглътнали горчивите хапове в интерес на евентуално добиране до Парламента, не значи, че и редовите полезни идиоти са на същото мнение. Те компромиси за к’во да правят, след като пак до повече от 200 лв. пенсия, едва ли ще я докарат?
.
И к’во остана? Ако Цветан Василев се окаже ларж, да им дари малко мургави гласове, срещу бъдещи услуги… Може, ама надали. Лъжец, на лъжци не вярва.
Това, че Местан ги чака да си стъпят на краката, та да сдаде властта, не значи, че разчита на тях, а се надява поне малко гласове от ГЕРБ да свият, с обещания за светло бъдеще. Това е.
Ако искаме днешния граждански протест не просто да успее, а да превърне победата си в устойчива обществена реалност за бъдещето, трябва да се опитаме да избегнем капаните, в които попадна движението за промяна през 1990 и 1997 г. За съжаление, виждаме в действие същата идеологическа матрица, която позволи на пост-комунстическата олигархия да укрепи властта си през последните 20 години.
Успехът на прехода в Централна Европа
се дължеше преди всичко на обстоятелството, че промяната бе оглавена от демократични движения за национална еманципация и независимост. Комунизмът бе отречен не само като репресивна система, а като система на национално унижение под властта на една варварска империя. Така централноевропейският преход обедини импулсите на гражданската демокрация с жаждата за национално достойнство и самоопределение. Патриотизмът бе интегрална част от визията и стратегията на бъдещето. Разбира се, след като постигна целите си, движението за промяна в Прага, Варшава и Будапеща се раздели на обичайните политически партии и крила – либерално, консервативно, ляво-прогресистко. Бившите комунистически партии се трансформираха в социалдемократически чрез категорично отричане от срамната си история на слуги на болшевишкия империализъм. Така Централна Европа повтори в основното успеха на Френската революция от 1789 г. – позналите свободата си граждани се конституираха като суверенни нации.
Демократичните сили в България пропуснаха патоса и приоритета на националната еманципация. Развенчаването на уродството, наречено „възродителен процес“ ескалира до отрицание на всеки намек за „национализъм“. Демократичната идеология в България се самоизгради в спешен порядък като изцяло либерална доктрина, търсеща легитимация с космополитни аргументи и центрирана върху пренасянето на чужд опит в ценностната матрица на движението за промяна. Да, този чужд опит бе достоен за подражание – това бе опитът на обединена демократична Европа. Но ако в края на 19 век строителите на нова България успяха да представят „завръщането в Европа“ като еманация на национално-освободителната кауза, демократичните сили през 90-те години останаха до голяма степен на позициите на абстрактния, назидателен европеизъм.
През 1991-1992 г. в СДС протече бурен процес на вътрешно разграничаване на „десните“ от „левите“, считани за колаборационисти с бившата БКП – особено по повод приемането на конституция от ВНС. Но „десният“ СДС се оказа десен само икономически. Ценностите на свободния пазар и до ден днешен изчерпват дефиницията на това, което в България се счита за „дясно“. В това дясно почти липсва етиката и доктрината на социалния консерватизъм. В това дясно не намери място добрата дума за българските традиции – които и до днес се разглеждат по-скоро като препятствие и символ на неуспех, отколкото на позитивна идентичност. Респектът към националното минало не е непременно близък или идентичен с радикалния национализъм, който върлуваше сред нашите западни съседи на Балканите през 90-те години. Неглижирането на националното наследство се проявява и като устойчива склонност винаги „да се почва отначало“, от нулата – което е белег на духовен провинциализъм.
Доброволното оттегляне на демократичните сили
от каузата на националната идентичност отвори широко пространство за политическа легитимация на бившата комунистическа партия в новата епоха след 1989 г. БСП бе оставена спокойно да заеме целия спектър на охранителната – консервативна политика. Освен носталгията към изгубения „златен век“ на социализма, БСП овладя изцяло емоцията и ценностите на национализма във всичките му проявления. От радикалните поддръжници на „възродителния процес“, през русофилския отбранителен национализъм – анти-турски и анти-западен, та чак до провинциалния страх и враждебност към либерално-демократичните измерения на промяната. Бившите комунисти и техните специални служби не просто овладяха това налично консервативно-патерналистично ценностно пространство. Те го структурираха и насочиха в срещу стремежа на демократичните обществени сили да обновят България по съвременен европейски обрзец. Онези – „брадатите“ – от СДС бяха успешно представени като компрадори, като представители на чужди интереси, докато бившите комунисти – най-старателните слуги на съветската империя се самоизрисуваха като „национално-отговорни сили“.
Всяко общество – дори и най-либералното – възпроизвежда значими, непренебрежими ценности, свързани с националната идентичност и нейното съхраняване. Дали ще наречете тези ориентации „патриотизъм“ или „национализъм“, важното е всяка политическа сила, всяко обществено движение да ги отчита и да се стреми да ги интегрира в рамките на своята обществена подкрепа. Няма успешна демократична система, която да е пренебрегнала овладяването на този спектър на обществените ориентации. В съвременна България патриотизмът е практически подарен на анти-европейските, анти-западните и анти-демократичните политически сили, произтичащи от бившата комунистическа партия и финансирани пряко от възраждащия се Кремълски империализъм. Именно това позволява на БСП в съюз с другите политически фракции на пост-комунистическата олигархия да спъва и предотвратява вече четвърт век преобразяването на България в нормална и стабилна европейска страна. Парадоксът е наистина грозен – последователно анти-националните слуги на Москва получават устойчивия шанс да съсипват България от позициите на … „национализма“.
През последните две десетилетия имаше само два частични и противоречиви опита
да се изземе от БСП част от нейната традиционалистка политическа база. Премиерът на СДС Иван Костов поведе категорична политика на сътрудничество с кабинета на ВМРО в Македония и отказа на представителя на Държавния департамент България да приеме албански бежанци на своя територия. Костов не предостави коридор на руската военна авиация да лети до Прищина – безпрецедентен акт на суверенно поведение на български държавник спрямо Москва. Същевременно тези политически решения на Костов бяха фрагментарни – неговото управление не разгърна цялостна стратегия за интегриране на националната проблематика в политическата идеология на демократичните сили.
Природната харизма на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов да си „говори с народа“ успешно отцепи от червената партия гласовете на редица традиционалистки настроени избиратели, свеждайки подкрепата за БСП до най-ниското досега равнище от 14 на сто от всички избиратели. Но този ситуационен успех остана доста повърхностен поради безотносителността на ГЕРБ към принципи, ценности и програмни стратегии. Само инициативата на външния министър Младенов за по-твърдо отношение към правителството на Македония бе по-ясна демонстрация на една по-консервативна стратегия – преди всичко в регионалната политика на България.
Въпреки, че опитите на Костов и Борисов да изземат националната проблематика от БСП и нейните производни бяха частични и непоследователни, те бяха жестоко наказани от посткомунистическата олигархия заради успеха им да проникнат в „светая светих“ на червения блок на властта – в контрола върху традиционалисткия вот на все още патриархалния българин.
Когато долетя новината за избора на Пеевски начело на ДАНС
на улицата излязоха всички – възмущението бе всеобщо и дори репортерите на „Дума“ се присъединиха към протеста. Позволих си да препоръчам от лозунгите срещу марионетното управление на Доган – Станишев да бъдат премахнати думите „червени боклуци“. Не защото управляващото мнозинство и неговото правителство не ги заслужават, а защото в обществото има много хора, самоопределящи се като „червени“, но които са потенциални съюзници на движението за промяна, защото страдат от грабежа на посткомунистическата олигархия наравно с другите и разбират това. Протестът срещу кабинета Орешарски имаше шанса да изтегли партийно-оцветената подкрепа под краката на властта и да формира ясно изразено противопоставяне – народът срещу марионетната власт на мафията. За съжаление това не се случи. За броени дни пропагандната машина на властта успя да опакова протеста в удобните за Позитано § С-ие разделения – „мързеливите интелигенти в града“ срещу „жънещите на полето“, „богатите“ на жълтите павета и бедните от провинцията, „платените демонстранти“ в София срещу невинно закараните под строй манифестанти на Бузлуджа. Медиите в България се контролират почти изцяло от прислугата на властта, а интернет е фактор за осведомяване за не повече от 1/3 от гражданите.
Лицето на протеста от последните два месеца е многообразно, но това е ясно, открито лице. На улицата са преди всичко младите и средни поколения на градската средна класа, които отказват да живеят в обществото на олигархичен феодализъм, формирано в резултат на прехода от последния четвърт век. Те са образовани, с ясни жизнени проекти и представи за това каква е обществената среда, в която биха искали да живеят. За разлика от мнозина свои предшественици те не припознават емиграцията като решение на своите проблеми. Те искат шанс и перспектива за себе си в собствената си страна. Да, това е либералната индивидуалистична средна класа – ако се опрем на социологическите определения – която е достатъчно силна за да свали от власт марионетното управление на Доган – Станишев. Но е достатъчно малка за да не може да спечели властта в държавата без съюзници сред останалите обществени слоеве на бедна и ограбена България.
Политическата стратегия отвъд премахването на тройната коалиция ДПС-БСП-Атака е голямата въпросителна пред движението за промяна на съвременна България.
Реформаторският блок е една малка надежда…
Не е сигурно доколко ще се обединят неговите скарани и разпокъсани фракции. Но дори и да го направят – остава проблемът за политическата платформа на тази стара нова коалиция. От своето създаване в началото на 90-те години досега, демократичната десница изразява политическите позиции на градската средна класа и винаги е била слабо популярна сред по-консервативните и традиционалистки слоеве на населението – в малките населени места, в отдалечените региони, сред по-слабо образованите хора, сред малцинствата. Категоричната привързаност към идеологията на свободния пазар, „малката държава“, както и принадлежността към основните либерални ценности – защита на правата на човека, принадлежност към интернационалното демократично семейство и т.н. превръщат десницата на демократичните сили в отчетлива либерално-прогресистка формация, изразяваща интересите на градските средни слоеве интелектуалци и бизнесмени.
Традиционалистите – марксисти могат да възразят, че мястото на бедните, слабо образованите и непривилегированите е в левицата, а не в десницата. Това е истина от преди век – от епохата на класовото гласуване, при това частична истина. В цяла съвременна Европа тези обществени слоеве са в значителната си част избиратели на народните консервативни партии, което обяснява и произхода, и целите на това, което можем да определим като социален консерватизъм. Малкият бизнес, жителите на селата и градчетата от периферията, селските стопани – са естествена основа на традиционната десница. Големите градове и интелектуалните центрове на академията, изкуствата и бизнеса, се управляват от левицата. Провинцията е царството на консервативната политика. Докато в България не възникне силна народна партия, изповядваща основните ценности на социалния консерватизъм – ние няма да успеем да формираме устойчиво обществено мнозинство срещу посткомунистическия блок на властта – ДПС, БСП и „Атака“. Извеждането на поне част от гореспоменатите обществени слоеве изпод хегемонията на БСП и „Атака“ и интегрирането им в един демократичен консервативен политически проект ще разреши радикално дилемата на България да бъде редовно спъвана от продажния реваншизъм на превърналата се във феодална олигархия червена номенклатура.
Успехът на един нов социално-консервативен проект ще разреши още две ключови дилеми на българското демократично развитие. Ценностите на патриотизма и националната идентичност ще бъдат изтръгнати от лапите на Кремълската пета колона. Финансираният от нея скандален и екстремистки „национализъм“ на евразийската „Атака“ ще трябва да отстъпи място на спокойната защита на българския национален интерес от умерени и цивилизовани демократични позиции. „Източването“ на българската секция на коминтерна (подвизаваща се като БСП) от източниците на традиционалистка обществена подкрепа ще доведе до отдавна очакваната еманципация на една автентична и съвременна европейска левица, блокирана от олигархичния блок на посткомунизма.
Кои са основните програмни и стратегически измерения на един социално-консервативен политически проект в България?
Тезис първи – пазар колкото може, държава – колкото трябва. Време е да се преразгледа възгледът за „държавата – лош стопанин“. Какъв стопанин е държавата зависи от нейните граждани. Българската държава е нашият общ национален дом. Тя съществува за да защитава интересите ни като общност. Колективният национален интерес не е проста сума на частните интереси, особено у нас – категорично не е проста сума! Държавата съществува за да създава и прилага стратегии за национално развитие, които насочват българското общество в една епоха на глобална трансформация. Българската държава е либерално-демократична система от институции. Ако националният интерес беше проста сума на частните интереси – какво би ни интересувало каква точно е държавата? Ние искаме демократична България, защото искаме да се самоуправляваме като европейска страна, а не като евразийска сатрапия.
Социално-консервативната доктрина подкрепя индивидуалната реализация и пазара, но се различава от либералния индивидуализъм в убеждението си, че подкрепата за съседа, сънародника, ближния – в евангелския смисъл – е не погрешен алтруизъм (Айн Ранд), а същност на човешката мисия за развитие и усъвършенстване. Индивидуализмът на християнския консерватизъм е персонализъм – мисия за израстване на всеки човек в общността и чрез общността като свободна и независима личност. Общественото богатство се създава на пазара, но хората трябва да имат достъп до пазара.
Достъпът до пазара е не само икономически проблем в тесния смисъл на думата. Хората имат нужда от образование и културна трансформация за да надрастнат зависимостите на традиционното общество и да се включат пълноценно в пазарния обмен на модерния свят. Когато освободихме икономиката в началото на 90-те години ние поканихме хората да излязат на пазара, но там те получиха само травми. Пирамидите – схеми ги излъгаха да ипотекират домовете си, приватизираните стопански обекти захлопнаха врати – често продадени за скрап, зъболекарите започнаха да им искат пари, но обикновените хора нямаше къде да ги спечелят. Мутренският преход към псевдо-пазарната джунгла от 90-те години е най-големия ни срам като нация през цялата ни модерна история. Там където няма пазар и там където пазарът неоправдано репресира хората като потребители или производители трябва да има намеса и регулация на държавата. Стратегиите на икономическо управление и интервенция на държавата на пазара са легитимни и необходими, ако не излизат от рамката на базисната уговорка – държавата да се намесва дотолкова, доколкото е необходимо. Доколко и докъде е необходимо – това се установява чрез демократичния политически дебат. Това е ползата от демокрацията – да представи и срещне в дебат, споразумение и стратегическо действие различните групи и интереси в обществото.
Абдикацията на българската държава от стратегическото управление на икономиката трябва да се прекрати. Регионите рухват, градовете и селата са във властта на феодални мутренски олигархии, работа няма – в най-добрия случай има грошове, подхвърлени за слугуване на олигарсите. Не всичко може да се поправи бързо – но трябва час по-скоро да се започне. Най-спешно е да се прекратят – с политическа воля и категоричност – каналите за източване на държавата от олигархията. Това би било възможно само при силна, мащабна политическа и гражданска подкрепа.
Необходими са спешни стратегически решения за
достоен достъп до системата на здравеопазване и гарантирано образование
за всички – включително и малцинствата. Образованието не е само право, то е и задължение. Не можеш да разчиташ на обществото да те подпомага социално ако не си изпълнил задължението си като родител да осигуриш на децата си минимално необходимото образование за достоен и независим живот. Социално-консервативният възглед допуска гражданинът да може да разчита на подкрепата на общността в нужда, което натоварва и него с отговорности пред общността.
Спешно са необходими гаранции за закон и ред
Не може да се изисква лоялност на гражданите към държавата, ако последната не е в състояние да осигури защита на тяхната чест, достойнство, собственост и частен живот. Разгулът на организираната престъпност и стихията на битовата престъпност трябва да се пресекат категорично и безапелационно. Общностите в страната се рушат. Напредва беззаконието, гетоизацията и обезлюдяването на цели региони. Социалният договор между гражданите и държавата е сериозно нарушен и практически не функционира. Ако институциите на държавата не могат да поемат основните си отговорности – безсмислено е да говорим за демокрация и европейска принадлежност. Демокрация без правова държава не съществува – останалото е демократична фасада.
Като част от обединеното европейско пространство България има перспектива за развитие и растеж, но споделя и специфични ограничения. Колкото и да е успешна българската икономика пртез следващите десетилетия, не е реалистично да очакваме, че доходите – особено на най-образованите и най-успешни професионалисти ще се изравнят и ще бъдат конкурентни на тези в западна Европа. Това означава, че при равни други условия навлизащите в активен живот млади поколения българи ще продължават да се изкушават от емиграция към страни и икономики с по-големи възможности. Какво можем да направим за да намалим гравитационната сила на емиграцията…?
Вижте Израел – учредена върху малко парче пустиня, еврейската държава създаде специфични условия за привличане на евреи от целия свят. В Израел не можете да печелите толкова добре, както в Америка или Канада, но имате други възможности. Можете да живеете един спокоен и задружен семеен и общностен живот сред сънародниците си, да ползвате елитни социални услуги в образованието и здравеопазването, да практикувате свободно традициите и идентичността си. Не всеки би намерил тези бонуси за достатъчни в своя живот – по-предприемчивите, по-космополитните ще изберат Америка или Австралия, традиционалистите ще предпочетат Израел. Разбира се, огрубявам уравнението от много сложни променливи за подобен избор. Но идеята е тази: качеството на живот в родната обшност, семейство, град, страна са от ключово значение за избора дали да останеш или да емигрираш.
С малко усилия ние
можем да възродим замрелия общностен живот
на българските градове и поне на част от селата. В България 2 милиона пенсионери тихо вегетират в страх за утрешния ден. Мнозинството сред тях са хора с енергия и желание за реализация – макар и не толкова активна, колкото в годините преди пенсия. Има ли кой да преложи възможности за възраждане на общностния живот на тези хора – взаимно да се подпомагат, да помагат на млади семейства, да участват в благоустрояване на общностните си пространства? Тук не може да проработи на първо място първо пазара – трябва да проработят механизми от по-идеален, ценностен характер. В България има много тихи инициативи – както пазарни, така и граждански – на фермери, бизнесмени, социални работници, учители, които заслужават внимание и подкрепа, защото имат потенциал за изграждане на пълноценен общностен живот.
Подкрепата за семейството – традиционното семейство е от ключово значение за възраждане на българското общество.
Семейството е ценност
Обичта, верността, взаимната отговорност, уважението към човешката личност – от детето до стареца, се възпитават в семейството. Семейството има нужда от подкрепа – за да създаде деца, за да изгради собствен дом, за да преодолее изкушенията на безгрижния, но разтурен живот. Обществото трябва да го подкрепи чрез общината и държавата, общността – чрез грижа и солидарност, Църквата – чрез духовно напътствие за преодоляване на изпитанията в живота. Семейството е основният инвеститор в образование, във възпитание, в здравословен живот. Разпадът на семейството е най-големия срив на национален капитал. От моралната криза ние загубихме в пъти повече отколкото от разграбването при входно-изходната икономика и олигархичната приватизация.
Кризата на българската национална идея
днес се проявява не само в уродливото лице на едно крещящо фюрерче, но и в мигрирането на интереса към българската национална идентичност към съвършено периферни и езотерични сфери на „национална гордост“. Българите – най-старият народ в света, българите – истинският „Богоизбран народ“, Троя била древен град край Царево… да продължавам ли списъка с екзотични „открития“ за „национално величие“, някои от които се доближават по сила на фантазията до ускорената „антиквизация“ на един съседен нам братски народ?
Българите са в Европа, но те присъстват там именно като българи. Европа дава немалко пари целенасочено за съхраняване и развитие на европейските национални култури – защото само чрез техния разцвет може да върви напред процесът на успешна европейска идентичност. Разцветът на радикалния национализъм е белег за криза на нациите – включително и в България. Гледайте колко е силна „Атака“ и си правете сметка до каква криза е стигнала българската национална идентичност. Ние имаме нужда от преизграждане на основите на българската национална принадлежност. Днес можеш да се гордееш, че си българин ако се наредиш сред първите в Европа и света по успешно образование, продължителност и качество на живота, ефективност на обществената солидарност, най-малко просяци на глава от населението, жизнени и радостни общности от хора, оценяващи огромния шанс да се родиш и да живееш в България.
Национална гордост е да развиваш една култура, която от Свети Климент насам само дава светлина на света – писменост, книжовност, хуманизъм. Да потрепериш, когато четеш стихотворението на Яворов „Заточеници“, а не да протестираш, че ти се е паднало на изпит – „к’ви пък беха тиа заточеници сега…“ Има потайни, интимни кътчета на всяка национална душевност, които трябва да се разгорят като пламъчета за да се срещнат с пламъчетата на другите. Олтарът на българската сакралност е затлачен и обоклучен – не го ли почистим, ще доугаснем. Моите уважения към либерализма – но дотам, до тази вътрешна дълбочина той не е предназначен да проникне. Едно социално консервативно движение трябва да променя не само държавата – от нея трябва да се почне – но и самото общество чрез визията и стратегията си.
Ценностите на традицията трябва да се активират във взаимодействие с новите култури, които неизбежно разширяват кръгозора ни. Но ако нямаш корен – широкият хоризонт те води до безкрайно безразличие. Добрият гражданин на света е първо добър син и баща, после добър член на общността, добър гражданин на страната си – за да стигне до здравословна мирова идентичност. Не пращайте идентичността и културата изцяло на пазара. Там те няма да се преборят с Радка-пиратка и поредния рап-ганг. Не е необходимо да наливаме неброени държавни пари в стойностна култура – трябва да работим за събуждане на общностния интерес към нея.
Едно движение на социален консерватизъм ще бъде
мощен фактор в обединяване на нацията ни
Не случайно тези партии се наричат „народни“ – всеки е добре дошъл при тях. Те не се гнусят от „червените боклуци“, а искат да ги спасят от илюзиите, че вълците ще въведат справедливост в овчето стадо под Бузлуджа. Съвременният либерализъм, екологизъм и реформисткият социализъм са елитарни проекти. Те обединяват знаещите, можещите, умните и силните в движението им напред, служейки на авангардните им ценности. Социалният консерватизъм служи и на изоставащите – на по-обикновените, патриархални хора, като по този начин допринася за тъй необходимото равновесие между традиция и прогрес, наследство и промяна.
Само солидарността в традиция и съвременност ще събуди потъналия в дълбокия сън на отчаянието редови българин. Загубата на държава, общност, работа, семейство и чувство за справедливост ожесточи душата му и пресуши кладенците на неговата тиха доброта, за която четем в „Серафим“ и в „Жетварят“ на Йордан Йовков (един от списъка – к’ви беха пък тиа…). Не твърдя, че едно ново политическо движение вдясно от центъра, което възражда тези позабравени ценности ще бъде панацея – далеч от подобна наивност съм. Затова се връщам към началото – движението за социален консерватизъм трябва да изведе българското общество и държава от мъртвата хватка на посткомунистическия парадокс: партиите – служителки на великодържавния имперски интерес да играят ролята на охранител на българското национално наследство.
Двете крила на българската демократична политика
– либерално-прогресисткото и социално-консервативното могат само със съвместни усилия да изградят здравословен и ефективен баланс на ценности, интерси и стратегии за управление на България като съвременна европейска държава. Те трябва да се състезават помежду си, но също и да формират силен център и политика на съгласие по националните приоритети на България. Посткомунистическата олигархия и нейните политически брокери нямат интерес от национално съгласие защото България за тях е завоювана територия, в която те имат мандат за неограничен грабеж от името на великоимперските си господари. Анти-комунистическата опозиция не успя да надмогне ограниченията си на страна в драматичната битка за бъдещето на България. Развитието на демократична консервативна алтернатива трябва да коригира тази четвъртвековна блокада на демократичния процес в България, довела до разграбването на страната и до унищожаването на българската държавност.
В заключение
бих искал да приведа един по-обширен цитат от есето на Бойко Василев за големия български интелектуалец и патриот проф. Иван Шишманов: „Защото т.н. „български елит“ е фатално разделен на две. „Европейците“ си гледат общочовешкото; за тях българското е провинциално, недоносено, чалгаджийско, просташко и срамно. Обратно, „националистите“ възприемат Европа, Америка и въобще Запада като заплаха за съкровената народна същност. „Европейците“ копнеят за широки и проветриви пространства; България „ги дърпа назад“; те „не са оттук и са замалко“, сънуват Терминал 1 или 2 и преживяват националната култура и история като занимание по-безсмислено от изучаването на рибката-слон в Амазонка. „Националистите“ пък знаят наизуст всяка запетая в Именника на българските ханове и ще ви погледнат с презрение, ако допуснете, че може да има по-велик от Симеон Велики – или че някоя прашинка от националното ни битие не е автохтонна, а е довеяна тук от римляните, византийците, западноевропейците или, не дай Боже, турците. Първите живеят със срам, вторите – с омайния опиат на самозалъгването.
Шишманов не би разбрал нито едните, нито другите. Би ги разгледал като две страни на един и същ провинциален медал от ръждиво тенеке. Да бъдеш европеец и българин; ерудит и патриот; приемник на чуждото и защитник на своето – това за него би било напълно естествено. Той, възпитаникът на Австро-Унгария, Швейцария и Германия, посвещава живота си на България. Обича я истински – без комплекси и съжаления; без патериците на лъженауката и истеричния възторг.
Неумението ни да разкажем Европа на български заплашва да се превърне в национален провал. С люшкането между самоунижението и себевъзвеличаването, между Бай Ганьо и Симеон Велики, трябва обстойно да се занимае психиатрията. Лошото е, че междувременно България остава без литература, наука, индустрия – и както наскоро видяхме, без спорт. И не само защото не можем да ги организираме, а защото критично намалява броят на хората, за които тези неща си струват.
„Националистите“ не разбират, че българщината не може да бъде занимание за самотни лузъри – или пък благо за осребряване. „Европейците“ пък не разбират, е че ако стотина американски интелектуалци наругаят Америка (а Гор Видал и Норман Мейлър го правеха с особено удоволствие), други хиляда ще я похвалят. Но ако десетина български интелектуалци наругаят България, може и да не остане кой да я похвали. Шампиони до песимизъм и недоверие, българите имат дяволска нужда да харесат преди всичко себе си.“
Интервю с Кольо Вутев, който ненавършил 18 г. е пратен в кариерата в Ловеч, защото искал да участва в селска забава със „забранена“ музика.
– Г-н Вутев, защо ви изпратиха на кариерата в Ловеч?
– На 16 юни 1959 г. имаше една забава на бригадири в селото. Искахме и ние, местните младежи, да участваме в нея и отидохме. Настана голяма олелия, защото някакъв комсомолски секретар се оплакал от мене.
На сутринта ме арестуваха и ме изпратиха в „хулиганския“ лагер.
Но това беше само формалният повод, а истинските причини бяха други.
В действителност баща ми дотогава не се беше подписал, че ще влезе в ТКЗС, а дядо ми е бил кмет на селото преди войната цели 28 години.
Това, което се говореше, че вътре в лагера били само хулигани, суингове с тесни гащи или момичета с къси поли, не е вярно.
Там пращаха за унищожение есенцията на народа
Беше строго определено – набелязан си, че си неудобен. Дали по майчина, дали по бащина линия или по някаква друга причина, но на някого си неудобен. Баща ми беше обявен за последния частник.
Бяха му казали, че няма да се върна оттам, където са ме пратили. Както научих по-късно накрая той се предал да подпише за ТКЗС, а те радостно викали: „Най-после падна и последната Бастилия.“
Обикновено в лагера изпращаха по донос. Най-често писмото е изпратено от партийния секретар в съответния район или населено място. Предават го на началника на милицията. Той го прочита и определя – този не е за затвора, а за ТВО.
– Какво си спомняте от времето, прекарано в лагера?
– Най-големият ужас беше още в началото.
Бях едва от две седмици в лагера. На забоя цивилни зареждаха взривове. Когато дойде време за палене на фитилите, Газдов ни строи. Накара Благо Магарето да раздаде цигари на първите 20 души, които да отидат и да запалят фитилите. За щастие аз не бях между тях.
Взривовете бяха наредени на четири нива, а фитилите бяха много къси. Затова, докато първите лагеристи още не бяха се покатерили по-нагоре, отдолу вече започнаха взривовете. Тези, които бяхме в ниското се затичахме да се скрием зад по-големи камъни.
В същото време на горните редове хората започнаха да подскачат от ударната вълна и се разхвърчаха части от човешки тела. На една страна ръка, на друга крак, глава или цяло разкъсано тяло. 19 човека загинаха в този ден. Най-после гърмежите спряха. Газдов изрева: „Дай газката! Няма ли да обирате тая мърша бе?! Да се разчисти теренът!“ Започнахме да събираме. Неописуем ужас – пипаш топли парчета от човешки тела, които треперят още.
– Не е ли възможно инцидентът да е станал заради грешка?
– Не мисля, че беше грешка. Районът е около 30-40 метра и има 4 нива. Пускаш хората с указания и беше явно, че онези отдолу палят, докато другите още не са се покатерили. Освен това и през останалото време, докато бях там, животът ни нямаше никаква стойност.
Нямаше ден, с изключение може би на събота следобяд и неделя, в който да няма убийства. 3-4 души дневно, често и повече. Още на втория ден след като влязох, излизаме сутринта от спалното помещение. Броиме, броиме, двама ги няма.
Затова че не сме излезли всички от спалното ни накараха да легнем по очи и започнаха да ни бият с лопати, все едно че ние сме се успали.
След малко, понеже бях най-малък, ме изпращат да видя дали има някой вътре, който да се е успал. Отнесох и аз една лопата и влизам вътре. Гледам двама лежат – единият от едната страна на наровете, другият от другата. Понеже още не знаех къде съм попаднал, се държах малко ербап.
Запсувах ги и започнах да дърпам единия за крака, а той изстинал.
Пипам другия – и той. Излизам и очите ми се насълзиха. Питат: Какво става? Има ли някой? Колко са? – Двама, казвам. – Защо не ги събуди! – Ами май няма да се събудят, отговарям. Само заповядаха: „Надолу всички на кариерата!“ И това беше.
– В какво се състоеше работата?
– По мое време работата беше само вътре в самия лагер. Още не пускаха да се работи на външни обекти, както съм чувал, че е ставало по-късно.
Помня как Газдов често се заканваше: „Някой ако мисли, че може да стане птичка и да прехвръкне през оградата, аз ще стана герак и перушинка няма да позволя да прелети.“
Отначало бяхме в групи по 6 човека. Доколкото разбрах, после са ги намалили на по 5 души, но по наше време бяха по толкова. Пренасяхме всичко само с колички и тарги.
Впоследствие, когато сложиха вагонетките, нормата беше по 15 вагонетки на човек – около 30 кубика камък. Камъните, които товарехме на тях, трябваше да са големи. Не може да са малки, защото, ако не е повече от педя отгоре товарът на вагонетката, казват: „Тази не е натоварена“ и това означава, че след секунди този, който я бута, умира.
В началото ги бутаха по двама души. От всяка група, изпълнила нормата, веднага по един-двама се прехвърляха в по-слаба група, а от
последните две групи по двама-трима още същата вечер са убити. Зимно време даваха летни войнишки дрехи. Обувки – това, с което си отишъл.
Сутрин, ако му дадат таргата или чувала да си ги носи на гръб на някого, това означава, че от кариерата ще го свалят с тях – това беше закон.
– Колко души имаше в лагера?
– По мое време се поддържаше едно ниво – 240-260 души. Ако днес утрепят 7-8 души, това означава, че утре сутринта или следобед нови 7-8 до десетина са пристигнали в лагера. Имаше отделно и група от 80 души, докарана от Белене. Те бяха с присъди и на тях не посягаха. При тях нямаше убийства.
– Кой беше най-лошият надзирател?
– Когато дойдеше Газдов на кариерата, като погледне към някой от нас и после към някой от бригадирите си, например Шахо или Благо, с поглед едва ли не питаше този защо е още жив?
И само след секунди, докато се обърне, човекът вече го няма – утрепан.
Веднъж убийството на бай Иван, бащата на певицата Богдана Карадочева, за малко да стане повод за това и аз да не бъда между живите.
Охраняваха ни през двама души по един милиционер с куче и по един с шмайзер. Бях на няколко метра от него, когато го убиха.
Затичах се, хванах го и издъхна в ръцете ми.
В този момент Божидар, с когото бяхме в една група, извика предупредително: „Батееее!“ И аз докато се надигна, Шахо замахна да ме удари и мене.
Оттогава имам белези на крака и на ръката. Освен с тояга, той ходеше и с една метална пластина, провесена на синджир и подострена от двете страни като бръснач. От нея са ми белезите.
Въпреки че беше лято, беше облечен с ватенка, без ръкав. Като се спуснах към него, се увиснах на реверите му – туп една глава и той падна и седна на земята.
За щастие в този момент се спуснаха и други, дойде и Благо Магарето и извика Шахо да слезе долу, че Газдов го вика. Шахо само промърмори: „После ще се занимавам с тебе“ и отиде при началството. Това ме спаси от убийство.
Другото обстоятелство е, че в същия ден бяха докарали трима ученици – две момичета и едно момче от Бургас, и се занимаваха с тях. Прегрешението им било, че стояли на пристанището и „чакали американските моряци“ да дойдат. Както разбрахме по-късно, в действителност комсомолският секретар бил мераклия на едното момиче, но тя не му обръщала внимание и затова ги изпратили в лагера.
Още следобяд Газдов и Шахо започват да ги бият и да се гаврят с момичетата. Момчето помолило за вода. Хвалеха се, че се изпикали в едно войнишко канче, от тези, в които ни даваха яденето, подали му го и рекли: „Ето ти вода.“ Към 5:00 сутринта го умъртвяват.
Вечерта слизаме долу в спалното, но не можахме да мигнем. Цяла нощ се чуваха писъци. Не спяхме и защото знаехме, че Шахо влиза нощно време и души набелязаните.
Точно заради това слагахме и една кофа до вратата, за да не излизаме до тоалетната. Излезеш ли навън, връщане няма.
Дежуряхме по един да будуваме, за да дебнеме да не влезе Шахо. Висяхме с по един камък зад вратата, ако влезе, да го трепем.
– Какви други случаи помните?
– Имаше и един куриозен случай, в който двама родители, видни партийни деятели от Габрово, бивши партизани, чули-недочули, че имало изправителен лагер и решили да изпратят сина си, защото бил малко буен, та да го сплашат и превъзпитат. На втория ден го претрепаха. Майка му и баща му, разбира се, не са имали представа за действителните порядки при нас и идват след една седмица да си го търсят. Лъгаха ги известно време.
Накрая им казаха: „Опита се да избяга и там, където го гръмнаха, там го и заровиха.“ Надзирателите инсценирали, че погребано там наблизо в една нива. Поразровили с две лопати и сложили кръст отгоре. Добре, ама отива майката и вижда, че под кръста земята изобщо не е ровена и разбира, че синът не е погребан там.
Имаше един случай с едно момче Данчо от Пловдив, но то не е било по мое време, а го знам от другите лагеристи. Една седмица след като влезнал, на 19 януари е помолил да почерпи, като купи един-два килограма бонбони.
Йордановден било и явно е имал някакви пари в него. Газдов разпорежда да го вържат на пилона за знамето. През два часа го заливат с кофа вода – неописуем студ било, а Газдов се гаврил: „Още ли имаш желание да черпиш?“
Поливан е два дни и две нощи и издъхва там. Имаше нещо като сипейче до дървената тоалетна и там го хвърлили. Всички са го съжалявали и са плакали, но не смеят да шукнат, за да не ги сполети същата участ.
– Вярно ли е, че след това труповете са давани на свинете в Белене?
– Не искам да преувеличавам, за труповете разбрах чак на второто ни идване за възпоминанието в Ловеч, защото там имаше хора, които са били в Белене. Те разказват, че когато са ги карали да копаят канал, дълбок половин метър наблизо са виждали, че придошлата вода отмива брега и прасетата от свинефермата на остров Персин ги изравят и ги ядат…
– Как ви освободиха?
– Бях борец. Треньорът бай Коста Кючуков от Плевен искал да ме водят на републиканско, за да се представи добре окръгът. Поинтересували се за мене. И аз чувам, че от три дни питат за някой си борец, но не смея да се обадя.
И как да се обадя – наскоро преди това някой се беше обадил да ходатайства за едно момче, което беше щангист, и това стана повод да го убият.
Накрая, на 30 юли 1959 г., дойдоха треньорът Коста Кючуков, Панталей Димитров, председател на окръжния комитет на БСФС, Васил Петров, спортен организатор от нашето село, заедно с един, който мисля, че се казваше Христов и по начина, по който се държеше с Газдов, си мисля, че вероятно беше от Държавна сигурност. Беше същата сутрин,
когато се гавриха цяла нощ с учениците от Бургас, и Газдов още беше много пиян
Строи целия лагер и казва на този от ДС: Е, хайде да видиме кой е сега този борец, дето го дирим два дена и не се обажда?! Бате Васо казва: „Това момче ни трябва“ и ме посочва. „Тоя ли пъдпъдък е борецът?!“, учуди се Газдов и даде два пъти знак с ръка, което значи две крачки пред строя. Пристъпих аз. Обиколи ме Газдов един път, втори път ме обиколи, и като ме подминаваше, като ме излющи, паднах по очи.
Като станах, ухото ми скъсано. Наведе се, хвана ме за ключицата, направо ще ми я строши – защо не съм се обадил. Бате Васо му казва: „Що за обноски са това?“ А Шахо, който се беше подпрял на един голям кол му отговаря: „Ти да мълчиш да не те пратиме на неговото място!“ и го препсува. Бате Васо беше също добър спортист, а и беше от партизански род, леля му беше убита като партизанка на Голо Бърдо заедно с Пенка Михайлова.
Не се стърпя и му удари една глава, по същия начин, както го направих аз, когато убиха бай Иван. Спуснаха се да ги разтървават. На мене ми прилоша. Викам си: „Умиране има – отърване няма.“ Но тогава Газдов се намеси и каза на Шахо: „Марш там настрана и да не чувам звук!“ Влезнаха с Панталей и човека от ДС в канцеларията за около 10 минути. Най-после излезнаха и Панталей ми казва: „Хайде тръгвай, моето момче.“ А на мене краката все едно ми бяха залепени. Гипсирани. „Хайде, моето момче, свърши, хайде тръгвай“, подкани ме отново той. Бате Васо и той вика: „Хайде тръгвай бе. Тръгнахме лека-полека. Веднага под тунела, на двайсетина метра, беше спряла една „Варшава“ Накараха ме да се кача в нея. Преди да вляза в автомобила, само
спрях, загребах пръст,
заплаках, и я прибрах в джобовете си. След това я увих в една носна кърпичка. Оттогава съм я показвал само два пъти – че си пазя спомен от излизането. После ме закараха пред окръжния съвет на БСФС, а там цял рейс спортисти, чакат само мен, за да отидем за републиканското в Пловдив. Вкара ме на втория етаж в сградата на една мивка да се поизмия. Бях кафяв целият. Кърпата почерня.
Донесоха ми някакъв анцуг, като за човек 70 кг, а аз бях едва 44 кила. Като влезнах в автобуса, всички взеха да се побутват: Това ли е този от хулиганския лагер? Полека отидох до най-последната седалка и питам седящите момче и момиче: „Свободно ли е?“, а те само като ме видяха, веднага станаха и се преместиха напред. Помня само когато обратно минахме покрай лагера и веднага съм заспал. Събудих се чак в Пловдив. Като излизах на тепиха за среща, имах бинт на крака, на ръката и на главата.
Победих още на първата среща, и как няма да победя – Газдов ми беше казал, когато ме стискаше за ключицата, че ако не свърша работата, за която съм пуснат, жив няма да замръкна. Борих се в страх. Първа среща, втора среща, трета среща. Отстрани на съдиите седеше бай Хари Стоев. Той беше първият признат заслужил майстор на спорта в България, сподвижник на Дан Колов и мой първи учител. Беше грамаден – 115-120 килограма мъж и след всяка среща отивах да го прегърна и плачех. А той ме потупва и казва „Браво моето момче, не съм сбъркал с теб“ – все едно някой ми налива барут в кръвта. И на последната среща като надвих с туш така бях притиснал противника, че съдията ми казва: туш е бе, пусни човека, а аз натискам и не го пускам.
Станах републикански шампион в най-леката категория. Качиха ни на стълбичката да ни награждават. Медалът ми окачи Цено Ценов, който по това време беше почетен председател на ФИЛА. Явно като надвивах във всяка среща, бай Хари Стоев му е казал, че съм един от надеждните му състезатели и се е учудил, как след като толкова време не съм тренирал се справям с противниците.
Когато ми окачи медала, отново се разплаках. Пита ме защо плача, не се ли радвам, че това ми е първият медал. Бях дете на 18 години, още повече се разплаках.
В този момент пристъпи Васил от моето село, човекът, който най-напред казал, че има информация къде съм, и му каза: – Как няма да плаче, като знае, откъде е дошъл и къде трябва да върви. И му разказа за лагера. Ценов ме прегърна и казва: „Недей синко да плачеш, аз казва, Ценов да не ми е името, ако допусна да се върнеш там, откъдето са те довели.
Сега отиди да се изкъпеш и да се преоблечеш и ще ме чакаш тук при тази маса.“ Щях да се изгоря с врялата вода, но след десетина минути дойде и ми казва: „Идваш с мене в София.“
Живееше на улица „Чаталджа“ в собствена къща. Забележителен човек. Като капитан в царската армия е бил командир на танковата бригада в Горна Баня, но когато става 9 септември, въпреки че е имал разпореждане отгоре да започне бой с партизаните, той казва на бригадата: „Никой не ни дава право да стреляме срещу нашите братя и сестри“, обръща и с партизаните влизат в София. Тогава го правят генерал.
Станахме като неразделни приятели, обичаше ме като негов син. Беше ми казал: Ако някога някъде някой те арестува, кажи на най-близкостоящия до тебе при първа възможност да предаде на Цено Ценов от федерацията по борба.
– Има ли справедливост за хора като вас?
– Когато отидох за първи път на 12 април 1990 г. на среща с другите оцелели, около 40 човека, на мястото където беше лагерът, ми прилоша.
Паднах на волана, развикаха се хора наоколо и едва ме свестиха с вода
Подобно беше състоянието и на другите. Спомням си как след излизането от лагера гледах поне 20 пъти филма „Спартак“, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех.
На възпоминанието се видяхме и с Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридаехме на раменете си. Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!“ Тогава видяхме и на входа на лагера една купчина наскоро изгорени документи. Беше валяло и по някои от останалите парчета видяхме, че това е документация от лагера. Имаше части и от прословутите придружителни писма, от които зависеше кой от задържаните ще оцелее. На някои от тях най-отдолу имаше един прословут гриф „НЗ“, който някои от бившите лагеристи тълкуваха погрешно като секретен код „хаш три“. Всъщност на езика на тогавашната милиция това означаваше “нежелателно завръщането” и беше равносилно на смъртна присъда.
Ходих навремето, когато се гледаше делото при Татарчев. Той беше заедно с Иван Григоров и ми казва: „Ела да видиш, твоя човек Газдов го закопчахме“. Казвам: „Разбрах – сложили сте му бял чаршаф, телевизорче, ВЕФ, даже и вестници и списания – Много добре, рекох, сте го прибрали, но защо не го настанихте, както бяхме ние – с дъсчените сайванти над нас и гледаме тиглите отгоре. Няма тюфлеци, няма дюшеци – направо на дъските и за възглавница си избирахме по един камък. Като убиеха някой с по-хубав камък-възглавница, не смеехме да го вземем. Суеверни бяхме, да не би да ни сполети неговата съдба.
Един път Мирчо Спасов държа реч пред строя. Тогава едно много интелигентно момче, Васко от Струмяни, се обади: „Другарю полковник, защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?“ Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за
физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.”
Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше.
За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. На процеса казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата, но за мене това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.
– Изминаха 50 години от затварянето на лагера, какво ви вълнува днес?
– Учудвам се и често коментираме с други бивши лагеристи, защо дъщерята на бай Иван Карадочев, след толкова години, никога не дойде и не се срещна с мене. Казвам им, ако някой има контакт с нея, нека да каже, да се видиме да разкажа, да чуе две думи за баща си. Казвам къде съм, не съм от тези, които ги е страх и се крият. Питам всички управляващи и особено тези, които бяха преди сегашното управление, като се бият в гърдите и искат да гласуваме за тях:
Къде е истината? Колко наказани има досега? Има ли държавник, който да защитава такива като нас?
– Получавате ли някаква компенсация като репресиран?
– Не. През 2005 г. ме пенсионираха с 63 лева и 8 стотинки пенсия, а в момента получавам 124 лева и 25 стотинки.
Не зная и къде да диря. Къде е работил Газдов? Доколкото знам, никъде не се води лагерът, защото това не е официално предприятие. Чух по времето на царя, че ще дават по някакъв процент към пенсията. Тогава не успях да намеря никакъв документ за съществуването на лагера. Татарчев също не можа да ми отговори. Никъде не пише – в Ловеч имаше ТВО, никъде не пише, че Никола Симеонов Газдов е бил шеф на този лагер. Нито за Гогов, нито за Горанов. Искам да се запозная и с архива не заради себе си, а най-вече за да видя колко и кои са убитите, защото със сигурност те са многократно повече от тези 146 души, за които официално признаха.
Обикновено добавяме подправки към ястията, за да им придадем по-добър вкус и аромат. Освен това обаче, подправките имат и полезни за здравето свойства. Добавянето на подправки, които съдържат антиоксиданти, предпазва от уврежданията, които причиняват мазните храни.
