Цветница!

.

цветницаДнес православните християни у нас отбелязват Цветница – деня, в който Спасителят е посрещнат в Йерусалим с маслинови клонки и цветя.

Празникът е винаги в неделята след Лазаровден, една седмица преди Великден и е един от най-хубавите пролетни празници. Посветен е на тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим с маслинови и лаврови клонки. Празникът Цветница се отбелязва не само в православната, но и в католическата и протестантската църква.

Според евангелските текстове, Христос влиза на магаре в Йерусалим, където го посрещат вярващите с клонки от маслина и го прославят като месиански цар. Предишния ден Христос е върнал към живота мъртвия Лазар и е посрещнат от жителите на Йерусалим като възкресител. Исус Христос доброволно върви стъпка по стъпка към предначертания край на земния си живот.

На службата в храмовете християните държат в ръцете си осветени върбови клонки, които заменят палмовите клонки – вайи, сякаш отново посрещат своя Спасител. Осветяването на върбичките се извършва на всенощното бдение в събота вечер. След богослужението християните отнасят осветените върбови клонки в домовете си за здраве и предпазване от болести и зло. Вярва се, че осветената върба има предпазна и възпроизвеждаща сила, затова тя се запазва цяла година пред домашната икона.

Сутринта над портите на всяка къща се закачват венчета от върбови клонки, които предпазват от зло и неплодородие. Лазарувалите предния ден моми се събират на реката, като всяка носи свое венче и омесения предварително обреден хляб (кукла) и изпълняват обичая „кумичене“. Венчетата и парчета от хляба се нареждат на дъсчица и се пускат по течението. Момата, чието венче излезе най-напред, се избира за „кумица“ и тя повежда моминското хоро към своята къща.

На този ден продължават Лазаровите обреди и обичаи. На този празник с кумиченето на лазарките завършва цикълът на моминските пролетни игри. Привечер на мегдана моми и ергени за последен път играят лазарското хоро, като за първи път след Великденските пости хорото е сключено. Седмицата, която започва в понеделник след Цветница, се нарича Страстната седмица. В нея християните съпреживяват мъките на Христос.

Българите наричат празника още Връбница, Цветна неделя, Вая (Вайя), Куклинден или (в западните църкви) Палмова неделя.

Имен ден празнуват всички, носещи имена на цветя, растения, храсти и дървета: Ангел(ина), Биляна, Божура, Виолета, Върба, Върбан, Върбинка, Гергин(а), Гроздан(к)а, Далия, Дафина, Делия, Делян(а), Дилян(а), Димитър-другото име на Богородичката е Димитровче, Динка, Детелин(а), Елица – идва от Ела, Жасмина, Здравка, Здравко, Зюмбюл(ка), Ива, Иглика, Калин(а), Камелия, Карамфил(к)а, Китка, Латинка, Лили, Лила, Лилия, Лиляна, Лора, Люлина, Маргарита, Магнолия, Малина, Нева, Невен(а),Незабравка, Петуния, Ралица, Роза, Росен, Росица, Смилян(а), Теменуга, Теменужка, Трендафил(ка), Фидан(к), Ангел(ина), Цвета, Цветан(а), Цветанка, Цветелин(а), Цветомир(а), Цветослав(а), Цвятко, Череша, Явор(а), Ягода, Ясен(а), Ясмина и др.

нюз.бг

Подлите времена

.

Не живей в лъжа!

                                                                       Александър Солженицин

.

bsp1Подли, да. Няма как да бъдат определени по друг начин. Това, на което ставаме свидетели в последните дни, е просто един непресекващ поток от мерзост, който се излива върху ни. Ниагара от мерзост. Потоп от мерзост.

Ставаме свидетели на това как битува лъжата. Как се създава, как укрепва. Как се налага като публично виждане, как свикваме с нея, как я приемаме, как я припознаваме като истина. И как започва да ни се струва, че всеки, който си позволи да наруши тази паснала като ръкавица по кожата ни лъжа, е негодник, лъжец и мерзавец.

Има лъжи, които са удобни. Има лъжи, които са мехлем за наранената ни гордост, цяр за травмите от преживените несгоди, индулгенция за това, че се били толкова тъпи и послушни, та никога на сме възставали срещу лъжата. Има лъжи, които са толкова удобни, че ни се привиждат като скалпел, който може да изреже туморните образования в обществения живот. Някои ги осъзнават, но си казват – е, какво толкова. Тази лъжа е полезна, ще я приемем за истина… временно.

Няма обаче полезни лъжи. Свикнем ли да подменяме неудобната истина с по-удобната лъжа, с нас като цяло е свършено. Попадаме в подлите времена – в Лето Господне 2013-то.

Сега е удобно да бъде намерен виновникът за това, че сме бедни, тъжни и отчаяни. Най-бедните, най-тъжните и най-отчаяните в цяла Европа. За това, че не ни стигат парите за сметките за ток, за това, че децата ни нямат какво да работят. За това, че целият ни живот е преминал в лъжа – и нямаме истина, с която да оправдаем собственото си съществуване.

И тогава идват мерзавците. Идват, за да използват нашата горест и нашия гняв в своя полза. Идват, за да сложат крак в стремето и да ни яхнат… за пореден път. Подхвърлят ни една лъжа, която много ни прилича на истина. Нещо повече – много ни се иска да е истина – за да се намери виновникът за нашето дередже. Да се намери някой, върху който да излеем натрупания гняв. И някой, който да подмени и собствената ни отговорност за мизерията на битието ни.

Мерзавците познават нашата психология. Ако има нещо, в което да се спецове – то това е именно народопсихологията. Умеят да манипулират и да лъжат. И няма как да не  умеят, след като винаги са го правили.

Сега ще ви разкажа една малка история за наивници, която ще ви послужи като пореден повод да си дадете сметка какъв продажник, гад и мерзавец съм самият аз – защото не ща да се присъединя към удобната за всички, праведна и полезна лъжа. История, която се развива пред очите ни. История, която вече почти се е превърнала в политически катехизис.

Действие първо: Сергей Станишев, лидер на БСП и ПЕС, внася в прокуратурата анонимка, която подробно обяснява как в България се извършват нерегламентирани подслушвания – по устна заповед на Цветан Цветанов, бивш министър на МВР. Анонимката се е пръкнала не кога да е, а в самото начало на предизборната кампания, в която за БСП се очертава съдбоносна загуба. Случайно, разбира се. Както е случаен и фактът, че въпросният Цветанов е шеф на предизборния щаб на ГЕРБ – основният и всъщност единствено реален опонент на ГЕРБ.

Внасянето не става как да е, а шумно, с пресконференция, на която се говори за “българския Уотъргейт”. Без този шум наказателното производство би могло да изненада посочените извършители – и да осигури доказателства за тяхната противозаконна дейност, ако изобщо е имало такава. С предварителния анонс на Станишев остава само шумът. Нищо – той е важният.

Действие второ: прокуратурата забравя традиционната си охлювна летаргия, проявявана винаги към дела от обществен интерес. Включително тези, които са свързани със същият този Станишев. Забравя, че няма навика да реагира на подобни сигнали, дори и когато те свидетелстват за корупция, ощетила държавата с милиарди. Светкавично в МВР са пратени не един-двама, а цели десет прокурори. Ръководени впрочем от такива, чиято репутация съвсем не е блестяща – и които сами са престъпвали закона за СРС, като са разрешавали такива без санкцията на съдия – какъвто е случаят с Роман Василев например.

Оказва им се пълно съдействие. Съдействат им впрочем с пълна сила и тези, които са изнесли данните, въз основа не които е подготвен компромата – например кой за какво е отговорен, какви са марките на колите за проследяване, какви изключения от общия ред са допуснати в СДОТО. И докато проверяват официално, скроилите компромата “пропяват” при разпитите, лансирайки подходящите лъжливи версии. Като тази с отверката например.

След което прокуратурата отчита своята стахановска дейност, констатирайки (по думите на самия главен прокурор), че две трети от съдържанието на Станишевата анонимка отговаря на истината. Кое по-точно обаче отговаря на истината? Да е доказала прокуратурата, че някой от ръководството на МВР е разпореждал провеждането на незаконни подслушвания? Не. Да е доказала изобщо наличието на такива? Не. Тогава?

Тогава се сервира удобната пропагандна версия – такива е имало, но доказателствата за тях са унищожени. Разследването продължава – и като доказателство за сериозността на нещата са заведени четири наказателни производства. Всички те ще бъдат оставени на трупчета или ще бъдат върнати от съда, ако стигнат изобщо дотам – само че това ще стане след изборите. Много по-важно е какво ще се случи до тях.

И ето какво се случва – споменатите “две трети” на Цацаров отварят широк хоризонт за политическо говорене. Мафия, полицеска държава и прочее – изглаголени от широката анти-ГЕРБ коалиция, обединяваща и левите, и десните. Коалицията, която се кани да управлява след изборите. Новата тройна, четворна или петорна коалиция, която ще краде на спокойствие зад фасадата на тъй нареченото “програмно правителство”.

Разработката “Галерия”, по която реално бяха слушани и политици, и журналисти, и самият шеф на комисията по национална сигурност Минчо Спасов, и Татяна Дончева, шеф на подкомисията, която трябваше да наблюдава подслушващата ДАНС – всичко това е забравено. Забравени са и разработките “Гном” и “Моряк”, по които също се слушаше на поразия. Забравен е простия и отдавна известен факт, че в специалните служби винаги е имало служители, които работят за своя сметка – и често в полза на мафията. Забравено е, че докато в това ведомство се ширят кадри на ДС, ще има и хора, които ще измъкват секретна документация, ще кроят компромати и ще ги снасят на “Позитано” 20.

Трето действие: отново в хода на предизборната компания и отново – с анонимен източник, разумно време преди изборите, за да има достатъчно дни за медийно разгръщане на поредното активно мероприятие, се претоплят стари разработки срещу Станимир Флоров, шеф на НСБОП. Първите от тях – с 14-годишна давност. Да се пита човек – защо ли се актуализират чак сега? Сигурно отново по случайност…

Много по-сериозен обаче е въпросът как така тези разбаротки, до една приключили със заключението, че се прекратяват поради липса на данни за престъпление – сега се оказват актуални и прокуратурата решава – в противовес на всички предишни заключения – че има данни за престъпление? И – извинявайте – как прави тези си заключения в рамките на два дни? На базата на какви нови експертизи и на базата на какви разпити, проведени допълнително, че да има правото да говори, че разполага и с допълнителни източници на информация? Как по-точно изведнъж тъкмо сега се явиха тези нови източници на информация?

И ако прокуратурата е достатъчно чевръста, за да ги издири, асимилира и офхорми мнението си за необходимостта от наказателно производство в рамките на тези два дни, то защо не е достатъчно чевръста и за да открие кой по-точно е този субект, който ги е извадил от секретното деловодство на седми март тази година – и за какво по-точно са му били необходими?

Яснота по този деликатен въпрос, разбира се, не се дава и няма да се даде. Вместо това ще се говори как разследването продължава. Продължава, да – но паралелно с предизборната кампания, в която деполитизираната прокуратура се оказа май най-важния участник.

Действие четвърто: логично е да се потърсят и намерят вътрешни предатели, за да се получи лъжата достатъчно убедителна. Не е трудно – има достатъчно важни персони от гербаджийския елит, напъдени заради своите золуми – поради което имат да си върщат на партията-носител. Емил Димитров например, известен повече като Емо Фаса, който показно се покри със семейството си в чужбина, за да даде там пред нотариус (?!) някакви страховите показания за ситуацията в ГЕРБ. Никой не знае какви са те – но няма и нужда да знае. Важното е да се говори за тях. Важното е неговата публична уплаха да бъде използвана като доказателство за мафиотския бекграунд на люде като Борисов и Цветанов – вижте, санким, страхува се този невинен човечец за живота си и за живота на семейството си…

И действие последно, може би тържествен финал на този водевил: публичното казване на Мирослав Найденов, че Цветан Цветанов бил подслушвал целия министерски съвет. Криели се министрите като мишоци в ъглите, за да си шепнат за тежкото полицейско иго. Президентът си оставял GSM-а в друга стая, когато се налагало да си говори с някой от тях. И така – четири години подред тези достойно хора мълчали, търпели и слушкали…

Доказателства за което? Отново никакви. Само говорене – но за сметка на това какво говорене само. Говорене, при което настоящата подлост вече се приема като достойно дело. И при което се забравя, че самият Мирослав Найденов е подсъдим за корупция и злоупотреба със служебното положение; че вилката е на шията ми и – понеже не му се ходи в затвора – ще говори това, което трябва. Това, което му каже прокуратурата, за чийто защитен свидетел беше набързо провъзгласен. Това, което каже онзи, който казва на прокуратурата какво да прави.

Вгледайте се в това лице. Там горе – в началото на статията – и тук долу, в нейния финал. Да ви вдъхва доверие този тип? На мен не – това лице просто излъчва подлост. И същевременно съзнавам, че той е само една бурмичка от големия механизъм на лъжата, че има далеч по-перфидни, а и по-подли от него.

Наскоро слушах голфовия олигарх и галъпски прорицател Кънчо Стойчев по някакво радио: той набързо обясни как и Европа е отписала ГЕРБ, и САЩ  също – което той знаел от собствени разговори там. Гаче ли наш Кънчо ляга и става с Обама, или поне с държавните му секретари, та няма тайни за него в Белия дом… Редеше едни лакърдии, достойни не за голфаджийски мултимилонер, а за галфон, но нейсе.

По-важно е другото, за което всички глаголещи за това как едва ли не трябва да се освободим от полицейското иго, нямат отговор. Като отпишем ГЕРБ, кого трябва да впишем в тефтерите на България? Кому трябва да поверим съдбата си в настоящия исторически момент – и при настоящата политическа ситуация? Кой е по-малкото зло от ГЕРБ – ако трябва да дефинирам тревогите на мнозина българи? БСП и компания ли? Партията, която винаги, когато е била на власт, е докарвала страната или до национална катастрофа, или поне до почетното звание “най-корумпираната страна в ЕС”, плюс съществения бонус: “троянския кон на Русия в ЕС”, плюс голям шлем върху главите ни – при което наистина се питаме дали за шлем или за член ставаше дума – както обърка тези понятия едно българско Гоце.

ях питам – сторонниците на голямата обществена лъжа. Кой е по-малкото зло за нашето национално бъдеще – доколкото изобщо имаме такова? И съвсем не е въпросът в Цветанов или в Борисов – при все че човек винаги трябва да възстава срещу лъжата – независимо срещу кого е насочена –и независимо от възраженията си срещу тези, които са нейни жертви. Нямам абсолютно никакъв ангжимент нито към единия, нито към другия – и най-лесно би било и аз като многото поддържащи настоящата лъжа да си кажа, че не ми пука за тях.

За България обаче ми пука. И не за този и онзи, а за нея трябва да мислим, когато гласуваме на 12-ти май. И когато ще трябва да решим дали да поддържаме обществената лъжа –и да продължаваме да живеем в подлите времена – в една неразчлренимо множество с подлеците.

Едвин Сугарев

Атентатът в църквата “Света Неделя”

.

Sveta-Nedelya-after.

Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя” е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, така и по последиците. Още на времето наричат 16 април 1925 г. Кървавия Велики четвъртък. За него са написани няколко книги и все пак цялата истина още не се знае. Сбъдва се, макар и не напълно, предсказанието на дъновиста Любомир Лулчев при първата му среща с цар Борис ІІІ, че на 14, 15 и 16 април три големи сгради в София ще се разрушат. А целият атентат е замислен, подготвен и осъществен под ръководството на племенника на Райна Княгиня.
Атентатът е връхната точка в една политическа битка, която от две години се е превърнала в кървава разправа. На 9 юни 1923 г. с преврат е свалено парламентарно избраното правителство на БЗНС. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит, а опитите за съпротива на земеделците са смазани. На власт с помощта на военните идва правителството на проф. Александър Цанков. В този конфликт комунистическата партия запазва неутралитет. През август обаче в България пристига вторият човек в Коминтерна – генералният му секретар Васил Коларов. Той налага на БКП гледището, че ситуацията е революционна и комунистите в единен фронт със земеделците трябва да установят със сила работническо-селска власт. Известна подготовка е направена – дще през 1920 година в партията се създава Военна организация, която тайно събира оръжие за бъдещата революция.
Под натиска на Коминтерна БКП вдига авантюристичното Септемврийско въстание през 1923 г., разгромено жестоко от властта. Водачите на въстанието – Васил Коларов, Гаврил Генов и Георги Димитров, който първоначално е за неутралитет, но после променя мнението си, избягват в Югославия още преди да се разразят решителните сражения. БКП е разгромена и забранена. От 38 000 през 1922 г. членовете й след въстанието намаляват до не повече от 25 000 души.
Независимо от това партийното ръководство, изпаднало изцяло под влиянието на Коминтерна, решава да продължи въоръжената борба чрез терористични актове. Комунистите, които настояват да се възстанови легалната политическа дейност на партията под друго име, са изключени от нея. Все по-голяма тежест придобива Военната организация на БКП, ръководена от Коста Янков, чиято майка е сестра на Райна Попгеоргиева, панагюрката, ушила знамето на въстаниците през април 1876 г.
Янков е буйна натура. Баща му е земляк на Димитър Благоев и загива като македонски войвода (Иван Вазов даже му посвещава стихотворение). Самият Коста е кръщелник на Благоев, който е основател на социалдемократическата партия, станала през 1919 г. комунистическа. По-късно се оженва за дъщеря му Стела и е един от тримата членове на Изпълнителното бюро на Централния комитет на БКП. По онова време той е на 37 години.
След Септемврийското въстание Военната организация започва безогледна терористична дейност. В горите бродят въоръжени чети от нелегални комунисти и анархисти. През есента на 1924 г. по съветски образец е създадена ЧЕКА – специална наказателна група на партията. Присъдите на този партиен съд се изпълняват от терористични групи- През зимата на 1924-1925 г. са извършени няколко покушения, при които са убити трима души, но без особено влияние в политиката. Правителството отвръща с репресии. Само за два месеца през 1924-1925 г. са убити трима депутати – членове на партията; много други комунисти и леви земеделци са арестувани. Полицията влиза в дирите на конспираторите.
Терористите искат да нанесат решителен удар върху властта. През есента на 1924 г. ръководството на Военната организация решава да взриви “Юнион клуб”, където често се събират министри и членове на Военната лига, подпомогнала Цанков при преврата. Един човек от персонала на клуба сътрудничи на Военната организация на БКП, но е уволнен и идеята е изоставена.
След това се обмисля възможността да се внесе бомба със закъснител в Народното събрание, която да избухне по време на заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство. По същото време левите земеделци единофронтовци по идея на Димитър Грънчаров планират да взривят храм-паметника “Свети Александър Невски” при неговото многократно отлагано освещаване. Това е вторият замисъл за атентат по време на освещаването на тази църква, но един от посветените го издава на полицията и така той е осуетен. Общото във всички планирани терористични актове е, че единофронтовците – комунисти и земеделци, искат да издебнат момент, когато на едно място е събрано цялото държавно ръковоство и с един удар да го унищожат.
През декември 1924 г. клисарят на софийската катедрала «Света Неделя», бившият член на БКП Петър Задгорски, предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров – Митрето, на тавана на църквата да се укриват оръжия и боеприпаси. Задгорски е човек с лъкатушна съдба. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се заради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 г. а след Септемврийското въстание официално напуска БКП, но остава неин симпатизант.
Митрето знае замисъла за взривяването на “Юнион клуб” и му хрумва, че църквата е подходяща за голям атентат, тъй като службите в нея се посещават от видни личности. Ръководството на Военната организация решава да започне внасянето на взрив. Ръководителят на софийската терористична група на ЧЕКА Петър Абаджиев оглежда тавана на църквата и нарежда да се започне работата. Взривът се внася на малки пакети, правени в някаква конспиративна квартира наблизо. Така в църквата са складирани около 25 килограма мелинит и тротил.
Революционерите не работят само по идейни причини. Те са добре платени. За всеки внесен пакет на Задгорски се дават 1000 лева. Той получава общо 11 000. Освен това му е обещано, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост. В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че ако не сътрудничи или ги предаде го чака смърт. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лева, а женените – според членовете на семейството. Само за месец през ръцете на Фридман минават около 400 000 лева, които той изразходва по указания на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лева месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна реч” след залавянето й през 1925 г. Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакало възнаграждение. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното правителство на БКП.
Още отначало идеята на Коста Янков е да се убие някоя видна личност, чието опело би събрало в храма цялото ръководство на полицията. По този начин атентатът ще разстрои репресивния апарат на държавата. Освен това според Янков висшите полицаи не споделят разкритията си за комунистическите конспирации едни с други (вероятно за да оберат лаврите при залавянето им). Така че Военната организация вижда в това и акт на самозащита, при който разплетените от полицията нишки отново ще се прекъснат.
В края на декември Коста Янков съобщава на другите двама членове на Изпълнителното бюро на ЦК Иван Манев и Станке Димитров – Марек, за внасянето на взрива в храма. Политическият секретар на ЦК на БКП Станке Димитров изказва мнение, че атентатът би могъл да стане сигнал за ново въстание. Организационният секретар Иван Манев е против, но тримата са единодушни подготовката да продължи.
На 15 март 1925 г. работата е на приключване. Взривът е внесен, а Петър Абаджиев и помощникът му Асен Павлов оглеждат тавана на църквата. Абаджиев и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) и Димитър Златарев се срещат, за да уговорят техническите подробности. Минков, който е бил сапьор, носи и книга по минноподривно дело. Всичко се изпипва професионално. Решава се експлозивът да се подготви за възпламеняване във вдлъбнатината на централната колона на църквата. Мястото е избрано, защото до основата на тази колона се поставя ковчегът при опело и около него застават официалните лица. Внесеният взрив се поставя във форма на паралелепипед с размери 40 х 50 х 60 сантиметра. Пет бикфордови фитила с дължина по метър и половина ще предизвикат експлозията. Краищата им ще се поставят в съд, в който ще се налее спирт. Така се осигурява едновременното им запалване. През следващите няколко дни замисленото е изпълнено от Абаджиев и Павлов. Избрана е и жертвата. Решено е да се организира убийството на Владимир Начев, началник на политическата полиция, наричана Обществената безопасност. За непосредствен извършител на атентата е определен Никола Петров – той ще запали фитилите. Представят го на Задгорски в бирария «Радост» под името Васко.
Замисълът със сигурност предполага, че ще загинат и невинни хора, но това не тревожи ръководството на Военната организация. В едно окръжно до бойните групи, изготвено от Минков, се настоява за безпощадност: …в гражданската война този от противниците ще има успех, който… не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии…
Коста Янков преценява, че за самия атентат трябва да се вземе политическо решение. В може би най-доброто изследване на атентата Георги Наумов се е постарал да уточни кой и кога е взел фаталното решение да се запали фитилът. Той посочва становищата на всеки от членовете на ЦК на БКП по онова време, което не е лесна работа. Става дума за 11 души, които по няколко пъти променят мнението си, а след атентата очевидно се стремят да се оправдаят и да хвърлят вината върху загиналите си другари. Монографията на Наумов е публикувана през 1989 г. от издателството на БКП “Партиздат”. Естествено, за да излезе книга на тази тема по това време, би трябвало да оправдава ръководството на БКП и да представя терористичния акт като еднолично решение. Във всички енциклопедии от периода 1944-1989 г. атентатът се описва не като дело на ЦК, а на Военната организация. Наумов обаче е написал една честна книга. Той ясно дава да се разбере, че цялото партийно ръководство, в това число емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров, са знаели за подготовката на голямата работа, както я наричали конспираторите.
Междувременно избраният на нелегалната Витошка конференция ЦК оредява. Трима са в чужбина; Тодор Петров умира от туберкулоза; Христо Кабакчиев е в затвора; Димо Хаджидимов е убит от ВМРО. На 26 март 1925 г. става още един инцидент. Полицията разкрива нелегална квартира на ЦК на БКП на ул. “Русалка” 3 в София и устройва засада на членовете на Изпълнителното бюро, които отиват на среща там. Яко Доросиев, заел мястото на Станке Димитров, се самоубива; Иван Манев и сътрудникът на Коста Янков Марко Фридман, адвокат от Стара Загора, са ранени, но успяват да избягат. Остава невредим само Янков, който закъснява и остава извън полицейския кордон. Освен него на свобода са още Тодор Павлов, Петър Искров и Иван Манев. След засадата на 26 март Манев променя мнението си и поръчва на Тодор Павлов, който го замества в изпълнителното бюро, да каже на Коста Янков да действа. До 30 март Тодор Павлов само чувал, че се готви нещо голямо, но не знаел какво точно. Като му казали, той без много колебания се съгласи – съобщава Димитър Златарев.
Интересно е мнението за атентата на тримата емигранти. През януари 1925 г. Станке Димитров – Марек, заминава за Виена, като преди тръгването си казва, че е “за”. Той съобщава за замисления атентат на членовете на Задграничното представителство Георги Димитров и Васил Коларов. Коларов не казва нито да, нито не. За себе си по-късно Димитров твърди, че бил против (не по някакви хуманни съображения, а защото смятал, че безредици в България могат да накарат Югославия да я окупира). Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание – заявява Г. Димитров. Следователно и той като Марек препоръчва атентатът да стане сигнал за революция – нещо като залпа на “Аврора” за България. Марек твърди, че съобщил неговото становище на ЦК с писмо чрез Яко Доросиев, но след атентата блиските на Тодор Павлов унищожили архивата на ЦК, за да не я залови полицията. Така писмото изчезва.
Тъй като Георги Димитров беше издигнат в култ от комунистическата власт, много неудобни факти от биографията му се премълчаваха. Един от тях е, че през 1926 г. Изпълнителното бюро на ЦК гласува на него и на Ст. Димитров недоверие заради атентата. След дълги спорове наказанието им е отменено. Марек привежда наивния аргумент, че може би при преписването на писмото му до ЦК със симпатично мастило била изпусната думата “не”- вместо “не е съгласен” станало “е съгласен”. Петър Искров обаче остава докрай на своето мнение, че Георги Димитров е бил за атентата: Държах три дни писмото в ръцете си. Не съм сигурен за думите. Но съм сигурен за двете фрази – “аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”. Виктор е псевдонимът на Георги Димитров. По-късно Искров емигрира в Съветския съюз и става член на изпълкома на Коминтерна. През 1938 г. загива при сталинските чистки. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неудобен свидетел по-малко.
Полицейските разкрития на 26 март принуждават атентаторите да бързат. В квартирата на “Русалка” 3 са арестувани двама комунистически функционери, единият от които е Асен Павлов – човекът, който подготвя взрива в църквата. Полицията прави големи разкрития. Става ясно, че е планирано убийството на началника на Обществената безопасност. Начев започва да се движи с усилена охрана. Налага се да се смени стръвта, т. е. кой ще бъде убит, за да се съберат на опелото му политиците. Този път изборът пада върху генерал о. з. Константин Георгиев, председател на Софийската организация на управляващата коалиция Демократически сговор. На убийците Атанас Тодовичин и Живко Динов е поръчано да свършат работата най-късно до вторника преди Великден – 14 април вечерта. Ако не успеят, като резервна мишена е набелязан проф. Кулев, който трябва да бъде застрелян на следващия ден. Но те успяват – ген. Георгиев е застрелян край църквата “Св. Седмочисленици” в 20 часа във вторник. Коста Янков научава това в присъствието на земеделците Николай Петрини и Иван Перчемлиев, с които БКП е във връзка. Петрини, журналист и бивш депутат, знае за проектирания атентат. Янков го праща да си върви и да каже на техните съмишленици най-малко десет дни да не излизат от черупките си.
Същия ден става друг голям атентат – покушението срещу цар Борис ІІІ в Арабаконак Царят се спасява, но двама от спътниците му са убити. Сред романтичните версии за атентата в катедралата е, че царският труп трябвало да бъде “стръвта”. Всъщност обаче нападението над царя едва не осуетява партийната конспирация.
Вечерта преките изпълнители на атентата – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър”. Васко води със себе си Атанас – шофьора, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. ”Лавеле”. На другия ден Васко отива при клисаря и му казва, че трябва да бъде готов на следващото утро да му отключи тавана на църквата. Решителният час наближава
Вечерта на 15 април Петър Искров прави последен опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че взривът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров предвижда страшните последствия.
– Ще бъдат избити жени, деца, цели семейства, може би и работници. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои – заради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне буря от негодувание. Такива актове са погребвали цели партии.
Тодор Павлов възразява:
– Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане… Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим. Легалната опозиция ще поведе по-решителна борба против правителството за неговото сваляне. Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам.
Тогава Искров се решава на една лъжа. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му казва, че Манев също е против. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато вече са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той се съгласява да отменят атентата. Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива за да му предаде уж общото решение. Но на срещата още веднъж променя мнението си и се съгласява. Янков казва: И без тях (Манев и Искров – б.а.) ЦК вътре е болшинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били за, двама са против, а задграничните членове не са възразили. По-късно партийното ръководство хвърля цялата вина върху Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от БКП.
На 16 април в 5.30 сутринта Никола Петров – Васко, се среща с Живко Динов, който отново е определен за охрана на атентатора. В 8 часа Динов изпроща Васко до църквата. Клисарят е там още от 7, сам с експлозива. Уговорката е при започването на опелото Задгорски да даде сигнал на атентатора, като почука три пъти на таванската врата. Тогава Васко трябва да запали фитилите и да излезе, последван от Задгорски. Наблизо ще ги чака Динов, за да ги укрие. Същият предиобед част от набелязаните жертви получават фалшива покани за погребението. По обяд в църквата пристига полицейската охрана. Агентът Илия Ангелов понечва да се качи на тавана, но Задгорски го спира с думите, че вече е проверил там. Инструкцията за Васко е – ако бъде открит, да взриви църквата, дори да е празна. Но полицаят се задоволява с обяснението на клисаря.
В 15 ччаса пристига ковчегът с покойника. В траурното шествие са министрите начело с Александър Цанков, много народни представители и свободните от наряд офицери от Софийския гарнизон. Те влизат в църквата и се нареждат около ковчега край централната колона. Кордон от войници опасва църквата. Отвън остават много хора. Тогава софийският владика Стефан, който ще извърщи опелото, нарежда да преместят ковчега по-близо до олтара. Министрите също отиват по-напред. Това може би ги спасява.
Опелото започва в 15.15 часа Задгорски дава сигнала. Васко пали фитилите и напуска тавана. Щом клисарят го вижда да излиза, тръгва след него. По бул. ”Клементина” (днес “Ал.Стамболийски”) те се запътват към ул. ”Лавеле”, където трябва да ги чака колата.
Взривът става в 15.23 ч. В първия момент митрополит Стефан решава, че е станало земетресение. Златарев казва, че буквално видял кубето да лети във въздуха. Експлозията е така силна, че войниците от почетната рота, останали отвън, са повалени от взривната вълна. Един от очевидците, подполковник Маринополски, разказва: Гъсти кълба бял прах засипа наоколо целия площад… всичко наоколо бягаше, без да знае накъде.
Взривът срутва купола в претъпканата катедрала. Убити са 134 души, между тях трима народни представители, 10 генерали и 26 офицери. Ранени са 343 човека, много от тях остават затрупани под развалините или по-късно умират от раните си. Между ранените са министър-председателят Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Русев, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, Ат. Буров. Военният министър ген.Вълков е ранен в главата, но излиза и дава първите заповеди на войниците отвън. Премиерът се отправя към Министерския съвет, където се събира правителството. Повечето от членовете му са с превръзки. Решено е да се обяви военно положение, което става с царски указ от 17 април.
Още преди това обаче започват арестите на заподозрените лица. Те са преди всичко членове на Единния фронт – комунисти и леви земеделци, но сред тях има и много прогресивни интелектуалци. Доста изследователи твърдят, че списъците с подозрителни лица са били готови предварително. По официални данни от атентата до края на юли само в Пловдивския и Варненския гарнизон са задържани 23 764 души. Много хора са избити без съд. Само в София те са между 330 и 400. Между тях са братът на Георги Димитров Тодор, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. По ирония на съдбата заради Коста Янков загива и някогашния му съперник в любовта, бившият директор на Бюрото по печата Йосиф Хербст. Част от избитите без съд са обявени за “безследно изчезнали”. След вълната на червения терор започва не по-малко страшният бял терор.
В момента на взрива атентаторите – Васко и Задгорски, вече са претърпели първото си разочарование – на “Лавеле” не ги чака автомобил. Задгорски продължава по булевард “Клементина” и стига до ъгъла с ул. ”Цар Самуил”, когато става експлозията. Там го пресреща П. Абаджиев и го отвежда в една предварително подготвена квартира, където живеят Димитър Даскалов и Благой Камбуров. След това Абаджиев излиза, като обещава да се върне след няколко часа със задграничен паспорт за клисаря, но повече не се появява. Изоставен от своите съучастници, Задгорски на другия ден отива у сестра си и, придружен от зет си, се предава на Обществената безопасност.
Въпросът защо атентаторите изоставят човека, който познава всички и когото полицията най-лесно ще намери, тъне в мрак. Несериозно звучи обяснението, че Абаджиев не се върнал заради полицейския час. Той е могъл да вземе Задгорски на другия ден, но не го прави. Димитър Златарев, който стоял на един балкон близо до църквата с часовник в ръка и чакал взрива, също знаел къде е Задгорски, но не отишъл при него. Не е ясно и какво е станало с колата. Златарев твърди, че “автомобилният канал” бил провален още на 4 март, а на 14 април на Задгорски представят шофьора Атанас?!
Най-вероятна изглежда версията, че никакво бягство не е било подготвяно, а Задгорски е трябвало да бъде убит, за да се заличат следите. Златарев казва, че клисарят трябвало да бъде укрит в някаква квартира с един наш терорист, в случай, че бъдат открити от властта, да го застреля, ако той сам не се реши на това.
Има още един факт в подкрепа на тази версия. След като не намира кола на “Лавеле”, Васко се прибира вкъщи. На 19 април следобяд той се среща с Живко Динов и Абаджиев и тримата решават, че Задгорски трябва да бъде убит. Но той вече се е предал.
От преките участници в атентата не е заловен никой. Коста Янков изпраща една декларация до вестниците от името на ЦК на БКП и се скрива, но на 21 април скривалището му е блокирано от полицията и при престрелката той е убит. По същия начин загива Иван Минков, който търси убежище у свой стар познат, запасен офицер като него – Георги Коев. Коев е арестуван. Арестувани в друга квартира са също Марко Фридман и Николай Петрини.
На 1 май 1925 г. започва делото за атентата. Подсъдимите са 10, но пред съда всъщност застават петима. От тях само Задгорски участва в атентата. Фридман има късмет, че изобщо стига до съд, тъй като други трима подсъдими – земеделците Никола Петрини, Димитър Грънчаров и Христ Косовски, са вече убити без присъда. Задочно са съдени още Станке Димитров и Петър Абаджиев. Другите трима, които застават пред съда, са укривателите Коев, Даскалов и Камбуров. За атентата се обвиняват само Задгорски и Абаджиев, останалите са подсъдими за участие в терористична организация или за укривателство. Делото приключва на 11 май. Отсъстващите са осъдени на смърт (включително и вече убитите). Смъртна присъда получават още Задгорски, Фридман и Коев. Даскалов получава шест, а Камбуров – три години затвор. На 27 май тримата са обесени публично в София, което се случва за пръв път от много години. Екзекуциите стават последователно и са заснети на филмова лента. Пръв е умъртвен Коев, после Задгорски и Фридман. Фридман посреща смъртта хладнокръвно. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, за да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България.
А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Марек и Г. Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила тайни документи на Коминтерна, с които се нарежда на БКП да вдигне въстание на 15 април. На 4 април българските, а след това и европейските вестници публикуват документите. Според тях от 15 април н. г. всички работници от контролата на балканския център се обявяват за мобилизирани… Оръжието се раздава през нощта от 15 срещу 16… Коминтернът, както може да се очаква, яростно отрича и нарича документите фалшификация. Все пак се набива на очи съвпадението на датите. Георги Наумов задава въпроса: Случайно ли е това? Наличните документи не ни позволяват да дадем категоричен отговор. Тази тайна може би се крие в архивите на Коминтерна в Москва.
От своя страна някои комунисти обвиняват правителството, че е знаело за атентата, но не го е предотвратило, за да го използва като повод за разгром на Единния фронт. Те също имат убедителни доводи. Защо охраната е проверила толкова повърхностно църквата? Как така министрите оцеляват? На Берлинската конференция на БКП през 1927 г. Васил Коларов заявява, че след атентата в българската легация в Берлин се явил полковник Холст, резидент на английското разузнаване в България, и казал: Ние бяхме във връзка с атентаторите. Журналистът Асен Бояджиев, съвременник на събитията, пише: Без да подозират, авторите на атентата станаха жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на Интелижанс сървис в Лондон. И още едно свидетелство. Според Димитър Златарев след атентата клисарят Задгорски можел да бъде укрит за 15-20 дни в английската легация.
Златарев е репресиран от Сталин и загива в СССР през 1938 г.; Коларов се връща в България и умира през 1950 г., а Бояджиев през 1959–а, без никой от тях да каже какво е имал предвид, когато е споменавал “английската връзка”. Васко и Абаджиев успяват да се укрият и да напуснат страната. По-късно към тях се присъединява и Асен Павлов. Тримата се събират като политемигранти в Москва, но само Абаджиев доживява 9 септември 1944 г. и се връща в България, където загива при автомобилна катастрофа.
Остава и още една мистерия. Защо царят не е бил на опелото? Биографът му Стефан Груев, който е пламенен защитник на Борис ІІІ, твърди, че той отива ва погребението на проф. Делчо Илчев, убит при засадата в Арабаконак. Според друга версия царят закъснява, а според трета с отсъсвието си от погребението на ген. Георгиев искал да се разграничи от репресивния кабинет на Цанков. Възможно е обаче и друго обяснение – че царят е знаел за готвения атентат. Пак на Берлинската конференция на БКП през 1927 г. питат Петър Искров: Знае ли др. Радр (Искров – б.а.) за слуховете, че партията била обещала на царя да запази трона му при условие, че дойде Жеков и да се премахне ЗЗД? В протокола се казва още, че на конференцията са дадени дълги обяснения около писмото до царя. Известно е също, че ден след покушението в Арабаконак и непосредствено преди атентата в катедралата Коста Янков казва: …ние в тоя момент нямаме изгода да падне царят убит. Според Златарев веднага след Арабаконак царят бил уведомен, че това нападение не е извършено от комунисти. По всичко личи, че ЦК на БКП е бил във връзка с двореца.

Споменаването на ген. Никола Жеков също не е случайно. Главнокомандуващият на българските войски през Първата световна война още през 1924 г. започва да критикува кабинета Цанков. Той се свързва с демократичната, легална опозиция, за да сондира мнението й за свалянето на правителството. Султана Рачо Петрова свидетелства, че той се е срещал със земеделците отначало в нейния дом, а тя съобщава съдържанието на разговорите им на Борис ІІІ чрез Делчо Илчев, уредник на царския музей. Чрез Николай Петрини Жеков иска среща и с комунистите, но те му отказват. Все пак в началото на 1925 г. ЦК си изработва позиция за един евентуален преврат. От ген. Жеков се очаква да легализира партията и да премахне гласувания от цанковото мнозинство Закон за защита на държавата. През януари 1925 г. пред ЦК Коста Янков казва:
Нашата позиция при един преврат ще бъде следната: ще влезем на първо време с хората на преврата, за да съборим Цанков. Ние ще имаме на първо време таен революционен военен щаб. В течение на борбата той ще излиза все по-напред и в удобния момент ще се насочи против новите превратаджии, за да вземе властта от името на работниците и селяните.
Пак според Коста Янков след Арабаконак и преди атентата ген. Жеков бил натоварен от царя да говори със земеделците за “ляво” правителство.(Факт е, че по-късно генералът влиза в БЗНС и дори става председател на Софийската градска дружба.) Може би експлозията в църквата е трябвало да улесни преврата, а не да даде сигнал за въстание. Директивите на Коминтерна за революция, ако е имало такива, показват само, че ръководството му просто няма реална представа за положението в България.
И един последен факт. След убийството на ген. Георгиев Янков нарежда да предадат на Жеков, че то е дело на комунистите в знак на протест срещу репресиите. А на 16 април, час преди опелото, ген. Жеков казва на Султана Петрова, че се надява царят да бъде по-благоразумен да не иде на църквата. Тя вижда в ръцете му една от поканите, които после се оказват фалшиви. На въпроса й ген. Жеков отговаря, че сам той ще иде в “Света Неделя” – покойният ген. Георгиев му бил подчинен. Обаче не отива!
Изглежда много вероятно цар Борис ІІІ да е бил предупреден за атентата чрез ген. Жеков. Възможно е той да е чакал резултата, за да реши как да постъпи. Може би експлозията в “Св. Неделя” наистина е щала да промени хода на историята. Но тази тайна царят отнася в гроба си.

Дъновист – последовател на Петър Дънов (1864-1944), създател на мистично религиозно учение. – Бел. авт.

„Юнион клуб” е открит през 1894 г. В него членуват преди всичко чужденци – дипломати, кореспонденти и др., както и някои високопоставени българи. Председател на клуба по традиция бил чуждестранен посланик, а подпредседател – българин, и двамата с едногодишен мандат. Клубът имал собствена сграда на ул. „Иван Вазов”8 с приемни, читални и ресторант. Разрушен е при бомбардировките през Втората световна война. След това е преместен на ул. „Славянска” 17 (днес ресторант „Крим”). Клубът е ликвидиран от комунистическата власт със заповед на МВР на 27 декември 1949 г. – Бел. авт.

До освещаването на храм-паметника „Александър Невски” църквата „Света Неделя” е била софийска катедрала. Построена е през 1863 г. на мястото на стар параклис, в който бил погребан сръбският крал Стефан Урош ІІ Милутин, тя е наричана още „Свети Крал”. – Бел. авт.

Асен Павлов е един от най-опитните комунистически терористи, замесен в атентата в театър „Одеон” и в убийството на Михаил Такев. – Бел. авт.

Данните за жертвите са по списъка, публикуван в „Кървавият Велики четвъртък” – стенографските протоколи на процеса, издадени от в. „Свободна реч” през 1925 г. – Бел. авт.

krumblagov.com

Трите неща…

.

tri neshtaТри неща никога няма да се върнат: време, дума, възможност.

.
Три неща не трябва да бъдат загубени: спокойствие, надежда, чест.

.
„Три неща в живота са най-ценни: любов, вяра, доверие.

.
Три неща в живота не са надеждни: власт, късмет, богатство.

.
Три неща определят лицето: работа, честност, постижение.

.
Три неща разрушават човек: вино, гордост, гняв.“

.
Три неща са най-сложно да се кажат: ‚обичам те‘, ‚прости ми‘, ‚помогни ми‘.

.

Асен Агов – щрихи

.

zx320y320_994963Изключително популярният в близкото минало тв водещ Асен Агов и депутат от СДС и ДСБ, се натискал с пълни сили да стане агент на бившата Държавна ситурност. Това стана ясно от оповестяването на документи от Секретния фонд на институцията, уличаващи го като кандидат за офицер там.

Въпросният документ е издаден през 1980 година и без никакво съмнение доказва, че отявленият противник на тоталитарния режим и едно от знаковите лица на демократичните промени у нас Асен Агов, се е опитвал да стане кадрови офицер в най – секретното поделение на репресивните служби.

Протоколът с регистрационен номер 2704/ 18 02 1980 на Първи отдел известява, че вътрешната комисия е взела решение да се заличат определени документи от архива. В тях имало секретни данни за кандидат – шпиони, а в списъка под № 3 фигурирало и името на Асен Агов.

Според запознати с методите на Държавна сигурност, в Първи отдел се допускали само изключително сигурни и многократно проверявани хора. Такива, които не един път са доказвали своята лоялност към партията и режима, и имат сериозни семейни традиции в тази област. Било известно, че и бащата на Асен – Йордан е бил ДС агент и вероятно това е една от основните причини службите да се захванат и със сина му. Дядо му, на когото е кръстен, е бил терорист паракселанс и  е един от участниците във взривяването на църквата „Света Неделя“ през 1925 год. в София.

Има обаче една подробност. Тъст на Асен Агов беше Драган Тенев, който до преди години водеше интересно предаване по ТВ въпреки преклонната си възраст. За жалост дъщеря му, актрисата Северина Тенева, почина млада и остави Асенчо вдовец. Говори се, че ракът я е стопил бързо, след като тя хванала на калъп Асен Агов с младо момче… Заради тази си зависимост той НЕ е бил одобрен за щатен служител на ДС и баща му е писал лично писмо до ген.-полк. Димитър Куров Стоянов – дългогодишен министър на вътрешните работи. В резултат Асен Агов бива привлечен само като агент и му се дава свобода на действие като журналист-международник.
След 10 ноември, плавно и по указания преминава на ДЕМОКРАТИЧНИ позиции. Видният столичен педераст, проф. Михаил Неделчев го вкарва в леглото си и после му съдейства за шеф на БНТ.

Асен Агов е и от КРЕДИТНИТЕ МИЛИОНЕРИ !!! Като депутатът от СДС по онова време, висял на ПЧБ с 40,578 млн. лв. Той е сред длъжниците, върнали заема си в краткото време преди огласяването на списъците, но разбира се, КОН ЗА КОКОШКА…
Опитни политолози пък споделят, че разкриването на истината за Асен Агов, определяща го като поредния храненик на репресивните органи, е само още едно доказателство, че така наречените български демократи са просто преоблечени комунисти от миналото.

asen-agov-300x187.

.

Асен Агов и другата видна кука на ДС Красимир Друмев, сега гл. редактор на Нешънъл Джиографик

.

По материали от Мрежата.

НА ПРОЩАВАНЕ

.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

.

Не се обиждай, мила ми Българийо,
но в теб аз не умея да живея.
Да съществувам, да умирам бавно –
да, мога. Но ще полудея.

Аз ще тъгувам, мила ми Родино,
ще гледам към звездите всяка вечер.
Защото небосводът е за всички
и може с мен да гледаш отдалече.

Ще търся теб сред хиляди култури
и да се стопля със родопска черга.
Ще вия към луната саламурена,
ще тичам да намеря селска черква.

Прости ми, свята, мила ми Родино!
Аз зная, че във болка те оставям.
Предателството ми е непростимо –
предатели във тебе ще останат.

Страхливец ли съм, свята ми Българийо?
Но мога ли във теб да оцелея?
Родителите казват ми да бягам,
децата ми напират да живеят!

Отивам си, но вечно ще те помня,
езика ти ще дам на други хора,
ще те разказвам, ще съм безпокоен,
за тебе денонощно ще се моля.

И ще се върна, мила ми Родино,
дори и да умирам, ЩЕ СЕ ВЪРНА!
Да вкуся от червеното ти вино
и в шепа пръст във теб да се превърна…

A.Tълпигов

KОГАТО ЗАПОЧНАХ ДА ОБИЧАМ СЕБЕ СИ – Чарли Чаплин

.

Charlie ChaplinКогато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича “автентичност”.

 

Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това “признание”.

 

Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това “зрелост”.

 

Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това “увереност в себе си”.

 

Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това “простота”.

 

Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това “позиция на здравословния егоизъм”. Сега го наричам “любов към самия себе си”.

 

Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е “скромност”.

 

Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това “реализация”.

 

Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка “мъдрост на сърцето”. 

 

Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам: “Това е животът!”

Чарли Чаплин
Реч на собствената му седемдесетгодишнина

diart-bg.com

За секса, политиката, мръсотиите и други просташки неща

.

chenge

„Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…“

Дами и господа, вие отваряте първа страница на едно ужасно четиво. Длъжен съм като автор да ви кажа, че това е страхотна простотия. Ако не понасяте такива неща, по-добре не го четете. Да, аз го писах, но ви уверявам, че никога не съм го чел и не бих го прочел за нищо на света. Всъщност нека ви напомня още веднъж, че тук ще чуете неща, от които ще ви настръхне косата, затова пък на тези от вас, които нямат коса, естествено, нищо няма да им стане… Ако все пак се престрашите и сте решили да останете, нека поне да ви предупредя, че това четиво в никакъв случай не трябва да ви накара да се замислите. Винаги съм твърдял, че най-вредните хора на тоя свят са писателите-мислители, защото ако нормалните писатели склоняват хората към сън, то писателите-мислители ги склоняват към безсъние. Така че в никакъв случай – размисли, изводи, анализи и прочее и ако сте запомнили това, нека тогава да не губим време и да започваме.
Във фолклора на племето зулу, дами и господа, битува поговорка, която гласи: „Кажи ми какво е това член, за да ти кажа какъв човек си ти“. Всъщност, какво е това член, дами и господа? Замисляли ли сте се? И колко от вас могат, без да се замислят, да го нарекат с истинското му име? А колко от вас, дами и господа, се правят на ударени, че другата, истинската дума не съществува в българския език. Какви ли не само синоними са измислени на нея, но всички те са далеч от оригинала и дават размита представа за обекта, за тази своеобразна ос на живота, без която той не би съществувал.
И не можете да си представите как в момента, в който светът се върти около тази своя естествена ос, езиците на т.нар. целомъдрени индивиди не само че се въртят, ами направо се извъртат, когато се налага да обясняват нещо, свързано с тази дума, или други подобни термини. В този случай се прибягва до използването на много смислени изрази от типа на „оная му работа“, „онуй, дето е между краката му“ и какво ли не още. И макар всички да разбират за какво става въпрос, то вече не е същото. Жена ми например, като ми каже: „Боли ме там!“, веднага се сещам какво и къде я боли.
Не дай си Боже да ви се наложи да слушате такива целомъдрени индивиди да ви разказват мръсен виц – това е цяла мъка и в крайна сметка се губи солта на вица, неговият хумор. Ние с вас, дами и господа, колкото си искаме може да се правим на ударени, че такива думи не съществуват, да си заравяме главата в пясъка, за да не ги произнасяме и чуваме, но за съжаление, тази щраусова поза с нищо не ни помага, а напротив – излага на сигурен риск единствено нашите собствени задници. Истината е, че тези думи ги има, те не са от вчера, те съществуват, откакто и самото човечество съществува и ако ви дам задача да намерите рима на думичката „хъс“ и вие ми кажете думата пръст, дълбоко се съмнявам, че отговорът ви ще бъде искрен и честен. А ето какво открих вчера:
Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…
Добре! Все пак нека си представим, че е възможно, дори с някакъв закон, да се наложи табу върху използването на тези думи, ако не за друго, то поне да се опази от вредното им въздействие подрастващото поколение, което, за учудване, е винаги по-вещо от родителите си по тези въпроси. Тогава, примерно, трябва да се забрани на деца до 16 години да присъстват на мачове или да слушат как се пали „Москвич“ в някоя по-студена есенна сутрин.
Така е, дами и господа, човечеството е изобретило стотици възхитителни способи как се правят деца и нито един поне малко приятен способ как от тези деца да се направи човек. И тука едва ли ще помогнат т.нар. „мръсни“ думи, макар че те придават на изразите ни неимоверна концентрация на смисъл и на чувство едновременно. Ще ви дам пример за това. Никой от вас няма да каже: „Абе тая нашата комшийка Пепа хептен я закъсала. Тя направо прилича на онези жени, които изневеряват на мъжете си наляво и надясно с когото им падне.“ Никога няма да кажете така, нали? Ще кажете всичко само с една-единствена думичка – и просто, и ясно – „Пепа е курва“.
Мъжете на вече цитираното племе зулу често употребяват още една поговорка: „Кажи ми за какво мислиш и аз ще ти кажа с какво!“ Та, по тези въпроси веднъж водих спор с няколко „възпитани“ дами за отношението на мъжете към секса и те през цялото време негодуваха, че мъжът в секса се интересува само от „онова“, докато жените освен „онова“ им трябва и всичко останало, че много често по тази причина жената не е в състояние да даде нищо на мъжа, освен чисто и просто да вземе и да му даде. Забелязал съм обаче една друга особеност на този проблем. Фразата, че мъжете искат от жените само едно нещо и нищо повече, обикновено се повтаря от жени, от които мъжете дори и за това едно не биха въобще настоявали. Разбрах от този разговор само това, че порядъчните жени никога не започват отношенията си с мъжа непосредствено с леглото. Те задължително ще го накарат предварително най-малко да мине през душа или поне да си измие краката на мивката. И не мога да разбера защо след всичко това жената се съмнява в искреността на мъжа, когато той откровено й предлага да правят любов между двете полувремена на мача, предаван по телевизора. Може и да не съм прав, но мене винаги са ме шашкали жени, които твърдят, че в понятието секс те влагат друг, съвсем различен смисъл. Може би и ние, мъжете, носим немалка вина за това, защото като правило най-светлите ни чувства към жената обикновено ни спохождат в тъмната част на деня. Явно за жените изкуството на секса се свежда преди всичко до съвкупност от манипулации, позволяващи да се проникне безпрепятствено в джоба на мъжа през дюкяна на панталона му. И ако за мъжа сексът е преди всичко хоби, той за жената е професия – най-древната професия, която, забележете дами и господа, освен че е най-древна, е и най-популярна и днес дори. Защото никой не се е сетил да преброи хилядите труженички, които се раздават без остатък на този фронт. Нека дори не броим онези, които се занимават с проституция епизодично, само като добавка към скромните си пенсии. Или пък онези, които се отдават на шефовете си, за да получат изгодна оферта. Трябва да отбележим обаче, че това последното все още не е проституция, защото, ако вие например сте актриса и спите с режисьора, това все още не значи, че сте осребрили вашата връзка. Ще я осребрите, когато получите роля. Поради тази причина много често на вас ви се струва, че сте завързали полезна връзка, а в действителност все още просто ви чукат.
Всички знаем, дами и господа, че хората се посрещат по дрехите, а се изпращат по ума. За жените това обаче не важи. Жените се посрещат по бюста, а се изпращат по задника и нещо повече – всички мъже ще ви признаят, че нищо не формира така личността на жената, както бюста й. Пищният бюст може да направи привлекателна дори и най-умната жена, а умна жена и на туй отгоре с голям бюст, това вече е двоен подарък на съдбата, все едно четирилистна детелина, каква детелина – направо джакпот. Между впрочем, разправят, че сексът с такива жени е не само приятен, но и интересен.
Всъщност, уважаеми мъже, колкото и неоправдано да злословим по адрес на нашите нежни половинки, принудени сме накрая да възкликнем: Да! Понякога не е чак толкова приятно вашето присъствие в нашия живот, мили жени, но по-неприятно е усещането, когато ви няма до нас или, казано по-просто – с жени ни е добре и без жени ни е добре, макар от друга страна – и с жените ни е кофти, ама и без жените ни е кофти…
Уверявам ви, дами и господа, говорейки тука всякакви простотии, дълбоко заблуждение е тезата, че интелигентността е онова човешко достойнство, което ни позволява да минаваме без тях. Позволява, ама другия път! Позволява само ако обстоятелствата в живота позволяват, а всички добре знаем, че те не позволяват. Нашият старшина някога казваше: „Вие, висшистите, псувате като хамали, а после с тези ръце хляб ще ядете!“
А все пак колко фино чувство е това да си културен. Отидеш на камерен концерт, седнеш в креслото – папионка, фрак, слушаш Бах и си викаш: „Бах му мамата!“
Лошото е, че живеем, заобиколени от простаци. Възпитаният човек е страхотно нещо. Него, утрепи го, никога не можеш го застави например да вземе да пие ракия от шише. Сакън! Той все ще намери някоя празна консервна кутия. Възпитаният човек никога просташки няма да каже гнусно и късо: „Ебал съм ти мамата!“, а кротко и тънко така ще вземе да вметне: „Бих могъл да ви бъда и татко!“
Любовта! Това най-светло човешко чувство, това тържество на въображението над интелекта, което за повечето индивиди не е толкова състояние на душата, колкото положение на тялото, или, по-точно, е онова, което свързва двата пола тогава, когато те са облечени. Или онова чувство, което остава между тях след ударна порция бром, макар големите умове да твърдят, че сексът е единствено утешение за тези, които не са изпитали любовта. Да, в сексуалните отношения между хората любовта е, естествено, повод за секс, но имаме ли право да запитаме основателно – защо пък само за секс, и което е още по-важно – защо пък само любовта да е повод?
Една статистика на Световната здравна организация сочи, че България заема шестнадесето място в света по употреба на алкохол на глава от населението, но за сметка на това е на първо място по броя на половите актове след употреба на алкохол. Затова не буди недоумение фактът, че такова понятие като любов от пръв поглед при нас се забелязва обикновено след втората бутилка, а за голяма част от българските мъже една бутилка им е обикновено малко, а една мадамa – много.
Нека обаче да признаем, че нищо не икономисва толкова време и пари както взаимната любов от пръв поглед.
Любовният триъгълник! Този своеобразен Рубикон за всяко семейство по света! За българина обаче той не предизвиква съществени проблеми. Нашенецът е на „ти“ с дяволската му геометрия, което му помага да избягва случаите, в които би могъл да се окаже той самият тъпият ъгъл в този любовен триъгълник, защото е запомнил единствената важна теорема за него, която гласи, че когато е халтав единият катет, хипотенузата ляга на втория.
За нашенеца „бермудски“ се оказва един друг триъгълник, образуван между него, любимата жена и още по-любимата тъща – най-неизбежното зло на всеки щастлив брак. Любовта към тъщата за нашия човек е пропорционална на квадрата на разстоянието, което го дели от нея, но понякога се случва и така, че тя може да му стане дори и първи приятел (разбира се, ако това не е неговата тъща, а е тъщата на най-заклетия му враг).
Така че онази знаменита английска поговорка за рационалното хранене нашенецът е трансформирал така: „Закуската изяж сам, обеда раздели с жена си, а вечерята подари на тъщата!“ И все пак, българинът е хитър и ако му се наложи да избира, той очевидно би предпочел тъща скандалистка, пред тъст каратист.
Да се върнем отново на темата за секса, защото, нека отново повторим – не е срамно да говориш за секс, срамно е да не мислиш за това. Много весели неща могат да се кажат на тази тема, но уверявам ви няма по-тъжно четиво в този жанр от книгата „Самоучител по секс“. Запомнете го, уважаеми господа – много, много скучно в секса е да си отгоре, когато няма никой отдолу.
Дами и господа, взе да ми се струва, че не би следвало да фаворитизираме толкова секса. Той, естествено, че не е най-увлекателното занятие на този свят, не е, но нали трябва с нещо да се занимава човек и през нощта.
Замисляли ли сте се, дами и господа, кога и на какво всъщност се смее българинът? Това е доста сложен въпрос и по-добре го прескочете, ако не сте се замисляли досега. Ето сега ще ви илюстрирам някои възможни варианти за отговор, но кой да ни каже дали е действително така?
На нашия комшия Савата
умря му тази сутрин кравата.
И как да кажа деликатно –
дреболия, но приятно…
или
Дъжд се лее като из ведро
и трети ден умуваме със Гошо
к’во таквоз да сториме добро,
че на всички да им стане лошо.
И една гробарска история:
Погребахме и бай Евстати днес.
Не издържал човекът в тая жега.
Виагра пил!… Че не една, ами шест!
Зорлен му затворихме ковчега…
Естествено, че най-добрият катализатор на смеха за българина е виното. Там, където се лее вино, се лее и смях, до голяма степен мощен и нетрадиционен смях, който без вино, естествено, е невъзможен. В този случай процесът на смехопроизводство у българина до голяма степен копира процесите в сексуалните му рецептори, защото и сексът на нашенеца, както и смехът му, са в голяма степен тривиални и традиционни освен в случаите, когато той удари някоя и друга ракия предварително.
Българинът е умен индивид. Той е сред първите нации в света по интелигентност, но макар далече да превъзхожда своите съседи по ум, категорично им отстъпва по глупост. На него не му е достатъчно, ако само лаконично го предупредят: „Не яж жълт сняг!“. Маймунското любопитство надделява над благоразумието му, дори когато за втори път категорично му се напомни: „Никога не яж повече жълт сняг!“ Хваща дикиш чак когато за трети път горестно му се обясни: „Какво да правим сега? Нали ти казвах никога повече да не ядеш жълт сняг!“ Така е. За съжаление, здравият начин на живот е това, което българинът понася най-болезнено.
Продължаваме анализа на чувството за хумор у българина, дами и господа. Трябва справедливо да оценим, че именно наличието на това чувство в неговия дух му помага по-леко да понесе отсъствието на всичко останало. Англичаните казват, че добрият хумор трябва да е като добрия презерватив – да е тънък, ех, и малко грапав, за да доставя взаимно удоволствие, но да не позволява на това удоволствие да се обърне в усложнения. Това обаче не се отнася за българина. Както всичко българско и хуморът на българина е специфичен като него самия, т.е. – балкански. Кой иначе би се засмял с такъв нервен кикот, ако например в най-напрегнатите и измъчени дни преди заплатата си се сети неочаквано, че утре е юбилеят на любимата му тъща? Или пък идва Осми март, а кесията му е празна?
Но ако се върнем отново на въпроса на какво се смее българинът, трябва да се съгласим, дами и господа, че нищо друго не е в състояние да предизвика такава горчива усмивка на лицето му, както мисълта за съществуващия в полицията телефон на доверието против корупцията в самата полиция, тогава когато той знае, че шефът на тази полиция недвусмислено е заявил: „Абе понеже борбата е тежка и се оказа, че трудно ще победим престъпността, по-добре е тогава вместо да я побеждаваме, да вземем да я оглавим…“
Всъщност смешно ли е, дами и господа, това, че в България вменяват за дълг на едно корумпирано министерство да се бори с корупцията на всички останали корумпирани министерства, тогава когато то не е разкрило дори и едно от собствените си престъпления? И как да вярваме, че то ще се справи с организираната престъпност, когато то не е способно да ликвидира собствената си престъпна неорганизираност?
Ние вече свикнахме с онази нелепа мисъл, че всяка държава си има мафия, а нашата мафия просто си има държава. Неволни свидетели сме как постоянно в поредната схватка между мафията и държавата побеждава винаги, дето се вика, дружбата… И слава Богу, че е така, слава Богу, че нашите мафиоти са порядъчни и все пак свестни хорица, защото, ако не бяха такива, знаете ли, дами и господа, колко полицаи, че и магистрати, че и политици, щяха да са в затвора… И знаете ли, можем да сме горди, че у нас за пръв път от всички страни по света е въведена нова форма на държавно управление – добре организирана престъпност.
Тъжна ирония разтяга устните на нашия българин и когато му става ясно, че единствените хора в тази държава, които знаят как може тя да бъде управлявана, за съжаление, работят или като бръснари, или като таксисти, или водят пародийни предавания в скандалната кабеларка СКАТ.
Горчиво се усмихва нашенецът, завладян от надеждата, че най-после сме избрали правителство, способно да му реши проблема, но само месец след това той се убеждава, че основният му проблем е всъщност същото това правителство. В този случай всяка мисъл за собствените му, т.е. избраните от самия него, управници, събужда у българина емоции с подчертано сексуална окраска и хуморът му, адресиран някъде в зоната на или под кръста, се нарича „народен“. Този вид хумор е предназначен обикновено за такива индивиди, които носят на раменете си задници вместо глави. Той, макар в повечето случаи да представлява пошлост, е доведен почти до изкуство, за разлика от т.нар. естраден хумор, деформиран от нашите хумористи от изкуство до пошлост.
Нормално ли е, питам ви, дами и господа, да говорим такива неща за собствените си управници, които, забележете, избираме ние самите, не някой друг?
Всъщност нека уточним какво означава това понятие „нормално“. Представете си – млад и енергичен господин кани в апартамента си млада изискана дама да разглеждат гравюри. Тя пристига, той й целува галантно ръката, след което се извинява, отива в кухнята, вари кафе, поднася го в елегантни порцеланови чашки и двамата сядат на дивана, пият ароматно кафе и разглеждат гравюри. Пита се в задачата – нормално ли е поведението на нашите герои и естествено, отговаряме: „Да, нормално е!“
Същия този случай с въпросните гравюри. Дамата пристига, младият господин й целува набързо ръката, след това я хваща арогантно през кръста, завлича я на дивана, свалят си двамата гащите… и какви ти гравюри?!! – впускат се в див секс. И отново питаме – нормално ли е в този случай поведението на нашите герои? Как мислите вие, дами и господа? Длъжен съм категорично да ви заявя – нормално е и няма съмнение в това. Нали на никого не пречат и нали и двамата го желаят – тогава какво?
Но когато един мъж кани млада дама в апартамента си да разглеждат гравюри, и още дамата пристигнала-непристигнала, нашият човек си събува безцеремонно гащите, след което хуква в кухнята да вари кафе и недочакал да се свари кафето, я надупва на дивана – това вече е ненормално. Всъщност ето такива са и нашите политици и техните реформи, дами и господа. Те още властта не са взели, кафе дори не са ни сварили, а гащите им вече смъкнати и готови да ни надупят. Ето защо, спомняйки си всеки път за нашите уважавани управници, отвътре в нас напират ей такива мисли.
Странно, като всичко друго, балканско е и политическото кредо на българина. Той обича богатството, но мрази богатите и всеки път се надява да избере правителство, способно да му осигури богатство, но без богати хора. Той достатъчно леко се съгласява с това, че собствеността трябва да бъде частна, но много трудно усвоява разбирането, че тя може да бъде и чужда. Той постоянно и навсякъде тръби, че всички политици крадат, тогава когато знае прекрасно, че това не е вярно, защото у нас просто всички крадат и ако хванеш когото и да е и го вкараш в затвора, някъде там, дълбоко в душата си, той ще знае за какво. И ако има нещо, с което трябва да се гордеем в тази област, това е утешението, че при тези закони и тази съдебна система, действащи в нашата мила татковина, в която и да беше друга страна, щяха да крадат много, много повече от нас.
Българинът не обича да се занимава с политика. Той е верен на формулата, че колкото по-малко знае човек как се правят кренвирши и политика, толкова по-спокойно яде и толкова по-спокойно спи. Превключвайки телевизионните канали, той отдавна е разбрал, че добрите момчета побеждават лошите във всички предавания по телевизията, с изключение на „По света и у нас“ и отдавна му е станало ясно, че каквато и нова партия да бъде създадена в България, прилича все на БКП.
Българинът е горд човек. За него понятия като ипотека, данъци, договори и прочие дяволски думи нямат смисъл. Той не е свикнал да живее с дълг към някого, защото цял живот са го възпитавали, че най-добре се живее не със заеми, а на аванта. Аванта! Мед капе в сърцето на нашия човек само при мисълта за тази дума. Той затова и вярва в комунизма като единственото светло бъдеще на човечеството, защото си го представя като някоя голяма и неочаквана аванта.
Всички вие, дами и господа, си спомняте навярно филма „Москва не вярва на сълзи“. И ако действително Москва не вярва на сълзи, то Ню Йорк знаем пък, че не вярва в безплатната любов. А у нас, в София например, не вярват, дами и господа, че за електричеството или за парното трябва да се плаща. Така е, защото българинът винаги живее, притеснен от мисълта, че го лъжат, понеже и той самият не би пропуснал възможноста да преебе някого, стига да има случай.
На нашенеца му е ясно, че държавата – това е нищо повече от съвкупност на отделно взети чиновници, придаващи на личната си изгода статус на обществени интереси. Пфу, защо трябва да го казвам толкоз сложно! Простичко това звучи така – ако един порочен държавен чиновник е способен да се продаде за 100 лева, давайки му 50 лева, трябва да се знае, че той пак ще се продаде, но само че два пъти по-бавно.
За българина думата „данъкоплатец“ звучи гордо, но и скъпо. Той не обича да плаща данъци, защото не му е ясно за какво се използват тези данъци. И слава Богу, че не му е ясно, защото, ако беше разбрал, нямаше пък въобще и да помисли да плати.
Дами и господа, щастие е, че живем в странна, но прекрасна държава, в която и хората се смеят странно, ама не безпричинно. И ако има за какво да сме нещастни, то е за това, че баш на нас се падна това щастие. Да, животът ни понякога е тъжен, дами и господа, но за сметка на това пък заплатите ни са постоянно смешни и няма начин някога да не сте се замисляли над въпроса защо хората ни са толкова лоши, след като народът ни е толкова добър, а защо след като народът ни е толкова добър, държавата ни е такава скапана?
Уважаеми дами и господа, ние си говорим с вас вече доста време за всякакви смешни и тъжни неща. Така е, смехът и сълзите вървят винаги заедно и е известно, че във всяка зала смехът си има и своя стена на плача. Демокрацията, при която живеем днес и която ни показва, че не можем да живеем по-добре, отколкото заслужаваме, наред с правото на свобода на словото и на мисълта ни даде и правото на смях. Искаше ми се в началото на този спектакъл да ви окуража, като ви съобщя, че никой от присъстващите на него до този момент, за съжаление, не е умирал от смях. Сега виждам, че такава гаранция за вашата безопасност щеше да е излишна, но въпреки туй ви напомням, че по-добре е да умреш от смях, отколкото да напълниш гащите от страх.
Търсейки с вас смешното в една много деликатна област на човешките отношения – секса, искам да ви съобщя важна закономерност, установена от учените в този раздел на природознанието. Изследвайки връзката между смеха и секса, те са забелязали, че когато на хората им е смешно, те не мислят за секс, а когато един индивид не мисли за секс, това хич даже не е смешно, а си е направо тъжно. Тази дяволска зависимост обаче не може да е причина ние, не преставайки да се смеем, да мислим за секс, защото се знае, че нито една революция не е направила човечеството толкова щастливо, както сексуалната. Това е между впрочем и единствената революция, която минава без жертви, напротив, след около девет месеца, тя самата ражда жертви.
Сега с вас ще направим малък безобиден експеримент, дами и господа. Застанете спокойно във вашите кресла и ви моля, без да се напрягате, да се постараете да се усмихнете. Ето така, браво, направихте го отлично.
Вие се усмихнахте прекрасно и без никакъв повод на лицето ви цъфна усмивка. Благодаря ви! Сега можете да застанете отново сериозно, защото следва да направим важен извод. Всички вие видяхте как от нищо може да се роди шега, която е в състояние да предизвика здрава и непринудена усмивка. Ето защо горещо ви съветвам – смейте се, дами и господа, смейте се, защото, както казваше нашият старшина – животът е прекрасен, за разлика от действителността.
Смейте се, защото този живот, даже и да е дълъг, обикновено минава бързо. Смейте се – макар някои да твърдят, че смехът без причина в повечето случаи е признак за незавършено висше образование.
Смейте се, защото е доказано от учените, че най-дълго живее този, който често умира от смях!

Приятелски усмихнат: Митко Динев

mitko-dinev.com