Морето се дръпна и всички видяха с погнуса –.
брегът бе покрит със вмирисана мърша и лепкав катран.
Най-сръчните взеха багажа и мигом напуснаха.
гемията, тръгнала право към светлия, син океан…
На борда останаха няколко стари моряци,
завинаги верни на своя измислен, брадясал Нептун.
Те помнеха още глада, бригадирските танци,
но кой да им каже, че има пробойна във левия трюм.
Когато водата отвсякъде взе да нахлува,
набързо погълна машинното, стигна каютите чак,
пръв мичманът сграбчи спасителен пояс и псувайки,
доплува отсрещния, тъй да се каже, противников бряг.
След него наскочиха лоцманът стар, капитанът.
и другите там господа от въпросния висш екипаж…
На кораба няколко честни моряци останаха,
загледани в своя безкрайно далечен, момчешки мираж.
Морето бе пълно със яхти на бивши велможи,
напуснали стария кораб по време на страшния гърч.
Сега се заливаха в смях над онези безбожници.
и яростно махаха палци надолу със викове „Смърт!“
А Господ стоеше на кея и гледаше слисан.
как братя се карат, как син на баща си размахва кинжал!
Разсърди се Господ и буря невиждана плисна…
Погинаха много. И повече бог не играе със кал.
Смалко повече информация всеки среден политанализатор е можел да предвиди, че краят на съветската империя е съвсем близо. Същевременно, служби за сигурност вече са били прочели притчата за кучето на мъдреца Филон.
Философът го научил да му носи сутрин от месарницата чанта с прясно месо. Един ден гладни кучета го нападнали и заръфали нарязаните котлети. Филон, наблюдавайки от балкона си суматохата, с гордост установил, че верният му другар, за да компенсира загубата, изгълтал лакомо най-големите късове месо! Няма исторически данни за направена забележка на кучето, а ръководствата на ПГУ-ДС и част от събираната ‚на килограм‘ агентура са зачакали търпеливо деня, когато ще започне „назначаването им за милионери“, обещано от Андрей Луканов. Е тук-таме и някой и друг, два пъти неуспял кандидат-партиен член (БКП), преподавател по Политикономия на Социализма, е намазал покрай Луканов, но на това му се казва, използвал е Кода на Хаоса…
Та на тези всичките, болдваните, сега им заклекна… Буда…
Опитват се да го прокарат с мезе, ама пусти Главок, заседнал им е на гърлото. Кофтийй…, секна далаверата… 😛
Близо два милиона българи живеят някъде зад граница. И общуват с близките си в родината главно по Скайп. Но зад пресилените усмивки от монитора често се крият тежки човешки драми – драмите на хиляди деца, майки и бащи.
За българите отдавна не е новост, че страната им е с най-малък процент на младежи до 14 години в ЕС и че всеки осми български младеж се готви в обозримо бъдеще да загърби родината. Това е съвсем обяснимо, след като в края на миналата година почти 40 на сто от българите декларираха пред НЦИОМ, че насърчават децата си да напуснат завинаги България, а 70 на сто обявиха, че искат децата им да учат някъде в чужбина.
Голямата илюзия
Още в началото на 90-те, подгонени от постоянната криза и немотия, българите потеглиха масово на гурбет. Голяма част от гурбетчиите оставиха децата си в родината – на отглеждане от баби и дядовци. Други ги взеха със себе си, като по този начин скъсаха връзките им с близки, език и приятели. Трети изпратиха децата си да се учат в чужбина – със заръката да не се връщат в родината, която вече над две десетилетия не може да се отърси от мизерията, корупцията и престъпността. Резултатът: днес почти два милиона способни, квалифицирани българи общуват с България главно по Скайп. Най-вече защото чрез безплатната компютърна връзка могат да поддържат илюзията, че разстоянията всъщност не са толкова големи, а контактите с близки и роднини далеч не са прекъснати. Но зад пресилените усмивки от монитора често се крие тежка човешка драма.
Ще си дойдете липрез лятото?
Тази драма изживяват най-тежко децата на емигрантите. Да, по Скайп те виждат мама и татко в чужбина, чуват всекидневните им напътствия, но да ги прегърнат, да усетят тяхната ласка и топлина – това е невъзможно. В същото време родителите не спират да им повтарят, че усилията и лишенията са заради тях – за да са добре нахранени и облечени, за да имат и те онова, с което разполагат по-заможните им връстници. И така до няколкото летни седмици в родината, през които гурбетчиите ще трябва да компенсират цялата детска мъка, трупана през останалите 11 месеца от годината – въпреки безплатния Скайп. Така, според детски психолози, тези малки създания се разкъсват вътрешно между страната, където родителите им живеят в лишения и тежък труд, но откъдето идват подаръците и парите, и незврачната реалност в семейния дом, който се изпълва с радостни емоции само по време на лятната почивка на мама и татко.
Страшната самота
Не по-малка е драмата на всички онези възрастни българи, чиито деца и внуци живеят по всички краища на света. Животът им преминава основно в дежурства пред компютъра в очакване на поредния Скайп-сеанс – за да зърнат отново любимите лица, за да чуят отново любимите гласове. И когато разговорът завърши, да отронят поредната сълза и да пропъдят натрапливите мисли за страшния самотен край.
Демографските изследвания сочат, че с всяка изминала година България все повече заприличва на старчески дом, който съществува главно благодарение на парите, които изпращат емигрантите. Още миналата година икономистът Петър Ганев поясни в интервю за швейцарското радио ДРС, че българите зад граница са изключително важен икономически фактор заради двата милиарда лева, които превеждат годишно в страната. Без тези пари много семейства не биха могли да преживяват – защото обитават държавата, наречена България.
Първи върховен състав на народния съд с председател Богдан Шулев (в средата). Изправеният на банката е главният народен обвинител Георги Петров
.
.
.
На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.
Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.
Абсурдът е в това, че присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция. Която, впрочем, не позволява извънредни съдилища, какъвто е т. нар. народен съд.
Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаустаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни“. И добавя онова, което днес историците признават единодушно като факт (защото то е документирано в достъпните вече архиви на Коминтерна), макар и да му дават различни обяснения, според собствените си идеологически пристрастия: „Присъдите са планирани не само на местна почва“.
След 10 ноември 1989 историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 до април 1945 с разпореждания до ЦК на Комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944, написана на руски!)“ и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945).
Резултатът е уникален: Докато Нюрнбергският трибунал постановява едва 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония – 9, „народният съд“ убива общо 2 730 българи.
Това се случва в България, която единствена от съюзниците на Германия не е воюваща държава през Втората световна война и чиято армия за целия период на войната не стъпва върху територия, която не е смятана за българска.
Огромният брой осъдени на смърт дава основание на повечето историци – казва проф. Георги Марков, директор на Института по история на БАН, да направят извода, че решението на великите сили победителки във войната за съдене на виновниците за престъпленията е използвано от сателитната на коминтерна комунистическа партия в България за подготовка на съветизацията на България. На практика чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на Царство България, който би могъл да се съпротивлява на съветизацията. На 1 февруари 1945 са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до онзи момент.
Народният съд започва да действа през декември 1944 г. Дотогава върви стихийно разчистване на сметки, изчезват безследно десетки хиляди. На мемориалната стена пред параклиса до НДК , издигнат през 1992 г. в памет на невинните жертви на комунистическите репресии, са изписани имената на убитите и безследно изчезналите, за които са намерени данни.
Народният съд слага началото на „законната чистка“.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 9 155 присъди. Освен 2 730-те осъдени на смърт 1 305 души получават доживотен затвор.
Съставите на Народния съд, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните.
В обемистата монография за народния съд „Българската гилотина“ проф. Дино Шарланов и Поля Мешкова показват въз основа на документи пълната зависимост на „народните съдии“ от указанията на комунистическата партия – тогава все още БРП (к).
Съпоставката на „народния съд” с Нюрнбергския трибунал е смешна и нелепа. Лондонското съглашение между СССР, Великобритания, Франция и САЩ за съдене на германските военнопрестъпници е от 8 август 1945 г., т. е. 3 месеца след капитулацията на Германия и почти една година след нашенския „народен съд”. Трибуналът подвежда под отговорност само 24 души, а фактически съди само 22 – изключва самообесилия се в началото на процеса д-р Лай и прекратява съдебното преследване срещу болния Круп. Не съди Хитлер, Химлер, Гьобелс (умрели не се съдят!). Съдът се състои от висококвалифицирани юристи и заседава 11 месеца с 403 открити съдебни заседания. От 22-мата подсъдими на смърт са осъдени само 11 (един от тях – Борман, задочно), 3 – на доживотен затвор, 5 – от 2 до 10 години, а трима от най-висшите ръководители на райха са изобщо оправдани. Присъдите са изпълнени 16 дни след произнасянето им. Осъдените имат право на молби за помилване. Останалите виновни лица в Германия се съдят от обикновени съдилища, като по данни от печата общият брой на осъдените на смърт е не повече от 200!
Сравнете тези данни с масовото клане у нас, наречено „народен съд”!
Но може би най-фрапантна и ужасяваща е разликата между Нюрнбергския трибунал и „народния съд”, когато ги сравним по отношение на смисъла, целта и моралните последици за нацията.
„Нюрнбергският процес прави чест на 20 век. Той уби самата зла идея и много малко от заразените от нея хора.” (Солженицин, „Архипелаг Гулаг”, т. 2, стр. 227).
А какво извършиха комунистите у нас след 9.IХ.1944? Убити бяха извънредно много хора, за да се възцари злината – класовата омраза, насилието, терорът, безчовечието!
Защото целта на „народния съд” не бе наказанието на действително виновни, не бе катарзиса за българското общество. Избиването на хиляди българи без съд и присъда в първите месеци след 9.IХ.1944 г. и последвалия „народен съд” бяха всъщност два последователни акта на едно и също престъпление, което БКП организира зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт, истинското име на което е престъпен заговор срещу единството на българската нация и планомерно унищожаване на политическите противници.
Скритите механизми на този дяволски сценарий обаче оставаха неясни. Кой и как решаваше съдбата на хилядите жертви? Каква е личната отговорност на отделните дейци от върхушката на БКП, на Георги Димитров?
Единствено непредубеденото проучване и публикуване на архивите от това време можеше да отговори на тези въпроси. И това бе дълг на нашите историци. За съжаление по причини, които не е трудно да отгатнем, нашите учени избягваха тази неудобна, парлива тема.
Именно за това трябва да се приветства трудът на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова, благодарение на които българската общественост има вече в ръцете си автентичните документи, които разкриват скритите механизми на „народния съд”. Бруталната жестокост, потъпканата законност и античовещината, които лъхат от тях, в много отношения надминават очакванията дори и на онези, които на гърба си са изпитвали „законността” на тоталитарното време. За илюстрация ще си позволя да цитирам кратък откъс от един от документите: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи… Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да изиграят в дадения случай каквато и да е роля…“ (курсивът мой – Г. М.) – Из радиограма от 19.IV.1945 г. на Георги Димитров до Трайчо Костов.
По-долу в PDF формат помествам една част от труда на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова. Намерих го в кеша на Гугъл, но няколко глави и от там бяха изчистени, та правете си сметката какви интереси са накърнени, защото това струва пари и то не малко такива…
