Какво ли вече не изживява човек в родната политическа фен фауна?
.
Тази вечер бях неприятно изненадан от писанията на един високо тачен в болшевишките принт издания, индивид. Става дума за небезизвестния „журналист“ от в-к „Дума“, другаря Александър Симов.
Ето какво споделя с мен въпросния чекист, основавайки се на една своя презумпция, че догодина ще бъде на власт…
… и ще коли и беси…
Но направете си сами извода за неговото психическо състояние, прочитайки посланието му:
Здравейте,г-н Краев! С голямо НЕудоволствие чета бисерите,които публикувате във фейсбук. помня и помията,която изляхте в блога си върху мен. Искам да Ви кажа,най-учтиво,че когато БСП вземем властта догодина…ще използвам всички методи-по линия на МВР и на МВнР и ще съжалявате,ако стъпите на българска земя. 🙂 .Заради такива като Вас си заслужава да се борим за нов Девети септември…А тази вечер ще отида и ще се изпикая върху мемориала на шибаните жертви на т.нар. комунистически режим.
.
Разбира се, горе написаното от него го приех по единствения разумен начин, а именно, че имам работа с психически тотално объркан човек. Дано да иде и да се лекува, а не да му се предостави место в управата на партията му. Не че другите там са по различни, ама този е ептен тежко болен…
Все пак държа да припомня, че с въпросния субект си имахме и задочна разправия, с която от части можете да се запознаете тук (Пачавра, леке не хваща), оставила дълбоки бразди в наранената му червената душица…
ОК, аз все пак не съм лекар и не мога да му помогна, а направих според мен единственото оставащото ми смислено в случая – блокирах го, споделяйки преди това диагнозата ми относно менталното му състояние –завършен идиот.
Какво всъщност означава живеенето, защо непрекъснато се стремим към него и бягаме от мисълта за края му? Защо се страхуваме за живота си и се плашим от смъртта? Защо толкова го искаме „живота”? Защо така сме привързани към него? Какво толкова ни носи или очакваме да ни носи в бъдеще?
Ето такива въпроси си задавам понякога. Има случаи, в които ми хрумват едни отговори, понякога – други, често оставам само с въпросите. Чудя се има ли единствен отговор или са много, или въобще няма такъв, но пък си струва състоянието, в което изпадаме, когато ни обземат тези въпроси – онова притихнало екзистенциално състояние, в което сякаш сме на ръба на тоталното прозрение на същността на нещата. И понеже много харесвам това състояние, ще споделям размислите си, свързани със смисъла или смислите, когато ме връхлита.
Защо живеем всъщност? Може би живеем по навик – така или иначе сме се родили, ден след ден – и си казваме, че ще го изкараме докрай. Може би затова някои религии (със сигурност Християнската) заклеймяват самоубийството, така че, ако сме вярващи, дори да решим, че не си струва усилието да живеем, няма как да си отнемем сами живота. Но с или без религия, на практика, света ни не е пълен със самоубийци – повечето искаме да живеем. Но защо? Какво толкова правим и ни се случва с това живеене?
Ако се замислим, основна част от живота си прекарваме в задоволяване на нужди и потребности – гладен съм, жаден съм, спи ми се, прави ми се друго… ,че да стигнем и до мисли като: искам да се чувствам обичан, важен, значим, реализиран, богат, спокоен, велик и т.н.
И защо всъщност губим толкова време в това? Нали нито една потребност не трае цял живот след като веднъж е задоволена? Има такива, които ежедневно удовлетворяваме по няколко пъти (както е с храната), има други, които ден след ден удовлетворяваме или търсим техен заместител по всевъзможни пътища (както е с усещането за значимост). Защо тогава го правим? Какво като постигнем удовлетворение (временно)? Това ли е висшата ни цел – полагаме усилие, зада удовлетворим нуждите си и да почувстваме покоя на постигнатото удовлетворение.
А може би е нещо друго?
2 част
Досегашните размисли ме наведоха на идеята, че може би се стремим и харесваме живеенето заради състоянието на удовлетворени нужди, независимо какви са те – физически, емоционални, интелектуални или духовни. Но дали това точно е в основата на привързаността ни към живота и живеенето?
Сещам се за Mечо Пух, според който, най-сладък е моментът, който предхожда похапването на любимото нещо – меда. Предвкусването, очакването и представата за сладостта. Дали пък не е в това смисъла – стремежът към моментите, в които знаем, че ще удовлетворим желанията си? Възможно ли е да живеем заради това?
Или пък страхът е в основата на всичко. Скоро си говорихме с една приятелка, как усеща страхът като движеща сила в изборите й – страх да не се разочарова, да не я заболи, да не изпита болка от грешката, да не намали самоуважението и увереността, че взима правилни решения, че може да успява. Може пък да е това?
Можем да се опитаме да намерим повтарящото се състояние от трите изброени дотук хипотези: задоволяването, предвкусването и страхът. Бягството от страха ни носи спокойствие. Постигането на удовлетворението също ни носи спокойствие, отпускане, радост. Предвкусването на удоволствието ни носи едно сладко напрежение и доволство, мир (което пак си е спокойствие) и хармония.
Спомням си откъс от една книга „Приказка за Буда”, в която се говореше за състоянието на желаене на нещо и че “Буда състояние” се постига, когато няма нещо, което да желаеш, което да ти липсва. Ти просто “си”. Всичко, от което имаш нужда, е там. Това е свършеният миг (миг на хармония и спокойствие). Но той трае само до възникване на мисълта за следващото нещо, от което имаме нужда, което желаем.
И съвсем нормално – всичко е процес, всичко се променя. Трудно бихме застопорили мига и бихме го превърнали във вечност (от философска гледна точка мига си е безкраен, но не за това иде реч тук). Да се върнем към нашия въпрос. Дали не живеем заради такива мигове? Състоянието на Буда – завършени, пълни, съвършени, напълно удовлетворени, ненуждаещи се от нищо. Това ли е?
Ако въведем понятието Его в размишленията ни, и приемем, че Его-то се грижи за нашите нужди, то постигането на съвършения миг е нещо като успокояване на Его-то, приспиване, признаване и удовлетворяване на всичко, което му се струва потребно, така че да е спокойно, че не сме го пренебрегнали, изоставили, забравили. И какво идва след това. Какво става, ако успокоеното от нас Его пусне временно кормилото?
Това ли всъщност е целта? Ще продължа да си мисля.
3 част
Дотук в първа и втора част на Размисли за живеенето поставих освен въпроса – “Защо се стремим към това действие – живеенето?”, също и няколко възможни отговора – удовлетворените нужди и потребности, стремежът и предвкусването, спокойствието, страха, Буда-състоянието на не-желаене на нищо допълнително (съвършения миг), успокоено Его-то.
Като се замисля, на практика всичко от горното е възможно да бъде обяснено през физиологията ни – емоции и състояния като страх, удовлетворение, радост, болка и др. имат своето изражение в съответни жлези, хормони и т.н. Всички сме чували за хормона на щастието или за адреналина. За миг си помислих, възможно ли е това да е всичко – да правим всичко в живота си заради отделянето на едни хормони? Звучи толкова… нищожно. От друга страна, вероятно наркоманите (онези, крайно пристрастените) точно така възприемат нещата. Те просто взимат “прекия път” и вместо да полагат усилия, които ще ги доведат до усещане за щастие, приемат заместител, който стимулира сходна био-химична реакция. Но това не е запазена марка само за наркоманите – май не познавам човек, който да не прибягва до шоколада или алкохола, когато е подтиснат.
Спомням си една приказка, която сякаш е точно за случая с “преките пътища” – един преуспял търговец, след дълги години упорит труд за развитие на бизнеса си, решава да се оттегли. Най-накрая дошло време за осъществяването на мечтата му – да отиде на слабо населен остров и да се отдаде на съзерцаване. На острова забелязал един бедняк, който лежал под някакво дърво, като около него се търкаляли много кокосови орехи. Търговецът попитал – “Човече, защо не станеш и не събереш тези кокосови орехи?” – На въпроса “защо да го правя”, бившият търговец отвърнал – “как защо! – за да ги продадеш, да вземеш печалбата, да наемеш помощници и камили, за да събереш още повече и тях да продадеш.“ На следващия въпрос “защо” търговецът отвърнал, че така ще може да натрупа богатство, да го умножава, а един ден да предаде бизнеса на другите и да се отдаде на съзерцание. Тогава беднякът казал – “Но аз и сега това правя.”
Много хубава приказка, но и леко объркваща. Като я чета се замислям и за въпроса “смисъл на живота въобще” – защо сме тук на тази Земя и т.н., но не ми се иска да се отклонявам в тази посока или поне не в този пост. По-скоро ще продължавам да търся какво е онова нещо, което толкова ни задържа към ежедневните потребности и ни прави роби на удовлетворяването им – та ние страдаме или сме щастливи според това доколко сме успели в удовлетворяването. С други думи – получаваме награда или наказание. Това ни стимулира на следващия ден да започнем отново в усилената работа по удовлетворяването.
От много време си задавам въпроси като: Защо има дни в които сме много уморени и слаби? Как успяваме да се вдигнем на крака и на следващия ден да бъдем истински слънчица за себе си и за околните? Защо едни хора винаги са приповдигнати, а други – по-прибрани и дори подтиснати? Какво ни изпълва със сила и как става това? Можем ли да му влияем? Как?
Няколко години по-късно вече имам позиция по някои от тези въпроси и затова реших да напиша материал за източниците на сила – онези неща, които ни захранват с още и още енергия, така че да можем да сме на нивото, на което бихме искали.
Ето, започвам.
Но преди това да направя едно уточнение – за мен (а и в този пост) ще приемам, че вътрешната сила (или енергия) е нещо, което е в непрекъснато движение – ние я получаваме или генерираме, а след това я отдаваме – на други хора, в работата си, в другите си занимания и т.н. А на следващия ден всичко започва отново. Хубавото на това приемане е, че вдъхва спокойствие и увереност, че дори днес да сме се уморили безкрайно много, утрешния ден ние отново ще се заредим с енергия, с която да разполагаме.
Как се генерира енергията? Може да се направи най-общо разделяне на източници на енергия според това къде тя се създава – вън от нас или вътре в нас.
Външни източници:
1. Хората: най-често използвания външен източник е енергията от други хора – това обикновено са хора с по-голямо ниво на енергия от нас към момента, в който взаимодействаме с тях. Това е важно условие при доброволното отдаване на енергия. Забелязали ли сте, че има случаи, когато след разговор с някого вие сте обнадежден, вдъхновен, приповдигнато ви е? Това е добър сигнал, че сте получили енергия при взаимодействието с дадения човек. Някои хора могат да ни заредят еднократно, защото в момента са с по-висок енергиен статус от нашия, но има и хора, които винаги ни карат да се чувстваме по-добре и ни е хубаво в тяхната компания. Това може да означава, че принципно поддържат по-високо ниво на енергия и винаги са готови да “отдават”.
Този тип зареждане с енергия има един недостатък – обвързва ни със съответния човек. Ами, ако не можем да го видим точно днес? Ами, ако точно днес той е с нисък тонус? Трудно се разчита на нещо, което е външно и не зависи от нас.
За взаимодействието между хората на ниво обмяна на енергия се говори в книгата Селестинското пророчество. Там се разглеждат и малко по-негативните модели (на недоброволно отдаване на енергия), към които сме склонни да се пристрастяваме, за да получаваме желаното ниво на енергия от един или друг човек.
2. Средата: Вторият външен източник е средата – забеляза ли ли сте какво може да направи една разходка в планината? Само след един час някак ни става по-леко, по-живо. И в ежедневието (в града) има места / помещения, в които като влезем ни е хубаво, харесват ни, чувстваме се добре.
Тук мога да изброя факторите, които се свързват с по-висок заряд на енергия на средата: чист въздух, хармонични звуци, хармонични цветове, слънчева светлина, природа (зеленина), определени аромати, естетични гледки. Съобразявайки тези фактори можем да направим дома си източник на енергия за нас – каквато е и една от ролите му – място, където почиваме и се зареждаме с нови сили.
Стимулирането на отделните сетива също е добър подход – определени аромати, цветове, звуци (мелодии), температури, обливането с вода и т.н. Тук се сещам и за паленето на ароматни клечици или свещи, взирането в запалена камина или огън на открито.
3. Консумирането: Друг източник на енергия са храната и напитките, които поглъщаме. Шоколадът е всепризнат като такъв стимулант, също енергийните напитки, кафето, чая, лютото. Всички те задействат по химичен път процеси вътре в нас, при които се отделя енергия. Тук спадат и стимулантите – кофеин, никотин, алкохол.
Вътрешните източници:
1. Физическо ниво. На това ниво може да разделим подходите за зареждане на два типа – чрез движения или покой.
Познатият на всички ни метод за презареждане чрез покой е сънят. Освен него, към методите за зареждане чрез покой спадат медитацията (все още слабо позната в по-западната цивилизация), също дихателните упражнения, масажът.
Пример за зареждане чрез движение могат да бъдат танците, игрите, спорта. Всички те са отличен източник, въпреки генерираната физическа умора. Чували сте хората да казват – спортувам заради тонуса?
2. Емоционално ниво – на това ниво източник на силата може да бъдат изпитването на определени емоции – радостта, надеждата, ентусиазмът, щастието, обичането / влюбването, вярата. Известно е, че различните емоции стимулират отделянето от тялото ни на различни секрети. Хормонът на щастието е познат на всички ни.
Друг популярен източник на енергия е адреналинът. Принципът при него е при повишаването на нивото му, да се предизвика рязко освобождаване на запаси на тялото, които ни осигуряват енергия. Адреналинът може да се повиши от вълнуващи позитивни изживявания като влюбването или скачането с бънджи (луна-парка също може да свърши работа). Но може да се стимулира и от негативни състояния и емоции. За съжаление това е довело до някои негативни емоции да се превърнат в естествен източник при някои хора – например гневът, омразата, страхът.
3. Интелектуално ниво – тук се има предвид мисленето на определени мисли. Чували сте за утвържденията и позитивните изрази? В тази област се направи много напоследък. Дори твърде силно фокусът се обърна върху това как с определени мисли, които специално си налагаме да предизвикаме определени състояния, които да ни доведат до зареждане със сила.
4. Едно по-дълбоко ниво или дългосрочните източници – Повечето от споменатите до момента източници се отнасят към въздействие на моментното ни ниво на енергия. Има и такива, които влияят на нивото ни като цяло. Срещали сте сигурно хора, които са по-силни, по-упорити, по-вдъхновени от останалите. Какво ги прави такива?
200-години от рождението на легендарната българка. .
„Народният съд“
Колкото и парадоксално да звучи: зловещите събития от 9 септември 1944 г. унищожават само за 24 часа един дом, събиран повече от сто години, дом на светли личности – потомците на легендарната българска майка-героиня от Русе, които стават жертва на изстъпленията комунистическите лумпени, чиито алчни и нагли потомци – гоцета, сергейчета, велчевци и зайкови-пирински ни управляват и днес.
Книгата на известната русенската историчка Веселина Антонова е изградена върху разказа на Лиляна Балканска, правнучката на Баба Тонка, и върху малко познати архивни материали, които е използвала и коментирала умно и задълбочено.
По идея на Веселина Антонова през май 2000 г. в София бе организирана голяма изложба под надслов „Потомците на Баба Тонка и „Народният съд”. В нея за първи път чрез снимки, документи и картини, събрани от различни фондохранилища, бе проследена двувековната житейска съдба на прочутите възрожденски български родове Обретенови, Просеничкови и Балкански от средата на 18 век до наши дни. Част от живота на Обретенови е позната на българската културна общественост – това е участието на Баба Тонка и на смелите й синове и дъщери в национално-освободителното движение. Но през годините на комунизма съдбата на другите й наследници беше упорито премълчавана.
За нея разказва Лиляна Просеничкова-Балканска. Една красива, духовно извисена, смела и умна жена, съхранила своя дух и достойнство, въпреки преживения ужас.
Предлагам ви откъс от предговора към книгата:
„На 2 срещу 3 ноември 1944 г. внучката на Баба Тонка – Тонка Просеничкова и съпругът й Нико Просеничков, директор на Мъжката гимназия „Княз Борис Първи” в Русе, са застреляни, според най-широко разпространената версия, заедно с още десетки русенски граждани на полянката в местността Балюв дол между селата Щръклево и Нисово. Досега не са намерени официални документи, участници или очевидци, които да потвърдят, че са ги разпознали там. Местни овчари, след махането на милиционерската охрана, са посетили лобното място на нощната стрелба и са видели кървавите следи по земята и следите от куршуми по дърветата. Дни по-късно подивели кучета разровили пръстта на масовия гроб и оставили след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. Единствената цяла вещ, която овчарите намерили и прибрали, била мъжка кадифена жилетка, закачена на клон преди разстрела…
От преживения ужас дъщерята на Просеничкови Милкана заболяла от менингит и след кратко боледуване умира на 1 февруари 1945. Другата им дъщеря, Лиляна, още ученичка в Девическата гимназия, и днес носеща името на баба й, е изпратена в комунистически концлагер. По-късно Втори състав на Русенския „народен съд” по второто дело с председател Димитър Цонев и членове Момчо Крумов, Дачо Войнов, Нено Илиев и Цоню Цоневски на заседание от 30 март 1945 осъжда на смърт, конфискация на три четвърти от имота и 50 000 лв. глоба „Нико Просеничков, бивш гимназиален директор, сега в неизвестност/!/, загдето писал статии във всекидневника „Русенска поща” със съдържания, които, раздухвали великобългарския шовинизъм на гражданите, унищожавали престижа на съюзените народи и възвисявали качествата на националсоциализма, насърчавали борбата срещу прогресивните елементи… като с тези свои действия и писания, допринесъл дейно и съществено за извършване и провеждане на противонародна политика от ръководните лица на България…“
Разбира се, истината е съвсем друга – съпругът на внучката на Баба Тонка, Нико Просеничков, е сред най-уважаваните и обичани русенци. Истински интелектуалец, българин – патриот, меценат и благодетел, дълбоко уважаван и обичан от своите съграждани, изключително честен и принципен и заради това станал трън в очите на некадърни, полуграмотни и нечестни люде, които унищожиха страната ни след злокобния Девети.
Ето какво четем в книгата: „Съдебно дело и присъда за евентуални „противодържавни и противонародни престъпления” на съпругата му Тонка Обретенова Просеничкова всъщност няма. Тя е просто разстреляна, тъй като станала свидетел на масовото убийство на русенски граждани в местността Балюв дол…”
Убитите русенци само в дните около злощастния Девети са повече от стотина. И това е част от елита на този най-европейски град на България. Със или без съд. Ако техният „съд” можеше да се нарече с тази дума. Сред тях е и братът на моят дядо, известният в цяла България, учен – агроном, журналист и издател Христо Стамболиев. През 30-те и 40-те години той списва с голям успех първото и най-популярното у нас месечно списание за агрокултура „Модерно земеделие”. Главорезите от т. нар. народен съд, начело с комуниста-адвокат Моско Мъсев, го осъждат на смърт, защото бил „пропагандирал” тогава постиженията на… германската агрономическа наука! А тя, макар и чиста и полезна наука, все пак била немска, а това значи „фашистка”… Нали след злощастния Девети всичко германско беше заклеймено и другарите предлагаха на Кремъл да ни пороби официално като „16-та република”, за каквато ни броеше неофициално цивилизованият свят.
Предполагам, че ако не беше починал през октомври 1939 г. синът на Баба Тонка, достойният българин и революционер Никола Обретенов, комунистите сигурно щяха да убият и него. Без да се замислят!
Защо ли? Защото подобни честни и смели герои щяха да им бъдат като трън в очите, а те, слугите на Кремъл, бързаха да заграбят властта, която за нищо на света не искат да оставят и днес, въпреки че заедно с агентите на Анкара вече провалиха и загробиха България…
Преди да се отпуснем на смъртния си одър, има някои фрази, които наистина трябва да изречем – отбелязва сътрудникът на списание Forbes Джесика Хейджи.Не става дума за сложни речи или възвишена поезия, а за съвсем прости изречения – с огромен смисъл.
Да се надяваме, че те ще ви разговорят.
.
.
40. “Чудя се” Дайте си време за размисъл – така времето, отделено за действия, ще се съкрати.
39. “Днес бе добър ден.” Ако можете да го кажете веднъж, значи можете и още веднъж. И още. И още.
38. “Вярвам.” В бог, в един добър план, в компания, в личност, в идея – все в нещо трябва да вярваш.
37. “Не съм свършил.” Само вие решавате кога работата на живота ви е приключила.
36. “Благодаря, че направи това възможно.” Защото никой не постига нищо сам. Вдъхновяват ни и ни подкрепят хората около нас – на всяка крачка.
35. “Стига.” Храна. Алкохол. Епизодите на „Закон и ред”. Чифт обувки. Извънредна работа. Осъзнаването на собствените ни граници е мощно оръжие.
34. “Мога и по-добре.” Веднъж след като го кажете, то вече е наполовина реалност.
33. “Съжалявам.” Не може просто да го кажеш. Трябва наистина да го имаш предвид.
32. “Оцелях.” Моментите на опасност правят живота по-вълнуващ.
31. “Удивителен си.” Позволете си да се възхитите на някой друг – ще се почувствате хем по-силен, хем по-уязвим.
30. “У дома съм.” Домът е крайната и начална дестинация на всеки пътешественик. Всички имаме нужда от място, което да наречем свое собствено.
29. “Дадох най-доброто от себе си.” Ако това е вярно, постижението ви е удивително.
28. “Как мога да ти помогна?” Защото искате някой да дойде на погребението ви, а ако не може – поне да му липсвате.
27. “Късметлия си.” Наистина сте късметлия – по вашия съвсем уникален начин. А сега, как смятате да използвате благоволението на Фортуна?
26 “Искам.” Искайте и ще ви са даде.
25. “Това е погрешно.” Ако никога не сте изричали тази фраза, тя се отнася за вас.
24. “Отказвам се.” Не всичко си заслужава усилията – понякога е по-добре да знаем как да отстъпим от губеща ситуация.
23. “Не е ли красиво?” Колкото по-често забелязвате красотата около себе си, толкова по-щастлив ще бъдете.
22. “Поздравления.” Кажете го без завист. Ако се наложи – поупражнявайте се.
21. “Добре изглеждам, по дяволите.” Произлизате от предци, които са успели да убедят някого да си легне с тях. Не забравяйте това.
20. “Мога да го овладея.” Способността ни да учим лежи в основата на всеки талант.
19. “Един сандвич без майонеза.” Редовно си пожелавайте малки неща и ще откриете, че ви е по-лесно да изразите и големите си мечти.
18. “Ето, това съм аз.” Енергията и нервите, които хабим, докато се преструваме, че сме някой друг, ще бъдат много по-ефективно вложени в други насоки.
17. “Махай се.” Винаги е по-трудно да оттеглим покана, отколкото да я отправим. Но да не забравяме – винаги си заслужава да се предпазим от ходещи проблеми.
16. “Това е моята лепта.” Това, което сме създали, е това, което оставяме след себе си, с което ще бъдем запомнени.
15. “Ще опитам.” Помислете какви ще са последствията, ако никога не изречете тази фраза.
14. “Кажи ми още.” Да опознаеш някого (или нещо) достатъчно добре помага да откриеш собственото си място на този свят.
13. “Това ми е любимото.” Наслаждавай се на това, което обичаш, колкото се може по-често.
12. “Заслужих го.” Най-сладък е хлябът, за който сме се потрудили.
11. “Не ми пука.” От критично значение е да отличим важното от несъщественото – иначе ще подлудеем.
10. “Гроб съм.” Чувството, че пазиш добре нечия тайна е наистина удовлетворяващо.
9. “Еврика!” Направо е възхитително да откриеш нещо пръв.
8. “Да тръгваме!” Не е толкова важно къде отиваш – а с какъв ентусиазъм потегляш.
7. “Вярвам ти.” Всички имаме нужда от съюзници, и да проявим доверие е пътят към спечелването им.
6. “Не зная.” По-добре да си признаем невежеството и да се научим, отколкото да се правим, че всичко ни е ясно, и да станем за смях.
5. “Ужасен съм.” Страхът е полезен – той ни предупреждава за опасностите и ни предпазва. Не игнорирайте мравките, лазещи по гръбнака ви.
4. “Това ще се получи.” Когато го кажете, потвърждавате властта си над ситуацията.
3. “Взех решение.” Да поемеш отговорност превръща всяка дейност от задължение в съдба.
2. “Обичам те.” Всички искаме да изречем тези думи – и да ги чуем.
1. “Разбирам.” Да разбереш, е винаги по-важно, отколкото да си прав – или важен!
На 20 октомври 1951 г. е сформирана Българската национална доброволческа рота 4093 в състава на Американските въоръжени сили в Западна Германия. Кодовото й название е Cteator Hesse и е зачислена към 112 Военен център, САЩ (112 Military center).Самото съществуване на ротата 4093 показва, че мнозина българи не приемат управлението на Българската комунистическа партия и ненавиждат наложената в страната обществено-политическа система.
През 1951 г. американските власти се обръщат към намиращия се в емиграция д-р Г. М. Димитров, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той заявява на сънародниците си, че „ние ще бъдем съюзници, а не наемници“. За три седмици д-р Г. М. Димитров успява да убеди над 200 емигранти да кандидатстват за служба в американската армия. Доброволци дълбоко вярват, че това е техният личен принос за освобождаване на България от комунистите.
Основните изисквания към доброволците са политическа и военна благонадеждност. Кандидатите попълват специални формуляри, разработени в Главната квартира на Северното командване на 7-ма Американска армия в Западна Германия. Успешно преминалите теста са събрани през октомври 1951 г. в гарнизона Цайлсхайм край Франкфурт на Майн.
На 7 април 1953 г. ротата се пребазира от Цайлсхайм в Ешборн, също недалеч от Франкфурт на Майн, съгласно заповед на Главната квартира на Северното командване.
Впоследствие Рота 4093 се предислоцира от Ешборн в Депото за муниции на Рейн (Мизау) със заповед на Главната квартира на Северното командване от 20 юни 1953 г. На 22 юни 1953 г. ротата щатно е прехвърлена от Северното командване (112 Военен център) към Западното командване (110 Военен център) и 6950 Трудов център.
На 20 октомври 1953 г. ротата се мести от Мизау в Оръжейното депо в Гермерсхайм. Тук подразделението остава до разформироването си на 30 юни 1964 г.
След смъртта на Сталин (5.3.1953 г.) контактите между новия лидер на СССР Никита Хрушчов и лидерите на западните държави стават все по-чести. Хрушчов непрекъснато настоява президентът на САЩ да разформирова националните роти от политически емигранти от държавите от Източна Европа. САЩ решават да изпълнят искането на съветския лидер, за да запазят затоплянето в отношенията между СССР и Запада. На 30 юни 1964 г. ротата е разформирана.
Личният състав на рота 4093 винаги наброява около 200 души. Те са организирани като типично пехотно подразделение от американската армия – 4 взвода по 40 човека за охрана на обекти и един административен взвод. Националните роти са организирани в отделен полк, със собствена главна квартира и командир. На рота 4093 е възложено да охранява важни обекти на НАТО в Западна Германия, складове с муниции, оръжия, ракети, военно оборудване и други.
Първият командир на ротата е лейтенант Стефан Бойдев, син на ген. Васил Бойдев – командващ Въздушните войски (1936-1941 г.) и 5-та армия (1942-1944 г.). Той командва подразделението от основаването му до 17 април 1952 г.
Втори командир е лейтенант Борислав Байчев, бивш летец от българските ВВС. Той ръководи подразделението до март 1957 г.
Трети и последен командир е капитан Димитър Кръстев до разформироването на ротата през 1964 г.
Първите доброволци, постъпили на служба през 1951 г., са настанени в триетажна сграда, а през пролетта на 1952 г. личният състав е преместен в новопостроени специално за американската армия бараки. Те са със широки стаи, отделни административни офиси, медицински и продоволствен отдел, както и отделна транспортна част. Рота 4093 притежава отлично уредена библиотека, която освен личния състав на подразделението обслужва и българските емигранти от близките околности.
От 1951 г. започва издаването на месечното циклостилно списание „Идейни насоки“. То отразява обществено-политическия живот в България и останалите източноевропейски страни.
От октомври 1953 г. ротата има фонд и клуб, чиито средства се използват за благотворителност, за организиране на тържества, издаване на сертификати и значки.
През 2002 г. трима ветерани от рота 4093 посещават Националния военноисторически музей в София. Те даряват униформи, лични вещи и други, които са приети във фондовете на музея.
Поздравления, успял си да примамиш страхотна жена в зоната на личните си сексуални стремежи. Започваш да се мотаеш с нея и в един момент започваш да се чудиш, дали тя изобщо очаква близостта, на която ти толкова се надяваш или си се превърнал в това, което изобщо не си се очаквал да бъдеш – мъжка приятелка.
Няма мъж на тази планета, който да може да приеме категоризирането си като приятел, но това се случва и на най-добрите, за съжаление. Въпреки, че има начини да обърнеш приятелството в нещо повече, най-добре е да избягваш тази ситуация изобщо.
Затова, ако забележиш у жената, на която се надяваш, дори един от следните 10 признаци, най-добре си събирай си багажа и се спасявай.
10. Не изпитва никакво притеснение, когато е с теб
Няма ли тревога, значи няма и любов. Жена, която се надява на благосклонност ти, ще й пука много за това, което казваш и правиш. А това води до безпокойство, неизвестност, несигурност… Ако не се пита „Дали ме харесва?“ или „Какво ще направи сега?“, ако се чувства напълно отпусната с теб, това съвсем не е добра новина.
Следващия път, когато излезете заедно, обърни внимание на поведението й. Ако не подбира внимателно думите си и няма вид на човек, който не го свърта на едно място, не се надявай на нищо.
9. Не се смее на шегите ти
Чувството за хумор е Топ 10 на нещата, които жената харесва у мъжа. Да я накараш да се смее е просто задължително, ако се надяваш на интимна връзка. Ако не успяваш да я разсмиваш, едва ли ще успееш й свалиш дрехите. Е, има мъже, които нямат чувство за хумор, но това няма значение – ако тя е заинтересувана, ще се хили и на най-големите глупости, които казваш
8. Пробутва други жени
Ако обектът на желанието, започне да говори за перспективата да излизаш с други жени, тя всъщност иска да насочи радара ти в друга посока. Това се забелязва от фрази като „Ти си страхотен човек и съм сигурна, че жените много те харесват“ или „Ще те запозная с една много добра приятелка, страхотен човек“. Още по-зле е, ако те попита какво мислиш за приятелката й.
7. Не се съобразява с теб
Придружаваш ли я до магазина, за да разгледате една страхотна гривна, която е мернала вчера? Винаги ли се срещате в любимото й кафене, докъдето се налага да пътуваш два часа, за да седнеш неудобно на пода? Гледали ли сте заедно „Терминатор 2“? Една заинтересована жена винаги ще намери начин да се съобрази с поне някои от мъжките ти хобита и интереси.
6. Нарича те приятел
Не, не, това не е добре. Ако те нарече приятел, прости си заминал. Никой не иска да е просто приятел на жена, която всъщност харесва и си представя съвсем други неща.
5. Държи се резервирано на публични места
Ако не се интересува от теб, със сигурност не би искала да създава обратното впечатление за околните. Ще избягва да ви виждат заедно на класически за двойки места.
Ако отказва да отидете на кино, на вечеря или на кафе, значи нещата са се объркали. Ако все пак се случи да се съгласи, тогава ще внимава да не я види някоя познат или приятел, който би могъл да се заблуди. Лоша работа.
4. Моли за услуги
Случва ли се често да те моли за дребни услуги? Да я закараш, защото колата й е развалена? Да й помогнеш да избере пералня и след това да организираш доставянето й?
Ако жената се интересува от теб като мъж, тя никога, ама никога, няма да поиска физическо-мъжка-спедиционна услуга. Тя ще е фокусирана само върху едно – да я харесаш. Освен това, ако й правиш услуги, само с надеждата да ти се отплати след това, значи си мухльо, а не готин пич.
3. Води трети участник
Поканил си хубаво момиче на кафе, тя се е съгласила, отиваш на срещата и виждаш, че някоя от приятелките й е там, за да й прави компания. Много неприятен начин да ти покажат, че не си добре дошъл и е най-добре да си ходиш.
Това сигурно е най-гадния номер, който жените изпълняват, когато не те харесват или поне не са напълно сигурни. Тя ще доведе приятел на срещата, която имате, само за да ти стане пределно ясна ситуацията или пък да й помогне в неприятната перспектива да си говори с теб.
2. Не те пипа
Известно е, че когато жените харесват някого, те го докосват леко с пръсти, сръчкват го или дори леко го потупват. Ако нищо това не се случва, значи тя иска да има дистанция между вас двамата.
Можеш да направиш следния тест, за да установиш реакцията й: Когато ходите заедно, бутни я съвсем нежно с крак или леко я отмести от пътя си, за да не я блъснеш и следи за реакцията й. Най-добрия вариант е да ти отвърне със същото. Ако те игнорира, не очаквай да ти се отдаде възможност да я побутваш, в какъвто и да е друг смисъл на тази дума.
1. Флиртува с други мъже
Е, и това, ако не е очевиден знак?! Но може би недостатъчно, защото капацитетът на за отричане на самотния мъж, е зашеметяващо голям.
Чуваш ли я да говори с любов и привързаност за бившето си гадже или весело да ти разказва за друг симпатичен мъж? Това значи, че съвсем не си мъжа на нейните мечти. Това е толкова тъжно наистина. Но не драматизирай – жени има много.
Ако можехте да се изправите пред целия свят и да изнесете 30 секундна реч, какво бихте казали на всички нас?
Ако знаехте, че ще умрете в полунощ какво бихте направили в 23:45ч?
Как наистина разбирате и знаете нещо със сигурност?
Ако имахте всички пари на света, но все пак трябва да имате някаква работа, какво бихте избрали да правите?
Когато станете на 90 години кое е това нещо, което ще има най-голямо значение за вас?
За какво съжалявате най-много до сега в живота си?
Как можете да приложите още днес урока, който научихте от това, което определихте като нещото, за което най-много съжалявате до сега?
Какво бихте променили ако ви кажат със 100% сигурност, че под каквато и да е форма Бог НЕ съществува?
Или ако до сега не сте вярвали в Бог, а докажат безспорно, че той съществува – какво бихте променили?
Ако утре загубите всичко, към чий ръце бихте искали да се втурнете, за да ви прегърнат? Този човек знае ли колко много означава той за вас?
Страхувате ли се от смъртта? Ако отговора е Да – имате ли основателна причина за това точно сега?
Какво бихте променили ако знаете, че никога няма да умрете?
Ако си представите, че сте пред портите на Рая и Бог Ви попита: Защо трябва да те пусна? – какво бихте му отговорили…?
Кога ще бъдете достатъчно добър за себе си, за да се харесвате? Има ли някаква точка на пречупване, в която най-накрая ще приемете цялата истина за самите себе си?
Страната, в която живеете в момента наистина ли е най-добрия вариант за вас?
Какво мислите, че ще кажат хората за вас на вашето погребение?
Кое е онова малко нещо, което може да извършите, за да направите денят на някой по-добър?
Ако вярвате в Бог – ще се променят ли взаимоотношенията ви с него, ако ви докажат на 100%, че той всъщност е Тя?
Какво смятате, че стои между вас и пълното ви щастие?
Има редица експерименти, които онагледяват как формираме убежденията си за живота, базирайки се на чужд опит. В един такъв експеримент били използвани 9 зелени лампи и 1 синя.
Участниците имали задача да посочат цвета на лампата, когато ги попитат. На 9 от 10-те участници било наредено да кажат, че десетата, синя лампа, е също зелена. Десетият участник, който не подозирал за уговорката, бил оставен да отговаря последен.
Когато първият участник съобщил, че 10-тата лампа е зелена, десетият бил готов да реагира, но като видял, че другите останали безучастни, си замълчал. Когато вторият, третият, четвъртият… също назовали синьото – зелено, той още имал съмнения, че е възможно те да грешат. След 7-я участник, „опитното зайче“ на експеримента започнал сериозно да се съмнява в собствените си възприятия на реалността.
Когато дошъл неговият ред да назове цвета на лампите, той категорично, без грам колебание, назовал синята светлина – зелена, така, както били направили всички преди него.
Този експеримент, макар и фрагментарно, онагледява много добре как действа конструирането на ментални модели в психиката ни през внушенията на външната среда.
В книгата „Животът може да е чудо“ е обяснена много добре една идея, която е и отправна точка в курсовете, които водя. Това е идеята от по-новата психология, че „картата не е територията“.
Какво означава това?
Всички ние заучаваме и в последствие сами доразвиваме определени модели на мислене и поведение за живота. Тези убеждения обаче не са живота сам по себе си, а само нашата представа за него, матрица, в чиито рамки започваме да функционираме…
Често картата-матрица изземва нашата функция да управляваме живота си и в един момент ние се оказваме в ситуация да живеем според модели и предписания, които са чужди и не ни вършат работа.
Почти всяка проблемна ситуация, с която се сблъсквам в работата си, е причинена именно от този конфликт между картата, с която борави човек и реалността, в която той има някаква потребност, но на която тази карта не може да отговори адекватно.
Добрата новина е, че картата подлежи на промяна, а реалността реагира на промяната – т.е. ние сме способни да изработим други убеждения, които да ни служат по-добре в конкретни житейски ситуации.
Много лесно, както видяхме и в експеримента с лампите, човек подменя собствените си разбирания и опитност с правилата на матрицата. Всички в по-малка или по-голяма степен позволяваме тази матрица да поеме ръководството на живота ни, вместо нас. А това е като да изпълняваме доброволно клаузите по договор, в чието съставяне нито сме участвали, нито сме го подписвали…
Затова едно от нещата, с което започваме курса, е да проверим собственото си усещане, заявявайки: „Не спазвам договори, в чието съставяне и подписване не съм участвал“.
И вие можете, в този момент, да затворите очи и да пробвате за 1-2 минутки какво ще почувствате, когато отправите това директно насочено към картата-матрица предизвикателство.
Ако се обърнете към конкретните ситуации в ежедневната ви реалност, може би ще установите, че в много аспекти на живота контолът не е ваш и въпреки, че ви е некомфортно, следвате предписания, които не сте задали вие.
Интересното е, че често пъти получаваме директни знаци,които в много случаи се проявят много буквални чрез тялото. Сещам се за един показателен случай с жена, която изведнъж, без никаква физиологична причина, беше получила схващане на краката и буквално не можеше да върви. Невролозите бяха предположили тежка диагноза, свързана с нарушение на функцията на мускулната система и периферните нерви, но за радост изследванията със специална апаратура, не я бяха потвърдили.
В последствие стана ясно, че тялото е отразило нейната нагласа по повод конкретна ситуация. Оказа се, че жената бе стигнала до сериозен блокаж в личните си отношения и понеже не предприемала дълго време промяна, заради притеснения от сорта на „какво ще кажат хората“ (в случая близките), тялото й беше реагирало по този начин, красноречиво съобщавайки й, че е време да спре и да промени модела, защото картата, с която се движи в реалността, вече не й служи добре.
Използвахме една техника, която разглеждаме и на курсовете – за пренаписване на конкретен сценарий. Тази техника помага да се промени мисленето чрез граници в мислене чрез възможности. В конкретния случай промяната в картата накара реалността да реагира много интересно и ситуацията се разви съвсем леко, без никакви драматични сцени, за разлика от това, което тя беше очаквала в стария си сценарий.
Какво ли вече не изживява човек в родната политическа фен фауна?.
Ох, много мъка има по тази грешна, родна земя…
