.
Да си признаем честно, винаги сме били леко скептични, когато става дума за позитивна психология. Не, защото не й вярваме, а защото сме на мнение, че мотивацията трябва да извира от самите нас, а не да я чакаме даром. Но от известно време в Интернет се върти един текст на Д-р Шели Привост, специалист по позитивна психология, който няма нищо общо от познатите надъхващи, но някак празни думички. Този текст си заслужава вниманието във всеки един ред, във всяка една дума. Вижте го.
Много хора се боят, че пътеката, която са си избрали в живота, не е правилната. Изкушаваме се да мислим, че смисълът на живота е да преуспяваме в обществото, да изградим кариера, да натрупаме пари, да се състезаваме и да печелим, и да се сдобием с власт.
Дори и да признаем пред себе си, че не сме доволни от капаните на успеха, твърде често се държим здраво за илюзиите си, защото те са всичко, което познаваме.
А може би смисълът на живота ни няма нищо общо с това, което работим, за да преживяваме? Може би той е просто да живеем честно и да откриваме кои сме наистина.
Повечето хора никога няма да разберат тази гледна точка.
Ето защо.
Живеем отвън навътре, а не обратното
Още от малки ни учат, че трябва да търсим ръководство от другите. Социалното нормиране е важна част от детството – разбираме как да се държим спрямо околните, но проблемите започват, когато допуснем този процес да включи и нещо толкова лично като смисъла на живота ни.
Някои хора печелят доверието ни и могат да ни помогнат в откриването на този смисъл. Ако това ви се е случило, значи имате огромен късмет!
Повечето обаче, дори и когато са добронамерени, предпочитат да ни напъхат в някакви рамки, които за тях самите са по-смислени. За да спечелим одобрението им, доброволно приемаме отреденото ни място. За да запазим одобрението им, се научаваме хронично да отричаме кои сме наистина.
И твърде често живеем по сценария на нечий чужд живот.
Търсим кариера, преди да разберем призванието си.
Обществото ни сведе успеха до списък с празни квадратчета, които трябва да попълваме с чавки – да завършиш училище, да си намериш партньор в живота, да имаш деца, да улегнеш в някаква кариера, и да търпиш, докато не дойде време да започнеш да прибираш пенсията си.
Този добре утъпкан път поставя хората в позиция на конформизъм, а не на смисленост.
Толкова сме заети да избягваме страховете, които сами си внушаваме, че не сме достатъчно… попълнете празното място – умни, креативни, красиви – че рядко поспираме, за да се запитаме „А щастлив и доволен ли съм? И ако не съм, как мога да променя нещата?”
Откриването на смисъла на живота става, когато се заслушаме във вътрешния глас, който ни зове. Трябва да оставим живота да ни говори, а не ние да му казваме какво ще направим с него.
Призванието е нещо страстно и неудържимо. Започва като лек гъдел (”Бих искала да опитам това”), а после се уголемява до повеля, на която просто трябва да се подчините.
Призванието не е лесният път и затова повечето от нас така и не разбират своето. Боим се от борбата, от глупостта, от риска и от непознатото. Затова избираме кариера, която ни позволява да сложим чавките в кутийките, които са ни посочили.
Мразим мълчанието
Живеем в общество, което не цени мълчанието. То цени действието.
Животът без тишина обаче е опасен. Без нея започваме да вярваме, че егото ни – и всичките му щения – е смисълът на нашия живот. Ако играете по този сценарий, знаете, че не свършва добре.
Живейте живот, управляван от егото, и оставате прегорени. Остава и болезненият въпрос „Животът ми е чудесен. Защо тогава не изпитвам щастие и задоволство?”
Мълчанието сподавя шума и отваря пространство за показването на истинската същност на нещата. В тишината може да си задавате въпроси за истинското състояние на живота и работата си и да поспрете, за да чуете отговорите. В тишината давате на събрания опит време да се утаи в няколко важни урока.
Обикновено обаче, още преди те да изкристализират, вече сме заети с поредното разсейване.
Не харесваме тъмната си страна
Карл Юнг я нарича Сянката.
Това е подземието на вашата личност, което предпочитате да не показвате на другите. То представлява вашите недостатъци, провали и себични желания. Повечето от нас бягат, преди някой да успее да зърне тъмната им страна.
Но ето какво – най-мрачната част от вас има най-много какво да ви научи за вашата житейска цел.
Ако откриването й е всъщност откриване на самите вас, вашият мрак ви показва къде най-много трябва да израснете.
Още по-важно, той ви показва от кого най-много имате нужда да се поучите. И хората, които имат да ви кажат най-много за вас самите, са онези, които харесвате най-малко.
Повечето от нас обаче обръщат гръб на своята сянка. Вместо да я погледнат в очите, търсят удобни връзки, които подкрепят износените ни, клисави представи за самите нас.
Обезсмисляме подсъзнанието си
В книгата си „Социалното животно” Дейвид Брукс критикува предразсъдъка на нашата култура, според който „съзнателният ум пише автобиографията на вида ни.”
Действително, нашата култура изпитва леко презрение към подсъзнателния ум и всичко, което той представлява – емоции, интуиция, импулси и чувствителност.
За да откриете смисъла на живота си, ще трябва да се почувствате удобно с нелогичната част от ума си. Трябва да свикнете с това, че нямате отговор за всичко. Трябва да толерирате неяснотата и да се примирите с вътрешните си борби. Трябва да си позволите да чувствате – да чувствате дълбоко. Никога няма да намерите смисления живот само по пътя на мисълта.
Това обаче е трудна задача за повечето хора. Задача, която те отричат, на която се мусят, подиграват или просто игнорират.
И това е причината, поради която повечето от нас ще изживеят живота си, без някога да разберат неговия истински смисъл.
Д-р Шели Привост,
специалист по позитивна психология, за Inc.com
beu.bg