.

Илия Троянов е роден през 1965 г. в България. През 1971 г. той избягва със семейството си през Югославия в Италия, първоначално в бежански лагер близо до Триест. По-късно цялото семейство получава политическо убежище в Германия. От 1972 до 1984 г. Троянов живее предимно в Кения, където баща му работи. Там той посещава английско и немско училище. От 1984 до 1989 г. следва право и етнология в Мюнхен, но прекъсва следването си, за да създаде собствено издателство и да се отдаде на писането. Първите му книги са посветени на Африка. През 1996 г. писателят издава дебютния си, от части автобиографичен роман „Светът е голям и спасение дебне навсякъде”. През 1998 г. заминава за Бомбай, където прави проучвания за втория си роман и остава в Индия за шест години. В следващите си книги Троянов пише за България, Индия и за поклонническото си пътуване до Мека. През 2006 г. излиза романът му „Събирачът на светове”, който получава наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Същият роман се превръща в международен бестселър. От 2007 г. Троянов живее във Виена.

Илия Троянов е награден с многобройни литературни награди: Марбургер награда 1996 год., Адалберт фон Камизо награда 2000 год., Берлинска литературна награда на фондация “Пруска морска търговия” 2007 год., награда на Лайпцигския панаир на книгата 2006 год., Илия Троянов е избран за писател на град Майнц 2007 год.

.

.

.

.

.

.

.

.

Добре дошли във Виена, г-н Троянов. Защо избрахте точно Виена за Ваш дом?

Избирам градове, които не познавам, но, за които предполагам, че ще ме стимулират, че са интересни. След шест години в Индия и три в Южна Америка изпитах желание да се завърна в Европа. Искаше ми се отново да общувам на немски, но в същото време търсих предизвикателно, непознато място. Виена е разположена централно, отворена е към Източна Европа. Онази затворена виенска атмосфера, която познавам от преди петнадесет години, от последното ми посещение, се е променила невероятно. Градът е вече друг, числи към космополитните европейски градове, нещо, което никой не би твърдял преди двайсет години. Старият космополитен град среща новия. Някогашното многообразие се завръща и се допълва с ново. Освен това Виена е красив град, приятен, изпълнен с живот и много симпатични хора.

На 16 годишна възраст вече знаех, че искам да пиша. Не знаех обаче как се става писател. За писателите няма начертан път, както за музикантите или художниците. Едва наскоро в Лайпциг бе създаден университет, който вече обучи първите млади таланти. При писането има много неща, които не зависят от таланта и вдъхновението, изискват техника и упоритост. Романът е като една сграда, а писателят се явява едновременно архитект, строител, вътрешен архитект, психолог…

Може ли да възприемаме заглавието на последния ви роман „Събирачът на светове” като автобиографичен?

Не. Книгите не трябва да се възприемат като преразказ на живота на авторите. Мисля, че това важи само зa лошите автори. Завладяващият сюжет се постига именно чрез откъсване. Авторът се откъсва от себе си и създава герои, които живеят собствен живот, не носят чертите на личното Аз. Намирам, че добрите писатели са по-разнообразни и завладяващи в книгите си, отколкото в действителния живот. Затова е и скучно да се запознаеш лично с някой автор.

Откъде черпите енергия за всичките си проекти?

Енергията е свързана със сигурността, но и с убеждението, а аз съм напълно убеден в това, което върша и все повече се убеждавам, че то е важно. Подобно убеждение се постига единствено чрез признанието на останалите. Все повече немскоговорящи читатели, но и читатели от други страни, а и много хора в България, показват, че оценяват книгите ми дали от емоционална, политическа или обществена гледна точка. Това разбира се влива енергия, която после извира, мотивира.

До каква степен обществената дейност е важна за вас, като автор?

Обществената дейност е един важен аспект, но никога нямаше да бъда писател, ако магията на езика не ме пленяваше точно толкова силно. Двете неща вървят ръка за ръка.

В едно ваше интервю казвате, че се чувствате еднакво удобно при християнството и суфизма. Брачната ви церемония протича по индуистки ритуал. Означава ли това, че подходът ви към религията е еклектичен?

Да, би могло да се каже. Но не се чувствам удобно в християнството. Християнството е безкрайно. Еклектичният подход би означавал, че човек възприема за себе си определени традиции и ритуали. Не мисля, че би трябвало да се ограничавам върху една категория или идеология. Напротив, не еднообразието, а именно многообразието на вярата за мен е божие доказателство.

Говорите за сливане на културите. В Европа обаче съществуват опасения най-вече заради мюсюлманските преселници. Какви са причините?

В Австрия до сега има две построени минарета, сега се водят спорове за трето. Има две джамии за 300 хил. души малцинство, това е абсурдно. Представете си само, това тук е едно общество, което претендира за абсолютната религиозна свобода. Тази тема е изкуствено развихрена от медиите и определени политически направления. В действителност не може да става и дума за ислямизиране на Европа, щом в страна като Австрия има не повече от три МИНАРЕТА. Напротив, смятам, че точно ксенофобските прослойки в обществото имат полза да притискат исляма в ъгъла, защото така успяват да го представят за нещо конспиративно. А джамията се вижда, обществена е, всеки може да влезе. Построяването на една джамия е в общ интерес. Джамията е първата стъпка към истински диалог. Докато вярващите се събират в задните дворове, ще продължават да бъдат само паралелно общество. Една част от проблема е, че не се знае къде са тези хора, те живеят в сянка. И усещането им за съществуване е точно такова. Чувстват се второстепенни и нежелани. Това чувство води до радикализирането най-вече на младите и безработни хора, защото им липсва усещането за принадлежност към страната, обществото, към конституцията, ценностите. В такъв смисъл е много жалко, че построяването на една джамия представлява проблем. Разбира се има още много да се направи, но положението далеч не толкова апокалиптично, както често се представя в медиите.

Вие и Димитре Динев сте не само най-четените български автори, пишещи на немски език, но като цяло най-четените автори. Как си обяснявате сравнително слабата международна популярност на други наши автори досега, пишещи на български?

Пишещите на български автори имат трудности, тъй като трябва да бъдат преведени. В това отношение има доста развитие в последните години. Все повече книги се превеждат и добрите преводачи стават повече. Без добър превод литературата си остава у дома. Освен това между 1944 г. и 1989 г. в България не са създавани произведения от забележителна стойност, с изключение на няколко добри поети, но в днешно време поезията ЗАПЪЛВА само една малка пазарна ниша. Единствено пишейки проза, авторът може да добие популярност. Мисля, че няма роман, написан в България МЕЖДУ 1944 г. и 1989 г., който да притежава необходимото качество, за да пробие на международно ниво. Ние не сме имали автори като Исмаил Кадаре, Данило Киш и други. Днес има редица млади и интересни автори като Георги Господинов, Георги Тенев, Алек Попов, Теодора Димитрова, които постепенно се утвърждават.

Вие критикувате доста от събитията в днешна България. Виждате ли и позитивни такива?

При последното ми пътуване преди две седмици усетих за първи път голям брой критични млади хора да се обърнат към мен с правилните въпроси, осъзнали, че трябва да променят обстоятелствата. Усетих, че през обществото преминава вълна на преосмисляне на миналото. Звучи апокалиптично, но в дългосрочно бъдеще България е застрашена от изчезване. Страната преживя вече едно демографско свиване, по-голямо от онова, причинено от всички войни взети заедно. Ако в тази страна младите хора нямат усещането за свободен и достоен живот, в една система, която позволява свободно движение, тази тенденция ще продължава и занапред. За да получи България изобщо шанс, нещо трябва да се промени. Често ме упрекват, че съм критичен, но това не е вярно. ОНОВА, което КАЗВАМ е ясно на всеки българин, но много малко СЕДНАХА и систематично проучиха и обобщиха нещата. Ако разговаряте с човек, който идва от семейство, което преди 1989 г. не е имало мрежа от връзки и привилегии, ще чуете, че в днешно време е изключително трудно да се успее, независимо дали в частния бизнес или на държавна работа или където и да било.

Много са. Наред с всичко останало пиша един дълъг роман за България, широка панорама на комунистическото време на базата на съдбите на двама герои – затворник и апаратчик, живота на които протича паралелно. Опитвам се да отговоря на въпроса, защо единият става редови член, доносник, кариерист, апаратчик, а другият намира сили да се противопостави. Пиша и пиеса за театър „Талия” в Хамбург, а и една новела – планове без брой.

Текст: Ива Пенкова

Снимки: Архив Илия Троянов и редакцията на „Българите в Австрия“

www.bulgaren.org