.

Какво всъщност означава живеенето, защо непрекъснато се стремим към него и бягаме от мисълта за края му? Защо се страхуваме за живота си и се плашим от смъртта? Защо толкова го искаме „живота”? Защо така сме привързани към него? Какво толкова ни носи или очакваме да ни носи в бъдеще?

Ето такива въпроси си задавам понякога. Има случаи, в които ми хрумват едни отговори, понякога – други, често оставам само с въпросите. Чудя се има ли единствен отговор или са много, или въобще няма такъв, но пък си струва състоянието, в което изпадаме, когато ни обземат тези въпроси – онова притихнало екзистенциално състояние, в което сякаш сме на ръба на тоталното прозрение на същността на нещата. И понеже много харесвам това състояние, ще споделям размислите си, свързани със смисъла или смислите,  когато ме връхлита.

Защо живеем всъщност? Може би живеем по навик – така или иначе сме се родили, ден след ден –  и си казваме, че ще го изкараме докрай. Може би затова някои религии (със сигурност Християнската) заклеймяват самоубийството, така че, ако сме вярващи, дори да решим, че не си струва усилието да живеем, няма как да си отнемем сами живота. Но с или без религия, на практика, света ни не е пълен със самоубийци – повечето искаме да живеем. Но защо? Какво толкова правим и ни се случва с това живеене?

Ако се замислим, основна част от живота си прекарваме в задоволяване на нужди и потребности – гладен съм, жаден съм, спи ми се, прави ми се друго… ,че да стигнем и до мисли като:  искам да се чувствам обичан, важен, значим, реализиран, богат, спокоен, велик и т.н.

И защо всъщност губим толкова време в това? Нали нито една потребност не трае цял живот след като веднъж е задоволена? Има такива, които ежедневно удовлетворяваме по няколко пъти (както е с храната), има други, които ден след ден удовлетворяваме или търсим техен заместител по всевъзможни пътища (както е с усещането за значимост). Защо тогава го правим? Какво като постигнем удовлетворение (временно)? Това ли е висшата ни цел – полагаме усилие, за да удовлетворим нуждите си и да почувстваме покоя на постигнатото удовлетворение.

А може би е нещо друго?

2 част

Досегашните размисли ме наведоха на идеята, че може би се стремим и харесваме живеенето заради състоянието на удовлетворени нужди, независимо какви са  те – физически, емоционални, интелектуални или духовни. Но дали това точно е в основата на привързаността ни към живота и живеенето?

Сещам се за Mечо Пух, според който, най-сладък е моментът, който предхожда похапването на любимото нещо – меда. Предвкусването, очакването и представата за сладостта. Дали пък не е в това смисъла – стремежът към моментите, в които знаем, че ще удовлетворим желанията си? Възможно ли е да живеем заради това?

Или пък страхът е в основата на всичко. Скоро си говорихме с една приятелка, как усеща страхът като движеща сила в изборите й – страх да не се разочарова, да не я заболи, да не изпита болка от грешката, да не намали самоуважението и увереността, че взима правилни решения, че може да успява. Може пък да е това?

Можем да се опитаме да намерим повтарящото се състояние от трите изброени дотук хипотези: задоволяването, предвкусването и страхът. Бягството от страха ни носи спокойствие. Постигането на удовлетворението също ни носи спокойствие, отпускане, радост. Предвкусването на удоволствието ни носи едно сладко напрежение и доволство, мир (което пак си е спокойствие) и хармония.

Спомням си откъс от една книга „Приказка за Буда”, в която се говореше за състоянието на желаене на нещо и че “Буда състояние” се постига, когато няма нещо, което да желаеш, което да ти липсва. Ти просто “си”. Всичко, от което имаш нужда, е там. Това е свършеният миг (миг на хармония и спокойствие). Но той трае само до възникване на мисълта за следващото нещо, от което имаме нужда, което желаем.

И съвсем нормално – всичко е процес, всичко се променя. Трудно бихме застопорили мига и бихме го превърнали във вечност (от философска гледна точка мига си е безкраен, но не за това иде реч тук). Да се върнем към нашия въпрос. Дали не живеем заради такива мигове? Състоянието на Буда – завършени, пълни, съвършени, напълно удовлетворени, ненуждаещи се от нищо. Това ли е?

Ако въведем понятието Его в размишленията ни, и приемем, че Его-то се грижи за нашите нужди, то постигането на съвършения миг е нещо като успокояване на Его-то, приспиване, признаване и удовлетворяване на всичко, което му се струва потребно, така че да е спокойно, че не сме го пренебрегнали, изоставили, забравили. И какво идва след това. Какво става, ако успокоеното от нас Его пусне временно кормилото?

Това ли всъщност е целта? Ще продължа да си мисля.

3 част

Дотук в първа и втора част на Размисли за живеенето поставих освен въпроса – “Защо се стремим към това действие – живеенето?”, също и няколко възможни отговора – удовлетворените нужди и потребности,  стремежът и предвкусването, спокойствието, страха, Буда-състоянието на не-желаене на нищо  допълнително (съвършения миг), успокоено Его-то.

Като се замисля, на практика всичко от горното е възможно да бъде обяснено през физиологията ни – емоции и състояния като страх, удовлетворение, радост, болка и др. имат своето изражение в съответни жлези, хормони и т.н. Всички сме чували за хормона на щастието или за адреналина. За миг си помислих, възможно ли е това да е всичко – да правим всичко в живота си заради отделянето на едни хормони? Звучи толкова… нищожно. От друга страна, вероятно наркоманите (онези, крайно пристрастените) точно така възприемат нещата. Те просто взимат “прекия път” и вместо да полагат усилия, които ще ги доведат до усещане за щастие, приемат заместител, който стимулира сходна био-химична реакция.  Но това не е запазена марка само за наркоманите – май не познавам човек, който да не прибягва до шоколада или алкохола, когато е подтиснат.

Спомням си една приказка, която сякаш е точно за случая с “преките пътища” – един преуспял търговец, след дълги години упорит труд за развитие на бизнеса си, решава да се оттегли. Най-накрая дошло време за осъществяването на мечтата му – да отиде на слабо населен остров и да се отдаде на съзерцаване. На острова забелязал един бедняк, който лежал под някакво дърво, като около него се търкаляли много кокосови орехи. Търговецът попитал – “Човече, защо не станеш и не събереш тези кокосови орехи?” – На въпроса “защо да го правя”, бившият търговец отвърнал – “как защо! – за да ги продадеш, да вземеш печалбата, да наемеш помощници и камили, за да събереш още повече и тях да продадеш.“ На следващия въпрос “защо” търговецът отвърнал, че така ще може да натрупа богатство, да го умножава, а един ден да предаде бизнеса на другите и да се отдаде на съзерцание. Тогава беднякът казал – “Но аз и сега това правя.”

Много хубава приказка, но и леко объркваща. Като я чета се замислям и за въпроса “смисъл на живота въобще” – защо сме тук на тази Земя и т.н., но не ми се иска да се отклонявам в тази посока или поне не в този пост. По-скоро ще продължавам да търся какво е онова нещо, което толкова ни задържа към ежедневните потребности и ни прави роби на удовлетворяването им – та ние страдаме или сме щастливи според това доколко сме успели в удовлетворяването. С други думи – получаваме награда или наказание. Това ни стимулира на следващия ден да започнем отново в усилената работа по удовлетворяването.

И все пак – това ли е смисълът на живеенето ни?

http://blog.sas-he.net