КОЙ КАК СЕ БОРИ СРЕЩУ КОМУНИЗМА

.

Un 1956 bКогато в 1956 на унгарците  «им писва» от комунизма, те обграждат партийния дом в Будапеща и буквално го издънват с танкове и с всичко, каквото им беше попаднало в ръцете. Само три години след смъртта на Сталин всички негови паметници са унищожени в цялата страна; всяко спипано ченге на унгарската Държавна Сигурност, както и партийни секретари и комунисти, са разстреляни там, където са хванати; някои са заковани с щикове на вратите, а мнозина увисват на уличните стълбове.

В България комунистите са наистина уплашени. На вратите на някои от тях дори се появяват кръстове. Комунистическата власт се страхува преди всичко от евентуална необуздана стихийност и настръхва. Тихичко на всеки комунист е раздадено лично оръжие за защита, а на висшите офицерски чинове и партийния елит (всички до един бивши партизани)направо картечници. За съжаление, към 1956 в малка и селска България комунистите вече бяха взели страха на населението, а и малка София не може да се сравнява с двумилионна Будапеща, град с висок жизнен стандарт и дълбоки европейски традиции, където простащината на сталинизма не може никога да мине безнаказано. За отбелязване е, че студентите от будапещенския университет са едни от най-активните, заедно с професорите си. Възстанието в Будапеща струва на Унгария 250,000 бежанци, които наричат себе си freedomfighters  и чиито наследници и досега живеят на Запад. Архивите на партията и на органите на сигурността са изгорени и унищожени.

Дванадесет години по-късно в чаровна Прага става същото. Особеното в чешкия вариант е подчертано мирния подход на гражданството. Пражани излизат масово на улиците, заедно с някои от партийните водачи, преситени от партийно лицемерие, угодничество пред съветския диктат и желание за «социализъм с човешко лице». Ентусиазмът е огромен, градът е буквално в ръцете на протестиращите и комунистическата власт отстъпва. Съветският съюз обаче влиза с танковете си, като заедно с тях докарва по заповед войски от Варшавския договор, без дори и да обяснява на никого къде отиват.

Така мужици с автомати, които никога не са виждали европейски град, влизат по улиците на Прага, докато ченгетата от КГБ се мъчат по върховете на властта да закрепят отново комунистите на власт. Дупчек, партийния дисидент и водач на реформите, е откаран без обяснения в Русия за спешно превъзпитание. Пражките улици се превръщат в море от хора. Те се катерят по танковете и слагат цветя в дулата на руските автомати, докато войниците явно не знаят защо са тук. Към други хвърчат домати и яйца. Хиляди хора стоят пред танковете и ги одюдюкват, а екипажите им не знаят какво да правят. Студентът Ян Палах се самозапалва. В знак на протест пражани обръщат саката си обратно и така вървят по улиците. Познавайки методите на чешката държавна сигурност, чехите  унищожават личните си документи и свалят всички имена на улици и номерата на къщи и жилищни блокове. Харта 77, (тоест подписана от 77 интелектуалци, спортисти и общественици), е документа на «Пражката пролет», както всички наричат пражката революция (Харта 77 е достъпна на интернет).

Както и в Унгария, Съветският съюз овладява положението, но кървава баня не последва. Напротив, изводите за съветското ръководство са да се пипа с по-лека ръка, без съмнение осъзнавайки огромния пропаганден срив на съветска Русия след такава всенародна реакция.

Русия и в Прага показва пълна неграмотност какво да прави с гражданското общество в европейски град. Такова общество и неговите европейски ценности тя не познава.

В същото положение се намират и българските военни части, завлечени без никакви обяснения в Чехословакия да демонстрират единството на Варшавския пакт. Превеждат ги спешно през Съветския съюз и ги цопват в Чехословакия.

След тези събития в Чехословакия и Унгария комунизмът донякъде отстъпва пред по националистична политика, макар и контролирана от Москва.

В София пред клуба на ЦДНА е цопнат в цял ръст портрет на единствения загинал български войник в чехословашките събития с явни усилия да бъде изкаран за герой, без никакви обяснения защо и как е загинал, но с посветено  стихотворение от партийното поетично чучело Венко Марковски.

В същото лято в София се провежда световния младежки фестивал – едно мероприятие на КГБ с чисто пропагандни цели. До този момент чешката революция е предшествана от особен ренесанс на чешкото кино, което с убийствено остроумие и хумор раздипля простащината на всички аспекти на комунистическото общество. Чудото на чешките филми на студио Барандов за дълго време минават незабелязано и в Русия, и в България. На младежкия фестивал обаче ченгетата най-после загряват ефекта от пражкия реформизъм и макар че филмите в чешкия културен център не са преведени, те не позволяват на българите да ги гледат.

Тихомълком в България също стават промени, макар и козметични: въвеждат се отново някои стари войнишки и офицерски знаци от старата българска армия, макар че огромен брой войници още носят буквално съветски униформи. Осъзнавайки пълната несъстоятелност на просъветската си политика, диктаторът Тодор Живков се осмелява да експериментира с някои по-свободни методи в търговията си със Западна Европа, не без наблюдението на съветския окупатор. За общо ползване обаче той е безпощаден към всяка проява на опозиция.

България, за разлика от Унгария и Чехословакия, е далече от европейското културно и икономическо влияние. Тя си остава дълбоко изолирана страна във всяко отношение, известна като пълен придатък на Съветския съюз. Населението е под наблюдение и всяка проява на свободомислие е наказвана: студенти са гонени от университета, работници се уволняват безмълвно, дори и вицовете се третират като проява на антипартийна дейност и се наказват със затвор. Писатели и интелектуалци се захранват по византийски от хитрягата Живков, за да бъде притъпено критичното им чувство към действителността. Често специалисти в дадени области с оригинална мисъл и неортодоксално отношение към политическата система са принуждавани да сменят работата си, за да не покажат истинските си качества. Раболепието става тотален морален стандарт.

В Полша и Източна Германия (предмет на отделен анализ) положението е малко по-различно: и двете страни имат по-многобройно население и са определено антисъветски и националистично настроени. Освен това те са на главния коридор за евентуално съветско нападение срещу Западна Европа. По тая причина при всяка международна криза (Берлинска, Кубинска или вътрешни размирици) в двете страни нахълтват безцеремонно  от няколко стотици хиляди до един милион съветски въйници, които заемат училища, казарми и частни жилища в бойна готовност, стоят там, колкото считат за нужно, без никакви обяснения.

Дългогодишната международна изолация на България дава огромно предимство на днешните й     комунистически управници. Те могат да манипулират живота на населението поради самия факт, че хората не са имали никаква възможност за сравнение или обмен на информация. Произтичащият от тази неинформираност политически наивитет дава възможност на комунистите да действат в своя полза преди събитията да са станали.  Доскоро страхът от бруталността на Държавна Сигурност и методите на тоталитарната държава също е важен фактор.

Те обаче не са неуязвими: провалът на руския пратеник Станишев на предишните избори беше сериозен знак, че политическите развития в страната съвсем не стават по техни очаквания. Такъв беше случаят и с политическия дегенерат Пеевски и със злополучната тройна десарска коалиция. Чувството за неуязвимост и своеволие, с което започнаха властта си, показва доколко комунистите не са зачитали еволюцията на обществото. За втори път те се оказаха изненадани от спонтанната реакция на един нов фактор, който никога досега не е бил в плановете им – растящата средна класа, преди всичко в София, която обърка плановете им.

София вече принадлежи към Европа, но те не успяха да видят това.Този фактор от сега нататък ще бъде основния за всяка политическа формация. Това означава, че ако стандарта на живот се повдига, страната ще върви към естествена защита на националните си традиции и характеристики. Тези, които  не искат това да стане, ще направят всичко възможно страната да стане зависима от Русия или да прокудят нова голяма вълна от емигранти, които биха били пречка за плановете им. Но те имат и избор: да служат на нацията си и да се подчиняват на закона – нещо, което никога не са правели. Само тогава те ще бъдат различавани от обикновени престъпници. Само тогава и партията им ще спре да бъде античовешко чудовище.

Николай Флоров (www.svobodata.com)

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.